Серия
Вариации на тема еднорог (7)
Оригинално заглавие
Go Starless in the Night, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 4 гласа)

Издание: ИК „Бард“


, така, събраните ми тук истории са дошли на бял свят по най-различни начини — опит да бъдат събрани в един разказ различни елементи, послепис към някоя по-ранна история, експеримент при опит да науча нещо, извадка… Следващата е молба. Тя се появи, когато Фред Саберхаген сглобяваше колекцията си на име Лопата пълна с време-пространство. Основното правило бе във всеки разказ да се говори за оригинален начин за пътуване във времето — с изключение на онзи стар и прост Хърбърт Уелсов. Аз се замислих над това и изнамерих два хитроумни способа за получаване на желания резултат. Използвах този…

 

 

Наоколо тъмнина и тишина и нищо, нищо, нищо друго.

— Мен?

Първата мисъл дойде неканена, извираща от някакъв черен кладенец. Мен? Това е.

Мен? — помисли си той. А след това, Кой? Какво…?

Нищо не отговори.

Последва нещо като паника, но без обичайните физически усещания, които я съпровождат. След като тази вълна бе отминала, той се заслуша, неистово опитвайки да долови и най-слабия звук. Осъзна, че вече се е отказал да види нещо.

Нямаше какво да се чуе. Дори и най-бегли шумове на живот — дишане, биене на сърце, скърцане на износени стави — нищо не долетя до слуха му. чак тогава усети липсата на каквито и да е телесни усещания.

Но този път се пребори с паниката. Смърт ли? — зачуди се. Безтелесна, тъмна присъда, простираща се отвъд всичко? Неподвижност…

— Къде? Какво място заемаше във времето и пространството? Би поклатил глава…

Спомни си, че е бил мъж — но изглежда някъде съществуваха спомени, до които не можеше да стигне. Никакво име не се отзова на опитите за извикването им, не го споходи никакво видение от миналото му. Но все пак знаеше, че минало е имало. Почувства, че то лежи точно зад някакъв смътен хоризонт на паметта.

Известно време се мъчи да извика в паметта си някакви възпоменания за станалото преди. Амнезия? Повреда на мозъка? Сън? — попита се накрая, след като се провали в опитите да пробие през някакви усещания за хаотични образи.

Тогава тяло… Да започнем с това.

Припомни си какво представляват телата. Ръце, крака, глава, торс… В съзнанието му моментално проблесна абстрактно понятие за пол. Тела, значи…

Помисли за ръцете си, но не почувства нищо. Опита се да ги раздвижи. Нямаше усещане за съществуването им, да не говорим за движение.

Дишане… Опита се да поеме дълбоко въздух. Нищо не стана. Нямаше никакви признаци за съществуването на граница между него и каквото имаше там в тъмнината и тишината.

Дочу жужене от определена посока. Силата на му бе променлива. Издигаше се до писък, спадаше до боботене, отново се превръщаше в жужене. След това рязко се извиси, и наподоби машинен звук, който той някак не можа да дешифрира. Настъпи пауза, като за настройка. До слуха му достигна отчетливо: „Здравейте?“.

Вълна от облекчение заля мозъка му. Думата изпълни съзнанието му, и незабавно я последва угриженост, откъде всъщност я е чул.

— Здравейте?

И пак. Страхът избледня. Замести го нещо близко до радост. Веднага усети необходимост да отвърне.

— Да? Здравейте? Кой…

Отговорът му секна. Как се беше справил? Не усещаше присъствието на говорен механизъм. Но, все пак, изглежда долавяше слабото ехо на собствения си отговор подобно на обратна връзка с тенекиен тембър. Откъде? Източникът не се поддаваше на локализация.

След това му се стори, че няколко гласа се преплитат — забързани, тихи, отдалечени. Не успя да проследи думите.

И пак. — Здравейте отново. Моля, отговорете още веднъж. Настройваме говорителя. Как чувате ние?

— Сега е добре, — отвърна — Къде съм? Какво е станало?

— Какво си спомняте?

Нищо!

— Паника не, Ърнест Докинс. Помните ли, че името ви е Ърнест Докинс? Взехме го от досието ви.

— Сега си спомням.

Простичкото изричане на името му доведе до поредица от образи — собствената му физиономия, тези на жена му и двете му дъщери, апартамента, лабораторията, в която работеше, колата му, слънчев ден на плажа…

Денят на плажа… Точно тогава за пръв път бе усетил болката отляво — отпърво тъпа, нарастваща през последвалите седмици. И вече никога не се бе разделял с нея — до този момент, осъзна внезапно.

— Аз… връща се… паметта ми, — каза — като отприщен бент… Дайте ми минута.

— Имате я.

Той се отдръпна от мисълта за болката. Беше болен, много болен, в болница, опериран, упоен… Вместо това помисли за жена си, за семейството си, за работата. Върна се към спомените за училище, любов, политика и научни изследвания. Сети се за нарастващото напрежение в света, за детството си и…

— Добре сте ли, Ърнест Докинс?

Беше изгубил нишката на времето, но този въпрос го изтръгна от него нещо като смях, отнякъде.

— Трудно ми е да кажа, — изрече — Припомнях си — разни работи. Но дали съм добре — Къде се намирам? Какво е станало?

— Значи не сте си припомнил всичко?

Долови в питащия глас непривични модулации, може би, дори акцент, който не можеше да определи.

— Май, не.

— Бяхте съвсем недобре.

— Това си го спомням.

— Всъщност, умирах. Така поне казваха.

Той се насили да се върне към болката, да надзърне отвъд нея.

— Да. — заяви, — Спомням си.

…И всичко изникна. Видя последните си дни в болницата, минал точката, след която връщане нямаше, след като състоянието му се влоши, лицата на семейните му, на приятелите и роднините, проумели положението. Спомни си своето решение, да преодолее всичко това с помощта на една по-ранна идея, довела до решение, намерена и разработена преди много време. Парите никога не са били проблем. Този наследствен проблем явно винаги е мъчил семейството му, а след смъртта на родителите му, разрешаването му изцяло бе окупирало неговото съзнание. Достатъчно е да се замрази през дългата зима, да се остави на течението на сънищата за някаква далечна пролет…

— Спомням си състоянието ми, — каза — Знам вероятно какво се е случило накрая.

— Да., — дойде отговорът, — Така стана.

— Колко време е минало?

— Значително.

На това място би облизал устни. Задоволи се с мисления еквивалент.

— Семейството ми? — попита накрая.

— Минало е много време.

— ясно.

Отсрещната личност му даде време да смели тази информация. След което: — Вие предполагам сте взели предвид тази възможност?

— Да. Бях се подготвил — доколкото е възможно — за такова развитие на нещата.

— Минало е много време. Много, много време.

— Колко?

— Моля ви, нека продължим по нашата схема.

— Добре. Вие най-добре си знаете работата.

— Радваме се, че сте толкова разумно същество.

— Същество ли?

— Личност. Извинете.

— Трябва, все пак, да ви попитам нещо — няма връзка с изминалото време: В момента английският език както вие го говорите ли е? Или не ви е роден език?

Последва консултация, дочувана почти на границата на разбираемостта. След това много писклив човешки говор. И накрая дойде отговорът: — Нека оставим настрана и този въпрос.

— Както решите. Ще ми кажете ли тогава какво ми е състоянието? Безпокои ме и то немалко. Нищо не виждам и не усещам.

— Известно ни е. Неприятно е, но няма смисъл да ви заблуждаваме. Още не е дошло времето за пълното ви възстановяване.

— Не разбирам. Искате да кажете, че още няма лечение за състоянието ми ли?

— Искаме да кажем, че няма начин да ви размразим без да причиним големи увреждания.

— А тогава как разговаряме?

— Понижихме допълнително температурата ви — близо до абсолютната нула. Нервната ви система се превърна в свръхпроводник. Създадохме индукционно поле около вашия мозък и възбудихме в него слаби токове. Третото пространство, лявата страна на мозъка и определени двигателни центрове ни служат в момента за активиране на механичния говорител, намиращ се тук пред нас. Нашата реч изпращаме направо в мозъчните центрове за възприемане на говор.

Заля го нова вълна от паника. Този път не разбра колко продължи. Смътно дочу гласа, отново повтарящ името му.

— Да, — успя да каже накрая. — Разбирам. Не е лесно да приемеш…

— Знаем. Но това не може да ви навреди. — дойде отговорът, — Може дори да ви вдъхне кураж, като знаете, че продължавате да съществувате.

— А, така ли. Разбирам какво имате предвид и ще го приема като надежда. Но защо? Сто процента не сте ме събудили, за да ми демонстрирате точно това?

— Не. Изпитваме интерес към вашето време. чисто археологичен.

— Археологичен! Това означава, че е минало наистина много време!

— Простете нас. Вероятно избрали сме неподходяща дума, мислейки за нея в аспекта на развалини. Но вашата система е врата към минали времена.

— Развалини ли? Какво е станало, по дяволите?

Имало е война, и е имало бедствия. Но записите са нечетливи.

— Кой спечели войната?

— Трудно е да се каже.

— Значи е било наистина страшно.

— Предполагаме. Ние самите все още се учим. Ето затова търсим да разберем от вашите студени останки.

— Щом хаосът е бил чак такъв, аз как съм се запазил?

Охлаждащите клетки тук се захранват от атомен реактор, който е бил доста добре проектиран — с изключение на компютъра — за дълга продължителност, а и цялото оборудване е под земята.

— Сериозно? Нещата трябва доста да са се променили от моето… включване… тук. По времето, когато четох брошурите и посетих това място, не беше така.

— Вие знаете наистина малко от историята на съоръжението. Има и много неща, които ние не знаем. Ето защо искаме от вас да ни разкажете за вашето време.

— Трудно ми е да разбера откъде да започна…

— Може би ще е по-добре, ако ние ви задаваме въпроси.

— Добре. Но ще искам после и вие да отговорите на някои мои въпроси.

— Договорката е подходяща. Кажете ни тогава: Живеехте ли близо до или в мястото, в което работехте?

— Не. Всъщност, живеех на половината град разстояние и трябваше всеки ден да шофирам дотам.

— Това обичайно ли беше за областта или държавата?

— Да, напълно. Но други хора използваха, разбира се, други начини за придвижване. Някои ходеха с автобуси. Други със служебни автомобили. Аз карах. Доста от нас го правеха.

— Когато казвате, че сте карал, ние трябва да разбираме, че имате предвид превозно средство на четири колела с двигател с вътрешно горене, така ли?

— Да. Правилно. През втората половина на двадесети век те бяха широко разпространени.

— И е имало много такива?

— Много.

— Имали ли сте някога проблеми, относно присъствието на прекалено много от тях на едно и също трасе.

— Да. В определени моменти от денонощието — когато хората отиваха и се връщаха от работа — наричахме ги „пикови часове“. В такива моменти често се получаваха задръствания — това означава, че се струпваха толкова превозни средства, че си пречеха едно на друго.

— Извънредно любопитно. Съществуваха ли все още такива създания като китове?

— Да.

— Също е интересно. Какъв вид работа работехте вие?

— Участвах в разработването на токсични съставки от химично и биологично естество. По-голямата част от работата ми беше секретна.

— Какво означава това?

— О. Това означава недостъпна за обществеността, предназначена евентуално за военна употреба.

— Войната вече беше ли започнала?

— Не. Това беше един вид… готовност. Работехме с много вещества, които можеха да бъдат използвани в случай на необходимост.

— Мислим, че разбираме. Интересни времена. Създадохте ли някога някакво сполучливо вещество?

— Да. Множество.

— И какво щяхте да правите с тях? Изглежда рисковано да притежавате такива материали в мирно време.

— О, пробите се съхраняваха на много сигурни места при най-стриктни мерки за безопасност. Съществуваха три основни хранилища и те бяха добре защитени и добре охранявани.

Настъпи пауза. И гласът обобщи: — Намираме това за доста тъжно, — Не смятате ли, че тези вещества може да са оцелели в продължение на векове — поне някои от тях?

— Възможно е.

— Бидейки миролюбци, ние сме искрено загрижени относно нещата опасни за човешките видове…

— Звучите ми така, като че ли не спадате към тази група.

Отново се дочу реч на високи честоти. И: — Езикът се е променил дори повече, отколкото сме смятали. Извинения. Грешно заключение направено. Наше желание да обезвредим тези опасни материали. Отдавна подозирахме за тяхното съществуване. Вие може би ще посъветвате? Техните местонахождения неизвестни за нас.

— Аз… не съм много… сигурен… къде, — отвърна той, — не искам да ви обиждам, но за мен вие сте само глас. Наистина не знам нищо за вас. Не съм сигурен, че трябва да ви дам тази информация.

Настъпи продължително мълчание.

— Ало? Там ли сте още? — опита се да каже.

Не чу нищо, дори собствения си глас. Наоколо времето изглежда извършваше странни неща. Беше ли спряло за момент? Беше ли ги обидил? Беше ли паднал мъртъв питащият го?

— Ало? Ало? — каза — чувате ли ме?

— …Техническа повреда, — дойде отговорът, — Извиняваме се за. Съжаляваме за вчера.

— Вчера!

— Изключихме ви, докато намерим нов говорител. Точно, когато се канехте да кажете къде са най-добрите отрови.

— Съжалявам, — заяви, — Попитахте ме нещо, което, докато съвестта ми е на мястото си, не мога да ви отговоря.

— Ние просто искаме да предотвратим опасност.

— Аз съм в ужасната позиция да не съм сигурен в нищо, което ми се казва.

— Ако върху вас падне нещо тежко, ще се счупите като бутилка.

— Не мога да се уверя дори дали това е станало.

— Можем отново да ви изключим и да изключим и охлаждащата клетка.

— Поне ще е безболезнено. — изрече с повече стоицизъм, отколкото изпитваше.

— Изискваме тази информация.

— Тогава я търсете другаде.

— Ще изключим говорителя и слуховото устройство и ще си отидем. Ще ви оставим с мислите ви в нищото. А сега, довиждане.

— чакайте!

— Значи ще ни кажете?

— Не… Не мога.

— Вие ще полудеете, ако изключим тези неща, нали?

— Предполагам. Евентуално…

— Трябва ли тогава да го правим?

— Вашите заплахи ми показаха на какво приличате. Не мога да ви дам тези оръжия.

— Ърнест Докинс, вие не сте интелигентно същество.

— А вие не сте археолози. Ако бяхте, щяхте направите на бъдещите поколения услугата да ме изключите, за да запазите останалите неща, които знам.

— Прав сте. Не сме такива. Никога няма да разберете какви сме.

— Разбрах достатъчно.

— Прав ви път към лудостта.

Отново тишина.

Паниката го владя дълго време. Докато не се появиха образите на хората от семейството му, на дома му, на неговия град. Те ставаха все по и по-осезаеми и постепенно той видя как върви заедно с тях, сред тях. После, след известно време, той престана да работи и прекарваше дните си на плажа. Отпърво се чудеше кога пак ще започне да го боли лявата страна. След това се зачуди защо се е чудил. По-късно забрави много неща, но не и дългите дни под слънчевите лъчи, нито пък шума на сърфа, ромоленето на червения дъжд, синята, а понякога преливаща статуя с блестящи очи стиснала в юмрука си меч. Когато дочуваше гласове изпод пясъка, не им отвръщаше. Вместо това слушаше как китовете пеят на морските сирени, полегнали върху плаващи скали, където решеха дългите си зелени коси с кокалени гребени и се смееха на светкавиците и леда.

Край
Читателите на „Марш обратно във нощта беззвездна“ са прочели и: