Включено в книгата
Оригинално заглавие
Affair of Honor, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,4 (× 64 гласа)
Разпознаване и корекция
tsocheto (2010)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2010)

Издание:

Джейн Ан Кренц. Въпрос на чест

ИК „Арлекин България“, София, 1994

Редактор: Ирина Димитрова

ISBN: 954–11–0164-Х


Първа глава

— Не спирай! Тъкмо стана интересно!

Идващият от тъмнината глас бе леденостуден и прозвуча като изстрел. Брена Луелин застина с прехвърлен през рамката на прозореца крак. Нямаше съмнения, бе паднала в капан.

Обзе я паника, тръпки полазиха по гърба й. Тя впери очи към тънещата в мрак спалня, в която се опитваше да влезе.

Цената на едно нетърпение, помисли си почти истерично. Моят живот! Въпреки обзелия я ужас реши да бяга. В подобна ситуация нямаше какво да губи. Вероятно бе изненадала крадец или укриващ се от правосъдието престъпник, решил да използва празното бунгало на езерото Тахо като убежище.

— Недей! Ако бях на твое място, нямаше да се опитвам да бягам — продължи заплашително плътният мъжки глас. — Твърде късно е.

Пръстите й стиснаха здраво рамката. Знаеше, че е прав. Беше много лесна мишена, очертана ясно на фона на лунното небе. Опита ли се да скочи обратно, мъжът, скрит в сенките на спалнята, щеше да стреля. Ако е въоръжен, разбира се, което бе напълно вероятно предвид обстоятелствата. Кокалчетата на ръцете й побеляха от напрежение. Тя седна на перваза. Трябваше да помисли. Паниката само щеше да ускори фаталния край.

— Чуйте — опита се да го убеди Брена с привидно спокоен глас, — не виждам лицето ви. Няма да мога да ви идентифицирам. Оставете ме да си ида и ви давам честната си дума, че няма да кажа на никого за вас.

— Честна дума ли? — Гласът бе изпълнен с нескрит сарказъм. — Интересно изявление за крадла.

Тя долови някакво движение и затаи дъх. Непознатият се бе придвижил към осветената от луната част на стаята.

— Не, моля ви…

Но беше късно. Сребърната пътека, струяща от прозореца, освети мъжка фигура. Брена усещаше как сърцето й бие оглушително. Непознатият бе бос и гол до кръста. Носеше само тесни черни джинси. Държеше лък и стрела и бе очевидно, че умее да си служи с тях.

Брена очакваше да види пушка и изненадано застина при вида на това странно, примитивно оръжие.

— Господи! — прошепна едва чуто. — В каква каша се забърках тази нощ!

— Заповядай, влез! — нареди учтиво мъжът. — Няма вечно да висиш на този прозорец!

— Мисля, че е станала грешка…

— Обзалагам се — промърмори той и приближи с бавни, безшумни стъпки. — Животът има гадния навик да ни кара да плащаме за грешките си. Не си ли го научила досега? С тази професия!

Непознатият посегна да остави лъка и стрелата. Ако изобщо съществува някакъв шанс да се измъкна, сега е моментът, отчаяно си рече Брена.

Рязко се извъртя и опита да скочи обратно. Но отново закъсня. Около китката й, като стоманени белезници, се сключиха дълги пръсти и я издърпаха вътре. Докато се съвземе и възстанови равновесието си, мъжът се протегна и светна лампата.

По дяволите! Няма да се предам така лесно, реши Брена яростно. Погледът й срещна неговите невероятно студени сиви очи. Като обледени късове сребро. Тя замахна с крак да го удари и едновременно насочи ноктите си към лицето му. И в същия миг прочете в тези ледени очи, че той си е у дома.

Колебанието й му даде предимство. Преди да осъзнае какво става, тя лежеше по гръб на шарения килим. Беше прикована под тежестта на стройното мускулесто тяло. Затвори очи и опита да си поеме въздух.

— По дяволите! — просъска Брена, когато той хвана двете й китки в едната си ръка. После се наведе към нея. Краката му я притискаха отстрани. С бавно, сигурно движение плъзна другата си ръка по тялото й. Властната милувка събуди страх и паника от съвсем различно естество и тя се напрегна.

— Кълна се, ако ме изнасилите, ще ви преследвам до края на света — просъска, бясна от гняв.

— Спокойно — изръмжа той. — Само се опитвам да открия дали днешните крадли ходят въоръжени.

Брена го загледа сконфузено. През мъглата от страх и ярост най-сетне осъзна, че докосването е бегло и напълно безобидно. Той наистина търси скрито оръжие, помисли със закъснение.

— Аз… не съм въоръжена — успя да каже, като облиза пресъхналите си устни. — Господи, аз изобщо не съм крадла!

В същия миг съжали за признанието. Ако този човек беше скрил се в бунгалото криминален престъпник, вероятно щеше да бъде по-благоразположен към нея, като мисли, че и тя е нарушител на закона.

— На глупак ли ме правиш! — отвърна живо той, като завърши обиска и пусна ръцете й. Но не й позволи да се изправи. — Повечето от хората, които съм виждал да се промъкват нощем през чуждите прозорци, имат така наречените джебчийски наклонности.

— Значи се движите сред хора, доста по-различни от тези, сред които се движа аз! — отвърна язвително тя, сама удивена от самообладанието си. — Влязох в моя собственост!

— Сигурен съм, знаеш старата поговорка, че притежанието представлява девет-десети от закона. И тъй като в момента аз притежавам тези помещения… — Той не довърши изречението и зачака реакцията й.

— Незаконно! — напомни му тя. Голяма част от куража й се бе възвърнал, тъй като усети, че опасността постепенно се стопява. Неясно защо инстинктът й подсказваше, че положението не е безнадеждно. Наистина, той все още я държеше прикована към пода, а начинът, по който я посрещна, сигурно щеше да я стряска още дълго време нощем. Но имаше нещо, което я караше да мисли, че не е маниак. Е, поне не се беше паникьосал дотолкова, че да я убие за едното нищо. Тази мисъл усили надеждата й.

Без да откъсва поглед от нея, непознатият поклати подигравателно глава.

— Незаконно, значи! Не мога да повярвам, че светът е стигнал дотам, нощните крадци да употребяват подобни думи.

— Отричате ли? — остро запита Брена.

— Разбира се, че отричам. Искаш ли да видиш договора ми за наем?

— Договорът за наем? — Очите й се разшириха от изненада.

— За три месеца от първи гони — отвърна той. Изправи се и й подаде ръка.

Ако има нещо по-травматизиращо от неочакваната опасност, това е неочакваното объркване. Брена мълчаливо пое ръката му и стана.

— Мисля — едва продума тя, — че е станала някаква ужасна грешка.

— Както казах преди малко — отвърна меко непознатият, като не сваляше очи от лицето й, — за грешките се плаща. По един или друг начин.

Брена впери недоумяващ поглед в него. Опитваше се да подреди хаотичните си мисли. Не може да е сбъркала прозореца! Само че фактите доказват точно обратното, осъзна горчиво тя, когато се откъсна от сребристосивите очи и огледа спалнята.

Леглото бе неоправено — явно бе събудила непознатия. Вратата на банята бе открехната и вътре се виждаха разхвърляни дрехи. На пода се търкаляха чифт скъпи кожени ботуши, италиански модел. Върху малкото бюро в ъгъла бяха натрупани вестници, книги и списания.

Брена си пое дълбоко дъх и погледна отново мъжа, който очевидно живееше в тази стая. Леко усмихнат, той наблюдаваше противоречивите чувства, изписали се на лицето й.

Усмивката му я порази. Едва ли би се усмихвал, ако възнамеряваше да насилва някого. Тя имаше смътното усещане, че не може да бъде груб, както и неоспорими доказателства, че става опасен, когато го предизвикват. Но не беше луд, въпреки стрелата и лъка, които все още лежаха в средата на стаята.

Нервите й се отпуснаха и тя го огледа преценяващо. Беше висок около метър и осемдесет. Бръчиците около устните и присвитите сиви очи й подсказаха, че е около трийсет и седем, трийсет и осем годишен. Тъмнокестенявата му коса бе прошарена, подстригана доста късо и леко разрошена. Което бе още едно доказателство, че го е измъкнала от леглото.

Лицето му не се отличаваше с хубост. Ала носеше белезите на вродено благородство и властност: леко орлов нос, твърдо изсечена брадичка и високи скули.

Обзе я странен трепет при вида на мускулестия бронзов гръден кош. Тесните черни джинси очертаваха стройни крака, тялото му излъчваше необикновена сила.

Кой знае защо тя се сети как изглеждаше непознатият с лък в ръката. Спокоен, уверен в себе си. Нямаше ни най-малка представа с какво се занимава той, но беше сигурно, че мястото му не е на академичните съвети, на които тя присъстваше през учебната година.

Брена знаеше, че е подложена на същото изследване, но го издържа с кисело презрение. Шнолата й бе паднала и червеникавокестенявата й коса се бе разпиляла по раменете. Тя обрамчваше одухотворено красиво лице. Големите леко дръпнати очи с цвят на тъмен кехлибар издаваха интелигентност. Чаровната усмивка смекчаваше твърдата извивка на носа и брадичката.

Червеният пуловер обгръщаше плътно стройното й тяло, като едва загатваше малките гърди. Брена си помисли с досада, че се бе облякла небрежно, като за пътуване. Смяташе, че никой няма да я види. Джинсите й бяха избелели, а мокасините — доста стари.

Та аз съм на двайсет и девет години, би трябвало да бъда по-самоуверена, напомни си тя. В края на краищата беше член на научния съвет към философския факултет в малък, но доста престижен колеж. Ала в момента не се чувстваше много уверена. Изобщо седмицата бе тежка и случилото се преди минути бе просто поредния провал.

— Съжалявам — започна решително Брена. — Изглежда, съм сбъркала. Но аз също имам документ за платен наем. Вероятно собствениците са допуснали грешка, като са дали едно и също бунгало на двама души.

— Собствениците са ми приятели. И мисля, че няма никаква грешка. Може ли да видя документите ви? — Мъжът протегна ръка.

— В колата са.

— Ами да идем да ги вземем.

— Не е нужно да сте толкова груб! — Тя едва не скръцна със зъби, когато той я хвана за лакътя и я поведе към всекидневната.

— Аз пък мисля, че съм прекалено нежен! — отбеляза непознатият, отвори вратата и я избута навън.

За миг Брена се почуди как ли се чувства бос по острия чакъл, но той вървеше мълчаливо и грациозно, сякаш се разхождаше по мека трева. Стигнаха до колата. Мъжът се подпря на покрива и зачака.

— Ето! — обяви Брена, без да крие триумфа си, когато намери папката с документите.

Той я взе и се понаведе, за да вижда по-добре на слабата светлина на лампичката.

— Вие сте Брена Луелин, така ли?

— Мога да го докажа — отвърна остро тя.

Мъжът се усмихна.

— Аз съм Райдър Стърн. Вашият съсед.

— Съсед ли?

— Страхувам се, че приложихте техниката си за проникване с взлом в грешно бунгало. Вашето е другото. Зад моето. — Той посочи към дърветата.

— Не съм го видяла… О, Боже! — Брена се загледа в тъмнината, като се мъчеше да различи сред сенките очертанията на другата къщичка. — По дяволите! И това ако не е най-отвратителният начин за приключване на един отвратителен ден! — едва промълви тя и се обърна към непознатия, застанал до колата й.

— Винаги ли влизате през прозореца? — запита любезно той. Очите му проблясваха на лунната светлина.

— Не ставайте смешен! Опитах ключа и той не влезе. Затова реших да прескоча през прозореца.

— Чух, че се опитвате да отворите. Ако бяхте изчакали, щяхме да си спестим всички тези неприятности. Но вие тръгнахте да обикаляте къщата и бях сигурен, че намеренията ви не са от най-честните.

— И затова ме причакахте с лък и стрела?

Той сви рамене, но не с жест за извинение.

— Това е единственото оръжие, което имам под ръка. Как можех да зная кой се опитва да влезе? Хайде! Да извадим багажа ви от колата. Часът е вече два, а ми се ще да поспя малко тази нощ!

Брена сложи ръка на рамото му и веднага я отдръпна, стресната от допира до силните мускули.

— Не се тревожете, аз ще се оправя. Извинете за нахлуването, но вече спокойно можете да се върнете в леглото. Нямам нужда от помощ…

Той сведе поглед към мястото, където го бе докоснала. Когато отново вдигна очи, в тях проблясваха закачливи пламъчета.

— Ще занеса багажа ви до бунгалото. Но първо ще обуя нещо. Разтоварвайте. Връщам се след секунда.

Брена го проследи с поглед, докато вървеше към къщичката с гъвкава котешка походка. Беше свикнала мъжете да спорят или да се обидят, че предложението им е отхвърлено, или пък да я убеждават, че наистина се нуждае от помощ… Но не познаваше мъже, които просто я известяваха какво ще направят, без да се интересуват от нейните желания или възражения.

Човек се учи, докато е жив, помисли си тя, когато Райдър се върна и вдигна багажа й. Колкото по-любезен е този мъж, толкова по-безкомпромисен е. Споменът за това, как учтиво й заповяда да не бяга, бе още пресен.

Освен това беше два след полунощ. В този час всички спорове са безсмислени.

— Ако бяхте опитали ключа на тази врата, сигурно щеше да стане — каза Райдър и спря пред нейното бунгало.

— Хайде да се споразумеем. Обещайте, че няма да ми натяквате цяло лято за този ми провал и аз няма да кажа на никого, че посрещате гостите си с лък в ръката. Става ли?

Забеляза, че по устните му се плъзна усмивка.

— Добре се пазарите! Ще си помисля.

Райдър запали лампата и пред очите й се разкри прелестно малко бунгало. Тя се огледа с любопитство. Както и очакваше, къщичката бе напълно обзаведена. Няколко стъпала водеха от голямата стая с камина към горния етаж, където сигурно бе спалнята. Кухнята и всекидневната бяха комфортно подредени.

— Езерото вижда ли се оттук? — запита Брена и се загледа през прозореца, който заемаше цялата стена.

— Вижда се. Хайде, да донесем и останалия багаж. — Райдър остави куфара й на пода.

— Човек на малкото думи. Силен и мълчалив — промърмори на себе си тя.

— Само в два сутринта — отвърна той, без да се обръща.

Брена прехапа устни, но се зарадва, че поне не бе видял изчервените й бузи. Ама че глупава забележка направи!

— Мисля, че след като и двамата сме още съвсем будни — неочаквано каза новият й съсед и вдигна последния куфар, — може би се нуждаем от едно питие за приспиване. — Елате. И се отправи към своето бунгало.

— Благодаря, много любезно от ваша страна, но не е необходимо — опита да възрази Брена. — Сигурна съм, че ще спя много добре след всичко, което се случи. А и стана късно…

— Но аз няма да спя добре. Хайде, Брена Луелин — нареди меко той, като държеше вратата отворена. Младата жена колебливо пристъпи вътре. — Седнете. Ще донеса чаши.

Брена го проследи с поглед, докато вървеше към кухнята с необикновената си котешка походка. Сетне машинално отмести очи към лежащите на близката лавица книги. Навик, помисли си разсеяно тя. Винаги проверяваше заглавията в библиотеката на непознатите. А Райдър Стърн все още бе загадка за нея и любопитството й бе напълно оправдано.

Поредицата от книги на горната полица предизвика ироничната й усмивка. Точно както очаквах, реши тя, след като прочете заглавието на една ярка корица, изобразяваща някакъв вулгарен тип с пушка в ръка, горящ от нетърпение да убие героя и сексапилната блондинка, увиснала на левия му бицепс.

Евтини, булевардни романи за приключения на невероятно смели мъже. Пълни с измислици, каза си презрително. В същия миг до нея достигна гласът на Райдър:

— Страхувам се, че е още по-лошо. Не само ги чета, ами ги и пиша.

Този човек отгатваше мислите й!

— Какво? — Удивена, Брена погледна отново корицата на книгата. — Тук пише Джъстин Мърдок.

— Псевдоним.

Райдър разбута разхвърляните листове и остави двете чаши с бренди на обкования с мед пън, който служеше за масичка. Настани се удобно на мекия диван, много подходящ за подобно планинско убежище, и взе една от чашите.

— Заповядайте. Добро е. Моите герои винаги пият най-доброто.

Брена взе чашата и послушно отпи от наистина великолепното бренди. Сетне седна нерешително.

— Изумена съм!

— От какво — от брендито или от книгите?

— И от двете.

По дяволите! Няма да му позволи да я обърка!

— Не са вашето любимо четиво, така ли?

— Не съвсем. Но не е моя работа да споря с един успял човек. Доколкото виждам, книгите ви явно имат успех?

— Голям.

— Поздравявам ви!

— Е, вече знаете с какво се занимавам аз. Сега е ваш ред.

Брена въздъхна. Устните й несъзнателно се свиха, когато срещна погледа му.

— Аз съм асистент по философия в малък колеж край Сан Франциско.

Той не отговори, но в сребристите очи проблесна учудване.

— Да не би да намирате професията ми за смешна? — В тона й прозвуча предизвикателство. По дяволите! Много й се събра миналата седмица! И все свързано с тази нейна професия! Не можеше да понесе и да й се подиграват отгоре на всичко!

— Не. Просто никак не се връзва със спомена ми за ловкостта, с която преди половин час се опитахте да влезете през прозореца.

— Имало е времена, господин Стърн — отвърна с убийствена любезност тя, — когато философите са били хора на действието!

— Но не и на незаконното действие! Ще трябва да се съгласите, че в днешно време повечето от хората на науката живеят в своите стъклени кули, затворени в академичния си свят и рядко се сблъскват с истинския живот. Освен ако не броим „изключително драматичните моменти“, когато излизат, за да се срещнат със страшните телевизионни камери в името на някоя модна кауза или идея — добави той и поклати глава. — Те трудно се приспособяват към действителността.

— Изглежда сме на противоположни мнения относно въпрос, който не е от вчера. Съмнявам се, че може да се постигне съгласие между тези, които спомагат за развитието на разума, и другите, които предпочитат да печелят от насилието или естествените полови влечения. Вие явно се възползвате от възбудата на индивидите вследствие силни емоции и печелите добре. Аз пък прекарвам целия семестър в опити да набия правилата и законите на етиката в петдесет млади глави.

И по странно стечение на обстоятелствата станах жертва на най-неетично поведение, добави наум Брена. Но Райдър я гледаше още по-учудено.

— Значи сме противници? Чувал съм, че сблъсъкът на мнения поражда хармония.

Брена премига изненадано и вдигна чашата си.

— Хераклит.

Сега пък той я изгледа недоумяващо.

— Моля?

— Хераклит — повтори тя. — Гръцки философ от шести век, според когото в природата съществува неизменна хармония, продукт на противопоставящи се сили. — Лека усмивка пробяга по устните й. — Доколкото си спомням, той е използвал лъка като пример за хармония, създадена чрез насилие.

— Лъка ли? — Райдър изглеждаше заинтригуван. — Това е интересно. Наистина съществува пълен баланс между натягането на тетивата и поставянето на стрелата. Идеята ми харесва. Ще я включа в новата си книга.

— Така ли? А не искате ли да се запознаете по-задълбочено с някои аспекти на философията? Да прочетете нещо от теорията?

— Съмнявам се, че ще си струва усилието. Вземам само това, което ми изглежда полезно. Вие току-що ми дадохте добра идея. Основна тема в моята нова книга ще бъде действителното използване на стрелата и лъка като средство за завладяване.

Брена искаше да му изнесе лекция, с която да порицае подобен небрежен подход, но последните му думи я разсеяха.

— Средство за завладяване ли? Стрелата и лъкът? Боже мой! Мислех, че отдавна са забравени след откриването на огнестрелното оръжие!

— Използваха се във Виетнам — отвърна Райдър, като се облегна на възглавниците и отпи от брендито. — В редки случаи, разбира се. Въпреки всички модерни техники все още съществуват твърде малко начини за безшумно убиване на хора. Лъкът се оказва много удобен, когато някой трябва да се промъкне на вражеска територия. Разузнавач например.

Брена се втренчи в него и сви рамене с отвращение.

— Разбирам защо не искате да обремените читателите си с философските изводи от зареждането на лъка. Вие, доколкото разбирам, продавате насилие и кръв, а не етични категории!

— И секс.

Тя го погледна стреснато.

— Продавам и секс. Върви много добре с насилието и кръвта — обясни учтиво той.

— Сигурна съм.

Достатъчно! Брена стана, решена да прекъсне безполезния спор.

— Много благодаря за брендито и за помощта. Но мисля, че е време да си лягам. — Тръгна бързо към вратата. — Бяхте много търпелив, като се има предвид начинът, по който ви събудих.

— Ще ви изпратя.

Той беше зад нея в мига, в който младата жена стигна до вратата. Този мъж е като мъглата, помисли си Брена. Безшумен, тайнствен, усещащ нещата, преди сам да си ги осъзнал.

— Не е необходимо — опита се да го възпре тя. — Мога и сама.

— Ще ви изпратя — повтори отново той с невъзможно учтивия си тон. В същото време беше ясно, че с него не може да се спори.

И двамата не казаха нито дума, докато стигнаха до нейното бунгало. И тогава изведнъж й хрумна нещо. Докато отключваше, тя се обърна към спътника си и погледна право в сребристите очи, където се отразяваше луната.

— Какво има, Брена? — запита той.

— Наистина ли помисли, че съм крадец, Райдър?

Устните му сякаш се усмихнаха, но гласът му бе напълно сериозен.

— Мина ми нещо такова през главата. Обикновено не посрещам дамите с лък и стрела. Защо се усмихваш?

— Няма значение — увери го тя, като пристъпи вътре и се обърна да затвори. — Лека нощ, Райдър.

Той кимна и се отдалечи безшумно като лунен лъч в тъмнината.

Брена се поколеба за миг. Усмивката й угасна. Как можеше да обясни странната възбуда, която почувства при мисълта, че мъж като Райдър е сбъркал и я е взел за най-обикновен джебчия?

Тя беше учен. Преподавател по философия. А не жена от подземния свят! Затвори бавно зад себе си и впери невиждащ поглед в тънещия в мрак интериор на лятната къща.

Освен това Райдър Стърн сбърка, когато реши, че професията й осигурява защита срещу реалностите на живота. Ръцете й се свиха инстинктивно, но тя се овладя и прекоси стаята. Стигна до камината. Нямаше защита. Не можеше да избяга от конфликта, с който се сблъска миналата седмица.

Нито пък можеше да очаква защита и помощ от човека, който би трябвало да стои до нея, помисли си с гняв. Деймън Филдинг изрази ясно своето становище, когато дойде днес сутринта в апартамента й, за да я „вразуми“.

Съветът му бе напълно практичен, изключително рационален и съвсем шокиращ, защото идваше от професор по философия и етика. Той настояваше тя да приеме ситуацията, да се примири, да не се бори. В края на краищата кариерата й бе изложена на риск.

Деймън се съгласи, че кражбата на нейните изследвания и анализи от шефа на факултета и публикуването им под негово име, като собствени, е неетично. Но такива неща се били случвали непрекъснато. Тя трябвало да не забравя, че Пол Хъмфри скоро ще се пенсионира. Също така трябвало да помни, че Деймън Филдинг най-вероятно ще бъде следващият декан. Ако успее да запази спокойствие и да не вдига шум, старият професор Хъмфри скоро ще напусне сцената.

Не си ли струваше да пренебрегне истината и справедливостта в името на собствената си кариера? Освен това Деймън Филдинг изтъкна с неопровержима логика, която би подхождала повече на някой като Райдър, че тя едва ли ще спечели каквато и да е битка с Хъмфри. Беше само асистент, на твърде ниско стъпало от академичната стълбица, за да се пребори с уважавания декан на факултета.

Но аргументите на Деймън възбудиха и много въпроси. Наистина ли искаше да продължи да упражнява тази професия? Да учи другите да търсят истината и да спазват етиката, вместо да живее по прагматичните закони, прилагани в далеч не толкова справедливия свят, в който живееха хора като Райдър Стърн?

Трябваше да вземе решението през следващите няколко седмици.