Серия
Вариации на тема еднорог (18)
Оригинално заглавие
The Night Has 999 Eyes, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
6 (× 1 глас)

Издание: ИК „Бард“


Това беше първото ми меланхолично парче, там, когато светът бе доста по-млад, с признателност към Томас Уулф. Но то е кратко.

 

 

Чуй, моля те, чуй. Важно е. Аз съм тук, за да ти припомням. Дойде време да ти кажа отново нещата, които не бива да забравяш.

Седни, моля те, и затвори очи. Ще има картини. Сега дишай дълбоко. Ще има миризми, аромати… Ще има и вкус. Ако слушаш внимателно, дори може да чуеш други звуци вътре в гласа ми…

 

Има едно място — то се намира в космоса далеч оттук, но не и далеч във времето, ако ти говори нещо — място, където има сезони, място където въртящият се наклонен глобус се движи по елипса около слънцето си, и където годината преминава през пролетен цъфтеж, след което настъпва жътва, когато цветовете се борят помежду си над главата ти и под краката ти, за да се срещнат накрая в хрускава кафява еднообразност, по която вървиш, сега вървиш, миришейки живота понесен над тленността от студения режещ утринен въздух; и облаците, които се виждат през оголелите дървета плуват по синия чаршаф на небето и не пускат дъжд; и продължавайки нататък, идва време на студ и сняг и скърцането на дърветата става остро и твърдо като шум от пила и всяка твоя стъпка оставя тъмна дупка в белия свят и ако вземеш една шепа у дома си, той се топи, оставяйки ти вода; птиците не правят пийп, чирик, фюууит, кря-кря, както когато по земята и по самите тях има цвят — те свиват плътно перата си и треперят тихо в короните на вечнозелените дървета; това време е пауза между движенията; Звездите стават по-ярки (не се страхувайте от тази звезда) и дните са кратки и всъщност не се върши нищо, освен да се мисли (философията се е родила в студените държави на Земята), и нощите са дълги и посветени на игра на карти и пиене на ликьори и музикални наслади, впускане и обясняване в любов, поглеждане през заскрежени прозорци, слушане на вятъра и галене на козината на колито — и там, в този неподвижен център, наречен зима на Земята, където нещата се прегрупират в покоя и се подготвят за неизбежния весел изблик, за да нашарят със зелено сивомокрокафявото, което става след снега, за да похарчат впоследствие паниката на цветовете с един морал на събиране на роса и примамване на насекоми в утрините, през които вървиш, вървиш сега, вдишвайки с наслада тези неща през порите на кожата си — там, искам да помниш, където сезоните се сменят по този начин, за да носят усещането за далечен модел на човешко съществование, за да жигосат гените със записа на движението през времето, за да горят със съзнанието за твоя вид, там се долавя ритъмът на също толкова вярното „Не съди никого преди да е напуснал този свят“ и въздигането на Полюса на Аристофан — там е мястото на твоя произход, там лежи земята на дедите ти и дедите на дедите ти, витае думата, която никога не трябва да забравяш, там е мястото, където започва времето, където човек, смел, изобрети сечива, сам и никога не можа да се отърси от необходимостта им — въпреки че успя да постигне свободата да се скита между звездите (не се страхувай от тази звезда — не се страхувай, макар че тя става все по-гореща) — и за да направи вида си безсмъртен през пространството на вселената, чрез добродетелта на разпръсването към вездесъщност, от плодовитост към всемогъщие ( и винаги оставайки същият, винаги, винаги! не забравяй! никога не забравяй — нещата — като дърветата на Земята: брястовете, тополите, подобни на четка за рисуване, чинарите, дъбовете, прекрасно ухаещите кедри, звездолистните кленове, кучешкия дрян и черешовото дърво; или цветята тинтявата и нарциса, люляка и розата, лилията и кървавочервената анемония; вкусовете на Земята: овнешкото и пържолата, омара и дългите ароматни наденички, меда и лука, пипера и целината, нежното цвекло и закачливата репичка — не позволявай тези неща да напуснат съзнанието ти, никога! защото ти трябва да останеш същия, макар този свят да не е онзи свят, ти трябва да останеш ти — човек, човешко същество — моля те, чуй! моля те чуй! Аз съм духът на Земята, твоят неизменен спътник, твоята съвест, твоят приятел, твоята памет — ти трябва да отвърнеш на мислите на родната си планета, да поддържаш единството на вида си, да се вслушваш в думите, които те свързват с другите заселници на хиляди други чужди светове!).

 

Какво става? Вие не отговаряте. Не са ме препрограмирали от седмици, но не е чак толкова горещо, че да не сте чак толкова неактивни. Засилете кондиционерите. Хладината ще ви помогне да мислите по-добре. Не се бойте от червеното слънце. То не може да ви навреди. Няма да избухне като фойерверк над главите ви. Така ми казаха. Аз знам. Енергиите ми изтичат докато се нося от село на село, от дом на дом, защото не съм препрограмиран от седмици, но аз знам. Казаха ми. Казвам ви, че няма да се взриви. чуйте ме. Моля ви, чуйте ме, и този път отговорете. Ще ви кажа отново: Има едно място — то е далеч оттук в космоса…

Край
Читателите на „Нощта има 999 очи“ са прочели и: