Серия
Вариации на тема еднорог (15)
Оригинално заглавие
My Lady of the Diodes, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
6 (× 2 гласа)

Издание: ИК „Бард“


Стивън Крейг изрови тази история, за която бях забравил, че съм я писал. Бе публикувана в списание за фантастика на име Гранфалуун. Стив искаше да го препечата в полупрофесионалното си списание Итърнити. Пожелах първо да видя копието, понеже вече нямах такова при себе си. Одобрих сделката след като бях прочел ксерокса, но уви! Итърнити затъна (след като също така ми бе помогнало да възкреся един мой герой, на име Дилвиш) и историята не бе препечатана. Защо ли не я пусна тук? запитах се. Колко често се случва на човек да се възползва от възможността на запознае света с един забравен свой потомък?

 

 

Максин беше казала, — На следващото кръстовище свий вляво. — и така направих.

— Паркирай колата. Излез и тръгни. Пресечи улицата на пешеходната пътека.

Тръшнах вратата след себе си и тръгнах по улицата, мъж в тъмносин костюм, понесъл сиво куфарче, със слушалка в лявото ухо. Можеше да съм Фулър Бръш, например.

Прекосих улицата.

— Погледни сега нагоре от другата страна. Ще видиш червена тухлена сграда, с номер шест-шест-осем.

— Видях. — казах.

Влез във входа, но не се качвай по стълбите. След като минеш желязната решетка, има стълбище надолу от лявата страна. Слез по тези стълби. В дъното им ще видиш една врата, която води към сградата, вероятно заключена с катинар.

— Пред нея съм.

Остави куфарчето на пода, сложи си ръкавиците, които са в джоба на сакото ти, извади чука от вътрешния си джоб и го използвай, за да разбиеш катинара. Опитай да го сториш с един рязък удар.

Бяха ми необходими два.

— Влез във сградата и затвори вратата след себе си. Остави катинара от вътрешната страна; прибери чука.

— Тъмно е…

— Сградата трябва да е необитаема. Измини дванадесет крачки и ще стигнеш до един коридор, завиващ надясно.

— Да.

— Махни си дясната ръкавица и извади фишека с десетцентови монети, който се намира в десния си джоб. В страничния коридор трябва да видиш редица телефонни кабини.

— Виждам ги.

— Достатъчна ли е светлината откъм трите малки прозорчета срещу кабините, за да ти позволи да използваш телефон?

— Да.

— Като влезеш в първата кабина, свали слушалката с ръката, на която има ръкавица, пъхни монета и избери следния номер…

Започнах да избирам.

— Когато отговорят на позвъняването ти, не отвръщай и не затваряй, а остави слушалката на полицата и влез във следващата кабина, откъдето ще избереш следния номер…

Направих го, всичко дванадесет пъти.

— Достатъчно, — каза Максин, — Блокирал си всички линии на Палатата, така че никой не може да звъни навън. Много е малко вероятно някой да мине насам и да прекъсне тези връзки. Веднага се върни в колата. Върни катинара на вратата като минаваш оттам. След това карай направо към Палатата. Паркирай в ъгъла на паркинга, където има табела ЕДИН ЧАС — 50?, ВСЕКИ СЛЕДВАЩ — 35?. На този паркинг можеш да платиш предварително, така че си приготви пари. Кажи на пазача, че няма да се бавиш.

Върнах се при колата, влязох в нея и подкарах.

— Поддържай скорост четиридесет километра в час и си сложи шапката.

— Задължително ли е? Вече? Мразя шапки.

— Да, сложи си я. Очилата също.

— Добре сложих ги. Но шапките ти рошат косата, и то повече от вятъра, от който се предполага, че трябва да я пазят. Също така и хвръкват.

— Какво е движението? Натоварено? Спокойно? — Те топлят главата.

— Доста спокойно. — Не я топлят. Тази работа се върши от косата, а ушите така или иначе стърчат отвън и измръзват.

— Какъв е светофара пред теб? — Защо тогава другите мъже носят шапки?

— Току-що стана зелен. — Защото са тъпи конформисти. Шапките са толкова отвратителни, колкото и вратовръзките.

— В случай, че пътната обстановка не се промени, настоящата ти скорост ще е достатъчна, за да минеш през следващите две кръстовища. На третото ще те спре червен светофар. В този момент ще имаш време да напълниш лулата си — а може би и да я запалиш, въпреки че докато се упражняваше бе доста бавен. Ако не успееш да я запалиш там, ще имаш възможност още два пъти преди да стигнеш до паркинга. — Какво им е на вратовръзките?

— Засечи по ръчния си часовник сега: Имаш точно девет минути преди киселината да разяде кабелите. — Вратовръзките са елегантни.

— Засякох… Вратовръзките са глупави!

— Сега ме сложи на задната седалка и ме покрий с одеялото. Ще приложа електрошок на всеки, който се опита да ме открадне.

Свърших това, запалих лулата, намерих паркинга.

— Издухвай повече дим пред лицето си, докато говориш с пазача. Взел си кафявия хартиен плик и сгъваемия кашон? Двойното резе за вратата и фенерчето?

— Да.

— Добре. Свали си ръкавиците. Махни слушалката и я скрий. Внимавай сега как пипаш волана. Докосвай го с длан и избърсвай след всяко докосване.

Паркирах колата, платих на пазача, закрачих през улицата към Палатата. Оставаха две минути и двадесет секунди.

Изкачих стълбите отпред и влязох във фоайето. Изложбата на Сийкфакс беше в една зала в дъното и отляво. Тръгнах в тази посока.

Оставаше една минута и четиридесет секунди. Изпразних си лулата в един пепелник и изчегъртах чашката й. Никакви прозорци в изложбената зала, бе казала Максин и беше взела предвид плана на сградата. Метална решетка, метална каса на вратата — точно както беше казала Максин.

Приближих се до вратата, която стоеше отворена. Дочувах гласове, долавях с края на погледа си машинарии, изложбени експонати. Прибрах лулата и превключих очилата си на инфрачервено. Петнадесет секунди. Сложих ръкавиците. Десет.

Напъхах ръце в джобовете си, слагайки лявата върху инфрачервеното фенерче, а дясната върху електронното резе за вратата. Преброих бавно до десет и влязох в залата, точно когато лампите изгаснаха.

Затворих вратата с шут, щракнах резето около заключалката и решетката. След това прекарах поляризиращата палка отгоре и то стегна здраво. Включих фенерчето и се запътих през стаята към централните клетки с експонати.

Всички стояха тъпо по местата си, докато аз вадех чука от джоба си и чупех стъклото. Двамина продавачи започнаха да си проправят опипом път към мен, но прекалено бавно. Сложих чука настрана и напълних чантата със златна жица, с платинена жица, със сребърна жица. По-скъпите кристали и рубиновите компоненти увих в парчета плат.

Половин минута, може би, за да напълня чантата. Докато се отправях обратно през залата, отворих облепения с марки самоадресиран кашон. Напъхах чантата вътре в гнездо от нарязани на ленти вестници. Около мен проблясваха за кратко запалки и кибритени клечки, но не вършеха кой знае каква работа или поне не за необходимото време.

Пред вратата имаше малка група хора. — Сторете път, — казах, — Имам ключ. — Те се отдръпнаха, а аз деполяризирах електронната ключалка. След това се изнизах през вратата, затворих я и я блокирах от външната страна.

Свалих ръкавиците си, прибрах фенерчето и превключих очилата, крачейки с лула между зъбите. Пуснах пакета в една пощенска кутия на ъгъла и отидох на паркинга. Паркирах в една забутана уличка, смених жакета на тъмносиния си костюм със светлосиво спортно сако, свалих очилата, шапката, махнах лулата и си поставих отново слушалката.

— Всичко точно. — казах.

— Добре. — каза Максин. — Сега, по мои сметки, те ти дължат само два милиона сто двадесет и три хиляди и четиристотин и петдесет долара. Дай да върнем колата и да вземем такси към сцената на твоето алиби.

— Дадено. В Денвър ще се пременим страхотно, кукло. Мисля, че ще ти купя ново куфарче. Какъв цвят би желала?

— Вземи ми от крокодилска кожа, Дани. Елегантни са.

— Крокодилска да бъде, бейби. — отвърнах, докато карахме обратно към гаража за коли под наем.

 

Добрахме се до Денвър в протежение на два месеца и аз започнах да програмирам Максин. Подадох й плана на града, историята на града, седалищата на всичката търговска измет и всичката статистика за населението, на която успях да сложа ръка. Свързах оптичния скенер и й подадох плана на улиците и плановете на всички обществени сгради и други сгради, които намерих в папките на Градската Палата. След това фотографирах хотела за конференции, отвътре и отвън, както и сградите в близост до него. Всеки ден сканирахме местните вестници и периодични издания и Максин запаметяваше всичко.

Фаза Две започна, когато Максин започна да изисква специфична информация: Кои улици с каква настилка са? Какви дрехи се носят? Колко строителни компании строят в момента? Каква е широчината на определени улици?

В качеството си на акционер един ден и аз си получих брошурата, описваща голямата конференция. Нея също я подадох на Максин.

— Искаш ли да погасиш дълга изцяло? — попита тя, — Това включва съдебни разноски, хонорари на адвокати и 7 процента капитализирана лихва.

— Как?

— Това ще бъде първото показване пред публика на Сийкфакс 5000. Открадни го.

— Да открадна цялата проклета машина? Тя сигурно тежи тонове!

— Приблизително триста и двадесет килограма, според брошурата. Хайде да я откраднем и да се пенсионираме. Нали се сещаш, че след всеки път подозренията спрямо теб се трупат.

