Включено в книгата
Оригинално заглавие
School of Fortune, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,6 (× 36 гласа)
Сканиране
Lindsey (2010)
Разпознаване и корекция
Daniivanova (2011)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2011)

Издание:

Аманда Браун, Джанис Уебър. Училище за един милиард долара

ИК „Бард“, София, 2007

Редактор: Радка Бояджиева

ISBN: 978–954–585–841–3


На моите три момичета

А. Б.

1

Ластикът на маската за спане на Уит Макой се скъса, когато кошмарът, който сънуваше, достигна своята ужасяваща кулминация. В съня си той беше кум на сватба за милиони долари. Булката закъсня, дойде пияна, блъсна се и падна върху пейките в църквата, докато се клатушкаше по пътеката. Кръвта от носа й остави огромни червени петна върху булчинската рокля, принадлежала някога на Елизабет Тейлър, а при вида на кръвта младоженецът повърна върху безупречния си светлосив смокинг. Тъй като органистът не спираше да свири „Заведи ме на мача“[1], присъстващите започнаха да го налагат като бесни със своите мобилни телефони, докато той избяга, като взе със себе си и четирите арфистки. Свещеникът не можеше да си спомни имената на младоженците. Уит също не можеше, което бе наистина унизително, тъй като познаваше младоженеца от дете. Въпреки това церемонията продължи, макар и с препъвания, докато Уит, който отчаяно търсеше брачната халка, не я откри да се клати на собственото му пробито ухо. Майката на булката започна да я дърпа с всички сили и я откъсна точно в мига, в който маската му за сън се предаде и се скъса.

Уит се събуди с отчаян вик и откри, че чаршафите му са влажни от потта, която бе избила по тялото му от страх и ужас. Ухото го болеше там, където ластикът на скъсаната маска го бе ужилил. Самата тя бе кацнала безполезна на носа му. Благодарен, че вижда светлината на зората, той си наля чаша сладък вермут от бутилката до леглото. Отпи една глътка и се замисли за кошмара си — седми поред в седма поред нощ. Сънят винаги беше провалена сватба и винаги завършваше с вик. Майката на булката винаги бе една и съща. Дори сега, в пълната безопасност на реалния свят, видението за нейната перфектна руса прическа bouffant[2] и леденостудени сини очи го накараха да потръпне: тази вещица беше Теън Уокър — най-страшната жена, която някога бе срещал. Уит си сипа втора чаша за кураж. Само глупак не би обърнал внимание на кошмарите и сънищата си. Днес трябваше да сложи край на всичко това.

Под душа преповтори речта, с която щеше да обяви оставката си. Колкото е по-кратка, толкова по-добре. Бърза и остра като кама, която влиза и излиза от плътта. Трябваше да е напуснал стаята преди тя да докопа нещо тежко, което да хвърли по него. „Мадам — рецитираше Уит сред вихрушката от пара в банята, — съжалявам, но трябва да ви уведомя, че поради лични причини, които не мога да разкрия пред вас, повече нямам възможност да се грижа за сватбата на вашата дъщеря. Трябва незабавно да наемете друг сватбен организатор. Желая ви всичко най-хубаво. Сигурен съм, че това ще бъде най-забележителното събитие в Далас след убийството на Кенеди.“

Идеално! Докато избираше най-хубавия си ленен костюм и оглеждаше червената папийонка, преповтори речта още половин дузина пъти. Преди няколко десетилетия, когато вярваше, че може да бъде най-великият Хамлет след сър Лорънс Оливие, Уит изучаваше драма. Това не се оказа пълна загуба на време, защото сега класическото му произношение се завръщаше. Скоро щеше да звучи като самия Шекспир. Но той отново потръпна, спомняйки си, че всъщност Хамлет не бе прободен в облак от слава.

Когато изпи и последната капка вермут, Уит се упъти към своя любим хамър — единственият в страната (ако ли не и в целия свят), боядисан в цвят лилав металик. Лично той смяташе това за отлично артистично заявление, което разкрива творческата му личност и същевременно успешно го скрива от агресивните идиоти в SUV. А Уит заслужаваше защита: той беше не само мозъкът, вихрушката зад „Щастливи завинаги“ ООД — каймакът на фирмите за бракосъчетания, но и талисман за щастие и късмет на бъдещата семейна двойка. За двадесет години в бизнеса нито една от сватбите, които бе организирал, не бе завършила с развод. Та това е направо световен рекорд! Естествено, мълвата се бе разпространила, тръгнаха слухове. И сега суеверни и свръхбогати клиенти от всички континенти го наемаха, за да направи техните брачни съюзи постоянна реалност. Уит винаги бе на разположение. Той погали с нежна ръка златните букви, изписани върху вратата на колата. Наистина щастливи завинаги!

Ето защо сега нямаше намерение да позволи на Теън Уокър да провали неопетнената му репутация и своеобразен рекорд, дори ако цената за това щеше да бъде да изостави събитието на века в Далас! Теън планираше тази сватба от деня, в който бе родена дъщеря й; дори Пипа обичаше да се шегува, че се чувства като реквизит на сцената, а не като булка.

За годежното парти, което бе замислено като венециански карнавал, Теън бе купила гондола директно от Италия и я бе свалила с кран през прозореца в плувния си басейн. С това скромно соаре започна шестмесечното кресчендо към основното събитие. В настоящия момент тя бе преполовила петдневния петобой от обеди, коктейли, вечери и нощни купони по клубовете, който щеше да достигне своята кулминация с церемония в присъствието на петстотин най-близки и най-скъпи приятели. Щеше да има рози, тромпети, разгъващи се килими и хорове от ангели. Щеше да има тоалети от Вера Уонг[3], петстотин прибора за хранене от Флора Даника[4], пълно отразяване на сватбата в „Таун енд кънтри“ и заслужаващо вниманието резюме в „Ню Йорк Таймс“.

Всичко бе организирано от Уит; в допълнение към щастливата карма, която носеше със себе си, той бе известен и с отразяването на сватбите с видимост поне от стратосферата. Месеци наред всяка мисъл при събуждането му бе фокусирана единствено върху сливането на двете квази кралски фамилии от Тексас — семейство Уокър и семейство Хендерсън. Докато заспиваше, пресмяташе цифри: седемдесет души да помагат за декора, шест хиляди хортензии, доставени със самолет от Колумбия, две хиляди свещи, сто ръчно бродирани покривки за маса, балони с нагрят въздух, фойерверки, два дирижабъла… изяж се от яд, Сесил Демил[5]!

За самия сватбен празник бе поръчал торта от Силвия Уейнсток[6], висока метър и двайсет. Самата Силвия също щеше да присъства, както и Сирно Макиони[7] — собственикът на „Льо Сирк“, заедно със сто души от персонала му. С реактивен самолет щяха да пристигнат седемстотин омара, четири килограма черен хайвер с качество „три нули“[8] и половин тон филе миньон. Истинският мащаб на събитието би травматизирал всеки обикновен сватбен организатор, но не и Уит. Той не бе обикновен простосмъртен.

Докато не започнаха кошмарите.

Той не можа веднага да разпознае сигналите, но в цялата тази работа определено имаше нещо гнило. Може би всичко бе прекалено хубаво, за да е истина. Пипа Уокър и нейният годеник Ланс Хендерсън бяха истинска мечта за журналистите. Камерите обичаха Пипа, която имаше тяло на манекенка, най-милото личице с форма на сърце и омайна усмивка. Въпреки че Уит трудно можеше да си представи как тази възхитителна блондинка бе успяла да се пръкне от свадлива вещица като Теън, той беше истински щастлив заради нея. Ланс бе идеалният младоженец: подвижен, енергичен, естествен като младо жребче, с външен вид, който караше жените (и Уит в това число) да припадат. Ланс наскоро се бе прехвърлил в Националната футболна лига, след като четири години бе играл като куотърбек в Биг Тен[9]. Имаше очи, които светеха като тъмни езера, докато отговаряше със спокоен хумор на въпросите на журналистите по пресконференции или раздаваше автографи на ордите обезумели обожателки. От него щеше да излезе чудесен съпруг за Пипа.

И все пак в мрака на нощите едно тънко гласче продължаваше да досажда на Уит и да го предупреждава, че тази сватба ще опетни безупречната му кариера. Докато днес сутринта причината го фрасна и зашемети като светкавица: виновни за провала нямаше да бъдат младоженците, а тъщата! Нито един брак не можеше да издържи на намесата на Теън. Уит би трябвало да го знае най-добре: шестте месеца безцеремонни команди, изисквания, настоявания, оскърбления и ласкателства го бяха изтощили напълно и той — честно казано — би предпочел да си има работа с мафията. Не можеше да си представи, че един зет ще издържи тази фурия дори и месец, Ланс сигурно щеше да я убие! Уит потръпна: това щеше да бъде целувката на смъртта за „Щастливи завинаги“ ООД. Подобен провал в кармичната верига щеше да доведе до банкрут.

 

 

Той въздъхна, осъзнавайки тъжната истина: тази сватба въпреки цялата си помпозност, великолепие и пищност просто не си заслужаваше.

Уит спря колата пред Фльор де Лис[10] — имението на фамилията Уокър. Изящният дом на Теън бе вдъхновен от двореца на граф Дьо Мирабеа — френски аристократ, обезглавен по време на революцията. Фльор де Лис бе и официалното цвете на Капа Капа Гама — любимия университетски клуб на Теън.

Разпознавайки хамъра, вратарят отвори железните порти.

— Няма да се бавя повече от минута, Чарли — предупреди го Уит, усмихвайки се любезно. — Можеш да оставиш вратата отворена.

— Това е против правилата, сър.

— Тогава дръж пръста си в готовност на бутона. Може да се наложи да изляза с пълна газ.

След като паркира зад дузината автомобили на алеята, Уит остана за миг и замислено огледа суматохата, която сам бе оркестрирал. Градинарите оформяха храстите и почти перфектната морава на Теън за последен път, преди утрешния сватбен прием. Докато цветарите подреждаха петдесетте мраморни пиедестала за хортензиите, отбор полуголи мъже търкаха внушителното предно стълбище. От хладилните камиони се внасяха и изнасяха щайги и кашони с хранителни продукти. Уит и Теън месеци наред бяха спорили дали приемът да бъде вътре или навън и след като се консултираха с тримата най-известни метеоролози и един фермер от Оклахома, известен с това, че безпогрешно предсказвал дъждовното време, те решиха да бъдат на en plein air[11]. Уит отново въздъхна. В събота времето щеше да бъде ясно и топло — отлично време за сватба. Хич не му се искаше да напуска точно в мига, в който завесата щеше да се вдигне за най-грандиозното шоу в неговата кариера.

Като внимаваше да не се подхлъзне по мокрите гранитни стъпала, той натисна звънеца на вратата. Камериерката Маргарита го въведе във фоайето с размери на градска метростанция. Къщата бе така хладна, празна и заплашително тиха, че спря за миг да събере мислите си. Сега или никога, старче! Той изправи рамене и изпъчи гърди.

— Трябва да видя Теън — произнесе. — Моментално.

Маргарита се намръщи.

— Но вие знаете, че по това време на деня госпожа Уокър прави гимнастика, сър. Не може да я безпокоим.

— О, я стига! Виждал съм жени по трико! Не ми правят впечатление!

Уит изхвърча към гимнастическия салон, което си бе едно доста дълго препускане в сградата с площ над 15000 квадратни метра. Стигна почти без дъх пред стъклената врата на покрития плувен басейн. Марширувайки покрай водата, следван от ужасената Маргарита, Уит влезе в гимнастическия салон на Теън.

Тя бе навлязла в частта „Алпийски склон“ от програмата на колелото, като енергично въртеше педалите и гледаше любимото си предаване „Порасни, Готи“[12]. Звукът и на телевизора, и на колелото бяха оглушителни. За един дълъг момент Уит съзерцава източеното тънко тяло на клиентката си, перфектната й конска опашка, навлажненото със специален крем за тренировката лице, дизайнерския екип в цвят малина и къпина: Теън дори не се потеше, без да контролира всеки аспект от перфектния си външен вид. За миг през главата му мина мисълта да си подвие опашката и да се измъкне като пребито псе.

Надвиквайки грухтенето на тримата синове на Готи на масата за вечеря, Маргарита извика:

— Не можах да го спра, госпожо Уокър!

Теън спокойно вдигна очи. Без да спира да върти педалите, тя натисна бутона на дистанционното и изключи звука на телевизора.

— Благодаря ти, Маргарита — камериерката незабавно се оттегли. — Какво правите тук, Уит? Със сигурност имате много работа през следващите четиридесет и осем часа.

— Тази вечер е репетицията за вечерята — отвърна неубедително той. — Аз не работя за Розамънд Хендерсън.

— Какъв е проблемът тогава? — Теън увеличи скоростта на въртене на педалите, докато сребристите й маратонки „Пума“ не заприличаха на два летящи куршума. — Хайде, изплюйте камъчето. Остават ми още четири минути.

— Става дума, за моя рекорд. И за моите кошмари — изпелтечи Уит.

— Не ви чувам! — извика Теън, надвиквайки шума на уреда.

Уит се прокле, че се бе захванал с тази официална сватба. Финансовите измерения бяха наистина огромни, но етичните саможертви, униженията! О! Чувстваше се ужасно, че изоставя Пипа — най-прекрасната булка, която бе виждал в практиката си. Но неговият рекорд „сватби без развод“ беше свещен като девствеността: веднъж загубен, повече не можеше да бъде възстановен. Видът на Виктория Готи на екрана му вдъхна кураж.

Той извади от джоба си чека на Теън на стойност 250000 долара, което представляваше 10% от стойността на сватбата.

— Мадам — започна Уит, — съжалявам, че трябва да ви уведомя… — изведнъж мозъкът го предаде. В главата му всичко беше бяло, изтрито и чисто като лист хартия. Думите ги нямаше. Прекалено късно Уит осъзна, че бе забравил да използва своя британски акцент. По дяволите! — Напускам!

Теън качи натоварването с още едно деление.

— Сигурно страдате от изтощение — задъхано рече тя. — Знам как се чувствате. Но оставката ви не се приема.

— Няма да стане! — извика Уит.

— Когато всичко приключи, ще ви изпратя на Хаваите.

— Не! Няма да остана нито минута повече. Не е заради изтощението, а заради лошата карма.

Очите на Теън прескочиха към огледалото в цял ръст, което заемаше стената пред нея. Ботоксът задържа изражението й спокойно, но цялата бе почервеняла от гняв. И което бе по-лошо — доматеният тен на лицето й контрастираше ужасно с горницата на екипа й с цвят на малини.

Как смееше Уит да дезертира и да я изостави в най-великия уикенд в живота й!

— Карма ли? Откога си станал хиндуист, Уит?

— Кармата е категория от будизма, не от хиндуизма.

— Хич не ме интересува, ако ще и от растафари[13] да е! Не можеш да се откажеш сега. Ще ти дам петдесет хиляди допълнително. И сто каси от онзи ужасен вермут, с който изглежда живееш.

Сериозно изкушен от щедрото предложение, Уит се разколеба. Докато той се бореше със себе си, Теън вдигна ръка и самоуверено насочи дистанционното към телевизора, смятайки разговора за приключен. И точно в този момент светлината падна върху пръстена с три диаманта на ръката й. Очите на Уит щяха да изскочат: това беше същият пръстен, който тя се бе опитала да изскубне от ухото му в кошмара през миналата нощ! Ето на, боговете му изпращаха последното си предупреждение!

