Включено в книгата
Оригинално заглавие
Zu den Goldquellen der Pharaonen, (Пълни авторски права)
Превод от немски
, (Пълни авторски права)
Форма
Пътепис
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
3 (× 1 глас)
Сканиране
Диан Жон (2011 г.)
Разпознаване и корекция
trooper (2012 г.)

Издание:

Куно С. Щойбен. Към златните извори на фараоните

Редактор: Дончо Лазаров

Художник: Апостол Русчев

Художествен редактор: Енчо Минков

Технически редактор: Катя Куюмджиева

Коректор: Жени Чакърова

Издателство: „Профиздат“, 1967 г.

 

Дадена за набор на 4.IV.1967 г.

Формат: 1/32 от 71/100

Печатни коли: 12

Тем.№ 1143

Издателски коли: 7,08

Тираж: 18720 екземпляра

Поръчка №50 (2 379)

Излязла от печат на 10.VI.1967 година

Цена 0,40 лв.

Печатница „Профиздат“ — София

Поръчка №981

 

ZU DEN GOLDGQUELLEN DER PHARAONEN

Verlag Ulistein GMBH — Berlin — Frankfurt/M

Wien, 1963


kym_zlatnite_izvori_na_faraonite_p1.png

1

Хенри Мортън Стенли[1]:

Слисан от хладнокръвието, с което ми възложиха задачата да замина за Африка, казах:

— Помислихте ли и за разноските, които би коствала подобна малка екскурзия?

— Колко ще струва тази работа? — запита рязко Бенет.

— Пътешествието на Бъртънс до Централна Африка струваше между 3 000 и 5 000 фунта стерлинги; аз се опасявам, че не ще мога да го направя за по-малко от 2 500.

— Добре — отвърна Джеймс Гордън Бенет — ще ви кажа какво да правите: изтеглете сега хиляда фунта и когато ги похарчите — изтеглете още хиляда, и когато свършите и тях — още хиляда, и така нататък. Но ми намерете Ливингстън!

Моето положение беше друго. Съвършено друго. Преди всичко аз не отивах да търся Ливингстън. Не притежавах и банкова сметка. С изключение на няколко приятели никой не знаеше, че се намирах в Африка. От Порт Саид пристигнах в Масауа с италиански параход, а един камион ме откара през Асмара в етиопската столица Адис Абеба. Това беше в края на ноември 1959 година. Пътните разноски за моята експедиция в Африка, едва 500 щатски долара, се намираха в една кесия. Екипировката ми се състоеше от торба с палатка, спален чувал, фотокамера, филмов материал, празни дневници и скицници. Личното ми облекло беше син ковбойски панталон, риза и яке.

Когато бях на петнадесет години, постоянно мечтаех за експедиции в Африка и за пътешествия с туземни носачи. Представях си, че с тази работа могат да се заемат само сериозни учени или независими, дръзки авантюристи. Едните биха открили неизвестни туземни племена или биха хванали невиждани животни. И естествено ще издигнат националните си знамена било на върха на някоя неизкачена дотогава планина, било край извора на неизвестна в света река. Другите, така мислех аз, биха търсили някакво легендарно съкровище, биха прекосили някоя пустиня или джунгла при по-тежък маршрут или за по-кратко време, отколкото всички техни предшественици, и така ще поставят нов рекорд. В моята фантазия и двата вида експедиции разполагаха или с мощни транспортни средства — амфибии, или с най-малко петдесет туземни носачи, които между другото трябваше да пренасят различни модерни скорострелни оръжия и големи запаси муниции. За мене беше напълно естествено, че при екипировката не трябваше да липсват мрежи срещу москити, тропически шлемове, противозмийски серум и благословията на правителството и на науката.

Сравнен с всичко това, моят собствен старт седем-осем години по-късно беше наистина жалък. Целта на моето пътешествие определих при четенето на една книга, където пишеше: „Долината на Горния Син Нил, от езерото Тана до суданската граница, е една от малкото области на Африка, които до днес още не са изследвани напълно, като изключим някои пустинни райони край Рио де Оро и редица странични долини на Тибести“.

* * *

Ако бихте ме запитали сериозно защо от целия свят си избрах тъкмо тази част на Нил, ако желаехте да узнаете от мен истинската цел и причина на моето пътешествие, тогава и днес още не бих могъл да дам едно задоволително обяснение. Естествено бих могъл да ви разкажа цяла редица внушителни, но в действителност маловажни неща. Бих могъл да говоря например за „дух на откривателство“. Прекрасни думи. Или бих могъл да кажа:

— Направих го, за да попълня една от последните още съществуващи празнини, за да разширя познанията за девствената земя на Етиопия и нейните неизследвани гори.

Също прекрасна фраза. Или:

— Чувствувах непреодолимото желание да изследвам тайните на едно от малкото бели петна, останали по нашия стар глобус.

Не би ли звучало това наистина героично? Някои читатели биха дори повярвали и биха се опитали да разберат моите „мотиви“.

Но това нямаше да бъде истината.

Може би бих могъл да кажа, че моето пътешествие беше нещо като екскурзия през ваканцията и нищо повече. Един малко по-продължителен излет наистина, но тъй като вече от години се намирам на такива екскурзии, не обръщам внимание на по-големите или по-малки разстояния. Трябва ли човек да дава отчет, когато желае да се катери някъде в планините? Или когато иска да посети някой природен резерват, или да кара лодка и да прекара няколко седмици във вила край самотно езеро? В края на краищата неговите и моите мотиви са едни и същи. Единственото различие е може би това, че аз си избрах път, който лежи встрани от обикновените маршрути, и че разполагах с неограничено време.

* * *

Беше късно, когато стигнах в Адис Абеба. Има малко градове, в които с удоволствие пристигам нощем. Адис Абеба определено не е от тях. Взех такси. Шофьорът говореше малко италиански и аз го помолих да ме откара в някакъв чист, но евтин хотел.

— Един евтин хотел никога не е чист — заяви категорично той и изрази мнение да ме свали пред хотел от средна категория. По пътя се заинтересува с колко пари разполагам. Като разбра, че с малко — учуди се защо въобще съм дошъл в Етиопия. Той беше човек, който би се учудил, ако в Етиопия пристигнеха и хора с много пари. От предпазливост му заплатих само една четвърт от исканата за возенето такса и понеже той не протестира толкова енергично, както очаквах, разбрах, че и така е получил повече, отколкото трябва. Двама слуги в хотела по на около дванадесет години ме отведоха в една тясна стая на първия етаж, разположена към задния двор, с бяло боядисан железен креват и железен стол, с тесен прозорец без пердета и един пукнат леген със засъхнала по него сапунена пяна, бръсната брада и коси. Чаршафите на моя предшественик лежаха сгънати на края на леглото. Това беше единствената още свободна стая. Тя в никакъв случай не беше евтина, но беше късно, много късно да търся друг хотел. Двете момчета разтребиха стаята. Донесоха чаршафи за леглото, които също изглеждаха употребявани. Аз им дадох бакшиш и след някое време наистина получих чисто бельо. Почувствувах се пребит като куче и исках само да спя. Хлебарките, които тъкмо сега се занимаваха с последните остатъци от храна по масата, не ме смущаваха така, както двамата будещи недоверие мъже от насрещния прозорец. Те ме наблюдаваха, докато се събличах и лягах в кревата. Вратата на стаята нямаше ключалка. След като загасих светлината, избутах леглото до нея.

Това беше моят първи ден, или по-точно — моята първа нощ, в столицата на Етиопия Адис Абеба. Преди да заспя, се зарекох да не оставам повече от три дни — в никакъв случай повече — и след това веднага да се отправя към „джунглата“, към Синия Нил.

Нямах никаква представа за онова, което тепърва ми предстоеше. Въпреки всичко днес чувствувам нещо като носталгия. По Адис Абеба. По-приветливите и не така дружелюбни туземци в Етиопия. Носталгия по АБАЙ, Синия Нил. Съвсем просто: по Етиопия. Аз не съм посетил всички страни на Африка, но не бих могъл да си представя, че другаде би могло да ми хареса повече.

* * *

Главното затруднение при писането на пътни бележки се крие в това, че авторът разказва извънредно субективно за своите лични впечатления и преживявания. Повествованието му бива или напълно положително, когато всичко се предава в най-розова светлина и се забравят отрицателните страни, или мрачно, когато, измъчван може би от мигрена или стомашни болки, пише за най-неприятните, т.е. за най-опасните или отвратителни преживявания.

Въпреки всичките ми приключения, които бяха всъщност повече авантюристични несполуки, и въпреки всичките трудности, които трябваше да преодолея, аз ще извърша греха, за който споменах най-напред. Досега за Етиопия е писано малко и много от малкото е заблуждаващо, невярно или напълно погрешно. Аз не предявявам претенции за точни географски познания, засягащи Етиопия. Не познавам и нейните социални и икономически проблеми. Не бива да се очаква в моята книга да се намерят официални статистики или сведения за състоянието на пътищата. Аз исках да опиша само няколко случки и събития, които преживях по време на пътуването си по Синия Нил. Затова мога да се надявам, че няма да ми се сърдят много за думичката „аз“. И тъй като цялото мое пътешествие беше необикновено, читателят не бива да прави грешката да счита това, което ми се случи, за нещо типично и всекидневно в Етиопия.

* * *

Сутринта след моята първа нощ в Етиопия напуснах хотела, отидох да закуся в бар „Крал Джордж“ и останах там до обед. Когато напусках бара, бях се запознал с цяла редица хора и бях научил много интересни неща. Например, че трябва да направя постъпки чрез вътрешното министерство за получаване на така наречения „Паспорт за свободно движение“, за да мога въобще да напусна Адис Абеба и да пътувам към Нил;

че касиерката на бара произхожда от Париж и че в девет и половина има почивка;

че цените на мунициите в Етиопия са ужасно високи;

че чужденци не получават разрешение за носене на огнестрелни оръжия, ако вече не притежават оръжия;

че трябва да отида на тази и тази улица, ако искам скрито, на черно, да си купя пушка на относително достъпна цена;

че трябва да отида там и там, ако искам да сменя щатските си долари на по-благоприятен курс от официалния.

Покрай това научих нещо и за покупателната способност на етиопския долар: една чиста хотелска стая в Адис Абеба струва най-малко осем до десет етиопски долара, а обед или вечеря по европейски — пет. Значи, всеки ден в етиопската столица струва между двадесет и тридесет долара. (Местните общи работници печелят едва пет долара на ден!) Най-евтини в Адис Абеба са услугите на индийските шивачи, ваксаджиите, сребърните украшения, такситата (по време на пътуването те качват на всеки ъгъл нови пътници, независимо дали колата е вече пълна или не) и местните продукти, като месо, яйца и плодове.

От бар „Крал Джордж“ се преместих в бара на хотел „Рас“[2]. Това звучи лекомислено, но не е така. Портиери на хотели, шофьори на таксита, бармани, от една страна, и постоянни посетители и скитници, от друга — са хората, от които най-бързо и с минимум разноски и усилие може да се научи всичко интересно за града и неговите околности. Там срещнах например един скитник, предпочитащ преди всичко вермута, който седеше съвсем сам в бара. Той каза, че името му е Бил, но аз чух как миксерът го нарича Константин, а по-късно един гост — Рене. Затова ще го наричам по-добре „скитникът“. Той ми разказа, че е прекарал голяма част от своя живот в Кения и е напуснал страната едва тогава, когато в Найроби срещнал „затруднения“. Съгласно неговия съвет аз трябваше да се пазя от три главни опасности, на които един попаднал в Етиопия новак лесно можел да стане жертва:

1. Да се носи пред туземците огнестрелно оръжие, което те горещо обичат, но сами не притежават и по законен път никога не биха придобили.

2. Да се подценяват тропическите болести и безогледно да се пие повече вода, отколкото алкохол.

3. Да не се отдава нужната почит и постоянно дълбоко уважение към местните власти.

Попитах го за неговото мнение относно изгледите на едно пътуване с лодка по Синия Нил. Очите му станаха меланхолични като на болна маймуна — може би причината беше вермутът. Той се опита да отгатне възрастта ми и я надцени с три години.

— Не, аз съм едва двадесет и две годишен.

Скитникът поръча напитки за двама ни и сам ги разбърка, една чаена лъжица вермут на една водна чаша джин.

— Направих първото си самостоятелно пътешествие, когато бях десетгодишен — започна да разказва той. — Тогава притежавах пушка, три патрона, одеяло, джобен нож, кибрит и малко сол. С тях изкарах повече от седмица навън. Първия си слон застрелях на тринадесет години. Оттогава по-голямата част от живота си съм прекарал в джунглата. Зная какво говоря. Повярвай ми, моето момче, по-добре се откажи от Синия Нил.

Този човек не беше единственият, който мислеше така. Всеки, който чуеше за моите планове, се опитваше да ме отклони, позовавайки се на легендарни и с всяко повторение все по-трагично украсени истории. Херберт Ритлингер, водачът на последната експедиция по Синия Нил, който искал да измине същия път, както и аз, пише в своята книга за предупреждения и съвети, давани му винаги и навсякъде в Адис Абеба:

„Безброй крокодили, разбойници, непроходими блата, гъмжащи от змии клисури; да носи винаги високи ботуши и дебело да ги маже с масло за кожа; треска, лепра и отровни изпарения в долината на Абай. Историята на нашия нещастен предшественик, който е бил завлечен в дълбочините на реката пред очите на своята жена, чухме с малки варианти не по-малко от двадесет и седем пъти“.

Преди мене вече бяха правени няколко опита по водите на Синия Нил. Първият пътешественик, впуснал се в това приключение преди около 35 или 40 години, бил един английски дипломат, който все пак скоро след старта се отказал и се завърнал: разбрал, че лодката му не е пригодена за бурна вода. Вторият бил австриец със специално изработена, сгъваема лодка. Но още маневрирайки с нея в реката, само на няколко удара с весла от брега, той бил нападнат пред очите на жена си и на туземния носач от един крокодил. Лодката веднага се обърнала и с кила нагоре се понесла по течението. Мъжът изобщо не изплувал. Трети опит бил предприет от четиричленната експедиция на Ритлингер. Тези мъже преминавали добре през бързеите със своите каяци, но след като през първия ден били нападани три пъти от крокодили, се отказали от начинанието. Това направили, преди да стигнат мястото, където стените на каньона са толкова стръмни и течението на реката толкова силно, че връщането по вода или суша е невъзможно.

Тъй като знаех всичките тези истории, бях достатъчно подготвен за трудностите, които ме очакваха по реката. Онова обаче, което въобще не бях предвидил, бяха затрудненията, които ми предстояха в столицата Адис Абеба. Още в Европа трябваше да чакам повече от два месеца входната си виза. Но едва в Адис Абеба попаднах истински под петата на бюрократизма. За това отчасти си бях виновен сам. Аз извърших непростимата грешка да съобщя на правителството плановете си и да поискам официално разрешение за тяхното изпълнение. Отидох в Министерството на вътрешните работи и една седмица по-късно, след като внесох такса за гербови марки, ми беше съобщено, че министерството не е компетентно и трябва да се отнеса до Главната квартира на полицията. Отново същата последователност: молба, такса, гербови марки, подписи, представяне на снимки за паспорт, удостоверения…

— Иши, нахгах! (Да, утре!) — е най-употребяваното обръщение във всички бюра, във всички служби.

Отново една седмица по-късно, след повторно заплащане на гербова такса, научавам, че полицията също така не се счита за упълномощена да разреши моята молба. По всяка вероятност въпросът стоеше просто така — никой не искаше да поеме отговорността за мен и за изхода на моето пътуване. Посъветваха ме най-напред да поискам паспорт за свободно движение и продължение на визата си. В никакъв случай, така ми беше подчертано, не можех да отида до Синия Нил без разрешение. Военният пост при езерото Тана или при моста на шосето за Дебра Маркос без друго би ме арестувал и върнал в Адис Абеба. И тогава най-вероятно веднага биха ме изхвърлили от Етиопия.

Междувременно си купих на сметка една стара пушка и поисках необходимите документи.

— За какво ви е нужна пушка?

— За ловуване.

— Имате ли ловен билет? Не? Тогава снабдете се първо с необходимия документ!

В службата, отговаряща за издаването на разрешения за носене на оръжие, ми обясниха, че най-напред е нужно да притежаваш общо разрешение за ловуване, което струва… пари, и след това специално разрешение за движение в района, в който искаш да ловуваш, което струва още по-скъпо. Но това не беше всичко. Аз се нуждаех още и от разрешение за износ на ловни трофеи, което съвсем не желаех, но беше задължително. Най-накрая ми издадоха разрешение, което по скъпотия надхвърли всички останали документи. То изброяваше подред кои животни можех да убивам и кои не.

След всички тези перипетии научих, че по заповед на негово величество през тази година въобще не се издавали ловни билети. Но ако бих дошъл следната година…

На изхода срещнах директора на Министерството на дивеча и горите. Един много любезен и учтив човек, германец. Неговият заместник — етиопец — беше следвал в Германия. Бе ми обещал помощ. Секретарките — германка и американка — не само ме поканиха на обед, но ми дадоха и безплатно разрешение за лов на вредни животни, брадавични свине, маймуни, речни свине и др. Освен това получих лично от директора официално писмено ходатайство за моите планове за пътешествие във формата на препоръчително писмо до други ведомства.

По-късно, плувайки по Синия Нил, често ме гризеше съвестта, когато трябваше да бракониерствувам и стрелям по животни, които не бяха отбелязани в моето разрешение. Но гладът ме принуждаваше да правя тези нарушения.

Времето до моето отпътуване използувах за една кратка непредвидена екскурзия из Южна Етиопия, до границата с Кения. При този случай научих за още едно разрешение, с което, изглежда, също е трябвало непременно да се снабдя.

В едно малко село бях арестуван, когато в ранна сутрин исках да направя филмови снимки на седмичния пазар. Зъл полицай изникна пред мен и поиска моя „фотопаспорт“.

Аз нямах.

Той ме изгледа като ранен глиган, извади от джоба си свирка и я наду. Притичаха други четирима полицаи. Онзи, който ме бе попитал за „фотопаспорта“, отдаде заповед, един от новодошлите ми взе камерата, втори се домогна до фотографската ми чанта, а останалите ме бяха вече обкръжили. Те ми дадоха да разбера, недвусмислено дори, че трябва да ги последвам. Жителите на селото и хората от околността, които бяха дошли на пазар, се скупчиха. Макар преди това те да не отдаваха значение, че са фотографирани — тъкмо напротив: всички се опитваха да минат напред, само и само да се появят на снимките, така че едва имах възможност да работя — сега между тях се надигна сърдита глъчка, която бързо премина в гневни крясъци.

Стана такава бъркотия, като че ли се бях опитал да съблазня почтените девици в селото. Бях доволен, че не бях линчуван на място, а само замъкнат в участъка. С помощта на преводач разбрах, че трябва да заплатя глоба от двадесет долара, тъй като по най-престъпен начин съм бил фотографирал без писмено разрешение.

Не знаех нищо за съществуването на такъв закон, а освен това глобата от двадесет долара ми изглеждаше доста висока. Аз отказах. „Йеллум.“

В такъв случай, обясниха ми, би трябвало да конфискуват снимачните ми принадлежности.

Това също не помогна за решаването на спора. Ние говорехме, говорехме и разглеждахме положението от всички страни. Постепенно моите съдии станаха малко по-любезни. Изявих готовност да поръчам в близкия ресторант кафе за всеки от тях. Лицата им забележимо просветнаха. Изпратиха едно от децата, които следяха разпита през един прозорец, но най-старшият полицейски чиновник настоя да заплати своето и моето кафе. Междувременно разглеждането на „престъплението“ ми продължи. След два часа беше издадена нова присъда: общо десет долара — за глоба и за разрешение за по-нататъшно филмиране.

Аз отново казах „не“.

След още един час бях намалил на пет долара сумата, която трябваше да заплатя, и полицейският офицер заяви, че възнамерява да отиде в къщи на обед. Тогава аз го поканих да обядва с мен в единствения хотел на селото. Учтиво, но твърдо той отхвърли предложението ми и за да запази своето достойнство, ме помоли да му окажа честта да се нахраня у тях. Ние тръгнахме и преводачът беше така любезен да не намеква повече за разрешителното за фотографиране.

Щом се върнах в Адис Абеба, незабавно се осведомих за „фотопаспорта“.

Отговориха ми:

— В Етиопия не е нужно никакво разрешение, за да се филмира или фотографира. Етиопия прави всичко възможно, за да привлича туристи!

Фотографски разрешения не са били издавани вече от години.

Обаче само няколко часа по-късно бях задържан и в Адис Абеба.

— Вашият „фотопаспорт“, моля!

Исках да направя снимка на двама туземни носачи, които се биеха с тояги, понеже не можеха да се споразумеят кой да обслужи току-що пристигналия пътник. Появиха се двама полицаи и без изобщо да се погрижат за бойните петли, ме арестуваха и отведоха в близкия участък.

Дежурният старши енергично жестикулираше: той поиска двадесет и пет долара, а също да му предам филма. Тъй като не можах да направя даже и една-единствена снимка на въпросната сцена и по-голямата част от филма бях заснел на границата с Кения, помолих да бъда отведен в германското посолство или в полицейското комендантство.

Преминах през града в открит джип, седейки между двама тежковъоръжени полицаи. Не към посолството. Но имах щастие. Бях отведен при същия полицейски офицер, комуто последен бях предал молбата си за разрешение за моето пътешествие. Той говореше плавно английски и френски и аз му изплаках мъката си. Офицерът веднага прати по дяволите охраната ми и четвърт час по-късно бях освободен. Аз не само взех обратно неотваряните си апарати, но получих и едно писмо със следното съдържание: бил съм дошъл, за да посетя Етиопия, и затова трябвало да ме третират като гост на страната. Искал съм да изследвам горното течение на Синия Нил и съм можел да получа съвет и помощ от всеки полицейски участък в империята…

Това беше решителният обрат, кризата беше преодоляна.

* * *

Най-отзивчивите и проявяващи най-голям личен интерес към моето пътешествие хора, с които се запознах в Адис Абеба, бяха американци. Американци, намиращи се в Етиопия съгласно Point-IV-Programm. На карти в къщата на един етиопски студент се запознах с Роланд Г. Ууд. Ние двамата бяхме единствените бели. Разговаряхме дълго и аз научих, че той и негови съотечественици изработвали карти на още неизследвани области на Етиопия, както и на Синия Нил. Между другото по-късно се установи, че нашият домакин организирал кражби и нападения. Но това е друга история. Ууди, както всички го наричаха, ме заведе на следния ден в Управлението на водните ресурси и ме представи на ръководителя на изследователската група г-н Бърнс, след това на началника Джонс, на Джибсън, Мебът, Чарли и на всички останали. Никога досега не бях срещал в едно правителствено учреждение такава безкористна отзивчивост към приготовленията за моето частно пътешествие. Тук нямаше нужда да измислям основателни и дълбокомислени причини, за да оправдавам риска от едно пътуване по Нил.

— Синият Нил? Браво! Вие ще бъдете първият. Досега още никой не е успявал.

Обикновено имах наум винаги няколко подходящи оправдания:

— Аз снимам.

Или:

— Касае се за морфологично изучаване на речното течение.

Или подмятах:

— Интересуват ме възможностите за строеж на язовири.

На седмичния пазар бяха дошли всички

 

 

За американците обаче изглеждаше да е най-естественото нещо на света именно някой да желае да направи само малка разходка, така да се каже, екскурзия до Синия Нил. Те ми показваха най-хубавите въздушни снимки и най-новите карти. Прекопирах една карта, която тъкмо беше завършена. Тя показваше цялото течение на реката в мащаб 1:500 000.

Макар всички да подпомагаха с желание моите приготовления, между тях едва ли се намираше някой, който с оглед на предстоящата авантюра би дал и пет пари за моя живот. Почти изглеждаше, като че ли всеки искаше да надмине другия в изброяването на заплашващите ме ужасни опасности: неизвестни водопади и прагове, крокодили, хипопотами…

— Като почнем от мухата „цеце“ и стигнем до слона, всички ви очакват! Всички ви очакват, за да ви унищожат!

Един лекар, с когото се запознах, ми даде освен обичайните съвети как да се предпазвам от всевъзможни болести от най-ужасен вид една кутия с лекарства и цял куп инжекции за из пътя.

От друг един нов приятел получих няколко кутии патрони и съвета:

— Винаги, щом нещо, което евентуално би могло да бъде опасно, ти пресече пътя, стреляй! После стреляй още веднъж! И едва тогава иди и виж дали е било необходимо.

* * *

Изминаха близо пет седмици, докато събера всички необходими документи. Мислех поне, че съм ги събрал всичките. Но тогава бях посъветван да взема и няколко препоръчителни писма до губернаторите или техните заместници на провинциите Годям, Шоа и Волега, на които Синият Нил служи като гранична линия. Всичко това пак отне цяла седмица и междувременно ми стана вече дяволски трудно да се усмихвам.

Определено знаех, че чак до Судан няма да срещна по Нил никаква жива душа, която би проявила и най-малък интерес към моите документи. Наложилият се шестседмичен престой в Адис Абеба се беше оказал по-скъп, отколкото въобще можех да допусна. Почти напълно бях изразходвал паричните си запаси, без да прибавя към моята екипировка нещо повече от една пушка и няколко консерви. Наистина надявах се да убия по пътя няколко малки крокодила и по-късно да продам кожите им в Судан, обаче в момента аз бях в известен смисъл без пари.

Но тъкмо преди отпътуването ми се случи нещо, което сметнах за добро предзнаменование: Асоциацията на етиопските жени организираше своя годишен празник, който покрай народни танци, песни, изложби и други подобни предлагаше също така и едно игрално казино в офицерския клуб. Имах още цели тридесет етиопски долара. Нужни ми бяха най-малко двеста, за да си купя провизии за два-три месеца пътешествие. Размишлявах, дали да рискувам една малка игричка. Може би за момента би било достатъчно, ако за около десет долара закупя най-необходимото, като ориз, брашно, сол и захар. С всичко останало обаче по-късно трябваше да се снабдявам чрез риболов и лов. Решен, извадих от кесията си петнадесет долара и отидох в казиното:

Ако загубя, ще отпътувам утре сутрин, реших аз. Но може би ще спечеля, защото трябва да спечеля!

Имаше рулетка и бакара. Не обичам рулетката. Не мога да понасям търкалянето на топчето. На три маси се играеше бакара, около всяка седяха по десет души, петнадесет други стояха наоколо, плътно зад тях. Половината от играчите бяха бели, другата половина етиопци. Всички зрители бяха етиопци на съвсем млада възраст. Те се взираха в картите и изглеждаше, като че нетърпеливо очакват — не зная какво. Навярно никой от тях нямаше пари, за да играе сам. Те даже не купуваха напитки. Може би очакваха някакво чудо. Чудо, каквото, както младите мъже много добре знаеха, никога не би могло да се случи. Те се надвесваха над рамената на играещите, които залагаха стодоларови банкноти, и очите им жадно следяха ръцете, преместващи парите по изтърканата зелена игрална маса. Атмосферата в залата беше неприветлива и възбудена. Беше ми жал за младите хора. Защо бяха дошли тук? И защо и аз бях тук?

Исках вече да си тръгна, когато срещнах един познат. Той ми обясни правилата на играта, които се различаваха малко от обичайните, а също и възможностите за печалба. После заложихме и двамата по пет долара, следвайки примера на един играч. Той загуби — и ние с него. Опитахме още веднъж и пак загубихме. За мен забавлението би свършило много скоро, защото в джоба си имах още само пет долара. На съседната маса забелязах един амхарец[3] с аристократична осанка и тъжни византийски очи. Заради очите му заложих при него последните си пари. Крупието откри картите. Моят човек спечели. Залогът беше удвоен. Оставих го. Отново спечелих, оставих залога и спечелих още веднъж. Взех четиридесетте долара и следния път заложих двадесет. Пак спечелих. Когато два часа по-късно напуснах залата на казиното, бюджетът ми за пътешествието се беше увеличил шестнадесеткратно.

На следната сутрин купих допълнително муниции — сега имах общо 150 патрона; по-нататък: 10 фунта[4] брашно, 10 фунта ориз, 10 фунта захар, 10 кутии датска бира, 10 фунта сол (нужни ми бяха по-големи количества, защото с нея исках да препарирам крокодилски кожи), 6 кутии смесени плодове, 6 кутии кондензирано мляко, 6 кутии фасул, 6 кутии концентриран лимонов сок, 1 фунт кафе и чай, 1 шише от два и половина литра олио, подправки, доста лук и чесън, 20 кутии водонепроницаемо опакован кибрит, 1 готварска тенджера, 1 чайник, 1 дълъг мачете (вид сабя, негърска секира), 20 десетметрови въжета, плетени на ръка, 5 шишета шотландско уиски, 3 кашона цигари.

Следобед отпътувах.

Бележки

[1] Хенри Мортън Стенли, англичанин, който на тринадесетгодишна възраст бил осиновен от един американски търговец в Нови Орлеан и впоследствие като чуждестранен кореспондент писал пътни бележки за основателя и главния редактор на „Ню Йорк хералд“ Джеймс Гордън Бенет (1795–1872), изпълнил поръчката на своя работодател в буквалния смисъл на думата. През ноември 1871 г. той действително намерил, след преодоляването на големи трудности, край езерото Танганийка изчезналия от 1869 г. известен английски мисионер и изследовател на Африка Дейвид Ливингстън (1813–1873). Разноските на тази експедиция надхвърлили близо четири пъти исканата първоначално от Хенри Мортън Стенли сума от 2 500 фунта стерлинги.

[2] Рас — княз-владетел. В началото на XIX век Етиопия се разпада на отделни княжества, чиито владетели се наричат расове.

[3] Амхарец — представител на християнското племе амхара, населяващо етиопската провинция със същото име около езерото Тана.

[4] Фунт — мярка за тежест, равна на около 0,5 кг.