Включено в книгата
Оригинално заглавие
[не е въведено; помогнете за добавянето му], ???? (Пълни авторски права)
Превод от шведски
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4 (× 1 глас)
Сканиране
Диан Жон (2011)
Разпознаване и корекция
kill_u (2011)

Издание:

Съвременни шведски разкази

Съставител: Вера Ганчева

Издателство „Народна култура“, 1972


(Безкраен е нашият срам)

В старопиталището има само една количка за инвалиди и затова двамата с Ерик трябва да се редуваме. Един ден аз я карам сутрин, а той следобед, друг ден пък той я взема сутрин, а аз следобед. Според нас това е твърде хитро измислено и е много по-удобно, отколкото в началото, когато се сменяхме през ден.

Минаха много години, откак управителят направи първото си половинчато обещание за още една количка, ако средствата позволят. Това зависело само от парите. Но и тази година те не стигнали, както разбрахме впоследствие.

— Има още толкова дупки за запушване — обясни управителят, когато мина веднъж по коридора.

— Ще видим какво можем да направим догодина.

Това съобщение не ни наскърби кой знае колко. Решихме, че е извънредно любезно от негова страна, дето мисли за нас и за нашите нужди, когато го чака толкова много друга работа. А тъй като ни обеща, ние поне имахме нещо, което да чакаме. Не една вечер си седяхме двамата с Ерик и си приказвахме колко хубаво ще бъде, когато всеки от нас ще има количка. Тогава дори ще можем да си устройваме състезания в коридора. Ерик особено много се палеше. Ръцете му бяха по-силни от моите и сигурно щеше да ме побеждава. Когато имаме две колички, освен това ще можем заедно да навестяваме другите пенсионери. Тогава ще организираме истински турнири по покер и няма вече да играем само със старчето от номер три. За покера са необходими поне трима души, с по-малко хора няма смисъл да се играе. Най-малко трима и най-много шестима, както винаги обичаше да подчертава Ерик.

Веднъж, когато управителят и жена му бяха излезли, ние си направихме страшна игра на покер — единствената свястна игра, откак сме тук, което ще рече — от доста дълго време — почти пет хиляди години, както твърди управителят. Той води книгите и знае тези неща. Събрахме се петима в стаята на Ерик. Стараехме се да не вдигаме никакъв шум. Всичко щеше да мине добре, ако епилептикът точно тогава не получи припадък — строполи се на пода и вдигна страшна олелия. Сестра Беда се качи горе и ни взе картите.

— Прекалявате вече! — каза тя.

Сетне тази мръсна клюкарка, разбира се, ни обади на шефа. Ако бяхме хора на място, изобщо нямаше да викаме епилептика при нас.

Инак онази вечер на Ерик ужасно му вървеше. Той спечели петдесет и две кибритени клечки. Аз самият загубих седем.

Мисля си най-често за това, колко чудесно би било всеки от нас да си има отделна количка през лятото, когато човек може да се разхожда с нея навън. Макар аз и Ерик естествено да не се разбираме напълно по всички въпроси, все пак сме привързани един към друг и се чувствуваме безпомощни, когато сме разделени. Това се дължи може би на обстоятелството, че страдаме от една и съща болест и че трябва да се редуваме за общата количка. Ах, да можехме да се разхождаме заедно в градината през август, да се любуваме на храстите с френско грозде и на ревена, да събираме нападалите от дърветата плодове! Изнамерих един успешен начин за събиране на плодове от земята и според мен наистина хитро го измислих. В гардероба си имам тънка месингова тръбичка. Обикновено я вземам със себе си, когато излизам с количката. Ако по пътя си забележа тупнала от дървото круша, аз се приближавам с количката току до нея и я набождам на тръбичката. После си я прибирам и ако видя още нападали плодове, повтарям процедурата.

Но когато си мисля колко весело би било, ако аз и Ерик можехме да се разхождаме заедно — а не както сега: единият сутрин, другият следобед, — тогава разбирам, че това никога няма да стане. Въпросът е дали ще можем да понесем такова щастие.

Хората, които минават по коридора, обикновено се спират да побъбрят с нас. Наистина много мило от тяхна страна, тази любезност дори е съвсем необяснима, та нали знаем, че са страшно заети. Ние пък от наша страна смятаме за редно да симулираме заинтересованост и да разпитваме вежливо какво става из широкия свят. За да бъда честен, трябва да призная, че малкото, което ни разказват, е тъй оскъдно, та можем изобщо да минем без въпроси. Но ние правим това единствено от учтивост. Аз размишлявах много по този проблем и накрая открих причината — те не могат да разказват за неща, които не съществуват. Отвъд дувара на старопиталището не се случва нищо значително.

— Нашата юница се отели — казва един.

— Ха, ето ти една голяма новина! — възкликваме ние, съвсем слисани. — Мъжко ли е телето?

— Ще рушат воденицата — осведомява ни друг. — Вече за нищо не я бива.

— Нима стават такива важни неща? — питаме ние и кокорим очи.

— А пък на юг се избиват и воюват както преди — заявява трети. — Хората мрат като мухи.

— Бре, бре! — не можем да се начудим ние. Струва ни се почти комично, че хората идват и ни разказват такива работи, а сетне питат дали не ни е омръзнало или доскучало да се движим все тъй бавно с количката по този коридор.

Бавно! Когато всеки ден е пълен с толкова приключения, та гърдите ни се пръскат! Когато дори не ни се ще да си лягаме вечер, за да не се успим и да пропуснем преживелиците, които носи новото утро!

Както днес например. Ред е на Ерик да кара количката. Аз седя в плетеното кресло край прозореца и чопля с пръчица в една саксия. Сестра Беда е луда по кактуси. Върху перваза на този прозорец тя е наредила пет парчета. Никога не съм ги виждал да цъфтят, макар да съм тук от пет хиляди години.

Ако книгите на управителя не лъжат.

Пръстта трябва да се поразрови, това е май причината, разсъждавам аз и чопля с пръчицата, обзет от надежда, че кактусите ще цъфнат. Ерик се придвижва напред-назад с количката, тласка я силно, върти я, завива рязко, удря спирачките и прави с нея разни фокуси, подобно на момче, което е получило първия си велосипед. Той изглежда така доволен от цялото си сърце, че на човек му става драго само да го наблюдава. Внезапно се провиквам:

— Голямото пътешествие!

— Голямото пътешествие! — повтаря той и дава заден ход към мен.

— Лондон!

— Лондон! — отвръща той и се впуска в рисковано пътуване към номер две (там живее Йохана Прасето). В Северно море бушува страхотна буря и не е никак лесно да се прекоси. Ерик поклаща горната част на тялото си, за да покаже колко силно е морското вълнение. Когато хвърля котва в пристанището, той подсвирва.

— Ню Йорк! — викам аз.

— Ню Йорк! (Ерик потегля към номер пет, където лежи Якоб Енфието.) С този отрязък от пътя той има късмет. Сетне ми каза, че никога не е виждал Атлантическия океан тъй ужасно спокоен. „Просто никак не ми хареса, рече той, проснал се беше като мушама за маса, а на небето не се виждаше никакво облаче, не полъхваше никакъв ветрец. И така беше през цялото пътуване, ядосваше се Ерик, неприятна история!“

— Сан Франциско!

— Сан Франциско, следваща спирка! — отвръща Ерик и поема курс към номер седем (стаята на епилептика). После прелетя над американския континент, като неуморно бръмчеше с устни, за да имитира самолетен мотор. При номер шест направи междинно кацане, за да зареди резервоарите с гориво. Последният етап насмалко не свърши трагично. Единият мотор започна нещо да хърка и трябваше да мине доста време, преди да бъде оправен. После обаче всичко мина като по мед и масло.

— Няма що! — отбеляза Ерик. — Така е, когато летиш.

— Владивосток! — извиках след това, като се опасявах, че с този маршрут Ерик надали ще се справи успешно. Тихият океан не е шега работа. А пък като се прибави и Японско море! Май попрекалих, помислих си. Но Ерик не е от онези, дето се предават лесно. Не след дълго той вече пристигна (до номер десет, където живее Дървосекача). Не ми оставаше нищо друго, освен да му извикам да се връща. Той предпочете да пътува с железница, така било най-бързо. Колелата се плъзнаха по релсите, щом локомотивът потегли, вагоните се друсаха и полюшкваха — сестра Беда би излязла извън себе си от гняв, ако видеше тази картина, но влакът напредваше и не след дълго Ерик навлезе в района на гарата, като даде тържествуващ сигнал с локомотивната сирена.

После в продължение на два часа той ми разказваше за своите преживявания по време на пътешествието. И въпреки всичко успя да ми разправи едва половината.

О, не! Наистина никак не ни е скучно тук и съвсем не се придвижваме бавно, макар може би да изглежда така. Ние — бавно? Когато гърдите ти се пръскат от толкова много приключения!

С това обаче съвсем не искам да кажа, че не би било по-добре да имаме още една количка. Специално аз си мисля най-вече за лятото и за това колко весело ще ни бъде тогава.

Днес управителят мина по коридора. Спря се, като ни видя с Ерик.

— Аха, тук ли си седите? — попита той.

— Да — отвърнахме ние.

— Действително има нужда от още една количка. Но и тази година май нищо няма да излезе. Парите сигурно не ще стигнат. Жалко!

— Няма нищо — утешихме го ние и си рекохме, че не си струва той да се огорчава за такава дреболия, когато има да се занимава с къде по-важни неща.

— Толкова дупки трябва да се запушат. Ще видим идната година.

— Благодарим, любезни господин управителю — казахме ние и се поклонихме.

Каква чест ни оказва, като се спира и разговаря с нас по този начин. Сякаш сме единствените на света! Ерик и аз дълго си приказваме за това, какъв добър управител си имаме и колко хубаво ще бъде, когато всеки ще си има своя количка и когато няма да има повече нужда да се редуваме както сега — единият сутрин, а другият следобед.

Край