— Съжалявам — извика той и скъса чека на две. — Решението ми е окончателно.

Теън продължи ожесточено да върти педалите на велосипеда, докато парчетата хартия летяха плавно към пода.

— Добре. Наистина ще съжаляваш — произнесе накрая тя. — Никога повече няма да организираш нито една сватба в Далас. Смятай се за уволнен.

Дори не погледна към него, докато той излизаше. Вместо това натисна бутона за звука, усмихвайки се, докато звуците от екрана отново изпълниха гимнастическия салон. Ако този нещастен малоумен мухльо си мислеше, че напускането му ще провали нейната сватба, жестоко се лъжеше. Тя беше преживяла много по-страшни и съдбоносни събития и винаги бе успявала да стъпи на краката си. Теън се съсредоточи върху движението и натоварването на глезените си още две минути. Тенът на кожата й загуби доматения цвят и се успокои до пролетно свежо розово. Тя спря велосипеда, съблече се гола и се гмурна в басейна, където обикновено мислеше най-пълноценно.

Когато привършваше десетата дължина, в помещението влезе съпругът й Робърт, облечен в костюм за голф — ябълково зелени панталони и безупречно бяло поло. Той веднага разбра, че нещо не е наред. Теън никога не разваляше безупречната си прическа, освен ако не е настъпил денят на Армагедон.

— Добро утро, скъпа. Мога ли да направя нещо за теб днес?

От средата на басейна тя отвърна:

— Уит Макой току-що напусна. Смята, че над тази сватба е надвиснала лоша карма.

— Що за глупости! Ти наистина ли имаш нужда от него?

— Шегуваш ли се! Все едно Айзенхауер да отмени деня Д[14] една минута преди началото му.

— Но нали си репетирала всичко и с всички до мозъка на костите им?

Теън вероятно бе стигнала много по-дълбоко от мозъка на костите им, но Робърт остави това недоизказано. След двадесет и пет години брак двамата бяха стигнали до взаимноизгодно споразумение: тя ръководеше парада, той играеше голф.

Теън се обърна във водата с ножица и продължи да плува.

— За щастие познавам дузина сватбени организатори, които са готови да дадат единия си крак, за да бъдат част от това събитие.

А повечето сигурно бяха готови да дадат и двата си крака, само и само да не са, помисли си Робърт, но извика бодро:

— Абсолютно си права, скъпа. Сигурен съм, че ще намериш заместник за по-малко от час — след което се обърна и побърза да излезе.

— Робърт! Искам те в хотела точно в четири! Генералната репетиция започва в пет.

— Разбира се, скъпа, обади ми се, ако имаш нужда от нещо — с това изявление Робърт се спасяваше през последния четвърт век. Теън нито веднъж не се бе възползвала от предложението му.

След още осем дължини тя излезе от басейна и се зави с дебел кадифен халат. Без да си вземе душ, се качи направо в спалнята, която бе превърната в команден център. Като премина до бюрото си през джунглата от дъски за писане на задачи, манекени, принтери, диапроектори, разхвърлени хартии, фактури, факсове и планини от брошури, тя отвори лаптопа си и намери списъка с телефонните номера. Няколко секунди по-късно вече звънеше на Стив Кембъл, световноизвестния шоумен, чието шоу „Чия е тази сватба все пак“ задържаше вниманието на нацията и омагьосваше аудиторията седмица след седмица.

— Обажда се Теън Уокър — рече с необикновено мелодичен и безгрижен глас тя. — Свържете ме със Стив, моля.

— Съжалявам, госпожо, Господин Кембъл е за две седмици в Мадагаскар.

В гласа на Теън се промъкна нотка раздразнение.

— Няма ли мобилен телефон?

— Извинете, кой се обажда?

— Теън Уокър от Далас. Сигурно сте чули, че този уикенд вдигам сватба.

Чули бяха и още как: Уит почти всеки ден им се оплакваше от своите злочестини и мъки.

— Как можем да ви помогнем, госпожо Уокър?

— Можете да ме свържете със Стив, както вече казах.

— Съжалявам, господин Кембъл е в Мадагаскар за две седмици.

— Вие глух ли сте? Или робот? Разбрах това още първия път — Теън се нуждаеше от един миг, за да настрои гласа си на по-медена нотка. — Ще бъдете ли така любезен да ми кажете какво точно прави там?

— Филмира сватбите на един супермодел и на един ирански принц. Съжалявам, но не мога да издам повече подробности. Всичко това е голяма тайна.

— Дали няма да може да долети до Далас тази вечер?

— Мисля, че току-що ви обясних — той е в Мадагаскар.

— Благодаря, че ми го казахте за трети път — ядоса се Теън. — Мога да изпратя самолета си, ще бъде там до седем часа. За един ден може да изчезне. Никой не е чак толкова важен, със сигурност не някой си супермодел или арабии.

Настъпи ледена тишина.

— Ако ми дадете телефонен номер, Стив ще ви се обади веднага щом стане възможно.

— Ако бяхте Пинокио, носът ви щеше да бъде по-дълъг от дръжката на тексаски тиган.

Теън тресна телефона и твърдо реши да поговори със Стив за нелюбезността на персонала му. Потърси следващото име от списъка си.

— Гизела? Обажда се Теън Уокър — като не чу никакъв отговор, тя продължи: — Случи се нещо спешно. Нуждая се от малко помощ за сватбата този уикенд.

През януари Гизела и шест нейни сътрудници бяха прекарали две изнурителни седмици в изготвяне на оферта за сватбата на Пипа. Вместо тях Теън избра „Щастливи завинаги“ ООД; не й хареса как изглеждаше буквата „з“ в името на Гизела.

— Уит сигурно ще успее да ви помогне — отвърна Гизела и затвори.

Теън набра третото име от списъка.

— Бартоломю? Обажда се Теън Уокър.

— Не ме безпокойте.

Щрак.

Какво им ставаше на тези хора? Бизнесът си е бизнес. Ако Пипа не бе единствено дете, ако в семейство Уокър предстоеше още една сватба като перспектива, тя бе сигурна, че всички тези Стив, Гизела и Бартоломю щяха да си счупят краката да й помогнат сега. Очевидно все още й бяха сърдити, че избра Уит да организира сватбата на Пипа. Чувството й бе познато. Тя бе изпитала същото разбиващо разочарование, когато не бе приета в Капа Капа Гама при първия си опит.

Теън се обади на още двама сватбени организатори, но и двамата бяха „заети“ и не можеха да й препоръчат никого, който да й помогне. Тогава почувства зараждаща се болка в долната част на хранопровода. Изтича в розовата си мраморна баня, където глътна първата доза каопектат[15], докато обмисляше възможностите. Може би трябваше да поеме командването в свои ръце. Не, идеята не беше добра: ако през последните шест месеца бе научила нещо, то бе, че подчинените й не отговарят на нейния стил на управление, остър като лазерен лъч. Освен това беше дошло времето да обере реколтата от тежката си работа. Сега майката на булката трябваше да се наслаждава и да грее в отразената слава на бялата рокля на дъщерята. Тя нямаше да се предаде и да падне в презряното общество на лакеите.

Камериерката Маргарита почука на вратата на банята.

— Добре ли сте, мадам?

— Какъв е проблемът, Маргарита?

— Шефът на сладкарите се скара с шефа на рибарите за лимоните. Искат да говорят с господин Уокър.

— Той излезе по работа и ще отсъства целия ден. Купете още една щайга лимони и им кажете да пораснат.

— Те се бият с ножове, госпожо! Страхувам се.

— Маргарита, сега не мога да направя нищо. Слизай долу и им вземи ножовете!

— Но…

— Прави каквото ти казах! Това е заповед!

Теън пусна водата в тоалетната, с което удави протеста на камериерката си. После направи само половин стъпка към душа, преди необходимостта да се върне към тоалетната да я смаже. Ръцете започваха да я сърбят от хлора в басейна. Стори й се, че вижда как върху лицето й набъбват няколко пришки. Като си помисли, че само преди час започна тренировката щастлива като чучулига!

Телефонът близо до тоалетната иззвъня. Сигурно беше някой от сватбените организатори, който бе възвърнал здравия си разум и щеше да я моли за милост.

— Да? — излая тя в слушалката.

— Мамо? Добре ли си? Защо не ми се обаждаш? Ти никога не пропускаш сутрешното обаждане!

— Съжалявам, Пипа. Бях много заета. Свършихте ли с момичетата в гимнастическия салон?

— Да. Готови сме да отидем на маникюр.

— Добре. Ще се видим на обяда с шаферките.

— Няма ли да дойдеш да направиш ноктите си с нас?

— Не ме пришпорвай — изпищя Теън! — Ако мога, мога, ако не мога, значи не мога!

Също като баща си Пипа знаеше кога е най-добре да се отдалечи на километри от майка си.

— Звучи разумно. Аз ще се погрижа за всичко тук. Не се тревожи.

— Благодаря, скъпа — отвърна изтощено Теън. — Ще се видим на обяд.

Успя да вземе душ преди вътрешностите й да се разбунтуват отново, обмисляше дали да не се обади на Уит Макой и да му обещае, че ще се затвори в банята и няма да излезе през целия уикенд, ако той обещае да се върне. Сетне телефонът иззвъня.

— Да?

— Звездичке? Как я караш?

Дъси Деймън, съквартирантката на Теън от колежа, се обаждаше от Рангун, където тя и съпругът й Кейлъб бяха отишли на едномесечна четиризвездна ваканция, включваща и малко пластична хирургия. Теън бе единственият човек на света, който знаеше, че Дъси и мъжът й не бяха заминали за Азия, за да снимат китайските сампани[16] в Бенгалския залив.

— Не издържам! — отговори Теън и избухна в ридания. — Уит току-що ме напусна. Смята, че сватбата била обречена на лош късмет!

— Напуснал е ден преди събитието? Това е безразсъдство! Бих го дала под съд, ако преди това не наема някой да го пребие!

— Аз бих направила и двете, ако можех да изляза от банята — Теън сподели с приятелката си храносмилателните си проблеми. — Как ще успея да се справя с генералната репетиция тази вечер? Уит е единственият, който може да контролира всичко да върви по ноти и музиката да свири!

— Наеми диригент! Някой като Джон Филип Суса[17].

— Това е сватбата на дъщеря ми, а не антракт в Котън Боул[18] — изкряска Теън. — Бог ме наказва, Дъси, няма да успея да направя сватбата на века. Ще трябва да се примиря, че ще бъде сватбата на половинвековието!

— Що за глупости, звездичке! Можеш да го направиш. Никой не е незаменим, дори Уит — Дъси помисли за момент. — Трябва да се обадиш в училището Маунтбатън-Савой за управление на домакинството в Аспен. Използват техни хора за събития с хиляди гости.

— Маунтбатън-Савой ли каза? — Теън записа думите с червило върху розовата мраморна плочка близо до тоалетната. — Много ти благодаря. Между другото как мина операцията ти?

— Фантастично! Кейлъб не прилича на себе си. Напълно съм разбита, че не мога да бъда с теб.

— Ти си ангел — изсумтя Теън.

— Горе главата! Върви и покажи на Розамънд Хендерсън кой командва парада! Тя е само Тета[19].

Ободрена, Теън намери номера на училището Маунтбатън-Савой в Аспен.

— Аз съм Теън Уокър от Далас — обяви тържествено тя.

— Здравейте! Вие ще имате сватба този уикенд.

