Серия
Вариации на тема еднорог (16)
Оригинално заглавие
And I Only Am Escaped to Tell Thee, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 3 гласа)

Издание: ИК „Бард“


Ето още един от онези кратки кратки разкази, които от сърце се радвам да правя, когато възможността и идеята възникнат едновременно. Имам склонността да виждам подобни неща като един единствен кадър от анимационен филм с набързо написан отдолу текст — и оттам нататък не ми остава много за доработване.

 

 

Тя непрекъснато беше с тях — черната кръпка над главите им, откъдето се зараждаха светкавиците, почти заслепяващият порой, експлозиите, подобни на артилерийска стрелба.

Ван Беркъм залитна и насмалко не изтърва кашона, който носеше, когато корабът отново се надигна. Ветровете виеха около него, опитвайки се да разкъсат подгизналите му дрехи; водата се плискаше и завихряше около глезените му — отдръпвайки се, връщайки се, отдръпвайки се. Гигантски вълни постоянно се разбиваха в кораба. Зловещата зелена светлина на огъня на Св. Елм танцуваше по рангоутите.

Надвил шума на вятъра и дори на гръмотевиците, той чу резкия писък на някой моряк от екипажа, станал по случайност обект на внимание от страна на един от носещите се наоколо демони инквизитори.

Високо горе в такелажа бе оплетен мъртвец, с плът смъкната от природните стихии, чиято скелетна рамка сега бе заразена от плаващия зелен отблясък, и чиято лява ръка се люлееше все едно ръкомаха — или приканва.

Ван Беркъм прекоси палубата, отиде до новия товарен отсек и започна да намества кашона. Колко пъти бяха размествали тези кашони, сандъци и варели? Отдавна беше изгубил броя. Сякаш винаги, когато работата бе свършвана, незабавно се разпореждаше нов ход.

Той погледна през рейлинга. Всеки път, когато се приближаваше насам, всеки път, когато му се удаваше възможност, той оглеждаше внимателно далечния хоризонт, замъглен от дъждовната завеса. И се надяваше.

В това отношение той беше различен. За разлика от всички останали, той хранеше надежда — макар и съвсем нищожна — защото имаше план.

 

Корабът се разтресе от мощен пристъп на смях. Ван Беркъм потрепери. Сега капитанът, заедно с една бъчонка ром стоеше в каютата си почти непрекъснато. Говореше се, че играе на карти с Дявола. Звучеше като че ли Дяволът току-що бе взел ръка.

Под предлог, че проверява закрепването на товара, Ван Беркъм намери пак варела си сред останалите. Познаваше го по малката мазка синя боя. За разлика от другите този беше празен и накалафатен от вътрешната страна.

Той се обърна и отново мина през палубата. Край него прелетя нещо огромно и с прилепоподобни крила. Той се попрегърби и се забърза.

Още четири товара и всеки път поглед към далечината. И тогава — Тогава…?

Тогава!

Видя го. Извън дъгата на пристанищния залив имаше кораб! Той се огледа трескаво. Наоколо нямаше никой. Това беше. Ако побързаше, нямаше да го видят.

Той се приближи до варела, махна крепящите го каиши, огледа се отново. Наоколо все още нямаше никой. Другият плавателен съд определено се приближаваше. Нямаше нито време, нито смисъл да изчислява курсове, да преценява ветровете или теченията. Оставаха само рискът и надеждата. Той се вкопчи във второто и прегърна първото, търкаляйки варела към рейлинга, след което го вдигна и изхвърли зад борда. След секунди го последва.

Водата беше леденостудена, бурна и тъмна. Бе завлечен към дъното. Трескаво загреба с ръце, борейки се да излезе на повърхността.

Най-накрая видя светлина. Вълните го подмятаха и подхвърляха и потапяха поне десетина пъти. Всеки път отново успяваше да се озове на повърхността.

Беше на ръба да се предаде, когато морето внезапно се успокои. Грохотът на бурята стихна. Денят около него започна да изсветлява. Порейки водата, видя как корабът, който току-що бе напуснал се смалява в далечината, отнасяйки със себе си собствения си ад. А тук, малко по-вляво от него подскачаше по вълните варелът със синия белег. Той се впусна подире му.

Когато накрая го стигна, се хвана за него. Успя донякъде да се издигне над водата. Възкачи се отгоре и задиша учестено. Потрепери. Въпреки че морето вече бе по-спокойно, все още беше много студено.

Щом възстанови донякъде силите си, вдигна глава и огледа хоризонта.

Там!

Корабът, който беше забелязал беше още по-близо. Той вдигна ръка и помаха. Разкъса ризата си и я вдигна високо, развявайки я на вятъра като знаме.

Продължи така, докато ръката му отмаля. Когато отново погледна, корабът се намираше още по-близо, въпреки че нямаше никакви признаци някой да го е забелязал. Съдейки по скоростта и движението им един спрямо друг, бе съвсем възможно след няколко минути да се разминат. Той прехвърли ризата в другата си ръка и отново я заразвява.

 

Когато погледна още веднъж, видя, че корабът променя курса си и идва към него. Да бе му останала повече сила и да не бе толкова изцеден психически, би изплакал. Но сега го връхлетя единствено усещането за огромно изтощение и вездесъщ студ. Очите му смъдяха от солта, но пак искаха да се затворят. Трябваше да поглежда изтръпналите си ръце, за да се уверява, че все още се държат за варела.

— Побързай! — задъха се. — Побързай…

Почти бе загубил съзнание, когато го качиха в спасителната лодка и го увиха в одеяла. Докато стигнат до кораба, вече беше заспал.

Спа през останалата част от деня и цялата нощ, събуждайки се от време на време само колкото да пийне малко горещ грог или бульон. Когато се опитваше да говори, не го разбираха.

чак на следващия следобед доведоха някакъв моряк, който разбираше холандски. Той разказа на мъжа цялата история, от момента, в който се бе записал в екипажа до момента, когато беше скочил в морето.

— Невероятно! — отбеляза морякът, след дълго бе превеждал на корабните офицери. — Значи този носен от бурята призрак, който видяхме вчера наистина е бил Летящият Холандец! Наистина съществува — и ти, ти си единственият, който е успял да се измъкне от него!

Ван Беркъм се усмихна немощно, пресуши чашата си и я остави настрана с все още треперещи ръце.

Морякът го потупа по рамото.

— Почивай на спокойствие, приятелю. Най-накрая си спасен от дяволския кораб. Намираш се на борда на кораб с отлични качества и превъзходни офицери и екипаж — и само на няколко дни път от пристанището му. Възстановявай се и прогони миналите злини от главата си. Приветстваме те с „добре дошъл“ на борда на Мария Селесте.

Край
Читателите на „И оцелял съм само, за да ви кажа“ са прочели и: