Серия
Ковак/Лиска (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Ashes To Ashes, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,3 (× 12 гласа)
Сканиране
bridget (2011)
Корекция и форматиране
beertobeer (2011)

Издание:

Тами Хоуг. Пръст от пръстта

ИК „Бард“, София, 2001

Редактор: Олга Герова

ISBN: 954–585–186–4


1.

Някои са родени убийци. Други стават такива. Понякога източникът на желанието да се убива се крие в ужасното детство и в изпълнената с опасности младост, така че никой не може да разбере дали подтикът е бил вроден, или се е появил по-късно.

Той взе тялото от багажника на своя блейзър като навит стар килим, който бе решил да изхвърли. Подметките на ботите му се влачеха по асфалта на паркинга, след това стъпките му станаха безшумни, когато запристъпя по тревата. Нощта бе мека за ноември в Минеаполис. Вятърът разпръскваше изсъхналите листа. Голите клони на дърветата тракаха като кокали в торба.

Знаеше, че е от най-долната категория убийци. Беше прекарал много часове, дни, месеци и години в изследване на силното си желание и на произхода му. Знаеше какъв е и бе приел истината. Не познаваше чувството за вина и разкаяние. Вярваше в съвпадението, законите, правилата, непотребни за нищо и ограничаващи възможностите на човека.

„Човек се появява на този свят със страх, а не с любов“, пише Пол Рикьор в „Символизъм на злото“.

Неговото истинско Аз бе в съзвучие със злокобната троица: господство, манипулация, контрол.

Назъбената студена луна огряваше сцената, светлината й бе бледа под мрежата от клони. Той нагласи тялото според вкуса си и начерта два пресичащи се хикса в горната лява част на гърдите. Церемониално заля трупа със запалителна течност. Помазвайки смъртта. Символизъм на злото. Неговото истинско Аз прегърна концепцията за злото като сила. Гориво за вътрешния му плам.

„Мир на праха й.“

 

 

Звуците следваха в определен ред, имаха своя специфика и увеличаваха вълнението му. Драсването на кибрита и избухването на пламъците — всепоглъщащи и живи. Докато огънят гореше, той си припомни писъците на болка и страх. Спомни си треперенето на гласа й, когато се молеше за живота си, уникалния звук на всеки писък, докато я измъчваше. Изящната музика на живота и смъртта.

За миг си позволи да се възхити на драмата. Позволи си да почувства топлината на пламъците, галеща лицето му като милувка. Затвори очи и се вслуша в съскането на огъня, вдиша миризмата на изгаряща плът.

В приповдигнат дух, възбуден, извади члена си и силно го стисна. Почти беше готов да стигне до сублимния момент, но внимаваше да не еякулира. Щеше да го отложи за по-късно, когато можеше да отпразнува този миг.

Целта му беше близо. Имаше план, педантично обмислен, който щеше да изпълни перфектно. Името му щеше да живее вечно заедно с останалите велики — Бънди, Кемпер, Бостънския удушвач и убиеца от Грийн ривър. Пресата вече му бе дала име — Крематора.

Тази мисъл го накара да се засмее. Гордееше се със себе си. Запали още една клечка кибрит и я задържа пред лицето си, изучавайки пламъка, наслаждавайки се на движението на огнените езици. Сетне го доближи до устните си и лапна горящата клечка.

Обърна се и се отдалечи. Вече мислеше за други неща. До следващия път.

УБИЙСТВО

Надписът гореше в дебрите на паметта й, в затворените й очи, докато се опитваше да потисне сълзите си. Тялото се извиваше в бавна агония срещу ужасната си съдба. Оранжеви пламъци на фона на кошмарите й.

ИЗГАРЯНЕ

Тя побягна, дробовете и горяха, краката й изгаряха, очите й смъдяха, гърлото й пресъхна. Някъде в мислите си тя беше труп. Може би това представляваше смъртта. Може би нейното тяло бе изгоряло, а съзнанието й представляваше душа, опитваща се да избяга от пламъците на ада. Неколкократно й бяха казвали, че накрая ще свърши по този начин.

Наблизо се чуваше сирената, видя синьо-червените светлини в нощта. Побягна към улицата, плачейки и залитайки. Дясното й коляно се удари в замръзналата земя, но тя се насили да продължи нататък.

„Бягай, бягай, бягай…“

— Стой! Полиция!

Колата спря до тротоара. Вратата се отвори. Полицаят изскочи с насочен към нея пистолет.

— Помогнете ми! — изхриптя тя, задушавайки се от сълзи.

Краката й се подкосиха под тежестта на тялото и страха й. Сърцето й биеше лудо.

Полицаят светкавично се доближи, прибирайки пистолета в кобура. Коленичи до нея. „Трябва да е новак“ — смътно си помисли тя. Познаваше четиринадесетгодишни хлапета, които притежаваха по-добри улични инстинкти. Можеше да вземе оръжието му. Ако имаше нож, можеше да го промуши.

Повдигна я до седнало положение. Някъде далеч виеха сирени.

— Какво се е случило? Добре ли сте? — настойчиво питаше той. Лицето му бе красиво като на ангел.

— Видях го — задъхано изрече тя, потрепери, беше готова да повърне. — Бях тук. О, Господи! По дяволите! Видях го!

— Кого сте видели?

— Крематора.