— Кои се обажда? Откъде знаете?

— Аз съм Оливия Виларубия-Тъстълбъри, директор на училището. Следим с голям интерес събитията в Тексас. Не се случва всеки ден американският еквивалент на две кралски семейства да вдигат сватба.

Теън моментално хареса тази жена.

— Моят сватбен организатор се разболя от морбили. Спешно се нуждая от човек, който да се справи с генерална репетиция, включваща симфоничен оркестър, хор от двеста души, два квинтета с духови инструменти, камбанен хор, органист, тридесет и един придружители на булката, без да споменаваме необузданата майка на младоженеца. Ще ви платя петдесет хиляди долара, ако ми изпратите някого още днес следобед. Освен обичайната ви тарифа, разбира се.

— Мисля, че няма да представлява проблем за Седрик — отговори Оливия след кратка пауза, през която вътрешностите на Теън за пореден път мъчително се свиха. — Той лично облича херцога на Мекленбург-Стрелиц вече двадесет години. Организирал е три кралски сватби. Тази седмица случайно е тук, за да проведе майсторския си клас „Официални събития от висок мащаб“.

— Наемете самолет и го изпратете веднага в Далас.

— Това е изключително вълнуващо, госпожо Уокър. Благодаря, че се обадихте.

— Ще ви изпратя по електронната поща моите файлове. Седрик може да ги разучи, докато лети.

Теън изпи още една доза каопектат, преди да се почувства достатъчно уверена да напусне своята тоалетна с площ петдесетина квадратни метра. Докато Маргарита правеше косата й, проведе телефонен разговор със Зарина — холивудската репортерка, отразяваща най-значимите събития сред хайлайфа. Телефонира на Розамънд, майката на Ланс, за да й каже, че ще закъснее за обяда на шаферките. Накрая телефонира и на Пипа, за да й съобщи, че е заета с доставката на храни, а също, че ще отиде веднага щом успее да се освободи. След като избра осем бижута с бисери, които да накичи по себе си, Теън най-накрая си позволи да се усмихне. Неслучайно я наричаха Супержената.

Бележки

[1] Неофициален химн на бейзбола, написан в началото на 20 век от Джак Нортън. — Б.пр.

[2] Bouffant — прическа, популярна през 60-те години на миналия век. Косата е силно тупирана и напръскана с много лак. — Б.пр.

[3] Моден дизайнер от Ню Йорк, р. 1949 г., известна с булчински рокли за звездите. — Б.пр.

[4] Холандска фирма, производител на сервизи и прибори с украса, инспирирана от холандската флора. — Б.пр.

[5] Известен американски режисьор, продуцент и писател — филмите „Клеопатра“ и „Десетте божи заповеди“. — Б.пр.

[6] Кралицата на сватбените торти за знаменитости, всяка струва над 10000 долара. — Б.пр.

[7] Ресторантьор, жива легенда сред висшето общество в Ню Йорк. — Б.пр.

[8] Белуга 000 — най-редкия и скъп хайвер на света, една унция струва повече от 60 долара — Б.пр.

[9] „Големите десет“ — най-старата конференция на колежанските отбори на Първа дивизия — Б.пр.

[10] Лилия (фр.) — Б.пр.

[11] На свеж въздух (фр.) — Б.пр.

[12] Забавно телевизионно шоу с Виктория Готи, дъщеря на Джон Готи — последния голям италиански мафиот. — Б.пр.

[13] Религиозно движения възникнало в Ямайка сред бедните чернокожи през 1930 г. — Б.пр.

[14] 6 юни 1944 г. — денят, в който започва битката за Нормандия по време на Втората световна война — Б.пр.

[15] Лекарство срещу разстройство. — Б.пр.

[16] Вид китайска лодка. — Б.пр.

[17] Известен като крал на маршовете (1854–1982 г.). — Б.пр.

[18] Стадион за бейзбол в Далас. — Б.пр.

[19] Дамско университетско дружество. — Б.пр.