Серия
Франк Теръл (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Way the Cookie Crumbles, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 8 гласа)
Допълнителна корекция
hammster (2009)

Издание:

Джеймс Хадли Чейс. Такъв е животът

Издателство „Музика“, София, 1992

ISBN 954–405–013–2


Глава първа

Стенният часовник показваше 3:50, когато телефонът върху бюрото на сержант Биглър иззвъня.

Биглър — широкоплещест, луничав мъж в края на тридесетте, се намръщи, погледна стенния часовник, отпусна голямата си космата ръка върху слушалката, вдигна я и отсечено отговори:

— Биглър да. Слушам?

— Хари Браунинг те търси — каза му сержантът от централата. Иска да говори с теб. Гласът му звучи така, сякаш е готов да си оскубе косите.

Биглър се намръщи още повече. Хари Браунинг беше собственик на „Раковината“, един от трите най-престижни ресторанта в Парадайз Сити. Беше личен приятел на кмета и на капитан Теръл, шефа на полицията. В очите на Биглър това го поставяше в категорията на недосегаемите.

— Свържи ме, Чарли — отговори Биглър и посегна за цигара. Погледът му спря със съжаление върху последния пакет в картонената кутия. Беше допил кафето си преди половин час. Биглър имаше две слабости — кафето и цигарите.

— Прати някого за кафе, Чарли. Пресъхнал съм.

— Добре — каза Чарли Танър смирено. Той постоянно трябваше да изпраща някого за кафе. — Ето ти Браунинг.

Последва изщракване по линията и дебел мъжки глас, изръмжа:

— Ти ли си Биглър?

— Да, мистър Браунинг. С какво мога да ви бъда полезен?

— Ужас! Случи се нещо много неприятно! Имам труп в ресторанта. Искам да дойдеш бързо и да ме отървеш. Слушай, Биглър, за теб това може да е само полицейска процедура, но за мен е проклятие. Не искам да се шуми за това. И когато казвам, че не искам, точно така трябва и да бъде. Разбираш ли? Ако пресата се докопа до това, ще хвърчат глави! И няма да ме е грижа чии ще бъдат. Достатъчно ясен ли съм?

Биглър се изправи, горещината сякаш изчезна от задимената стая.

— Разбирам, мистър Браунинг. Не се тревожете. Идвам веднага.

— Единственото, което ме тревожи, е всичко да бъде както трябва! Направи го така и аз няма да се тревожа… а и ти също! Браунинг затвори телефона.

Биглър направи гримаса, след това чукна няколко пъти по вилката. Когато телефонистът се обади, Биглър запита: — Има ли репортери долу, Чарли?

— Хамилтън от „Сън“. Заспал е полупиян. Защо? Случило ли се е нещо?

— Още не знам, но има нещо. Слушай, Чарли, трябва да изляза. Ако Хамилтън попита къде съм, кажи му, че ме боли зъб и съм си отишъл в къщи. Кой е дежурен?

— Зъб ли те боли? — попита Танър загрижен. — Съжалявам, Джо. Аз?

— Остави съжаленията — сряза го Биглър — кой е дежурен?

— Мандрейк. Той излезе за кафето ти — каза Танър с упрек в гласа. — Джаксън е тук, пуснал е корени.

— Изпрати го да ме смени. Хес още ли е там?

— Всеки момент си тръгва.

— Спри го! Кажи му да ме изчака. Слизам веднага.

Биглър навлече якето си, потупа страничния джоб да се увери, че пистолетът му е там, грабна последния пакет цигари и излезе от стаята на детективите, тичайки надолу към приемната.

Фред Хес, шеф на отдел „Убийства“, се беше облегнал на стената с отегчен израз върху дебелото си кръгло лице.

— След минути щях да съм вън от този кокошарник — подметна той със съжаление.

— Какво става?

Биглър заслиза надолу по стълбите към паркираната полицейска кола. Влезе в колата и включи двигателя. Хес се намести до него.

— Мъртва в „Раковината“. Браунинг се е насадил. — Биглър потегли надолу по пустата главна улица.

Хес измърмори:

— Убийство?

— Не каза. Аз и не питах. Ще разберем, когато пристигнем. Не беше в настроение да отговаря на въпроси.

— Бас държа, че е така — изсмя се Хес. — От това, което съм чувал за заведението, само труп им липсва сега. Ходил ли си там, Джо?

— С моята заплата? — Биглър караше по крайбрежната улица. Край плажа бяха паркирани само няколко коли. Нямаше движение. Трябва да внимаваме, Фред. Браунинг завърта доста пари в града.

— Ако е убийство, няма значение колко пари завърта. Това е събитие.

— Да… но още не знаем дали е убийство. Дай аз да водя следствието. Браунинг има доста влиятелни приятели.

— Твое е, приятел. Знам кога да си държа езика зад зъбите.

Ресторант „Раковината“ беше в другия край на крайбрежната улица заобиколен с тревни площи, цветни лехи и ярко осветени палми. Три мраморни стъпала водеха към внушителен вход. Затваряха в 2:30 през нощта и сега фоайето се осветяваше само от един полилей и няколко мъждукащи аплика, който хвърляха удължени сенки върху дебелия червен килим.

Биглър и Хес слязоха от колата, изкачиха стълбите, минаха през въртящата се врата и се озоваха в просторното фоайе, където ги очакваше Луис, висок, аристократичен оберкелнер.

Надменен и горд, Луис рядко се стряскаше, но Биглър забеляза, че сега е разстроен.

— Оттук, моля — каза Луис и крачейки сковано ги поведе през второто фоайе и стълбите към бара.

Тук ги очакваше Хари Браунинг, седнал на бара с чаша бренди и стисната между зъбите пура.

Браунинг беше 55-годишен, набит с оплешивяло теме и гладко избръснато, загоряло от слънцето лице. Носеше карирано сако с бял карамфил в петлика. Беше такъв, какъвто изглеждаше — елегантен, богат, властен и арогантен.

— Там е — каза той, сочейки дъното на бара. По продължение на едната стена имаше сепарета облицовани с тъмен, резбован дъб. Всяко сепаре се закриваше с червена завеса. — В последното сепаре.

Биглър и Хес отидоха до края на бара и надзърнаха в сепарето.

На слабата светлина можеха да различат фигурата на руса жена, просната върху масата. Беше облечена в бяла вечерна рокля без гръб. Разпиляната й руса коса стоеше като златно петно върху тъмния дъб.

— Може ли малко повече светлина тук, мистър Браунинг?

Луис отиде зад бара и щракна няколко ключа. Дъното на помещението, където стояха двамата детективи, изведнъж се обля в светлина от тавана и те примигнаха.

Биглър благодари с кимване на глава и влезе в сепарето. Докосна рамото на жената. Изстиналата плът потвърждаваше изявлението на Браунинг, но за да се увери, той притисна пръсти отстрани на врага. Пулс нямаше.

— По-добре не пипай, докато не направим снимки — каза Хес.

Браунинг се приближи, свирепо дъвчейки пурата си.

— Искам да я изнесете веднага, момчета! Хайде размърдайте се! Можете да си правите всички тия забавления и фокуси в моргата. Ако пресата се добере до това, отиде ми бизнесът за сезона. Махайте я!

— Не можем да я местим, докато не направим снимки — каза Хес. — Може да е убийство.

Браунинг го изгледа заплашително.

— Ти пък кой си?

Биглър прокле наум, Хес трябваше да си затваря устата. Побърза да отговори:

— Завежда отдел „Убийства“, мистър Браунинг. Има право, разбира се. Това може да е убийство. Аз…

— Самоубийство е! — каза Браунинг, с каменно лице. — На пода има спринцовка, лицето й е посиняло. По дяволите, не е нужно да съм полицай, за да разбера, че е умряла от свръхдоза хероин. Хайде, махайте я оттук!

Биглър надзърна под масата. Видя изпразнена спринцовка върху килима. Изправяйки се, той постави ръцете си от двете страни на главата и внимателно я повдигна. Погледна лицето. Посинялата кожа и безжизнените широко отворени очи го накараха да потръпне. Положи обратно главата й върху масата.

— Все пак може да е убийство, мистър Браунинг — каза тихо. — Може някой да е направил инжекцията.

— Никой не се е приближавал до нея, откакто е дошла — нетърпеливо отвърна Браунинг. — А сега я махайте!

— Всеки случай на самоубийство трябва да се третира като убийство, докато не се докаже обратното. Съжалявам, мистър Браунинг, този случай не може да бъде изключение.

Очите на Браунинг гневно засвяткаха.

— Не обичам полицаи, които не ми сътрудничат, Биглър. Злопаметен съм. — Той се обърна към Луис. — Свържете ме с капитан Теръл.

Докато Луис бързаше към бара, Биглър каза:

— Съжалявам, мистър Браунинг, така ще е докато шефът не се разпореди. Има ли друг телефон, който мога да ползвам?

— Няма да ползваш никакъв телефон, докато не говориш с Теръл! — отсече Браунинг и забърза към бара.

Биглър и Хес се спогледаха. Хес се усмихна. Знаеше, че брадвата няма да се стовари върху неговата глава. Той заобиколи Биглър и влезе в сепарето. До мъртвата имаше бяла брокатена чантичка. Вдигна я и я отвори. Погледна вътре. Извади един плик, прочете надписа върху него и го подаде на Биглър.

— Виж, Джо. Това е за нас.

Биглър взе плика. Чуваше как Браунинг говори приглушено по телефона. Погледна написаното с разкривени букви: „За полицията.“ Внимателно отвори плика с ножче за острене на моливи и извади сгънатия лист. Разгъна го и докато Хес, дишаше във врата му, прочете написаното със същия разкривен почерк:

„По-добре отидете на булевард «Сийвю» 247. Той си го получи. Аз го направих. За да избегна неприятности, изчезвам по най-бързия начин.

Мюриъл Марш Девън

P.S. Ключът е под изтривалката.“

— Хей, Биглър, — извика Браунинг. — Теръл иска да говори с теб.

С бележката в ръка Биглър отиде на бара и взе слушалката. Браунинг се отдалечи на няколко крачки.

— Ти ли си шефе? — попита Биглър.

— Да — отвърна Теръл — Какво става там, Джо?

— Мистър Браунинг докладва смъртен случай в ресторанта. Току-що пристигам. Прилича на самоубийство: свръхдоза хероин. Има празна спринцовка и лицето на мъртвата е синьо. Намерих бележка в чантичката й, че се е самоубила. Ще ти прочета бележката. — Биглър тръсна бележката, за да се отвори и зачете тихо, така че Браунинг да не чува. — Като че е убила някого. Мистър Браунинг иска да изнесем трупа. Не мисля, че можем да го направим, а ти шефе? Трябва да извикаме оперативната група.

Последва пауза, след което Теръл попита:

— Кой е с теб, Джо?

— Хес.

— Остави го при мъртвата. Отиди до булевард „Сийвю“ да провериш. Аз ще се обадя на Лепски да отиде също. Ще бъда в ресторанта след около 20 минути. Нека Хес извика оперативната група.

— На Браунинг няма да му хареса — подхвърли Биглър, гледайки го как снове нагоре-надолу.

— Ще говоря с него. Ти тръгвай, Джо.

— Тръгвам. — Той остави слушалката и се запъти към Браунинг, който спря и се обърна. Шефът иска да говори с вас, мистър Браунинг.

Щом Браунинг се отправи към телефона, Биглър отиде при Хес.

— Извикай оперативната група, Фред. Направете пълна процедура. Шефът също идва. Той се усмихна. — Отивам на булевард „Сийвю“. Довиждане и внимавай с Браунинг.

— Може той да не внимава с мен — натърти Хес.

Тичайки надолу по стълбите, Биглър дочу гневния глас на Браунинг:

— Не можеш да постъпваш така с мен, Фред. Ти… Гласът му заглъхна, когато Биглър се озова навън в горещата нощ. Пресече към колата. От тъмното изникна висока, слаба фигура. Беше Бърт Хамилтън от „Парадайз сън.“

— Как е зъбобола, Джо? — попита той изпречвайки се на пътя му. — Не знаех, че изобщо са ти останали някакви зъби.

Биглър го заобиколи.

— Послушай съвета ми, Бърт, стой надалеч. Има голяма вероятност да ти хвръкнат топките.

— Какво те кара да мислиш, че имам? — отговори му Хамилтън.

Докато той изкачваше стълбите към входа на ресторанта, Биглър изкара колата от паркинга и се отправи към булевард „Сийвю“.

 

 

Тики Едрис имаше голяма топчеста глава, къси ръце и крака и беше висок не повече от метър. Беше типичен случай на ахондроплазия[1].

Работеше като келнер и помощник на мокрия бюфет в „Раковината“ вече осем години. Надутите клиенти на ресторанта се забавляваха от очевидното му добродушие, тъжните му очи и припряна походка. Вероятно ги забавляваше, че ги обслужва джудже. С годините Едрис се превърна в нещо като придворен шут. Поздравяваше клиентите с фамилиарност, която и мистър Браунинг не си позволяваше.

Преметнал готварската престилка, скъсена по размера му, Едрис привършваше с бърсането на чашите, когато Луис влезе.

— Искат да говорят с теб, Тики — каза Луис. — Отговаряй на въпросите им сдържано. Колкото по-малко каже всеки от нас за случилото се, толкова по-добре за мистър Браунинг.

Едрис окачи кърпата и свали престилката. Странно оформеното му лице се бе издължило. Имаше сенки под очите. Беше работил без прекъсване от 6 часа сутринта и се чувстваше уморен.

— Да, мистър Луис — каза той, намъквайки бяло памучно сако. — Оставете това на мен.

Излезе от стаята и се затътри към бара. В края на бара правеха снимки на мъртвата. Шефът на полицията Теръл, едър мъж с пясъчен цвят на косата, вече прошарена, и издадена напред квадратна челюст, говореше с Браунинг. Нищо, освен наболата брада не подсказваше, че току-що се е измъкнал от леглото.

Доктор Лауис, съдебният лекар, нисък, пълен мъж, нетърпеливо чакаше да свършат със снимките. Двама от оперативните работници седяха на бара и с копнеж поглеждаха наредените бутилки.

Фред Хес и детективът трета степен Макс Джакъби, с бележник в ръка, седяха в едно от сепаретата. Като видя Едрис, Хес му направи знак да се приближи.

Едрис забърза към тях.

— Ти ли си келнерът, който е обслужил мъртвата? — попита Хес.

— Да.

Хес огледа джуджето. Лицето му показваше, че не е впечатлен от видяното. Едрис безизразно отговори на погледа, скръстил отпред късите си ръце.

— Как се казвате?

— Тики Едуард Едрис.

— Адрес?

— „Ийст стрийт“ 24, Сийкъм.

Сийкъм беше предградие на Парадайз сити. Там живееха работници с нисък доход.

Докато Хес го разпитваше, Джакъби, млад, умен на вид евреин, записваше отговорите.

— По кое време пристигна тя? — попита Хес, палейки цигара.

— Малко след единадесет: осем минути, за да съм по-точен. Хес изгледа джуджето.

— Как може да сте толкова сигурен?

— Имам часовник… и го ползвам.

— Сама ли беше?

— Да.

— Беше ли резервирала това сепаре?

— Не. Беше късно. Почти всички се бяха преместили в ресторанта. Имаше много места.

— Добре ли изглеждаше?

Хес знаеше, че Теръл и Браунинг са се приближили и слушат. Поглеждайки през рамо, Едрис видя, че Браунинг го гледа начумерено и побърза да отговори:

— Добре си беше.

— Когато влезе, какво направи?

— Отиде в сепарето и седна. Попитах я чака ли някого, каза: „Не“. Поръча уиски с лимон. Сервирах и се разкарах.

— Какво стана след това?

— Трябваше да занеса питиета долу в ресторанта. Когато се върнах, завесата беше дръпната. Попитах бармана има ли някой с нея, каза, че е сама. Помислих, че не иска да я безпокоят.

— По дяволите, искала го е, прав си. После какво?

— Затваряме около 2:30. Когато повечето посетители си бяха отишли и завесата все още беше дръпната, отидох да отсервирам. Почуках на рамката. Не последва отговор. Погледнах и я видях… така.

— Не си се приближавал цели три часа и половина?

— Да, бях зает. Работя и зад бара. Беше тежка вечер. Имаше много за прибиране.

Браунинг изсумтя и обръщайки се към Теръл каза:

— Отивам си. Луис ще затвори. Много ми дойде. Може да се съсипе бизнеса ми. Гледай да изкараш възможно най-бързо хората си, Франк. Искам и Луис да поспи малко.

— Няма да се бавим, Хари — каза Теръл. Сбогува се и проследи как Браунинг слезе по стълбите и изчезна от погледа му. Той отиде в края на бара, където Лауис преглеждаше мъртвата.

Едрис каза:

— Когато ме попитахте дали е изглеждала добре, не казах истината, искам отново да отговоря на този въпрос.

Хес го погледна в упор.

— Виж какво, майка ти може да е мислила, че си голям умник, аз обаче не смятам така. Искаш да кажеш, че излъга?

— Не искам да си загубя работата. — Едрис извади носна кърпа и избърса изпотеното си лице. Харесвам си работата. Шефът слушаше. Ако бях казал истината, щеше да ме изгони.

— Какво те кара да мислиш, че сега няма да те изгони?

— Ако не му кажете, няма да научи, нали? Хес многозначително го изгледа и сви рамене.

— Добре. И така, не изглеждаше добре?

— Не. Щом я видях, отгатнах, че има неприятности. Беше бледа и трепереше. Знаех, че в такова състояние може да направи сцена… да крещи, да изпадне в истерия. Като видях, че може да избухне настаних я в сепарето и й донесох питие. Аз дръпнах завесата. Не исках да прави сцени. Шефът не ги обича.

Хес и Джакъби се спогледаха, тогава Хес каза:

— Искаш да кажеш, че я познаваш?

Едрис погледна през рамо към Луис, който говореше с Бърт Хамилтън, понижи гласа си и каза:

— Да. Апартаментът и е срещу моя.

— Защо, по дяволите, не каза по-рано това? — изръмжа Хес.

— Не сте ме питали, освен това, казах ви, мистър Браунинг слушаше. Ако разбере, че съм я познавал и че аз съм я вкарал в сепарето, ще ме изгони.

— Какво знаеш за нея?

— Наркоманка и проститутка. Виждах я от време на време, през последните осем години.

Хес се наклони напред.

— Искаш да кажеш, че е твое момиче, Тики?

Едрис го погледна за момент с тъжните си очи и отговори:

— Мислите ли, че някое момиче може да бъде мое?

— Ти и пробутваше някои от богатите клиенти и тя ти даваше процент? Такава ли е работата, Тики?

— Просто живееше срещу моя апартамент — каза Едрис с примирено достойнство. — От време на време идваше да поговори с мен. Мисля, че гледаше на мен като всички останали: урод. Това, че разговаряше с мен не ме прави сводник, нали?

Гледаха се един друг. Хес пръв отмести погледа си.

— За какво ти говореше?

— За много неща. За съпруга си, за дъщеря си, за живота си, за любовниците си.

— Била е омъжена?

— Да.

Луис се приближи.

— Вие ли сте мистър Хес?

— Какво има? — отсече Хес. — Зает съм.

— Викат ви на телефона — съобщи Луис, навеждайки аристократично глава.

Хес се изправи.

— Стой тук, дребосък, — каза на Едрис. — Не съм свършил още с теб.

Отиде на бара и вдигна слушалката.

— Да, моля?

— Обажда се Джо. Тук има убийство. Шефът там ли е?

— Да, казвай?

— Кажи му, че съм намерил човека, когото споменава в бележката. С пет куршума в тялото. Елате тук.

— Добре ще предам. Чудесно нали. Няма изгледи за спане тази нощ.

— Така изглежда. Побързай, Фред. — Биглър затвори.

Когато Хес затваряше телефона видя да идват двама лекари стажанти с бели престилки.

— Приключихте ли с трупа? — попита единият.

— Почти. Почакайте, ще проверя. Хес тръгна към края на бара. Минавайки край Едрис, каза:

— Добре, Тики, изчезвай сега. Утре ще говорим с теб, ела към единадесет и попитай за мен… Казвам се Хес. Продължи към Теръл и д-р Лауис.

— Да, може да я отнесете, — каза докторът, прибирайки инструментите в чантата си. Рапортът ще е на бюрото ти утре в 10. Отивам да лягам.

Хес му се усмихна.

— Ти си мислиш така, докторе, — бодро каза Хес. — Имаме още един мъртвец за теб. Току-що се обади Биглър. Чака ни на булевард „Сийвю“ 247.

Лицето на доктора помръкна.

— Значи никакъв сън тази нощ — запротестира той.

— На момчета като нас сън не им трябва. Ние сме супермени — отвърна Хес с усмивка.

Когато се отдалечи докторът, Теръл запита:

— Какво значи това, Фред?

— Обади се Джо. Съобщи, че има убийство. Вика ни там, сър.

Теръл погледна убитата. Беше около четиридесетте, слаба, симпатична, с хубава фигура.

— Наркоманка, Фред. Бедрата й са осеяни с убождания.

— Джуджето стреляше на халос. Познава я. Каза, че е и проститутка. Браунинг ще се зарадва, когато това излезе наяве.

Като чакал надушил плячка се приближи Хамилтън от „Сън“.

— Ще оставим Макс да се погрижи за останалото — каза Теръл. — Да отидем при Джо.

— Какво става тук? — запита Хамилтън. Той беше в началото на четиридесетте, висок, вече посивял. Някой му бе казал, че прилича на Джеймс Стюарт и той си бе изработил навик да говори провлачено, сякаш имаше сливи в устата. Така още повече напомняше известния актьор. Теръл тръгна.

— Ела с нас и ще видиш — отговори през рамо той.

— Какво се мъти? — запита Хамилтън като влезе в крачка.

— Още един мъртвец. Убила го е преди да свърши със себе си — каза Хес. — Мръсотия. Ще задоволи любопитството ти.

Когато двамата мъже минаваха покрай него, Едрис се отдръпна и загледа след тях. След това видя как двамата стажанти поставиха мъртвата върху носилката и я изнесоха.

Едва след като отиде в кухнята зад бара и затвори след себе си вратата, лицето му се озари от злобна усмивка. В изблик на радост той затанцува, мятайки в такт с музиката късите си ръце и крака.

Булевард „Сийвю“ свързваше Парадайз Сити със Сийкъм. В зоната на Парадайз Сити вилите бяха огромни, луксозни и скъпи. Парцелите им бяха приблизително по 4 декара, с пищни градини, плувни басейни, тройни гаражи с дистанционно задвижвани врати. Краят на булеварда в Сийкъм беше с малки олющени, евтини вили. Бяха разположени в малки дворове, а тротоарите бяха надраскани с тебешир от децата. Булевард „Сийвю“ илюстрираше, така както нищо друго, животът на двата слоя на обществото, имащите и нямащите, богатите и бедните.

Първите проблясъци на зората припалваха нощното небе, когато сержант Биглър паркира пред № 247 — вила тип бунгало, скрита от неподкастрен жив плет.

Той извади фенерче от жабката на колата, пресече тротоара, блъсна портичката и по светлината на лъча измина късия път до входната врата. Повдигна износената изтривалка и взе ключа, за който умрялата пишеше в бележката.

Спря за момент да огледа отсрещното бунгало тънещо в мрак, откопча кобура на пистолета и натисна звънеца. Не очакваше някой да отвори, но беше предпазлив полицай. Не искаше да използва ключа докато не се увери, че вътре няма никой.

Две минути чакане бяха достатъчни, вкара ключа в ключалката и отвори. Влезе в малко антре, затвори вратата и зашари със светлината, докато открие ключа за осветлението. Запали светлината и видя затворени врати от двете страни на антрето.

Изненада се, че намери първите две стаи празни, с изключение на мръсните бели найлонови пердета. Зад третата врата имаше коридор, който водеше към банята, кухнята и още две стаи. Съдейки по поставените да съхнат хавлии и розовата гъба върху скарата на вината, разбра, че някой е ползвал банята. Прашните и празни шкафове и чекмеджета в кухнята показваха, че никой от живеещите в бунгалото не се хранеше тук.

Отмина към следващите две стаи в дъното на коридора. Отвори лявата врата, щракна осветлението и влезе. Веднага разбра, че това е необикновена стая. В средата имаше огромно легло. Чаршафите и възглавниците бяха чисти, непокътнати. Имаше огромно огледало, монтирано отсреща на стената, друго покриваше целия таван. Килимът беше дебел, в цвят бордо. Бутилковозелените стени бяха украсени с поставени в рамки снимки на голи момичета. Край едната стена имаше голям гардероб, Биглър отиде до него и го отвори. Краткият оглед го увери, че тук са налице всички принадлежности на момиче за повикване, от албума с еротични снимки до камшика и пръчките. Затвори гардероба и излезе от стаята. Спря пред последната врата. Протегна ръка, натисна дръжката и бутна вратата. Вътре светеше. Насреща имаше единично легло. В него се бе отпуснал мъж, напряко на чаршафа бе разпрострян вестник. Смъртта го бе настигнала, докато невинно бе чел вечерните новини. Беше облечен в синя пижама на бели ивици. Отпред пижамата бе изцапана с кръв. Имаше кръв по стиснатите му пръсти и по загорялото от слънцето лице.

Биглър го гледа дълго и след това влезе. Мъртвият беше здравеняк с телосложение на боксьор. Късо подстриганата му коса беше синкавочерна. Тънките, като изтеглени с молив мустачки му придаваха секси вид. Приличаше на плейбоите, които парадират с мускулите си по плажовете на Парадайз Сити. Мъжествеността и енергичността, са единственото им богатство, тъй като парите не идват лесно при тях.

Биглър видя телефона на нощното шкафче. Набра номера на „Раковината“. Тъкмо привършваше разговора си с Хес, когато чу звънеца на входната врата. Отвори и видя детектива Том Лепски.

— Шефът каза, че тук имало неприятности — каза Лепски, Влизайки в антрето. Беше висок, жилав мъж с набръчкано, загоряло от слънцето лице и прозрачни сини очи.

— Да… труп. Ела да го видиш.

Биглър го поведе към спалнята. Лепски изгледа мъртвия, а след това бутна шапката си към темето.

— Това с Джони Уилямс — каза той. — Добре, най-сетне си го получи.

— Познаваш ли го?

— Разбира се. Виждал съм го наоколо. Един добре платен жиголо в хотел „Палас“. Какво прави той в тази дупка?

Биглър прегледа чекмеджетата на скрина, допрян до една от стените. Намери портфейл от свинска кожа. В него имаше карта за клуб, шофьорска книжка, и чекова книжка. Всичко това беше на името на Джони Уилямс. От чековата му книжка Биглър узна, че сметката му е 3756 долара.

— Предполагам, че живее тук — каза той. — Хвърли поглед на стаята отсреща. Докато Лепски беше в другата стая, Биглър продължи с претърсването на по-малката стая. Гардеробът бе пълен с дрехи на Уилямс.

Лепски се върна.

— Магазин за забавления — каза той. — Коя е жената?

— Нарича себе си Мюриъл Марш Девън. Тази вечер се е самоубила в ресторант „Раковината“ — свръхдоза хероин. Оставила е бележка, в която признава, че е убила този красавец.

Лепски отиде към мъртвеца и се наклони към гърдите му. Изсумтя и се дръпна.

— Направила го е. Пръснала е на парчета сърцето му.

Биглър се наведе и протегна ръка под леглото. Внимателно издърпа 38-калибров автоматичен пистолет. Извади носната си кърпа, покри пистолета и го вдиша.

— Добре започнат и завършен случай — каза той. — Няма да се изненадам, ако въпреки това не мога да подремна за час-два.

Пред бунгалото спря кола. Лепски излезе. Върна се с д-р Лауис.

— Целият е твой — каза Биглър, сочейки мъртвеца.

— Благодаря, няма що! — отвърна Лауис. — Сега имам да правя два рапорта.

Биглър намигна на Лепски и го побутна към вратата.

— Нищо, докторе, — каза той. — Не си единствен. — А на Лепски каза: — Хайде да глътнем малко свеж въздух.

Двамата мъже излязоха в градината и запалиха по цигара.

— Странно, никой не съобщи за стрелбата — каза Лепски, сочейки бунгалото отсреща.

— Може да са на почивка — отвърна Биглър. — Освен това в тази част на Сийкъм хората не общуват помежду си. Знаеш ли? На служба съм вече 10 години… никога не съм имал донос от Сийкъм.

— Чудя се защо го е направила. За какво ли му е била проститутка за два долара.

— Тя изглеждаше доста по-добре. Видях я. Добре облечена, грижеща се за себе си. Повечето мъже, които гонят проститутки, обичат да го правят в неугледни места. Не ме питай защо!

— Няма. — Лепски потисна прозявката си. — Хубаво щеше да бъде шефът да не ме беше вдигал от леглото.

— Ето ги, идват — каза Биглър, когато две коли осветиха редицата бунгала.

Половин час по-късно д-р Лауис излезе от бунгалото и отиде при капитан Теръл, който седеше в колата, пушеше лула и търпеливо чакаше хората си да му докладват.

— Застрелян е около 10 часа — каза д-р Лауис. — Пет куршума в сърцето. Добра стрелба, не би могло да му се размине. Стреляла е откъм краката му. Ще имаш рапорта ми към 11 часа. Устройва ли те?

Теръл кимна с глава.

— Така да бъде, докторе. Добре, отивай да поспиш.

Д-р Лауис си беше отишъл, когато Бърт Хамилтън излезе от бунгалото. Досега беше зает да говори по телефона, съобщавайки за случилото се.

— Доста неща трябва да се разгадаят тук — каза той на Теръл. — Имаш ли някаква представа защо го е застреляла?

— Това трябва да разгадая — каза Теръл, излизайки от колата. Ще се видим по някое време, Бърт — и минавайки покрай репортера, той влезе в бутналото.

Биглър и Хес говореха в коридора.

— Всичко е ясно, шефе, — каза Хес. Чудесна, спретната работа.

— Така изглежда — отвърна Теръл. — Няма да подминем лесно всичко това. Вие двамата отидете до „Ийст Стрийт“ и огледайте дома и. Сверете почерка и с намерената бележка. Мисля, че този случай е ясен, но нека проверим. Поговорете с джуджето. Изглежда пълен с информация. Може би ще може да ни каже защо го е застреляла. Искам рапорта ви утре до 10 часа, така че побързайте, момчета. Хес едва не изстена.

— Добре шефе.

Теръл влезе в стаята с убития, където Лепски, подпрян на стената, говореше със специалистите по снемане на отпечатъци, които прибираха инструментите си.

— Том, — каза Теръл — искам да разбереш дали някой е чул изстрелите. Разпитай надолу и нагоре по булеварда, искам сведения за миналото на Уилямс.

— Нямаш предвид да почвам веднага, шефе, нали? — каза Лепски. — Сега е малко след 6 часа. Не искаш да измъквам хората от леглата, нали?

Теръл се усмихна.

— Дай им половин час. В тази част на булеварда хората стават рано. — При шума на приближаващата кола, той продължи. — Ето и линейката. Оставям те да се оправяш. — Той се обърна към специалистите по отпечатъци: — Има ли нещо?

— Много отпечатъци — каза единият от тях. — Тази стая не е почиствана от месеци. Предимно негови, но има и други. Ще проверим всичко.

Теръл кимна и след това се отправи към изхода. Линейката току-що бе спряла. Каза на стажантите къде да намерят мъртвия, след това се качи в колата и потегли към управлението.

Бележки

[1] Ахондроплазия — абнормално вкалцяване на хрущялите, което води до изоставане в растежа. — Б. скан.