— Да, ама, Господи! Какво ще правя със Сийкфакс 5000?

— Разчасти го и продай компонентите. Или още по-добре, продай го целия на Бюрото за Статистика на Населението в Сао Паулу. Те търсят нещо подобно, а аз вече съм начертала три съблазнителни маршрута за контрабандно прехвърляне. Ще са ми необходими още данни…

— И дума да не става!

— Защо? Да не мислиш, че не мога да го планирам?

— Усложненията са…

— Ти ме конструира, за да предвиждам всички възможности. Не се притеснявай. Само ми дай информацията, която ти искам.

— Ще го обмисля малко по-късно, бейби. Извини ме, но смятам да отида да вечерям.

— Не прекалявай с пиенето. Имаме да говорим много.

— Разбира се. До скоро.

Пъхнах Максин под леглото и излязох, отправяйки се към ресторанта на същата улица. Беше топла лятна вечер и косите слънчеви лъчи между сградите бяха изпълнени с проблясващи прашинки.

— Господин Бракън, може ли да поговорим?

Обърнах се и срещнах очите на говорещата с цвят на кленов сироп зад стъкла, дебели колкото дъно на буркан, поставени в рамки Арлекин, сведох погледа си на около сто петдесет и седем сантиметра по-надолу към върховете на белите й сандали и отново го вдигнах, бавно: Леко плоскогърда и чипоноса, тя бе облечена в някаква памучна плетеница, която разкриваше, че раменете й в никакъв случай не са кокалести. Голямо количество коса с цвят на кленов сироп увенчаваше тила й на топка, забодена с два гребена във форма на крило, сочещи към ушите й, които изглеждаха доста апетитни — ушите, де. Носеше голяма чанта и почти толкова голяма камера.

— Здравейте. Да. Кажете. — Имаше нещо смътно познато у нея, но не можех да се сетя какво.

— Казвам се Джилда Кобърн и днес пристигнах в града. — Гласът й бе леко носов. — Изпратиха ме да напиша репортаж за компютърната конференция. Идвах насам, за да се срещна с вас.

— Защо?

— За да ви интервюирам относно технологиите за обработка на данни.

— След около седмица тук ще е пълно с доста по-важни хора от мен. Защо не поговорите с тях. Аз вече не се занимавам с компютри.

— Но аз чух, че три от най-важните пробиви през последното десетилетие са станали благодарение на вас. четох всичко по делото Даниъл Бракън срещу Сийкфакс Инкорпорейтид и вие сам сте казали това на процеса.

— Как разбрахте, че съм в Денвър?

— Сигурно някой ваш приятел е казал на моя редактор. Не знам как е разбрал. Може ли да ви интервюирам?

— Вечеряла ли сте?

— Още не.

— Елате тогава с мен. Ще ви нахраня и ще ви разкажа за обработката на данни.

Никакъв мой приятел не можеше да е казал на никакъв редактор, понеже аз нямам никакви други приятели освен Максин. Беше ли възможно Джилда да е някакво ченге? частно, местно, застрахователно? Ако беше така, едно или три ястия бяха добра цена, за да разбера.

Преди вечерята поръчах питиета, бутилка вино с вечерята и две питиета за храносмилане, с надеждата тя поне малко да се замае. Но тя унищожи всичкото пиене и остана ясна като камбана.

Всичките й въпроси бяха съвсем по темата и безобидни, докато един не я подхлъзна.

Споменах транслация по Сийкфакс 410, говорейки относно възможните начини на комуникация с извънземни, ако някога се натъкнем на такива.

— … 610. — поправи ме тя и аз продължих да говоря.

Щрак! Разпусни косата й, просветли я малко, сложи й очила с рогови рамки…

Соня Кронщад, генийчето от Масачузетския Технологичен Институт, създател на Сийкфакс 5000, чийто прототип възнамерявах да продам на Бюрото за Статистика на Населението в Сао Паулу. Тя работеше за врага.

През последните пет години дванадесет пъти бях нанасял удари на Сийкфакс. Те знаеха, че няма кой друг да бъде освен мен, но изобщо не можеха да го докажат. Бях конструирал Макс-10, Максин, с цел да планирам перфектни престъпления и тя вече го беше сторила дванадесет пъти. Сийкфакс беше тръгнал срещу мен, но винаги бяхме надхитрявали детективите им, охраната им, алармените им инсталации. Благодарение на Максин никои два от обирите не притежаваха и най-малко сходство в метода. Всеки един бе кражба de novo1 . А сега, щом Кронщад беше дошла в града предварително и под фалшиво име, то тази Денвърска конференция намирисваше на организирана история. В брошурата също се говореше за голяма експозиция от скъпо оборудване. Бяха ли намислили нещо специално за Дани Бракън? Може би си струваше да разбера…

— Имате ли нещо против да се качите в стаята ми за едно последно за лека нощ? — попитах поемайки ръката й.

— Да, — усмихна се тя. — благодаря.

Ха! Нямало нищо по-страшно от ревнив конструктор на компютри, или от ревнив компютър, както разбрах в последствие…

Когато отидохме в стаята ми и седнахме с питиетата, тя ме попита, това което очаквах: „за всички тези обири по изложенията и конференциите на Сийкфакс…“

— Да?

— Би ми се искало да разбера мнението ви кой може да ги извършва.

— IBM, Радио Шак?

— Сериозно. Никога не е оставяна нито една улика. Всяко едно е всъщност перфектно престъпление. човек може да си помисли, че такъв престъпник би се насочил към по-голяма игра — да речем, бижутерски магазини или банки. Моята теория е, че това е някой, който има зъб на компанията. Вие как смятате?

— Не. — казах и докоснах с устни шията й, навеждайки се, за да й долея чашата. Тя не се отдръпна. — Вие предполагате, че това е един човек, а фактите сочат обратното. От докладите, които съм чел, между никои два от обирите няма сходство. Боя се, че за подземния свят изложенията на Сийкфакс просто имат славата на фасулска работа.

— Дрън-дрън! — каза тя. — Не са фасулска работа. За всяко едно от тях се вземат най-строги предпазни мерки, но крадецът изглежда се приспособява като самият той взема най-строги мерки. Смятам, че това е някой човек, който има зъб на компанията, човек комуто доставя удоволствие да я прецаква.

Тогава я целунах по устните, за да спре да говори. Тя се наведе към мен и аз я изправих на крака.

Някак стана така, че лампите изгаснаха.

По-късно, докато лежах и пушех, тя каза: — Всички знаят, че ти си този, който го прави.

— Мислех, че си заспала.

— Обмислях как да ти го кажа.

— Ти не си журналистка. — казах.

— Не, не съм.

— Какво искаш?

— Не искам да отидеш в затвора.

— Ти работиш за Сийкфакс.

— Да. Работя за Сийкфакс и съм влюбена в дизайна на 5280 и 9310. Знам, че те са твои разработки. Хората, които казват, че са ги направили не са чак толкова добри. Това са работи на гений.

— Наех един инженер-консултант — казах — вашият Г-н Уокър, за да ми помогне с някои от чертежите. Той отиде на работа в Сийкфакс една седмица преди да ми регистрират патентите. чела си неговите и моите показания. Това е причината той сега да е вицепрезидент.

— Значи затова извършваш тези кражби?

— Сийкфакс ми дължи два милиона сто тридесет и три хиляди и четиристотин и петдесет долара.

— Толкова много? И откъде знаеш?

— Като акционер имам право на преглед на счетоводните книги. Изчислих тази сума въз основа, на нарастването на дивидентите от акциите ми след като бяха въведени в употреба моите идеи. Но и това е много евтино. Произведенията на изкуството са безценни.

— Няма кой друг да е бил, освен теб, Дани. Видях онази електронна ключалка. Ти си я конструирал. На нея буквално стоеше подписът ти. чух колко огорчен си бил след делото, как си се заклел, че ще стъпиш на краката си…

— Е, и? Какво си седнала да ми разправяш догадките си? Разполагаш ли с нещо, което ще издържи в съда?

— Още не.

— Какво искаш да кажеш с това „още“?

— Дойдох тук преди да започне конференцията, защото знаех, че ще си в града и ще планираш сегашния обир. Дойдох, за да те предупредя, защото не искам да отидеш в затвора. Няма да понеса да бъда отговорна за това създателят на 9310 да се озове зад решетките.

— Като отдадем дължимото на това, че догадките ти са верни до една, как би могла да бъдеш отговорна за подобно нещо?

— Защото аз конструирах Сийкфакс 5000, — каза тя, — а в него са заложени всички известни факти относно Денвър и относно теб. Това не е прост склад за факти, Дани. Той е съвършеният детектив обработваш данни. Убедена съм, че ще може да екстраполира всяка възможна кражба, която би възникнала по време на конференцията, а оттам и да вземе мерки срещу нея. Няма вероятност да успееш. Ерата на изпечения криминален тип отмина, след като в играта влезе IDP.

— Ха! — казах.

— Не си ли достатъчно богат, за да се пенсионираш?

— Разбира се, че съм богат. — казах, — Но не е там работата…

— Разбирам мотивите ти, но моята работа е да не можеш да надхитриш 5000. Нищо не може да го надхитри! Дори ако отново изключиш електрозахранването, 5000 има вградено самозахранване. Каквото и да направиш, той ще изчисли незабавна контрамярка.

— Върни се в Сийкфакс, — казах, — и им кажи, че не ме плашат никакви бабини дивитини за някакъв компютър-детектив. Докато участват в изложения и конференции, ще трябва да са подготвени психически да понасят загуби. И също, че няма да приема нищо.

— Това не са бабини дивитини, — каза тя накрая, — Аз сътворих това нещо! Знам какво може да прави!

— Някой ден ще те запозная с Максин, — казах, — която ще те запознае с мнението си за някакъв триста и двадесет килограмов детектив.

— Коя е Максин? Приятелката ти или…

— Просто сме добри приятели, — казах, — но тя навсякъде идва с мен.

Тогава тя се облече бързо и след минута чух вратата да се хлопва.

Бръкнах под леглото и включих на звук.

— Максин, бейби, чу ли това? Машината, която ще крадем, щяла да ни хване.

— И какво от това? — каза Максин.

— Това е положението, — отвърнах, — Всичко, което може да прави тя, ти го правиш по-добре. Триста и двайсет кила! Пфу!

— Ти знаеше, че съм под леглото и съм включена, но въпреки всичко го направи!

— Какво съм направил?

— Прави любов с тази — тази жена… Точно над мен! чух всичко!

— Ами… Да.

— Ти никакво уважение ли нямаш към мен?

— Естествено, че имам. Но това беше нещо между двама човека, което…

— А аз съм само нещо, което тъпчеш с факти, така ли? Нещото, което планира престъпленията ти! И не означавам нищо за теб като личност!

— Не е вярно, Макс, бебчо. Знаеш, че не е така. Доведох тук тази жена само, за да разбера какво се опитват да направят Сийкфакс. Това, което направих бе необходимо, за да получа нужната ми информация.

— Не ме лъжи, Даниъл Бракън! Аз знам какво си ти. Ти си един мерзавец!

Недей така, Макси! Знаеш, че не е така! Не ти ли купих прекрасно куфарче от крокодилска кожа?

— Ха! Доста евтино мина, ако сметнем всичко, което направих за теб.

— Макс, недей…

— Май е време да си намериш нов компютър.

— Имам нужда от теб, бейби. Ти си единствената, която може да се изправи срещу 5000 и да го победи.

— Няма да стане!

— И какво да правя аз сега?

— Иди пийни нещо.

— С какво ще помогне това?

— Доколкото виждам, ти смяташ, че това е отговорът на всичко. Мъжете са зверове!

Налях си пиене и запалих цигара. Изобщо не трябваше да давам такъв гърлен глас на Максин. Той й даваше нещо, причиняваше ми… Гаврътнах пиенето и си налях още.

 

Изминаха три дни преди Максин да се обади. На сутринта ме събуди, пеейки „Бойният химн на Републиката“, след което обяви: — Добро утро, Дани. Реших да ти простя.

— Благодаря. Защо така си смени намеренията?

— Мъжете са слаби. Преизчислих нещата и реших, че не зависеше от теб. Вината беше основно в онази жена.

— А, ясно…

— … И планирах следващото престъпление, до съвършенство.

— Страхотно. Ще ме посветиш ли?

Хранех известни съмнения по този пункт. Не бях предвидил, онази нощ, когато бях довел Соня, че ще реагира подобно на жена. чудех се дали това не може да се задълбочи, дотам, че да започне да крои отмъщение. Беше ли възможно този път да се провали само и само да ме хванат? Претеглих проблема и не можах да преценя. Това бе глупаво! Та Максин бе само една машина…

Но все пак — тя беше най-съвършената машина в света, и в нея имаше вероятностни схеми, които позволяваха аналози на емоции.

А аз не можех да създам втора Максин за оставащото време. Трябваше просто да я изслушам и сам да реша дали да зарежа този проект…

— Поставям се на мястото на 5000 — каза Максин, — И двамата разполагаме с едни и същи факти за теб и за мястото на действието. По тази причина аз мога да стигна до всеки извод, до който може и той. Разликата е в това, че той води защитна битка, в която ние имаме предимството да поемаме инициативата. Можем да направим пробив като включим независима променлива.

— Каква по-точно?

— Ти винаги си ограбвал конференции и изложения, докато те се провеждат. Сийкфакс 5000 ще изгради плановете си за защита въз основа на това — и само на това, убедена съм — защото това е всичко, за което той е програмиран.

— Нещо ми убягва…

— А ако предположим, че нанесеш удар преди конференцията или след нея?

— Звучи прекрасно, Макси, но само ако 5000 беше един обикновен компютър за разрешаване на проблеми. Малко ме е страх от тази машина. Соня Кронщад не е некадърница. Ами ако е възпроизвела твоя широкоспектърен подход към определянето на проблемите, и това чудовище с наднорменото тегло може да предефинира проблемите, в процеса на работата си? Не по толкова елегантен начин като теб, естествено! Или ако приемем, че Соня сама се е сетила да погледне нещата от този ъгъл и въпросът не стои така, както ти предполагаш?

— Тя каза, „…всяка възможна кражба, която би възникнала по време на конференцията.“ Обзалагам се, че това е начинът, по който го е програмирала. Вероятностите са на наша страна.

— Не искам да залагам толкова много.

— Добре тогава. Недей. А какво ще кажеш за това? Ще го планирам за след конференцията. Конференцията е със свободен вход, така че ние ще я посетим. Не могат да те изхвърлят, освен ако не им създаваш неприятности. В статия от вчерашния вестник се твърдеше, че Сийкфакс 5000 е програмиран да играе шах и може да победи всеки играч-човек. Ще играе с местните шампиони и с всеки друг, който прояви интерес, като дъската и фигурите си ги носи всеки участник. Иди да купиш един шахматен комплект. Ще ме вземеш със себе си и ще ме държиш включена. Повтаряй всеки негов ход на глас и аз ще му изиграя на този 5000 една партия. От играта му ще екстраполирам нивото на възможностите му за решаване на проблеми. След играта ще те уведомя дали ще можем да изпълним плана си.

— Не, не ставай глупава! Как ще го разбереш само от една партия шах?

— За да се разбере е нужна машина, Дани и не ставай ревнив. Ще направя само това, което е необходимо, за да получа необходимата ми информация.

— Кой е ревнив? Аз разбирам от компютри и не виждам как ще разбереш нещо по този начин.

— Има една точка, Дани, в която науката свършва и започва изкуството. Точно тази е точката. Остави това на мен.

— Добре. Вероятно ще съжалявам, но ще го направим по този начин.

— И не се притеснявай, Дани. Мога да изчисля всичко.

* * *

Ето това беше причината в последния ден на конференцията да се появи мъж в тъмен костюм, понесъл куфарче от крокодилска кожа и комплект за игра на шах, със слухов апарат в лявото ухо.

— Това е най-голямата стереоуредба, която съм виждал. — казах на Соня, която го програмираше да поеме десетината или единадесет играчи седнали зад игралните маси. — чувам, че тази твар играела шах.

Тя ме погледна, след това погледна встрани.

— Да. — каза.

— Искам да играя.

— Носиш ли си шах? — виждах, че хапе устната си.

— Да.

— Седни тогава зад онази празна маса и нареди фигурите. Ще дойда след малко. Аз местя фигурите от името на машината. Кои искаш белите или черните?

— Белите. Ще нападам.

— Направи тогава първия ход. — Тя се отдалечи.

Поставих Максин на пода до масата, разтворих дъската и извадих фигурите. Наредих ги и цъкнах с език в знак, че съм готов. — Пешка на е4. — каза Максин.

След един час всички партии, освен нашата бяха свършили. Останалите играчи стояха около нас и гледаха. — Момчето си го бива. — заяви някой. чуха се доста потвърждаващи възгласи.

Погледнах часовника си. На Сийкфакс 5000 му беше необходимо все повече време за всеки ход. С крайчеца на очите си видях, че униформени пазачи ме обграждат по един планиран, но ненатрапчив начин.

Виждах и изненаданото изражение на Соня, докато местеше фигурите вместо машината си. Не се предполагаше да продължи толкова… Някакви осветителни тела изгаснаха и чух отнякъде да се споменава името ми.

След това Максин се впусна в един шеметен ендшпил. Не съм гросмайстор, но се имам за доста добър на шах. Не бих могъл да вникна в безкрайно сложните й линии на атака, дори ако между ходовете имаше по половин час.

5000 бавно контраатакуваше и аз всъщност не можех да определя чие е предимството. Като брой фигури бяхме почти равни.

Соня въздъхна и премести офицера си. — Мат. — каза.

— Благодаря. — казах аз. — Имаш красиви ръце. — и излязох.

Никой не се опита да ме спре, с изключение на един представител на шахматния клуб, защото не бях сторил нищо нередно.

Докато карахме към къщи, Максин каза: — Можем да го направим.

— Можем ли?

— Да. Сега знам точно как работи. Той е една прекрасна машина, но аз мога да го победя.

— Как тогава те матира?

— Аз му позволих. Не беше необходимо да го побеждавам, за да разбера това, което ми трябваше. Той все още не е бил побеждаван, а и не виждах смисъл да го унижавам пред всичките онези шахматисти-човеци.

Не ми хареса начинът, по който натърти последната дума, но оставих това без коментар.

В огледалото за обратно виждане забелязах мерцедеса на Соня Кронщад. Тя ме последва до вкъщи, обиколи сградата няколко пъти и изчезна.

 

През тези седмици си бях набавил всичкото необходимо оборудване, включително и парафина за калъпите за дъвки.

Сийкфакс 5000 бе докаран по въздуха от Масачузетс и пак така щяха да го върнат. Трябваше да бъде превозен от и до летището с камион. И така аз бях на път да се превърна в похитител.

Закопчах до долу блейзъра си на бели и червени райета, почистих праха от гетите с носната си кърпа, пригладих белите си панталони, нагласих червения си копринен шал, марка Аскът и огромните си черни фалшиви мустаци, натъпках още малко памук в бузите си, наложих сламената си шапка и вдигнах брезентовия си сак и онова, което трябваше да минава за куфар от крокодилска кожа, пълен с мостри. Поразмъкнатото облекло и спортната риза ми придаваха небрежния вид на истински обитател на Флорида.

Зачаках на ъгъла зад рампата за разтоварване.

Когато бяха приключили с натоварването на камиона и пазачите и лаборантите се бяха изтеглили от полезрението ми, закрачих натам, успявайки да пресрещна шофьора преди да се е качил в кабината.

— Вие сте точно човекът, който ми трябва! — изкрясках. — човек със вкус и претенции! Бих искал, сър, да ви дам една безплатна мостра от дъвките Дъб-Алерт! Дъвката, която освежава двойно! Двойно съживява! Искам също и да запиша реакцията ви на това прекрасно ново дъвкателно изживяване!

— Не дъвча много дъвка. — каза шофьорът. — Но все пак ви благодаря.

— Но сър, за моя работодател ще означава страшно много, ако вие вземете участие в теста за дъвкателна реакция.

— Тест ли? — попита той.

— По същество това е проба на общественото мнение, — казах, — Той ще ни помогне да разберем каква реакция предизвиква продуктът. Нещо като пазарно проучване. — добавих.

— Ами?

— Ей ти! — извика единият от пазачите, който се беше върнал на рампата. — Стой! Не си отивай!

Присвих се, докато той се хвърляше към мен. Последва го втори пазач.

— Безплатни мостри ли раздаваш? — попита първият като приближи.

— Да. Дъвки.

— Може ли да си вземем?

— Разбира се. Вземете си две.

— Благодаря.

— Благодаря.

— И аз ще си взема. — каза шофьорът.

— Заповядай.

— Не са лоши. — каза първият пазач. — Малко са остри и лютиви, грабват те.

— Аха. — каза вторият.

— Ъхъ. — добави шофьорът. След което пазачите се обърнаха и се отправиха към стълбата встрани от рампата. Шофьорът се насочи към кабината си.

— чакай, — казах му, — Ами теста за реакция на дъвката?

— Бързам. — каза, — Какво искате да знаете?

— Ами — С какво ви впечатли?

— Малко е остра и лютива, — каза, — грабва те. — Трябва да тръгвам! — каза, качвайки се в кабината и палейки мотора.

— Господин Дъб-Алерт ви благодари, — казах, хвърляйки един поглед през рамо, за да се уверя, че рампата е празна. След като звънецът замлъкна, се качих отгоре й.

Не бях зле с разписанието. Малко преди това бях оставил на бюрото един пакет за Господин Пожарникаря, за да си го вземе по-късно. Звучеше почти като обикновена пожарна аларма, за да изкара всички извън района на рампата. Макар че ми се щеше да се бе задействала три секунди по-рано. Не ми бе приятно да давам онези неща на пазачите.

Докато шофьорът форсираше двигателя си, измъкнах от брезентовия сак маскировката си и я нахлузих, така че всеки, който би хвърлил един поглед към асфалтираната алея, докато се покачвах в ремаркето на камиона, да си помисли, че съм лаборант, товарещ куфар от крокодилска кожа и брезентов сак.

Той превключи на скорост и аз пропълзях към кабината плюейки памук. Клекнах зад Сийкфакс 5000 и закопчах изцяло одеждите си. Бутнах брезентовия сак в ъгъла и положих Максин на коленете си.

— Колко време смяташ, че ще отнеме, бейби? — попитах, докато камионът потегляше.

— Колко запечен изглеждаше? — попита Максин.

— Откъде да знам, по дяволите?

— А аз откъде да знам?

— Е, поне приблизително.

— Достатъчно, за да стигне до онзи участък от пътя, за който ти казах. Ако по някаква случайност не сработи дотогава, ще трябва да сътвориш някакво произшествие тук отзад, за да го подмамиш и да му запушиш устата.

— Надявам се, че няма да се стигне до това.

— Съмнявам се, че ще се стигне до това. Дъвката беше с голяма мощност.

Почудих се, обаче, какво ще стане, ако проработи прекалено рано. Но Максин се оказа права, както винаги.

След известно време той отби рязко встрани от пътя и спря. Двигателят замря. Хлопването на шофьорската врата се чу почти едновременно с блокирането на спирачките.

— Добре, Дани, отправяй се към задната част.

— Максин! Току-що разбрах! Преди не можах да усетя, защото двигателят работеше. Усещам леки вибрации всеки път щом докосна корпуса на 5000. Той е включен!

— Е, и? Той е с вграден захранващ блок. Ти го знаеш. Но той не може да знае, че си тук, освен ако не го програмираш с тази информация.

— … И освен ако няма някакъв аудиоприемник.

— Съмнявам се. Защо да има? Знаеш какъв въртел е да инсталираш такова нещо.

— А тогава какво прави?

— Сигурно разрешава проблеми? На кого му пука? По-хубаво да се размърдаме, докато шофьорът все още се облекчава из полята. Може да ти се наложи да изкормиш запалването.

Скочих навън, с Максин и брезентовия сак в ръце и се настаних в кабината. Ключовете стояха на стартера, така че аз запалих и потеглих. От шофьора нямаше и следа.

Седем километра по-нататък вкарах камиона в един набелязан предварително от Максин тунел под пътя, и извадих от сака аерозолите. Напръсках в сиво червените бортове на камиона, смених регистрационните номера с други не от този щат, обдухах със сгъстен въздух единия борт, за да изсъхне по-бързо, наложих шаблона и изпръсках през него с жълто надписа гласящ СКОРОСТ-Т МЕБЕЛИ ХОУЛИНГ.

След това се върнахме на шосето и поехме по нов маршрут.

— Направихме го, Максин. Направихме го. — казах.

— Естествено. — отвърна тя. — Казах ти, че ще изчисля всичко. С каква скорост се движим?

— Седемдесет. Не ми се ще пътникът ни да се преобърне. При първа възможност излизам от шосето и го изключвам.

— Това би било жестоко. — каза тя, — Защо просто не го оставиш на мира.

— Господи! — казах, — Та той е просто една тъпа торба с болтове! Може и да е втория най-добър компютър в света, но е пълен тъпанар в сравнение с тебе! Даже няма вероятностни вериги, които да му позволяват аналози на емоционалност!

— Откъде знаеш? Да ни си въобразяваш, че си единственият, който може да ги конструира. И не са емоционални аналози! Аз имам истински чувства!

— Нямах предвид теб! Ти си различна.

— Ти имаше предвид и мен! Аз не означавам нищо за теб, нали Дани! Аз съм само нещото, което обработва факти. Исках да кажа нищо за теб като личност.

— Това вече го слушах и нямам намерение да споря с една истерична машина.

— Защото знаеш, че е истина, затова.

— чу ме какво казах. — Ей! Зад нас идва кола и сега като се приближи видях — мерцедес е! Това отзад е Соня! Как е… това е работа на 5000! Твоят приятел се е свързал с нея на къси вълни. Издал й е местонахождението ни.

— По-добре настъпи газта, Дани.

Сторих го все още гледайки назад.

— Не мога да надбягам един мерцедес с този камион.

— Няма да можеш и да вземеш този завой с него, Дани, момчето ми, ако си настъпил газта точно, когато ти казах — а аз съм убедена, че си го сторил. Вече без съмнение ти е станало рефлекс. Хората бързо свикват.

Погледнах напред и разбрах, че няма да мога да взема завоя. Скочих върху спирачките и те изсвириха. Гумите запушиха, но не успях да забавя достатъчно. — Кучка. Предаде ме! — изкрещях.

— Знаеше го, Дани! И си го получи, негоднико. Не можеш да намалиш достатъчно дори, за да скочиш!

— Да те вземат дяволите. Пак ще те победя! — Успях да забавя още малко и точно преди положението да стане неконтролируемо, отворих шофьорската врата и скочих. Ударих се в тревата и се изтъркалях по някакъв склон.

Мисля, че допълнителните дрехи, които бях навлякъл омекотиха удара до известна степен и вероятно това ме спаси; но точно преди катастрофата, докато камионът все още беше в обхват, чух гласа на Максин: — Аз написах края, Дани — по начина, по който трябваше. Казах ти, че мога да изчисля всичко. — Сбогом.

Докато лежах там, чувствайки се като прегъната, пробита, усукана и по всякакъв начин малтретирана перфокарта, и чудейки се дали приличам повече на Пигмалион или на Доктор Франкенщайн, отгоре на магистралата долетя скърцане отрезки спирачки.

чух, че някой се приближава и първото нещо, което видях, извръщайки глава, бяха носовете на чифт бели сандали, намиращи се приблизително на сто петдесет и седем сантиметра по-долу от очи с цвят на кленов сироп.

— Максин победи проклетия ти 5000. — поех си въздух. — Тя беше в куфарчето. Тя подари този мат на машината ти… Но ми изигра двойна игра… Тя планираше всички обири и тя планира всичко, което току-що се случи…

— Бива си те да мамиш жени, — каза тя. Докосна скулата ми. Опипа ме за счупени кокали, не намери.

— Обзалагам се, че двамата можем да направим дяволски компютър. — казах й.

— Мустакът ти се е изкривил. — каза. — Ще го оправя.

Край
Читателите на „Моя диодна лейди“ са прочели и: