Серия
Светът на диска (18)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Maskerade, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 37 гласа)
Сканиране
ckitnik (28.07.2011)
Корекция
forri (2011)

Издание:

Тери Пратчет. Маскарад

Преводач: Владимир Зарков

Редактор: Весела Петрова

Редактор на стиховете: Марко Ганчев

Художник корица: Джош Кирби

Излязла от печат септември 2002 г.

ИК „ВУЗЕВ“ — „АРХОНТ-В“ ООД

ISBN 954-422-071-2


По-долу е показана статията за Маскарад (Светът на диска) от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Маскарад
Поредица Светът на диска
Автор Тери Пратчет
Герои Баба Вихронрав
Леля Ог
Агнес Нит
Местоположение Анкх-Морпорк
Мотиви Опера, Фантомът от Операта
Поредна книга осемнайста
ISBN ISBN 954-422-071-2

Маскарад (на английски: Maskerade) е роман в жанр хумористично фентъзи. Книгата е осемнайстата по ред от поредицата на Тери Пратчет Светът на диска. Романът е издаден през 1995 г. и е петият, в който главни действащи лица са вещиците.

Вещиците Баба Вихронрав и Леля Ог отиват Анкх-Морпоркската опера, за да намерят младата и неопитна вещица Агнес Нит, която работи там. Докато се опитват да я открият те попадат на история наподобяваща тази в романа „Фантомът от Операта“.

В Анкх-Морпоркската опера стават няколко убийства и убиецът остава неизвестен. Трите вещици са въвлечени в тази история и в крайна сметка им се налага да открият тайнствения убиец и да го спрат. Агнес Нит не участва в това по собствена воля. В операта тя е изгряваща оперна певица, но накрая помага на Леля Ог и Баба Вихронрав в разкриването на престъплението.

     Портал „Фентъзи“         Портал „Фентъзи    

С благодарност на хората, които ми показаха, че операта е още по-странна, отколкото можех да си представя. Най-добрият израз на моята признателност е да премълча имената им.

Вятърът виеше. Бурята трещеше из планината. Светкавиците опипваха зъберите, както старец се мъчи да изчовърка заседнало семенце на къпина от изкуственото си чене.

Между избуялия храсталак от прещип гореше огън, поривите подмятаха пламъците насам-натам.

Неземен глас се издигна във вой:

— И кога ние… двете… ще се срещнем пак?

Затътна гръмотевица.

Доста по-обикновен глас отвърна:

— И що ти трябваше да крещиш, а? Заради тебе си изтървах филийката в огъня.

Леля Ог си седна на мястото.

— Извинявай, Есме. Сторих го заради… нали се сещаш… доброто старо време… Ама не ме бива много.

— Тъкмо ставаше хрускава и кафявичка.

— Извинявай.

— Бездруго няма що да викаш.

— Извинявай, де.

— Тоест искам да ти река, че не съм оглушала. Можеше да ме попиташ, както си е редно. И щях да ти отговоря: „Идната сряда.“

— Извинявай, Есме.

— Няма нищо, само ми отрежи друга филийка.

Леля Ог кимна и се обърна.

— Маграт, отрежи на Баба др… Ох! Отплеснах се за минутка. Май аз ще я отрежа.

— Ха! — изсумтя Баба Вихронрав, вторачена в огъня.

Замалко не се чуваха други звуци освен рева на стихията и шума от усилията на Леля Ог да отреже филийката. Справяше се горе-долу като човек, решил да разполови дюшек с трион.

— Помислих си, че ще те развеселя, като те доведа тука — отбеляза тя по някое време.

— Тъй, значи…

Не прозвуча като въпрос.

— Да се поразсееш, таквиз ми ти работи… — продължи Леля, като наблюдаваше внимателно приятелката си.

— Ъ-ъм? — обади се Баба, без да откъсва поглед от огъня.

„Олеле — сепна се Леля, — туй не биваше да го казвам…“

Да, обаче… ами проблемът беше, че Леля се тревожеше. И то много. Изобщо не беше сигурна, че нейната приятелка не е започнала… ами… тъй, де… дето има една приказка… такова… да навлиза в мрака…

Знаеше, че понякога се случва с най-могъщите. А Баба Вихронрав имаше стъписваща сила. В момента сигурно беше по-изтъкната вещица и от печално известната Черната Алис, а всеки знаеше как е свършила онази. Две хлапета я бутнали в собствената й печка и всеки казал, че са направили страхотна добрина, макар че после се наложило цяла седмица да лъскат фурната отвътре.

Но до деня на печалния си край Алис всявала ужас у останалите обитатели на планините Овнерог. Такова майсторство постигнала в магията, че в главата й нямало място за нищо друго.

Разказваха, че никакво оръжие не можело да я прониже. Сабите отскачали от кожата й. Налудничавият й кикот се чувал от два километра. Разбира се, той открай време си влизаше в похватите на вещиците при съответните затруднени обстоятелства, но нейният бил от смахнатия налудничав кикот, тоест от най-лошия вид. Взела да превръща хората в пандишпанени сладкиши и си направила къщичка от жаби. Накрая било много гадно. Винаги така става, когато вещицата се преметне към злото.

Е, понякога не тръгват в тази посока, а просто… се отнасят нанякъде.

Умът на Баба имаше нужда от заетост. Тя не понасяше леко скуката. Предпочиташе да си полегне и да пренесе съзнанието си чрез Заемане в главата на някоя горска твар, за да слуша с ушите й и да вижда с очите й. И това, общо взето, не беше зле, само че Баба се справяше прекалено добре. Леля Ог не беше чувала друга да е имала способността да остава извън тялото си толкова дълго.

И почти нямаше съмнение, че някой ден не би си направила труда да се върне… А сега беше най-неподходящият сезон — гъските крякаха и профучаваха по небето всяка нощ, есенният въздух подканяше с хладната си свежест. Страшно изкушение.

Леля Ог смяташе, че знае причината за проблема.

Прокашля се.

— Оня ден видях Маграт — подхвана, като следеше с ъгълчето на окото си Баба.

Никаква реакция.

— Добре изглеждаше. Подхожда й да е кралица.

— Хъм?

Леля изпъшка безмълвно. Щом Баба дори не се заяде, значи Маграт наистина й липсваше.

Колкото и да не й се вярваше на Леля отначало, но Маграт се оказа права до болка за едно нещо, макар че иначе си беше същинска мокра кокошка през поне половината време.

Три беше най-естествената бройка за вещиците.

Те обаче загубиха една. Е, не буквално. Маграт вече беше кралица и не е лесно да забуташ подобна особа някъде, та да не можеш да я намериш. Но… това означаваше, че сега са само две, а не три.

Когато са три, едната е на разположение вечно да сдобрява останалите две, щом се сдърпат. Маграт си имаше дарба за това. Без нея Леля Ог и Баба Вихронрав взаимно си лазеха по нервите. А с нея трите успяваха да лазят по нервите на всеки друг в целия свят, което си беше далеч по-забавно.

Но не можеха да си върнат Маграт… е, най-точно казано, поне засега.

Защото макар три да е чудесно число за вещиците… трябваше да са подобаваща тройка. Да са от подходящите… типажи.

Леля Ог се усети, че й е неудобно дори да мисли за това, което беше необичайно, защото смущението й прилягаше, колкото и безкористната жертвоготовност на някой котарак.

Естествено като вещица тя не вярваше в никакви окултни глупости. Има обаче една-две истини, вкоренили се в самата основа на душата, които не можеш да пренебрегнеш. И сред тях беше именно тази история с… хъм, девицата, майката и… онази, другата.

Ето. Най-сетне си го каза.

Разбира се, не беше нищо повече от овехтяло суеверие и принадлежеше на старите времена, затънали в невежество, когато определенията „девица“, „майка“ и… така, де, другата… обхващали всички жени над дванадесет години освен в някои периоди от живота им, траещи по девет месеца. А напоследък всяко момиче, надарено с достатъчно схватливост, за да брои правилно и да се вслушва в съветите на Леля Ог, можеше да отложи задълго поне едно от тези състояния.

И все пак… беше старо суеверие — по-древно от книгите, дори от писмеността. А такива вярвания приличат на тежести върху гумения лист на човешкия опит и имат свойството да придърпват хората към себе си.

Маграт пък беше омъжена от три месеца. Би трябвало вече да е излязла от първата категория. Поне — влакът на мисълта в главата на Леля кривна по странична линия — се очакваше да е така. Младият Верънс бе поръчал да му доставят един полезен наръчник. С картинки, на които разните части на тялото бяха номерирани. Леля знаеше този факт, защото веднъж им отиде на гости и се вмъкна в кралската спалня. Просвещаваше се десетина минути, докато рисуваше мустаци и очила на някои от фигурите на картинките. Не й се вярваше, че дори Маграт и Верънс не биха успели да… Не, не, трябва всичко да си е тръгнало по реда, макар че както Леля чу, Верънс подпитвал откъде би могъл да си купи фалшиви мустаци. Значи не оставаше много време, докато Маграт премине във втората категория, ако ще и двамата съпрузи да имат затруднения с четенето.

Разбира се, Баба Вихронрав превръщаше във внушително представление своята независимост и навика да разчита само на себе си. Само че имаше една тънкост — трябва да се навърта някой около теб, за да му се фукаш колко си независим. Хората, които нямат нужда от други хора, всъщност имат нужда от хора, за да се убеждават непрекъснато, че нямат никаква нужда от тях.

Същото е и с отшелниците. Безсмислено е да ти мръзнат всякакви крайници и израстъци на висок планински връх, докато си общуваш с Безкрая, ако не се надяваш начесто да те навестяват ококорени млади дами, които да ахкат и да възклицават.

… Непременно трябваше пак да станат три. Наставаха всякакви вълнения, когато бяха три. Имаше скандали, приключения и поводи Баба да се вбесява, а тя можеше да бъде щастлива само когато е разярена. Всъщност на Леля й се струваше, че Баба наистина е Баба единствено когато се гневи.

Да. Трябваше да са три.

Иначе… сиви криле в нощта или затръшната врата на фурна…

 

 

Ръкописът се разпадна, щом господин Гоутбъргър се опита да го вземе в ръце.

Дори не беше написан на прилична хартия, а на стари кесии от захар, на гърба на пликове и листчета от отдавнашни календари.

Той изсумтя и награби сноп от мухлясалите хартии, за да ги хвърли в огъня.

Погледът му обаче се спря на една дума.

Прочете я и очите му проследиха изречението до края.

После стигна до края на страницата, като се връщаше към някои абзаци просто защото не му се вярваше, че ги е прочел правилно.

Обърна на следващата страница. И се върна на предишната. После продължи нататък. По едно време извади линийка от чекмеджето и се вторачи замислено в нея.

След това отвори барчето. Бутилката подрънкваше весело по ръба на чашата, докато той се мъчеше да си сипе едно питие.

Позяпа през прозореца към Операта отсреща. Дребна фигурка премиташе стъпалата отпред.

— Олеле… — промълви господин Гоутбъргър. Отвори вратата и повика: — Господин Кропър, би ли дошъл за малко?

Старшият печатар влезе, понесъл дебела пачка коректури.

— Налага се да поискаме от господин Крипслок отново да гравира страница 11 — съобщи той печално. — Успял е да напише думата „глад“ с пет букви…

— Прочети това — прекъсна го Гоутбъргър.

— Тъкмо се канех да изляза за обяд…

— Прочети го.

— Но според правилата на гилдията…

— Прочети го и ще видим дали още ще ти се яде.

Господин Кропър седна кисело и плъзна поглед по първата страница.

Премина на втората.

След малко отвори чекмеджето, извади линийката и се вторачи замислено в нея.

— Значи току-що прочете за Изненадващата банананова супа? — провери Гоутбъргър.

— Да!

— Почакай, ще стигнеш и до Петнистия тиквеник…

— Е, старата ми баба често правеше Петнист тиквеник…

— Не и по тази рецепта — убедено изрече Гоутбъргър.

Кропър порови още малко в листовете.

— Брей, да пукна! Мислиш ли, че нещо от тези измишльотини наистина върши работа?

— На кого му пука? Тичай в гилдията и наеми всички свободни гравьори. Предпочитам да са от по-възрастните.

— Ама аз още се занимавам с предсказанията в „Алманаха“ за юни, груни, август и спун…

— Зарежи ги. Сложи някои от старите.

— Хората ще забележат.

— Досега не се е случвало — напомни господин Гоутбъргър. — Знаеш си урока — „Изумителен дъжд от къри в Клач“, „Стъписваща гибел на серифа на Ий“, „Напаст от оси в Хоуондаленд“… Това е по-важно. — Застана пред прозореца, но не се взираше в гледката навън. — Много по-важно.

Осени го мечтата на всички, които се занимават с издаване на книги — да има толкова злато в джобовете си, че да наеме двама души специално да крепят панталона му, за да не се свлече.

 

 

Огромната, натъпкана с колони и обитавана от водоливници фасада на анкх-морпоркската Опера се извисяваше пред Агнес Нит.

Тя спря. Или поне по-голямата част от Агнес спря. Защото физическото присъствие на Агнес беше изобилно. Минаваше време, докато и някои по-външни области от тялото й прекратят движението си.

Е, това е то. Най-сетне. Можеше да влезе или да се махне. Хората май го наричаха житейски избор. Никога досега не я бе сполетявал.

И накрая, след като постоя достатъчно дълго, за да се замисли един гълъб може ли да кацне върху нейната черна, провиснала, доста жалка шапка, тя изкачи стъпалата.

Някакъв човек ги премиташе, поне на теория. Всъщност само местеше мръсотията насам-натам, като й даваше възможност да види нови гледки и да срещне нови приятели. Той носеше дълго палто, възтесничко в раменете, и имаше черна барета, нелепо кацнала върху сплъстената на клечки коса.

— Извинете… — подхвана Агнес.

Сякаш го порази със светкавица. Той се завъртя на място, оплете си ходилата и се стовари върху метлата.

Тя притисна длан към устните си за миг, после се наведе.

— О, толкова съжалявам!

Ръката му се отличаваше с лепкава влажност, която те кара веднага да закопнееш за сапун. Той побърза да се дръпне, махна мазните кичури от очите си и й се усмихна уплашено. Леля Ог наричаше лица като неговото „недоправени“ — беше с някак гумени очертания и твърде бледо.

— Няма нищо, госпожице!

— Добре ли сте?

Той се надигна трескаво, успя да си оплете коленете в дръжката на метлата и пак се тръшна.

— Ъ-ъ… искате ли аз да държа метлата? — услужливо предложи Агнес.

Тя измъкна дръжката от бъркотията. Мъжът стана след два несполучливи опита.

— В Операта ли работите? — осведоми се тя.

— Да, госпожице!

— Ъ-ъ… а бихте ли могъл да ме упътите къде да отида на прослушване?

Той се озърна диво.

— Вратата към сцената! Ще ви покажа!

Избълва думите, сякаш се налагаше да ги подрежда на опашка и да ги изстреля наведнъж, преди да са се разотишли.

Взе си метлата от ръцете й и тръгна косо по стъпалата към ъгъла на зданието. Имаше неподражаема походка — изглеждаше, че някой влачи тялото му напред, а краката подтичват, за да не изостанат, стъпвайки където сварят. Беше не толкова ходене, колкото незнайно докога отлагано падане.

Хаотичните му стъпки стигнаха до някаква врата отстрани. Агнес го последва вътре.

До самия праг бе разположено подобие на навес с тезгях, така че седящият вътре да наблюдава удобно входа. А създанието зад тезгяха сигурно принадлежеше към човешката раса, защото моржовете не носят палта. Странният човек с метлата се изгуби някъде в мрака по-нататък.

Агнес се огледа отчаяно.

— Да, госпожице? — подкани я мъжът-морж.

Мустаците му наистина бяха грамадни и май събираха в себе си цялата способност на тялото му за окосмяване.

— Ъ-ъ… дойдох за… прослушването. Видях обява, че ще провеждате прослушване…

Тя си позволи лека безпомощна усмивка. Но лицето на портиера я увери, че той е виждал и обръгнал на повече неуверени усмивки, отколкото са ястията, погълнати дори от туловище като нейното. Извади бележник и огризка от молив.

— Трябва да се подпишете тук.

— А кой беше… господинът, с когото влязох?

Мустаците трепнаха, намеквайки за усмивка под изобилната растителност.

— Всеки познава нашия Уолтър Плиндж.

Явно нямаше намерение да споделя повече информация с нея.

Агнес стисна молива.

Сега най-важният въпрос гласеше: как да се представи? Собственото й име несъмнено притежаваше достойнства, но не излизаше от устата особено звучно. По-скоро отскачаше от небцето и цъкаше между зъбите.

Уви, не можеше да измисли нещо по-отекващо.

Дали да не е Кетрин?

Или… Пердита. Защо да не опита пак с Пердита? В Ланкър бе престанала да използва името от срам. Беше загадъчно, намекваше за мрак и интриги, както впрочем и за доста кльощава притежателка. Дори си бе съчинила второ име — Кс., което трябваше да означава „особа с много свежарски и вълнуващ инициал“.

Не постигна желания ефект. Хората в Ланкър бяха потискащо устойчиви срещу свежарски начинания. Просто започнаха да я наричат „оная Агнес, дето сама си вика Пердитаксъ“.

Дори не бе дръзнала да спомене пред някого, че й се иска цялото й име да бъде Пердита Кс. Мечтана. Изобщо нямаше да го проумеят. Щяха да подмятат: „Като си мислиш, че туй име ти приляга, що още имаш в стаята си два рафта с плюшени играчки?“

Е, тук можеше да започне на чисто. Имаше дарба. Знаеше, че има дарба.

Все пак едва ли би се надявала да се сдобие с фамилията Мечтана.

Май цял живот щеше да търпи Нит.

Леля Ог обикновено си лягаше рано. В края на краищата беше възрастна жена. Понякога толкова подраняваше, че се пъхаше в леглото около шест часа сутринта.

Дъхът й застиваше пред устата, докато бродеше из гората. Листата пукаха под ботушите й. Вятърът бе стихнал, оставяйки небето чисто и открито за първия скреж през сезона — жулещ цветчетата, спаружващ плодовете лек мраз, който ясно показва защо хората наричат Природата майка…

Трета вещица.

Три вещици някак… разпределят товара помежду си.

Девицата, майката и… дъртофелницата. Ето, изплю камъчето.

За жалост Баба Вихронрав съчетаваше и трите в едно лице. Още беше девица, доколкото Леля Ог знаеше, и поне бе навлязла в подходящата възраст за дъртофелница. Колкото до третата роля, хъм… ядосай Баба в ден, когато е вкисната, и ще се почувстваш тъкмо като цветче под скреж.

Трябваше обаче да се намери кандидатка за свободния пост. В Ланкър имаше няколко момичета, на които тъкмо им идваше времето.

Уви, младежите в Ланкър също бяха осведомени по въпроса. Леля редовно обхождаше полята през лятото, отгоре на всичко се отличаваше с остър, макар и благосклонен взор, както и със слух, за който дори хоризонтът не е пречка. Вайълит Фротидж излизаше с Хитроумен Коларов или поне вършеше нещо в положение, отклоняващо се под прав ъгъл от изправеното. Бони Куорни бе ходила да бере плодове през май с Уилям Прост и нямаше на свой ред да се сдобие с плод през февруари само защото предвидливо потърси някой и друг съвет от Леля Ог. Можеше да се очаква, че майката на Милдрид Калайджийска скоро ще си поприказва насаме с баща й, който пък ще си побъбри със своя приятел Покриварски, а той пък ще си има задушевна беседа със своя син Хоб. Значи щеше да има сватба, уредена по подобаващия цивилизован начин, ако не броим едно-две насинени очи[1]. „Няма как да е иначе“ — рече си Леля Ог със замечтан поглед. През горещото лято в Ланкър невинността беше тъкмо онова състояние, в което е най-лесно да изгубиш невинността си.

Изведнъж едно име изплува от множеството. О, да. Защо ли не се сети веднага? Ами защото помислиш ли за младите момичета в Ланкър, нейното име не ти идва на ум. После се сепваш: „Да, бе. Тъй, тъй, има чудесен характер. И хубава коса, разбира се.“

Беше схватлива и можеше да се похвали с какви ли не дарби. Например с гласа си. В това й беше силата, която намираше начин да се прояви пред света. Естествено трябваше да бъде споменат отново и чудесният й характер. Значи нямаше особено голям шанс да загуби… хъм, подходящото качество за овакантената длъжност.

Е, значи всичко ще се нареди. Баба много ще се ободри, щом отново може да тормози и стряска още една вещица, за което Агнес ще й бъде благодарна… след време.

Леля Ог си отдъхна. За сборище са нужни най-малко три вещици. Две са само една безкрайна разпра.

Отвори вратата на къщата си и изкачи стъпалата към леглото.

Нейният котарак Грибо се бе проснал на юргана като локва от сива козина. Дори не се събуди, когато Леля го повдигна с две ръце, за да се вмъкне под завивките.

За да не допусне лошите сънища в главата си, тя отпи юнашки от шише, което вонеше на ябълки и щастлива мозъчна смърт. После нагласи възглавниците с няколко юмручни удара, повтори си: „Да, тя ще е…“, и се унесе.

По някое време Грибо се събуди, протегна се с прозявка и безшумно скочи на пода. После този най-свиреп и лукав куп козина, на когото му стигаше умът да чака на хранилката за птици с отворена уста и коричка хляб на муцуната си, изфуча през прозореца.

Няколко минути по-късно петлето в съседната градина подаде глава да поздрави свежия нов ден и умря насред първото „Кукурррр…“.

 

 

Пред Агнес хем се откри огромна мрачна пустота, хем почти я заслепяваха светлини. Току под сцената гигантски плоски свещи се полюшваха в дълъг улей с вода и излъчваха силно жълтеникаво сияние, доста по-ярко от мъждукането на маслените лампи, с които бе свикнала. А отвъд тази светла ивица залата чакаше като зейналата паст на великански и твърде гладен звяр.

Откъм тъмата прозвуча глас:

— Госпожице, започнете, когато се почувствате готова.

Не че гласът звучеше недружелюбно. Само че искаше тя да не се помайва, ами да изпее каквото е решила и да си върви.

— Аз… ъ-ъ… подготвих една песен, тя е…

— Дадохте ли партитурата на госпожица Праудлит?

— Ами всъщност няма акомпанимент, защото…

— О, значи народна песен?

В мрака си зашепнаха и някой се засмя тихичко.

— Добре, да ви чуем… Пердита. Нали така се казвате?

Агнес подхвана „Песента за таралежа“ и към седмата дума долови, че е сбъркала в избора си. За тази песен подхождаше кръчма, където хората се хилят и тропат с халби по масите. А гигантската ярка пустота просто я засмукваше и правеше гласа й колеблив и пронизителен.

Спря в края на третия куплет. Усещаше как изчервяването започва някъде около коленете й. Щеше да мине време, докато стигне до лицето й, защото имаше да покрие немалко кожа, но пък щеше и да добие ягодов оттенък.

Чуваше как долу си шепнеха. В неясното шушукане се открои думата „тембър“, след това — Агнес изобщо не се изненада — и „внушително присъствие“. Да, знаеше, че е твърде внушителна. Досущ като сградата на Операта. Не беше повод да се почувства по-добре.

Първият глас заговори по-ясно.

— Скъпа, доколкото разбирам, нямате почти никаква подготовка, нали?

— Нямам.

Самата истина, разбира се. Единствената изтъкната певица в Ланкър беше Леля Ог, която се отнасяше към песните като към упражнение по балистика. Просто прицелваш гласа си в края на куплета и го запращаш с все сила.

Шепот, пак шепот.

— Скъпа, попейте ни малко гами.

Изчервяването се издигаше към гърдите й, напредваше гръмовно по обширните извивки…

— Гами ли?

Шепот. Приглушен смях.

— До-ре-ми, скъпа, сещате ли се? Като започнете ниско. Ла-ла-лааа, нещо подобно.

— О, да…

Армията на притеснението нападна шията й, но Агнес настрои гласа си колкото можа по-ниско и даде всичко от себе си.

Съсредоточи се в тоновете, като упорито се изкачваше от морското равнище към планинските върхове. Изобщо не обърна внимание, че в началото един стол на сцената се разтресе, а накрая някъде се счупи стъкло и няколко прилепа изпопадаха от тавана.

В голямата пустота пред нея бе настъпила тишина, чу се само тупването на последния прилеп и мек звън на раздробено стъкло.

— Девойче, това ли е… целият ти диапазон?

Зад кулисите се трупаха хора и я зяпаха.

— Не.

— Не, значи…

— Ако стигна до по-високите тонове, хората припадат — обясни Агнес. — Ако пък сляза още по-ниско, всички казват, че се чувствали зле.

Шепот, пак шепот. И отново шепот.

— А нещо… ъ-ъ, друго…

— Мога да пея в терца сама със себе си. От Леля Ог знам, че не всекиму се удавало.

— Моля?

— Ами като… до-ми, но едновременно.

Шепот.

— Я да чуем.

— Лаааааа!

Хората от двете страни на сцената бърбореха развълнувано.

Долу шепнеха. После онзи от тъмнината се обади:

— А постановката на гласа…

— О, това ли! — сряза го Агнес, на която взе да й писва. — Къде искате да го поставя?

— Моля? Говорех за…

Агнес заскърца със зъби. Знаеше, че има дарба. Ей сега ще им даде да се разберат…

— Тук ли?

— Или тук?

— А може би там?

Мина й през ума, че фокусът не е нищо особено. Е, можеше да бъде и смайващ, ако сложиш звуците в устата на някоя кукла наблизо, както го правеха разни пътуващи артисти, но все пак не успяваше да запрати гласа надалеч и в същото време да заблуди многолюдна публика.

Очите й вече свикваха с мрака и видя как седящите в залата хора се озъртат озадачено.

— Скъпа, как ти е името, че забравих?

Гласът, който в един момент си бе позволил намек за пренебрежение, определено звучеше смачкано.

— Аг… Пер… Пердита. Пердита Нит. Пердита Кс… Нит.

— Скъпа, ще трябва да помислим с какво да я сменим тази твоя фамилия.

 

 

Вратата към дома на Баба Вихронрав се отвори сама.

Джарги Тъкачев се подвоуми. Е, тя все пак беше вещица. Бе чувал от неколцина, че ставали и такива неща.

Тази работа не му харесваше. Не харесваше обаче и състоянието на гърба си, особено когато и гърбът не го харесваше. Сериозно си закъсал, когато собствените ти прешлени се сговарят против теб.

Помъкна се напред, разкривил лице, като се подпираше на двата бастуна.

Вещицата седеше на люлеещ се стол с гръб към вратата.

Джарги се поколеба.

— Влез, Джарги Тъкачев — подкани го Баба Вихронрав, — за да ти дам нещо, от което на тоя твой гръб ще му олекне.

От потрес той се изопна в цял ръст и го порази някакъв нажежен до бяло взрив в кръста.

Баба Вихронрав изви очи към тавана и въздъхна.

— Можеш ли да седнеш?

— Не, госпожо. Ама мога да се свлека по корем на стола.

Тя извади малко черно шише от джоба на престилката си и го разклати усърдно. Очите на Джарги зейнаха.

— Ама туй за мен ли го приготвихте?

— Да — правдиво отвърна Баба.

Отдавна се бе примирила с факта, че хората очакват да получат шишенце с нещо смахнато оцветено и лепкаво вътре. Само че не лекарството вършеше работата. По-скоро лъжицата… в известен смисъл.

— Туй е смес от редки билки и тям подобни — осведоми го вещицата. — Сложила съм още захароза и аква.

— Леле-мале! — слиса се Джарги.

— Я си пийни веднага.

Той се подчини. Течността имаше лек дъх на отвара от женско биле.

— Още веднъж ще глътнеш от туй преди лягане — продължи с наставленията Баба. — После ще обиколиш три пъти някой кестен.

— … три пъти някой кестен…

— И… и ще пъхнеш под сламеника чамова дъска. Ама внимавай да е от двайсетгодишно дърво.

— … двайсетгодишно дърво… — повтори Джарги. Стори му се, че трябва да има и свой принос в разговора. — А, значи чворовете от гърба ми да влязат в дъската, тъй ли?

Баба се стресна. Този образец на народни глупости беше толкова възмутителен, че си струваше да го запомни и да го изтърси по подходящ повод.

— Много точно си ме разбрал.

— Туй ли е всичко?

— Ти още нещо ли искаше?

— Ами… помислих си, че има разни танци, напеви и такива ми ти работи.

— Свърших с тях, преди да влезеш — съобщи Баба.

— Брей… Аха. Ъ-ъ… сега такова, за плащането…

— О, не ща да ми плащаш — отсече вещицата. — Ще си навлека лош късмет, ако вземам пари.

— А-а, тъй ли… — ободри се Джарги.

— Но може би… ако жена ти има стари дрехи, да речем, аз нося дванайсети размер и предпочитам черно… или пък вземе да опече някой сладкиш, нека е без сливи, щото от тях ми се подува коремът… или отдели някое шише медовина… а ако ще колите свиня, аз си падам по плешката, да знаеш, може и малко шунка и крачета… само каквото ви е излишно, де. Без да се чувствате задължени. Хич не би ми хрумнало да задължавам някого само щото съм вещица. Инак вкъщи всичко ви е наред, нали? И сте в добро здраве, надявам се. — Тя помълча, за да схване той внушението. — Я сега да ти помогна да излезеш — добави след малко.

Тъкачев така и не проумя какво се случи. Баба обикновено стъпваше твърде уверено, но този път като че се спъна в единия бастун, залитна назад, стиснала раменете му, а едното й коляно някак се заби в гръбнака му и тя се завъртя настрани, нещо изпращя

— А-а-а-ах!

— Олеле, извинявай!

— Гръбчето ми! Гръбчето ми!

„Е, тя си е стара жена — разсъждаваше по-късно Джарги. — Може вече да е станала непохватна, пък и открай време си е завеяна, ама много я бива по отварите.“ Несъмнено помагаха дяволски бързо. Още преди да доближи дома си, той носеше бастуните си под мишница.

Баба го изпрати с поглед и поклати глава.

Хората са толкова слепи! Предпочитат да вярват в щуротии вместо в чекръкчийството.

Да, де, и така не беше зле. Предпочиташе да охкат и да ахкат, когато тя познаваше кой идва към къщата й, вместо да се замислят, че същата тази къща е удобно разположена над завоя на пътеката. А пък номерът с резето и черния конец в сумрачната кухня…[2]

Но какво стори току-що? Надхитри един доста тъповат старец.

Бе се опълчвала срещу магьосници, чудовища и елфи… а сега се кефеше, че заблуди Джарги Тъкачев, който два пъти не успя да заеме дори мястото на селския идиот, защото се намираха по-способни от него за тази работа.

Ето ти я наклонената плоскост. „Докато се усетя, ще почна да се кискам, да бръщолевя и да подмамвам дечица във фурната.“ А тя дори не харесваше деца.

Години наред Баба Вихронрав се бе задоволявала с предизвикателствата, които животът може да предложи на една селска вещица. После по принуда тръгна на пътешествие, видя малко свят и започна да не я свърта… особено през този сезон, когато гъските прелитаха в небето, а първият скреж тормозеше невинните листа в по-усойните долини.

Тя огледа кухнята. Нуждаеше се от метене. Имаше и натрупани дрехи за пране. Стените й се сториха мърляви. Май се бе събрала толкова работа, че не й се искаше да я подхваща.

Далеч над главата й се разнесе крякане и неравен клин от гъски мина бързо над поляната.

Местеха се към топлите страни, за които Баба Вихронрав само бе слушала.

Какво изкушение…

Комисията по подбора седеше около масата в кабинета на господин Рядко Ведър, новия собственик на Операта. Освен него присъстваха музикалният директор Салзела и хормайсторът доктор Подкоп.

— И така — промълви господин Ведър, — стигнахме до… да видим… да, Кристина… Прекрасно сценично присъствие, нали? И фигурата й е хубава.

Той намигна на доктор Подкоп.

— Да, извънредно симпатична — безизразно потвърди хормайсторът. — Само че не може да пее.

— Вие, хората с художествени наклонности, не разбирате, че живеем във Века на Плодния прилеп — увери го Ведър. — Операта е продукция, а не само поредица от песни.

— Както кажете. И все пак…

— Като гледам, представата за сопрано с петдесетина декара бюст и рогат шлем на главата остава в миналото.

Салзела и Подкоп се спогледаха. Значи към такъв собственик трябваше да се приспособяват…

— За съжаление — кисело отбеляза Салзела — представата, че сопраното трябва да има и поносим певчески глас, още не е останала в миналото. Да, хубава фигура. Тя определено има… излъчване. Но не може да пее.

— Няма ли как да я научите? — учуди се Ведър. — Няколко годинки в хора и…

— Да, ако упорствам в продължение на няколко години, тя ще започне да пее само много зле — заяви Подкоп.

— Ъ-ъ… господа — запъна се Ведър. — Хъм. Добре, де. Да сложим картите на масата, а? Аз съм си простодушен човек. Не увъртам, говоря направо, всичко си го наричам с истинското име…

— Моля ви, споделете с нас откровено позицията си — поощри го Салзела.

„Ами да, именно от онзи тип собственици. Човек, който сам си е издялал място в обществото и много се гордее със сръчността си. Бърка прямотата и честността с грубостта. Спокойно ще се обзаложа на един долар, че според него може да познае характера на човек по здравината на ръкостискането и по погледа му.“

— Минах през мелницата, тъй да се каже — подхвана Ведър, — и така станах какъвто съм сега…

„Значи самонабухващо тесто?“ — подсмихна се Салзела.

— … но трябва да си призная, че… ъ-ъ, се съобразявам и с финансовия си интерес. Таткото на момичето… ъ-ъ, ми даде назаем доста тлъста пачка, за да купя Операта. И ме помоли от цялото си бащинско сърце да угодя на дъщеря му. Ако не ме подвежда паметта, точните му думи бяха… ъ-ъ… „Не ме карай да ти потроша краката.“ Не се и надявам вие, творческите натури, да ме разберете. Това си е бизнес. Боговете помагат на онези, които си помагат сами, това е моето верую.

Салзела пъхна ръце в джобовете на жилетката си, облегна се удобно и си засвирука тихо.

Ясно — промълви Подкоп. — Е, не се случва за пръв път. Само че обикновено става дума за балерини.

— О, нищо подобно няма — припряно го увери Ведър. — Но заедно с парите трябваше да понеса и онази Кристина. Признайте въпреки всичко, че изглежда добре.

— О, чудесно — съгласи се Салзела. — Пък и Операта си е ваша, не оспорвам това. Стигнахме до… Пердита?…

Спогледаха се усмихнати.

— Пердита! — прихна Ведър с облекчение, че са оставили зад гърба си тази история с Кристина и отново може да бъде прям и откровен.

— Пердита Кс. — поправи го Салзела.

— Какво ли още ще измислят тези момичета?

— Според мен тя ще се окаже ценно попълнение — вметна Подкоп.

— Да, ако решим да поставим на сцената онази опера със слоновете.

— Но диапазонът й… какъв диапазон само…

— Именно. Забелязах как я зяпаше.

— Салзела, говоря за нейния глас. Тя ще внесе мощ в звученето на хора.

— Тя самата е цял хор. Можем да изритаме всички останали. О, богове, дори може да пее в съзвучие със самата себе си! Но нима си я представяш в главна роля?

— Как пък не! Ще ни скъсат от подигравки.

— Съвсем вярно. Тя обаче ми се стори много… сговорчива.

— Да, и аз си казах, че има чудесен характер. И хубава коса, разбира се.

 

 

Изобщо не бе очаквала да стане толкова лесно…

Агнес слушаше като вцепенена, докато разни хора й говореха за надници (пестеливо), за репетиции (словоохотливо) и настаняване (хористите живееха в сградата на Операта, почти под самия покрив).

После, общо взето, престанаха да й обръщат внимание. Застана зад кулисите и погледа как на сцената кандидатите за слава в балета започнаха изящните си стъпки.

— Ти наистина имаш изумителен глас! — рече й някой.

Обърна се. Както Леля Ог си позволи да отбележи веднъж, тази гледка си струваше да се види. Краката на Агнес бяха достатъчно пъргави, но инерцията на по-външните части от тялото й отначало ги объркваше накъде трябва да се завъртят.

А момичето пред нея беше слабичко дори в сравнение с нормата, освен това се бе постарало да изглежда още по-кльощаво. Имаше дълга руса коса и щастлива усмивка на момиче, което знае, че е слабичко и има дълга руса коса.

— Аз се казвам Кристина! — възкликна момичето. — Не е ли вълнуващо да сме тук?!

Отличаваше се с глас, който успяваше и въпроса да превърне във възклицание. Май в тона й бе вклинено завинаги леко развълнувано писукане.

— Ъ-ъ… да — отвърна Агнес.

— Очаквам този ден от години!

Агнес го очакваше от около едно денонощие, тоест откакто видя обявата на входа на Операта. Но да я вземат мътните, ако си признае…

— Къде си се обучавала?! — попита Кристина. — Аз прекарах три години при мадам Вентури в Куирмската консерватория!

— Ъ-хъм. Аз бях… — Агнес се позапъна и обмисли наново напиращото на езика й изречение. — … обучавах се при… мадам Ог. Но тя си няма консерватория[3], защото е доста трудно да се закара толкова стъкло в планината.

Кристина изглежда не забеляза нищо учудващо в това изявление. Каквото й се стореше прекалено трудно за разбиране, просто го забравяше.

— Заплащането в хора не е особено добро, нали?! — продължи тя.

— Не е.

Плащаха по-малко, отколкото за миене на подове. Причината се криеше във факта, че когато обявиш място за чистачка, не се явяват стотици кандидати за славата.

— Но аз цял живот съм искала да правя само това! Пък и професията е престижна!

— Да, предполагам.

— Отидох да надникна в стаите, които са ни определили! Възтеснички са! Коя стая ти дадоха?!

Агнес замаяно сведе поглед към ключа, който й връчиха заедно с недопускаща неподчинение заповед „Никакви мъже“, а изражението на директорката на хора ясно натъртваше: „Точно на теб нямаше защо да го казвам.“

— Ами… Седемнадесета.

Кристина плесна с ръце.

— О, колко хубаво!!!

— Моля?

— Толкова се радвам!!! Значи са те настанили до мен!!!

Агнес се стъписа. Открай време се бе примирила, че я избират последна в голямата отборна надпревара на Живота.

— Е… да, щом казваш…

— Такава си късметлийка!!! Имаш величава фигура, точно като за операта!!! И каква прекрасна коса, особено както я вдигаш нагоре!!! И между другото черното много ти подхожда!!!

„Величава“ — повтори мислено Агнес. Тази дума просто никога не би й хрумнала. А и винаги отбягваше бялото, защото с бели дрехи приличаше на простряно пране във ветровит ден.

Тръгна с Кристина.

В ума й се мярна мисълта, както трополеше по стъпалата след момичето, че ако прекараш прекалено много време в една стая с Кристина, ще се наложи да отвориш прозореца, за да не се удавиш във възклицателни знаци.

Изобщо не подозираше, че някой ги наблюдава някъде зад сцената.

 

 

Хората обикновено посрещаха с радост Леля Ог. Умееше да ги предразположи така, че да се почувстват като у дома си… в собствените си домове.

Но тя си оставаше вещица, иначе казано — ненадмината майсторка да се появява веднага след изпичането на сладкишите или пърженето на наденичките. Леля Ог почти винаги си носеше торбичка, в случай че — както обясняваше — някой реши да й подари нещичко.

— Е, госпожо Нит — подхвана тя след третия резен сладкиш и четвъртата чаша чай, — как е напоследък тая твоя дъщеря? Питам за Агнес, де.

— А, ти не чу ли вече, госпожо Ог? Отпраши към Анкх-Морпорк, щяла да става певица.

Леля Ог посърна.

— А, браво на нея… Помня, помня, чуден глас за песни има. Естествено и аз й подсказах туй-онуй. Чувах я да си пее из горите.

— Трябва да е от тукашния въздух — допусна госпожа Нит. — Агнес винаги е дишала с пълни гърди.

— Ами да. С туй е известна. Значи… ъ-ъ… вече не е тук?

— Нали я знаеш нашата Агнес. Не приказва много. Мисля си, че всичко наоколо й се виждаше скучничко.

— Скучничко ли? — изненада се Леля Ог. — В Ланкър?

— Ами и аз все същото й набивах в главата — сподели госпожа Нит. — Какви хубави залези си имаме, пък и всяка година се провежда панаир…

Леля Ог се замисли за Агнес. Човек имаше нужда от широко скроени мисли, за да я вмести цялата.

В Ланкър винаги се раждаха яки и дейни жени. Местните стопани имаха нужда от съпруги, които без да им мигне окото, пребиват до смърт вълк с престилката си, ако им досажда при събирането на дърва. И макар че целувките отначало сякаш са по-привлекателни от гозбите, тъповатите ланкърски момци обикновено помнеха поучението на бащите си — огънят на целувките гасне полека, затова пък готварското изкуство само̀ се усъвършенства с годините. И накрая насочваха вниманието си към семействата, на които им личеше, че хапват с удоволствие.

Леля преценяваше, че Агнес е доста хубавичка, ако ти допада големият мащаб. Можеше да се каже, че е типично въплъщение на младата ланкърска женственост. Тоест побираше женственост в двойна доза.

Леля помнеше добре и че момичето изглеждаше умислено и притеснено, сякаш се опитваше да намали пространството, което заемаше.

Затова пък открай време си личеше, че е подходяща за Занаята. Чувството, че не можеш да се нагодиш към света, най-добре упражнява магическите заложби. Поради същата причина и Есме беше толкова ненадмината във вещерството. При Агнес дарбата се прояви като склонност да носи достойни за съжаление черни дантелени ръкавици и много блед грим, както и да се нарича Пердита с още някакъв непроизносим инициал. Леля обаче очакваше щуротиите бързо да се изпарят от главата й, щом се заеме със сериозно вещерство.

Но трябваше по-рано да познае какво ще стане заради тази история с музиката. Силата си намира излаз по какви ли не пътища…

Музиката и магията имат много общи черти. Например започват с една и съща буква. Освен това са несъвместими.

По дяволите! А Леля толкова разчиташе на момичето.

— Поръчваше си листове с музика от Анкх-Морпорк — вметна госпожа Нит. — Ето, виж.

Подаде на Леля няколко купчинки хартия. В Овнерог нотните листове не бяха непознати, а и общите спявки заемаха трето място в класацията за любими занимания през дългите тъмни вечери. Но личеше, че това не е обичайната за тукашните хора музика. Нотите бяха прекалено сгъчкани.

Cosi fan Hita — прочете тя на глас. — Die Meistersinger von Scrote.

— Туй е чужбинско — гордо я осведоми госпожа Нит.

— Няма спор — съгласи се Леля.

Госпожа Нит я гледаше въпросително.

— Какво? — попита Леля и се сепна. — А-а, да…

Погледът на госпожа Нит се стрелна към празната чаена чаша.

Леля Ог въздъхна и остави нотните листове.

Понякога споделяше мнението на Баба Вихронрав. Хората очакваха твърде малко от вещиците.

— Да, ясно, де — усмихна се малко насила. — Я да видим какво ни съобщава съдбата чрез тия изсушени парченца от листа.

Нагласи лицето си в подобаваща окултна гримаса и се вторачи в чашата.

Която след секунда се пръсна на парченца, защото падна на пода.

 

 

Стаята беше малка. Всъщност дори беше половинка от малка стая, преградена с тънка стена. Младшите членове на хора заемаха доста по-ниско положение от започващите чиракуването си сценични работници.

Имаше място за легло, гардероб, тоалетна масичка и незнайно как озовало се тук огромно огледало, високо колкото вратата.

— Внушително е, нали?! — заяви Кристина. — Опитаха се да го извадят, но то като че е вградено в стената!!! Сигурна съм, че добре ще ми послужи!!!

Агнес си замълча. В нейната половинка от другата страна на преградата нямаше огледало. Зарадва се на липсата. Не смяташе огледалата за свои естествени съюзници. Не само заради нейните отражения в тях. Долавяше нещо… смущаващо… в огледалата. Открай време беше настроена така. Те сякаш отвръщаха на погледа й. А Агнес мразеше да я зяпат.

Кристина пристъпи в малкото свободно място насред стаичката и се завъртя на пръсти. Беше някак приятно да я гледаш. Сигурно заради искрящия й нрав. Нещо в нея будеше представата за пайети.

— Не е ли чудесно?!

Да не харесваш Кристина беше все едно да не обичаш малки пухкави животинки. Тя напомняше тъкмо за тях. Може би за зайче. Несъмнено беше невъзможно да напъха в главата си някоя по-голяма мисъл наведнъж. Налагаше се да я сдъвче на малки хапки.

Агнес пак се обърна към огледалото. И отражението й я зяпна. В момента имаше нужда от време насаме със себе си. Всичко се случи прекалено бързо. А от това място се наежваше. Щеше да се почувства много по-добре, ако можеше да остане сама.

Кристина престана да се върти.

— Добре ли си?!

Агнес кимна.

Моля те, разкажи ми за себе си!!!

— Ъ-ъ… ами… — Въпреки всичко Агнес беше поласкана. — Аз съм от един планински край, за който сигурно нищичко не си чувала…

Млъкна. Нещо май прещрака в главата на тъничкото момиче. Агнес осъзна, че въпросът не е бил зададен заради отговора, а само за да каже нещо Кристина. Затова продължи:

— … и баща ми е император на Клач, а майка ми е малък поднос с малинови пастички.

— Колко интересно! — отбеляза Кристина, взирайки се в отражението си. — Как мислиш, тази прическа отива ли ми?!

 

 

Ето какво би споделила Агнес, ако Кристина имаше способността да слуша внимателно повече от две-три секунди:

Една сутрин се събуди с ужасното прозрение, че е обременена с чудесен характер. Просто и ясно. А, да, имаше и хубава коса.

Тормозеше я не толкова собственият й характер, колкото неизменното „но“, добавено от хората. „Но пък тя има чудесен характер.“ А най-много я вбесяваше пълната липса на избор. Никой не я бе попитал, преди да се роди, дали желае да има чудесен характер или предпочита, да речем, гаднярски нрав, обаче в тяло като за дрехи девети размер. А вместо това се мъчеха да й внушат, че красотата била повърхностно свойство. „Че кой ли мъж и без това се заглежда по-навътре от кожата?“ — искаше й се да отвърне.

Тя предусещаше бъдещето, което имаше намерение да й се натрапи.

Хвана се, че казва „Да му се не види!“, когато на устата й напира сочна псувня, и е започнала да пише на розова хартия.

Излезе й име, че е невъзмутима и умее да се справя и с напечени положения.

Сигурно скоро щеше да надмине майка си в масленките и ябълковите сладкиши и тогава не би й останала никаква надежда.

Затова извика на помощ Пердита. Бе чула от някого лафа, че у всяка дебелана живеела стройна жена, която напира да се прояви[4], затова я нарече Пердита. И така се сдоби с превъзходно хранилище за всички онези мисли, които самата Агнес не би могла да си позволи заради чудесния си характер. Пердита би използвала и черна хартия, ако имаше кой да я изтърпи, освен това би се отличавала с прекрасна бледност вместо червенината на притеснението. Пердита искаше да бъде интересна погубена душа и да използва червило с цвят на сливи. Но понякога Агнес започваше да подозира, че Пердита е не по-малко досадна от нея.

Нима единственият й шанс бяха вещиците? Бе доловила техния интерес, макар и да не знаеше точно как. Все едно усещаше, че някой я зяпа, макар че и с очите си забелязваше как Леля Ог я наблюдава придирчиво, сякаш оглежда не особено породиста кобила.

Знаеше, че наистина притежава донякъде присъщата им дарба. Понякога познаваше какво ще се случи, но достатъчно объркано, така че знанието не можеше да й послужи предварително. Имаше и гласа си. Съзнаваше, че не е съвсем нормален. Откакто се помнеше, обичаше да пее, а гласът й някак успяваше да прави всичко, което поискаше от него.

Само че виждаше как живеят вещиците. О, Леля Ог не беше противна, всъщност я смяташе за много симпатична стара чанта. Но другите бяха чудати, сякаш се бяха наместили напреки на света, вместо да заемат общоприетото успоредно с него положение като всички останали… Например Стара майка Дизмас, която прозираше в миналото и бъдещето, но беше напълно сляпа за настоящето. Или Мили Дървоскок, която заекваше и от ушите й все нещо течеше. А Баба Вихронрав…

Как пък не! Значи това било най-доброто занятие на света? Да стане вкисната старица без нито една близка душа?

Те упорито търсеха смахнати като самите тях.

Само че напразно щяха да дирят Агнес Нит.

Писна й да живее в Ланкър, писна й от вещиците и преди всичко й писна да бъде Агнес Нит, затова… избяга.

 

 

Леля Ог наглед нямаше подходящо телосложение за тичане, но крачките й се оказаха неподозирано пъргави, а ботушите й разхвърляха цели облаци от окапали листа.

Над главата й се разнесе крякане. Още едно ято диви гъски профуча с такъв балистичен устрем към избягалото лято, че крилете на птиците почти не помръдваха.

Къщата на Баба Вихронрав й се стори опустяла, направо празна.

Изприпка към задния вход, нахълта вътре, изтрополи нагоре по стълбата, зърна слабата фигура върху леглото, направи мигновено умозаключение, докопа каната от мраморната поставка, притича към леглото…

Една ръка се стрелна и сграбчи китката й.

— Само съм задрямала — осведоми я Баба и отвори очи. — Гита, кълна се, че от цял километър те усетих как препускаш насам…

— Трябва бързичко да сварим чаша чай! — задъхано настоя Леля и едва не се свлече от облекчение.

Баба Вихронрав беше твърде схватлива, за да задава излишни въпроси.

Но добре направеният чай не допуска припряност. Леля Ог подскачаше от крак на крак, докато огънят се разгоря, малките жабки бяха извадени от кофата, водата кипна, а сухите листенца се накиснаха.

— Нищичко няма да ти кажа — заяви тя и най-сетне седна на стола. — Ти просто си налей една чаша.

Общо взето, вещиците презираха гадаенето по чаени листа, които според тях не са специално облагодетелствани в знанията за бъдещето. Всъщност служат само за отмора на очите, докато съзнанието си свърши работата. На практика всичко останало би могло да ги замести — боклучетата в локвата, коричката на крем-карамела… Леля Ог успяваше да види бъдещето и в пяната на пълна халба бира. Неизменно познаваше, че й предстои да се порадва на освежаващо питие и е почти сигурно, че ще й излезе без пари.

— Помниш ли младата Агнес Нит? — подхвърли на Баба, която още се чудеше къде е дянала млякото.

Баба се подвоуми.

— Агнес, дето се нарича Пердитаксъ ли?

— Пердита Кс. — поправи я Леля, която поне зачиташе правото на хората да се стремят към промяна.

Баба вдигна рамене.

— Дебело момиче. С буйна коса. Ходи с пръстите навън. Пее си в гората. Гласът й си го бива. Чете книги. Казва „Да му се не види!“, вместо да ругае. Изчервява се, когато някой я погледне. Носи черни дантелени ръкавици без пръсти.

— Нали помниш как веднъж си приказвахме, че може и да има нещо такова… че е подходяща, де.

— О, да, в душата й си я има оная завъртулка, права си — потвърди Баба Вихронрав. — Но туй е… много злополучно име.

— Баща й се казваше Окончателен — замислено промълви Леля Ог. — Бяха трима братя — Първоначален, Междинен и Окончателен. Боя се, че в тяхното семейство отдавна си имат проблеми заради образованието.

— Не, говоря ти за Агнес — натърти Баба. — Все ми напомня за нещо рунтаво и къдраво.

— Дали пък затуй не се е прекръстила на Пердита? — предположи Леля.

— Тъй е още по-зле.

— Е, виждаш ли я вече в ума си?

— Ами да, предполагам.

— Добре. Сега ги погледни тия чаени листа.

Баба сведе поглед.

Не се случи нищо особено драматично, може би тъкмо защото Леля постепенно нажежаваше обстановката. Все пак Баба изсъска през зъби.

— Брей, да видиш ти. Какво нещо…

— Виждаш ли го? Виждаш ли го, а?

— Ъхъ.

— Като… череп ли е?

— Ъхъ.

— А ония очи? Едва не се подм… Много се изненадах от очите, да ти река направо.

Баба внимателно остави чашата на чинийката.

— Нейното мамче ми показа писмата, дето е пращала на домашните си — продължи Леля. — Донесох ги. Тревожа се, Есме. Може да налети на нещо лошо. Ама тя е от Ланкър. Наше момиче. Трябва да направиш всичко по силите си, щом е за някой от своите, тъй си мисля аз.

— Чаените листа не могат да предсказват бъдещето — невъзмутимо отбеляза Баба. — Всеизвестно е.

— Ама чаените листа не знаят, че не могат.

— Е, кой ще е толкова загубен, че да каже нещо на стиска изсушени листенца?

Леля Ог се загледа в писмата на Агнес. Бяха написани със старателно закръгления почерк на човек, когото са научили в детството да пише, като подражава на образец, и не е имал достатъчно практика, за да промени стила си. Авторът усърдно бе разчертал листовете на бледи линийки с молив, преди да се захване със самите писма.

Мила мамо, надявам се, че писмото ще те завари в същото добро здраве, на което се радвам и аз. Ето ме вече в Анкх-Морпорк и всичко е наред, засега никой не ми е налитал!!! Отседнах в номер 4 на Шосето на петмезената мина, много е приятно и…

Баба взе друг лист.

Мила мамо, надявам се, че си добре. При мен всичко е чудесно, но тук парите направо изтичат между пръстите. Уреждам се да пея в кръчмите, но не изкарвам много. Затова отидох в Гилдията на шивачките да говоря за работа, взех някои бродерии да им ги покажа, но ако ти разкажа какво чух, направо ЩЕ СЕ СМАЕШ…

Още едно…

Мила мамо, най-после добри новини. Идната седмица ще има прослушване в Операта…

— Какво е туй опера? — попита Баба Вихронрав.

— Нещо като театър, ама с пеене — просвети я Леля Ог.

— Ха! Театър… — мрачно изсумтя Баба.

— Нашичкият Нев ми обясни. Пеели само на чужбински езици. Нищичко не разбрал.

Баба остави писмата на масата.

— Да, де, ама твоят Нев много неща не разбира. Впрочем какво е търсил в тоя оперен театър?

— Отмъквал оловото от покрива — весело призна Леля.

Не беше кражба, щом го вършеше някой от рода Ог.

— По писмата не се познава кой знае какво, освен че е подхванала някакво образование — заяви Баба. — А пътят дотам е дълъг…

Някой почука колебливо на вратата. Беше Шон Ог, най-младият син на Леля, който въплъщаваше всички обществени служби в Ланкър. В момента носеше значката си на пощальон. Местните пощенски услуги се състояха в сваляне на чувала от пирона, където го оставяха от дилижанса, и разнасянето на кореспонденцията до по-далечните махали. Между другото мнозина жители на Ланкър имаха навика да се отбиват при чувала и да ровичкат, докато не си харесат някое писъмце.

Шон се обърна към Баба и почтително докосна шлема си.

— Мамо, много писма има — подхвърли на Леля. — Ъ-ъ… Всички са адресирани до… ъ-ъ, ами… мамо, по-добре виж сама.

Леля Ог взе дебелото снопче.

— „До Ланкърската вещица“ — прочете на глас.

— Значи са за мен — безпрекословно отсече Баба Вихронрав и й отне писмата.

— Аха. Е, аз вече ще си вървя… — смънка Леля и отстъпи заднешком към вратата.

— Хич не проумявам защо хората ще седнат да ми пишат — отбеляза Баба и сряза първия плик. — Ама нещо може и да се е разчуло тук-там… — Съсредоточи се в редовете. — „Скъпа вещице, само искам да знаеш колко ми хареса рецептата за Прочутия пай с моркови и стриди. Съпругът ми…“

Леля Ог успя да пробяга пътеката до половината, преди ботушите й да натежат прекалено, за да ги отлепи от земята.

Гита Ог, тутакси се връщай тука!

 

 

Агнес опита отново. Всъщност нямаше познати в Анкх-Морпорк, а имаше нужда да си поприказва с някого, ако ще и този някой да не я слуша.

— Като си помисля, дойдох преди всичко заради вещиците…

Кристина се обърна към нея, ококорена и смаяна. Устата й зейна. Така приличаше на хубавичка топка за боулинг.

— Вещици ли?! — повтори, останала без дъх.

— О, да — уморено потвърди Агнес.

Хората винаги се захласваха, щом помислеха за вещици. „Защо ли не опитат да поживеят по-близичко до тях…“

— Правят ли заклинания, фучат ли насам-натам, яхнали метли?!

— О, да.

— Тогава не се чудя, че си избягала!

— Какво? А-а… не… не ме разбра. Тоест те не са лоши. Всъщност е… още по-зле.

— Още по-зле ли?!

— Те си въобразяват, че знаят кое е добро за другите.

Челото на Кристина се набръчка, както май ставаше всеки път, щом й се наложеше да решава по-сложен проблем от въпроса „Как се казваш?“.

— Това не ми звучи особено зле…

— Те… се бъркат в живота на хората. Представят си, че щом са прави, значи всичко е наред! Ами че те дори не се занимават с истинска магия. Само залъгват хората и се смятат за много хитри! Вършат каквото си поискат!

Дори Кристина се втресе от силата на чувствата й.

— Олеле! Да не са поискали от теб да правиш нещо?!

— Искаха да се превърна в нещо. Но няма да им угодя!

Кристина се вторачи в нея. После автоматично забрави какво бе чула току-що.

— Хайде да разгледаме всичко тук!

 

 

Леля Ог се мъчеше да запази равновесие върху стола, докато сваляше нещо правоъгълно, увито в хартия.

Баба я гледаше сурово, скръстила ръце на гърдите си.

— А бе, виж сега — бърбореше Леля под лазерния й поглед, — помня как веднъж покойният ми съпруг изтърси след вечеря: „Ей, майчице, голяма срамота ще е, ако всичко, дето го знаеш, си отиде заедно с тебе. Що не запишеш туй-онуй?“ И взех да драскам по някое редче, като ми остане време. После ми хрумна, че ще е хубаво, ако го направят както си е редно. Пратих всичко на ония, дето издават „Алманаха“ в Анкх-Морпорк, съвсем евтино ми излезе. И наскоро ми донесоха ей туй — според мене чудничко са го изработили, направо да се шашнеш колко равно подреждат буквите…

— Измъдрила си книга — установи Баба.

— Да, ама е готварска — смирено промълви Леля като престъпник, който твърди, че това му е първото нарушение на закона.

— Ти пък какво разбираш от туй? Почти не ти се е случвало да готвиш — сряза я Баба.

— Приготвям специалитети — оправда се Леля.

Баба погледна оскърбителното томче.

— „Радостта от снакса“ — прочете на глас. — „Съчинено от Ланкърската вещица.“ Ха! И що не си написа името, а? Книгите трябва да си имат автор, та всеки да знае кой е виновникът.

— Туй ми е псевдоним — заяви Леля. — Оня господин Гоутбъргър, дето се занимава с „Алманаха“, ми написа, че тъй щяло да е по-тайнствено.

Пробойният поглед на Баба се плъзна към долния край на натъпканата с текст корица, където дребни буквички твърдяха: „Сто двадесет и седма допечатка. Продадени над двадесет хиляди екземпляра! Долар и половина.“

— Значи си им пратила пари, за да ти я отпечатат, тъй ли? — провери пак.

— Само два долара — похвали се Леля. — А пък свършиха отлична работа. А и те после ми върнаха парите, ама трябва нещо да са се объркали, щото бяха с три долара повече.

Баба Вихронрав понасяше с неохота факта, че е грамотна, но с числата се справяше безцеремонно. Тя се придържаше към убеждението, че всичко написано вероятно е лъжа, което важеше и за числата. От тях се възползват само хората, които се опитват да ти извъртят номер.

Замисли се и устните й се размърдаха беззвучно.

— Охо… — промълви накрая. — И нищо друго ли нямаше? Ти не му ли писа пак?

— За нищо на света няма да го сторя. Ей, туй са си три долара. Хич не ми се ще да си ги поиска.

— Ясно ми е — увери я Баба, която още витаеше в света на числата.

Чудеше се колко ли струва изработването на една книга. Едва ли беше прекалено скъпо, нали си имаха някакви печатарски машини за това.

— В края на краищата човек може да си купи какво ли не с три долара — упорстваше Леля.

— Права си — съгласи се Баба. — Случайно да имаш молив, щом си такваз съчинителка?

— Имам дъсчица и тебеширче — сети се Леля.

— Я ми ги подай.

— Държа си ги подръка, щото може да се събудя посред нощ и да ми хрумне още някоя рецепта.

— Ъхъ… — разсеяно смънка Баба.

Тебеширчето скърцаше по сивата дъска. „Хартията все пак струва пари. Пък и трябва да остане нещичко за оня, дето продава книгата…“ Ъгловати цифри прескачаха от колона в колона.

— Да направя още по чаша чай, а? — предложи Леля от облекчение, че разговорът май вървеше към мирен край.

— Хъм? — промърмори Баба, вторачи се в сумата и тегли две черти под нея. — Значи ти хареса, тъй ли? — подвикна към кухнята. — Писането, де.

Леля Ог подаде глава от вратата.

— О, да. Не съм ламтяла за парите.

— Никога не те е бивало в смятането, а? — подхвърли Баба и очерта кръгче около сумата.

— Есме, нали си ме знаеш? — отвърна весело Леля. — Не мога да извадя и една пръдня от чиния боб.

— Ами добре тогаз, щото според мене излиза, че оня господин Гоутбъргър ти дължи доста повече парици, ако изобщо има правда на тоя свят.

— Есме, парите не са най-важни. Открай време казвам, че щом сме здрави…

— Та както рекох, ако има правда — невъзмутимо продължи Баба, — той има да ти дава към четири-пет хиляди долара.

Нещо падна и се счупи в кухнята.

— Затуй се радвам, че парите не са важни за тебе — неумолимо нареждаше Баба. — Иначе щеше да е същински ужас. Толкоз много пари, и то важни.

Пребледнялото лице на Леля Ог пак се показа откъм кухнята.

— Ама той…

— Може и да са повечко — довърши я Баба.

— Ама те…

— Просто трябва да събереш и да умножиш, после да разделиш, не е нищо особено.

Леля Ог зяпна стреснато собствените си пръсти.

— Ама туй е…

Млъкна. Сещаше се само за думата „богатство“, която не се оказа особено точна. Вещиците нямаха досег с паричния оборот. Общо взето, обитателите на Овнерог не се оплитаха в сложностите на капитала. Тук и петдесет долара бяха цяло богатство. А пък сто долара бяха… ами две богатства, какво друго да кажеш…

— Много пари са туй — немощно смънка Леля. — Леле, какво ли не бих могла да направя с толкоз пари?

— Де да знам — вметна Баба. — Какво направи с трите долара?

— Пуснах ги в кутийка и ги закътах в комина.

Баба кимна с одобрение. Ей такова боравене с парите най-много й допадаше.

— Ама изобщо не мога да вдяна що хората ще се претрепват да четат готварска книга — отбеляза след малко. — Не е чак толкоз…

В стаята се спусна тишина. Леля Ог пристъпи от крак на крак.

А гласът на Баба натежа от подозрение, което само добиваше острота от факта, че още не беше ясно точно какво подозира.

Готварска книга е, нали?

— Да, бе, да — припряно потвърди Леля, но отбягваше погледа й. — Ами да. Рецепти и тям подобни. Да.

Баба я изгледа втренчено.

Само рецепти ли?

— Да, да. И… малко готварски смешки. Тъй, де.

Погледът на Баба не трепваше.

И Леля се предаде.

— Ъ-ъ… Погледни Прочутия пай от моркови и стриди. На двайсет и пета страница.

Баба прелисти книгата. Устните й шаваха, докато четеше. Накрая изсумтя:

Ясно. Друго има ли?

— Ъ-ъ… Пръстчетата с канела и ружа… на седемнайсета страница…

Баба се запозна с рецептата.

— А друго?

— Ъ-ъ… Изумителната целина… десета страница.

Баба се зачете.

— Хъ, нищо изумително не виждам. Друго?

— Ъ-ъ, ами… почти всичко в Смешните украси за пудинги и кексове. Цялата шеста глава. Сложих и рисунки.

Баба обърна на шеста глава. Наложи се два-три пъти да завърти книгата.

— Какво зяпаш сега? — не се стърпя Леля Ог, като всеки автор очакващ читателски отзив.

— Ягодовия треперко.

— А, на него винаги се смеят.

Не личеше Баба да е развеселена. Тя внимателно затвори книгата.

— Гита… Сега ще те питам нещо. Има ли поне една страница в тая твоя книга, поне една рецепта, дето не намеква с нещичко за разни… шашарми?

Със зачервено като ябълките в градината й лице Леля Ог се замисли задълго.

— Овесената каша — промълви по някое време.

— Сериозно?

— Да. Ъ-ъ… Не. Излъгах, щото съм добавила и специалната смес с мед.

Баба пак погледна корицата. „Радостта от снакса…“

— И ти от самото начало ли си беше намислила да…

— Не, бе, самичка се извъртя натам.

Баба Вихронрав не се бе сражавала в любовни турнири, но като просветена зрителка познаваше правилата на играта. Вече не се учудваше, че книгата се е продавала като топъл хляб. Питаше се само как страниците не са се опърлили от срам.

А корицата обявяваше, че книгата е написана от „Ланкърската вещица“. Баба Вихронрав скромно съзнаваше, че светът е наясно коя е вещицата в Ланкър. Самата тя.

— Гита Ог…

— Кажи, Есме.

— Гита Ог, гледай ме в очите.

— Извинявай, Есме.

— Тука е написано „Ланкърската вещица“.

— Не беше нарочно, Есме.

— Чуй сега — ще отидеш да си поприказваш с господин Гоутбъргър, та да се сложи край на туй, разбра ли? Не ща хората да се озъртат подир мене и да си мислят за Изненадващата банананова супа. Ами че аз дори не я харесвам тая супа. Хич не ми се ще да ходя по улиците и да слушам как хората пускат разни шегички за банани.

— Да, Есме.

— А аз ще дойда с тебе да се уверя, че си ме послушала.

— Да, Есме.

— И ще си поговорим с оня човек за твойте пари.

— Да, Есме.

— Между другото можем да навестим младата Агнес, та да видим дали всичко е наред с нея.

— Да, Есме.

— Ама ще го направим малко по-дипломатично. Хич не ни трябва хората да си рекат, че си пъхаме гагите където нямаме работа.

— Да, Есме.

— Никой не може да натяква, че се меся, където не ме щат. От никого няма да чуеш, че съм натрапница.

— Да, Есме.

— Туй нали означаваше: „Да, Есме, от никого няма да чуя, че си натрапница“?

— О, да, Есме.

— Сигурна ли си?

— Да, Есме.

— Тъй бива.

Баба вдигна поглед към мътносивото небе и умиращите листа, но изведнъж почувства как, тъй да се каже, соковете заструиха нагоре от корените й. Допреди ден бъдещето й се струваше болезнено посърнало, а сега съзираше в него изненади, ужасии и разни премеждия…

Стига тя да се намеси, разбира се.

А в кухнята Леля Ог се хилеше тайничко.

 

 

Агнес бе понаучила нещичко за театъра. Една пътуваща трупа навестяваше Ланкър от време на време. Сцената им беше колкото две събрани врати, а „гримьорните“ се състояха от парче зебло, зад което обикновено някой мъж се мъчеше да си пъхне краката в панталона и в същото време да си смени перуката, а друг, предрешен като крал, набързо пушеше цигара.

Сградата на Операта се мереше по големина с двореца на Патриция и беше далеч по-величествена. Заемаше поне десетина декара. Конюшните побираха двадесет коня, а в подземието имаше дори два слона. Агнес се застоя при тях, защото бяха насърчително по-едри от нея.

А зад сцената видя толкова големи помещения, че там се пазеха неразглобени декори. Някъде в зданието се помещаваше цяла балетна школа. В момента няколко от момичетата репетираха на сцената, грозни в дебелите си вълнени чорапогащи.

Вътрешността на Операта или поне онази нейна част зад кулисите твърде много напомняше за часовника, който братът на Агнес разглоби, за да научи какво тиктака вътре. Беше не толкова сграда, колкото машина. Декори, завеси и въжета висяха в мрака като страхотии в запустял зимник. Сцената се оказа малко парченце от цялото, дребно правоъгълниче от сияние насред необятната сложна тъма, претъпкана с важни и необходими механизми…

Облаче прах падна полека от чернилката високо горе. Агнес го изтръска от дрехите си.

— Стори ми се, че чух някого там — посочи тя.

— Може да е Призрака!!! — заяви Кристина. — Имаме си и такъв тук, да знаеш! Колко вълнуващо!

— Мъж, чието лице е закрито с бяла маска — изтърси Агнес.

— О?! Вече си чула за него?!

— Какво? За кого?

— За Призрака!!!

„Да му се не види…“ Пак й се случваше. А тъкмо си бе помислила, че остави всичко това зад гърба си. Научаваше разни неща, без да е наясно как ги е узнала. Хората се втрисаха. Особено самата тя.

— А, сигурно… някой е споменал и съм чула… — успя да смънка.

— Промъква се незабелязано из Операта, така разправят! В един миг е някъде по балконите, а след малко — зад сцената!!! Никой не знае как го прави!

— Нима?

— Казват, че гледа всяко представление!!! Затова никога не продават билети за Осма ложа! Ти не знаеше ли?!

— Осма ложа ли? — повтори Агнес. — Какво е ложа?

— Ами ложа! Не се ли сещаш?! Където сядат най-видните особи! Ела, ще ти покажа!

Кристина пристъпи напето към ръба на сцената и грациозно размаха ръка към празната зала.

— Ето ти ги ложите! Ей там! А горе са балконите!

Гласът й ехтеше от стените.

— От балконите не се ли вижда най-добре? Не сядат ли там видните особи?

— О, не! Те винаги са в ложите! Или поне в партера!

Агнес посочи.

— А кой седи долу? Те виждат всичко съвсем отблизо…

— Не говори глупости! Това е за оркестъра!

— Е, подходящо е за музиканти. Ъ-ъ… А точно къде е Осма ложа?

— Не знам! Но се говори, че ако някога продадат билети за нея, ще се случи страшна трагедия! Не е ли романтично?!

Незнайно защо практичният поглед на Агнес се прикова в огромния полилей, увиснал над залата като приказно морско чудовище. Дебелото му въже се губеше в плътния мрак под тавана.

Стъкълцата му прозвънваха.

И поредният проблясък на онази дарба, която Агнес потискаше неуморно при всеки повод, коварно вмъкна видение в ума й.

— Ето ти готова злополука… — промърмори тя.

— Уверена съм, че е абсолютно безопасно! — изчурулика Кристина. — Сигурна съм, че не биха допуснали…

Избоботи акорд и разтърси сцената. Полилеят звънна в съзвучие и се посипа още малко прахоляк.

— Това пък какво беше? — учуди се Агнес.

— Органът!!! Толкова е голям, че е разположен зад сцената!!! Хайде, ела да погледнем!!!

И други от персонала се завтекоха натам. До органа се въргаляше обърната кофа, около която се разливаше локва от зелена боя.

Един дърводелец се пресегна покрай лакътя на Агнес и взе плика, оставен върху скамейката на органиста.

— Туй е за шефа.

— А когато аз имам писмо, пощальонът само чука на вратата — подсмихна се една балерина.

Агнес погледна нагоре. В прашната тъма се полюшваха въжета. Стори й се, че зърна нещо бяло, но то изчезна след миг.

Едва различи омотания във въжетата силует.

Нещо лепкаво пльокна на клавишите.

Хората вече крещяха, когато Агнес протегна ръка, потопи върха на показалеца си в новата локвичка и го подуши.

— Кръв! — възкликна дърводелецът.

— Кръв е, нали? — ахна някакъв музикант.

— Кръв!!! — изпищя Кристина. — Кръв!!!

Ужасната участ на Агнес беше да запазва хладнокръвие в критични моменти. Тя пак помириса показалеца си.

— Терпентин — установи накрая. — Ъ-ъ… Съжалявам. Това нередно ли е?

Фигурата сред въжетата изстена.

— Няма ли да го свалим най-после? — предложи тя.

 

 

Кандо Режи беше скромен дървар. Отличаваше се със скромност не защото беше дървар. Щеше да си бъде същият и ако притежаваше пет гатера. Такъв си беше по природа.

Тъкмо най-смирено подреждаше няколко окастрени трупи там, където Ланкърският път и главният път през планините се събираха, и видя една селска каруца да спира. От нея слязоха две възрастни жени в черни дрехи. Всяка носеше в едната си ръка метла, а в другата — пътна торба.

Спореха за нещо. Не беше скандал на висок тон, а несекващ раздор, който несъмнено водеше началото си в по-отдавнашно минало и явно щеше да заеме поне остатъка от десетилетието.

— Ти както щеш, ама отиваме да се разправяме за мойте три долара, тъй че не виждам що да не кажа как ще пътуваме.

— Много си ми харесва да летя.

— Есме, аз пък ще ти река, че по туй време е твърде ветровито върху метлите. Продухва ме и на места, за които хич не ми се приказва.

— Сериозно? Че откога взе да си стискаш толкоз устата?

— Стига, де, Есме!

— Не ми пробутвай номера с туй „Стига, де, Есме“! Не съм измисляла аз Забавния сватбен сладкиш със Специалните порести пръстчета.

— Грибо бездруго не обича да се качва на метлата. Много му е нежно стомахчето.

Кандо Режи забеляза, че едната торба помръдва мързеливо.

— Гита, виждала съм го да изяжда наведнъж половин пор, тъй че не ми приказвай за нежното му стомахче — отсече Баба, която по принцип не понасяше котки. — Впрочем… той пак го направи.

Леля Ог размаха ръце нехайно.

— О, прави го само понякога, ако е притеснен.

— Миналата седмица беше върху курника на старата госпожа Гроуп, която излезе да види каква е тая врява, и той го направи пред очите й. Тя трябваше да си полегне, та да се успокои малко.

— А, той сигурно е бил по-уплашен и от нея — защити любимеца си Леля.

— Ей таквиз неща стават, като прихванеш разни чудати измишльотини из чужбинските краища — отсъди Баба. — Сега си имаш котарак, дето… Да, какво има?

Кандо Режи ги бе доближил смирено и стоеше в присвитата поза на човек, който желае да му обърнат внимание и в същото време се старае да остане незабелязан.

— Госпожи, вие да не чакате бързата карета?

— Да — отвърна по-високата дама.

— Ъ-хъм, ама се боя, че следващата карета не спира тука, а чак при Крилските извори.

Те го изгледаха снизходително.

— Благодаря — промълви високата и пак се обърна към събеседницата си. — И тя се стресна лошо. Направо ме е страх да си помисля на какво ли ще се научи Грибо тоя път.

— Много се умърлушва, когато ме няма. И не ще от никого да вземе храна.

— Ами щото се мъчат да го отровят. Разбирам ги.

Кандо Режи тъжно завъртя глава и се върна при дънерите си.

Каретата се появи само след пет минути, изскочи на скорост иззад завоя. Изравни се с жените…

… и спря. Тоест конете се помъчиха да застанат на едно място, а колелата се хлъзнаха.

Не беше пързаляне, по-скоро въртене. Сложното движение спря постепенно петдесетина метра по-нататък, а кочияшът се озова в клоните на близкото дърво.

Жените се запътиха полека към каретата, без да прекратят препирните си.

Едната ръгна кочияша с метлата си.

— Два билета до Анкх-Морпорк, моля.

Той тупна на пътя.

— Как тъй два билета до Анкх-Морпорк? Каретата не спира тук!

— Като гледам, спряла е.

— Вие ли направихте нещо?

— Кой, ние?!

— Слушайте, госпожо, дори да спирахме тук, билетът дотам щеше да ви излезе четирийсет проклети долара!

— Охо…

— И защо носите метли, а? — разкрещя се кочияшът. — Да не сте вещици?

— Да. Имате ли специални отстъпки за вещици?

— Какво?! За дърти досадници, които си пъхат гагите където нямат работа ли?!

Кандо Режи реши, че е пропуснал част от разговора, защото до ушите му стигнаха следните думи:

— Та какво каза, младежо?

— Два безплатни билета до Анкх-Морпорк, госпожо. Няма никакъв проблем.

— Искаме места вътре. Ние не пътуваме на покрива.

— Непременно, госпожо. Извинете, ей сега ще коленича в калта, за да стъпите на гърба ми, като се качвате.

Кандо Режи кимна доволен, когато каретата се отдалечи. Зарадва се, че все още има възпитани и учтиви хора на този свят.

 

 

Трудно, с много викове и разплитане на въжетата високо горе успяха да спуснат фигурата на сцената.

Човекът беше подгизнал от боя и терпентин. Множащата се тълпа от безделничещ в момента персонал и кръшкачи от репетициите се струпа около него.

Агнес приклекна, разхлаби яката му и се опита да размотае въжето, което се бе увило около шията и едната му ръка.

— Някой познава ли го?

— Това е Томи Крипс — представи го някакъв музикант. — Рисува декори.

Томи изпъшка и отвори очи.

— Видях го! — изфъфли. — Беше страшно!

— Какво видяхте? — не разбра Агнес.

Веднага й се стори, че се е натрапила в чужд разговор, защото наоколо се надигна врява.

— И Гизела каза, че го е видяла миналата седмица!

— Той е тук!

— Пак се започна!

— Всички ли сме обречени?! — изписука Кристина.

Томи Крипс се вкопчи в ръката на Агнес.

— Има лице като смъртта!

— Кой?

— Призрака!

— Какъв при…

— Само бяла кост! И няма нос!

Две балерини припаднаха, но много внимателно, за да не си изцапат дрехите.

— Тогава как… — подхвана Агнес.

И аз го видях!

Всички се озърнаха като по даден знак.

Застаряващ мъж крачеше по сцената. Носеше вехта театрална шапка и чувал на едното си рамо, а със свободната си ръка правеше ненужно подчертаните жестове на човек, който разполага с потресаващи сведения и гори от нетърпение да смрази с тях всички наоколо. В чувала като че имаше нещо живо, защото се мяташе насам-натам.

— Видях го! О-о-о-о, да! С широкото му черно наметало и бялото лице без очи, само с две зейнали дупки! О-о-о-о! И…

— Маска ли е носил? — уточни Агнес.

Старецът се запъна и я стрелна с отровния поглед, запазен за всички досадници, които упорстват да натрапват здравомислие тъкмо когато всичко става интересно смахнато.

— И нямаше нос! — продължи, сякаш не я чуваше.

— Ами аз точно това казах — промърмори доста раздразнено Томи Крипс. — Обясних им. Те знаят.

— Ако е нямал нос, как е помири… — започна Агнес, но никой не я слушаше.

— Ти спомена ли за очите? — попита старецът.

— Ей сега щях да кажа и за тях! — сопна му се Томи. — Да, имаше очи като…

— Все пак за някаква маска ли си говорим? — намеси се отново Агнес.

Този път всички се вторачиха в нея, както някои зяпат уфолозите, изтърсили: „Ей, ако си засенчите очите с длан, ще видите, че това все пак е ято гъски!“

Мъжът с чувала се прокашля и подхвана нова атака.

— Да, бяха те като огромни дупки… — Личеше обаче, че са му развалили удоволствието. — Ами като огромни дупки — повтори кисело. — Това видях. И нямаше нос, бих добавил, благодаря за вниманието.

— Значи пак е Призрака! — възкликна един сценичен работник.

— Изскочи иззад органа — вметна Томи Крипс. — Докато се опомня, въжето се омота около врата ми и увиснах с главата надолу!

Трупата впи погледи в стареца с чувала, сякаш очакваха да надцака тази изява с по-силен коз.

— Грамадни, черни, зейнали дупки — заинати се той.

— Добре, добре, какво става тук?

Някой излезе властно иззад кулисите. Дългата черна коса бе сресана старателно, за да добие небрежно артистичен вид, но лицето под нея имаше деловото изражение на изпечен организатор. Той кимна на човека с чувала.

— Какво зяпате, господин Хаван?

Старецът сведе поглед.

— Господин Салзела, знам аз какво видях. Много неща забелязвам, всеизвестно е.

— Да, стига да се виждат през дъното на бутилката. В това не се съмнявам, стар окаянико. Какво е сполетяло Томи?

— Беше Призрака! — отвърна Томи възрадван, че е приковал пак вниманието. — Връхлетя ме ненадейно, господин Салзела. И май кракът ми е счупен — добави припряно, защото внезапно осъзна шанса да изкрънка почивка.

Агнес очакваше новодошлият да прихне: „Призраци ли? Те не съществуват.“ Такова лице имаше.

Но той промълви:

— Пак ли вилнее? И къде изчезна после?

— Не видях, господин Салзела. Просто тъй се отнесе нанякъде!

— Искам неколцина от вас да пренесат Томи в бюфета — нареди Салзела. — И някой да повика лекар…

— Кракът му не е счупен — намеси се Агнес. — Но въжето му е ожулило лошо кожата на шията, пък и си е залял едното ухо с боя.

— Госпожице, вие пък какво разбирате от тия неща? — троснато попита Томи, който беше наясно, че пълното с боя ухо не му открива светлите перспективи на счупения крак.

— Аз… ъ-ъ… съм се обучавала — смотолеви Агнес и побърза да добави: — Но шията му е много лошо ожулена. Разбира се, може и да страда от закъснял шок.

— В такива случаи се дава бренди, нали? — живна Томи. — Няма ли да сипете малко насила през стиснатите ми устни?

— Благодаря ти, Пердита — рече Салзела. — Останалите вървете да си вършите работата.

— Големи черни дупки — заяви господин Хаван. — Големи и черни.

— Да, господин Хаван, благодаря и на теб. Ще помогнеш на Рон да заведе господин Крипс в бюфета, нали? Пердита, ела насам. И ти, Кристина.

Двете момичета пристъпиха към музикалния ръководител.

— А вие видяхте ли нещо? — попита Салзела.

— Видях огромна твар с грамадни плющящи криле и зейнали дупки вместо очи!!! — осведоми го Кристина.

— Опасявам се, че само зърнах нещо бяло под тавана — промълви Агнес. — Съжалявам.

Тя се изчерви, защото й се стори, че не е помогнала с нищо. Пердита би трябвало да види загадъчна фигура, загърната в наметало, или поне нещо… интересно

Салзела й се усмихна.

— Тоест виждаш само онова, което го има пред очите ти, така ли? Скъпа, вече ми е ясно, че за пръв път навлизаш в света на операта. Но си позволявам да споделя, че ми е много приятно тук да се появи и здравомислещ човек…

— О, не! — разнесе се вопъл.

— Призрака!!! — автоматично изпищя и Кристина.

— Ъ-ъ… не, това е младежът зад органа — поправи я Агнес. — Съжалявам.

— И здравомислеща, и наблюдателна — похвали я Салзела. — А ти, Кристина, ще се впишеш бързо в живота тук, както виждам. Какво те мъчи, Андре?

Светлокос млад мъж надникна иззад тръбите на органа.

— Господин Салзела, някой е тръгнал да троши всичко наред — съобщи печално. — Пълна съсипия. Убеден съм, че и един верен тон не бих могъл да извлека от органа. А той е безценен

Салзела въздъхна.

— Ясно, ще уведомя господин Ведър. Благодаря на всички.

Кимна мрачно на Андре и се махна от сцената.

 

 

— Не е редно да постъпваш тъй с хората — подхвърли Леля Ог някак нехайно, когато каретата набра скорост.

Тя огледа с широка приветлива усмивка доста разтърсените обитатели на пътническия салон.

— Добрутро — рече им и се захвана да рови в торбата си. — Аз съм Гита Ог, имам петнайсет деца, туй е мойта приятелка Есме Вихронрав, отиваме в Анкх-Морпорк, а някой иска ли сандвич с варено яйце? Приготвих повечко, за всички ще има. Е, котаракът е спал върху тях, ама нищичко им няма, вижте — само да натиснете филийките и се изправят. Не щете ли? Вие си знаете. Я да видим още какво имаме… А, някой носи ли си отварачка за бира?

Мъж в единия ъгъл потвърди с кимане, че може и да разполага с тази принадлежност.

— Чудесно — одобри Леля Ог. — А някой има ли в какво да сипем бирата?

Друг мъж кимна с надежда.

— Браво — похвали го Леля. — Сега да видим кой си носи и бира.

Баба се възползва, че поне в момента не е център на вниманието, защото всички ужасени очи се бяха вторачили в Леля Ог и нейната торба. Зае се да разгледа другите пътници.

Бързата карета минаваше през Овнерог и шаренията от дребни държавици след планините. Щом пътят от Ланкър струваше четиридесет долара, значи тези хора бяха платили доста повече. Кой пилее пари, с които други изкарват по два месеца, за да пътува бързо и неудобно?

Кльощавият, който се бе вкопчил в чантата си, вероятно беше шпионин, реши Баба. Дебелакът, предложил чашата си, май продаваше някакви неща. Лицето му имаше неприятния цвят на редовното пиене и нередовното хранене.

Тези двамата се бяха притиснали неловко на седалката, защото остатъка й заемаше мъжага с размерите на магьосник. Изглежда спирането на каретата не го бе събудило. Носна кърпа закриваше лицето му. Хъркаше равномерно като гейзер и като го погледне, човек би предположил, че може би се тревожи само от склонността на дребни предмети да попадат в орбита около устата му.

Леля Ог продължаваше да рови унесено в торбата си и както ставаше в подобни случаи, устата й се свърза с очите, без мозъкът да се намесва.

Досега почти винаги бе пътувала на метлата си. Дългото пътешествие по земя се оказа ново преживяване за нея, затова се бе погрижила да е подготвена.

— … тъй… книжка с главоблъсканици за дълги пътувания… възглавничка… пудра за крака… капанче за комари… разговорник… кесийка за драйфане… олеле…

Публиката, колкото и да е невероятно, успя да се отдалечи още малко от Леля по време на монолога й. Очакваше продължението с уплаха и любопитство.

— Какво има сега? — обади се Баба.

— Как мислиш, често ли спира тая карета?

— Мъчи ли те нещо?

— Трябваше да се облекча, преди да потеглим. Извинявам се. От друсането е. Някой да знае има ли клозет в туй чудо? — попита тя бодро.

— Ъ-ъ… — започна вероятният шпионин — … ние обикновено чакаме до следващата спирка или…

Млъкна навреме. Щеше да добави „отваряме прозореца“ — една от мъжествените алтернативи по неравните селски пътища. Спря го страшното подозрение, че тази ужасна старица би могла сериозно да обмисли идеята.

— Малко по-нататък е Охлюън — напомни Баба, която искаше да подремне. — Просто почакай.

— Тази карета не спира в Охлюън — услужливо напомни шпионинът.

Баба Вихронрав вдигна глава.

— Досега не спираше, де — добави той.

 

 

Господин Ведър седеше в кабинета си и се стараеше да открие някакъв смисъл в счетоводството на Операта.

Липсваше какъвто и да е смисъл. Струваше му се, че не по-зле от всеки друг би могъл да разгадае числата в един баланс, но тези хартийки имаха същото отношение към счетоводството, каквото и мръсотията към часовниковите механизми.

Господин Рядко Ведър винаги бе харесвал операта. Тъй и не успя да вникне в нея, но той не можеше да разбере и океана, което изобщо не му пречеше да го харесва. Покупката му се стори приемлив начин хем да се оттегли от бизнеса, хем да се занимава с нещо. Предложението беше твърде изкушаващо, за да му устои. А напоследък в търговията на едро с млечни изделия играта взе да загрубява и той предвкусваше как ще си отдъхне в тихия свят на изкуството.

Предишните собственици поставяха на сцената хубави представления. Колко жалко, че вдъхновението не ги бе осенило и във воденето на сметките. Тук май бяха вземали пари според нуждите си. Счетоводната система се състоеше предимно от бележки на късчета хартия, например: „Взех $30, за да платя на К. Ще се видим в понеделник. Р.“ Кой ли е К.? Ами Р.? За какво е било платено? В света на сиренето подобно нехайство никому не би се разминало безнаказано.

Вдигна глава, когато вратата се отвори.

— А, Салзела… Благодаря ти, че дойде. Случайно да знаеш кой е К.?

— Не, господин Ведър.

— Ами Р.?

— Опасявам се, че не знам.

Салзела си придърпа стол.

— Рових в книжата цяла сутрин, за да установя, че плащаме над хиляда и петстотин долара годишно за балетни пантофки — заяви Ведър, размахвайки някаква хартийка.

— Да — кимна Салзела, — палците доста бързо се износват.

— Ама това е нелепо! Още нося чифт ботуши, които е купил баща ми!

— Но балетните пантофки, сър, са по-скоро като ръкавици за ходилата.

— Вече знам! Струват по седем долара чифта и сякаш веднага се късат! Изхвърлят ги след броени представления! Нима няма някакъв начин да пестим?…

Салзела се вторачи хладнокръвно и задълго в новия си работодател.

— Защо не помолим момичетата да прекарват повече време във въздуха? Да речем, с няколко допълнителни grands jetes?

Ведър май се озадачи.

— Това ще помогне ли? — попита недоверчиво.

— Е, няма съмнение, че по-рядко ще стъпват на сцената, нали? — подхвърли Салзела с тона на човек, който съзнава колко по-умен е от останалите присъстващи.

— Уместна забележка. Да, уместна. Поговорете с балетмайсторката, моля ви.

— Разбира се. Убеден съм, че предложението ще й допадне. Току-виж, така с един удар намалите разходите наполовина.

Ведър грейна.

— Икономията ще е много навременна — продължи Салзела. — Всъщност дойдох да обсъдим друг проблем…

— Слушам те.

— Става дума за органа, който имахме.

— Имахме ли? Как тъй имахме?! — Ведър поумува и добави: — Сега ще ми изтърсиш колко скъпо ще ни струва, нали? С какво разполагаме в момента?

— С много тръби и няколко реда клавиши. Всичко останало е натрошено.

— Натрошено ли? От кого?

Салзела се облегна удобно. Не беше особено склонен да се весели и все пак съзнаваше колко добре се забавлява в момента.

— Кажете ми, моля… Когато господин Пнигеус и господин Кавай ви продадоха Операта, споменаха ли нещо… свръхестествено?

Ведър се почеса по темето.

— Ами… да. След като подписах договора и им платих. Прозвуча ми като шега: „А, между другото хората твърдят, че някакъв мъж във вечерно облекло витаел из това място, ха-ха, смешно е, но тези артисти са същински дечица, ха-ха, и може би ще се убедите, че е по-лесно да се спогодите с тях, ако не пускате никого в Осма ложа по време на премиера, ха-ха.“ Твърде добре си спомням думите им. Раздялата с тридесет хиляди долара силно изостря паметта. После те отпътуваха. И като се замисля, бяха избрали карета с особено бързи коне.

— Аха… — Салзела едва не се усмихна. — Е, мастилото на договора вече е изсъхнало и се питам дали не бих могъл да ви запозная с някои подробности…

 

 

Пееха птички. Вятърът потракваше с изсъхналите семенници на цветята по планинските ливади.

Баба Вихронрав оглеждаше канавките за интересни билки.

Високо над хълмовете един мишелов кръжеше с пронизителни крясъци.

Каретата чакаше до канавката, макар че по това време трябваше да се намира трийсетина километра по-напред по маршрута си.

Най-сетне на Баба й дотегна и тя се запъти към гъсто избуялия прещип.

— Как си, Гита?

— А, много съм си добре.

— Само че кочияша взе да не го свърта на едно място.

— Не можеш да припираш природата — възрази Леля Ог.

— Е, не съм виновна. Нали ти разправяше, че на метлата щяло да те продухва?

— Есме Вихронрав — обади се гласът откъм храстите, — свърши нещо полезно и виж дали не се намира малко лапад наоколо, ще ти бъда много благодарна.

— Билки ли искаш? Какво ще ги правиш?

— Ами веднага ще река: „Брей, какви хубави широки листа, тъкмо такива исках.“

 

 

Малко по-надалеч от храстите, където Леля Ог си общуваше с природата, под есенното небе се бе ширнало спокойно езеро.

А в тръстиките умираше лебед. Или по-скоро му беше дошло времето да умре.

Появи се обаче една непредвидена пречка.

Смърт седеше на брега.

— ВИЖ КАКВО, ОСВЕДОМЕН СЪМ КАК ТРЯБВА ДА ПРОТЕЧЕ СЛУЧКАТА. ЛЕБЕДИТЕ ПЕЯТ САМО ВЕДНЪЖ, И ТО ПРЕКРАСНО, ТЪКМО ПРЕДИ ДА УМРАТ. ЗАТОВА СЕ Е ПОЯВИЛ И ИЗРАЗЪТ „ЛЕБЕДОВА ПЕСЕН“. МНОГО ТРОГАТЕЛНО. А СЕГА ДА ОПИТАМЕ ПАК…

Извади камертон от сенчестите дълбини под наметалото си и го чукна в острието на косата си.

— ДАДОХ ТИ ТОН…

— Няма да стане — завъртя глава лебедът.

— ЗАЩО СЕ ИНАТИШ?

— Тук ми харесва — заяви птицата.

— ТОВА НЯМА НИЩО ОБЩО С ВЪПРОСА.

— Известно ли ти е, че мога да счупя ръката на човек с един удар на крилото си?

— КАКВО ЩЕ КАЖЕШ АЗ ДА ЗАПОЧНА НЯКОЯ ПЕСЕН? НАПРИМЕР „ЗАЛИВ ПОД ЛУНАТА“?

— Такива мелодийки си тананикат бръснарите! Аз съм лебед, ако не си забравил!

— ТОГАВА „МАЛКАТА КАФЯВА КАНА“? — Смърт се прокашля. — „ХА-ХА-ХА, ХИ-ХИ-ХИ МАЛКАТА…“

— И това ми било песен?! — Лебедът изсъска гневно и пристъпи от единия си ципест крак на другия. — Хич не те знам кой си, господинчо, ама ние имаме по-изтънчен вкус за музика.

— НИМА? БИ ЛИ ПОЯСНИЛ С ПРИМЕР?

— Няма да стане!

— ПО ДЯВОЛИТЕ…

— Мислеше си, че ме изпързаля, а? — присмя се лебедът. — Че ме мина с хитър номер? Че най-баламски ще ти изпея два-три такта от „Песента на амбулантния търговец“ в Lohenshaak?

— ТАЗИ НЕ Я ЗНАМ.

Лебедът мъчително си пое дъх.

— Ами тя започва така: „Schneide meinen eigenen Hals…“

МНОГО ТИ БЛАГОДАРЯ — изрече Смърт и замахна с косата.

— Мамка му!

Миг по-късно лебедът излезе от тялото си и размаха своите донякъде прозрачни криле.

— И сега какво?

— ОТ ТЕБ ЗАВИСИ. ВИНАГИ ЗАВИСИ ОТ ТЕБ.

 

 

Господин Ведър седеше на скърцащото кожено кресло със затворени очи, докато Салзела не млъкна.

— Така… — промълви накрая Ведър. — Я да видим правилно ли те разбрах. Значи си го имаме този Призрак. Щом някой загуби чук, станало е заради Призрака. Щом някой изпее и една нота фалшиво, пак е заради Призрака. Но освен това когато някой си намери нещо, също е заради Призрака. И щом някой се представи блестящо, значи е заради Призрака. Той някак си е част от сградата досущ като плъховете. Нерядко се случва някой да го зърне, но не задълго, защото се мярка и изчезва подобно на… ами на призрак. И както се оказва, позволяваме му да седи безплатно в Осма ложа на всяка премиера. И ти твърдиш, че хората го харесват?!

— „Харесване“ не е най-подходящата дума — уточни Салзела. — По-правилно е да кажем, че… е, това си е най-обикновено суеверие, разбира се, но те смятат, че им носи късмет. Поне доскоро смятаха.

„А ти изобщо не можеш да си го втълпиш, невежо дребнаво сиренарче — добави Салзела мислено. — Сиренето си е сирене. Млякото си се вкисва съвсем естествено. Не си принуден да го постигаш, като караш няколкостотин човека да си опъват нервите до скъсване…“

— Късмет, значи — безизразно повтори Ведър.

— Късметът е много важен — увери го Салзела с глас, в който измъченото търпение подскачаше като ледени кубчета. — Допускам, че в предишния ви бизнес темпераментът не е бил особено важен…

— Да, повече разчитахме на сирището — потвърди Ведър.

Салзела въздъхна.

— Както и да е, но трупата смята, че Призрака носи… късмет. Преди пращаше на някои хора кратки насърчителни бележки. И след по-сполучливо изпълнение водещото сопрано намираше в гримьорната си кутия шоколадови бонбони или нещо подобно. И незнайно защо — букет от мъртви цветя.

Мъртви цветя ли?

— Ами дори не бяха цветя, ако сме съвсем точни. Само букет от сухи стъбла на рози, но без цветовете. Беше нещо като отличителен знак на Призрака. И това се смята за добра поличба.

— Значи мъртвите цветя носят късмет?

— Вероятно. Но няма съмнение, че на сцената живите цветя означават ужасен провал. Някои певци дори не позволяват да ги има и в гримьорните им. Затова… бихме могли да кажем, че мъртвите цветя са безопасни. Странно, но е така. И хората не се тревожеха, защото вярваха, че Призрака е на тяхна страна. Е, допреди половин година…

Господин Ведър отново стисна клепачи.

— Разкажи ми.

— Имаше… злополуки.

— Какви?

— Ами от онези злополуки, които предпочитате да наричате… злополуки.

Очите на Ведър си останаха затворени.

— Както… Редж Пленти и Фред Чизуел работеха през нощта при казаните за подсирване и после се разбра, че Редж си уреждал срещички с жената на Фред… — Ведър преглътна на сухо. — Фред каза, че Редж някак се подхлъзнал и цопнал…

— Не познавам споменатите господа, но… да, говоря за подобни злополуки. Именно.

Ведър въздъхна.

— Впрочем не сме правили по-добра партида „Селско орехово“ от онази…

— Да ви опиша ли нашите злополуки?

— Сигурен съм, че бездруго ще го сториш.

— Една от шивачките се приши към стената. Един от заместниците на театърмайстора беше намерен прободен с меч от реквизита. Не бихте искали и да чуете какво сполетя мъжа, който отваряше сценичния люк. Пък и цялото олово от покрива изчезна загадъчно, но лично аз не съм склонен да приписвам това произшествие на Призрака.

— Значи всички… наричат това… злополуки?

— И вие искахте да си продадете сиренето, нали? Трудно ми е да си представя нещо по-потискащо за трупата от новината, че мъртъвци падат като мухи от тавана. — Салзела извади плик от джоба си и го остави на масата. — Призрака обича да оставя малки послания. Имаше едно и до органа. Един от художниците по декорите зърнал Призрака и… замалко не претърпял злополука.

Ведър подуши плика. Вонеше на терпентин.

Вътре намери лист със знака на Операта. Равните, почти калиграфски изписани редове гласяха:

Ахахахахаха! Ахахахаха! Аахахаха! Треперете!!!!!

Искрено ваш,

Призрака на операта

— Що за тип — търпеливо продължи Салзела — би седнал да изпише с букви маниакалния кикот? А забелязахте ли всички тези възклицателни знаци? Пет са, нали? Сигурен признак за човек, който носи гащите си на главата. Операта причинява и това на хората. Нека поне претърсим сградата. Подземията се точат сякаш в безкрая, там ще имам нужда от лодка…

Лодка ли? В подземията?

— О-о… Значи не са ви казали и докъде продължават подземията?

Ведър го озари със сияйната напрегната усмивка на човек, която също доближава до поне три възклицателни знака наведнъж.

— Не, нищичко не споменаха за подземията. Защото бяха твърде заети да не ми обяснят как някой изтребва оперната трупа. Изобщо не помня някой да е казвал: „Впрочем тук умират доста хора и между другото от мазето се просмуква влага…“

— Там е направо наводнено.

— О, чудесно!!! — зарадва се Ведър. — С какво? С потоци от кръв ли?

— Не сте ли слизал да надникнете?

— Казаха ми, че в подземията всичко било наред!

— И вие им повярвахте?

— Е, шампанското се лееше в изобилие…

Салзела въздъхна и Ведър като че се засегна.

— Впрочем аз се гордея, че разпознавам човешките характери. Погледни някого в очите и му стисни здраво десницата — това стига, за да научиш всичко важно за него.

— Да, разбира се — промърмори Салзела.

— Ох, ще се пръсна!… Сеньор Енрико Базилика ще пристигне тук вдругиден. Мислиш ли, че нещо би могло да го сполети?

— Едва ли ще пострада много. Прерязано гърло, нищо повече.

— Какво?! Наистина ли си убеден в това?

— Откъде да знам всъщност?

— Е, що да сторя според теб? Да затворя Операта ли? Доколкото виждам, бездруго от нея не се печелят пари! Защо никой не е съобщил на Стражата?

— Щеше да стане по-зле — възрази Салзела. — Навсякъде да се тътрят грамадни тролове в ръждиви ризници, да се пречкат на всекиго и да задават тъпи въпроси… Щяха да ни закрият.

Ведър преглътна и смотолеви:

— О, не можем да допуснем това. Не може да… изнервят всички тук.

Салзела като че се поуспокои.

— Да ни изнервят ли? Господин Ведър, ние сме в опера. Всички са изнервени във всеки момент. Да сте чувал някога за кривата на катастрофите?

Рядко Ведър напрегна интелекта си до краен предел.

— Ами знам, че има един ужасен завой по пътя към…

— Кривата на катастрофите, господин Ведър, е начинът на живот във всяка опера. Представленията се случват, защото огромен брой дреболии изумително не успяват да ги провалят. Справяме се благодарение на омраза, любов и изопнати нерви. И то през цялото време. Това не е сирене, а опера. Ако сте искал мирно занимание, господин Ведър, не биваше да купувате Операта. Трябваше да се захванете с нещо по-безопасно. Например да поправяте зъбите на алигатори.

 

 

Леля Ог се отегчаваше лесно, но и не се затрудняваше да си намира развлечения.

— Няма спор — призна тя, — и тъй е интересно да се пътува. Човек може да разгледа разни нови места.

— Да — потвърди Баба. — На всеки десет километра, струва ми се.

— Хич не знам какво ме прихвана.

— Като гледам, конете все едно са се влачили ходом през цялото време.

Вече бяха останали сами в салона, компания им правеше само огромният хъркащ мъж. Другите двама се присъединиха към пътниците на покрива.

Причината се криеше в Грибо. С безпогрешния си котешки усет за хората, които никак не обичат котки, той скочи тежко в скута им и ги подложи на изтезанието „О, младият господар се завърна в плантацията!“. Принуди ги да търпят покорно, после се настани за сладък сън. Ноктите му не стискаха достатъчно силно, за да пуснат кръв, но намекваха, че и това ще стане, ако някой посмее да мръдне или дори да вдиша. Щом се увери, че двамата са се примирили с положението, той се разсмърдя.

Никой не знаеше на какво се дължи вонята. Не можеше да се установи конкретен източник в тялото на котарака. Само че след петминутна дрямка въздухът около Грибо неизменно добиваше тягостната миризма на ферментирал килим.

Сега прилагаше номерата си на мъжагата. И нищо не постигаше. Най-сетне Грибо се сблъска с непукизъм, който спокойно се мереше с неговия. Пък и от неспирното друсане започваше да му призлява.

Хъркането още повече тресеше салона.

— На тоя да не му се изпречиш, като тръгне да напира към трапезата — отбеляза Леля Ог.

Баба гледаше през прозореца. Поне лицето й беше обърнато натам, но очите й сякаш се бяха фокусирали в безкрая.

— Гита?

— Кажи, Есме.

— Имаш ли нещо против да ти задам един въпрос?

— Обикновено не почваш толкоз отдалече.

— Не се ли умърлушваш, че хората хич не мислят както трябва?

„Охо-о!… — възкликна безмълвно Леля. — Май тъкмо навреме я измъкнах да се поразкара из света. Добре, че се захванах с книжнина.“

— Как тъй? — престори се, че не разбира.

— Ами щото много се разсейват.

— Есме, аз не съм умувала много-много над туй.

— Ами… да речем, Гита Ог, че къщата ти се е подпалила. Кое нещо ще докопаш първо, за да го измъкнеш навън?

Леля си прехапа устните замислено.

— Туй е от ония въпроси, отговорите на които разкриват характера, нали?

— Позна.

— Значи ще се мъчиш да налучкаш каква съм по мойте приказки…

— Гита Ог, цял живот те познавам, знам те каква си. Няма нужда да налучквам. Ама ти все пак ми отговори.

— Като си помисля, ще взема Грибо.

Баба кимна.

— Щото туй показва колко съм добра и грижовна — продължи Леля.

— Не, туй показва, че си от хората, дето се мъчат да познаят какъв е правилният отговор — възрази Баба. — Лукава си. По-подходящ за вещица отговор и аз няма да измисля. Хитруваш.

Леля я погледна гордо.

Хъркането се промени в звуци от рода на „блърт-блърт“ и носната кърпа върху лицето на мъжагата затрепка.

— … пудинг с меласа и много яйчен крем…

— Ей, той каза нещо — сепна се Леля.

— Говори насън — осведоми я Баба Вихронрав. — Чувах го от време на време.

— Аз пък не съм го чула!

— Щото все се случваше да си извън каретата.

— А-а…

— При последното спиране спомена палачинки с лимон. И картофено пюре с масло.

— Като слушам таквиз приказки, огладнявам — сподели Леля. — Имам пирог със свинско някъде из торбата…

Хъркането секна изведнъж. Една ръка дръпна кърпата. Лицето под нея се оказа дружелюбно, брадато и малко. То се обърна със свенлива усмивка към вещиците, после погледът се впи в пирога със свинско.

— Да ви отрежа ли, господине? — попита Леля.

— Май си нося и горчица.

— О-о, бихте ли ме почерпила, скъпа госпожо? — с леко писукащ глас заговори мъжагата. — Не помня откога не съм хапвал пирог със свинско… уф, майчице…

Изкриви лице, като че бе изтърсил нещо крайно неуместно, но тутакси се успокои.

— Имам и бутилка бира, ако искате някоя глътка — добави Леля.

Тя беше от жените, които почти толкова обичат да гледат как другите ядат, колкото и сами да се наслаждават на храната.

— Бира? — промълви мъжът. — Бира ли казахте? Знаете ли, те не ми позволяват да пия бира. Ха, уж пораждала неподходящо настроение. Бих дал какво ли не за чаша бира…

— И едно „благодаря“ ми стига — увери го Леля и му връчи чашата.

— А кои са „те“, дето ги споменахте? — обади се Баба.

— То аз съм си виновен, като помисля — сподели мъжът, пръскайки трохи. — Оставих се да затъна…

Отвън долитаха нови звуци. Виждаха се светлините на някакъв град, каретата забави ход.

Мъжът натъпка остатъците от пирога в устата си и намокри залъка с пяната от дъното на чашата.

— О-о, беше прекрасно! — въздъхна, облегна се и закри лицето си с кърпата. После повдигна едно ъгълче. — Не споменавайте пред никого, че съм говорил с вас, но вие току-що станахте приятелки на Хенри Дембел.

— А ти, Хенри Дембел, с какво се занимаваш? — сдържано попита Баба.

— Ами аз… такова, работя на сцената…

Каретата спря. Захрущяха камъчета под подметките на слизащи от покрива хора. Вратата се отвори.

Баба зърна цяла тълпа, надничаща развълнувано в салона на каретата, и по навик вдигна ръка да намести шапката си. Но няколкото промушени вътре ръце се протегнаха към Хенри Дембел, който седна напрегнато, усмихна се нервно и се остави да го изведат. Неколцина крещяха и някакво име, но не звучеше като Хенри Дембел.

— Кой ли е тоя Енрико Базилика? — учуди се Леля.

— Де да знам — призна си Баба. — Може да е оня, от който толкоз се плаши господин Хенри Дембел.

Странноприемницата се оказа схлупена постройка само с две спални за пътници. Като безпомощни старици, пътуващи сами, вещиците се настаниха в едната, защото иначе животът на всички наоколо щеше да стане доста тежък.

 

 

Господин Ведър гледаше измъчено.

— За теб може да съм продавач на едро на сирене, може и да ме смяташ за някакъв си твърдоглав търгаш, който няма да познае културата, ако ще и да му я сипят в чая. Но аз от много години съм редовен посетител и на тукашната, и на други опери. Мога да напявам едва ли не целия репертоар на…

— Убеден съм, че сте гледал и слушал много представления — прекъсна го Салзела. — Но… какво знаете за самите постановки?

— Бил съм зад кулисите на кой ли не театър…

— О, театърът ли… Изобщо не е същото. Операта не е театър с добавени песни и танци. Операта си е опера. Дори да си представяте, че постановката на Lohenshaak е буря от страсти, тя е като детски игри в пясъчника в сравнение със ставащото зад кулисите. Всички певци се мразят и в червата помежду си, хорът пък презира солистите, вокалистите вкупом ненавиждат оркестъра и всички треперят пред диригента. Сценичните работници от едната страна не си говорят с онези от другата страна. Танцьорите бездруго са превъртели от диети и глад. Но това далеч не е всичко, защото всъщност…

Някой почука на вратата, но на мъчително неравни интервали, сякаш стоящият пред прага трябваше да се съсредоточи, за да извърши това действие.

— Влез, Уолтър — подкани Салзела.

Уолтър Плиндж се затътри вътре, понесъл две кофи.

— Господин Ведър, дойдох да ви сипя въглища за печката.

Ведър му махна да си върши работата и пак се вторачи в музикалния ръководител.

— Та какво казваше?

Салзела зяпаше унесено Уолтър, който внимателно нареждаше буците въглища една по една.

— Салзела?…

— Какво? О, извинете… Какво щях да кажа?

— Че това далеч не било всичко.

— Моля? А, да. Да… Ами вижте, актьорите са си добре. Има предостатъчно роли и за старците. В театъра можеш да си прекараш целия живот. И ставаш все по-добър. Но когато дарбата ти е в пеенето или танца… Времето винаги те дебне зад гърба. То е като отрова. Постойте зад сцената някоя вечер и ще видите как танцьорите се зяпат във всяко огледало, покрай което минат, все търсят издайническите първи признаци. Наблюдавайте и певците. Всеки е на нокти, защото знае, че това може да е последната му безупречна вечер, а утре да е началото на края. Затова всички се тревожат за късмета, разбирате ли? Нали помните какво ви казах за живите цветя, които носели лош късмет? Така е и със зеления цвят. И с истинските бижута на сцената. И с истинските огледала пак на сцената. И с подсвиркването на сцената. И с надничането към публиката между спуснатите завеси. И с използването на нов грим преди премиера. И с плетенето на сцената, ако ще и да е само репетиция. Жълт кларинет в оркестъра носел страхотно лош късмет. Не питайте мен защо. А пък да спреш представлението преди края… по-лошо не може да има. По-добре човек направо да седне под стълба и да се захване с трошене на огледала.

Зад Салзела усърдният Уолтър сложи последната буца въглища в кофата до печката и старателно издуха праха от нея.

— Брей… — промълви накрая Ведър. — А аз си въобразявах, че в бизнеса със сирене било трудно. — Посочи пренебрежително купчината хартийки и подобието на счетоводни книги. — Платих трийсет хиляди долара за това място. Ами че то е в самия център на града! Първокласна недвижимост! И си мислех, че съм се пазарил упорито!

— Вероятно са щели да се съгласят и на двадесет и пет хиляди.

— Обясни ми пак за тази Осма ложа. Значи позволявате на Призрака да я заема?

— Да, Призрака смята, че е негова на всяка премиера.

— И как влиза?

— Никой не знае. Толкова отдавна търсим тайни входове…

— Той наистина ли не плаща?

— Да.

— Това са петдесет долара на представление!

— Ще си имаме неприятности, ако продавате билети за ложата — предупреди Салзела.

— Ама че работа, та ти си образован човек! Как можеш да си седиш преспокойно и да се примиряваш с това безумие? Някаква твар с маска върши каквото си поиска, заема една от най-скъпите ложи, убива хора, а ти ми разправяш, че тепърва сме щели да си имаме неприятности?!

— Казах ви вече — шоуто трябва да продължи.

Защо?! Никога не сме казвали „Сиренето трябва да продължи“! Какво му е особеното на това шоу?

Салзела се усмихна.

— Доколкото разбирам, онази… сила в основата на шоуто, неговата душа, целият вложен в него труд, наречете го както искате… то се просмуква и прониква навсякъде. Затова дърдорят, че „шоуто трябва да продължи“. Защото трябва. Повечето хора в трупата дори не биха разбрали на какво всъщност се чудите.

Ведър впи отровен поглед в онова, което в Операта минаваше за финансов архив.

— Убедих се, че нищичко не разбират и от счетоводство! Кой се занимава със сметките?

— Всъщност всички ние — осведоми го Салзела.

Всички ли?

— Оставят се пари, вземат се пари… — смътно обясни Салзела. — Има ли значение?

Ченето на Ведър увисна.

— Как тъй „Има ли значение“?

— Защото — невъзмутимо продължи Салзела — от опера не се печелят пари. Никога.

— За бога, човече! Имало ли значение?! Ще ми се да знам какво ли бих постигнал в търговията със сирене, ако разправях, че парите нямат значение?

Салзела се усмихна невесело.

— И в момента на сцената има хора, които биха казали, че щяхте да правите по-вкусно сирене. — Той се облегна на бюрото. — Вижте какво, от сирене наистина се печелят пари. А от опера — не. В операта парите се харчат.

— Но… какво получаваме в замяна?

— Получавате опера. Сещате ли се? Влагате пари и накрая имате опера — уморено промълви Салзела.

— Значи няма печалба?

— Печалба… печалба… — промърмори музикалният ръководител и се почеса по темето. — Не вярвам тази дума да се споменава при нас.

— И как оцеляваме в такъв случай?

— Май се оправяме все някак.

Ведър се хвана за главата.

— Аз… такова… — замънка по-скоро на себе си — … бях наясно, че тук не се печели много. Мислех си, че е защото мястото не се управлява добре. Залата се пълни с публика! Направо дерем кожи с тези цени на билетите! Сега пък научавам, че тук щъка някакъв си Призрак, убива хора, а ние дори нямаме печалби!

Салзела засия насреща му.

— Ах, тази опера

 

 

Грибо се промъкваше по покривите.

Повечето котки губят спокойствието си, когато ги изведат от тяхната територия. Може би затова в наръчниците съветват лапичките им да бъдат мазани с масло. Вероятно неспирното хлъзгане и блъскане в стените не би оставило време на животинчето да размишлява точно къде се намират тези стени.

Грибо обаче понасяше добре пътешествията. Просто защото целият свят не беше за него нищо повече от едно голямо сандъче с пясък.

Тупна тежко върху един клозет и се прокрадна към отворено прозорче.

Освен всичко друго Грибо се отличаваше с котешки подход към въпросите на собствеността. Не вярваше, че нещо годно за ядене може да принадлежи другиму.

От прозорчето се разнасяха различни ухания, сред тях на пирог със свинско и сметана. Котаракът се вмъкна и стъпи върху рафт в килера.

Разбира се, понякога го хващаха. Тоест понякога го заварваха

Да, имаше сметана. Грибо се настрои делово.

Преполовяваше паницата, когато вратата се отвори.

Ушите му прилепнаха към главата. Единственото му здраво око отчаяно затърси път за бягство. Прозорчето остана високо горе, а запълнилата рамката на вратата фигура носеше дълга рокля, която не допускаше стария номер „между краката“ и… и… и нямаше изход

Ноктите му задраскаха по пода…

О, не… пак се случваше…

Нещо прескочи в морфогенетичното поле на тялото му. Сблъскваше се с проблем, който котешката форма не беше способна да реши. Е, какво пък, знаем и друг начин…

Съдове се разхвърчаха и се пръскаха на пода наоколо. Лавици се цепеха с издигането на главата му към тавана. Чувал с брашно се разпиля в бял облак, за да направи място на все по-широките му рамене.

Готвачката се опули в него. И погледна надолу. После пак се вторачи нагоре. Но погледът й, сякаш дърпан с невидимо въже, се спусна отново надолу.

Тя се разпищя.

И Грибо се разпищя.

Посегна припряно към една паница, за да прикрие онази част от тялото си, чието излагане на показ изобщо не го притесняваше в битието му на котарак.

И отново изпищя, защото се заля с гореща свинска пача.

Шарещите му пръсти напипаха голяма медна форма за желе. Притисна я до слабините си, изфуча от килера, прелетя през кухнята, прекоси залата с клиенти, изскочи от кръчмата и изчезна в нощта.

Шпионинът, който вечеряше с пътуващия търговец, опря ножа си на чинията.

— Е, такава гледка не може да се види често.

— Моля? — не разбра търговецът, който седеше с гръб към мимолетното зрелище.

— Беше от онези старовремски форми за желе, и то медна. Вече са антики и цената им доста се вдигна. Леля ми имаше чудесен екземпляр.

Поднесоха пълна чаша на изпадналата в истерия готвачка, а неколцина от персонала излязоха в мрака навън, за да проверят какво става.

Откриха само формата за желе, захвърлена на двора.

 

 

У дома Баба Вихронрав спеше на отворени прозорци и без да заключва вратата. Успокояваше я увереността, че разните нощни твари в Овнерог биха предпочели сами да си излапат ушите, отколкото да нахлуят в къщата й. В опасно цивилизованите страни обаче тя прилагаше друг подход.

— Есме, сериозно ти говоря, че няма нужда да подпираме вратата с леглото — повтори Леля Ог, хванала единия край на въпросното ложе.

— Предпазливостта никога не е излишна — напомни Баба. — Ами ако някой мъж рече да опита дръжката на вратата посред нощ?

— Няма как да стане на нашите години — печално възрази Леля.

— Гита Ог, ти си най…

Прекъсна я шуртене на вода. Чуваше се откъм едната стена и се проточи.

Спря и започна отново — силна струя, която полека отслабваше. Леля се ухили.

— Някой да не пълни вана? — предположи Баба.

— Е, може и да беше от пълнене на вана — допусна Леля.

Чу се звук от изливане и на трета кана, после нечии стъпки се отдалечиха. След няколко секунди се отвори врата и някой влезе много по-тежко. Скоро се разнесоха плацикане и сумтене.

— Да, някакъв мъж се накисна във ваната — установи Баба. — Гита, какви ги вършиш?

— Гледам дали няма чворове в тия дъски — съобщи Леля. — Аха, ето един…

— Я ела тук!

— Извинявай, Есме.

Тогава започна пеенето. Заслушаха се в много приятния тенор, чийто тембър беше обогатен от екота в банята.

— „Покажи ми пътя към дома, уморен съм и копнея за леглото…“

— Кефи се човекът — поклати глава Леля.

— „… и където и да бродя…“

Някой почука на вратата на банята и певецът без запъване превключи на друг език:

„… per via di terra, mare o schiuma…“[5]

Вещиците се спогледаха.

Обади се приглушен глас:

— Господине, донесох ви грейката.

— Многгго благггодаррря — отвърна къпещият се с тежък акцент.

Стъпките отново затихнаха в коридора.

— „… Indicame la strada…[6] да се завърнеш у дома.“ — Плисък на вода. — „Добра ви вечер, приятели моииии…“

— Брей, брей — промърмори под носа си Баба. — Нашият господин Дембел бил таен полиглот. Когато мърмори насън и си пее насаме в банята, приказва като нас, ама щом си мисли, че го слушат, става същински чужденец.

— Сигурно иска да забълбука оня Базилика — предположи Леля.

— О, аз си мисля, че двамата с Базилика направо са неразделни. Дори вече знам, че са един и същ…

На тяхната врата потропаха тихо.

— Кой е там? — властно попита Баба.

— Аз съм, госпожо. Слот. Съдържателят.

Вещиците избутаха леглото настрана и Баба открехна вратата.

— Какво има? — попита недоверчиво.

— Ъ-ъ… кочияшът каза… че сте вещици…

— Е, и?

— Дали не бихте искали… да ни помогнете?

— Какво не е наред?

— Ами моето момче…

Баба отвори вратата широко и видя жената, застанала зад господин Слот. Стигаше само да погледне лицето й. Жената държеше в ръцете си увито детенце.

Баба се отдръпна.

— Внесете го вътре, за да го прегледам.

Взе бебето от жената, седна на единствения стол в стаята и разгърна пелените. Леля Ог надничаше над рамото й.

— Хъм… — произнесе Баба след малко.

Озърна се към Леля, която почти незабележимо завъртя глава.

— Прокълната е тази къща, от това е всичко — промълви господин Слот. — И най-хубавата ми крава се поболя, няма да се оправи.

— О, имате краварник, значи? — сепна се Баба. — Много добро място за болник е краварникът. Щото е топло. Я ми покажете къде е.

— Долу ли искате да свалите момчето?

— И то тутакси.

Мъжът се озърна към жена си и вдигна рамене.

— Е, вие знаете най-добре. Минава се оттук.

Поведе вещиците надолу по задната стълба, минаха през двора и влязоха в сладникав задух. Една крава се бе проснала на сламата. Диво извъртя едното си око към тях и се опита да измучи.

Баба огледа всичко и постоя замислена. После отсъди:

— Ще свърши работа.

— От друго имате ли нужда? — попита Слот.

— Само от тишина и спокойствие.

Той се почеса по главата.

— Аз си представях, че правите заклинания или забърквате някаква отвара, нещо такова…

— Понякога и туй се случва.

— Ами аз знам къде да намеря жаба…

— Донесете ми само свещ — прекъсна го Баба. — Предпочитам нова.

— Това ли е всичко?

— Да.

Господин Слот се умърлуши. Колкото и да беше угрижен, пролича си, че според него Баба Вихронрав не е съвсем истинска вещица, щом няма да си послужи с жаба.

— Искам и кибрит — добави Баба, щом забеляза унинието му. — Може да ми потрябва и тесте карти.

— А аз имам нужда от три студени агнешки пържоли и точно две халби бира — вмъкна Леля.

Мъжът закима. Желанията им не заместваха напълно жабата, но бяха по-добри от нищо.

— Ти пък защо го крънкаш? — изсъска Баба, щом Слот излезе забързано. — Бездруго се натъпка на вечеря.

— А, винаги съм готова да хапна нещичко допълнително. Ти няма да ме искаш тука и ще ми стане скучно.

— Казала ли съм, че не искам да останеш?

— Е… дори аз веднага видях, че момченцето е в несвяст, а пък кравата я е налегнала червена треска, ако не бъркам. Тя също е зле. Затуй си мисля, че си намислила да пипаш… грубичко.

Баба само вдигна рамене.

— В такива случаи вещицата трябва да остане сама — добави Леля. — Но ти внимавай какво правиш, Есме Вихронрав.

Настаниха детето на едно одеяло колкото се може по-удобно. Съдържателят и жена му се върнаха с поднос.

— Госпожа Ог ще извърши необходимото с подноса в стаята си — високомерно съобщи Баба. — А на мен позволете да остана тук цялата нощ. И никой да не влиза, ясно? Каквото ще да става.

Майката се поклони притеснено.

— Аз се чудех дали да не надникна към полунощ, за да…

— Никой, казах. Сега си вървете.

Щом ги изпроводи благо, но непреклонно, Леля Ог пак подаде глава.

— Есме, какво си намислила?

— Гита, седяла си често при умиращи, нали?

— О, да, то си е… — Лицето на Леля се изопна. — Ох, Есме… нали няма да…

— Гита, хапни си с удоволствие.

Баба затвори вратата.

До някое време пренареждаше бурета и сандъци, за да си направи подобие на маса и да има къде да седне. Топлият въздух лъхаше на кравешки газове. Начесто проверяваше как са двамата й пациенти, макар че си знаеше и без това.

В другия край на двора странноприемницата притихна постепенно. Накрая звънна метал, когато съдържателят заключи вратите. Тя го чу как пристъпи към вратата на краварника, но спря разколебан. После той се качи по стълбата.

Баба сложи картите на масата от неодялани дъски и се опита да нареди пасианс, за който все не й стигаше търпение.

Свещта намаляваше. Баба остави картите и се загледа в пламъчето.

След незнайно колко време то трепна. Ако човек не се взираше упорито в него, нямаше да забележи.

Тя дълбоко си пое дъх и…

— Добро утро — изрече Баба Вихронрав.

— ДОБРО УТРО — отвърна глас до ухото й.

 

 

Леля Ог отдавна се бе справила с пържолите и бирата, но още не си лягаше. Просна се с дрехите на покритото легло, пъхна длани под главата си и се загледа в тавана.

След малко някой подраска по кепенците. Тя стана и отвори прозореца.

Огромно туловище скочи в стаята. За миг лунните лъчи осветиха лъскави мускули и разпиляна черна коса. После създанието се гмурна под леглото.

— Ох, леле-мале — въздъхна Леля.

Почака и взе кокал от подноса. По него имаше още месо. Опря го в пода.

Една ръка се протегна и сграбчи кокала.

Леля пак се облегна на възглавницата.

— Горкичкият ми…

Единствено спрямо Грибо острият усет за действителността изменяше на Леля. За нея той си оставаше уголемена версия на пухкавото котенце, каквото беше някога. Всеки друг го смяташе за обсипана с белези топка от изобретателно злонравие.

А от известно време му се налагаше да се бори с проблем, какъвто котките срещат рядко. Преди около година вещиците го превърнаха в човек, защото тогава им се струваше, че няма друг изход. Вложиха много усилия и морфогенетичното му поле се възстанови след няколко часа, от което всички наоколо си отдъхнаха искрено.

Но магията никога не е проста, колкото и хората да се заблуждават по въпроса. Тя се подчинява на някои всеобщи закономерности. И една от тях гласи, че колкото ще да е трудно нещо, щом бъде направено дори веднъж, става далеч по-лесно и ще се повтаря често. Дори когато някой грамаден планински връх бъде покорен от яки мъже след векове на провалени изкачвания, броени десетилетия по-късно престарели баби ще изкачват върха, за да си пият чая горе, и ще се мотаят напред-назад да си търсят очилата.

В пълно съгласие с тази закономерност душата на Грибо откри, че има още една възможност, когато някой го приклещи в ъгъла (освен обичайния котешки набор от „бягай, бий или се насери, може и едновременно“) — да се превърне в човек.

Ефектът от промяната изчезваше след време, което Грибо обикновено прекарваше в търсене на панталон.

Изпод леглото се разнесе хъркане. На Леля й олекна, когато звуците преминаха в мъркане.

Но тя изведнъж седна сковано. Беше на немалко разстояние от краварника, обаче…

Той е тук.

 

 

Баба издиша полека.

— Ела да седнеш където ще те виждам. Заради добрите обноски. И ще ти река веднага, че хич не ме е страх от тебе.

Високата фигура в черно наметало се премести върху удобно разположено буре и облегна косата си на стената. После отметна качулката на наметалото.

Баба скръсти ръце и се вторачи хладнокръвно право в очните кухини на новодошлия.

— ПОРАЗИТЕЛНО.

— Тъй е, щото имам вярата си.

— НИМА? И В КОЕ КОНКРЕТНО БОЖЕСТВО ВЯРВАШ?

— А, не в тях.

— ТОГАВА В КАКВО?

— Ами просто вярвам. Изобщо.

Смърт се наклони към нея и светлината на свещта хвърли други сенки по черепа му.

— ЛЕСНО Е ДА СИ СМЕЛА НА СВЕТЛО. ПОДОЗИРАМ, ЧЕ ВЯРВАШ В ТОВА ПЛАМЪЧЕ.

Той се ухили.

Баба наведе глава и духна свещта. После пак скръсти ръце и се вторачи сурово напред.

След малко гласът прозвуча в мрака:

— ДОБРЕ, ДЕ, ДОКАЗА МИ КАКВОТО ИСКАШЕ.

Баба драсна кибритена клечка и черепът срещу нея се очерта. Не беше помръднал.

— Значи се разбираме — отбеляза тя и запали отново свещта. — Нали не щем да седим цяла нощ? За колцина от тях си дошъл?

— ЗА ЕДИН.

— Не за кравата, тъй ли?

Смърт завъртя глава.

— Ама можеше и да е за кравата.

— НЕ. ТОВА БИ ОЗНАЧАВАЛО ДА ПРОМЕНЯ ИСТОРИЯТА.

— Историята си е пълна с неща, дето се променят.

— НЕ.

Баба се облегна.

— Тогаз те предизвиквам да играем. Туй си е традиция. Позволено е.

Смърт помълча.

— ПРАВА СИ.

— Добре.

— НАПЪЛНО ДОПУСТИМО Е ДА МЕ ПРЕДИЗВИКАШ ЧРЕЗ ИГРА.

— Аха.

— САМО ЧЕ… НАЯСНО ЛИ СИ, ЧЕ ЗА ДА СПЕЧЕЛИШ ВСИЧКО, ТРЯБВА И ДА ЗАЛОЖИШ ВСИЧКО?

— Двойно или нищо, а? Знам.

— НО НЯМА ДА ИГРАЯ ШАХ.

— И аз не понасям шаха.

— НИТО ПЪК НА САКАТИЯ ГОСПОДИН ЛУКЧО. НЕ УСПЯХ ДА СХВАНА ПРАВИЛАТА.

— Тъй да бъде. Какво ще речеш за едно раздаване на покер? Всекиму по пет карти, без допълнително теглене. С внезапна смърт, дето има една приказка.

Смърт пак поумува.

— ПОЗНАВАШ ЛИ ТОВА СЕМЕЙСТВО?

— Не.

— ТОГАВА ЗАЩО?…

— Ще си бъбрим ли или ще играем?

— КАКТО ИСКАШ.

Баба взе тестето и започна да разбърква картите, без да си гледа в ръцете, като се усмихваше на Смърт. Раздаде по пет карти и посегна към своите…

Костеливи пръсти хванаха китката й.

— ПЪРВО, ГОСПОЖО ВИХРОНРАВ… ЩЕ СИ РАЗМЕНИМ КАРТИТЕ.

Той смени местата на двете купчинки и кимна.

— Е, ГОСПОЖО?

Баба Вихронрав си погледна картите и ги хвърли на масата.

— ЧЕТИРИ ДАМИ. ХЪМ. МНОГО СИЛНА РЪКА.

Смърт също си погледна картите, после срещна нетрепващия взор на нейните сини очи.

Никой от двамата не помръдваше.

Накрая Смърт остави картите на масата.

— ЗАГУБИХ. ИМАМ САМО ЧЕТИРИ АСА.

Пак се взря за миг в очите на Баба. Дълбоко в кухините на черепа му просветваше синьо сияние. И може би за недоловима частица от секундата, незабележимо дори за най-внимателния наблюдател, едната синя точица примига.

Баба кимна и протегна ръка.

Гордееше се със своята способност да преценява хората по погледа и ръкостискането, което в този случай беше доста смразяващо.

— Вземи кравата — промълви тя.

— ТЯ Е ЦЕННО ЖИВОТНО.

— А кой знае какво ще излезе от туй дете?

Смърт стана и посегна да си вземе косата.

— ОХ…

— А, да — подхвърли Баба, щом атмосферата се поразведри малко, — нямаше как да не забележа, че доста предпазливо боравиш с тая ръка.

— Е, НАЛИ ЗНАЕШ КАК СТАВА — ПОВТАРЯЩИ СЕ ДВИЖЕНИЯ И ТЯМ ПОДОБНИ…

— Може да загазиш сериозно, ако си небрежен.

— КОЛКО СЕРИОЗНО?

— Искаш ли да погледна?

— ЩЕ БЪДЕШ ЛИ ТАКА ДОБРА? НАИСТИНА ВЗЕ ДА МЕ НАБОЛЯВА В ПО-СТУДЕНИТЕ НОЩИ.

Баба се изправи и понечи да опипа ръката, но пръстите й минаха направо през костта.

— Виж какво, вземи да се направиш по-веществен, ако искаш да помогна с нещо…

— ВЕРОЯТНО КАТО МИ ПРЕДПИШЕШ ШИШЕНЦЕ ЗАХАРОЗА И АКВА?

— Захар и вода ли? Знаеш, че те са за по-твърдоглавите, на които им е трудничко да мислят. Хайде, дръпни тоя ръкав по-нагоре. Не се дръж като голямо дете. Какво лошо бих могла да ти сторя?

Ръцете й докоснаха гладка кост. Бе попадала и в по-лошо положение. По тези кости поне никога не бе имало плът.

Опипа, поумува, стисна и завъртя…

Чу се щракане.

— ОХ!

— Сега опитай да я вдигнеш над рамото.

— Ъ-Ъ… ХЪМ… ДА. НАИСТИНА МИ СЕ СТРУВА, ЧЕ СЕ ДВИЖИ МНОГО ПО-СВОБОДНО. НЯМА СЪМНЕНИЕ. ИСКРЕНО СЪМ ТИ БЛАГОДАРЕН.

— Ако пак започне да те мъчи, знаеш къде живея.

— БЛАГОДАРЯ ТИ. МНОГО ТИ БЛАГОДАРЯ.

— Ти знаеш къде живее всеки. Във вторник сутрин ще е по-удобно. Тогаз обикновено съм си вкъщи.

— ЩЕ ЗАПОМНЯ. БЛАГОДАРЯ ТИ.

— Но в твоя случай ще искам предварителна уговорка. Без да се обиждаш.

— БЛАГОДАРЯ.

Смърт си тръгна. След миг кравата изохка немощно. Само звукът и лекото провисване на кожата отбелязаха прехода от живото същество към изстиващото месо.

Баба взе детето на ръце и пипна челото му.

— Вече няма треска.

— ГОСПОЖО ВИХРОНРАВ… — обади се Смърт от прага.

— Слушам, господине.

— ТРЯБВА ДА ЗНАМ ЕДНО НЕЩО. КАКВО ЩЕШЕ ДА СЕ СЛУЧИ, АКО НЕ БЯХ… ЗАГУБИЛ?

— На карти ли?

— ДА. КАКВО ЩЕШЕ ДА НАПРАВИШ?

Баба внимателно остави бебето на одеялото и се усмихна.

— Ами като за начало… щях да ти строша проклетата ръка.

 

 

Агнес остана будна до късно просто заради новата обстановка. В Ланкър повечето хора си лягаха — съгласно поговорката — с кокошките и ставаха с петлите[7]. Но тя изгледа вечерното представление, после наблюдаваше как изпълнителите се разотиват, а младшите хористи се прибират по стаичките си в разни ъгълчета на сградата. Накрая не остана никой освен Уолтър Плиндж и майка му, които се заеха да пометат.

Тя се закатери по стълбата. Май зад кулисите нямаше нито една запалена свещ, но малкото останали в залата стигаха, колкото да откроят някоя и друга сянка в тъмата.

Стълбата беше прилепена до стената и само неустойчивият парапет предотвратяваше падане отвисоко. Освен че водеше към таваните и складовете на горните етажи, тя беше и единственият път към галериите и потайните площадки, откъдето мъже с плоски шапки и сиви гащеризони вършеха театралните магии, обикновено с помощта на макари…

Върху един от крановете над сцената се мярна силует. Агнес го зърна само заради лекото движение. Фигурата коленичи, за да се вгледа в нещо. И то в непрогледния мрак.

Тя отстъпи назад и стъпалото изскърца.

Силуетът се обърна рязко. В тъмата се появи квадрат от жълтеникаво сияние и лъчът сякаш я прикова към тухлената стена.

— Кой е там? — подвикна тя, вдигнала ръка, за да заслони очите си.

— Кой е там? — като ехо отвърна фигурата и се запъна. — А… Ти си Пердита, нали?

Светлият квадрат се заклатушка към нея.

— Андре? — неуверено попита тя.

Би се дръпнала, ако тухлите имаха желание да я пропуснат.

Изведнъж той се озова на стълбата — съвсем обикновен човек, а не сянка. Държеше голям фенер.

— Какво правиш тук? — попита органистът.

— Ами… тъкмо щях да си лягам.

— О, да. — Той се поотпусна. — Вярно, някои от вас, момичетата, имате стаи тук. Управата реши, че е по-безопасно, отколкото да се прибирате нощем.

— А ти какво правиш тук горе?

Агнес внезапно осъзна, че са само двамата на стълбата.

— Аз… оглеждах мястото, където Призрака се опита да обеси господин Крипс.

— Защо?

— Исках да се уверя, че вече всичко е наред, разбира се.

— Сценичните работници не се ли качиха да проверят?

— Е, нали ги знаеш какви са… Реших, че е по-добре да съм сигурен.

Агнес пак погледна фенера.

— Никога не съм виждала такъв. Как го запали толкова бързо?

— Ъ-хъм… Това е затъмнен фенер. Има си подвижно капаче, виж, за да светва и угасва за миг…

— Предполагам, че ти е от полза, когато си търсиш четвъртинките и осминките по петолинията…

— Не ми се присмивай. Просто не искам повече неприятности тук. Ще се усетиш как започваш да се озърташ, когато…

— Лека нощ, Андре.

— Ами лека нощ.

Тя изкачи забързано остатъка от стълбата и се шмугна в стаичката си. Никой не я подгони.

Когато се успокои — а за това беше необходимо немалко време, — тя се съблече, навлече подобната на просторна палатка червена бархетна нощница, мушна се в леглото и отпъди изкушението да се завие презглава.

Зяпна тъмния таван.

„Що за тъпотия — реши накрая. — И той беше на сцената тази сутрин. Никой не може да се мести толкова бързо…“

Тъй и не разбра успяла ли е да поспи или само е задрямала, но някой почука плашливо на вратата.

— Пердита?!

Само една от познатите й би успяла да възкликне шепнешком.

Агнес стана и открехна вратата, за да провери, но Кристина едва не тупна в стаята.

— Какво става?

— Уплаших се!!!

— От какво?

— От огледалото!!! То ми говори!!! Може ли да спя в твоята стая?!

Агнес се огледа. Беше достатъчно тясно и както стояха прави.

— Значи огледалото говори?

— Да!!!

— Сигурна ли си?

Кристина вече се гмуркаше в леглото и се завиваше презглава.

— Да!!! — потвърди малко неясно.

Агнес си стърчеше сама в тъмнината.

Хората неизменно смятаха, че тя ще се справи, сякаш способностите нарастваха заедно с телесната маса — подобно на гравитацията. Вероятно не би имало полза да се сопне „Глупости, огледалата не говорят!“, особено щом другата участничка в диалога се свиваше под завивките.

Тя отиде опипом в другата стая и си удари палеца в крака на леглото.

Все някъде трябваше да има кибрит. Зашари с ръка по мъничкото нощно шкафче с надеждата да чуе тракането на клечки.

През прозореца се просмукваше мъждукането на нощния град. И огледалото сякаш просветваше.

Седна на леглото, което изскърца застрашително под тежестта й.

Добре, де… Все едно е на кое легло ще бъде…

Вече се канеше да се просне по гръб, когато в мрака нещо… звънна.

Беше звук на камертон.

И нечий глас изрече:

— Кристина, слушай ме внимателно.

Тя се вдърви, както седеше, и се вторачи в тъмата.

Тогава се сети. Нали им бяха казали „никакви мъже“. Втълпяваха им го много строго, сякаш операта е нещо като религия. Агнес не виждаше проблем да спазва забраната, поне в смисъла, който влагаха тук, но за момиче като Кристина… Нали казват, че любовта винаги намира начин, а това важи и за някои свързани с нея дейности…

Ох, да му се не види. Усети как се изчервява. В този мрак! Що за реакция?

Бъдещето се откри пред мисления взор на Агнес. Не й се струваше вероятно да я очакват много вълнения. Затова пък й предстояха година след година справяне с проблеми и прояви на чудесен характер. Почти сигурно беше, че в живота й ще има далеч повече шоколад, отколкото секс. Опитът не й позволяваше да прави правдиви сравнения, но макар че един шоколад можеше да й стигне за цял ден, липсата на избор не изглеждаше особено справедлива.

Налегнаха я същите чувства както у дома. Понякога стигаш до критичната точка, когато неправедното деяние май е единствената правилна постъпка.

Няма значение в коя посока ще тръгнеш. Има случаи, когато просто трябва да закрачиш.

Тя впи пръсти в чаршафа и повтори мислено говора на новата си приятелка. Леко поемане на въздух, задъхан звън в тона, който показва, че поне през половината време умът ти се рее някъде заедно със създанията от приказките. Опита го първо в главата си, после задейства и гласните си струни.

— Да?! Кой е там?!

— Твой приятел.

Агнес придърпа завивките към шията си.

— Посред нощ?!

— За мен е все едно дали е нощ. Аз принадлежа на нощта. И мога да ти бъда полезен.

Приятният глас като че се носеше откъм огледалото.

— С какво да ми бъдете полезен?!

— Не искаш ли да бъдеш най-добрата оперна певица?

— О, Пердита е толкова по-надарена от мен!!!

След кратко мълчание гласът отвърна:

— Не мога да я науча да изглежда и да се движи като теб, но теб мога да науча да пееш като нея.

Агнес впи поглед в тъмата, а потресът и унижението я изпълниха като пара под налягане.

— Утре ще пееш в ролята на Йодина. А аз ще те науча как да я изпълниш съвършено…

 

 

Сутринта на другия ден вещиците бяха, общо взето, сами в салона на каретата. Новини като Грибо се разнасят бързо. Но и Хенри Дембел — ако това наистина беше името му — седеше вътре до изискано облечен кльощав дребосък.

— Ето ни пак — отбеляза Леля Ог.

Хенри се усмихна изнервено.

— Онуй пеене снощи беше хубаво — продължи Леля.

Лицето му застина в дружелюбна гримаса. А в очите му безмерният ужас размахваше бяло знаменце.

— Госпожо, опасявам се, че господин Базилика не говори морпоркски — намеси се кльощавият. — Но аз ще ви превеждам, ако желаете.

— Какво?! — слиса се Леля. — А тогаз как… Ау!

— Извинявай — рече й Баба Вихронрав. — Лакътят ми май се хлъзна.

Леля Ог си разтри хълбока.

— Та щях да кажа, че той беше… Ау!

— Леле-мале, пак ли го направих? — учуди се Баба. — Тоя господин ни казваше, Гита, че неговият приятел не говори нашия език.

— Ъ? Но… Какво? А-а… Но… Аха. Сериозно? Ами… Добре. Да, бе. Ама хапва от нашия пирог, когато… Ау!

— Извинете приятелката ми — промълви Баба, — от възрастта е. Обърква се. Хареса ни как той пееше. Чухме го през стената.

— Имали сте голям късмет — превзето ги увери кльощавият. — Понякога хората чакат с години, за да чуят сеньор Базилика…

— … може би щото го чакат първо да си довърши вечерята… — промърмори неясен глас.

— … а миналия месец неговият глас разплака десет хиляди души, изпълващи докрай „Ла Скалда“ в Генуа.

— … ха, туй и аз го мога, хич не виждам какво му е особеното…

Погледът на Баба не се отделяше от лицето на Хенри Дембел, същият и „сеньор Базилика“. Изражението му подсказваше неизразимо облекчение, вгорчено донякъде от страшната увереност, че няма да трае дълго.

— Сеньор Базилика е прочут надлъж и нашир — надуто изрече мениджърът.

— … че какво ли друго да чакаш от него? — мърмореше Леля. — Сигурно се е прославил как излапва всеки чужд пирог. Е, да, сега е прекалено важен за таквиз като нас. Май се пъчи, щото е единственият, дето можеш да го откриеш и на географска карта… Ау!

— Виж ти… — Усмивката на Баба би изглеждала най-невинна в очите на всеки друг освен Леля. — В Генуа е топло и приятно. Предполагам, че сеньор Базилика тъгува по родината си. А вие с какво се занимавате, млади господине?

— Аз съм негов мениджър и преводач. Ъ-ъ… На вашите услуги, госпожо.

Баба кимна.

— И по нашите краища си имаме свестни певци — заинати се Леля.

— Нима? А откъде сте, уважаеми госпожи? — осведоми се мениджърът.

— От Ланкър.

Човекът учтиво се опита да открие Ланкър в мисления си атлас на големите музикални средища.

— Там имате ли консерватория?

— Че как иначе — опърничаво заяви Леля и за да го довърши, добави: — Само да видите какви буркани с домати си консервирам.

Баба изви очи към небето.

— Гита, никаква консерватория нямаш. Само затваряш по малко зимнина.

— Да, ама стига за цялото… Ау!

— И сеньор Базилика ли пътува за Анкх-Морпорк? — попита Баба.

— Ние — високомерно сподели мениджърът — позволихме на Операта да ни наеме до края на сезона… — Гласът му измени за миг. Той се вторачи в рафтовете за багаж. — Какво е това?

Баба също погледна нагоре.

— А, туй е Грибо.

— И не давам господин Базилика да го яде! — отсече Леля.

— Но какво представлява?

— Котарак.

— Този котарак ми се хили. — Мениджърът се размърда неловко на седалката. — И май надушвам нещо.

— Чудна работа — подхвърли Леля. — Аз пък нищичко не надушвам.

Навън тропотът на копитата се промени и каретата се заклатушка при спирането.

— Ами… — някак притеснено започна мениджърът — аз… виждам, че ще сменим конете. И денят е… хубав. Струва ми се, че предпочитам да проверя дали няма място на покрива.

Излезе и когато каретата потегли, не се бе върнал в кабината.

— Брей, брей — подхвана Баба, щом пак се заклатиха по пътя, — май си останахме тука двечките, Гита. И ще седим със сеньор Базилика, дето не говорел нашия език. Тъй ли е, господин Дембел?

Хенри Дембел извади кърпа от джоба си, за да попие своето препотено лице.

— Дами! Скъпи дами! Умолявам ви, проявете милост…

— Да не си сторил някоя злина, господин Дембел? — заяде се Леля. — Натрапил си се на жени, дето не са те искали, а? Или си отмъкнал нещо? (Без да броим оловото по покривите и разни други дреболийки, дето никому не липсват.) Да не си утрепал някого, дето не е заслужавал?

— Не!

— Есме, той истината ли казва?

Хенри се загърчи под погледа на Баба Вихронрав.

— Да.

— Е, тогаз всичко е наред — отсъди Леля. — Аха, разбрах… Самата аз не съм принудена да плащам данъци, ама знам, че други хора гледат как да се отърват от тая тегоба.

— О, причината не е в това, уверявам ви — забърбори Хенри. — Имам си хора, които се грижат за плащането на моите данъци…

— Ей, хитро си се уредил — похвали го Леля.

— Господин Дембел обаче си служи с още по-ловък номер — намеси се Баба. — Аз май го знам. Същото е като захарта и водата в шишенцето.

Хенри размаха ръце смутен.

— Ако те научат, че аз…

— Всичко става по-добро, ако е от далечната чужбина — продължи Баба. — Туй е цялата тайна.

— Това е… да, отчасти сте права — призна Хенри. — Защото никой не иска да слуша певец с фамилията Дембел.

— Хенри, ти откъде си? — сети се Леля.

— Ама наистина — натърти Баба.

— Израснах в Гъмжилото, а то е насред Сенките в Анкх-Морпорк. Ужасно сурово свърталище. Имаше само три начина да избягаш оттам. Или да пееш несравнимо, или да се биеш несравнимо.

— Ами третият начин? — настоя Леля.

— Човек можеше да се изсули по късата пресечка, която излиза на улица „Тихата стъпка“, а оттам да се озове на Шосето на Петмезената мина — обясни Хенри. — Който обаче избираше третия начин, никога нищо не постигаше в живота. — Той въздъхна. — Събрах някой и друг грош с пеене по кръчмите, но щом се опитах да си пробия път нагоре, веднага ме попитаха „Как ти е името?“. Аз отвърнах „Хенри Дембел“ и те се разкикотиха. Чудех се дали да не си измисля друго име, но всички в Анкх-Морпорк ме познаваха. Никой не искаше да слуша човек с фамилията Дембел.

Леля закима.

— Същото е при фокусниците. Никой от тях не се казва Фред Някойси. Винаги е нещо като Великия Изумителен, току-що пристигнал от двора на Краля на Клач заедно с асистентката си Гладис.

— Тъй всички го забелязват — добави Баба. — Ама много внимават да не се питат като е бил в кралския двор на Клач, що прави фокуси с карти в Резена, дето има седем жители.

— Да, номерът е навсякъде да си чужденец — съгласи се Хенри Дембел. — После пък се прочух и…

— И вече нямаше как да се отървеш от Енрико — довърши Баба вместо него.

Той кимна.

— Исках само да припечеля повечко парици. После щях да се върна и да се оженя за моята малка Анджелина…

— Коя е тя? — прекъсна го Баба.

— А, едно момиче, с което израснах — не пожела да навлиза в подробности Хенри.

— Ясно, въргаляли сте се в една и съща канавка в задните дворове на Анкх-Морпорк — предположи Леля.

— Канавка ли?! — изсумтя Хенри. — В онези времена чакахме по списък пет години, докато ни дойде редът за канавка. Смятахме онези в канавките за тузари. А ние се свирахме в отходен канал. С още две семейства. Имаше и един мъж, който жонглираше със змиорки. — Той въздъхна отново. — Но аз си тръгнах оттам и винаги трябваше да пътувам към следващия град, а в Бриндизи хората ме харесаха… и… и…

Издуха си носа в кърпата, сгъна я прилежно и извади друга от джоба си.

— Нямам нищо против равиолите и октоподите. Е, поне ги понасям… Но там не можеш да изкрънкаш халба свястна бира нито с умилкване, нито с пари. Сипват зехтин във всяко ядене, а от доматите се изприщвам. Отгоре на всичко в цялата страна не можеш да намериш вкусно твърдо сирене. — Пак си избърса лицето с кърпата и подхвана: — Хората обаче са толкова мили! Надявах се да похапна малко бифтек, когато съм на турне, но където и да отида, приготвят лазаня или спагети специално за мен. С доматен сос! Понякога дори е препържен! А като си помисля какво правят с октоподите… — Хенри потръпна. — После се усмихват до ушите и гледат как ям. Мислят си, че ми допада! Ех, какво не бих дал за чиния, пълна с чудесно агнешко печено и кнедлички…

— Че що просто не си кажеш? — учуди се Леля.

— Енрико Базилика яде равиоли и лазаня — вдигна рамене Хенри. — Вече нищо не мога да сторя. Госпожо Ог, вие интересувате ли се от музика?

Тя кимна гордо.

— От всяка измишльотина мога да изкарам верен тон, само ми дай пет минутки да порепетирам. Нашичкият Джейсън свири на цигулка, нашичкият Кев надува тромбон, всичките ми деца пеят добре, а Шон дори изкарва с пръдня всяка песен, дето се сетиш.

— Виждам, че сте много надарено семейство — отбеляза Енрико. Порови в джоба на жилетката си и извади две правоъгълничета от тънък картон. — Моля ви, дами, приемете това като дребен знак на признателност от човека, който изяжда чуждия пирог. Нека си остане наша малка тайна, а? — Намигна отчаяно на Леля. — Това са покани за Операта.

— Да се смае човек — възкликна Леля, — щото ние бездруго щяхме да… Ау!

— О, много благодаря — подхвана Баба и взе поканите. — Толкоз си любезен. Непременно ще дойдем.

— А сега моля да ме извините — промълви Енрико, — но трябва да си наваксам със съня.

— Че ти кога успя да се разсъниш? — невинно вметна Леля.

Певецът се намести на седалката, сложи кърпата на лицето си и след няколко минути се разнесе щастливото хъркане на изпълнил дълга си човек, който с малко късмет би избегнал новите срещи с тези вгорчили спокойствието му възрастни жени.

— Да, отнесе се — установи Леля малко по-късно и се взря в поканите, които Баба още държеше. — Значи искаш да отидем в Операта?

Баба рееше поглед в пространството.

Попитах те дали искаш да отидем в Операта?

И Баба се загледа в поканите.

— Подозирам, че онуй, което искам, май няма значение.

Леля Ог кимна.

Баба Вихронрав беше непоколебима противничка на измишльотините. Животът си е достатъчно труден, без наоколо да се размотават разни лъжи и да объркват главите на хората. А понеже в театъра лъжите намираха въплъщение, тя го ненавиждаше най-силно. Но… тъкмо в думата ненавист беше уловката. Тя също привлича. Ненавистта е любов, която само е обърнала гръб.

Баба не се гнусеше от театъра, иначе щеше да страни от него. А тя вече се възползваше от всеки шанс да гледа представленията на пътуващия театър, който навестяваше Ланкър. Седеше, вдървено изпружила гръб, на първия ред и гледаше свирепо. Дори по време на детските пиески я виждаха сред невръстните зрители и я чуваха да мърмори троснато „Не е вярно!“ или „Тъй ли трябва да се държите, а?“. Заради нея Ланкър се прочу навсякъде из равнините Сто с трудната за покоряване публика.

Но наистина не беше важно какво тя искаше. Ако ще и да не им харесва, вещиците се подчиняват на притеглянето към точките на сблъсък. Влече ги към врати, покрайнини, граници, порти, огледала, маски…

… и сцени.

 

 

В столовата на Операта поднасяха закуската към девет и половина. Хората на сценичните изкуства не са прочути с навика да стават рано.

Агнес понечи да зарови лице в чинията с яйца и бекон, но се спря навреме.

Добро утро!!!

Кристина сложи подноса си на масата и Агнес без никаква изненада видя на него стръкче зеленина, една стафидка и не повече от супена лъжица мляко. Момичето се наведе към Агнес и лицето му за миг изрази загриженост.

— Ти да не си зле?! Бузите ти са малко хлътнали!!!

Агнес се въздържа да не захърка.

— Чувствам се отлично, само съм уморена…

— О, чудесно!!! — Кристина изтощи запасите си от висши мозъчни функции и пак премина на автоматичен режим. — Харесва ли ти новата ми рокля?! Не е ли сладка?!

Агнес огледа премяната.

— Да. Много е… бяла. Много дантелена. И много прилепваща.

— И знаеш ли още какво се случи?!

— Не знам. Какво?

— Вече имам таен обожател!!! Не е ли възхитително?! Впрочем всички велики певици са ги имали!!!

— Таен обожател, значи…

— Да!!! Тази рокля!!! Донесоха я при задния вход преди малко!!! Не е ли вълнуващо?!

— Направо изумително — кисело смънка Агнес. — Пък ти дори още не си пяла. Ъ-ъ… От кого е?

— Не е известно, разбира се!!! Нали обожателят трябва да е таен!!! Вероятно ще ми изпраща цветя и ще поиска да пие шампанско от обувката ми!!!

— Нима? — намръщи се Агнес. — Наистина ли хората правят и това?

— Дори е традиция!!!

Кристина, кипяща от весела бодрост, бе дошла да споделя…

— О, ти наистина изглеждаш много уморена! — заяви тя и дланта й литна да закрие устата й. — О!!! Нали си разменихме стаите!!! Държах се толкова глупаво!!! Знаеш ли… — подхвана тя с някак куха хитрост, най-доброто подобие на лукавство, което можеше да постигне — … бих могла да се закълна, че чух пеене посред нощ… Някоя май опитваше как звучи гласът й в различните тоналности, нещо такова!…

Агнес бе възпитана да казва само истината. Знаеше какво би трябвало да отговори: „Съжалявам, аз като че се вмъкнах в живота ти по грешка. Случи се малко недоразумение…“

Напомни си обаче, че я възпитаха и да прави каквото й бъде наредено, да не се самоизтъква, да почита по-възрастните и да не изрича по-лоши ругатни от „Да му се не види“.

Какво й пречеше замалко да вземе назаем по-интересно бъдеще? За не повече от една-две нощи. Можеше да се откаже, когато й хрумне.

— Колко странно — промълви тя, — бях в стаята до теб, а не чух нищо.

— Така ли?! Ами добре тогава!!!

Агнес позяпа нищожните ястия върху подноса на Кристина.

— Това ли е цялата ти закуска?

— О, да! Иначе ще се надуя като балон, скъпа!!! Ти си късметлийка, можеш да ядеш каквото си поискаш!!! И не забравяй, че имаме репетиция след половин час!

Тя отпърха от столовата.

„Главата й е пълна с въздух под налягане — натърти си Агнес. — Сигурна съм, че не се опитва да обижда нарочно.“

Но някъде дълбоко в душата й Пердита Кс. Мечтана изтърва една много грубиянска думичка.

 

 

Госпожа Плиндж извади метлата си от шкафа с принадлежности за почистване и се обърна.

— Уолтър!

Гласът й отекна из празната сцена.

Уолтър?

Потропа нерешително по пода с дръжката на метлата. Уолтър бе свикнал с режима си. Тя му го набиваше в главата години наред. Не му беше присъщо да не е на определеното място в определения момент.

Поклати глава и се зае с работата си. Вече си знаеше, че й предстои упорито търкане. Въпреки това щеше да мине цяла вечност, докато се отърват от вонята на терпентин.

Някой минаваше през сцената. И си подсвиркваше.

Тя се стъписа.

— Господин Хаван!

Професионалният ловец на плъхове в Операта спря и свали от рамото си подскачащия чувал. Носеше стара шапка от реквизита, за да подчертае, че е цяла класа над обикновения изтребител на гризачи. По периферията й се трупаше дебел слой восък и остатъци от свещи, с които си светеше в по-мрачните подземия.

Движеше се сред плъхове толкова отдавна, че и в неговата физиономия се забелязваше нещо мише. Лицето му изглеждаше като продължение на носа. Мустаците му стърчаха. Предните зъби — също. Немалко хора се усещаха, че неволно търсят с поглед опашката му.

— Какво има, госпожо Плиндж?

— Знаеш, че не бива да си подсвиркваш на сцената! Това носи ужасно лош късмет!

— Е, тоя път е на добро, госпожо Плиндж. О, да! Ако знаеше каквото знам аз, щеше да преливаш от щастие. Ах! Какви неща видях, госпожо Плиндж!

— Да не си намерил злато долу, господин Хаван?

Тя приклекна полека, за да изчегърта петънце от боя.

А господин Хаван си взе чувала и продължи по пътя си.

— Може и злато да съм намерил, госпожо Плиндж. Ами да, нищо чудно да е злато…

Мина малко време, докато госпожа Плиндж принуди артритните си колене да я изправят и завъртят.

— Моля, господин Хаван?

По-нататък нещо тупна — вързоп торби, пълни с пясък, опря в дъските.

Сцената беше голяма, празна и безлюдна, без да се брои чувалът, който упорито се премяташе в търсене на свободата.

Госпожа Плиндж внимателно се огледа във всички посоки.

— Господин Хаван? Тук ли си?

Изведнъж й се стори, че сцената е станала още по-просторна и още по-неоспоримо пуста.

— Господин Хаван? Ехо-о-о? — Заозърта се пак. — Ей, господин Хаван?

Нещо полетя полека отгоре и падна до краката й.

Беше мърлява черна шапка с остатъци от свещи по периферията.

Жената отметна глава назад.

— Господин Хаван?

 

 

Господин Хаван беше свикнал с мрака. Не виждаше нищо страшно в липсата на светлина. И открай време се гордееше с острото си нощно зрение. Ако имаше поне някакво мъждукане, дори фосфоресцираща точица от гниещо парченце, стигаше му да вижда. А шапката със свещите беше по-скоро част от образа.

Шапката… за миг помисли, че я е загубил. Ама че работа, още си беше на главата му. Ами да. Замислено потри с пръсти шията си. Някаква важна подробност му се изплъзваше…

Беше твърде тъмно.

— ПИСУК?

Вдигна поглед.

Във въздуха пред очите му стоеше закачулена фигурка, висока към една педя. Костелива муцунка с провиснали сиви мустачки се подаваше изпод качулката. Мънички пръстчета само от кости държаха миниатюрна коса.

Господин Хаван си кимна умислен. Никой не можеше да влезе в Кръга на посветените в Гилдията на мишеловците, без да чуе разни прошепнати на ухо слухове. Плъховете си имали свой Смърт, както и крале, парламенти и народи. Но нито един човек не се бе убеждавал в това с очите си.

До този миг.

Той се почувства поласкан. Пет поредни години бе печелил Златния чук за най-много уловени плъхове, но уважаваше жертвите си, както някой войник уважава коварния и храбър враг.

— Ъ… мъртъв съм, значи?…

— ПИСУК.

Господин Хаван откри, че множество чифтове очи го наблюдават. Малки лъскави очички.

— И… какво ще стане сега?

— ПИСУК.

Душата му погледна ръцете си. Те май се удължаваха и ставаха доста по-окосмени. Усещаше как растат и ушите му, притесни го и несъмненото източване в основата на гръбнака му. Прекара почти целия си живот в едно-единствено занимание из тъмни дупки, но въпреки това…

— Но аз не вярвам в прераждането! — възрази той.

— ПИСУК!

Господин Хаван разбра абсолютно ясно с ума си на гризач какво му се казва: „Затова пък прераждането вярва в теб.“

Господин Ведър зорко прегледа пощата си и най-сетне си отдъхна, че не е получил поредното писмо със собствената емблема на Операта.

Отдръпна се от бюрото и отвори чекмеджето, за да извади перодръжка.

Опули се и посегна към ножчето за хартия.

Жжжъц…

… шумолене…

Ще ви бъда особено задължен, ако тази вечер Кристина изпее ролята на Йодина в „Ла Тривиата“. Времето навън е все така приятно. Надявам се, че вие сте добре.

Ваш

Призрак на Операта

— Господин Салзела! Господин Салзела!

Ведър блъсна стола си в стената и се втурна към вратата. Отвори я тъкмо навреме, за да налети на пищяща балерина.

Нервите му бездруго вече звъняха, затова и той отвърна с пронизителен вик. С което явно постигна ефекта от мокър парцал или навременен шамар. Тя млъкна и го изгледа оскърбено.

— Пак се е развихрил, нали! — завайка се Ведър.

— Той е тук! Призрака! — възкликна момичето, решено да си каже репликата, въпреки че очевидно нямаше нужда от нея.

— Да, да, май вече знам — промърмори Ведър. — Надявам се обаче да не е някой от скъпите служители.

Той спря насред коридора и се завъртя на място. Момичето отскочи от укорно размахания показалец.

— Поне ходѝ на пръсти! — кресна Ведър. — Сигурно ми е струвало цял долар, докато дотичаш тук!

На сцената се бе скупчила тълпа. По средата новото момиче — онова, дебелото — се бе навело да утешава възрастна жена. Ведър я разпозна смътно. Тя принадлежеше към персонала, неразделен от Операта подобно на плъховете или водоливниците, населили покривите.

Държеше нещо.

— Ей тъй си падна от тавана… Окаяната му шапка!

Ведър погледна нагоре. Щом очите му свикнаха с мрака, различиха сред гредите форма, която се въртеше лениво…

— Олеле… А аз тъкмо си мислех колко учтиво писмо ми е написал онзи…

— Нима? Тогава прочетете това — обади се Салзела зад гърба му.

— Задължително ли е?

— Адресирано е до вас.

Ведър разгъна листа.

Хахахаха! Ахахахаха!

Ваш

Призрак на Операта

 

PS. Ахахахаха!!!!!

Той погледна измъчено към Салзела.

— Кой е нещастникът горе?

— Господин Хаван, ловецът на плъхове. Около шията му се увила примка, а другият край на въжето бил вързан за няколко торби с пясък, които се спуснали. Хаван пък се… издигнал.

— Не разбирам! Онзи луд ли е?

Салзела обгърна с ръка раменете му и го отведе настрана от гъмжилото.

— Е, вижте… — подхвана колкото можа по-благо. — Човек, който през цялото време се размотава с вечерен костюм, дебне в сенките и от време на време убива някого… После праща кратички бележки, на които е изписан маниакален кикот. Забелязвам, че пак е наредил пет възклицателни знака. Не можем да не се попитаме — тези занимания подхождат ли на здравомислещ човек?

— Но защо го прави? — изхленчи Ведър.

— Въпросът ви е смислен само ако говорим за разумен човек — невъзмутимо отбеляза Салзела. — Иначе може да го прави по внушение на някакви малки жълти духчета.

— Разумен ли? — промърмори Ведър. — Как би могъл да е разумен? Прав беше, да знаеш. От обстановката в това място всеки ще се побърка. Нищо чудно аз да съм единственият тук, който е стъпил здраво с двата си крака на земята! — Обърна се и очите му се присвиха към групичка момичета, които си шепнеха нервно. — Ей, вие, девойчета! Я не стойте така! Да ви видя как подскачате нагоре-надолу! На един крак! — Пак погледна към Салзела. — Та за какво говорех?

— Казвахте, че сте стъпил и с двата крака на земята. За разлика от кордебалета. И от господин Хаван.

— Неуместна шега — хладно го скастри Ведър.

— Според мен — заяви музикалният ръководител — най-добре е да затворим Операта, да съберем всички здрави мъже, да им раздадем факли, да претърсим всичко от тавана до мазето, да изкараме онзи на светло, да го подгоним, да го хванем, да го смажем от бой и да хвърлим останките му в реката. Само така ще си осигурим спокойствие.

Знаеш, че не можем да си позволим това — възрази Ведър. — Май печелим хилядарки всяка седмица, обаче и харчим хилядарки. Направо умът ми не побира как успяваме да ги прахосаме… Въобразявах си, че управлението на Операта означава само да запълваш със задник всяко кресло в залата, но щом се озърна нагоре, виждам нечий задник да се полюшва във въздуха… Питам се какво ли още ще стори онзи…

Спогледаха се, а после като привлечени от магнит очите им се завъртяха към залата и се приковаха в огромното блещукащо туловище на полилея.

— О, не!… — изстена Ведър. — Не би го направил, нали? Тогава вече ще е свършено с нас.

Салзела въздъхна.

— Чуйте ме… Това чудо тежи повече от тон. А въжето му е по-дебело от ръката ви. Макарата е заключена с катинар, когато никой не работи с нея. Безопасно е.

Пак се спогледаха.

— Ще се погрижа някой да пази там всяка секунда, когато има представление — обеща Салзела. — Ако желаете, лично ще се заема със задачата.

— А той иска Кристина да пее в ролята на Йодина тази вечер! Гласчето й е като свирка!

Веждите на музикалния ръководител се извиха като дъги.

— Е, поне това не е кой знае какъв проблем.

— Хайде, де! Една от главните героини!

Салзела отново прихвана шефа си за раменете.

— Мисля, че е време да опознаете някои по-тъмни кътчета в прекрасния свят на операта.

 

 

Каретата спря на площад „Сатор“ в Анкх-Морпорк. Пътническият агент подскачаше от нетърпение.

— Закъсняхте с петнайсет часа, господин Газивир! — разкрещя се той.

Кочияшът кимна безучастно. Остави юздите, скочи от капрата и огледа конете. Движенията му бяха някак вдървени.

Пътниците си грабваха багажа и се отдалечаваха припряно.

— Е? — подкани агентът.

— Направихме си пикник — изрече кочияшът.

Лицето му беше посивяло.

— Спрели сте за пикник?!

— И попяхме малко — добави кочияшът и извади торбите със зоба изпод капрата.

— Значи сериозно ми разправяш, че си спрял пътническа карета за пикник и разпявка?

— О, освен това котаракът заседна между клоните на едно дърво.

Кочияшът си засмука разсеяно пръстите и агентът забеляза, че ръката му е превързана с носна кърпичка. А в очите на човека се кълбяха облаците на смътни спомени.

— После пък си разказвахме истории.

— Какви истории?

— Оная, ниската и дебелата, накара всекиго да разкаже по нещо, за да минело по-неусетно времето.

— Е, и? Не мога да си представя как това би могло да ви забави!

— Да бяхте чул нейната история. Знаете ли я — за дългуча и пианото? Толкова се засрамих, че паднах от каретата. Такива думички не съм ръсил дори пред милото си бабче!

— Разбира се — произнесе агентът, който се гордееше с ироничното си отношение към живота, — думата „разписание“ изобщо не се мярна в ума ти, докато всичко това се случваше…

За пръв път кочияшът се обърна да го погледне право в очите. И агентът неволно отскочи. Виждаше човек, който сякаш бе прелетял с делтапланер над самия ад.

Вие им обяснете за разписанието — сопна се кочияшът и се махна.

Агентът го позяпа и пристъпи към кабината.

Дребосък с изтерзан вид излезе, повлякъл грамаден дебелак, комуто бърбореше неспирно на непознат за агента език.

Остана насаме с каретата и конете, а пътниците се смаляваха в далечината.

Отвори вратичката и надникна вътре.

— Добро ти утро, господине — поздрави го Леля Ог.

Той изгледа озадачено първо нея, после Баба Вихронрав.

— Госпожи, всичко ли е наред?

— Много приятно пътувахме — сподели Леля Ог и го хвана под ръка. — Няма съмнение, че пак ще се повозим при вас.

— Кочияшът май смяташе, че е имало някакви проблеми…

— Проблеми ли? — обади се Баба. — Никакви не видях. Ами ти, Гита?

— Можеше по-бързичко да донесе стълбата — укорно отбеляза Леля и излезе от каретата. — Сигурна съм и че си мърмореше нещо под носа, когато спряхме да се порадваме на изгледа. Но съм готова да му простя.

— Спирали сте да се порадвате на изгледа? — промълви агентът. — Кога?

— О, няколко пъти — увери го Леля. — Няма смисъл да препускаме през цялото време, нали? Който бърза, бавно стига и тъй нататък. Можеш ли да ни покажеш накъде да тръгнем за Брястовата улица? Ще се настаним при госпожа Палм. Нашичкият Нев много хвалеше пансиона й, щото там никой не се сещал да го търси…

Агентът отстъпи малко назад, както ставаше с всекиго при първата среща с картечното дърдорене на Леля.

— Брястовата улица ли? — смънка той. — Но… почтените дами не би трябвало да ходят там…

Леля го потупа по рамото.

— Още по-добре. Значи няма да се сблъскаме с познати.

Когато Баба мина край конете, те понечиха да се скрият зад каретата.

 

 

Ведър се усмихна лъчезарно, но по лицето му лъщяха капчици пот.

— А, Пердита. Моля те, настани се удобно, момиче. Ъ-ъ… Харесва ли ти при нас?

— Да, благодаря, господин Ведър — отговори тя както се очакваше от нея.

— Добре. Много добре. Нали е чудесно, господин Салзела? Не мислиш ли, че това е прекрасно, господин Подкоп?

Агнес огледа трите напрегнати лица.

— Всички сме много доволни да чуем това — обяви господин Ведър. — И ние имаме… ъ-ъ, изумително предложение за теб. Уверен съм, че то ще ти помогне да се почувстваш още по-добре.

Агнес се взираше в лицата им.

— Слушам ви — промълви тя сдържано.

— Знам, че ти… ъ-ъ… си съвсем отскоро при нас, но ние решихме да… ъ-ъ… — Ведър преглътна и се озърна към другите двама в търсене на морална подкрепа — … да ти дадем възможността да пееш ролята на Йодина в представянето на „Ла Тривиата“ тази вечер.

— Да?

— Ъ-хъм. Не е главната роля, но естествено включва и прочутата ария „Отпътуване“…

— Аха. И?

— Ъ-ъ… има… ъ-ъ, тоест… — Ведър се отказа и погледна безпомощно музикалния ръководител. — Господин Салзела?

Салзела се наведе към нея.

— Всъщност ние искаме от теб… Пердита… да изпееш ролята, така е, но не и… по-точно казано… да я изиграеш.

Агнес изслуша обясненията им. Ще стои в хора точно зад Кристина, на която пък ще наредят да пее съвсем тихо. Салзела заяви, че така било правено десетки пъти. И то доста по-често, отколкото публиката можела да заподозре — ако някой пресипне или изведнъж си загуби гласа, или пък се появи толкова къркан, че едва се държи на краката си. А в един печално известен случай преди много години изпълнителят на ролята починал в антракта и впоследствие изпял знаменитата си ария с помощта на дръжка от метла, която го крепяла изправен, а ченето му се задвижвало с връвчица.

Не било безнравствено. Шоуто трябвало да продължи.

Редичката от отчаяно ухилени лица лъщеше насреща й.

„Бих могла просто да си тръгна. Да се махна от тези озъбени физиономии и от загадъчния Призрак. Не биха успели да ми попречат. Но няма къде да се прибера освен у дома.“

— Да… ъ-ъ, да. Аз съм много… ъ-ъ… но защо да е така? Не е ли по-лесно аз да играя ролята и да пея?

Мъжете се спогледаха и заговориха едновременно.

— Вярно, но трябва да разбереш, че Кристина е… има по-голям опит…

— … артистична техника…

— … сценично присъствие…

— … несъмнено лирично излъчване…

— … и костюмът й е по мярка…

Агнес се взря в едрите си ръце. Усещаше изчервяването, което напредваше с устрема на варварска орда, изгаряйки всичко по пътя си.

— Да, ясно — промълви накрая. — Да. Ами разбира се. Непременно ще дам всичко от себе си.

— Великолепно! — отдъхна си Ведър. — Няма да забравим това. И аз съм убеден, че скоро ще намерим съвсем подходяща роля за теб. Днес следобед трябва да се видиш с доктор Подкоп, за да те запознае с партитурата.

— Ъ-ъ… Знам я добре, струва ми се — сподели Агнес.

— Нима? Как я научи?

— Аз… вземах уроци.

— Чудесно, момиче — одобри Ведър. — Проявила си усърдие. Смайващо. Все пак трябва да се видиш с доктор Подкоп…

Агнес стана и излезе тежко, без да ги погледне.

Подкоп въздъхна и поклати глава.

— Горкото дете! Твърде късно се е родила. Някога в операта наистина имаха значение само гласовете. Знаете ли, помня времето на великите певици. Госпожа Виолета Гигли, госпожа Клариса Екстендо… Понякога се питам къде ли се дянаха.

— Климатът не се ли промени неблагоприятно за тях? — гадничко подхвърли Салзела.

— А току-що излезе фигура — продължи Подкоп, — която направо те подтиква да поставиш отново на сцената „Пръстенът на Нибелунгингин-гите“. Ето какво наричам аз опера…

— Три дни поред боговете си крещят, а няма и двайсетина минути запомнящи се мелодии ли? — уточни Салзела. — Не, благодаря.

— Но нима не я чуваш мислено как пее ролята на Хилдабрун, предводителката на валкириите?

— Да. О, да! За жалост лесно си я представям и как пее ариите на джуджето Нобо и на Йо, Шефа на боговете.

— Какви времена бяха… — тъжно поклати глава Подкоп. — Тогава имаше истинска опера. Спомням си как госпожа Веритази натика един музикант в собствения му цугтромбон, защото си позволи прозявка…

— Да, да, но сега е Векът на Плодния прилеп — прекъсна го Салзела и се изправи. Пак погледна затворената врата и врътна глава. — Смайващо… Как мислите, самата тя дали съзнава колко е дебела?

 

 

Вратата на дискретното заведение, притежавано от госпожа Палм, се отвори веднага след почукването на Баба Вихронрав.

Показа се млада жена. Беше си абсолютно очевидно, че е млада жена. Изобщо нямаше начин някой някак да я сбърка с млад мъж.

Леля Ог надникна иззад напудреното рамо на момичето към червения плюш и златната боя на приемната, после вдигна очи към безстрастното лице на Баба, накрая отново се вторачи в младата дама.

— Като се върна вкъщи, ще му смъкна кожата от гърба на Нев с камшика. Хайде, Есме, вътре няма да ти допадне. Твърде дълго е за обясняване…

— О, Бабо Вихронрав! — възкликна в това време момичето. — Коя е приятелката ти?

Леля пак се озърна към Баба, чието изражение изобщо не се бе променило.

— Аз съм Леля Ог — успя да се представи след малко. — Да, Леля Ог. Мамчето на Нев — добави кисело. — Ами да. Щото съм… — Думите „почтена вдовица“ се помъчиха да задействат гласните й струни, но се спаружиха от чудовищното си лицемерие. Тя се задоволи да изрече: — … тъй, де, майка му. На Нев. Тъй, значи. Неговото мамче.

— Здравей, Колет — обади се и Баба. — Какви хубави обици носиш. Госпожа Палм тук ли е?

— Тя винаги е тук за важни посетители — съобщи Колет. — Моля ви, влезте, всички толкова ще се радват да ви видят отново!

Зазвучаха радостни възгласи, когато Баба пристъпи в аления полумрак.

— Какво?! Ти идвала ли си вече тука? — промърмори Леля, докато оглеждаше розовата плът и белите дантели, от които предимно се състоеше обстановката наоколо.

— Идвала съм. Госпожа Палм ми е отдавнашна приятелка. На практика си е вещица.

— Есме, ти… нали знаеш що за място е туй? — провери Леля.

Незнайно защо се подразни. Охотно даваше първенство на Баба в световете на съзнанието и магията, но беше убедена, че някои по-специализирани знания си остават нейна територия. Дори не очакваше от Баба да е осведомена за съществуването им.

— Да, знам — невъзмутимо потвърди Баба Вихронрав.

И търпението на Леля се изчерпи.

— Туй е дом с лоша слава!

— Напротив — възрази Баба. — Доколкото знам, хората го хвалят.

Знаела си, значи? И думичка не спомена пред мене!

Едната вежда на Баба трепна иронично.

— Трябва ли да просвещавам госпожата, която измисли Ягодовия треперко?

— Е, тъй си е, но…

— Гита, всеки живее както може. На тоя свят мнозина смятат и вещиците за зли.

— Да, но…

— Гита, преди да оплюваш някого, що не повървиш един ден в неговите обуща, а?

— С тия обувчици, дето тя ги носи, ще си изкълча глезените — изскърца със зъби Леля. — Имам нужда от стълба само за да ги надяна.

Вбесяваше я умението на Баба да подтиква събеседника към нежелани от него реплики. И да му открива неочаквани кътчета в собствената му глава.

— Тук сме добре дошли, а леглата са меки — добави Баба.

— И затоплени, предполагам — предаде се Леля, но не изведнъж. — А в прозорчето сияе подканящо червено фенерче.

— Леле-мале, Гита Ог. Аз пък що ли си мислех, че от нищичко не ти пука?…

— Не ми пука — потвърди Леля. — Само дето лесно се слисвам.

 

 

Хормайсторът доктор Подкоп се взря в Агнес над срязаните наполовина лещи на очилата си.

— Арията… ъ-хъм, „Отпътуване“, както е известна, си е същински малък шедьовър. Не е сред блестящите образци на операта, но въпреки това остава в паметта на хората. — Очите му се замъглиха. — „Questa maledetta — пее Йодина, когато му разкрива колко й е трудно да го напусне… — Questa maledetta porta si bloccccca, Si blocca comunque diavolo lo faccccc-cio…[8]

Той млъкна и с излишно подчертан жест избърса очилата си с носна кърпичка.

— Когато Гигли я пееше — замънка, — нямаше и един чифт сухи очи в залата. Бях на представлението. Тогава реших, че ще… О, славни времена бяха, наистина. — Намести очилата и си издуха носа. — Ще ти демонстрирам веднъж как трябва да звучи. Да започваме, Андре.

Младежът, когото повикаха да акомпанира на пианото в залата за репетиции, кимна и намигна потайно на Агнес.

Тя се престори, че не е видяла, и се заслуша с изражение на строго усърдие, докато възрастният мъж мъчеше гласа си с партитурата.

— А сега — рече той след малко, — да видим как ще се справиш ти.

Връчи й нотните листове и кимна пак на пианиста.

Агнес изпя арията… по-точно първите няколко такта. Андре престана да свири и опря чело на пианото, като се мъчеше да сподави смеха си.

— Ъ-хъм — произнесе Подкоп.

— Сбърках ли нещо?

— Пееше като тенор — заяви хормайсторът и изгледа сурово Андре.

— Господине, тя просто запя с вашия глас!

— Дали не би могла да я изпееш като… ъ-ъ, Кристина?

Започнаха отново.

— Куеста?! Маледета!!!…

Подкоп вдигна ръце, за да я спре. Раменете на Андре се тресяха от усилие да не се разсмее.

— Да, да. Много точно я наподобяваш. Но не може ли да опитаме пак и ти да пееш както… ъ-ъ, смяташ, че би трябвало да изпълниш арията?

Агнес кимна.

Започнаха отначало…

… и стигнаха до края.

Подкоп бе седнал с извърнато настрани лице. Не искаше да я погледне.

Агнес го зяпаше смутена.

— Ами… Добре ли беше?

Андре се надигна бавно от табуретката и хвана ръката й.

— Според мен е по-добре да го оставим сам — настоя тихо и я задърпа към вратата.

— Толкова зле ли беше?

— Всъщност… не.

Подкоп вдигна глава, но още не се обръщаше към Агнес.

— Госпожице — заговори дрезгаво и сковано, — упражнявайте се да произнасяте звука „р“ и се стремете към по-голяма увереност във високите тонове.

— Да. Непременно.

Андре я изведе в коридора, затвори вратата и се вторачи в нея.

— Беше потресаващо! Никога ли не си чувала как пееше великата Гигли?

— Дори не знам коя е тя. А какво изпях все пак?

— И това ли не знаеш?

— Ами да, нямам представа какво означават думите.

Андре се зачете в нотните листове.

— Е, не съм познавач на този език, но началото май се превежда горе-долу така:

Тази проклета врата заяде,

тази проклета врата заяде

и все заяжда, каквото и да сторя.

Написано е „Дръпни“ и ето, аз дърпам,

но не трябваше ли да напишат „Бутни“?

— Това ли било? — примига Агнес.

— Да.

— Но нали уж е много трогателно и романтично!

— Така е — натърти Андре. — Това не е истинският живот, а опера. Все едно е какво означават думите. Важно е чувството. Никой ли не ти е казвал?… Виж какво, зает съм с репетиции целия следобед, но дали да не се видим утре? Да речем, след закуска?

„О, не!“ Пак се започваше. Изчервяването плъзна неумолимо нагоре. Агнес се чудеше дали някой ден ще откаже да спре на лицето й, а ще продължи нагоре и ще образува голям розов облак над главата й.

— Ъ-ъ… да — отвърна тя. — Да. Ще ми бъде много… полезно.

— Сега трябва да продължа с репетициите. — Той й се усмихна бледичко и погали ръката й. — И… много съжалявам, че ти потръгна така при нас. Защото… беше изумителна. — Понечи да се отдалечи, но спря. — Уф… съжалявам, ако съм те уплашил снощи.

— Какво?

— На стълбата.

— А, тогава ли… Не се уплаших.

— Ти… такова… нали не си споменавала пред никого? Ще ми бъде неприятно, ако хората започнат да си мислят, че се тревожа излишно.

— Не съм се сещала, право да ти кажа. Знам, че не може ти да си Призрака, ако това те мъчи. Нали?

— Аз?! Призрака? Ха-ха!

— Ха-ха — съгласи се Агнес.

— Значи… ще се видим утре…

— Чудесно.

Агнес се запъти обратно към стаята, потънала в мислите си.

Там беше Кристина, която се разглеждаше придирчиво в огледалото. Завъртя се, щом Агнес влезе. Дори в движенията си успяваше да вложи възклицателни знаци.

— О, Пердита!!! Чу ли?! Тази вечер ще пея в ролята на Йодина!!! Не е ли прекрасно?!

Тя се втурна през стаичката и понечи да вдигне другото момиче от пода в прегръдка, но накрая се задоволи само с прегръдката.

— Чух, че вече ти позволяват да пееш в хора, нали?!

— Вярно е.

— Не е ли много мило от тяхна страна?! А аз репетирах цяла сутрин с господин Салзела! Кеста?! Малидетъ!!! Портъ зъ блокъ!!!

Тя се врътна щастливо и невидими пайети изпълниха въздуха с блясъка си.

— Когато се прочуя навред — заяви Кристина, — няма да съжаляваш, че съм ти приятелка!!! Ще сторя всичко, което е по силите ми, за да ти помагам!!! Сигурна съм, че ми носиш късмет!

— Така трябва да е — смънка Агнес безнадеждно.

— Защото моят скъп татко ми каза, че някой ден едно миличко духче ще се появи и ще ме подкрепи да постигна заветната си мечта, и да знаеш, че според мен това духче си ти!!!

Агнес се подсмихна нещастно. След като опозна донякъде Кристина, започваше да се бори с желанието да надникне през едното й ухо, за да провери вижда ли се дневната светлина през другото.

— Ъ-ъ… Ние не си ли разменихме стаите?

— О, ти за снощи ли говориш?! — засмя се Кристина. — Нали се държах много глупаво?! Освен това ще имам постоянна нужда от голямото огледало, щом ще ставам примадона! Нямаш нищо против, надявам се!!!

— Какво? О, не. Разбира се, че нямам. Ъ-ъ… Щом си решила…

Агнес се озърна към огледалото, погледна към леглото и се вторачи в Кристина.

— Да — промълви, потресена от чудовищната идея, която й бе поднесена току-що от Пердита, притаила се в дъното на душата й. — Убедена съм, че така всичко ще бъде наред.

 

 

Доктор Подкоп си издуха носа и се постара да си придаде достоен вид.

Не беше длъжен да се примирява. Това дете може и да беше от по-тежките категории, но пък Гигли например веднъж бе смазала до смърт един тенор с туловището си, без никой да я укори.

Имаше намерение да протестира пред господин Ведър.

Доктор Подкоп беше отдаден изцяло на една идея. Той вярваше в гласовете. Нямаше никакво значение кой как изглежда. Никога не оставаше с отворени очи по време на представление. Само музиката беше важна, а не актьорската игра и в никакъв случай не външността на певците.

Защо да го интересува телосложението й? Госпожа Теситура имаше такава четина по бузите си, че човек можеше да драсне кибритена клечка в нея, а носът й беше разплескан по половината лице. Въпреки това мереше сили с най-добрите баси, включително и в отварянето на бирени бутилки с нокътя на палеца си.

Разбира се, Салзела му подхвърляше, че всички се примиряват грамадни женища на петдесет години да играят кльощави девойчета на седемнадесет, но никой не би понесъл дебело момиче на седемнадесет да изпълни същата роля. Твърдеше, че хората с удоволствие преглъщат голямата лъжа, обаче се задавят с дребната уловка. Салзела често говореше така.

Нещо потръгна накриво напоследък. Цялото това място му се струваше… болнаво, ако изобщо има смисъл да се обсъжда здравето на сградите. Публиката още пълнеше салона, но парите сякаш се топяха. Всичко изглеждаше толкова скъпо… А сега станаха собственост на някакъв си сиренар, за бога — мърляв търгаш, изскочил иззад тезгяха си, който несъмнено щеше да им натрапва щурите си хрумвания. Имаха нужда от бизнесмен, от чиновник, който умело борави с числата и не се намесва. Това им беше лошото на всички собственици, които бе търпял досега — отначало се смятаха за бизнесмени, но изведнъж ги сполетяваше заблудата, че могат да дадат и художествен принос.

Е, сиренарят може би поне се е научил да смята в търговията си. Стига да си стои в кабинета при книжата, а не да се перчи навсякъде, все едно притежава всичко наоколо, и то само защото наистина го притежава…

Подкоп примига. Пак бе свърнал не накъдето искаше. Колкото и години да прекара човек тук, сградата си остава лабиринт за него. Откри, че е в стаята на оркестъра зад сцената — виждаха се само инструменти и сгъваеми столове. Неволно подритна бирена бутилка.

Рязък звън на струна го накара да се обърне. Подът беше осеян със счупени инструменти. Зърна поне пет-шест натрошени цигулки. И няколко прекършени обоя.

После се взря в нечие лице.

— Но… защо тъкмо ти

Очилата се завъртяха във въздуха и стъклата-половинки се пръснаха на дъските.

А нападателят свали маската си, гладка и бяла като ангелски череп, и пристъпи решително напред…

 

 

Доктор Подкоп примига.

Беше тъмно. Закачулена фигура вдигна глава и го изгледа с очните си кухини.

Най-скорошните спомени на доктор Подкоп бяха доста объркани, но един факт изпъкна пред мисления му взор.

— Аха, спипах ли те! Ти си Призрака!

— ЗНАЕШ ЛИ, ГРЕШКАТА ТИ Е МНОГО ЗАБАВНА.

Доктор Подкоп проследи с поглед как друга маскирана фигура хваща тялото на… ами на доктор Подкоп и го завлича в сенките.

— О, разбирам. Мъртъв съм.

Смърт кимна.

— ИЗГЛЕЖДА СЛУЧАЯТ Е ТОЧНО ТАКЪВ.

— Беше убийство! Никой ли не знае?

— УБИЕЦЪТ. И ТИ, РАЗБИРА СЕ.

— Но как е възможно той да…

— ТРЯБВА ДА ВЪРВИМ — прекъсна го Смърт.

— Но той току-що ме уби! Удуши ме с двете си ръце!

— ВЯРНО. НЕ МОЖЕ ДА МУ СЕ ОТРЕЧЕ БОГАТИЯТ ОПИТ.

— Искате да кажете, че нищо не мога да направя ли?

— ОСТАВИ ТОВА НА ЖИВИТЕ. ОБЩО ВЗЕТО, ТЕ СЕ РАЗСТРОЙВАТ, КОГАТО НЯКОЙ МЪРТВЕЦ ВЗЕМЕ ДЕЙНО УЧАСТИЕ В РАЗСЛЕДВАНЕТО НА УБИЙСТВО. НЕ УСПЯВАТ ДА СЕ СЪСРЕДОТОЧАТ.

— Знаете ли, имате много приятен бас.

— БЛАГОДАРЯ.

— А ще има ли… хорове и подобни радости?

— ТИ БИ ЛИ ИСКАЛ ДА ИМА?

 

 

Агнес се измъкна през служебния вход и се озова отново на улиците на Анкх-Морпорк.

Примижа от светлината. Въздухът й се стори леко щипещ и прекалено студен.

Канеше се да извърши нещо лошо. Много лошо. А през целия си живот досега бе постъпвала както е редно.

„Продължавай“ — подкани я Пердита.

Всъщност дори май нямаше да го направи. Но никому не би навредила, ако попиташе къде има магазин за билки. И тя попита.

Никому не вредеше, ако влезеше вътре. И тя влезе.

Изобщо не нарушаваше никакви закони, ако купеше съставките, за които се бе сетила. И тя ги купи. В края на краищата нищо чудно да я заболи главата или да я налегне безсъние.

Нищо не означаваше и ако ги занесеше в стаята си, за да ги пъхне под дюшека.

„Така те искам“ — поощри я Пердита.

Дори да сравни моралните затруднения, пред които я изправяше замисълът й, с дребните постъпки по пътя към осъществяването му, вероятно нямаше от какво да се терзае…

Тези удобни мисли се подреждаха спретнато в ума й, докато се връщаше. Свърна зад ъгъла и замалко не връхлетя върху Леля Ог и Баба Вихронрав.

Притисна се до стената и спря да диша.

Те не я забелязаха, макар че гнусният котарак на Леля й се ухили над рамото на стопанката си.

Щяха да я отведат у дома! Просто си знаеше!

Фактът, че сама си беше господарка и имаше пълното право да се премести в Анкх-Морпорк, не означаваше нищо. Те щяха да се намесят. Както винаги.

Върна се бързешком по пресечката и се втурна с все сила към Операта.

Портиерът на служебния вход изобщо не й обърна внимание.

 

 

Баба и Леля бродеха през града към квартала, известен тук като Острова на боговете. Не беше нито в същинския Анкх, нито в същинския Морпорк, защото се разполагаше при толкова остър завой на реката, че представляваше почти откъснат от сушата полуостров. Тук градът натикваше всичко, от което понякога се нуждаеше, но търпеше с притеснение, например Участъка на Стражата, театрите, затвора и издателските къщи. Тук се съхраняваха онези неща, които могат най-неочаквано да ти гръмнат в лицето.

Грибо пристъпяше след тях. Въздухът гъмжеше от нови миризми и той предвкусваше как ще открие дали някои от тях принадлежат на твари, които би могъл да схруска, набие или изнасили.

Леля Ог усещаше как тревогата напира у нея.

— Есме, ние не сме таквиз — отсече накрая.

— А какви сме според тебе?

— Казвам ти — книгата я надрасках за забавление. Няма смисъл хората да ни намразят, нали?

— Гита, не бива да търпим, когато въртят номера на вещици.

— Ама аз не виждам какъв номер са ми извъртели. Всичко ми беше наред, докато ти не изтърси, че са ми извъртели номер.

С това прозрение Леля напипа едно от болните места на социологическите проучвания.

— Била си експлоатирана — непреклонно заяви Баба.

— Не съм.

— Била си, щом казвам. Ти си от угнетените народни маси.

— Не съм, бе.

— Отнели са ти с измама спестеното за цял живот — добави Баба.

— За двата долара ли говориш?

— Ами толкоз си спестила — съвсем правдиво отбеляза Баба.

— Да, де, щото похарчих всичко друго.

Другите хора кътаха пари за старини, но Леля предпочиташе да къта хубави спомени.

— Ето, видя ли?

— Тях ги отделих за нови тръби на казана, дето го преместих при Меден рудник — сподели Леля[9]. — Нали знаеш как шльокавицата разяжда метала…

— Значи си спестявала по малко, за да имаш сигурност и спокойствие на старини — преведе Баба.

— С мойта шльокавица никой няма спокойствие — доволно се похвали Леля. — А пък сигурност… Хайде, де! Впрочем правя я от най-хубавите ябълки. Предимно от ябълки — уточни честно.

Баба спря пред изискано украсена врата и се взря в медната табела.

— Тука е.

Двете позяпаха вратата.

— Нивгаш не съм обичала парадните входове — призна си Леля, като пристъпяше от крак на крак.

Баба кимна. Вещиците си имаха едно на ум за парадните входове. Краткото проучване ги отведе в странична уличка, по която стигнаха до задната страна на сградата. Тук имаше доста по-голяма двойна врата с широко зейнали криле. Няколко джуджета товареха вързопи книги на каруца. А отвътре се разнасяше ритмично трополене.

Никой не погледна вещиците, когато се промъкнаха в зданието.

Наборните букви не бяха непознати в Анкх-Морпорк, но магьосниците се грижеха всеки път познанството да е съвсем кратко. Обикновено не се намесваха в живота на града, обаче станеше ли дума за наборно печатарство, пипаха възгрубичко. Никога не споделяха причината, а и обикновените хора не настояваха за обяснение, понеже у тях надделяваше желанието да си останат до вечерта в същия облик, с който са се събудили сутринта. Просто заобикаляха проблема и гравираха всички текстове. Процесът отнемаше много време и например възпрепятстваше появата на вестници в Анкх-Морпорк, така че населението беше принудено само да си измисля лъжите и заблудите.

В единия край на цеха кротко бумтеше печатарска преса. На дълги маси до нея хора и джуджета съшиваха листове и залепяха корици.

Леля взе книга от най-близката купчинка. Оказа се „Радостта от снакса“.

— С какво мога да ви бъда полезен, дами?

Гласът подсказваше, че изобщо не го е грижа какво им е полезно, но може би съвсем скоро отново ще дишат чистия въздух на улицата.

— Дойдохме заради тая книга — обясни Баба.

— Аз съм госпожа Ог — представи се Леля.

Мъжът я огледа от главата до петите.

— Тъй ли било? А можете ли да докажете твърдението си?

— Че как иначе. Аз ако не се знам коя съм…

— Ха! Аз пък по една случайност знам как изглежда Гита Ог, госпожо. Изобщо не прилича на вас.

Леля отвори уста да го скастри, но изведнъж смънка като човек, изскочил на пътя и едва тогава спомнил си за връхлитащата карета:

— Ох…

— Вие пък откъде знаете как изглежда Гита Ог? — заяде се Баба.

— Е, сега не му е времето — намеси се Леля. — Я най-добре да си ходим…

— Знам, защото тя дори ми изпрати свой портрет — заяви Гоутбъргър и извади портфейла си.

— Мисля си, че туй никак не ни интересува — припряно заяви Леля и дръпна Баба за ръката.

— Напротив, много ме интересува — възрази Баба. Тя ловко измъкна сгънатия лист от пръстите на Гоутбъргър и впери поглед в него. — Ха! Ами да… туй си е Гита Ог. Няма спор. Помня как оня млад художник се застоя цяло лято в Ланкър.

— В ония времена си пусках косата по-дълга — смотолеви Леля.

— И добре правеше, като си спомня колко понасяше дрехите — сопна се Баба. — Само не знаех, че имаш и копия от портрета.

— Е, знаеш как е на младини — замечтано промълви Леля. — Той хич не се умори да ме рисува цяло лято. — Сепна се. — А и до днес тежа колкото в ония дни.

— Ама телесата ти се поразместиха — нелюбезно я отрезви Баба и върна скицата на Гоутбъргър. — Тя е, вярно. Преди шейсетина лета и без няколко ката дрехи. Ето ви я Гита Ог на живо.

— Нима ще ме убеждавате, че тази е измислила Изненадващата банананова супа?

— Опитахте ли я? — веднага избълва Леля.

— Опита я старшият печатар господин Кропър.

— А той изненада ли се?

— Далеч не колкото се е изненадала госпожа Кропър.

— Да, понякога и туй им се случва на хората — призна Леля. — Може и да съм попрекалила с индийското орехче в рецептата.

Гоутбъргър я зяпна. В душата му започваха да се прокрадват съмнения. Достатъчно беше да види Леля Ог ухилена, за да повярва, че би могла да съчини „Радостта от снакса“.

— Наистина ли написахте тази книга?

— И то от собствен опит — гордо го осведоми тя.

— А сега тя иска да получи някакви пари — вметна Баба.

Лицето на господин Гоутбъргър се разкриви, сякаш налапа цял лимон и го преглътна с оцет.

— Но ние й върнахме парите — напомни той.

— Тя иска още — настоя Баба.

— Не, не искам…

— Ето, тя не иска! — съгласи се Гоутбъргър.

— Иска — сряза го Баба. — По малко пари за всеки екземпляр от книгата й, който сте продали.

— Не, бе, не ща да се отнасят с мене като с някаква знаменитост — запъна се Леля[10].

— Я млъквай! — сопна се Баба. — Знам аз какво искаш. Та, значи, господин Гоутбъргър, искаме пари.

— А ако не ви дам?

Баба впи изпепеляващ поглед в него.

— Тогава ще си отидем и ще си помислим какво ще правим.

— Ей, туй не е празна приказка — предупреди го Леля. — Много хора са съжалявали, когато Есме е измисляла какво да прави.

— Ами тогава елате, щом измислите нещо! — озъби се той и закрачи ядно нанякъде. — Що за безобразие! Ако и авторите поискат да им се плаща!…

Скри се от погледите им между купчините книги.

— Ъ-ъ… според тебе тая приказка не можеше ли да мине и по-добре?

Баба погледна близката маса, по която бяха наредени дълги листове. Мушна с пръст джуджето, което бе изслушало развеселено спора.

— Туй какво е?

— Коректури за „Алманаха“. — Джуджето изтълкува правилно изражението й и обясни: — Нещо като пробно отпечатване на книгата, та да знаем, че сме оставили неоправени всички грешки.

Баба прибра листовете.

— Да вървим, Гита.

— Есме, не ща неприятности — възпротиви се Леля, докато подтичваше след нея. — Само заради някакви си пари…

— Вече не опира само до пари. Имаме да разчистваме и други сметки с него.

 

 

Господин Ведър взе наслуки цигулка. Единствено струните не позволяваха на парчетата да се разпаднат. Едната се скъса в ръцете му.

— Кому би хрумнало да го направи? Кажи ми откровено, Салзела… каква е разликата между операта и безумието?

— Това да не е подвеждащ въпрос?

— Не!

— Тогава бих отвърнал: „По-хубавите декори“. А, знаех си…

Музикалният ръководител порови сред парчетиите и вдигна някакъв плик.

— Искате ли аз да го отворя? Адресиран е до вас.

Ведър стисна клепачи.

— Хайде. Пропусни подробностите. Само искам да знам колко са възклицателните знаци.

— Пет.

— Охо…

Салзела му връчи листа.

Скъпи Ведър.

Опа-ла!

Ахахахахахахахаха!!!!!

Ваш

Призрак на Операта

— Какво можем да направим? — завайка се Ведър. — Веднъж пише учтиви бележки, после полудява в писмен вид!

— Хер Трубелмахер прати всички да търсят нови инструменти — съобщи Салзела.

— Цигулките по-скъпи ли са от балетните пантофки?

— На този свят малко неща са по-скъпи от балетните пантофки. Уви, цигулките са сред тях.

— Значи още разходи!

— Така изглежда.

— Но аз се заблуждавах, че Призрака обича музиката! А хер Трубелмахер ме увери, че органът не може да се поправи!!!

Ведър млъкна, защото осъзна, че започва да възклицава малко по-разгорещено, отколкото се полага на човек, който още е с ума си.

— Добре, де… — продължи отпаднал. — Шоуто трябва да продължи, както предполагам.

— Именно — потвърди Салзела.

Ведър поклати глава.

— Как върви подготовката за довечера?

— Мисля, че ще ни се размине, ако това е смисълът на въпроса ви. Струва ми се, че Пердита е научила много добре ролята.

— А Кристина?

— Тя пък се е научила изумително да носи роклята си. От двете заедно би се получила чудесна примадона.

Доскорошният горд нов собственик се изправи бавно и изстена:

— Въобразявах си, че е толкова просто… Какво й е трудното на операта? Песни. Хубави танцьорки. Приятни декори. Мнозина идват да ни дадат парите си. Мислех, че непременно е по-добре, отколкото сред онези главорези в търговията с кисело мляко. А сега където и да стъпя…

Нещо изпращя под обувката му. Той взе от пода останките от очила с лещи-половинки.

— Тези са на доктор Подкоп, нали? Защо са тук? — Ведър срещна нетрепващия поглед на Салзела. — О, не!

Музикалният ръководител се озърна към големия калъф за контрабас, облегнат на стената. Веждите му се извиха.

— О, не! — повтори Ведър. — Хайде, отвори го. Ръцете ми са хлъзгави от потта…

Салзела пристъпи към калъфа и вкопчи пръсти в капака.

— Готов ли сте?

Ведър кимна уморено.

Калъфът беше отворен със замах.

— О, не!

Салзела надникна вътре.

— Аха… Шийката е пречупена, а корпусът е надупчен с ритници. Поправката ще ни струва някой и друг долар.

— И всички струни са скъсани! По-скъпо ли е да се поправят контрабаси, отколкото цигулки?

— Боя се, че възстановяването на всички музикални инструменти е невероятно скъпо… навярно с изключение на триъгълника. Но можеше да бъде и по-зле, а?

— Как така?

— Е, бихме могли да намерим вътре доктор Подкоп, нали?

Ведър се опули, после стисна устни.

— А-а… Да. Разбира се. О, да. Щеше да бъде по-зле. Да. Поне малко ни провървя, както виждам. Да. Хъм…

 

 

— Туй ли била операта? — изсумтя Баба. — Все едно някой е издигнал грамаден сандък, а чак накрая му е налепил малко архитектура.

Тя се прокашля, като че очакваше нещо.

— Дали не може да поразгледаме? — послушно попита Леля, защото знаеше, че любопитството на Баба се равнява само на нежеланието й да се издаде.

— В туй не виждам нищо лошо — промълви Баба с явно снизхождение. — Бездруго нямаме други занимания засега.

За сградата на Операта наистина бе избрана възможно най-функционалната форма от гледна точка на архитекта. Представляваше гигантски куб. Но както Баба изтъкна съвсем обосновано, на доста късен етап архитектът прозря изведнъж, че все пак трябва да има някаква украса. И я наплеска набързо в бъркотия от фризове, колони, митични фигури и всевъзможни завъртулки. Водоливниците бяха заселили по-високите части от измишльотината. Гледано откъм фасадата, зданието внушаваше представата за огромна стена от сериозно изтезаван камък.

Разбира се, отзад се виждаше обичайният вехт сбор от прозорци, тръби и влажни каменни стени. Едно от правилата в определен тип обществено сградостроителство гласи, че архитектурата се случва само на фасадата.

Баба поспря под един прозорец.

— Някой пее. Я се заслушай.

— Ла-ла-ла-ла-ла-ЛАА — чуруликаше невидимият изпълнител. — До-ре-ми-фа-сол-ла-си-до…

— Туй е опера, няма съмнение — оповести извода си Баба. — Звучи чужбински.

Леля притежаваше изненадваща дарба на полиглот. Успяваше да бъде разбираемо невежа на всеки нов за нея език само след час-два. Изреченото от Леля висеше на косъм от пълните безсмислици, затова пък звучеше чуждестранно. Освен това тя знаеше, че въпреки останалите си достойнства Баба Вихронрав има още по-слаб усет към езиците, отколкото към музиката.

— Ами… Може и тъй да е — отсъди Леля. — Тука стават всякакви неща. Нашичкият Нев разправяше, че се случвало всяка вечер в Операта да правят различни операции.

— И как го е научил? — усъмни се Баба.

— Е, имало много олово по покрива. Голямо пренасяне паднало. Повече му харесали шумните представления. Хем можел да си тананика, хем никой не чувал къртенето.

Вещиците продължиха нататък.

— Ти забеляза ли как младата Агнес едва не се блъсна в гърбовете ни? — сети се Баба.

— Да. Замалко да се обърна — сподели Леля.

— Не се зарадва много, че ни вижда, нали? Почти я чух как си глътна езика.

— Туй е много подозрително, ако питаш мене — отсъди Леля. — Щото вижда две познати лица от родния край и човек очаква тя да дотърчи при нас…

— В края на краищата сме й стари приятелки. Поне сме приятелки на баба й и майка й, ама то си е горе-долу същото.

— Помниш ли ония очи в чашата? — попита Леля. — Може да е попаднала пред погледа на някоя странна окултна сила! Трябва да внимаваме. Хората понявгаш стават твърде хитри, щом ги обземе странна окултна сила. Нали не си забравила господин Скрупул от Резена?

— Не беше заради никаква странна окултна сила, ами от киселини в стомаха.

— Е, поне до някое време си беше и странно, и окултно. Особено при затворени прозорци.

Стигнаха до служебния вход на Операта.

Баба вдигна глава към таблото с афиши.

— „Ла Тривиата“… „Пръстенът на Нибелунгингингите“…

— Виж сега, общо взето, има два вида опера — подхвана Леля, която се отличаваше и с присъщата на една вещица дарба да бъде уверен експерт без абсолютно никакъв опит. — Има, значи, тежка опера, където хората предимно пеят по чужбински ей тъй: „О, о, о, аз умирам, о, аз умирам, о, о, о, ами толкоз беше.“ Има и лека опера, в която пак пеят по чужбински горе-долу тъй: „Бира! Бира! Бира! Искам да излоча много бира!“, макар че понявгаш пият шампанско. Други опери май няма.

— Какво разправяш? Или умират, или се наливат с бира?

— Общо взето, да — потвърди Леля, като с тона си намекна, че в това е и същината на целия човешки живот.

— Туй ли била операта?

— Е-е… може да има и нещо друго. Ама главното е или халба тъмно пиво, или нож в гърба.

Баба усети нечие присъствие.

Обърна се.

От вратата излезе фигура, понесла афиш, кофа с лепило и четка.

Беше чудновато подобие на спретнато плашило в тесни дрехи. Правдивостта обаче изисква да подчертаем, че никоя кройка не би била по мярка на такова тяло. Глезените и китките му сякаш имаха неограничена свобода на движенията и бяха напълно независими от останалите части.

Фигурата доближи вещиците, застанали пред таблото, и спря учтиво. И двете видяха как изречението се подрежда зад нефокусираните очи.

— Извинете, госпожи, шоуто трябва да продължи!

Думите си бяха по местата и в тях имаше смисъл, но изречението се изстреля в света като неразделно цяло.

Баба дръпна Леля настрана.

— Благодаря ви!

Наблюдаваха смълчани как човекът много усърдно и грижливо намаза с лепило хартиения правоъгълник, а после залепи афиша на таблото, като методично изглади всяка гънка.

— Как се казваш, младежо? — попита Баба.

— Уолтър!

— Много хубава барета си имаш.

— Мама ми я купи!

Уолтър изтласка последното въздушно мехурче към ъгъла на афиша и се отдръпна. В захласа си бе забравил вещиците. Взе си кофата и четката и се прибра вътре.

Те погледаха безмълвно новия афиш.

— Да знаеш, ще ми се да видя как ги правят тия операции в Операта — промълви Леля. — Нали сеньор Базилика ни даде покани.

— О, нали ме знаеш каква съм — отвърна Баба. — Туй аз няма да го изтърпя.

Леля я изгледа косо и се ухили мислено. Позната уводна реплика в стил „Вихронрав“. Всъщност означаваше „Естествено искам да отида, но първо трябва да ме склониш“.

— Права си, разбира се — подхвърли Леля. — Всички ония хора в лъскавите си каляски… Не е за таквиз като нас.

Баба май се поколеба за миг.

— Не бива да си надскачаме положението — продължи Леля. — Ако вземем да влезем, като нищо ще ни рекат: „Я да се разкарате, досадни бабички…“

— О, ще ни рекат, значи?

— Мисля си, че не щат обикновени хорица като нас да влизат заедно с ония нафукани тежкари.

— Тъй ли било? Тъй ли било, госпожо? Ела с мене и ще видим!

Баба изфуча обратно към парадния вход, където разни хора вече слизаха от каляски. Тя си проби път нагоре по стъпалата към гишето за билети.

Наведе се към отвора, а човекът вътре отметна глава назад.

— Досадни бабички, а! — изръмжа тя.

— Извинете, но…

— Ами да, крайно време беше да се извиниш! Виж го туй — имаме покани за… — Погледна картончетата в ръката си и придърпа Леля. — Тука пише „Партер“. Каква наглост, а! Нас ще ни сбутват в партера! — Тя пак се обърна към продавача на билети. — Места в партера не подобават на таквиз като нас, искаме да ни настаниш… — стрелна с поглед схемата на залата до гишето — … на балкона, та да гледаме отвисоко.

— Моля? Имате покани за партера, но желаете да ги смените с билети за балкона?

— Да, пък и няма нищо да ти доплащаме!

— Изобщо нямах намерение да ви искам…

— Щото нямаше и да те огрее! — Баба се засмя победоносно и погледна с одобрение новите билети. — Да вървим, Гита.

— А… извинете — обади се пак човекът зад гишето, когато Леля Ог се обърна, — но какво е това на раменете ви?

— Туй е… кожена яка.

— Отново моля за извинение, обаче току-що я видях да помръдва опашка.

— Вярно е. Аз предпочитам красота без жестокост към животните.

 

 

Агнес долови, че нещо става зад сцената. Замалко се събираха мъже на групички, после отново се пръскаха по тайнствените си задачи.

А в залата оркестърът вече настройваше инструментите си. Хорът се нижеше на сцената, за да изобрази „оживен пазар“, на който разни жонгльори, цигани, гълтачи на саби и пъстро облечени безделници изобщо няма да се изненадат, когато привидно пияният баритон се заклатушка отпред, за да изпее цяла история на случайно минаващия оттам тенор.

Тя видя, че Ведър и Салзела разпалено спорят с театърмайстора.

— Как е възможно да претърсим цялата сграда? Това място е същински лабиринт!

— Може просто да се е залутал някъде…

— Сляп е като прилеп денем без очилата си.

— Но няма как да сме уверени, че го е сполетяло нещо лошо.

— Нима? Не споменахте това, когато отваряхме калъфа на контрабаса. Бяхте сигурен, че ще го намерим вътре. Признайте си.

— Аз… не очаквах да видя само изпотрошен контрабас. Така си е. Но в онзи момент не бях съвсем на себе си.

Един гълтач на саби побутна с лакът Агнес.

— Какво искате?

— Скъпа, вдигат завесата след минута — подсети я той, мажейки сабята си с горчица.

— Нещо да не се е случило с доктор Подкоп?

— Нямам представа, скъпа. Случайно да носиш сол?

 

 

— Извинявам се. Извинявам се. Съжалявам. Извинявам се. Туй вашият крак ли беше? Извинявам се…

Оставяйки след себе си ядосани и настъпени зрители, вещиците се промъкнаха до местата си.

Баба си настани лактите удобно и понеже в някои случаи беше търпелива колкото хлапе на четири години, попита:

— И какво става сега?

Оскъдните знания на Леля за операта не й се притекоха на помощ и тя се обърна към седящата от другата й страна дама.

— Извинявам се, може ли да взема замалко програмата ви? Благодарско. Извинявам се, може ли да взема и очилата? Много сте мила. — Прекара около минута във вглъбени проучвания. — Туй е увертюрата. Нещо като мостра за случките, дето предстоят. Има и кратко разказче. „Ла Тривиата“, значи… — Устните й зашаваха, докато четеше. Понякога се мръщеше. — Ами то било простичко за разбиране. Доста хора са влюбени едни в други, често някой се преоблича, настава голяма бъркотия, има и нахален слуга, никой не знае кой е насреща му, двама-трима престарели херцози се побъркват, пее хор от цигани и тъй нататък. Опера, какво да я правиш. Може някой да се окаже нечий отдавна загубен син или дъщеря, или съпруга, или нещо подобно.

— Шът! — скара им се някой отзад.

— Що ли не си донесохме нещо за ядене… — промърмори Баба.

— Май си нося ментолки в джобче на чорапа.

— Шът!

— Бих искала да си взема лорнета, моля.

— Ето ви ги тия очила, госпожо. Не са много свестни, а?

Някой потупа Леля по рамото.

— Мадам, вашата кожена яка яде моите шоколадови бонбони!

Друг потупа Баба по рамото.

— Мадам, бъдете така добра да си свалите шапката.

Леля Ог се задави с ментолка.

А Баба Вихронрав се обърна към червендалестия господин, седнал зад нея.

— Знаете какво означава някоя жена да носи островърха шапка, нали?

— Да, мадам. Означава, че нищо не виждам заради нея.

Баба се вторачи в него. После изненада Леля, като си свали шапката.

— Искрено моля да ми простите. Виждам, че неволно се показах неучтива. Надявам се да ме извините.

Пак се взря в сцената, а Леля отново си позволи да диша.

— Есме, ти добре ли си?

— По-добре не съм била през живота си.

Баба Вихронрав оглеждаше залата, без да се заслушва в звуците наоколо.

— Уверявам ви, мадам, че вашата кожена яка наистина изяжда моите шоколадови бонбони. Вече се захвана с втория ред!

— Олеле… Я му покажете картинката, дето е отвътре на капака, бива ли? Щото той тършува само за ония с ядките, а пък вие лесно ще избършете лигите му от останалите.

— Имате ли нещо против да млъкнете?

— Нямам нищо против, ама врявата е заради тоя мъж и шоколадовите му бонбони…

„Голяма зала — мислеше си Баба. — Грамадна зала без прозорци…“

Вторачи се в полилея. Въжето продължаваше през отвор в тавана.

Погледът й се плъзна по ложите. Всички гъмжаха от зрители. Но завесите на една бяха почти събрани, като че някой вътре искаше да гледа, без да го виждат.

Накрая отдели внимание и на партера. Публиката се състоеше почти само от хора. Тук-там се набиваше на очи едрото туловище на трол, въпреки че тролското подобие на опера обикновено се точеше година-две. Лъщяха и малко джуджешки шлемове, макар че притежателите им рядко се интересуваха от представления, в които не участват джуджета. Долу май имаше изобилие от пера, тук-там искряха бижута. Този сезон раменете бяха голи. Личеше колко грижи са отделени за външността. Публиката идваше да се покаже, не да гледа.

Тя затвори очи.

Ето какво означаваше да си вещица. Не да прилагаш главознание на тъпи старци, да забъркваш отвари, да се перчиш или да разпознаваш билките.

А да отвориш съзнанието си за света и внимателно да провериш какво има в него.

Забрави какво долавят ушите й и шумът на залата се превърна в далечно жужене.

Тоест в далечно жужене, прорязвано от гласа на Леля Ог.

— Тука са написали, че госпожа Тимпани, която пее в ролята на Куизела, била истинска оперна дива — дуднеше тя. — Че каква друга да е, щом се занимава с таквиз дивотии на сцената?

Баба кимна, без да отваря очи.

Стискаше клепачи и след началото на представлението. Леля знаеше добре кога да остави на мира приятелката си и се постара да си мълчи, но въпреки всичко се почувства длъжна да продължи с коментара на текущите събития.

И по едно време ахна:

— Ето ти я Агнес! Ей, оная там е Агнес!

— Стига си махала, ами си седни на стола — промърмори Баба, като се мъчеше да задържи своя сън наяве.

Леля едва не се провеси от парапета.

— Облечена е като циганка. А сега някакво момиче излезе отпред да пее… — надникна в присвоената програма — … прочутата ария „Отпътуване“, както са написали. Ей на туй му викам аз хубав глас…

— Само че слушаш как пее Агнес — прекъсна я Баба.

— Не, бе, трябва да е онуй момиче Кристина.

— Я затвори очи, изкуфяла дъртофелнице, и ми кажи дали не пее Агнес.

Леля Ог послушно затвори очи за миг, после се облещи.

— Вярно, Агнес пее!

— Да.

— Да, да, ама момичето с блестящата усмивка точно пред нея отваря уста!

— Да.

Леля се почеса по темето.

— Есме, тука има нещо сбъркано. Хич не ми харесва разни хора да крадат гласа на Агнес.

Баба още не отваряше очи.

— Кажи ми дали завесите в оная ложа отдясно са отворени.

— Есме, ей сега ги видях да потрепват.

— Аха…

Баба пак се отпусна. Сякаш потъна в седалката, а арията я заля и още повече отвори съзнанието й.

Ръбове, стени, врати…

Щом някакво пространство бъде закрито отвсякъде, то се превръща в отделна Вселена. И някои неща остават в нея като уловени в капан.

Музиката минаваше през главата й и носеше разни нишки от събития, отгласи от някогашни писъци…

Тя потъна още по-надолу под равнището на ума, в самата тъма отвъд осветения от пламъци кръг.

Там имаше ужас. Дебнеше наоколо като грамаден черен звяр. Спотайваше се във всеки ъгъл. Просмукваше се в камъните. Стара плашливост се криеше в сенките. Един от най-древните страхове, който веднага след изправянето на човека на два крака го бе повалил отново на колене. Страхът от преходността, от увереността, че всичко е временно, а прекрасният глас или чудесната фигура са нещо, чиято благодат не можеш да владееш, нито да забавиш изчезването му. Баба не търсеше точно това, но поне откри морето, в чиито вълни то се рееше.

Проникна още по-дълбоко.

И го намери, ревящо в мрачната душа на зданието подобно на придънно студено течение.

Когато го доближи, вече забелязваше, че не е едно нещо, а две, усукани и сплетени. Пресегна се…

Измама. Лъжа. Коварство. Убийство.

— Не!

Тя примига.

Всички се бяха обърнали да я зяпат.

Леля я дърпаше за дрехите.

— Есме, седни, де!

Баба се пулеше. Полилеят висеше кротко над претъпкания партер.

— Пребиват го до смърт!

— Есме, какво има?

— И после го хвърлят в реката!

— Есме!

Шът!

— Мадам, бихте ли седнала незабавно!

— Вече изяде и вафличките с нуга халва!

Баба си грабна шапката и притича с хълбока напред като рак към края на реда, смазвайки по пътя някои от най-изисканите обувки в Анкх-Морпорк с тежките си ланкърски ботуши.

Леля се поколеба дали да хукне след нея. Пеенето много й хареса и искаше да ръкопляска. Но участието на нейните две ръце не беше задължително. Щом последният звук заглъхна, публиката направо избухна.

Леля Ог впи поглед в сцената, забеляза нещо и се подсмихна.

— Тъй ли било?…

— Гита!

— Идвам, Есме — въздъхна Леля. — Извинявам се. Извинявам се. Съжалявам. Извинявам се…

Баба Вихронрав вече стоеше в коридора, изобилстващ от червен плюш, и подпираше чело до стената.

— Лоша работа, Гита — замърмори тя. — Всичко е разкривено. Хич не съм сигурна дали ще мога да го наглася правилно. Горкото… — Изправи се изведнъж. — Гита, я ме погледни!

Леля покорно се опули. И трепна леко, когато частичка от съзнанието на Баба се промъкна в очите й.

Баба си нахлупи шапката, прибра непослушните сиви кичури и я закрепи на кока си с осемте игли, мръщейки се съсредоточено като наемник, заел се да проверява оръжията си.

— Добре… — процеди накрая.

Леля Ог си отдъхна.

— Есме, не че придирям, ама ми се ще понявгаш да надзърташ в огледало…

— Загуба на време — отсече Баба.

Готова за бой, тя закрачи по коридора.

— Много ми олекна, че не побесня, когато оня мъж се заяде заради шапката ти — сподели подтичващата Леля Ог.

— Нямаше смисъл. Той ще умре утре.

— Ох… От какво?

— Май ще го прегази каруца.

— А ти защо не му каза?

— Може и да бъркам.

Баба затрополи надолу по стъпалата.

— Къде отиваме?

— Искам да видя кой се крие зад ония завеси.

Овациите — далечни, но въпреки това гръмовни — отекваха силно и тук.

— Хората много харесаха гласа на Агнес — подхвърли Леля.

— Тъй си е. Дано стигнем навреме.

— Ох, че гадост!

— Какво стана?

— Оставих Грибо горе!

— Е, харесва му да среща нови познати. Брей, туй място било същински лабиринт

Баба излезе в извит коридор, доста по-богат на плюш от предишния. Тук имаше няколко врати.

— Аха. Я да видим…

Преброи вратите и накрая опита да отвори една.

— Мога ли да ви помогна, госпожи?

Обърнаха се. Дребничка възрастна жена се бе доближила безшумно зад гърбовете им. Държеше поднос с напитки.

Баба й се усмихна. Леля Ог пък се засмя при вида на подноса.

— Само се питахме — подхвана Баба, — кой ли в тези ложи обича да затваря завесите?

Подносът затрепери.

— Ей, да го взема ли аз? — предложи Леля. — Ще разлеете нещо, ако не внимавате.

— Какво знаете за Осма ложа? — попита жената.

— А, значи е Осма ложа… — проточи Баба. — И аз тъй преброих. Трябва да е тая, нали?…

— Недейте, моля ви…

Баба пристъпи напред и хвана дръжката.

Вратата беше заключена.

Подносът се озова в гостоприемните ръце на Леля.

— Е, благодаря, нямам нищо против… — започна тя.

Жената задърпа Баба за ръката.

— Недейте! Ще причините ужасно нещастие!

Баба рязко протегна ръка.

— Ключа, госпожо!

Зад нея Леля се запознаваше с чаша шампанско.

— Не го ядосвайте! И без това сме твърде зле!

Личеше, че жената е много уплашена.

— Желязо — изсумтя Баба и пак натисна дръжката. — Магията не действа на желязото…

— Чакай да опитам. — Леля застана малко неуверено до нея. — Дай ми от твойте игли за шапка. Нашичкият Нев ме научи на разни хитрини…

Пръстите на Баба посегнаха към шапката, но очите й се взряха в набръчканото лице на госпожа Плиндж. Отпусна ръката си.

— Не. Май засега ще оставим нещата каквито са…

— Не знам какво става… — хълцаше госпожа Плиндж. — Никога не е било така…

— Духай силно — нареди Леля, подаде й поизцапана носна кърпичка и я погали нежно по гърба.

— … нямаше ги тези убийства… той искаше само място, откъдето да гледа представленията… за да се чувства по-добре…

— За кого си приказваме? — поиска да знае Баба.

Леля Ог я погледна настойчиво над главата на жената. С някои положения се справяше по-добре от приятелката си.

— … отключваше ми за един час всеки петък да почистя и вътре винаги намирах бележчица с благодарност или извинение, че по креслото са паднали парченца шоколад… и какво лошо имаше в това, питам…

— Я пак се изсекни — посъветва я Леля.

— … а сега хора падат като мухи от тавана… казват, че той бил виновен, но аз си знам, че никому не желае злото…

— Разбира се — благо я подкрепи Леля.

— … и колко пъти съм ги виждала да се озъртат към ложата… Олекваше им, че и той ги гледа… но после горкият господин Хаван беше обесен. Само погледнах на другата страна и шапката му падна…

— Ужасно е да има такива случки — потвърди Леля Ог. — Как се казваш, мила?

— Госпожа Плиндж — изхлипа жената. — Падна точно пред мен. Веднага я познах…

— Госпожо Плиндж, според мен е най-добре да ви отведем в дома ви — намеси се Баба.

— Ами! Трябва да обслужвам всички тези дами и господа! Освен това е опасно да се прибирам вкъщи в този час… Уолтър ме придружава, но днес трябва да остане до късно… ох…

— Духай силно — напомни Леля. — Намери крайче, дето не е подгизнало.

Чу се рязък пукот. Баба Вихронрав бе сплела пръсти и изпъна ръце напред.

— Опасно, а? Не можем да позволим да се разстройвате тъй. Аз ще дойда с вас до дома ви, а госпожа Ог ще се погрижи за всичко тука.

— … само че аз трябва да обслужвам ложите… да поднеса всички тези питиета… готова съм да се закълна, че допреди малко бяха на подноса…

— Госпожа Ог се справя чудесно с питиетата — заяви Баба и опари с поглед Леля.

— Ами да, в пиенето няма никакви тайни за мене — съгласи се Леля и безсрамно опразни последната чаша. — Особено в таквоз пиене.

— … ами моят Уолтър? Ще се поболее от тревога…

— Уолтър вашият син ли е? — уточни Баба. — Барета ли носи?

Жената кимна.

— … ами аз винаги се връщам да го прибера, когато окъснява…

— Връщате се да го приберете… а после той ви придружава до вкъщи? — промърмори Баба.

— Защото… той е… той е… — Госпожа Плиндж се посъвзе. — Той е добро момче — натърти предизвикателно.

— Не се съмнявам — увери я Баба.

Внимателно свали малкото бяло боне от главата на госпожа Плиндж и го връчи на Леля, която го натъкми на косата си и добави малката бяла престилчица около кръста си. Това им е хубавото на черните дрехи. Можеш да си едва ли не всякаква в тях. Старша Света майка или Мадам на нощно заведение — всичко е въпрос на стил. Зависи от дребните допълнения към дрехите.

Нещо щракна. Обитателят на Осма ложа бе залостил и с резето. После се чу лекото чегъртане на стол, наместен под дръжката на вратата.

Баба се усмихна и хвана госпожа Плиндж под ръка.

— Ще се върна по-скоричко — обеща на Леля, която кимна и ги съпроводи с поглед.

В края на коридора откри малка ниша, която побираше табуретка, плетивото на госпожа Плиндж и тесничко, но чудесно натъпкано барче. А на лакирана махагонова лавица видя редица звънчета на пружини.

Няколко вече подскачаха и звъняха гневно.

Леля първо си сипа малко джин, после още малко джин и с искрен интерес се зае да проучва бутилките.

Раздрънча се поредното звънче.

Имаше огромен буркан пълнени маслини. Леля си гребна една шепа и издуха тънкия слой прах от бутилка портвайн.

Едно звънче падна от пружината си.

Някъде в коридора се отвори врата и младежки глас изкрещя:

— Ей, прислужничката, къде са ни чашите!

Леля опита на вкус портвайна.

Идеята за слугинството не й беше съвсем чужда. Като момиче прислужваше в Ланкърския замък. Тогавашният крал се отличаваше със склонността да натрапва и желанията, и телесата си. Младата Гита Ог вече бе загубила невинността си[11], но се придържаше към строги възгледи относно противните досадници. И когато кралят се опита да й скочи веднъж в кухнята, тя — поне от формална гледна точка — извърши държавна измяна, като докопа голям овчи бут и замахна с все сила. Така престана да прислужва в замъка, а кралят задълго загуби възможността да задоволява желанията си.

Краткият опит като прислужничка вдълба в съзнанието й някои убеждения, на които липсваше яснота, за да са политически, затова пък несъмнено подобаваха на Леля Ог. Успя да забележи, че госпожа Плиндж не е имала възможност да преяжда, нито да си отспива на воля. Ръцете й бяха слаби и зачервени. Леля не скъпеше време да се вглежда във всички като госпожа Плиндж.

Дали портвайнът се съчетаваше добре с шери? Какво пречи да опита…

Всички звънчета вдигаха оглушителен шум. Може би наближаваше антрактът.

Тя старателно махна капачката на буркан с мариновани лукчета и замислено схруска няколко.

И други хора подаваха глави в коридора и ядосано настояваха да бъдат обслужени. Леля взе две особено големи бутилки шампанско. Разтръска ги, без да се щади, пъхна ги под мишниците си, като затисна тапите с палци, и излезе в коридора.

Според нейното отношение към живота трябваше да прави онова, което й се струва най-уместно в момента, и то с много хъс. Тази стратегия не я беше подвела нито веднъж досега.

 

 

Завесата се спусна. А публиката още ръкопляскаше изправена.

— Сега какво ще стане? — прошепна Агнес на съседния циганин.

Той смъкна кърпата от главата си.

— Скъпа, обикновено отскачаме да… О, не, по дяволите, викат ни на бис!

Завесата се вдигна отново. Светлините озариха Кристина, която се покланяше, махаше с ръчичка и искреше.

Циганинът от хора сръга Агнес в ребрата.

— Виж я госпожа Тимпани. По-вкисната не може и да бъде.

Агнес се взря в примадоната.

— Тя се усмихва.

— Понякога и тигърът се хили, скъпа.

Завесата пак се спусна с решимост, която подсказваше, че театърмайсторът се кани да смени декорите и ще се развика на всекиго, дръзнал да докосне въжетата.

Агнес избяга от сцената с останалите. През следващото действие нямаше какво толкова да прави. Преди представлението се бе постарала да наизусти либретото. Други хористи обаче се помъчиха да я разубедят с довода, че може или да пее, или да вникне в смисъла на случките, но не и двете едновременно.

Агнес обаче си беше съзнателна.

— … а Пекадильо (тенор), синът на дук Талиатела (бас), тайно се е предрешил като свинар, за да ухажва Куизела, без да подозира, че доктор Буфола (баритон) е продал еликсира на слугата Луди, като не е знаел, че той всъщност е девойката Йодина (сопрано), преоблечена като момче, защото граф Арто (баритон) твърди…

Един от помощниците на театърмайстора я избута да не му пречи и махна някому зад кулисите.

— Рон, разкарай селския пейзаж.

Наоколо прозвучаха няколко изсвирвания, на които други отговориха отгоре.

Фонът в дъното на сцената се вдигна, а от мрака под тавана започнаха да се спускат противотежестите — торби с пясък.

— … тогава Арто разкрива, че… ъ-ъ… Зибелина трябва да се омъжи за Фидели… не, исках да кажа Фиаби, но още не е научил, че… ъ-ъ… семейното богатство…

Торбите се спуснаха. Поне от едната страна на сцената. От другата непосилното начинание на Агнес беше прекъснато от писъци. Тя се озърна и видя обърнатите надолу, не особено привлекателни в смъртта черти на покойния доктор Подкоп.

 

 

Леля се шмугна в удобно изпречилата й се врата, затвори я и се облегна на нея. След няколко секунди тропотът на бягащи крака отмина.

Е, това вече беше голям кикот.

Свали дантеленото боне и престилката, а понеже си беше честна по душа, напъха ги в един от джобовете си, за да ги върне по-късно на госпожа Плиндж. После извади нещо плоско, черно и кръгло. Прасна го в ръката си. Върхът изскочи. Пооправи официалната си шапка, която пак изглеждаше почти като нова.

Огледа се. Явната липса на осветление и килими по пода заедно с несъмненото натрупване на прах подсказваха, че публиката не би трябвало да вижда тази част от сградата.

По дяволите… Май се налагаше да намери друга врата. Разбира се, това означаваше да изостави Грибо, където и да беше той в момента, но котаракът все някога щеше да се появи. Винаги изникваше, щом поискаше да бъде нахранен.

Някакви стъпала водеха надолу. Стигна по тях до малко по-ярко осветен коридор и повървя по него. Миг по-късно започна да се води по писъците.

Озова се зад сцената сред струпаните декори.

Никой не се подразни от появата й. В такъв момент една нисичка и очевидно дружелюбна стара дама не би станала повод за заяждане.

Някои хора търчаха напред-назад и викаха. По-слабонервните стояха на едно място и пищяха. Едра жена се бе проснала на два събрани стола, изпаднала в истерия, а неколцина зарязали декорите сценични работници й вееха с партитура.

Леля Ог не можеше да познае дали се е случило нещо особено или операта продължава, само че по друг начин.

— На ваше място щях да й разхлабя корсета — подхвърли мимоходом.

— Какво говорите, мадам, и тази паника ни стига!

Леля се премести при интересна тълпа от цигани, благородници и работници.

Вещиците са любознателни по занаят и любопитни по характер. Тя се вмъкна в гъмжилото.

— Я ме пуснете, аз съм голяма досадница — обясняваше, пуснала в действие и двата си лакътя.

Проби си път — обичайно постижение при подобен подход.

На пода лежеше мъртвец. Леля бе виждала смъртта във всякакъв облик, а удушаването просто не можеше да я заблуди. Не беше приятен край, затова пък му беше присъща определена пъстрота.

— Олеле, горкичкият… Какво го сполетя?

— Господин Ведър твърди, че трябва да се е оплел в… — започна някой.

— В нищо не се е оплел! Това е дело на Призрака! — прекъсна го друг. — И може би още е тук!

Всички погледнаха нагоре.

— Господин Салзела прати някои от работниците да го подгонят.

— Носят ли си пламтящи факли? — попита Леля.

Някои я погледнаха, сякаш за пръв път се попитаха какво ли търси тук.

— Какво?

— Задължително е да си носите пламтящи факли, когато преследвате зли чудовища. Туй е всеизвестно.

Помълчаха замислено.

— Вярно.

— Права е, да знаеш.

— Всеизвестно е, миличък.

— А те имаха ли пламтящи факли?

— Не ми се вярва. Взеха най-обикновени фенери.

— О, за нищо не стават — отбеляза Леля. — Подхождат само на контрабандисти. За злите чудовища имате нужда от пламтящи…

— Извинете, момчета и момичета!

Театърмайсторът стърчеше върху един сандък.

— Вижте какво — подхвана, макар и леко прежълтял, — знам, че всички сте чували израза „Шоуто трябва да продължи“…

Хорът изстена хорово.

— Трудничко е да пееш весело как се яде таралеж, когато очакваш да дойде и твоят ред за злополука! — кресна един цигански цар.

— Брей, че смешно съвпадение — вметна Леля. — Като се заприказвахме за таралежи, аз също знам една песничка…

Никой не я слушаше.

— Е, ние обаче не сме уверени точно какво се е случило…

— Ама наистина ли? Може ли да позная? — сопна се друг циганин.

— … но в момента сме пратили мъже да претърсят таваните…

— Тъй ли? За да ни предпазят от нови злополуки ли?

— … а господин Ведър ме упълномощи да ви предам, че за днес ви се полага премия от по два долара за вашето храбро съгласие да продължите шоуто

— Пари? След такова сътресение? Пари?! Той си въобразява, че ще ни бутне по два долара и ще се съгласим да останем на тази прокълната сцена?

— Позор!

— Коравосърдечие!

— Немислимо!

— Трябва да са поне четири!

— Правилно! Правилно!

— Засрамете се, приятели! Пазарите се за шепичка долари, а пред вас лежи мъртвец… Никакво уважение ли не изпитвате към паметта му?

— Именно! Шепичката долари е проява на неуважение. По пет долара на човек или няма да стане!

Леля Ог кимна на себе си, отдалечи се, намери достатъчно голямо парче зебло и покри покойния доктор Подкоп.

Тя си падаше по света на театъра, който имаше собствена магия. Предполагаше, че тъкмо затова Есме не го харесва. Беше магия на илюзии, заблуди и подлъгване, която никак не смущаваше Леля Ог — нямаше как да е понесла досега три брака без малко забълбукване на партньорите. Но тази магия беше достатъчно близка до похватите на приятелката й, за да я разстройва. Затова Баба Вихронрав просто не можеше да се откъсне от театъра, досущ както човек непрекъснато почесва сърбящото го място.

Хората не се заглеждаха в ниски стари дами, които наглед са си на мястото, а Леля Ог успяваше да си намери навсякъде мястото по-бързо от пиявица в блато.

Освен това имаше още едно дребно предимство — ум като моторен трион зад лице като сушена ябълка.

Някой плачеше.

Чудата фигура бе коленичила до покойния хормайстор. Приличаше на марионетка с отрязани конци.

— Господине, може ли да ми помогнете с туй зебло? — кротко попита Леля.

Лицето се обърна към нея. Две воднисти очи, още по-намокрени от сълзите, примигаха към нея.

— Той не ще да се събуди!

Леля мислено превключи на друга скорост.

— Тъй си е, миличък. Ти си Уолтър, нали?

— Той беше толкова добър с мен и моята мамичка! Никога не ме е подритвал!

Леля прозря мигновено, че не бива да очаква помощ от него. Приклекна и се зае да стори каквото може за мъртвеца.

— Госпожо, те разправят, че бил Призрака! Не беше Призрака, госпожо! Никога няма да стори такова зло! Винаги е бил добър с мен и моята мамичка!

Леля пак смени скоростта. Трябваше да позабави малко мисълта си, за да я приспособи към Уолтър Плиндж.

— А моята мамичка щеше да знае какво да направи!

— Е, да, Уолтър, но… тя си тръгна по-рано.

Восъчното лице започна да се разкривява от изражение на смъртоносен ужас.

— Тя не може да си тръгва, без Уолтър да я закриля! — изкрещя той.

— Хващам се на бас, че винаги го казва — подхвърли Леля. — И че винаги се грижи да си тръгне заедно с нейния Уолтър. Мисля си обаче, че сега ще й се иска нейният Уолтър да си върши работата, за да се гордее с него. Шоуто още не е преполовено.

— За моето мамче е опасно да прави така!

Леля го погали по ръката и разсеяно избърса дланта си в дрехите.

— Добро момче — рече му благо. — Сега трябва да изчезвам…

— Призрака никому няма да стори зло!

— Да, да, Уолтър, само че е време да тръгвам, но ще намеря кой да ти помогне и трябва да приберете горкия доктор Подкоп на сигурно място до края на представлението. Разбра ли? Впрочем аз съм госпожа Ог.

Уолтър я зяпна, после кимна отсечено.

— Добро момче…

Леля го остави вторачен в тялото и задълба навътре в хаоса зад сцената.

Един забързан младеж установи, че изведнъж се е сдобил с придружителка.

— Извинявам се, момко — започна Леля, вкопчена в ръката му, — но дали познаваш тука едно момиче на име Агнес? Агнес Нит?

— Не ми се вярва, госпожо. С какво се занимава тя?

Понечи да продължи припряно, но любезно по пътя си, обаче хватката на Леля беше като менгеме.

— Ами пее по малко. Едно таквоз едро момиче. А гласът й се гъне всякак. Облича се в черно.

— Да не говорите за Пердита?

— Пердита ли? Ами да. Тя ще да е.

— Май се грижи за Кристина. Те са в кабинета на господин Салзела.

— Кристина да не е едно кльощаво момиче в бяла рокля?

— Да, госпожо.

— А ти сега ще ми покажеш къде е кабинетът на тоя господин Салзела, нали?

— Аз обаче трябва да… Ъ-ъ, да. Ето оттук покрай сцената. Първата врата вдясно.

— Какъв мил момък си, щом упътваш една старица — заяви Леля. Пръстите й се впиха така, че малко оставаше да му прекъснат кръвообращението. — Нали е чудесна идея да помогнеш на младия Уолтър ей там и да проявите малко уважение към горкия мъртвец?

— Къде „ей там“?

Леля се озърна. Покойният доктор Подкоп не бе помръднал от мястото си, но Уолтър не се виждаше никъде.

— Нещастното момче се е объркало. Нищо чудно. Трябваше да се очаква. Тогаз… що не намериш още някой як младеж като тебе?

— Ъ-ъ… да.

— Брей, че мил момък — повтори Леля.

 

 

Вечерта отминаваше. Баба и госпожа Плиндж се провираха през тълпите към Сенките — квартал с пренаселеността на бордей и миризмата на помийна яма.

— Значи — обади се Баба, когато навлязоха в смрадливите улички — вашият Уолтър обикновено ви придружава до дома?

— Той е добро момче, госпожо Вихронрав — отвърна жената, сякаш се оправдаваше.

— Сигурно сте доволна да се опрете на силна мъжка ръка.

Госпожа Плиндж вдигна глава. Да срещнеш очите на Баба беше като да се взираш в огледало. Сам си отвръщаш на погледа и няма къде да се скриеш.

— Толкова го тормозят! — смънка тя. — Ръчкат го в гърба, крият му метлата… Не че са лоши момчета, но го тормозят.

— Носи си метлата вкъщи, тъй ли?

— Грижи се за вещите си — увери я госпожа Плиндж. — От малък го възпитавам да се грижи за вещите си и да не се забърква в неприятности. А те го бутат, горкичкия ми, и го наричат с такива думи…

Уличката водеше към двор като кладенец между високите сгради наоколо. Въжета за пране пресичаха във всички посоки правоъгълника от лунно небе горе.

— Аз живея тук — съобщи госпожа Плиндж. — Много съм ви задължена.

— А Уолтър как се прибира без вас? — сети се Баба.

— О, има къде да спи в Операта. Знае, че ако не се върна да го отведа, трябва да пренощува там. Прави каквото му се каже, госпожо Вихронрав. Никога не върши бели.

— Таквоз нещо и аз не съм казвала.

Госпожа Плиндж порови в портмонето си за ключа — удобен повод да избегне погледа на Баба, която изрече:

— Като си помисля, вашият Уолтър вижда почти всичко, което става из Операта. — Хвана пръстите на свободната й ръка. — И се питам какво ли е видял?…

Пулсът под палеца на Баба подскочи изведнъж… едновременно с крадците. Няколко сенки наоколо се изправиха рязко. Изчегърта метал.

Нечий нисък глас предупреди:

— Ей, госпожи, вие сте две, пък ние сме шестима. Няма що да врещите.

— Ау-у, какъв ужас… — проточи Баба.

Госпожа Плиндж се свлече на колене.

— Моля ви, не ни правете нищо лошо, любезни господа. Ние сме безобидни старици! Нима нямате майки?

Баба завъртя очи от яд. „Гръм да го удари всичкото туй!“ Беше свястна вещица. Такава роля й се падна в живота. Това бреме трябваше да носи на раменете си. А Доброто и Злото са почти безсмислени думички, ако се е изострил усетът ти за Правилното и Неправилното. Отчаяно се надяваше, че колкото и да са млади тези отрепки, вече са закоравели кримки…

— Да, бе, някога май имах майка — озъби се крадецът, застанал отпред. — Ама май я изядох…

„Аха. Тия са от най-пропадналите.“ Баба вдигна ръце, за да извади две дълги игли от шапката си…

Керемида се плъзна по покрива и цопна в локва.

Всички погледнаха нагоре.

За миг зърнаха силует в наметало под лунните лъчи. Държеше сабя. После фигурата скочи и се приземи леко пред един от сащисаните бандюги.

Сабята изсвистя.

Крадецът се обърна и замахна към неясната сянка, но тя се оказа един от съучастниците му, чиято ръка на свой ред се сгърчи и плъзна ножа си по ребрата на трети бандит.

Маскираният нападател пърхаше сред шайката, а сабята му едва ли не оставяше видими следи във въздуха. По-късно Баба осъзна, че острието изобщо не докосна никого, но пък нямаше и нужда. Когато в мелето шестима са срещу един в мрака, особено ако шестимата не са свикнали набелязаната жертва да е по-неуловима от стършел, а те са се учили на бой с ножове от други некадърници, шансовете да наръгат някого от своите стават сто и един процента, както и поне десетина процента сами да си срежат някое ухо.

Двамата, които още бяха невредими след първите десет секунди, се спогледаха, обърнаха се и хукнаха.

И всичко свърши.

Единственият участник в схватката, който още стоеше прав, се поклони ниско на Баба.

Ах, бела дона!

Прошумоляха черно наметало и червена коприна, той изчезна. Само за миг се чуха бързи тихи стъпки по калдъръма.

А Баба още не бе докоснала иглите в шапката си.

— Брей, да се не знае! — изсумтя тя.

Погледна надолу. Телата в краката й стенеха или бълбукаха.

— Ау-у, какъв ужас… — процеди Баба и се напрегна. — Като гледам, нужни са ни хубаво сгрята вода и малко превръзки, пък и остра игла за шиене — обърна се към госпожа Плиндж. — Не бива да оставим тези нещастници да кървят до смърт, нали? Нищо, че се опитват да грабят старици…

Жената до нея се бе вцепенила от ужас.

— Длъжни сме да проявим милосърдие, госпожо Плиндж — настоя Баба.

— Ще наклада огъня и ще разкъсам стар чаршаф — смънка жената. — Не знам дали ще се намери някоя игла…

— О, сигурно имам — успокои я Баба, която вече вадеше игла от периферията на шапката си и се наведе към един от крадците. — Доста е ръждясала и тъпа — добави на него, — ама ще се оправяме с каквото се намира подръка.

Иглата проблесна под луната. Неговите ококорени очи се взряха в малкото острие, после в лицето на Баба. Той заскимтя. А раменете му сякаш се мъчеха да потънат в калдъръма.

За късмет никой не видя изражението на Баба в сенките.

— Я да сторим малко добрини — прошепна тя.

 

 

Салзела вдигна ръце в драматичен жест.

— Ами ако беше тупнал насред действието?!

— Добре, де, добре — отвърна Ведър, седнал зад бюрото си като в бункер. — Съгласих се. След края на шоуто ще повикаме Стражата. Нищо друго не ни остава. Само ще ги помолим да бъдат по-сдържани.

— Сдържани ли? Вие някога разправял ли сте се със стражник?

— Не че нещо ще разкрият… Вече е избягал по покривите и е далеч, помнете ми думата. Който ще да е той. Горкият доктор Подкоп! Нервите му винаги висяха на косъм…

— А днес и той увисна — промърмори Салзела.

— Това беше много грубиянска шега!

Салзела се наведе към него над бюрото.

— Може да е грубиянска, но всички в трупата са хора на сценичното изкуство. Суеверни. Разстройват се и от дреболия като някакво си убийство на сцената, представете си само…

— Беше убит не на сцената, а зад кулисите. И дори не сме сигурни, че е убийство! Той беше много… потиснат напоследък.

И Агнес се бе втресла, но не от смъртта на доктор Подкоп. Слиса се от собствената си реакция. Беше много стъписващо и неприятно да види мъртвеца, но още по-зле понесе собствения си интерес към случките, държанието на хората наоколо, думите им. Сякаш стоеше отстрани и само наблюдаваше.

Кристина пък просто се свлече в несвяст. Както постъпи и госпожа Тимпани. Несравнимо по-многолюдна тълпа се суетеше около Кристина, макар че примадоната се опомняше и подчертано припадаше още няколко пъти. Накрая се видя принудена да прибегне до истерия.

Никому не хрумна дори за миг, че Агнес няма да се справи хладнокръвно с всичко.

Пренесоха Кристина в кабинета на Салзела зад сцената и я сложиха на дивана. Агнес донесе паница с вода и кърпа. Започна да й бърше челото, защото съдбата е отредила на някои хора да бъдат настанявани на удобни дивани, а на други — да им носят студена вода.

— Вдигаме завесата след две минути — отбеляза Салзела. — Най-добре е да повикам оркестъра от „Нож в гърба“ отсреща. Тези свине са способни да излеят в гърлата си първата халба, преди да са заглъхнали ръкоплясканията.

— Поне ще могат ли да свирят?

— Никога не им е било присъщо, не виждам как ще им се случи тепърва — отсече Салзела. — Те са музиканти, господин Ведър. Единственият начин да ги разстрои видът на мъртвец е тялото да цопне в бирата им. Но и тогава ще свирят, ако им предложите компенсация за преживелиците.

Ведър се премести до полегналата Кристина.

— Как е тя?

— Мънка си нещо… — започна да обяснява Агнес.

— Чаша чай? Чай? Някой да иска чаша чай? Няма нищо по-хубаво от чаша горещ чай… е, послъгах, има, но диванът вече е зает, туй е само шегичка, де, без да се обиждате… та някой да иска чаша чай?

Агнес се озърна ужасена.

— Е, на мен ще ми се отрази добре — обади се Ведър с пресилена бодрост.

— Ами ти, госпожице? — намигна Леля на Агнес.

— Ъ-ъ… не, благодаря… тук ли работите?

— Само замествам госпожа Плиндж, на която малко й прилоша — пак й намигна Леля. — Аз съм госпожа Ог. Не ми обръщайте внимание.

Думите й като че удовлетвориха Ведър, дори само защото случайно влезли разносвачки на чай му се струваха най-нищожната заплаха в момента.

— Тая вечер тука май операта стана Гран Гиньол — сръга го в хълбока Леля. — Туй е чужбинското за „кръв по цялата сцена“ — подсказа тя услужливо.

— Така ли било…

— Ъхъ. И означава… а бе, означава Голям Гиньол.

Някъде навън зазвуча музика.

— Увертюрата към второ действие — промълви Ведър. — Е, ако Кристина още не се чувства добре, значи…

Вторачи се отчаяно в Агнес. В такива обстоятелства хората щяха да му влязат в положението…

А гръдта на Агнес се изпъчи още повече от гордост.

— Слушам ви, господин Ведър.

— Може би ще намерим бяла рокля като за теб…

Без да отваря очи, Кристина притисна длан към челото си и изохка.

— О, какво се случи?

Ведър мигновено коленичи до дивана.

— Добре ли си? Преживя ужасен потрес! Мислиш ли, че ще събереш сили да излезеш на сцената в името на изкуството и на шанса хората да не си поискат парите за билетите?

Тя му се усмихна храбро, което според Агнес беше напълно излишно.

— Не мога да разочаровам скъпата ни публика!

— Прекрасно! — възкликна Ведър. — Щом е така, на твое място бих побързал. Пердита ще ти помогне да стигнеш до сцената… Нали, Пердита?

— Да. Разбира се.

— И ще бъдеш в хора по време на дуета. Съвсем наблизо до нея.

— Да, знам — въздъхна Агнес. — Да вървим, Кристина.

— Скъпа Пердита… — изгука кльощавото момиче.

Леля ги изгледа в гръб и подхвърли:

— Ще взема тая чаша, ако си изпихте чая.

— А… да. Беше много приятен.

— Аз, таквоз… имах малко произшествие до ложите — сподели тя.

Ведър притисна ръце до гърдите си.

— Колко души умряха?

— А, никой не умря, никой. Само се понамокриха, защото разлях малко шампанско.

Раменете му се превиха от облекчение.

— О, това ли… Няма за какво да се тревожите.

— Ама като казвам „понамокриха“… таквоз, шампанското се разливаше доста дълго…

Той я прекъсна с нехаен жест.

— Лесно се чисти от килимите.

— А оставя ли петна по тавана?

— Госпожо…

— Ог се казвам.

— Моля ви, оставете ме сам.

Леля кимна, сложи чашите на подноса и излезе. Щом никой не задаваше неудобни въпроси на стара жена с поднос в ръцете, изобщо нямаше да погледнат същата жена, ако се е скрила зад купчина мокри дрехи. Прането тутакси те приобщава навсякъде.

За Леля Ог то беше занимание, което сполетяваше други хора, но тя реши, че няма да е зле, ако се покрие замалко. Намери ниша с мивка, нави си ръкавите и се захвана с избраната роля.

Някой я потупа по рамото.

— Не бива да го правите, да знаете. Това носи лош късмет.

Тя се озърна към един сценичен работник.

— Какво, и прането ли носи седем години злощастия?

— Не, говоря ви за подсвиркването.

— Е, и? Винаги си подсвирквам, когато се замисля.

— Не е добре да си подсвирквате на сцената.

— Туй ли носи лош късмет?

— Ами така се говори. Вярно, и ние си даваме сигнали със свирене, когато сменяме декорите. Защото да ти паднат торби с пясък на главата също е лош късмет.

Леля погледна нагоре. Той последва примера й. Тук таванът беше на около две стъпки над главите им.

— Е, аз за всеки случай… — смънка младежът.

— Ще запомня — обеща тя. — Значи никакво подсвиркване. Интересно. Човек се учи, докато е жив, а?

 

 

Завесата се вдигна за второ действие. Леля гледаше зад кулисите.

Стори й се любопитно как хората успяваха да намерят повод едната им ръка винаги да е малко над шията, за да се опазят от злополука. Имаше много повече приветствия, махане и драматични жестове, отколкото очакваш да видиш в една опера.

Дуетът на Йодина и Буфола вероятно беше първият в историята на операта, когато и двамата певци упорито гледаха само нагоре.

Леля си падаше и по музиката. Ако можеше да се каже, че музиката е храната на любовта, Леля беше винаги готова за една соната с малко чипс. Личеше обаче, че тази вечер вдъхновението си е отишло оттук.

Тя поклати глава.

Някаква фигура се раздвижи в сенките зад нея и протегна ръка. Леля се обърна към едно страховито лице.

— О, здрасти, Есме. Как се вмъкна?

— Билетите са у тебе, затуй малко си поприказвах с оня човек на вратата. Но той ще се оправи след минута-две. Какво стана тука?

— Ами… Дукът пя дълго как трябвало да тръгва, графът пя колко било хубаво напролет, а един мъртвец падна от тавана.

— Доста случки има в една опера, като гледам.

— Май са прекалено много.

— Ъхъ. В театъра можеш да видиш как мъртъвците почват да шават, ако имаш търпение.

— Не ми се вярва тоя да помръдне повече. Удушили са го. Някой изтребва хората в операта. Побъбрих си с момичетата от балета.

— Нима?

— Само за оня Призрак приказват.

— Хъм… Носи черен оперен костюм и бяла маска, нали?

— Ти пък откъде знаеш?

Баба се настрои самодоволно.

— Хич не си представям — продължи Леля — кому ще щукне да убива хора в операта… — Спомни си изражението на госпожа Тимпани. — Е, освен ако и той е от операта. Или от музикантите. Или от публиката.

— Не вярвам в призраци — натърти Баба.

— Хайде сега! Знаеш, че в мойта къща имам десетина от тях!

— О, аз вярвам, че има призраци. Окаяни създания, дето се размотават наоколо и издават разни звуци… Ама няма да повярвам, че убиват хора или размахват саби. — Тя повървя напред-назад. — А тука призраците са станали множко.

Леля премълча. Така беше най-добре, когато Баба се ослушваше, без да използва ушите си.

— Гита?

— Кажи, Есме.

— Какво означава „беладона“?

— Засукано име за лудото биле.

— Знаех си аз. Хъ! Ама че нахалство!

— Да, де, ама в операта означава хубавица.

— Тъй ли? О… — едната ръка на Баба разсеяно провери наред ли е стоманено твърдият кок от сивееща коса. — Глупости…

… той подскачаше, сякаш чуваше музика и танцуваше в ритъм, който отекваше само в главата му. А лунната светлина за миг озари лицето му и то беше като череп на ангел…

 

 

Дуетът предизвика ново ставане на крака и бурни овации.

Агнес полека се прибра между другите хористи. До края на действието нямаше особени занимания освен да танцува, тоест поне да се движи по-ритмично заедно с останалите, изобразяващи „цигански празник“, и да слуша как дукът пее за прекрасното лято. С ръка, драматично извита над главата.

Агнес начесто се озърташе към кулисите.

Щом Леля Ог се появи тук, значи и другата е наблизо. Как й се искаше да не бе писала онези окаяни писма до семейството си! Все едно, няма да я замъкнат обратно, каквото ще да става…

 

 

Довършиха операта, без никой да умре, освен когато либретото го изискваше, и то след продължителна ария. Имаше обаче дребно произшествие — един от хористите замалко не се прости с мозъка си, защото торба с пясък падна отвисоко. Бутна я неволно сценичен работник, който трябваше да бди за потенциални злополуки.

Накрая имаше още аплодисменти. Предимно за Кристина.

После завесата се спусна.

И се вдигна, и се спусна още няколко пъти, за да се покланя Кристина на публиката.

Агнес прецени, че поклоните май бяха повечко, отколкото ръкоплясканията налагаха. Наблюдаващата през очите й Пердита заяви: „Тя прекали, разбира се.“

Спуснаха завесата за последен път.

Публиката се разотиде по домовете си.

Зад кулисите и под тавана сценичните работници си разменяха изсвирени сигнали. Рисувани части от света изчезнаха в тъмата горе. Някой обикаляше и гасеше повечето светлини. Полилеят се издигна като торта в таванската си ниша, за да духнат свещите. После и там всичко стихна.

Двайсетина минути след последните овации залата опустя и притъмня, блещукаха само няколко пламъчета на свещи.

Издрънча кофа.

Уолтър Плиндж излезе на сцената, ако този глагол изобщо подхождаше за неговото придвижване. Мърдаше като марионетка на ластици и изглеждаше, че стъпалата му случайно докосват пода.

Зае се да почисти сцената много бавно и много съвестно.

След няколко минути един силует се отдели от кулисите и се примъкна при него. Уолтър сведе поглед.

— Здравей, господин котарако.

Грибо се отърка в краката му. Котките имат инстинктивен усет кой е достатъчно глуповат да им даде храна. Уолтър несъмнено попадаше в тази категория.

— Господин котарако, да ида ли да ти намеря мляко?

Грибо замърка гръмотевично.

Уолтър се повлече на странни пресекулки и се скри зад кулисите.

Две тъмни фигури седяха на балкона.

— Тъжна гледка — отбеляза Леля.

— Има си подходяща работа на топло, а майка му го наглежда — напомни Баба. — Мнозина се оправят по-зле в живота.

— Ама не му се пише по-добро бъдеще, като се замислиш.

— За вечеря имаха два студени варени картофа и половин херинга — сподели Баба. — И не видях много мебели.

— Срамота…

— Ама да знаеш, че тя вече е малко по-заможна — съобщи Баба.

„Особено ако продаде всички ония ножове и ботуши…“ — добави мислено.

— Тоя свят е жесток към старите дами — оплака се Леля, суров матриарх в многолюдния си род и самовластен тиран над половината планина Овнерог.

— Особено ако са наплашени като госпожа Плиндж — съгласи се Баба.

— И аз щях да съм наплашена, ако на стари години имах да се грижа за Уолтър.

— Не за туй ти говоря, Гита. А за страха.

— Вярно, повечето хора, дето те срещат, ги хваща голям страх.

— Госпожа Плиндж живее в страх. — Баба се престори, че не е чула последните думи. — Съзнанието й е направо смазано. Едва успява да мисли от ужас. Усещах го около нея като мъгла.

— Защо? Заради Призрака ли?

— Още не знам. Поне не знам всичко. Но ще го науча.

Леля порови под дрехите си.

— Не ти ли се ще да си пийнеш? — Изпод фустите й се чу приглушен звън. — Имам шампанско, бренди и портвайн. Намира се нещо за мезе и бисквитки.

— Гита Ог, ти си крадла, тъй си мисля — отсъди Баба.

— Не съм! — отрече Леля и с усета към изтънчения морал, присъщ на вещица, добави: — Ако ще и понявгаш да отмъквам нещо, туй не ме прави крадла. Щото не мисля като крадла.

— Хайде да се прибираме при госпожа Палм.

— Добре. Но я първо да хапнем. Не че съм против тамошното готвене, ама при тях всичко е като денонощна закуска, ако схващаш за какво намеквам…

Тъкмо ставаха и откъм сцената се чу шум. Уолтър се връщаше с малко по-охранения Грибо. Без да подозира, че го гледат, пак се захвана да търка сцената.

— А утре — промълви Баба — първата ни работа ще е да се видим пак с господин Гоутбъргър, дето издава „Алманаха“. Имах време да си помисля какво ще сторим. После ще разнищим тая история. — Тя впи поглед в невинната фигура, мокреща усърдно сцената, и промърмори: — Какво знаеш, Уолтър Плиндж? Какво си видял?

 

 

— Нали беше изумително?! — изписука седналата в леглото Кристина.

Агнес забеляза, че нощницата й също е бяла. И прекалено богата на дантели.

— Да, наистина — съгласи се тя.

— Пет пъти ни викаха на бис!!! Господин Ведър каза, че не се е случвало от времето на госпожа Гигли!!! Сигурно дори няма да мигна от вълнение!!!

— Затова изпий горещото мляко, което сварих за нас — подкани я Агнес. — Цяла вечност мъкнах тенджерката нагоре по стълбите.

— А цветята!!! — Кристина изобщо не поглеждаше чашата, която Агнес бе оставила на нощното й шкафче. — Господин Ведър каза, че започнали да ги носят веднага след представлението!!! И още каза, че…

Някой потропа тихо на вратата.

Кристина си оправи нощницата.

— Влезте!!!

Вратата се отвори и Уолтър Плиндж се примъкна вътре, скрит зад купчина букети.

След крачка-две се спъна в собствените си крака, политна напред и изтърва цветята. Зяпна двете момичета в нямо смущение, обърна се внезапно и излезе.

Кристина се изкиска.

— Извинявайте, го… госпожице — смотолеви Уолтър.

— Благодаря ти — обади се Агнес.

Вратата се затвори.

— Нали е голям чудак?! Видя ли как се блещи към мен?! Пердита, дали ще можеш да намериш малко вода за букетите?!

— Няма проблем, Кристина. Ще трябва да сляза и да се кача само по седем стълби.

— А аз ще ти се отблагодаря, като изпия чудесното мляко, което си сварила за мен!!! Сложила ли си билки вътре?!

— О, да. Билки… — потвърди Агнес.

— Не е като онези отвари, които забъркват вашите вещици, нали?!

— Ъ-ъ… не е. — В края на краищата всички в Ланкър използваха прясно набрани билки. — Ъ-ъ… съдовете няма да стигнат за букетите, дори да извадя и нощното гърне…

— Какво?!

— Е… сещаш се, де. Онова, под леглото…

— Толкова си забавна!!!

— Все едно, няма да стигнат.

Агнес се изчерви до препотяване. А скритата в нея Пердита замисляше убийство.

— Тогава сложи във вода цветята от маркграфовете и рицарите, а за останалите ще се погрижа утре!!! — реши Кристина и взе чашата.

Агнес прибра тенджерката и тръгна към вратата.

— Пердита, миличка… — спря я Кристина, преди да поднесе чашата към устните си.

Агнес се озърна.

— Скъпа, стори ми се, че ти пееше мъничко по-силно от необходимото! Убедена съм, че хората ме чуваха трудничко.

— Извинявай.

Агнес тръгна надолу в тъмнината. Тази нощ обаче на всяка втора площадка гореше свещ. Без пламъчетата стълбата щеше просто да потъне в мрак, а с тях във всеки ъгъл припълзяваха и трепкаха сенки.

Тя стигна до мивката в нишата до стаята на театърмайстора и напълни тенджерката.

А на сцената някой запя.

Беше арията на Пекадильо от дуета, прозвучал тук само преди три часа, но без оркестров съпровод и изпята с толкова чист и звучен тенор, че Агнес изтърва съдинката и заля краката си със студена вода.

Послуша малко, преди да осъзнае, че пее тихичко партията на сопраното.

Арията свърши. Чу някъде далеч да заглъхват стъпки.

Втурна се към изхода за сцената, поумува, но отвори и излезе в огромната мъждива пустота. Оставените да горят свещи осветяваха колкото звезди в ясна нощ. Не видя никого.

Застина по средата на сцената и дъхът й спря от сътресението.

Усещаше залата пред себе си, грамадното празно пространство. Такъв звук би могло да издава кадифето, ако е способно да хърка.

Не беше тишина. Никоя сцена не притихва напълно. Долавяше шум от милиони звуци, които тъй и не бяха изчезнали — грохотът на аплодисменти, увертюрите, ариите. Заливаха я — откъси от мелодии, случайни акорди, припев от песен.

Тя понечи да излезе заднешком и настъпи нечий крак.

Агнес се завъртя вихрено.

— Андре, защо е нужно да…

Фигурата се присви.

— Извинявайте, госпожице!

Тя си пое дъх.

— Уолтър?…

— Извинявайте, госпожице!

— Всичко е наред! Само малко ме стресна.

— Не ви видях, госпожице!

Уолтър държеше нещо. Изумената Агнес различи в полумрака по-тъмните очертания на котарак, увиснал в ръцете на Уолтър като стар килим. Мъркаше щастливо.

— Това е Грибо, нали?

— Котаракът е доволен! Напълни си корема с мляко!

— Уолтър, а ти защо си на сцената в тази чернилка, когато всички други са по домовете си?

— А вие какво правехте, госпожице?

За пръв път чуваше въпрос от устата му. Напомни си, че той е нещо като чистач тук. И може да ходи навсякъде.

— Ами… загубих се — изтърси тя, засрамена от лъжата си. — Аз… аз вече ще се прибирам в стаята си. А… ти чу ли някого да пее?

— През цялото време, госпожице!

— Не, питам те за сега.

— Сега говоря с вас, госпожице!

— Аха…

— Лека ви нощ, госпожице!

Тя се запъти през меката топла тъма към вратата, като на всяка крачка се бореше с изкушението да се озърне. Взе си тенджерката и се качи забързано по стълбите.

А на сцената Уолтър остави внимателно Грибо на пода, свали си баретата и извади от нея късче хартия.

— Какво да слушаме, господин котарако? Знам какво — ще слушаме увертюрата към „Die Fledrleiv“ от Дж. К. Бъбла, дир. Вочуа Дойнов.

Грибо го удостои с погледа на оял се котарак, готов да понесе едва ли не всичко заради храната.

Уолтър седна до него и се заслуша в музиката, излъчвана от стените.

 

 

Когато Агнес се върна в стаята, Кристина спеше дълбоко с примляскването на човек, попаднал в билковия рай. Изтърваната чаша бе паднала до леглото.

Агнес отново си натърти, че не е сторила нищо лошо. Кристина вероятно и без това имаше нужда да си отспи. Всъщност й правеше добро.

Зае се с цветята. Имаше изобилие от рози и орхидеи. Повечето с визитки в букетите. Явно мнозина аристократично настроени мъже харесваха хубавото пеене, стига поне привидно да е свързано с личице като на Кристина.

Агнес нареди букетите по ланкърски, тоест хващаше съда с едната си ръка, а цветята с другата и събираше двата обекта с немалка сила.

Последният букет беше най-малък и увит в червена хартия. Нямаше визитка. По-точно нямаше и цветя.

Някой просто бе увил половин дузина почернели бодливи стъбла от рози и незнайно защо ги бе поръсил с благоухание. Ароматът напомняше за мускус и беше почти приятен, само че шегичката си оставаше безвкусна. Агнес пусна стъблата в кошчето с останалия боклук, духна свещта и седна да чака.

Незнайно кого. Или какво.

След минута-две очите й зърнаха сияние в кошчето — бледичка флуоресценция като от болна светулка, но се забелязваше.

Припълзя по-наблизо по пода и надникна.

На мъртвите стъбла имаше цветове на рози, прозрачни като стъкло, видими само заради мъждукането по краищата на листчетата. Трепкаха като блатни огънчета.

Агнес ги извади внимателно и напипа в тъмнината празната чаша. Не че беше особено подходяща за ваза, но друга нямаше. Пак седна и се загледа в призрачните цветя, докато…

… някой се прокашля. Тя рязко вдигна глава и разбра, че се е унесла.

— Мадам?

— Сър?!

Гласът беше мелодичен и подсказваше, че всеки миг е готов да запее.

— Внимавайте. Утре ще трябва да пеете в ролята на Лаура от „Il Truccatore“. Предстои ни много работа. Една нощ едва ще ни стигне. И почти цялото време ще ни отнеме арията от първо действие.

Прозвучаха цигулки.

— Изпълнението ви тази вечер беше… добро. Но има в какво тепърва да търсим съвършенството. Съсредоточете се.

Вие ли изпратихте розите?!

— Харесаха ли ви? Те цъфтят само в мрака.

Кой сте вие?! Вас ли чух да пеете преди малко?!

Кратко мълчание.

— Да… А сега да разгледаме ролята на Лаура в „Il Truccatore“, тоест „Майсторът на маските“, споменаван вулгарно понякога и като „Човекът с хилядата лица“…

 

 

Когато на другия ден вещиците се появиха пред печатницата на Гоутбъргър, завариха много едър трол, седнал на стъпалата към входа. Бе сложил тояга на коленете си и вдигна длан колкото лопата, за да ги възпре.

— Никой не може да влиза. Господин Гоутбъргър има делова среща.

— И докога ще продължи? — попита Баба.

— Неговите срещи се проточват.

Баба изгледа трола преценяващо.

— Отдавна ли си в издателския занаят?

— От тая сутрин — осведоми я той гордо.

— Господин Гоутбъргър ли ти даде работата?

— Ъхъ. Дойде на Каменоделната улица и избра тъкмо мене за… — челото му се набръчка от усилие да си спомни непривичните думи — … бърза кариера в устремно развиващия се издателски бизнес.

— И с какво по-точно се занимаваш?

— Редактирам и коригирам физиономиите на натрапници.

— Извинявам се — примъкна се по-напред Леля, — ама тоя скален пласт го разпознавам от пръв поглед. Ти си от Меден рудник в Ланкър, нали?

— И к’во от туй?

— Ами и ние сме от Ланкър.

— Брей…

— И да знаеш, че тая тука е Баба Вихронрав.

Тролът се ухили недоверчиво, но челото му отново се набръчка и той се вторачи в Баба.

— Ваш’те момчета й викат Ааоограха хоа, нали си чувал? — подсети го Леля. — „Оная, от която да бягаш“.

Тролът огледа тоягата си, сякаш сериозно обмисляше дали да не се пребие до смърт с нея.

Баба го потупа по осеяното с лишеи рамо.

— Момко, как ти е името?

— Карборунд, госпожо — смънка той и единият му крак затрепери.

— Мисля си, че те чака хубав живот в големия град.

— И що не ходиш да го потърсиш тоя живот? — добави Леля.

Тролът я погледна благодарно и избяга.

— Наистина ли ме наричат тъй? — промълви Баба.

— Ъ-ъ… да. — Леля беше готова да се срита сама. — Проява на уважение, разбира се.

— Аха…

— Ъ-ъ…

— Знаеш, че винаги съм се старала да се погаждам с троловете.

— О, да.

— А джуджетата? — продължи Баба с тона на човек, открил току-що неподозирана пришка и горящ от нетърпение да я разчопли до кръв. — И те ли са ми измислили прякор?

— Няма ли да приказваме с Гоутбъргър? — жизнерадостно предложи Леля.

Гита!

— Ами… таквоз… Май ти викат К’ез’рек д’б’дуз.

— И какво означава?

— Ъ-ъ… „Заобиколи от другата страна на планината“.

— Аха…

Баба се смълча необичайно, докато се качваха по стълбата.

Леля не загуби време да чука на вратата, а я отвори и подвикна:

— Ехо-о, господин Гоутбъргър! Пак идваме, както ни казахте да сторим. Само недейте да скачате през прозореца, тука е третият етаж, а с тоя чувал пари ще тупнете много тежко.

Човекът се прокрадна покрай стената, за да се скрие зад бюрото.

— Долу нямаше ли един трол?

— Реши да излезе от издателския бизнес — увери го Леля, седна и му се усмихна лъчезарно. — Сигурно сте ни приготвили някакви парици.

Господин Гоутбъргър разбра, че няма изход. Лицето му се кривеше, докато опитваше мислено различни реплики. После се ухили до ушите като Леля и седна на креслото си.

— Е, в момента имаме проблеми, дори не си спомням да съм изпадал в по-затруднено положение — съвсем искрено заяви той.

Погледът му се стрелна към лицето на Баба. Усмивката му си остана на мястото, но чертите му опитаха някак да се разграничат от нея.

— Хората май изобщо не купуват книги. А пък цената на гравюрите… просто е непоносима.

— Всеизвестно е, че си купувам „Алманаха“ — подхвана Баба. — Има го навсякъде в Ланкър. Всички в Овнерог купуват „Алманаха“, дори джуджетата. Туй са много пъти по половин долар. А и книгата на Гита май върви добре.

— Разбира се, радвам се на популярността й, но при тези разходи за разпространение и похабяването на…

— Вашият „Алманах“ стига на едно домакинство до края на зимата, ако хората не са прахосници — осведоми го Баба. — Е, ако няма болни. Хартията е тъничка и мека.

— Синът ми Джейсън купува по два — намеси се Леля. — Вярно, има многолюдно семейство. Вратата на клозета не остава затворена задълго…

— Да, да, но… вижте, важното е… Аз изобщо не съм длъжен да ви платя — запъна се Гоутбъргър, стараейки се да не вниква в думите им. Усмивката бе сковала лицето му. — Вие ми платихте да отпечатам книгата, а аз ви върнах парите. Дори си спомням, че счетоводството допусна малка грешка във ваша полза, но няма да ви…

Гласът му секна.

Баба Вихронрав разгъваше лист хартия.

— Тия ваши предсказания за идната година…

— Откъде се сдобихте с това?

— Взех го назаем. Ще ви го върна, ако толкоз искате…

— Та какво им има на предсказанията?

— Сбъркани са.

— Как ще са сбъркани?! Ами че те са предсказания!

— Хич не виждам как ще завали дъжд от къри през май в Клач. Там нивгаш не вали къри толкоз рано.

— Вие ли ще ме учите какви да бъдат предсказанията? — сопна се Гоутбъргър. — Занимавам се с тях от години!

— Аз не се мъча да хитрея и да познавам за години напред като вас — отсече Баба. — Само че много ме бива да знам какво ще стане след трийсетина секунди.

— Сериозно? И какво ще стане след трийсетина секунди?

Баба му обясни.

Гоутбъргър се захласна от смях.

— О, това е страхотно, ще ви наемем да ги пишете! Олеле… Амбициозна сте, а? По-стряскащо от спонтанното самозапалване на епископа на Куирм, само че то дори не се случи! Значи след тридесет секунди?

— Не.

— Не ли?

— Останаха двайсет и една — оповести Баба.

 

 

Господин Ведър се появи в Операта рано, за да провери дали не е умрял още някой.

Добра се до кабинета си, без поредният труп да падне от сенките.

В никакъв случай не бе очаквал да го сполетят такива злини. Харесваше операта. Всичко му се струваше толкова художествено. Изгледа стотици представления без смъртни случаи, ако не се брои единственият, когато в „Ла Тривиата“ подхвърлиха прекалено въодушевено балерина в скута на застаряващ господин на първия ред в партера. Момичето остана невредимо, зрителят обаче умря неописуемо щастлив.

Почукаха на вратата.

Господин Ведър я открехна половин сантиметър.

— Кой е мъртъв?

— Н-никой, господин Ведър! Донесох ви писмата!

— Ти ли си бил, Уолтър… Благодаря ти.

Взе снопчето и затвори вратата.

Имаше сметки. Винаги ги имаше. Бяха го убеждавали, че всичко в Операта се уреждало едва ли не от само себе си. И в момента не отричаше това, но се уреждаше с пари. Прерови купчинката и…

Видя плик с емблемата на Операта.

Взря се в него, както някой би погледнал извънредно свирепо куче на твърде тънък повод.

А пликът не му правеше нищо, освен да си лежи на бюрото с възможно най-невинен залепен вид.

Накрая Ведър го изкорми с ножчето си за хартия и пак го захвърли на бюрото, сякаш очакваше ухапване.

Не пострада, затова колебливо извади сгънатото писмо.

Скъпи Ведър,

Ще ви бъда много признателен, ако Кристина пее в ролята на Лаура довечера. Уведомявам ви, че е напълно готова.

Струва ми се, че втората цигулка изостава незначително, а и честно казано, второто действие снощи бе изиграно ужасно вдървено. Липсва необходимото усърдие.

Присъединявам се към приветстващите с „добре дошъл“ сеньор Базилика. Поздравявам ви с пристигането му.

С най-добри пожелания,

Призрака на Операта

— Господин Салзела!

Не след дълго откриха музикалния ръководител. Той прочете посланието.

— Нали не смятате да му се подчините?

— Салзела, тя наистина пее превъзходно.

— Говорите за онова момиче Нит, нали?

— Е… да… Знаете какво имам предвид.

— Но той чисто и просто ви изнудва!

— Нима? Всъщност не открих никакви заплахи в писмото.

— Позволихте й… тоест позволихте им да пеят снощи и нещастният доктор Подкоп имаше голяма полза от това, нали?

— А вие какво ще ме посъветвате да направя?

Пак се разнесоха разпокъсани почуквания по вратата.

— Влез, Уолтър! — в дует изрекоха Ведър и Салзела.

Той влезе на тласъци, помъкнал кофа с въглища.

— Отидох да говоря с Командир Ваймс от Градската стража — съобщи Салзела. — Обеща да прати някои от най-способните си служители довечера. Под прикритие.

— Нали тъкмо от теб чух, че са некадърници?

Музикалният ръководител вдигна рамене.

— Постъпваме както е редно. А знаете ли, че доктор Подкоп е бил удушен, преди да бъде провесен?

— Обесен — разсеяно го поправи Ведър. — Хората ги бесят. А животните ги провесват в кланицата.

— Така ли? — вдигна вежда Салзела. — Благодарен съм ви за информацията. Е, горкичкият Подкоп е бил удушен, както се оказва. След което е бил провесен.

— Салзела, истина ти казвам, имаш много нелепо чувство за…

— Свърших с въглищата, господин Ведър!

— Благодаря, Уолтър. Можеш да си вървиш.

— Добре, господин Ведър!

Уолтър старателно затвори вратата.

— Опасявам се, че е твърде подходящо за ставащото тук — казваше в този момент Салзела. — Ако не измислите как да се справите с… Господин Ведър, добре ли сте?

— Какво? — Собственикът на Операта се бе облещил към вратата, но тръсна глава. — А, да… Ъ-ъ… За този Уолтър…

— Какво ви тревожи?

— С него… всичко е наред, нали?

— Е, той си има… смешни приумици. Но е съвсем безобиден, ако за това питате. Някои от сценичните работници и музикантите се държат излишно жестоко с него… Представете си, пращат го да купи кутия невидима боя или чувал дупки. Той вярва на всичко, което му се каже. Защо се сетихте за него?

— О… просто ми е интересно. Ех, че глупост…

— Друго не може и да се очаква от него.

— Не, исках да кажа… Няма значение…

 

 

Баба Вихронрав и Леля Ог излязоха от печатницата на Гоутбъргър и тръгнаха скромно по улицата. Поне Баба вървеше. Леля се клатушкаше.

Питаше през половин минута:

— Колко са, казваш?

— Три хиляди двеста и седемдесет долара и осемдесет и седем пенса — замислено отвръщаше Баба.

— Според мене беше много мило, че той претърси и пепелниците за паднали монетки — сподели Леля. — Прерови навсякъде, където успя да пъхне ръка. Та колко са все пак?

— Три хиляди двеста и седемдесет долара и осемдесет и седем пенса.

— Нивгаш не съм имала седемдесет долара — призна си Леля.

— Не казах само седемдесет долара, а…

— Знам, бе. Ама свиквам постепенно. Вярно било, че парите са голяма тегоба.

— Не разбирам защо трябва да си държиш кесията в чорапогащника — скастри я Баба.

— Там е последното място, дето някой ще надникне — въздъхна Леля. — Колко бяха?

— Три хиляди двеста и седемдесет долара и осемдесет и седем пенса.

— Ще трябва да си намеря по-голяма кутийка.

— Ще имаш нужда и от по-широк комин.

— Добре щеше да ми дойде по-широк чорапогащник. — Леля смуши Баба с лакът. — Щом вече съм богата, дръж се с мене по-любезно.

— Да, бе… — някак отнесено промълви Баба. — Мисля сериозно и за туй.

Тя спря и Леля се блъсна в нея сред звън откъм долните си дрехи.

Фасадата на Операта надвисваше пред тях.

— Трябва пак да влезем там — обяви Баба. — И да се намъкнем в Осма ложа.

— С лост — решително предложи Леля. — Кози крак номер 3 ще свърши работа.

— Аз не съм твоят Нев — охлади я Баба. — Пък и влизането с взлом не е същото. Трябва да имаме право да влезем.

— Чистачки — сети се Леля. — Ще се представим за чистачки… не, туй вече не ми подобава.

— Ами да, как ще ти подобава…

Баба сведе поглед към Леля, а пред Операта спря каляска.

— Разбира се — подхвана с глас, от който лукавството капеше като захарен сироп, — нищо не пречи да откупим Осма ложа.

— Няма да стане — възрази Леля в момента, когато надолу по стъпалата се втурнаха хора, които си оправяха ръкавите и си придаваха мазното изражение на всеки комитет по посрещането на видна особа. — Страх ги е да пускат зрители вътре.

— Що пък не? — заинати се Баба. — Хората си умират, а операта си продължава. Значи някой тука е готов да продаде и бабчето си, ако му предложат повечко пари.

— Ще ни струва цяло състояние — предупреди Леля, но тутакси забеляза ликуващото изражение на Баба и изпъшка: — Ох, Есме! Щях да си спастря париците за старини! — Поумува малко и добави: — Ама и тъй няма да стане. Я ни виж, не сме подходящи…

Енрико Базилика излезе от каляската.

— Затуй пък познаваме подходящи хора — напомни Баба.

— Ох, Есме…

 

 

Звънчето на магазина издаде изтънчен звук, сякаш се срамуваше от просташкия звън. Личеше, че би предпочело да се прокашля учтиво.

Магазинът за облекла беше най-престижният в Анкх-Морпорк и един от признаците за това се състоеше в привидната липса на натрапваща се стока. Само някой много умело разположен къс плат намекваше за достъпните тук възможности.

В този магазин нямаше покупки. В такова изискано заведение идвате да пийнете чаша кафе и да си побъбрите. Е, вероятно вследствие на приглушената беседа четири-пет метра превъзходен плат ще сменят собственика си почти неуловимо, но няма да се състои вулгарното събитие продажба.

— Продавачката! — кресна Леля.

Една дама се появи иззад завесата и се захвана с преценка на посетителките, в която май участваше преди всичко вирнатият й нос.

— Дали не сте сбъркали вратата? — промълви тя.

Мадам Доунинг бе възпитана в учтивост към прислугата и занаятчиите, ако ще и да имат оръфаната външност на тези две стари гарги.

— Мойта приятелка иска нова рокля — подкара направо по-тантурестата. — От ония тежкарските с шлейф, дето имат подплънки на задника.

— Черна — уточни кльощавата.

— И с всички джунджурийки — допълни тантурестата. — Малко портмоненце на шнурче, очила на клечка и останалото.

— Може би ще бъде мъничко по-скъпо, отколкото възнамерявате да похарчите — усъмни се мадам Доунинг.

— Колко мъничко? — подхвърли тантурестата.

— Исках да ви подскажа, че тук поддържаме магазин за избрани хора.

— Затуй дойдохме. Не щем боклуци. Аз се казвам Леля Ог, а тая е… лейди Есмерелда Вихронрав.

Мадам Доунинг се взря придирчиво в лейди Есмерелда. Не можеше да се отрече, че жената пред нея се държеше надменно. И гледаше досущ като херцогиня.

— От Ланкър сме — продължи да я просвещава Леля Ог. — Тя може да си позволи цяла консерватория, ако поиска, ама не обича консервите.

— Ъ-хъм… — Мадам Доунинг реши да протака още малко. — На какъв стил се спряхте?

— Нещо тузарско — заяви Леля Ог.

— Вероятно бих имала нужда от малко по-конкретни указания…

— А защо не ни покажете туй-онуй — посъветва я лейди Есмерелда и седна. — Искам дрехи за опера.

— О, вие сте покровителка на операта?

— Лейди Есмерелда към всички се отнася покровителствено — неотстъпчиво сподели Леля Ог.

Постъпките на мадам Доунинг бяха типични за нейната класа и възпитание. Навикът я подтикваше да вижда света по точно определен начин. А когато светът не се вписваше в представата й, тя се разколебаваше за миг като жироскоп, но скоро се стабилизираше и продължаваше да си се върти постарому. Ако цивилизацията рухнеше безвъзвратно и оцелелите по принуда започнеха да ядат хлебарки, мадам Доунинг не би се отказала от ленената салфетка и би гледала отвисоко хората, които не знаят от кой край е прилично да се захапва хлебарката.

— Аз ще… ви покажа някои образци. Моля да ме извините за момент.

Тя се вмъкна припряно в дългите работни помещения зад магазина, където пък се забелязваше сериозна оскъдица на позлата, облегна се на стената и повика главната си шивачка.

— Милдрид, там дойдоха две особнячки

Млъкна. Бяха влезли след нея!

Бродеха в прохода между редиците шивачки, кимаха им и разглеждаха някои от дрехите по манекените.

Тя се втурна към тях.

Убедена съм, че бихте предпочели…

— Колко струва тая? — прекъсна я лейди Есмерелда, опипвайки творението им за вдовстващата дукеса на Куирм.

Опасявам се, че тази не се продава…

— А колко щеше да струва, ако се продаваше?

— Триста долара, струва ми се — прецени мадам Доунинг.

— Значи петстотин горе-долу ще стигнат — прецени и лейди Есмерелда.

— Тъй ли? — обади се Леля Ог. — Тъй ли било, значи?

Роклята беше черна. На теория. Толкова черна, колкото е и крилото на скорец — черна коприна с нанизи от черен кехлибар и черни пайети. Такова е черното, когато има рожден ден.

— Като я гледам, трябва да ми е по мярка. Гита, плати на жената.

Жироскопът на мадам рязко смени темпото на въртене.

— Ще я вземете ли? Веднага ли? Петстотин долара ли? Ще платите ли? Сега ли? В налични ли?

— Гита, погрижи се.

— Добре, де…

Леля Ог се обърна от чувство за приличие и вдигна полата си. Имаше поредица от шумолене и опъвания на ластици, после пак застана с лице към тях и кесия в ръцете.

Леля Ог наброи петдесет доста затоплени монети по десет долара в покорно протегнатата длан на мадам Доунинг.

— Ще се върна в магазина да поровя за другите нещица — заяви лейди Есмерелда. — Лично аз си падам по щраусовите пера. Ще искам и една от ония големи пелерини, дето ги носят дамите. Също и ветрило с дантели.

— Ама що не вземем и малко грамадански диаманти, като сме я подкарали тъй? — остро изрече Леля Ог.

— Идеята ти си я бива.

Мадам Доунинг ги чуваше да се заяждат, докато се отдалечаваха по прохода.

Взря се в парите, които държеше.

Знаеше всичко за старите богатства, които незнайно защо се облагородяваха от времето, през което някои хора ги притежаваха. Знаеше всичко и за новите състояния, натрупани от всички парвенюта, които напоследък прииждаха в града. Но под напудрената фасада тя си оставаше търговка от Анкх-Морпорк, която е отлично осведомена, че най-приемливият вид пари са онези в нейната ръка, а не в нечия друга. „Няма по-добри от моите пари.“

Отгоре на всичко бе попила достатъчно снобизъм, за да сбърка грубостта с видния произход. Както истински богатите хора не могат да бъдат луди (те са само чудаци), така е немислимо и да са простаци (те всъщност са прями и откровени).

Побърза да последва лейди Есмерелда и нейната странна приятелка. Да, те са направо солта на земята, внушаваше си искрено.

Излезе в магазина навреме, за да дочуе загадъчен разговор.

— Есме, наказваш ме, а?

— Гита, изобщо не проумявам за какво намекваш.

— Само щото се поотпуснах замалко.

— Наистина не те разбирам. Пък и ти спомена, че ей сега ще ти гръмне главата от умуване какво да правиш с толкоз пари.

— Да, де, обаче предпочитам да ми гръмне главата на някое голямо меко канапе, а наоколо тълпа яки мъжаги да ми поднасят шоколадчета и да ми натрапват услугите си.

— Гита, с парите не можеш да си купиш щастие.

— Щях само да го взема назаем за някоя и друга седмица.

 

 

Агнес стана късно и музиката още звънеше в ушите й, затова се облече като насън. Но първо покри огледалото с чаршаф. За всеки случай.

В столовата половин дузина танцьорки от кордебалета си поделяха една маруля и се кикотеха.

Там беше и Андре. Разсеяно хапваше нещо, загледан в гъсто изписан нотен лист. Понякога очите му се замъгляваха и той размахваше лъжицата във въздуха, после я оставяше и пишеше.

Насред поредния такт зърна Агнес и се усмихна.

— Здрасти. Изглеждаш уморена.

— Ъ-ъ… вярно е.

— Пропусна големите вълнения.

— Така ли?

— Дойдоха от Стражата, говориха с всекиго, задаваха купища въпроси и пишеха бавно.

— Що за въпроси бяха?

— Е, като си познаваме Стражата, вероятно от рода на „Ти беше, нали?“. Твърде мудни са в мисленето.

— Ох… Това означава ли, че представлението довечера се отменя?

Андре прихна. Имаше много приятен смях.

— Не мисля, че господин Ведър би успял да го отмени! Дори ако хората падат от тавана като мухи.

— Че защо не би успял?

— Има опашка за билети!

— Но защо?

Той й обясни.

— Отвратително! — намръщи се Агнес. — Твърдиш, че напират заради вероятната опасност, така ли?

— Боя се, че е присъщо на човешката природа. Разбира се, някои от тях искат да чуят Енрико Базилика. И… хъм… Кристина изглежда е станала популярна…

Андре я погледна със съчувствие.

— Не ми е неприятно, честно ти казвам — излъга Агнес. — А-а… ти откога работиш тук?

— Ами… едва от няколко месеца. Преди… преподавах музика на децата на серифа в Клач.

— А-а… какво мислиш за Призрака?

Той вдигна рамене.

— Не е нищо повече от безумец според мен.

— А-а… знаеш ли дали пее? Тоест дали пее добре?

— Чувал съм, че пращал кратки критични бележки на собственика. А някои от момичетата се кълнат, че нощем чували пеене, но те непрекъснато ръсят глупости.

— А-а… тук дали има някакви тайни тунели?

Андре склони глава настрани.

— Ти с кого си говорила наскоро?

— Моля?

— Момичетата вярват, че има. Разбира се, пак те твърде често виждат Призрака тук или там. Понякога на две места едновременно.

— А защо те го виждат по-често?

— Може би просто му харесва да зяпа млади жени. А те постоянно репетират в какви ли не кътчета. Впрочем бездруго са пощурели от глад.

— Призрака не ти ли е интересен? Тук има убити!

— Е, някои подмятат, че убиецът може да е бил доктор Подкоп.

— Но и той беше убит!

— Може сам да се е обесил. В последните дни беше изпаднал в униние. А и винаги си е бил малко завеян. И вечно изнервен. Но ще ни бъде трудничко без него. Заповядай, събрах ти цяло тесте стари програми. Някои от поясненията сигурно ще ти бъдат от полза, защото си отскоро в Операта.

Агнес го гледаше, без да го вижда.

Хората изчезваха един по един, а околните само отбелязваха, че смъртта им причинява известни неудобства.

Шоуто трябва да продължи. Всеки го казваше. Непрекъснато. Често произнасяха думите с усмивка, обаче си оставаха съвсем сериозни. И никой никога не споменаваше защо шоуто трябва да продължи. Вчера вечерта, когато хористите се впуснаха в препирня за парите, пак си знаеха, че няма да откажат да пеят. Беше игра.

И шоуто продължаваше. Тя вече чу всякакви истории. Шоуто продължавало, когато в града наоколо бушували пожари или дракон се настанявал да мъти яйцата си на покрива, или по съседните улици вилнеели бунтовници. Паднали декорите? Шоуто продължавало. Водещият тенор умрял? Веднага призовавали от публиката някой студент, който знаел партитурата, и му давали големия шанс в живота, докато тялото на предшественика му полека изстивало зад кулисите. Защо? Някакво си представление, в името на небесата! А не нещо особено важно. Но… шоуто продължава. Това така се бе вкоренило у всекиго, че вече не си задаваха въпроси, сякаш имаха само мъгла в главите си.

А от друга страна… някой я учеше да пее нощем. Загадъчен мъж изпълняваше арии на сцената, когато всички са се разотишли. Агнес се опита да си представи, че гласът принадлежи на убиец. Не успя. Може би и тя бе поела малко от мъглата. Но що за човек би могъл да има такъв усет към музиката и да убива?

Нехайно прелистваше стара програма и очите й се приковаха в едно име.

Побърза да прерови и останалите. Ето го пак. Не във всяка постановка и не в главни роли, но го имаше. Обикновено като съдържател на кръчма или слуга.

— Уолтър Плиндж? — промълви тя. — Уолтър? Но… той не пее, нали?

Обърна програмата към Андре и показа името.

— Какво?! О, не! — засмя се той. — За бога… Това е… нещо като удобен псевдоним, струва ми се. Понякога се налага някой да изпълни незначителна роля… и може би предпочита да не го запомнят в нея… Тогава го вписват в програмата като Уолтър Плиндж. В много театри измислят удобни псевдоними. От рода на И. Д. Руги. Така е по-добре за всички.

— Но… Уолтър Плиндж?

— Е, доколкото знам, започнало е на шега. Представяш ли си Уолтър на сцената? — Андре се ухили. — С онази негова баретка на главата?

— А той какво мисли за това?

— Не ми се вярва да е против. Пък и е трудно да разберем, нали?

Разнесе се трясък откъм кухнята — от онези проточени шумотевици, които започват с накланянето на купчина чинии, после някой отчаяно се мъчи да ги улови, но открива, че няма три ръце, а накрая се чува дрънченето на последната оцеляла по чудо чиния, въртяща се на пода.

Прозвуча и вбесен женски глас.

— Уолтър Плиндж!

— Извинявайте, госпожо Скоба!

— А проклетата твар се е вкопчила в ръба на тигана! Я да се пуснеш, буболечко гадна!…

Нов грохот на пометени съдове, последван от някак гумен звук, за който най-добре подхождаше съчетанието от букви „спойнг“.

— Сега пък къде се дяна?

— Не знам, госпожо Скоба!

— И какво търси тук тоя котарак?

Андре се обърна към Агнес с леко натъжена усмивка.

— Донякъде е жестоко, признавам. Горкото момче е тъповато.

— Не съм сигурна дали досега срещнах тук човек, за когото да не кажа същото.

Той пак се ухили до ушите.

— Знам.

— Всеки се държи така, все едно само музиката е важна! В нито едно либрето няма и следа от смисъл! Половината сюжети се крепят на нежеланието на хората да разпознаят съпругите или слугите си, защото си били сложили миниатюрни маски на лицата! Грамадни дебелани играят съблазнителни девойки! И никой всъщност не е актьор! Изобщо не се чудя, че според всички няма нищо нередно да пея вместо Кристина — това дори е нормално в сравнение със самата опера! На входа трябва да има табела: „Оставете разсъдъка си пред прага.“ Ако не беше музиката, другото щеше да е една ужасна нелепост!

Агнес осъзна, че и Андре я наблюдава с типично оперно изражение.

— Разбира се — промълви тя, — тъкмо в това е уловката, нали? Именно шоуто е важно. Всичко е заради шоуто.

— Не е и замислено да бъде като истинско — потвърди Андре. — Това не е театър. Никой не настоява: „Преструвайте се, че виждате обширно бойно поле и че онзи тип с картонената корона наистина е крал.“ Сюжетът е за запълване на времето до следващата ария. — Наведе се напред и хвана ръката й. — Сигурно ти е много неприятно.

Досега нито един мъж не бе докосвал Агнес, ако не се брои времето, когато я изблъскваха, за да й отнемат сладкишите.

Тя си дръпна ръката.

— Аз… ще отида да репетирам — смънка и усети как изчервяването плъзна по нея.

— Ти се справи чудесно с ролята на Йодина — увери я Андре.

— Аз… имам частен учител.

— Значи той е опознал операта докрай, бих казал.

— Аз… мисля, че е точно така.

 

 

— Есме?

— Кажи, Гита.

— Не че се оплаквам или нещо подобно…

— Да?

— … ама що не съм аз нафуканата покровителка на операта?

— Щото си обикновена като пръстта, Гита.

— А, тъй ли? — Леля обмисли твърдението и не откри пролуки, които биха склонили на нейна страна съдебни заседатели. — Е, значи е честно.

— Не че на мен ми харесва.

— Да се занимая ли с ходилата на мадам? — осведоми се маникюристката.

Оглеждаше ботушите на Баба и се чудеше дали ще се наложи да си помогне с чук.

— Да ти призная, хубава прическа става — подхвърли Леля.

— Мадам има превъзходна коса — отбеляза фризьорът. — Каква е тайната?

— Гледаш във водата да няма тритончета — сподели Баба.

Взря се в отражението си над мивката, понечи да се обърне… но погледна пак. И сви устни.

— Хъм…

А по-долу маникюристката успя да свали ботушите и чорапите й. И вместо мазолестите и подути страшилища, които очакваше да зърне, откри с изумление чифт съвършени ходила. Не знаеше откъде да започне, защото просто не се налагаше да върши нищо, но маникюрът и педикюрът струваха цели двадесет долара, а в такива обстоятелства човек винаги измисля с какво да се заеме.

Леля седеше до купчината покупки и се мъчеше да пресметне всичко на едно листче. Нямаше дарбата на Баба за боравене с числа. Те се гърчеха под погледа й и упорито се събираха грешно.

— Есме?… Като гледам, похарчили сме… май са над хиляда долара дотука, без да слагам и наема за каляската, а още не сме платили на госпожа Палм за стаята.

— Нали ти ми каза, че трябвало да направим всичко по силите си заради всяко ланкърско момиче?

„Ама не съм казвала и да похарчим всичките пари“ — помисли Леля, но се сгълча. Все пак товарът под фустите й бе олекнал забележимо.

Майсторите на разкрасяването май стигнаха до общо съгласие, че са сторили каквото са могли. Баба завъртя креслото си.

— Какво ще речеш сега?

Леля Ог се опули. Бе виждала какви ли не необичайни неща през живота си, някои от тях — неведнъж. Елфи, ходещи камъни, подкован еднорог… Веднъж й пуснаха цяла селска къща на главата. Никога обаче не бе съзирала Баба Вихронрав с руж на лицето.

Всички привични възклицания на смайване и изненада се стопиха мигновено в главата й и по принуда се опря на най-старото, научено от собствената й баба.

— Брей, да ме таковат!

— Мадам има прекрасна кожа — отбеляза козметичката.

— Да ме таковат! — повтори Леля.

— Пудра и боички — изсумтя Баба. — Хъ… Поредната маска. Както и да е. — Тя се усмихна смразяващо на фризьора. — Колко ви дължим?

— Ами… тридесет долара? Тоест…

— Дай на тая ж… да, де, на тоя мъж трийсет долара и добави двайсет, че им развалихме спокойствието — промърмори Баба, притиснала длан към главата си.

— Петдесет долара ли? За толкоз може да се купи цял магазин

— Гита!

— Е, добре. Извинявам се, само да бръкна в касичката…

Леля ги загърби свенливо, вдигна полата си…

… туангтуингтуонгтуанг…

… и пак се обърна с шепа монети в ръка.

— Ето ти ги, добра ми… уф, добри ми човече — процеди тя кисело.

Отвън ги чакаше каляска — най-скъпата, която Баба успя да наеме с парите на Леля. Един лакей им отвори вратата, а Леля помогна на приятелката си да се качи.

— Отиваме право при госпожа Палм, за да се преоблека — реши Баба, щом потеглиха. — После тръгваме към Операта. Нямаме много време.

— Ти добре ли си?

— По-добре не съм била. — Баба докосна косата си. — Гита Ог, нямаше да си вещица, ако не можеше тутакси да стигнеш до заключение, без да умуваш.

Леля закима.

— Тъй си е.

Изобщо не изпитваше неудобство от това. Понякога времето не стига за нищо освен бърз полет над логиката. Доверяваш се на опита, интуицията и изострения усет, за да прескочиш направо към извода. А Леля скачаше нависоко, без изобщо да се засилва.

— Затуй не се съмнявам — продължи Баба, — че из главата ти вече се мотае някакво подозрение за оня Призрак…

— Е… имам някаква идея, да…

— Може би и име, а?

Леля се размърда неловко, но не само заради кесиите под полата си.

— Признавам си, че ми хрумна нещичко. Някакво… предчувствие. Трудно се познава, ама…

И Баба кимна.

— Да. Всичко пасва, нали? Само че е лъжа.

— Нали и ти снощи ми рече, че вече всичко виждаш!

— Какво от туй? Пак си е лъжа. Като оная с маските.

— Каква лъжа пък има в маските?

— Хората разправят, че скривали лицата.

— Че те наистина скриват лицата — възрази Леля.

— Ама само отвън.

 

 

Никой не поглеждаше Агнес. На сцената поставяха декорите за следващото представление. Оркестърът репетираше. Балерините отидоха да се мъчат в своята зала. В немалко стаи хора се разпяваха в пълна липса на съзвучие. Но май никой не искаше от нея да върши нещо.

„Аз съм един блуждаещ глас.“

Изкатери стълбите до стаята си и седна на леглото. Пердето не беше дръпнато и в сумрака странните рози мъждукаха. Бе ги спасила от кошчето за боклук, защото й се сториха красиви, обаче щеше да й е по-леко, ако ги нямаше. Тогава можеше да се заблуждава, че си е въобразила всичко.

Откъм стаята на Кристина не долиташе нито звук. Агнес си напомни, че оттатък всъщност е нейната стая, а другото момиче само я ползва временно. Влезе.

И завари пълен безпорядък. Кристина бе станала от леглото, бе се облякла — иначе оставаше предположението, че излишно въодушевен обирджия е преровил всяко чекмедже — и бе излязла. Букетите, които Агнес вчера сложи в каквито съдове намери, не бяха пипнати. Останалите също си лежаха недокоснати и вече вехнеха.

Усети се, че мисли откъде да намери съдинки с вода и за тях. Мразеше се за това. Беше тъпо като безобидните й ругатни. Защо ли не вземе направо да напише по себе си „Настъпи ме“ и да легне пред прага на Вселената? Изобщо не намираше утеха в чудесния си характер. А, да… и в хубавата си коса.

Все пак отиде за още съдинки.

Огледалото сякаш властваше над стаята. И май се уголемяваше незабележимо след всеки неин поглед към него.

Ами добре. Трябваше да знае какво става, нали?

С лудешки разтуптяно сърце Агнес започна да опипва около краищата на огледалото. Имаше малка издутина, която изглеждаше част от рамката, но щом я натисна, нещо щракна и огледалото хлътна половин сантиметър навътре. Помръдна, когато тя го натисна.

Агнес издиша въздуха, който бе събрала в гърдите си. И пристъпи вътре.

 

 

— Това е отвратително! — заяви Салзела. — Угаждаме на извратени наклонности!

Господин Ведър вдигна рамене.

— Не сме написали на афишите: „Даваме ви шанс да видите как ще удушат някого на сцената.“ Но новината се разнесе бързо. А хората обичат… драмите.

— Значи от Стражата не поискаха да затворим Операта?

— Не поискаха. Но заръчаха да има хора на пост като снощи, а и те щели да сторят каквото е необходимо.

— За да не пострадат самите те, предполагам.

— И на мен не ми харесва, но всичко това е вече прекалено. Сега имаме нужда от Стражата. Освен това ще започнат безредици, ако отменим представленията. В Анкх-Морпорк открай време си падаме по… вълненията. Всички билети са разпродадени. Шоуто трябва да продължи.

— Да, как иначе… — заядливо потвърди Салзела. — Желаете ли да има няколко прерязани гърла във второ действие? За да не останат зрителите разочаровани?

— Не, разбира се. Не искаме никой да умре. Но…

Това „но“ увисна като покойния доктор Подкоп. Салзела ядосано разпери ръце.

— Впрочем според мен най-лошото отмина — додаде Ведър.

— Надявам се — промърмори музикалният ръководител.

— А къде е сеньор Базилика?

— Госпожа Плиндж го заведе да види гримьорната си.

— Госпожа Плиндж не беше ли убита?

— Не, до този момент днес не сме намирали мъртъвци.

— Е, това е добра новина.

— Ами да, при това е десет минути след пладне — подхвърли Салзела, но Ведър не долови иронията. — Да отида да го доведа за обяд, нали? Сигурно е минал половин час, откакто той си похапна за последен път.

Ведър кимна. Когато Салзела излезе, реши да претършува плахо чекмеджетата на бюрото си. Нямаше писмо. Дали пък наистина не е свършило… Дали не е вярно онова, което шушнеха за доктор Подкоп?

Някой почука четири пъти на вратата. Един-единствен човек в света го правеше, без да постигне никакъв ритъм.

— Влез, Уолтър.

Уолтър Плиндж влезе с препъване в стаята.

— Има една дама! Иска да говори с господин Ведър!

Леля Ог подаде глава през отворената врата.

— Ехо-о! Аз съм, не се стряскайте.

— Вие сте… госпожа Ог, нали? — поколеба се Ведър.

Нещо в тази жена го безпокоеше. Не помнеше да е виждал името й в списъка на служителите. Тя обаче се навърташе наоколо, не умираше и правеше приятен чай. В такъв случай защо да се тревожи, че не й плаща?

— Опазил ме господ, не съм аз дамата — натърти Леля Ог. — Аз съм си обикновена като пръстта, от най-достоверен източник го знам. А тя чака долу във фоайето. Рекох си, че е по-добре първо да отскоча дотука и да ви предупредя.

— Да ме предупредите ли? За какво? Нямам никакви уговорени срещи за днес. И коя е тази дама?

— Чувал ли сте някога за лейди Есмерелда Вихронрав?

— Не. Трябвало ли е?

— Прочута покровителка на операта. Навсякъде си строи консерватории — обяви Леля. — И пращи от пари.

— Нима? Но аз съм зает с…

Ведър погледна през прозореца. Пред входа бе спряла каляска с впряг от четири коня. По каляската имаше толкова украса в стил „рококо“, че изглеждаше съмнително конете дори да я помръднат.

— Да, обаче… — пак се запъна той. — Това е твърде неудобно…

— Тя не е от хората, дето обичат да чакат — просвети го Леля, и то съвсем правдиво.

Баба й лазеше по нервите от самото начало на деня, пък и Леля не забравяше как се изложи при пристигането в заведението на госпожа Палм, освен това по палавост с нея не можеше да се мери и цирков клоун. Тя добави:

— Разправят, че на младини била знаменита куртизанка. И се носи мълва, че и тогаз не обичала да чака. Вече не е в занаята, разбира се. Тъй се говори, де.

— Знаете ли, посещавал съм повечето известни оперни театри, но не съм чувал името й — проточи скептично Ведър.

— Аз пък знам, че внимава името й да не се споменава при даренията.

Умственият компас в главата на господин Ведър отново се завъртя в посока „пари“.

— Е, поканете я. Вероятно ще успея да й отделя няколко минути…

— Никой никога не е отделял на лейди Есмерелда по-малко от половин час — намигна му Леля. — Значи да изприпкам и да я доведа, а?

Тя изфуча навън, повличайки и Уолтър.

Ведър се загледа след нея. Поумува, стана и провери в огледалото над камината дали мустаците му са вчесани прилично.

Чу отварянето на вратата и се обърна с най-милата си усмивка, която помръкна леко при вида на Салзела, въвел величавата фигура на Базилика.

Дребният мениджър-преводач се мотаеше край тях като пристанищен влекач.

— А, сеньор Базилика… — промълви Ведър. — Надявам се, че гримьорната ви е харесала?

Базилика се усмихваше безучастно, докато преводачът обясняваше на бриндизийски диалект, после отговори.

— Сеньор Базилика намира гримьорната за чудесна, само килерът не е достатъчно пълен.

— Ха-ха… — подхвана Ведър, но млъкна, защото никой не се присъедини към смеха му. — Всъщност — поправи се припряно — аз съм убеден, че сеньор Базилика ще остане доволен, когато научи какви усилия полагат в кухнята да…

Пак почукаха на вратата. Ведър се втурна да отвори.

Беше Баба Вихронрав, която обаче не остана пред прага, а го избута и нахлу властно в кабинета.

Енрико Базилика сякаш се задави.

— Кой от вас е Ведър? — нетърпеливо попита новодошлата.

— Б-ъ… аз…

Баба си свали ръкавицата и му протегна ръка.

— О, съжалявам. Не съм свикнала видните особи сами да отварят вратите. Аз пък съм Есмерелда Вихронрав.

— Очарован съм. Толкова съм слушал за вас — излъга Ведър. — Моля, позволете да ви представя. Не се съмнявам, че познавате сеньор Базилика…

— Разбира се. — Баба впери поглед в очите на Хенри Дембел. — Сигурно сеньор Базилика помни приятните ни срещи в други опери, чиито имена в момента се изплъзват от паметта ми.

Хенри направи гримаса, наподобяваща усмивка, и каза нещо на преводача си, който заяви:

— Това е изумително. Сеньор Базилика също си спомня с умиление за честите ви срещи в оперни театри, които в момента не би се наел да изброи.

Хенри целуна ръка на Баба и я погледна умоляващо.

„Ох, как се е вторачил в нея! — мислено възкликна Ведър. — Питам се дали те двамата са били…“

— Ъ… А… това е господин Салзела, нашият музикален ръководител — промълви, щом се опомни.

— За мен е чест — отрони Салзела, стисна силно ръката на Баба и я погледна прямо в очите.

Тя кимна и попита:

— Господин Салзела, какво е първото нещо, което ще изнесете от горяща къща?

Той се усмихна учтиво.

— А вие, госпожо, какво бихте искала да изнеса?

Този път Баба кимна по-умислено и пусна ръката му.

— Желаете ли нещо за пиене? — предложи Ведър.

— Едно малко шери — склони Баба.

Салзела се примъкна до Ведър, докато той сипваше питието.

— Коя е тази, по дяволите?

— Както чувам, била зарината от пари — прошепна Ведър. — Голяма любителка на операта.

— Никога не съм чувал името й.

— Е, сеньор Базилика я познава и това ми стига. Моля те, забавлявай ги, докато уредя нещо за обяд.

Ведър отвори вратата и се спъна в Леля.

— Извинявам се — подхвърли тя с лъчезарна усмивка и стана от пода. — Тия дръжки на вратите се лъскат адски трудно, а?

— Ъ-ъ, госпожо…

— Ог.

— … да, Ог, бихте ли изтичала до кухнята да предадете на госпожа Скоба, че ще имаме още един гост за обяд?

— Ей сегинка.

Леля се понесе устремно. А Ведър кимна доволен. „На такава стара дама може да се разчита…“

 

 

Не беше тайна в най-строгия смисъл на думата. Когато разделяли стаята на две, оставили кухина между стените. А в отсрещния си край тя стигаше до стълба — най-обикновена стълба, до която дори се процеждаше мърлява дневна светлина през прозорец с полепнала мръсотия.

Агнес изпита смътно разочарование. Бе очаквала… ами истински таен проход и може би няколко факела, трепкащи тайно в своите доста скъпи тайни поставки от ковано желязо. Оказа се обаче че по някое време стълбата просто е била отделена от останалите части на сградата. Нямаше никаква тайна, само я бяха изоставили и забравили.

В ъглите се виждаха паяжини. От тавана висяха празни пашкули на изчезнали насекоми. Въздухът смърдеше на отдавна умрели птици.

Но в прахоляка бе проправена пътечка. Някой се бе качвал и слизал поне няколко пъти.

Тя се поколеба накъде да тръгне и пое нагоре. Пътешествието свърши скоро — след още един етаж Агнес стигна до капандура, която дори не беше залостена.

Бутна я нагоре и примижа на ярката светлина, от която вече отвикваше. Вятърът разроши косата й. Един гълъб я изгледа и отлетя, щом тя подаде глава на чист въздух.

Капандурата беше част от покрива на Операта — трудно откриваема дреболия сред хаоса от тавански прозорци и въздушни шахти.

Агнес се прибра вътре и тръгна надолу. Постепенно осъзна, че чува гласове…

Старата стълба не беше напълно забравена. Някой поне знаеше, че е подходяща за проветряване. А заедно с въздушните течения се просмукваха и гласовете. Изпети гами, далечни акорди, откъси от разговори. Със спускането надолу по стъпалата Агнес минаваше през различни слоеве шум, сякаш потъваше в много грижливо направена звукова мелба.

 

 

Грибо седеше върху кухненския шкаф и с любопитство гледаше представлението.

— Защо не го докопате с черпака? — учуди се един сценичен работник.

— Щото не стигам дотам! Уолтър!

— Да, госпожо Скоба?

— Дай ми оная метла!

— Да, госпожо Скоба!

Грибо обърна поглед към високия таван, на който лепнеше нещо като десетлъчева плоска звезда.

А в средата й се мъдреха чифт ужасно уплашени очи.

— „Пуснете го във вряща вода“, тъй са написали в готварската книга — оплака се госпожа Скоба. — А що не добавиха: „И внимавайте, че ще се хване за ръба на тенджерата и ще подскочи нагоре“?

Тя размаха дръжката на метлата. Октоподът отстъпи още малко към ъгъла.

— И с пустите спагети съвсем се оплесках — мърмореше готвачката. — Пека ги на скарата от не знам си колко часа, пък те още са твърди като пирони, проклетите гадорийки…

— Ехо-о, аз съм, не се стряскайте. — Леля Ог надникна през вратата. Необятната й личност подейства така дори на онези, които я виждаха за пръв път, че те веднага се успокоиха от думите й. — Май нещо сме загазили?

Огледа сцената, включваща и тавана. Миризмата на прегоряло тесто ставаше все по-натрапчива.

— Аха… Специалният обяд на сеньор Енрико Базилика, нали?

Трябваше да е специален — уточни готвачката, която упорито и безуспешно посягаше с дръжката на метлата. — Ама тая пуста-опустяла твар не ще да слезе от тавана.

И други съдове къкреха върху дългата желязна плоча на печката. Леля кимна към тях.

— Какво ще има за останалите?

— Овнешко с кнедлички и пържен сос — обяви менюто си готвачката.

— А, туй е свястна храна за нормални хора — подкрепи я Леля, според която мас най-добре се съчетаваше с лой.

— Уж щеше да има и пудинг, ама толкова се улисах покрай гнусната гадинка, че дори не съм го почвала!

Леля внимателно издърпа метлата от ръцете й.

— Я ме чуй… Ти направи достатъчно кнедлички и сос за петима, а пък аз ще ти помогна с един бърз пудинг, бива ли?

— Е, туй си е направо избавление, госпожо…

— Ог.

— Сладкото е в буркана на…

— О, няма да си хабя труда с някакво сладко.

Леля огледа рафта с подправките, ухили се и пристъпи от приличие зад една маса…

… туангтуингтуонгтуанг…

— … нали ти се намира малко шоколад? — провери, измъквайки тънко томче изпод полата си. — Ей тука имам една рецептичка, дето може доста да ги развесели…

Лизна си палеца и обърна на 53-та страница — „Шоколадов сюрприз с особена тайна заливка“.

„Да, ще падне голяма веселба…“

Щом някои хора си бяха наумили да дават урок на други хора, същите някои хора не биваше да забравят, че онези, другите, знаят това-онова.

 

 

Накъсаните реплики сякаш излизаха от стените, а Агнес слизаше все по-надолу по забравената стълба.

И това някак… гъделичкаше нервите й.

Не че някой казваше нещо важно. Нямаше подходящи за случая гузни признания. Обикновени приказки на хора, мъчещи се да избутат деня до края му. Само че бяха тайно чути приказки.

Разбира се, не биваше да подслушва.

Агнес израсна с внушенията колко много постъпки не бива да извършва. Да подслушва пред вратата, да гледа хората право в очите, да прекъсва събеседника, да се сопва, да се изтъква

Но зад стените можеше да бъде Пердита, каквато искаше да стане открай време. На Пердита от нищо не й пукаше. Тя постигаше своето. И носеше каквото й харесва. Пердита Кс. Нит, господарка на мрака и неразкаяла се грешница, можеше да слуша чужди разговори колкото й душа иска. И никога, ама за нищо на света нямаше да се обременява с чудесен характер.

Агнес не се съмняваше, че би трябвало да се прибере в стаята си. Каквото и да се криеше в сенките, сгъстяващи се с всяко стъпало, вероятно не й се полагаше да го намира.

Пердита продължи надолу. Агнес я придружи по неволя.

 

 

С питиетата преди обяда засега нямаше проблем, мислеше си господин Ведър. Всички участваха в любезния разговор и абсолютно никой не се бе простил с живота си до този момент.

Много му олекна и когато видя сълзите на признателност в очите на сеньор Базилика, щом певецът научи, че готвачката приготвя гозби от Бриндизи специално за него. Явно беше трогнат.

Ведър се успокои и от факта, че Базилика познава лейди Есмерелда. Нещо в тази жена го озадачаваше до безпомощност. Откри колко му е трудно да разговаря с нея. Да започне с нещо като „Здрасти, научих колко много пари имате, може ли и аз да получа част от тях?“ не му се струваше особено изтънчено.

— И така… ъ-ъ, мадам, какво ви води в нашия… ъ-ъ, град?

— Рекох си, че може и тук да похарча малко пари — отвърна Баба. — Намират ми се в изобилие, да си призная. Все си сменям банките, щото им се препълват трезорите.

Някъде из изтерзания мозък на Ведър частичка от съзнанието му изврещя „Юху-у-у!“ и потри ръце.

— Ако мога да ви бъда полезен… — успя да смотолеви той.

— О, всъщност можете — увери го Баба. — Мислех си…

Отекна удар на гонг.

— А, поднесли са обяда — обяви Ведър.

Подаде ръка на Баба, която го изгледа недоумяващо, преди да си спомни коя е в момента и да го хване под ръка.

До кабинета имаше малка трапезария. Побираше една маса, този път подредена за петима, и една много спретната в дантеленото си боне на сервитьорка Леля Ог.

Тя пъргаво направи реверанс.

Енрико Базилика издаде тих гърлен звук, сякаш се задушаваше.

— Извинявам се, ама изскочи едно проблемче — подхвана Леля.

— Кой умря? — веднага попита Ведър.

— О, никой. Ама и яденето е още живо и е залепнало за тавана. Спагетите пък са направо почернели. Рекох й аз на госпожа Скоба, че ако ще да е чужбинска гозба, не е задължително да хруска толкоз…

— Това е ужасно! Не можем да се отнесем така с нашия виден гост! — Ведър се обърна към преводача. — Моля ви, уверете сеньор Базилика, че незабавно ще поръчаме нови ястия. А ние какво ще хапнем, госпожо Ог?

— Овнешко печено с кнедлички.

Зад лицето на сеньор Базилика от гърлото на Хенри Дембел отново се изтръгна тихо ръмжене.

— Има и сос, пържен с масло — продължи Леля.

Ведър се озърна объркан.

— Тук да няма куче?

— Е, аз пък не смятам, че певците трябва да бъдат глезени — намеси се Баба Вихронрав. — Що за префърцунени гозби? Някои не съм ги и чувала! Защо не му поднесете овнешко като на останалите?

— О, лейди Есмерелда, едва ли е похвално да се отнасяме така към…

Лакътят на Енрико сръга преводача с изразителния жест на човек, току-що видял как кнедличките могат да изчезнат зад хоризонта, ако не внимава. Избоботи много натъртено изречение.

— Сеньор Базилика казва, че ще бъде особено щастлив да вкуси от традиционната храна на Анкх-Морпорк — обясни преводачът.

— О, не бива да го караме… — започна Ведър.

— Всъщност сеньор Базилика настоява да вкуси от традиционната храна на Анкх-Морпорк — заяви преводачът.

— Ъхъ — изръмжа Базилика и се поправи: — Си!

— Тъй бива — одобри и Баба. — Като сте подкарали в тая посока, дайте му и бира. — Тя игриво мушна корема на тенора с показалец, който потъна в гънките до втората става. — Нищо чудно след ден-два досущ да заприлича на местен човек!

 

 

Дървените стъпала свършиха. Оттук започваха каменни.

Пердита си мечтаеше: „Той има огромна пещера някъде под Операта. И там горят стотици свещи, озаряващи с възбуждаща, но и романтична светлина… да, езерото, а на масата, подредена за вечеря, искрят кристал и сребро… разбира се, той има и… да, огромен орган…“

Агнес се изчерви до препотяване в мрака.

„… на който, разбира се, свири виртуозно всички класически опери.“

А Агнес помисли: „Там е влажно. И има плъхове.“

 

 

— Още една кнедличка, сениоро? — предложи Леля Ог.

— Ммфммфммф!

— Щом е тъй, направо да ви сложа две в чинията.

Хранещият се Енрико Базилика беше същинско откровение. Не че се тъпчеше, затова пък поглъщаше гозбите неспирно с очевидното намерение да продължи така през целия ден като добре поддържан конвейер, без да маха спретнато затъкнатата в яката му салфетка. Вилицата поемаше следващия товар още докато предишният биваше старателно сдъвкван, затова почти нямаше загубено време. Дори Леля, на която не беше чуждо да подхранва обмяната на веществата си до краен предел, се втресе мъничко. Енрико Базилика ядеше като човек, най-сетне изтръгнал се от игото на вездесъщите домати.

— Ще заръчам да донесат още една купа с джодженов сос, бива ли? — обади се тя.

Господин Ведър се обърна към Баба Вихронрав.

— Споменахте, че бихте могла да разпрострете покровителството си и върху нашата Опера — смънка малодушно.

— Ами да. Сеньор Базилика ще пее ли довечера?

— Ммфммф.

— Надявам се — процеди Салзела. — Стига да не се пръсне.

— Значи искам непременно да гледам представлението — реши Баба. — Още малко овнешко, добра ми жено.

— Да, мадам — отвърна Леля Ог и направи гримаса зад главата й.

— Ъ-ъ… всъщност за тази вечер няма… — запелтечи Ведър.

— Ще се задоволя и с една ложа — прекъсна го Баба. — Няма да придирям.

— Всъщност дори ложите са…

— Ами Осма ложа? Дочух, че винаги била празна.

Ножът в ръката на Ведър затрака по ръба на чинията.

— Ъ-ъ, Осма ложа… Осма ложа… Нали разбирате, ние никога не…

— Чудех се дали да не направя малко дарение — вметна Баба.

— Но Осма ложа… макар че формално не е заета…

— Мислех си за две хиляди долара — продължи Баба. — Олеле, вашата келнерка взе, че разсипа кнедличките по масата. Напоследък е толкоз трудно да се намери опитен и учтив персонал, нали?…

Салзела и Ведър се спогледаха през масата. После собственикът промълви:

— Извинете, почитаема госпожо, налага се да проведа кратък разговор с нашия музикален ръководител.

Двамата побързаха да се сврат в отсрещния ъгъл, където се впуснаха в спор шепнешком.

— Две хиляди долара, а?! — изсъска Леля, вторачила се в тях.

— Може и да не стигнат — предупреди я Баба. — Доста им се зачервиха лицата.

— Да, де, ама чак две хиляди долара!

— Туй са само пари.

— Да, обаче са само мойте пари, а не само твойте пари — изтъкна Леля.

— Не забравяй, че при нас, вещиците, всичко е общо.

— Е, вярно — съгласи се Леля, но отново задълба направо в същината на социополитическия дебат. — Лесно е всичко да ни е общо, като нямаме нищо.

— Брей, Гита Ог, пък аз си мислех, че презираш богатството!

— Тъй си е и ми се щеше да го презирам още повече, като си е мое.

— Познавам те аз, Гита Ог. Парите щяха да те покварят.

— Откога чаках да ми се падне сгоден случай, та да ти докажа, че няма да ме покварят.

— Я по-тихо, че се връщат…

Господин Ведър се настани на стола си с неловка усмивка.

— Ъ-ъ… както изглежда, май ще е Осма ложа. Но дали не бихме могли да убедим някои от закупилите билети за други…

— Не ща и да чуя — прекъсна го Баба. — Казвали са ми, че до днеска никого не са виждали в Осма ложа.

— Ъ-ъ… ха-ха… смешно е, знам, но имаме някои стари традиции, свързани с Осма ложа. Пълни глупости, разбира се, и все пак…

Остави с надежда изречението недовършено, но то се спихна под погледа на Баба.

— Ами вижте какво… там витае някой… — изфъфли Ведър.

— Ау, майчице — подхвърли Леля, за миг припомнила си ролята на прислужничка. — Сениоро Базилика, да ви донеса ли още една купа с пържен сос? Ще искате ли и още два-три литра бира?

— Ммфммф — насърчи я тенорът и отдели секунда-две от храненето, за да посочи с вилицата празната си халба.

Погледът на Баба не трепваше.

— Извинете — помоли пак Ведър.

Той и Салзела отново се свряха в ъгъла. Оттам понякога долитаха реплики: „Но две хиляди долара!… Колко чифтове балетни пантофки…“

Ведър дойде до масата с посивяло лице. Понякога погледът на Баба оказваше и такова въздействие върху хората.

— Ъ-ъ… поради опасността, каквато — разбира се! — няма, ние… тоест управата… смятаме за свое задължение да настояваме… тоест да помолим най-учтиво… ако влезете в Осма ложа, да бъдете придружена от… от мъж.

Той се олюля мъничко.

— Мъж ли? — повтори Баба.

— За да ви закриля — немощно поясни Ведър.

— Но кой ще закриля мъжа, питам се — процеди Салзела под носа си.

— И се замислихме дали някой от персонала не би могъл… — смънка Ведър.

— Напълно съм способна сама да намеря мъж при нужда — заяви Баба с глас, по който блещукаше скреж.

Любезният отговор на Ведър заседна в гърлото му, щом видя как зад лейди Есмерелда кръглото лице на госпожа Ог е грейнало в усмивчица.

— Някой иска ли пудинг? — попита тя.

Върху подноса в ръцете й се мъдреше голяма купа, над която въздухът трептеше, може би от горещина.

— Охо — възкликна той, — изглежда много апетитно!

Енрико Базилика вдигна глава с изражението на човек, който е облагодетелстван с немислимата привилегия да попадне жив в рая.

— Мммф!

 

 

Тук наистина беше влажно. И откакто господин Хаван се спомина, плъховете гъмжаха.

Освен това камъните имаха овехтял вид. Е, да, напомни си Агнес, всички камъни са древни, но тези май бяха остарели във вид на зидария. Анкх-Морпорк съществуваше от хилядолетия. Други градове може да са издигнати върху глина, скала или льос, но Анкх-Морпорк имаше за основа пак Анкх-Морпорк. Хората строяха новите сгради върху останките на старите, като избиваха някоя и друга стена, за да превърнат някогашната спалня в удобен зимник.

Стъпалата свършиха при мокри каменни плочи в почти непрогледна тъма.

Според Пердита обстановката беше романтично-готическа.

Агнес реши, че навява униние.

Ако някой идваше тук, би имал нужда от осветление, нали? Претърсването пипнешком потвърди догадката й. Намери свещ и малко кибрит, прибрани в плитка ниша на стената.

Това отрезви наведнъж и Агнес, и Пердита. Някой използваше най-обикновена кутийка кибрит с ухилен трол на картинката и най-обикновена половинка от свещ. Пердита би предпочела пламтящ факел. Агнес изобщо не знаеше какво би предпочела. Само че ако загадъчна особа слизаше да пее между тези стени и да се мярка наоколо като призрак, и може би да отнема по някой живот… Повече би им допаднало нещо по-изискано от кутийка кибрит с ухилен трол. Защото такива прозаични дреболии са подходящи за пошли равнодушни убийци.

Тя запали свещта и след като се подвоуми в най-буквалния смисъл, продължи нататък в мрака.

 

 

Шоколадовият сюрприз с особена тайна заливка имаше голям успех и изчезваше в гърлата на седящите около масата, сякаш стомасите им бяха заработили на шеста скорост.

— Няма ли да си вземеш още, Салзела? — подкани Ведър. — Първокласна вкуснотия, нали? Трябва да поздравя госпожа Скоба за майсторството.

— Има остричък вкус — отбеляза музикалният ръководител. — Вие искате ли още една порция, сеньор Базилика?

— Мммф.

— А вие, лейди Есмерелда?

— Не съм против — подаде чинията си Баба.

— Убеден съм, че усещам лек вкус на канела — обади се преводачът, който се бе сдобил с кафяво кръгче около устните.

— Несъмнено — подкрепи го Ведър, — освен това е сложено и индийско орехче.

— Може би и… малко кардамон? — предположи Салзела.

— Хем сметанено, хем пикантно — обобщи Ведър и погледът му се поразмъти. — И любопитно… сгряващо.

Баба престана да дъвче и се вторачи с подозрение в чинията си. После подуши лъжичката.

— Дали, ъ-ъ… се заблуждавам или е малко… задушно тук? — промълви Ведър.

Салзела се вкопчи в облегалките на креслото си. Челото му лъщеше.

— Как мислите, не е ли по-добре да отворим някой прозорец? Чувствам се малко… особено.

— Да, трябва да отворим — съгласи се Ведър.

Салзела понечи да стане, но на лицето му се закова твърде угрижено изражение. Тръшна се обратно в креслото.

— Аз предпочитам да поседя кротко замалко — сподели той.

— Ох… — обади се преводачът.

Около яката му се забелязваха струйки пара.

Базилика го потупа любезно по рамото, изгрухтя обнадежден и подсказа с жест, че иска да получи чинията с изядената наполовина порция шоколадов пудинг.

— Мммф?

— Олеле… — изписука преводачът.

Господин Ведър прокара пръст под яката си. По лицето му се стичаха капки пот.

Базилика се отказа да търси услугите на своя страдащ придружител и посегна да придърпа чинията му с вилицата си.

— Ъ-ъ… да — смотолеви Ведър, като се стараеше да не поглежда към Баба.

— Да… наистина — отбеляза и Салзела с някак отслабнал глас.

Олеле — повтори преводачът, а очите му се насълзиха. — Ай! Меу Деус! Дио мио! О Годен! Д’зук ф’т! Аагорахаа!

Сеньор Базилика доизсипа остатъка от особената тайна заливка в чинията си и грижливо обра с лъжица полепналото по дъното.

— Времето беше малко… хладничко тези дни — успя да изгъгне Ведър. — Дори много студено.

Енрико обърна купата към светлината и я огледа придирчиво, да не би по дъното да е останала още някоя капка.

— Сняг, лед, скреж… такива ми ти работи — промълви Салзела. — Да, няма спор! Всевъзможни видове студ.

— Да! Да! — признателно избълва Ведър. — А в подобен момент според мен е особено важно да си припомним думите за… да речем, разни иначе досадни, но насърчаващо ледени неща!

— Студ, глетчери, висулки…

— Само не висулки!

— Ох… — изстена преводачът и забоде глава в чинията си.

Удари една лъжица, която се превъртя във въздуха и отскочи от челото на Енрико.

Салзела си засвирука и затупа в такт по облегалката на креслото.

Ведър примига. Пред него стърчеше каната с вода. Каната със студена вода. Той протегна ръка…

— О, о, какво стана, как да се извиня, май разлях всичко по себе си — забърбори той иззад облаците пара. — Колко непохватни пръсти имам! Ще дам знак със звънчето на госпожа Ог да донесе още една кана.

— Да, непременно — подкрепи го Салзела. — Ще бъдете ли така добър да го направите веднага? И аз се чувствам твърде склонен към… неловко боравене с каната.

Без да прекратява дъвченето, Базилика вдигна главата на преводача си и грижливо пресипа недовършената порция пудинг в своята чиния.

— Всъщност… всъщност… всъщност… — проточи Салзела — май ще… замалко… за едно бързо охлаждащо… ако ме извините за момент…

Избута назад креслото си и избяга от стаята с леко приклякане.

Господин Ведър блестеше от пот.

— Аз само… само… само… ей сегичка ще се върна — обеща и излезе припряно.

В настъпилата тишина се чуваше ясно чегъртането на лъжицата в ръката на сеньор Базилика и някакво цвърчене откъм преводача.

Накрая тенорът се оригна със звучен баритон.

— Уф, моля да ми простите за клачианския израз… О… по дяволите!

Май едва сега забеляза, че на масата не е останало нищичко за ядене. Вдигна рамене и без да се отчайва, обърна усмихнатото си лице към Баба.

— Как мислите, дали тук няма някоя пита кашкавал?

Вратата се отвори с трясък и Леля Ог нахлу, хванала с двете си ръце голяма кофа вода.

— Добре, добре, сега ще…

Млъкна. А Баба възпитано попи около ъгълчетата на устата си с ленената салфетка.

— Не ви разбрах, госпожо Ог.

Леля се вторачи в празната чиния пред Базилика.

— Или малко плодове? — опита си късмета тенорът. — Може би ядки?

— Той колко излапа? — прошепна Леля.

— Почти половината — осведоми я Баба. — Ама не вярвам да му подейства, щото няма как да стигне до някои части…

Леля насочи вниманието си към чинията пред Баба.

— Ами ти?

— Две порции. И то с повечко заливка, Гита Ог, простено да ти е.

Леля допусна сянка на възхищение в очите си.

— Че ти дори не си се препотила!

Баба взе чашата си с вода и изпъна ръка.

Водата завря след броени секунди.

— Добре, де — промърмори Леля, — много печена си станала, признавам ти го от немай-къде. Май ще трябва да ставам преди зазоряване, та да те сваря неподготвена.

— Май ще трябва изобщо да не си лягаш — поправи я Баба.

— Извинявай, Есме.

Сеньор Базилика не успя да схване смисъла на разговора, но осъзна с неохота, че угощението е приключило.

— Беше несравнимо — заяви той. — Прехласнах се по този пудинг, госпожо Ог.

— Нищо друго не съм очаквала, Хенри Дембел — отвърна Леля.

Хенри внимателно извади чиста кърпа от джоба си, покри с нея лицето си и се облегна в креслото. Първото хъркане прозвуча след няколко секунди.

— Не създава грижи, а? — подхвърли Леля. — Яде, спи и пее. Поне знаеш какво може да стори. Впрочем намерих Грибо. Още се мъкне навсякъде след Уолтър Плиндж. — Тя се понаежи. — Разправяй си каквото щеш, ама според мене на младия Уолтър всичко си му е наред, щом Грибо го харесва.

Баба въздъхна.

— Гита, Грибо щеше да хареса и Норис Куирмския маниак, дето похапваше очни ябълки, ако оня се сетеше да му сипе храна в паничката.

 

 

Тя се загуби. А се постара точно това да не й се случи. Във всяка подгизнала стая Агнес предвидливо запомняше подробностите. Усърдно отбелязваше в паметта си къде е завила наляво и къде — надясно. Но се загуби.

Тук-там попадаше на стълби към още по-дълбоки подземия, но водата се бе надигнала толкова, че се плискаше по първото стъпало. И вонеше. Пламъчето на свещта имаше зеленикавосинкав ореол.

Пердита упорстваше, че все някъде има тайно помещение. Ако липсва обвита в загадка огромна и сияйна пещера, какъв смисъл изобщо има животът? Трябваше да съществува поне тайна стая. Кухина, пълна с… великански свещи и гигантски сталагмити…

Само че не е тук, изтъкна факта Агнес.

Почувства се безнадеждна идиотка. Мина зад огледалото в търсене на… е, засега не й се искаше да признае какво се е надявала да намери, но в никакъв случай не беше това.

И като че се налагаше да вика за помощ.

Разбира се, някой би могъл да я чуе, но нали именно това рискуваш, когато викаш за помощ?

Тя се прокашля.

— Ъ-ъ… ехо?

Водата загъргори.

— Ъ-ъ… помощ? Има ли някой наблизо?

Един плъх претича по обувката й.

А загнездилата се в съзнанието й Пердита вметна кисело, че ако Кристина бе слязла тук, сигурно щеше да се натъкне на гигантска искряща пещера и възхитителни опасности. Светът запазваше плъховете и смрадливите мазета за Агнес — та нали тя имаше такъв чудесен характер?!

— Ъ-хъм… има ли някой?

Още плъхове защъкаха по пода. И от страничните коридори се чуваше писукане.

— Ей?

Бе се залутала в някакви подземия, а свещта в ръката й се скъсяваше с всяка секунда. Въздухът беше гаден, каменните плочи под краката й — хлъзгави, никой не подозираше за разходката й дотук, можеше ей така да си умре долу…

В тъмата светнаха очи.

Едното жълто-зелено, другото — перленобяло.

Зад тях се появи сияние.

Нещо наближаваше по тунела и хвърляше дълги сенки.

Плъховете се прескачаха в паническия си устрем да избягат…

Агнес се помъчи да натика гърба си в каменната стена.

— Здравейте, госпожице Пердита Кс. Нит!

Познат силует се тътреше зад Грибо. Наглед се състоеше само от колене и лакти. С едната си ръка придържаше метнат през рамо чувал, в другата носеше фенер. Нещо изчезна от мрака. Ужасът сякаш се махна…

— Госпожице Нит, не ви е мястото тук, при плъховете!

— Уолтър!

— Няма кой друг да върши работата на господин Хаван, откакто горкият човек се спомина! Аз мога да се справя! За мързела няма награда! А господин Грибо само замахва с лапа и те мигом отиват в рая на плъховете!

— Уолтър!… — повтори Агнес от неизразимо облекчение.

— Дойдохте да разгледате ли? Тези прастари тунели продължават чак до реката! Трябва да сте с ума си, за да не си го изгубите тук! Искате ли да се върнете горе с мен?

Невъзможно беше да се уплашиш от Уолтър Плиндж. Той будеше какви ли не чувства, но не и ужас.

— Ъ-ъ… да — съгласи се Агнес. — Загубих се. Съжалявам.

Грибо седна на задните си лапи и започна да облизва предните, и то твърде високомерно според Агнес. Ако котарак можеше да се подхилва, Грибо правеше именно това в момента.

— Вече имам пълен чувал и ще го занеса в магазина на господин Гимлет! — обяви Уолтър, обърна се и се заклатушка към изхода от подземието, без да провери дали тя го последва. — Дава ни по половин пени за всеки плъх, а не бива да изпускаме парите! Според джуджетата плъхът е вкусна гозба, но това само показва колко странен щеше да е светът, ако всички бяхме еднакви!

Стори й се, че извървяха кратко до нелепост разстояние до подножието на друга стълба, по чиито стъпала явно бе ходено неведнъж.

— Уолтър, ти виждал ли си някога Призрака? — попита го, когато той понечи да тръгне нагоре.

Уолтър не се обърна.

— Лошо е да се лъже!

— Ъ-ъ… да, и аз мисля така. Е… кога видя за последен път Призрака?

— За последен път видях Призрака в голямата зала на балетната школа!

— Сериозно? А той какво направи?

Уолтър помълча и изстреля думите наведнъж.

— Той избяга веднага!

После затропа по стъпалата толкова натъртено, че за него разговорът несъмнено бе завършил.

Грибо се ухили присмехулно на Агнес и заприпка след него.

Изкачиха се само до следващия етаж и стигнаха до врата, през която се излизаше зад кулисите. Агнес се бе загубила на една-две врати от всекидневието.

Никой не забеляза връщането й. Поначало никой не я забелязваше. Просто вярваха, че ще е подръка, когато е необходима.

Уолтър Плиндж вече се бе затътрил нанякъде, може би дори забързано.

Агнес се поколеба. Вероятно нямаше и да открият, че тя липсва, поне докато Кристина не си отвори устата…

Той не искаше да й отговори, но Уолтър Плиндж не можеше да мълчи, когато някой го заприказва, а Агнес долавяше, че не е способен да лъже. Защото да лъже би означавало да е лош.

Още не бе ходила в балетната школа. Намираше се наблизо зад сцената, но представляваше отделен свят. Танцьорките излизаха оттам всеки ден като твърде кльощави и нервно потръпващи овце, подкарвани от застаряващи жени, които може би закусваха с мариновани лимони. Чак след като зададе няколко нерешителни въпроса на сценичните работници, Агнес установи, че момичетата са попаднали в балета по свое желание.

Агнес обаче видя съблекалнята на танцьорките, където трийсетина момичета се миеха и преобличаха в пространство, по-малко от кабинета на Ведър. Съблекалнята имаше същото отношение към балета, както градинската тор към розите.

Озърна се. Все още никой не й обръщаше внимание.

Тръгна към школата. Изкачи няколко стъпала, мина по задушен коридор с табла за съобщения по стените и просмукан с миризма на древна мас. Край нея изпърхаха две момичета. Никога не се мяркаха сами, а на ята като мушици еднодневки. Бутна вратата и пристъпи в царството на школата.

Отражения в отражения в отражения…

Огледала навсякъде.

Момичетата, които се упражняваха до станка̀та край всяка стена, я изгледаха.

Огледала…

Тя се опря на стената и се насили да вдиша. Никога не бе харесвала огледалата. Все си мислеше, че й се подиграват. Но нали хората разправяха, че тъкмо на вещиците било присъщо нежеланието да застават между две огледала? Уж изсмуквали душата или нещо подобно. Никоя вещица не би минала между две огледала доброволно…

Разбира се, и дума не можеше да става тя да е вещица. Затова отново си пое дъх и се върна в залата.

Нейните отражения се проточиха в безкрая.

Успя да направи крачка-две, после се завъртя на пети и пак напипа дръжката на вратата, наблюдавана от стъписаните танцьорки.

Внушаваше си, че е заради недоспиването. И излишните вълнения. Пък и нямаше нужда да влиза по-навътре, щом вече знаеше кой е Призрака.

Беше толкова очевидно. Защо му е на Призрака да се свира в несъществуващи пещери, когато може да се скрие пред очите на всички?

 

 

Господин Ведър почука на вратата към кабинета на Салзела и приглушен глас извика отвътре:

— Влезте!

Нямаше никого в стаята, но на отсрещната стена се виждаше още една затворена врата. Ведър почука и натисна дръжката.

— В банята съм — сподели Салзела.

— В приличен вид ли си?

— Напълно облечен съм, ако за това питате. Отвън няма ли кофа лед?

— Ти ли си я поръча? — гузно попита Ведър.

— Да!

— Аз обаче… ъ-ъ, я занесох в своя кабинет, за да си топна краката…

Краката ли?

— Да. Аз… ъ-ъ, реших да потичам из града по-енергично, изобщо не разбирам какво ме прихвана…

— Е, и?

— Ами ботушите ми се запалиха още на втората обиколка.

Чу се някакво плискане, после сдържано ръмжене и в рамката на отворената врата застана Салзела в ален халат.

— Вързаха ли вече сеньор Базилика от главата до петите? — попита веднага, ръсейки капки по пода.

— В момента репетира с хер Трубелмахер.

— И… нищо ли му няма?

— Прати някого в кухнята да му донесе лека закуска.

— Изумително… — поклати глава Салзела.

— Прибраха преводача в един шкаф. С никакви усилия не успяха да го разгънат.

Ведър приседна предпазливо. Носеше пантофи.

— А-а… — запъна се музикалният ръководител.

— Какво?

— Къде отиде онази страшна жена?

— Госпожа Ог я развежда из сградата. Какво друго можех да направя? Спомни си за двете хиляди долара!

— Имам намерение да забравя — заяви Салзела. — Обещавам никога да не спомена този обяд, ако и вие постъпите по същия начин.

— Какъв обяд? — невинно се учуди Ведър.

— Чудесно ме разбрахте.

— Все пак въздействието й е смайващо, нали…

— Изобщо нямам представа за кого говорите.

— Исках да кажа, че не е трудно да си представиш как е натрупала такова богатство…

— О, небеса, лицето й е като сатър!

— За кралица Езериел от Клач се говори и до днес, че била кривогледа, което не й попречило да има четиринадесет съпрузи, и то само според официалните архиви. Пък и личи, че си пада по онази работа…

— Нали уж е умряла преди две столетия!

— Говорех за лейди Есмерелда. Както и да е, постарай се да бъдеш учтив с нея по време на соарето преди представлението.

— Ще се опитам.

— Тези две хилядарки може би са само началото, надявам се. Щом отворя чекмеджето в бюрото си, намирам още сметки! Май дължим пари на всички!

— Операта струва скъпо.

— Ха, на мен ли го казваш… Щом понеча да поумувам над счетоводството, случва се нещо ужасно. Според теб не мога ли да прекарам няколко часа, без да ни сполети поредната страхотия?

— В оперен театър?!

 

 

Гласът звучеше неясно от полуразглобения орган.

— Добре, сега да опитаме средното до.

Космат пръст натисна клавиша. Разнесе се тътен, а в механизма нещо отскочи.

— Проклятие, откачи се… чакай малко… натисни пак…

Тонът звънна чисто и приятно.

— Прекрасно — отзова се човекът, скрит в изложените на показ вътрешности на огромния инструмент. — Почакай да затегна…

Агнес пристъпи напред. Тантурестата фигура, седнала пред клавишите, се обърна и грейна насреща й с далеч по-широка усмивка от нормалната. Притежателят й беше покрит с червеникава козина и макар да не бе особено надарен в краката, по дължина на ръцете трудно някой можеше да се мери с него. Природата бе проявила щедрост и в дебелината на бърните му.

— Андре? — нерешително повика Агнес.

Органистът се измъкна от механизма. Държеше сложно оформена летва, осеяна с пружини.

— О, здрасти.

— Ъ-ъ… кой е този?

Тя се поотдръпна от косматия изпълнител.

— А, това е Библиотекарят. Не ми се вярва да се нарича с друго име. Той е Библиотекарят на Невидимия университет, но далеч по-важно е, че е и органист там. Оказа се, че нашият орган е „Джонсън“[12] също като техния. Даде ни малко резервни части…

— Ууук.

— Съжалявам, сбърках. Даде ни ги назаем.

— Той наистина ли свири на орган?

— И то в смайващ четирирък стил.

Агнес си отдъхна. Съществото като че не се канеше да я нападне.

— Е, какво пък… — промълви тя. — Няма нищо чудно, защото понякога и в нашето село идват свирачи на латерна и често водят мили дребни май…

Дисонансният акорд беше оглушителен. Орангутанът вдигна другата си ръка и размаха пръст пред лицето на момичето.

— Никак не му харесва да го наричат маймуна — обясни й Андре. — А ти си му симпатична.

— Как позна?

— Обикновено не си прави труда да предупреждава.

Тя отстъпи бързичко и сграбчи младежа за ръката.

— Може ли да си поговорим замалко?

— Остават ни броени часове, ще ми се да довършим…

Важно е.

Той мина с нея зад кулисите. Зад тях Библиотекарят чукна няколко от поправените до половината клавиши и се гмурна във вътрешностите на органа.

— Знам кой е Призрака — прошепна Агнес.

Андре зяпна, после я издърпа в по-сенчесто ъгълче.

— Призрака не е никой — възрази й тихо. — Не ставай глупава. Той просто си е Призрака.

— Да, но е някой друг, когато си свали маската.

— Кой?

— Да кажа ли на господин Ведър и господин Салзела?

За кого ще им кажеш?

— За Уолтър Плиндж.

Пак я зяпна.

— Ако се разкикотиш — наежи се Агнес, — ще… ще те ритна.

— Но Уолтър дори не е…

— И аз не можех да повярвам, но той си призна, че е видял Призрака в балетната школа, а там целите стени са в огледала… и щеше да е много висок, ако не се гърби… и броди на воля в подземията…

— Я стига…

— А миналата вечер ми се стори, че го чух да пее на сцената, когато всички други си бяха отишли.

— Видя ли го?

— Беше тъмно.

— Слушай… — започна Андре снизходително.

— Знам обаче, че после го чух да говори на котарака. Съвсем нормално. Тоест като нормален човек. И трябва да признаеш, че е… особняк. Не е ли най-подходящият тип да носи маска, за да скрие истинското си лице? — Раменете й се превиха. — Ясно, не ти се иска да ме чуеш…

— Не! Не, но мисля… ами…

— Надявах се да ми олекне, ако споделя с някого.

Андре се усмихна в полумрака.

— На твое място не бих споменавал догадката си пред останалите.

Тя забоде поглед в краката си.

— Предполагам, че звучи малко пресилено…

Андре докосна ръката й. Пердита усети как Агнес отстъпи заднешком.

— Е, олекна ли ти? — попита той.

— Аз… не знам… всъщност… не знам… Не мога да си представя той да стори зло някому… толкова ми е тъпо…

— Всички са настръхнали. Не се тормози напразно.

— Ще ми бъде… много неприятно, ако смяташ, че се държа глупаво…

— Ще гледам какво прави Уолтър, ако искаш. — Усмихна й се. — Но е най-добре да се заема с работата си.

Пак я озари с усмивка, мимолетна като лятна светкавица.

— Благод…

Той вече крачеше към органа.

 

 

В този магазин обличаха господа.

— Не е за мен — обясняваше Леля Ог, — а за един приятел. Висок е към метър и деветдесет, с много широки рамене.

Тя огледа стоката. Защо пък да не му отпусне края? В края на краищата харчи свои пари.

— Черен редингот, дълъг впит панталон, обувки с ония лъскави катарами, цилиндър, широка пелерина с подплата от червена коприна, папийонка, засукано бастунче с шикозна сребърна топка в края… и… черна превръзка за око.

— Превръзка за око ли?

— Да. Може да е с пайети, щото е за Операта.

Шивачът впи поглед в Леля.

— Поръчката е донякъде необичайна. И защо господинът не може да ни посети лично?

— Още не е съвсем господин.

— Но, мадам, нали дрехите трябва да му бъдат по мярка?

Леля Ог отново огледа магазина.

— Чуйте сега какво ще ви река… Вие ми продайте нещо, дето горе-долу пасва, а ние ще му го натъкмим. Извинявам се…

Тя се обърна свенливо…

… туангтуингтуонгтуанг…

… и пак застана с лице към него, приглаждайки полата си. Стискаше кожена кесия.

— Колко ще струва?

Шивачът зяпна тъпо кесията.

— Боя се, че не можем да приготвим всичко това поне до идната сряда.

Леля Ог въздъхна. Вече свикваше с един от най-фундаменталните закони на физиката. Времето е равно на пари. Следователно и парите са равни на време.

— Аз пък се надявах да сте по-оправни — сподели и заподмята кесията на дланта си.

Шивачът я удостои с високомерен поглед.

— Ние сме майсторите тук, мадам. Според вас кога би трябвало да привършим?

— Какво ще речете да е след десетина минутки?

Дванадесет минути по-късно тя излезе от магазина, стиснала голям пакет под едната мишница, кутия за шапки под другата и с абаносово бастунче между зъбите.

Баба я чакаше отвън.

— Всичко ли купи?

— Ъфъ.

— Ако искаш, аз ще взема превръзката за око.

— Задължително е да си имаме трета вещица — реши Леля, опитвайки се да пренареди пакетите. — Младата Агнес има якички ръце.

— Знаеш — скастри я Баба, — че ако я хванем за яката и я измъкнем оттам, разправията край няма да има. Ще стане вещица, когато поиска.

Тръгнаха към задния вход на Операта.

— Добър ти ден, Лес — весело изрече Леля, щом влязоха. — Вече не те сърби, нали?

— Госпожо Ог, тоя ваш мехлем си е същинско чудо — похвали я портиерът, а мустаците му помръднаха в намек за усмивка.

— Госпожа Лес добре ли е? Как е кракът на сестра й?

— Оправи се, госпожо Ог, благодаря за вниманието.

— А туй е Есме Вихронрав — представи приятелката си Леля, — само ми помага да донеса едни неща.

Портиерът кимна сговорчиво. Очевидно преливаше от доброжелателство към всяка приятелка на госпожа Ог.

— Нека влезе, госпожо Ог.

Двете продължиха по прашната плетеница от коридори, а Баба се замисли не за пръв път, че Леля владее присъща само на нея магия.

Тя не толкова влизаше в някое място, колкото се просмукваше. Без да се насилва, бе развила природната си дарба за симпатия към хората в същинско окултно изкуство. Баба Вихронрав не се съмняваше, че нейната приятелка вече знае имената, семейните истории, рождените дни и любимите теми за клюки на половината хора тук, вероятно бе открила и ключетата, с които се отварят душите им. Независимо дали с разговори за децата, отвара за болезнените мазоли по краката или някой от по-мръснишките си вицове, Леля си намираше най-удобната ниша и само денонощие по-късно всички смятаха, че я познават, откакто се помнят. Започваха да й разказват какво ли не. По своя воля. И то охотно. Леля Ог умееше да се разбира с хората. Би накарала дори статуя да й поплаче на рамото и да си признае какво е истинското й мнение за гнусните гълъби.

Същински талант. На Баба не й стигаше търпение да го развие у себе си. Но понякога се питаше дали не е пропуснала нещо в живота.

— Вдигат завесата след час и половина — осведоми я Леля. — Обещах на Гизела да й помогна…

— Коя е Гизела?

— Ами гримира разни хора тука.

— Ти и понятие си нямаш от грим!

— Че нали боядисах клозета? Освен туй рисувам личица по яйцата, дето ги подарявам на хлапетата.

— Друго занимание нямаш ли? — прояви саркастичен интерес Баба. — Няма ли да вдигнеш завесата със собствените си ръце? Или да заместиш балерина, дето си е навехнала крака?

— Вярно, обещах да помогна с разнасянето на пиенето по време на соарето — потвърди Леля, по която иронията се плъзгаше като вода по нажежена печка. — Доста хора от персонала са офейкали заради Призрака. Соарето почва след половин час в голямото фоайе. И ти ще трябва да отидеш, щом си такваз покровителка.

— И що е туй соаре? — недоверчиво попита Баба.

— Нещо като тузарски купон преди операта.

— Аз какво ще правя там?

— Ще пиеш шери и ще бъбриш любезно. Или просто ще бъбриш. Видях какви хапки приготвят. Има дори малки кубчета сирене на клечка, затъкнати в грейпфрут. По-тузарско от туй — здраве му кажи.

— Гита Ог, ти не си измислила някой… специалитет, нали?

— Не съм, Есме — кротко потвърди Леля.

— Питам, щото имаш голям хъс за белички.

— Много съм заета, та да върша и щуротии — увери я Леля.

Баба кимна.

— Тогаз е време да намерим Грибо.

— Есме, сигурна ли си, че трябва да го правим? — усъмни се Леля.

— Може доста работа да ни се отвори тая вечер. Току-виж, имаме нужда от още един чифт ръце.

— Лапи.

— Да, засега са лапи.

 

 

Сигурно беше Уолтър. Агнес си знаеше. Не точно с ума си. Едва ли не с дъха си. Усещаше го, както дървото усеща слънчевите лъчи.

Всичко съвпадаше. Той можеше да броди навсякъде, а никой не поглеждаше Уолтър Плиндж. В известен смисъл оставаше невидим тъкмо защото винаги им беше пред очите. А ако си Уолтър Плиндж, няма ли да закопнееш да бъдеш нехаен и дързък като Призрака?

Ако си Агнес Нит, няма ли да закопнееш да бъдеш мрачна и загадъчна като Пердита Кс. Мечтана?

Предателската мисъл изскочи, преди да я задуши. Агнес добави припряно: „Аз обаче никого не съм убила.“

Защото тъкмо в това й се налагаше да повярва, нали? Щом той е Призрака, значи е убивал хора.

И все пак… изглежда странно и говори, сякаш думите се стремят да избягат от устата му…

Нечия ръка докосна рамото й. Тя се обърна рязко.

— Аз съм! — успокои я Кристина.

— А…

— Не мислиш ли, че това е чудесна рокля?!

— Какво?

— Питам те за роклята, глупаче!

Агнес я огледа от горе до долу.

— О, да. Много е хубавичка — отвърна с глас, в който равнодушието плющеше като дъжд по паважа.

— Не ми се струваш възхитена!!! Трябва да ти кажа, Пердита, че нямаш право да завиждаш!!!

— Не завиждам, мисля си за нещо…

Бе успяла да зърне Призрака само за миг, но поне знаеше, че не се движи като Уолтър, чието тяло привидно само следваше главата си, влачена напред от невидима ръка. Но увереността й доби твърдостта на гранит.

— Е, поне ти личи, че не си възхитена!!!

— Питам се дали Уолтър Плиндж не е Призрака — отрони Агнес и незабавно се прокле… но много възпитано.

Стигаше й държанието на Андре, след като сподели с него.

Кристина се ококори.

— Той е такъв смешник!!!

— Ходи и говори особено — призна Агнес, — но ако престане да се гърби…

Кристина се разсмя и Агнес почувства пламването на гнева.

— Той почти си призна пред мен!

— И ти му повярва?! — Кристина цъкна тихо с език, което според Агнес беше крайно оскърбително. — Ех, вие, момичета! Вярвате и в най-чудатите истории!!!

— Какво означава това „ех, вие, момичета“?

— О, ясно ти е! Танцьорките непрекъснато се кълнат, че са виждали Призрака къде ли не…

— Да му се не види! Да не ме смяташ за някаква слабонервна идиотка? И помисли мъничко, преди да ми отговориш!

— Е, не е така, разбира се, но…

— Хъ!

Агнес се отдалечи по-навътре зад кулисите, за да покаже някак яда си. Шумът откъм сцената затихна, когато навлезе сред струпаните декори. Накрая щеше да стигне до голямата двойна врата, която водеше към външния свят. Тук беше претъпкано с части от замъци, балкони и романтични килии, струпани безразборно.

Кристина я настигна забързано.

— Не исках да кажа… виж, не може да е Уолтър… той е само смахнато момче за всичко!

— Да, той върши всичко! И никой никога не знае къде е… защото предполагат, че е някъде наоколо!

— Добре, но няма нужда да се горещиш така…

Някакво шумолене зад тях ги накара да се обърнат.

Призрака се поклони.

 

 

— Кой ми е добро момченце? Леля му е приготвила цяла купичка с рибешки яйчица — чуруликаше стопанката на Грибо, мъчейки се да надникне под големия шкаф в кухнята.

— Рибешки яйчица ли? — хладно повтори Баба.

— Взех ги назаем от продуктите за соарето — оправда се Леля.

— Назаем, тъй ли?

— Че как иначе? Хайде, Грибо, кой ми е добро момченце?

— Назаем, а? И когато котаракът ги излапа, ти ще ги върнеш, нали?

— Есме, такваз е приказката — обидено отвърна Леля. — Ако не си мислиш, че е кражба, значи не е. Хайде, мъничкият ми, ето ти вкуснички рибешки яйчица…

Грибо се навря по-навътре в сенките.

 

 

Кристина въздъхна кротичко и се свлече на пода. Агнес обаче забеляза неприязнено как кльощавото момиче успя да припадне така, че да не се удари болезнено и да покаже роклята си в най-благоприятната поза. Агнес започваше да проумява, че Кристина посвоему е извънредно хитроумна.

Пак се обърна към маската.

— Всичко е наред — изрече с глас, който дори в нейните уши прозвуча продрано. — Знам защо го правиш. Наистина.

Никакво изражение не можеше да промени гладката като слонова кост повърхност, но очите зад нея блеснаха.

Агнес преглътна на сухо. В главата й Пердита желаеше да се покори незабавно, защото е по-вълнуващо, тя обаче се заинати.

— Искаш да си друг — заговори на Призрака, — но няма как да се отървеш от себе си. Знам добре какво ти е. Ти си късметлия. Достатъчно е да си сложиш маската. Поне с останалото нямаш проблеми. Но какво те прихвана, че започна да убиваш? Защо? Невъзможно е господин Хаван да ти е навредил с нещо! Да, обаче… завирал се е къде ли не и е намерил нещо… нали?

Призрака кимна сдържано и хвана абаносовото си бастунче с две ръце. Дръпна и в дясната му ръка блесна дълга тънка рапира.

— Знам кой си! — избухна Агнес, щом той пристъпи към нея. — Аз… може би знам и как да ти помогна! Сигурно вината не е твоя! — Тя заотстъпва. — Аз нищичко не съм ти сторила! Няма защо да се страхуваш от мен!

Отдръпваше се, а фигурата настъпваше. В черните кухини на маската очите искряха като мънички скъпоценни камъни.

— Аз съм ти приятелка, не разбираш ли? Уолтър, моля те! Уолтър!

Някъде в далечината като гръм отекна звук, който в тези обстоятелства й се стори по-неправдоподобен от шоколадова тенджерка.

Издрънча дръжката на кофа.

— Какво се случи, госпожице Пердита Кс. Нит?

Призрака се подвоуми.

Затътриха се накъсани стъпки.

Призрака отпусна ръката с оръжието, отвори врата в част от декор, изобразяваща крепостна стена, поклони се подигравателно и се измъкна.

Уолтър излезе иззад ъгъла.

Не изглеждаше подходящ за ролята на рицар-избавител. Първо, защото бе облякъл вечерен костюм, несъмнено скроен за друго тяло. А баретата още стърчеше на главата му. Освен това носеше престилка, дръжка с парцал и кофа. Но нито един размахал копие спасител не е препускал толкова радостно по спуснат подвижен мост. Сякаш го обкръжаваше почти доловимо за очите златисто сияние.

— … Уолтър?

— Какво й е на госпожица Кристина?

— Тя… ами… тя припадна. Ъ-ъ… Вероятно от… да, от вълнение. Заради операта. Довечера. Да. Вероятно. От вълнение. Заради операта довечера.

Уолтър явно се поразтревожи.

— Да, госпожице. — Добави търпеливо: — Знам къде има аптечка. Да я донеса ли?

Кристина изохка и затрепка с мигли.

— Къде съм?

Пердита изскърца със зъбите на Агнес. „Къде съм?“ Не изглеждаха най-правдоподобните думи от устата на свестил се човек. По-скоро приличаха на реплика, прочетена в книга.

— Ти падна в несвяст. — Вторачи се пронизващо в Уолтър. — Защо беше тук?

— Трябва да почистя и клозета на сценичните работници, госпожице Нит. Там винаги нещо протича, от месеци не успявам да го оправя!

— Но ти носиш вечерен костюм!

— Да, после трябва да съм сервитьор, защото ни липсват хора. Няма кой друг да е сервитьор, когато се носят чаши и наденички на клечка преди операта.

Никой не би успял да се премести с такава бързина. Вярно, Уолтър и Призрака не бяха тук по едно и също време, но Агнес чу гласа на Уолтър. Никой не би могъл да се шмугне зад купчините декори и да се озове в отсрещния край на помещението след секунда, освен ако не владее някакво вълшебство. Вярно, някои момичета твърдяха, че понякога Призрака се появявал на две места едновременно. Може би имаше още тайни проходи като онази забравена стълба. Може би той…

Тя се принуди да спре. Значи Уолтър Плиндж не беше Призрака. Не виждаше смисъл да търси по-вълнуващо обяснение, за да изкара измислицата истина.

Бе споменала пред Кристина. Е, тя само я гледаше озадачено, докато Уолтър й помагаше да се изправи. Каза и на Андре кого подозира, но той като че не повярва, значи нищо лошо не е станало.

И всичко това означаваше, че Призрака е…

… някой друг.

А беше толкова сигурна.

 

 

— Ще ти хареса, майко. Обещавам ти.

— Хенри, не е за такива като нас. Хич не ми го побира умът защо господин Многорек не ти даде билети за шоуто на Нели Пльос в мюзикхола. Ей на това му викам аз музика. Свестни мелодийки, дето човек може да ги запомни.

— Майко, песнички като „Тя сгази зелето и праза“ не са много културни.

Двете увлечени в разговор фигури доближаваха Операта сред тълпата.

— Ама има на какво да се посмееш. И няма защо да вземаш дрехи под наем. Доста тъпо ми се вижда да носиш специален костюм, за да слушаш музика.

— Това обогатява преживяването — увери майка си младият Хенри, който бе прочел това твърдение някъде.

— Че на музиката не й ли е все тая? — заяде се майка му. — Докато Нели Пльос е съвсем друга работа…

— Да вървим, майко.

Вече предчувстваше що за вечер му предстои.

Хенри Лози се стараеше с все сила. И като се знае откъде тръгна, не се справяше зле. Беше служител във фирмата на Многорек, Въртел и Медноуст — една донякъде старомодна юридическа кантора. Причината за не особено съвременните подходи, възприети от фирмата, се криеше във факта, че господата Многорек и Медноуст бяха вампири, а господин Въртел — зомби. Следователно от формална гледна точка и тримата партньори бяха мъртви, но това не им пречеше да се трудят неуморно по цял ден или по-скоро по цяла нощ в случая с Многорек и Медноуст.

Хенри преценяваше, че не го карат да се бъхти от тъмно до тъмно и работата не е непосилна. Притесняваха го обаче перспективите му в кариерата — как да заемеш мястото на покойния си началник, щом той бездруго е от неумрелите? Затова реши, че единственият начин да постигне успех е да Усъвършенства Ума си. Стараеше се да използва всяка възможност. Вероятно бихме описали изчерпателно ума на Хенри Лози, като споменем, че след сдобиване с книга от рода на „Как да усъвършенстваме ума си за пет минути“ той би я прочел със секундомер в ръка. Пред напредъка му в живота се изпречваше неговото тежко чувство за собственото му невежество. Малцина на този свят си създават сами подобни проблеми.

Господин Многорек му връчи двата билета за опера в знак на признателност, след като разнищи едно твърде заплетено исково основание. И Хенри покани майка си да го придружи, защото тя представляваше сто процента от познатите му жени.

Хората често стискаха предпазливо десницата на Хенри от страх да не я откъснат.

Той си купи книга за операта и я прочете усърдно. Бе чул от някого, че е немислимо да отидеш на опера, без да ти е ясно какво се върши там, а шансовете да проумееш ставащото по време на самото представление са нищожни. И в момента усещаше как книгата тежи ободряващо в джоба му. За да бъде вечерта съвършена, имаше нужда единствено от не чак толкова засрамващ родител.

— Ще си купим ли фъстъчки, преди да влезем? — сети се майка му.

— Майко, в Операта не продават фъстъци.

— Нямат фъстъци ли? А какво ще правим, ако песничките не ни допаднат?

 

 

Изпълнените с недоверие очи на Грибо просветваха в сумрака.

— Сръгай го с метлата — предложи Баба.

— Няма — отказа Леля. — С пухчо като Грибо трябва да се пипа по-нежно.

Баба затвори очи и размаха ръка.

Изпод кухненския шкаф изригна мяукане, чу се отчаяно драскане на нокти. Оставяйки дълбоки бразди в дъските на пода, Грибо се появи заднешком. Бореше се за всеки сантиметър.

— Вярно, грубостта също върши работа — призна Леля. — Есме, ти никога не си обичала котките, нали?

Грибо би изсъскал срещу Баба, но дори котешкият му мозък беше достатъчно схватлив, за да не допусне такава грешка.

— Дай му рибешките яйчица — смили се Баба.

— Все едно е дали ще ги излапа сега или после.

Грибо подуши съдинката. О, значи нямаше нищо страшно. Искали са да го нахранят.

Баба кимна на Леля. Двете изпънаха ръцете си с дланите нагоре.

Грибо преполовяваше хайвера, когато усети, че Онова пак му се случва.

— Урррроулллл… — изхленчи той, а гласът зазвуча по-плътно с разширяването на гръдния кош и се издигаше над пода с удължаването на задните крака.

Ушите прилепнаха към главата му и се смъкнаха по-надолу.

— … лллуаааа…

— Рединготът е за гръдна обиколка сто и петнайсет сантиметра — напомни навреме Леля и Баба кимна.

— … аааауууу…

Лицето стана по-плоско, мустаците — по-гъсти, а носът на Грибо сякаш придоби собствен живот.

— … уууу… уф, мамка му!

— Няма спор, че се опомня по-бързо напоследък — отбеляза Леля.

— Момчето ми, скоро да си навлечеш дрехите — нареди Баба, стиснала клепачи.

Не че имаше голяма полза от това, както призна пред себе си по-късно. Дори облечен от главата до петите, Грибо успяваше някак да напомни, че е гол под дрехите. Безгрижно щръкналите мустаци, дългите бакенбарди и разрошената черна коса се съчетаваха с изпъкнали мускули, за да създадат представата за незаслужаващ никакво доверие пират или за поет-романтик, отказал се от опиума в полза на сочните мръвки. През едното му око минаваше крив белег и в момента го закриваше черна превръзка. Когато се усмихваше, излъчваше сгъстена, вълнуващо опасна развратност. Можеше да се пъчи и насън. Дори не е пресилено да кажем, че Грибо беше способен да упражнява сексуален тормоз и като си седи мирно в съседната стая.

Освен спрямо вещиците. За Баба си оставаше проклет котарак, какъвто и вид да имаше, а Леля Ог винаги си го представяше като порасналия Пухчо.

Тя оправи папийонката му и се дръпна, за да го огледа придирчиво.

— Какво ще кажеш?

— Прилича на наемен убиец, ама и тъй бива — смили се Баба.

— Ох, че си заядлива!

Грибо опита как се движат ръцете му и опипа неловко абаносовото бастунче. Трябваше му време да свикне с пръстите, но котешките рефлекси са достатъчно гъвкави.

Леля игриво размаха пръст под носа му и той обезсърчено замахна да го перне.

— Ще стоиш до Баба и ще правиш каквото ти рече като добро момче.

— Да-ау, Лельо-оу — неохотно отвърна Грибо и успя да хване бастунчето правилно.

— И никакви тупаници.

— Да-ау, Лельо-оу.

— И да няма оставени парчета от хора на изтривалката.

— Да-ау, Лельо-оу.

— Не щем разправии, както при случката с ония разбойници миналия месец.

— Да-ау, Лельо-оу.

Изглеждаше потиснат. Хората нищо не разбираха от забавления. И най-простичките им занимания бяха приклещени в невероятно усложнени правила.

— И никакво превръщане в котарак, докато не ти позволим.

— Да-ау, Лельо-оу.

— Дръж се прилично и може да спечелиш чиния пушена херинга.

— Да-ау, Лельо-оу.

— Как ще го наричаме? — поколеба се Баба. — Не може да бъде само Грибо, пък и аз открай време си мисля, че туй е доста глупаво име за котарак.

— Е, той има вид на аристократ… — започна Леля.

— На безмозъчен нагъл хубавец — поправи я Баба.

— На аристократ — упорито повтори Леля.

— Същото е.

— Вярно, не може да е само Грибо.

— Ще измислим нещо.

 

 

Салзела се облягаше унило на мраморния парапет над голямата стълба във фоайето и се взираше обезсърчено в чашата си.

Отдавна си мислеше, че един от най-сериозните недостатъци в цялата история около Операта е публиката. Посетителите тук бяха твърде неподходящи. Някои нищичко не схващаха от музиката и смятаха за проява на интелигентност реплики като „Много ми хареса онази част накрая, когато гласът й стана кръшен“. Но по-лоши бяха другите, които си въобразяваха, че разбират нещо…

— Искате ли питие, господин Салзела? Има много пиене!

Уолтър Плиндж спря до него с клатушкане. В черния костюм изглеждаше като изискано плашило.

— Плиндж, казвай само „Напитки, господине?“ — нареди музикалният ръководител. — И те моля да свалиш тази нелепа барета.

— Мама ми я уши!

— Не се съмнявам, но…

Ведър се примъкна при Салзела.

— Нали уж ти казах да държиш сеньор Базилика по-далеч от студения бюфет! — изсъска той.

— Съжалявам, не намерих достатъчно здрав лост — отвърна музикалният ръководител и посочи на Уолтър и баретата му да се махнат. — Пък и той не трябваше ли да общува с музата си в гримьорната? Вдигаме завесата след двадесет минути!

— Твърди, че пее по-добре с пълен корем.

— Значи тази вечер ни очаква истинско музикално пиршество.

Ведър се обърна и стрелна с поглед множеството.

— Засега върви добре.

— Така ми се струва.

— И Стражата присъства, да знаеш. Без да се набиват на очи. Сливат се с тълпата.

— Аха… я да позная…

Салзела огледа гъмжилото. И наистина забеляза дребно човече в костюм за много по-едро телосложение. Това важеше особено очевидно за пелерината, която дори се влачеше по пода и създаваше впечатление за Супермен, който се е застоявал прекалено дълго при опасния криптонит. Човечето носеше уродлива мъхната шапка и тайничко се опитваше да допуши цигарата си.

— Да не говорите за онзи запъртък, над чиято глава сякаш святка надпис „преоблечен стражник“?

— Какъв надпис?! Не го видях!

Салзела въздъхна и промълви отегчено:

— Този е ефрейтор Ноби Нобс. Доколкото ми е известно, той е единственият, комуто се налага да доказва с документи принадлежността си към човешката раса. Досега сливането му с тълпата се състои в поглъщане на три големи чаши шери.

— Не е само той — успокои го Ведър. — Отнасят се сериозно към случая.

— О, да — съгласи се музикалният ръководител. — Например ако се обърнем натам, ще съзрем сержант Детритус, който е трол и въпреки това си е намерил костюм по мярка. Жалко обаче, че е забравил да си свали шлема. Значи именно тези двамата са подбрани от Стражата заради умението им да останат незабележими…

— Е, ще бъдат наблизо, ако Призрака реши пак да ни навреди — безнадеждно смънка Ведър.

— Значи Призрака ще бъде принуден да… — Салзела се задави и примига. — Ох, що за… Какво си е намерила тя?

Ведър се озърна.

— Това е лейди Есмерелда… Ох…

Грибо крачеше до нея с непринудената походка, от която жените се замислят дълбоко, а мъжете свиват юмруци до побеляване на кокалчетата. Жуженето на разговорите стихна за миг, после се надигна доста по-изнервено.

— Стъписан съм — призна Салзела.

— Но той изобщо няма вид на джентълмен — сподели Ведър. — Виж само цвета на това око! — Разчиташе, че все пак е успял да се усмихне, когато се поклони. — Лейди Есмерелда! Колко ми е приятно да ви видя отново! Няма ли да ни запознаете с вашия… гост?

— Тоя е лорд Грибо — заяви Баба. — А тия са господин Ведър, собственикът, и господин Салзела, който май управлява Операта.

— Ха-ха — процеди музикалният ръководител.

Грибо изръмжа и показа толкова дълги резци в устата си, че беше трудно човек да открие такива извън зоологическата градина. Ведър за пръв път виждаше и зеленикавожълто око с подобен оттенък. А пък формата на зеницата…

— А-ха-ха… — изгъгна и той. — Да ви поръчам ли нещо?

— Той ще пие мляко — твърдо отсече Баба.

— Предполагам, че така поддържа силите си — не се сдържа Салзела.

Погледът на Баба с успех би могъл да гравира метал.

— Някой да е жаден? — обади се Леля Ог, появила се сякаш от въздуха с поднос в ръце. Пристъпи ловко насред групичката като миротворчески корпус. — Тука имам от всичко по малко…

— Дори чаша мляко, както забелязвам — подхвърли Ведър.

Салзела зяпаше ту едната вещица, ту другата.

— Изумителна предвидливост…

— Ами не се знае от какво ще има нужда — напомни Леля.

Грибо взе чашата с две ръце и започна да лочи с език. По едно време се вторачи в Салзела.

— Защо-оу ме зяпаш? Не знаеш ли как се пие мляко-оу?

— Не знаех, че… се прави така, да си призная.

Леля намигна на Баба с намерение да отпраши нанякъде. Баба я хвана за ръката.

— Помни — прошепна, — че когато влезем в оная ложа… ти ще наглеждаш госпожа Плиндж. Тя знае нещо. Не знам какво ще стане. Ама ще стане.

— Добре — отвърна Леля и се отдалечи забързано, мърморейки под носа си: — Да, бе… Свърши туй, направи онуй…

— Мадам, едно питие насам, моля.

Леля сведе поглед.

— Леле-мале… Ти какво си?

Явлението с мъхната шапка на главата й намигна.

— Аз съм граф дьо Нобс — заяви и посочи една подвижна стена, — а ей туй е граф дьо Тритус.

Леля се позагледа в трола.

— Още един граф, значи? Брей, станахте повече, отколкото мога да преброя. Какво да бъде за вас, господа полицаи?

— Полицаи ли? Ние?! — възкликна граф дьо Нобс. — Защо пък решихте, че сме от Стражата?

— Щото той си е нахлупил шлема — посочи Леля. — И си е забол значката на сакото.

Казах ти да го махнеш! — изсъска Ноби и се усмихна неловко на Леля. — Военен шик, тъй да се каже. Моден аксесоар, де. Ние сме заможни господа, които нямат нищо общо, ама нищо, със Стражата в тоя град.

— Добре, господа, желаете ли да ви поднеса вино?

— Не пием, кат сме на работа — заяви тролът.

— О, много ти благодаря, граф дьо Тритус — горчиво промълви Ноби. — Под прикритие, няма що! Ами вземи да размахаш и палката, щом сме я подкарали тъй…

— Ако тъй ще има ред и спокойствие…

— Прибери я, бе!

Веждите на граф дьо Тритус се събраха от мисловното усилие.

— Пробутваш ми ирония, значи? Към по-старши по звание, а?

— Няма как да си по-старши, щото не сме стражници. Хайде, бе, Командир Ваймс ти обясни три пъти

Леля Ог се отдръпна тактично. Достатъчно жалка картинка бяха и без да ги слуша.

Признаваше, че попадна в нов за нея свят. Бе свикнала с всекидневие, в което мъжете носят пъстри дрехи, а жените се обличат в черно. Това много улесняваше избора на премяна сутрин. Но в Операта правилата бяха обърнати наопаки… както и здравият разум впрочем. Тук жените се обличаха като захарни петлета, а мъжете приличаха на пингвини.

Тъй… значи ченгетата са довтасали. Общо взето, Леля Ог спазваше законите, когато нямаше сериозна причина да ги наруши. И естествено изпитваше дълбоко вкоренено недоверие към полицията.

Например не можеше да се съгласи с подхода им към кражбите. Леля се отнасяше към кражбата като вещица, тоест несравнимо по-гъвкаво от закона и хората, чиято собственост си струваше да бъде отмъкната. Те проявяваха склонност да размахват грамадния тъп топор на закона в обстоятелства, които изискваха тъничкия скалпел на разсъдливостта.

Не, реши тя. Полицаите с тромавите им ботуши нямаха място тук в такава нощ. Нямаше да е зле, ако патравите крака на Правосъдието се спънат в някое умело подложено камъче.

Тя се шмугна зад позлатена статуя и порови в слоевете на дрехите си. Хората наоколо се огледаха с недоумение, щом дочуха пляскането на опънати ластици. Знаеше си, че го носеше за особени случаи…

Звънна шишенце. Аха, ето го.

След малко Леля Ог излезе благопристойно с две чашки на подноса и се запъти право към стражниците.

— Плодова напитка, господа полицаи? Ох, че съм глупава, какви ги разправям. Никакви полицаи, разбира се. Искате ли домашна плодова напитка?

Детритус подуши чашата недоверчиво и синусите му мигновено се прочистиха.

— К’во има вътре?

— Ябълки — тутакси го увери Леля. — Е… предимно ябълки.

А под ръката й две разлети капки проядоха метала на подноса, тупнаха на килима и задимяха.

 

 

Залата бръмчеше от шумотевицата, докато почитателите на операта се настаняваха, а госпожа Лози си търсеше обувките.

— Майко, наистина не биваше да ги сваляш.

— Ама от мазолите направо ми причернява.

— Да не си донесе и плетивото?

— Забравих го в дамската тоалетна.

— Ох, майко…

Хенри Лози отбеляза страницата в книгата си и вдигна влажните си очи нагоре. Примижа. Точно над него, много високо, сияеше кръг от искряща светлина.

И майка му погледна натам.

— Това пък какво е?

— Според мен е полилей.

— Доста е големичък. И на какво се крепи?

— Майко, убеден съм, че са измислили специални въжета и каквото още е нужно.

— Аз пък си мисля, че е опасничко.

— Сигурен съм, че нищо не ни заплашва.

— Ти пък какво разбираш от полилеи?

— Майко, уверен съм, че хората не биха влизали в Операта, ако имаше някакъв шанс полилеят да им се стовари на главите — сподели изводите си Хенри, опитвайки се да прочете нещо от книгата.

 

 

Вдигане на завесата след пет минути…

Салзела огледа войската си. Състоеше се от сценични работници, бояджии и когото още можеха да отделят тази вечер. А в края на редицата около петдесет процента от Уолтър Плиндж успяваха да заемат стойка „мирно“.

— Всички знаете къде да застанете — напомни Салзела. — Ако видите нещо — каквото и да е то, — веднага ми съобщете. Разбрахме ли се?

— Господин Салзела!

— Кажи, Уолтър.

— Господин Салзела, не бива да прекъсваме операта!

Музикалният ръководител поклати глава.

— Хората ще ни влязат в положението…

— Господин Салзела, шоуто трябва да продължи!

Някой вдигна ръка.

— Господин Салзела, все пак той е прав…

Салзела завъртя очи от нетърпение.

— Просто спипайте Призрака. Ако се размине без излишна врява — толкова по-добре. Разбира се, аз също не искам да прекъсвам шоуто.

Видя как си отдъхнаха.

Тежък акорд изпълни въздуха над сцената.

— Какво става, по дяволите?

Салзела мина отзад и го пресрещна развълнуваният Андре.

— Поправихме го, господин Салзела! Само че… той не иска да ми отстъпи мястото…

Библиотекарят кимна на музикалния ръководител. Салзела познаваше орангутана, освен това отдавна бе научил, че когато Библиотекарят желае да се настани някъде, постига своето. Салзела обаче признаваше и че орангутанът е превъзходен органист. Неговите обедни рецитали в Голямата зала на Невидимия университет винаги събираха многобройна публика. Отчасти и поради обстоятелството, че тамошният орган притежаваше всеки звуков ефект, за който се бе сетил обърнатият с хастара навън гений на Скапания Тъпанар Джонсън. Преди косматите ръце на Библиотекаря да поработят над партитурата, никой не би и помислил, че „Романтична прелюдия в сол минор“ на Дойнов може да бъде аранжирана за регистрите „Пищяща възглавничка“ и „Премазани зайчета“.

— Ами трябва да свири в увертюрите — напомни Андре, — също и в сцената в балната зала…

— Поне му намери папийонка.

— Господин Салзела, никой няма да го види, а и той е ощетен откъм шия…

— Андре, тук си имаме правила.

— Добре, господин Салзела.

— Щом тази вечер си свободен от задължения, би могъл да ни помогнеш в залавянето на Призрака.

— Разбира се, господин Салзела.

— Тогава му донеси папийонка и ела при мен.

Оставиха Библиотекаря на мира. Той извади своята партитура и прилежно я отвори на поставката.

Бръкна под скамейката и извади голяма кафява кесия с фъстъци. Не беше осведомен защо Андре, след като го убеди да свири тази вечер, каза на другия човек, че той — Библиотекарят, не искал да отстъпи мястото. Всъщност искаше да се позанимава с интересна каталожна работа. А ето че остана тук за цялата вечер. Е, половин килограм необелени фъстъци са щедро заплащане според всяко човекоподобно. Човешкото съзнание беше необятна тайна и Библиотекарят се радваше, че вече не му се налага да я разгадава в себе си.

Огледа критично папийонката. Както Андре бе предвидил, тя представляваше трудно преодолим проблем за същество, което е стояло на двора, докато вътре са раздавали шиите.

 

 

Баба Вихронрав спря пред Осма ложа и се огледа. Госпожа Плиндж не се виждаше наоколо. Баба отключи с може би най-скъпия ключ в света.

— Да се държиш прилично.

— Да-ау, Бабо-оу — измрънка Грибо.

— И никакво пишкане по ъглите.

— Да-ау, Бабо-оу.

Баба се взря недоволно в придружителя си. Дори с папийонка и сресани лъскави мустаци той си оставаше котарак. А на тези твари можеш да разчиташ само в редовното притичване да се натъпчат.

Отвътре ложата беше тапицирана с наситено червен плюш, украсен с позлата. Същинска мека стаичка за уединение.

От двете страни дебели колони носеха отчасти тежестта на балконите. Надникна през парапета и премери на око височината над партера. Разбира се, някой би могъл да се прехвърли от съседна ложа, но пред погледите на цялата публика, която нямаше да остане равнодушна към такова зрелище. Надникна под креслата. Стъпи на седалка и опипа тавана, нацвъкан с позлатени звездички. Почти зарови нос в килима, докато го разглеждаше.

И се усмихна на видяното. Готова беше да се обзаложи, че й е ясно как се вмъква Призрака, а вече нямаше съмнение.

Грибо си плю на дланта и безуспешно се опита да приглади косата си.

— Седни кротко и си яж рибешките яйчица — заповяда Баба.

— Да-ау, Бабо-оу.

— И гледай операта, тъкмо ще се образоваш малко.

— Да-ау, Бабо-оу.

 

 

— Добра ти вечер, госпожо Плиндж! — поздрави Леля весело. — Нали е вълнуващо? Публиката бърбори, всички са се наежили в очакване, типовете от оркестъра търсят къде да тикнат бутилките и се мъчат да си спомнят как се свири… цялото напрежение и драма в оперното преживяване ще изригнат всеки миг…

— О, здравейте, госпожо Ог — обърна се госпожа Плиндж, която доизлъскваше чашите в своя мъничък бар.

— Направо е претъпкано — отбеляза Леля и изгледа с крайчеца на окото си възрастната жена[13]. — Всяко местенце е разпродадено, както чух.

Не видя каквото очакваше и добави:

— Да ти помогна ли да почистим Осма ложа?

— А, вече почистих там миналата седмица — възрази госпожа Плиндж и вдигна една чаша да я огледа на светлината.

— Да, ама чух, че нейна светлост била много придирчива. Заяждала се за всяка дреболия.

— Коя „нейна светлост“?

— Да, бе, не ти казах, че господин Ведър продаде билети за Осма ложа — сепна се Леля.

Чу тихото дрънчене на стъкло. „Най-сетне.“

Госпожа Плиндж излезе от нишата си.

— Не може да прави така!

— Операта си е негова — напомни Леля, вторачена в жената. — Той май смята, че може.

— Това е ложата на Призрака!

В коридора се появиха зрители.

— Не ми се вярва да се разсърди заради една вечер — предположи Леля. — Шоуто трябва да продължи, тъй ли беше? Да не ти прилоша, госпожо Плиндж?

— Може би е по-добре да отида и да… — пристъпи напред жената.

— А, не, седни да си починеш — настоя Леля и я бутна обратно полека, но неумолимо.

— Но аз трябва да отида и…

И какво, госпожо Плиндж?

Възрастната жена пребледня. Баба Вихронрав можеше да гаднее безмерно, но пък за нея това винаги се подразбираше. А Леля Ог да те притисне в ъгъла беше все едно да те ухапе голямо дружелюбно куче — неочакваното въздействаше далеч по-зле.

— Дръзвам да се досетя, госпожо Плиндж, че си искала да си поприказваш веднага с някого — тихо заговори Леля. — Някой, дето може и да се стресне, като завари ложата си заета, да речем. И май ще налучкам името на тоя някой. Виж сега, ако…

Ръката на госпожа Плиндж се вдигна, стиснала гърлото на бутилка шампанско, после се спусна рязко, опитвайки се да изпрати кораба „Леля Ог“ в дълго плаване по моретата на безсъзнанието. Бутилката отскочи.

Миг по-късно жената се промуши покрай Леля и затича със ситни крачки, а лакираните й черни обувчици проблясваха.

Леля се хвана за преградата и се олюля, докато угаснат сините и алените фойерверки зад клепачите й. Но в родословието на Ог се срещаха и джуджета, което означаваше череп, годен за прокопаване на тунели.

Тя се облещи замаяно към бутилката и занарежда:

— Годината на Оскърбената коза… Брей, добра реколта…

После умът й надделя.

Ухили се и препусна в галоп след отдалечаващата се дребна фигура. На мястото на госпожа Плиндж би сторила същото, но много по-грубо.

 

 

Агнес чакаше с останалите да се вдигне завесата. Участваше в тълпа от петдесетина граждани, които щяха да слушат как Енрико Базилика пее за успехите си като майстор на преобразяването. Жизненоважно беше, макар че щяха да чуят целия му замисъл и дори да му припяват, после мигновено да загубят спомените си, за да се изненадват при всяко сваляне на маската.

Незнайно защо, без никой да изтърве дори думичка по въпроса, мнозина в хора се бяха сдобили с широкополи шапки. Останалите се възползваха от всеки повод да поглеждат нагоре.

Пред завесата хер Трубелмахер замахна с диригентската палка и зазвуча увертюрата.

Енрико досдъвка пилешката кълка и остави кокалчето на чинията. Кимна и чакащият сценичен работник вихрено я отнесе от сцената.

Операта започна.

Госпожа Плиндж спря в подножието на централната стълба и се облегна задъхана на парапета.

Операта бе започнала. Нямаше други наоколо. И не се чуваха стъпки на бягащ човек.

Изправи се и понечи да вдиша.

— Ехо-о-о, госпожо Плиндж!

Леля Ог, размахала бутилката шампанско като боздуган, набра скорост, преди да стигне до първия завой на парапета, но се наведе като истински професионален състезател и запази равновесие при навлизането в правия участък. Наклони се отново за следващия завой…

… и се устреми право надолу към голяма позлатена статуя. Закон в направата на всички парапети, по които си струва да се пързаляш, е наличието на гадна изненада долу. Леля Ог обаче се справи великолепно с предизвикателството. Метна крак върху парапета и се отблъсна, оставяйки улеи в мрамора с налчетата на подметката си. Закова пети точно пред другата жена.

Госпожа Плиндж беше вдигната и отнесена в сенките зад съседната статуя.

— Хич не се мъчи да ми избягаш — прошепна Леля, затиснала решително устата й с длан. — За тебе е по-добре да си седиш тихичко тука. И не си мисли, че съм мила жена. Щото съм мила само като застана да се меря с Баба Вихронрав, ама туй можеш да го речеш за всекиго…

— Ммм!

Стиснала едната ръка на госпожа Плиндж и запушила устата й, Леля надникна иззад статуята. Чуваше приглушеното пеене откъм залата.

Нищо друго не се случваше. След малко започна да се тревожи. Може пък той да се е уплашил. Или госпожа Плиндж му е оставила някакъв знак. Или е решил, че напоследък светът е станал твърде опасно място за разни Призраци, макар че Леля се съмняваше да му хрумне такава мисъл…

Както потръгнаха нещата, първото действие щеше да свърши преди…

Някъде се отвори врата. Дългуреста фигура с вечерен костюм и нелепа барета прекоси фоайето и се качи по стълбата. На горната площадка свърна към ложите и се скри от погледите им.

— Виж сега — подхвана Леля, опитвайки се да пораздвижи схванатите си мускули, — Баба си пада малко простовата…

— Ммм?

— … затуй според нея е най-очевидно, нали се сещаш, Призрака да влиза и излиза от ложата през вратата. Тя си мисли, че ако не може да се намери таен вход, значи хич го няма. А от такъв таен вход по-добър — здраве му кажи, щото тъй никой досадник не може да го открие. Вие тука много сте хлътнали в операта, ясно? Сврели сте се в тая сграда, слушате смахнати истории, в които нищичко смислено няма, и главите ви май се повреждат. Хората не намират таен вход и си викат: „Леле, колко майсторски е скрит.“ А пък нормалният човек, значи аз и Есме, ще си рече: „Може пък да няма никакъв.“ А най-сигурният начин за Призрака да обикаля тука и да не го виждат е, като го виждат всички, а не го забелязват. Особено ако си носи ключове. Никой не се блещи в Уолтър, ами тутакси поглежда на другата страна. — Тя полека разхлаби хватката си. — Не те виня за нищо, госпожо Плиндж, щото и аз щях да сторя същото за някое от мойте деца, само че най-добре беше да се довериш на Есме още в началото. Тя ще ти помогне, ако туй й е по силите.

Леля пусна госпожа Плиндж, но държеше бутилката здраво. За всеки случай.

— А ако не й е по силите? — неприязнено подхвърли госпожа Плиндж.

— Ти как мислиш, Уолтър ли извърши ония убийства?

— Той е добро момче!

— Значи да разбирам, че не е той, тъй ли?

— Ще го тикнат в затвора!

— Ако е извършил убийствата, Есме няма да позволи.

Нещо се раздвижи в не особено будния ум на госпожа Плиндж.

— Как тъй няма да позволи?

— Опитвам се да ти втълпя — отвърна Леля, — че ако разчиташ на милостта на Есме, може доста да се каеш.

— Ох, какво говорите, госпожо Ог!

— Ти недей да се притесняваш за нищо — малко позакъсня с утешенията Леля.

Досещаше се, че близкото бъдеще може да стане по-леко за всички, ако осигури на госпожа Плиндж заслужена почивка. Порови под дрехите си и извади шише, пълно до половината с мъгливо-оранжева течност.

— Ще ти дам глътчица от нещичко за укротяване на нервите…

— Какво е това?

— Хем успокоява, хем ободрява — увери я Леля. Извади тапата с палец и боята по тавана над шишето се сбръчка. — Направено е от ябълки. Е… общо взето, от ябълки…

 

 

Уолтър Плиндж спря пред Осма ложа и огледа коридора.

Свали баретата и си сложи маската. Баретата изчезна в един от джобовете му.

Уолтър Плиндж с маска на лицето сякаш стана десетина сантиметра по-висок.

Извади ключ от джоба си и отключи вратата. Фигурата, която се мушна в ложата, не ходеше като Уолтър Плиндж. Изглеждаше, че всеки мускул и нерв са във властта на пращящ от жизненост атлет.

Звуците на Операта изпълваха ложата. По тапицираните с червено кадифе стени се диплеха драперии. Високите кресла бяха меки.

Призрака се настани в едно от тях.

От съседното кресло към него се наведе някакъв силует и изсумтя:

— Няма-ау да ти дам от мойте рибешки яйчица-ау!

Призрака скочи. Ключалката на вратата щракна зад него.

Баба се показа иззад завесите.

— Брей, пак се срещаме…

Той отстъпи към парапета.

— Не ми се вярва да скочиш — натърти Баба. — Дълго се пада до долу. — Впи най-майсторския си поглед в бялата маска. — А сега, господин Призрако…

Той изпърха върху парапета, размаха ръка в нехаен поздрав и се метна нагоре.

Баба примига. Досега нейният Поглед неизменно вършеше работа…

— Тая скапана тъмнина! — промърмори. — Грибо!

Паничката с хайвера изхвърча от нервно трепналите му пръсти и причини неочаквано вълнение някъде в партера.

— Да-ау, Бабо-оу!

— Хвани го! И ще заслужиш чиния пушена херинга!

Грибо изръмжа щастливо. Така вече му харесваше. Операта го потискаше от мига, когато осъзна напразните си надежди някой да излее кофа вода върху певците. Но от гонитба разбираше.

И бездруго обичаше да играе с приятелите си.

 

 

Агнес долови движението с ъгълчето на окото си. Една фигура изскочи някъде от ложите и започна да се катери към балкона. Последва я друга фигура, запълзяла пъргаво по позлатените херувимчета.

Певците се задавиха насред такта. Нямаше как да не познаят кой е преследваният. Призрака.

 

 

Библиотекарят се сепна, когато оркестърът спря да свири. От другата страна на декорите и певците бяха млъкнали. Надигаше се обаче възбудена гълчава, някой ахна.

Космите по цялото му тяло настръхнаха. Сетивата, предназначени да опазят живота на себеподобните му в тропическите гори, се бяха приспособили чудесно към условията на града, където валеше по-малко, но имаше повече хищници.

Взе захвърлената папийонка и съсредоточено я върза на челото си. Веднага заприлича на официално пременен воин-камикадзе. Махна от поставката оперната партитура и позяпа в празното пространство. Инстинктът му подсказваше, че за някои случки музикалният съпровод е абсолютно задължителен.

Този орган не притежаваше по-важните принадлежности — поне според Библиотекаря, — тоест гръмотевичен педал, четиридесетметрова земетръсна тръба и пълна клавиатура с животински звуци. Не се съмняваше обаче, че ще постигне нещо въодушевяващо с басовия регистър.

Изпъна ръце и изпука ставите на пръстите си. Тази подготовка му отне две-три секунди.

После засвири.

 

 

Призрака подрипваше по ръба на балкона, разпилявайки шапки и театрални бинокли. Зрителите го гледаха стъписани, но скоро започнаха да ръкопляскат. Не че проумяваха как произшествието се вписва в либретото… но нали това беше опера?

Стигна до средата, изтича по стъпалата на централната пътека, обърна се и се засили. Скочи върху парапета и се хвърли в залата…

… и се приземи в полилея, който се залюля и зазвъня.

Публиката стана на крака и придружи с аплодисменти катеренето му по подрънкващите слоеве стъкло към дебелото въже.

После друга фигура се извиси върху парапета — по-набита, едноока, плещеста и с тънка талия. Преследвачът имаше интересно порочен вид, досущ пират, който наистина разбира защо черният флаг с черепа и костите се нарича „Веселият Роджър“. Дори не се засили, а щом стигна до мястото, откъдето разстоянието до полилея беше най-късо, направо се изстреля в празното пространство.

Очевидно беше, че няма да успее.

После пък изобщо не беше очевидно как успя.

Наблюдаващите през театрални бинокли по-късно се кълняха, че човекът изопнал ръка, която само бръснала по стъкларията, но незнайно как смогнал да извърти цялото си тяло.

Двама-трима твърдяха още по-разпалено, че когато посегнал, ноктите му се удължили с цяла педя.

Огромният хълм от стъкло се клатушкаше тежко на въжето си и когато махалото достигна крайната си точка, Грибо се залюля още по-силно като акробат на трапец. Всички изохкаха възхитено.

Пак завъртя тялото си и полилеят застина, за да литне миг по-късно в обратна дъга.

Докато звънеше и скърцаше над партера, увисналата фигура се преметна нагоре, пусна се и със задно салто се озова насред кристалните късчета Свещи и стъклени призмички се пръснаха над редиците долу.

Изпратен от овации и насърчаващи крясъци, той запълзя бързо по въжето след бягащия Призрак.

Хенри Лози се опита да помръдне ръката си, но едно остро парче бе приковало ръкава му към облегалката.

Изпадна в интелектуално затруднение. Подозираше, че такова нещо не би трябвало да се случва, обаче не беше уверен.

А хората наоколо се питаха със съскащ шепот:

— И това ли влиза в сюжета?

— Сигурно.

— Ами да. Да, разбира се — авторитетно се обади някой по-нататък в редицата. — Да… Прочутата гонитба. Така си е. Да. Имаше я и в куирмската постановка.

— О-о… да. Вярно. Как не се сетих веднага, че ми разказаха…

— Туй си беше адски забавно — сподели мнението си госпожа Лози.

— Майко!

— Крайно време беше да се поразмърдат. Да ми беше казал, та да не си оставям очилата вкъщи.

 

 

Леля Ог трополеше по задната стълба към тавана.

— Нещо потръгна накриво! — мърмореше си, прескачайки по две стъпала наведнъж. — Тя се надува, че стига да ги погледне в очите и стават като глина в ръцете й, ама после кой трябва да оправя бъркотията? Я познайте от първия път…

Прастарата дървена врата горе отстъпи пред ботуша на Леля Ог, подкрепен с непреклонния й устрем, и откри с пращене достъп до голямо сумрачно помещение. Беше пълно с тичащи хора. Мяркаха се крака и фенери. Разнасяха се крясъци.

Някой се втурна право към нея.

Леля приклекна, затиснала и с двата палеца тапата на безпощадно разклатената бутилка под мишницата й.

— Ей, туй е шампанско и хич не съм против да го изпия, след като те прасна с него!

Фигурата спря насред път.

— О, вие ли сте, госпожо Ог…

Безупречната памет на Леля Ог за лични данни тутакси я снабди с информация.

— Ти беше Питър, нали? Мъчеха те краката?

— Тъй си е, госпожо Ог.

— Помага ли прахчето, дето ти го дадох?

— Много по-добре съм, госпожо Ог…

— Та какво става тука?

— Господин Салзела хвана Призрака!

— Я гледай…

Очите на Леля вече различаваха някакъв ред в хаоса. Видя групичка, скупчена по средата около полилея.

Салзела седеше на дъските. Яката му беше разкъсана и от сакото му липсваше единият ръкав, но той гледаше тържествуващо.

Размахваше нещо.

То белееше. И приличаше на част от череп.

— Беше Плиндж! Казвам ви — Уолтър Плиндж! Защо стърчите така? Вървете да го заловите!

— Уолтър ли? — изсумтя скептично някой от мъжете.

— Да, Уолтър!

Друг притича с фенер в ръка.

— Видях Призрака да тича към покрива! А някакъв едър едноок гадняр изфуча след него като опарен котарак!

„Туй не е добре — реши Леля. — Нещо не е наред.“

— Към покрива! — развика се Салзела.

— Не трябва ли първо да вземем пламтящи факли?

— Не са задължителни!

— Ами вили и коси?

— Те са само за вампирите!

— Хайде да вземем поне един факел!

— Веднага отивайте горе! Разбрахте ли?!

 

 

Завесата се спусна. Нерешителните аплодисменти едва се чуваха заради бърборенето на публиката.

Хористите се споглеждаха.

— Това имаше ли го в сюжета?

Посипа се прах. Сценични работници търчаха по рамките на скрипците високо над сцената. Викове отекваха сред въжетата и макарите. Един претича по сцената, вдигнал пламтящ факел.

— Ей, какво става? — попита някой от тенорите.

— Приклещиха Призрака! Бяга към покрива! Той е Уолтър Плиндж!

— Кой — Уолтър ли?!

Нашият Уолтър?

— Да!

Сценичният работник остави облак от искри, както и маята на слуха във вече набухналото тесто, което представляваше хорът.

— Уолтър? Не може да бъде!

— Е-е, той си е малко… странен, нали?…

— Но днес сутринта ми рече: „Хубав ден, господин Сидни!“ Ей тъй. Държеше се нормално. Да, де… нормално като за Уолтър…

— Честно казано, открай време ме притеснява с тия негови очи, дето всяко се върти поотделно…

— И все щъка наоколо!

— Е, нали е момче за всичко…

— Ами да, именно за всичко!

— Не е Уолтър — намеси се Агнес.

Обърнаха се към нея.

— Скъпа, обаче тъкмо него са подгонили.

— Не знам кого са подгонили, но Уолтър не е Призрака. Представете си само — Уолтър! — разгорещи се тя. — Че той не би навредил и на една мушица! Впрочем аз видях…

— Да, ама винаги ми се е струвал малко хитричък…

— И разправят, че често слизал в подземията. За какво ли, питам се? Хайде да си го кажем направо — той е смахнат.

— Но не се държи като смахнат! — сопна се Агнес.

— Е, да, само че изглежда, сякаш всеки миг ще започне да се държи така. Аз ще отида да видя какво става. Някой идва ли с мен?

Агнес се примири. Колкото и да беше ужасно, но й се налагаше да проумее, че фактите биват стъпкани от тълпата, хукнала да гони някого.

 

 

Една капандура се отвори рязко. Призрака се измъкна на покрива, погледна и тресна капандурата. Отдолу отекна яростно мяукане.

Затанцува по покрива, докато стигна до осеяния с водоливници парапет, черно-сребрист на лунните лъчи. Вятърът развяваше пелерината му, когато претича по самия край и приклекна до друга капандура.

Внезапно един водоливник се оказа твърде подвижен силует, пресегна се и смъкна маската от лицето му.

Все едно преряза конците на марионетка.

— Добра ти вечер, Уолтър — промълви Баба, когато той се свлече на колене.

— Здравейте, госпожо Вихронрав.

— Я се изправи.

Малко по-нататък някой заръмжа, чу се глух удар. Парчета от капандура се разхвърчаха под луната.

— Приятно е горе, нали? — подхвърли Баба. — Чист въздух и звезди. Чудех се дали ще поемеш нагоре или надолу. Ама долу има само плъхове.

С поредното светкавично движение хвана брадичката на Уолтър и обърна лицето му нагоре в мига, когато Грибо изскочи на покрива, обзет от жажда за дълго и мъчително убийство.

— Как ли работи умът ти, Уолтър Плиндж? Ако домът ти се подпали, кое нещо ще изнесеш първо?

Грибо се прокрадваше и ръмжеше. Обикновено се радваше на покривите, по тях бе натрупал някои от най-милите си спомени, но този път му стовариха капандура на главата и сега търсеше кого да изкорми.

След миг обаче разпозна в Уолтър Плиндж човека, който го е хранил. А наблизо стоеше далеч по-неприятната Баба Вихронрав, която веднъж го свари да тършува из градината й и го срита в най-нежните части на тялото.

Уолтър каза нещо, но Грибо не се заслуша. А Баба отвърна:

— Добре се справи. Бива си го отговора. Грибо!

Грибо тъкмо бутна грубо Уолтър по гърба.

— Искам мляко-оу веднага-ау! Мър, мър!

Баба тикна маската под носа на котарака. В далечината хора тичаха по стълби и кряскаха.

— Сложи си туй! А ти хич не се обаждай, Уолтър Плиндж. В края на краищата всички маскирани си приличат. И когато те подгонят, Грибо… изкарай им въздуха. Ако свършиш свястна работа, може и да получиш…

— Да-ау, знам — умърлушен я прекъсна Грибо и взе маската.

Прекалено дълга и тежка вечер трябваше да понесе заради някаква си чиния пушена херинга.

Някой подаде глава през разбитата капандура. Светлината блесна по маската на Грибо… и дори Баба призна неволно, че котаракът се представя добре в ролята на Призрака. Особено защото морфогенетичното му поле напираше да се възстанови. И ноктите му вече нямаха дори мъглява прилика с човешките.

Той се изплю към напиращата отдолу тълпа, изви гръб показно на самия ръб и скочи от покрива.

Един етаж по-надолу протегна ръка, улови се за перваза и тупна върху главата на един водоливник, който промърмори укорно:

— Оф, фного ти флагодаря.

Преследвачите надзърнаха надолу към него.

Някои все пак носеха пламтящи факли, защото шаблонът не позволява да бъде пренебрегван с лека ръка.

Грибо изръмжа предизвикателно и пак се пусна. Скачаше по первази, улуци и балкони. Поспираше само колкото да заеме поредната театрална поза и да изръмжи.

— Трябва да го догоним, ефрейтор дьо Нобс — напомни най-едрият от тълпата, който се бе довлякъл последен.

— Искаш да кажеш, че трябва да го догоним, като внимателно слезем по стълбите. Щото като надзъртам оттука, онуй питие не стои мирно в корема ми. Ако потичаме още малко, голям драйф ще падне, вярвай ми.

И другите участници в преследването май стигнаха до извода, че бъдещето не крие нищо добро за оногова, който се опита да слезе по отвесната стена. Тълпата се обърна задружно и отново с крясъци и размахване на факли хукна към стълбите.

Отдалечиха се и остана само Леля Ог. Тя носеше четиризъба вила в едната ръка и факел в другата, освен това ги размахваше, мънкайки:

— Дръж, дръж… къш, къш…

Баба я потупа по рамото.

— Гита, махнаха се.

— Къ… Здрасти, Есме. — Леля пусна атрибутите на праведното възмездие. — Помъкнах се с тях да не стане някоя беля. Грибо ли видях ей сегичка?

— Да.

— Уф, жив и здрав да ми е. Стори ми се малко побеснял. Дано не налети на някого.

— Къде ти е метлата? — попита Баба.

— В шкафа с нещата за чистене зад сцената.

— Ще я взема назаем да наглеждам какво става.

— Ей, той си е моят котарак, аз трябва да се грижа… — започна Леля.

Баба се дръпна настрани и откри свита фигура, обвила с ръце коленете си.

— Погрижи се за Уолтър Плиндж. По-оправна си от мене в тия работи.

— Здравейте, госпожо Ог! — обади се печално Уолтър.

Леля се взря в него за миг.

— Значи той е…

— Да.

— Сега да не ми кажеш, че той е извършил всичките убий…

— А ти как мислиш? — прекъсна я Баба.

— Е, щом опряхме дотука, не вярвам да е той — заяви Леля. — Есме, може ли да ти пошушна нещо на ухото? Не ми се ще да приказвам пред младия Уолтър.

Вещиците събраха главите си замалко и зашепнаха.

— Всичко изглежда просто, щом знаеш отговора — подхвърли Баба. — Скоро ще се върна.

Тя се втурна и ботушите й затропаха по стъпалата.

Леля пак се вторачи в Уолтър и протегна ръка.

— Хайде, ставай.

— Добре, госпожо Ог!

— Като гледам, ще ти търсим местенце да се притаиш, а?

— Знам едно тайно място, госпожо Ог!

— Тъй ли?

Уолтър се довлече до друга капандура и я посочи гордо.

— Туй ли? — усъмни се Леля. — Не ми се вижда много тайно.

Уолтър се озадачи, после се ухили като математик, решил особено трудно уравнение.

— Скрито е където всеки го вижда, госпожо Ог!

Леля впи поглед в него, но не откри в очите му нищо освен мъничко изцъклена невинност.

Той вдигна капандурата и учтиво махна с ръка.

— Слезте първа по стълбата, за да не ви гледам под полата!

— Много… мило — запъна се Леля.

За пръв път някой се осмеляваше да изрече подобни думи пред нея.

Уолтър изчака търпеливо тя да стъпи на площадката и се смъкна при нея.

— Туй е някакво старо стълбище, нали? — попита Леля, опитвайки се да разсее мрака с факела си.

— Да! И стига чак до долу! А отдолу стига чак до горе!

— Някой друг знае ли за тая стълба?

— Призрака знае, госпожо Ог!

— Ами да… — промърмори Леля. — Уолтър, а къде е сега Призрака?

— Той избяга!

Тя премести факела, но отново не разгада изражението на Уолтър.

— И какво прави той тука?

— Бди над Операта!

— Много е грижлив, сигурна съм.

Леля тръгна надолу и сред подскачащите сенки чу Уолтър да казва:

— Госпожо Ог, тя ми зададе много глупав въпрос! И всеки глупак знае отговора!

— А, да — разсеяно отвърна Леля, оглеждайки стените. — Трябва да те е питала за запаления дом…

— Да! Какво съм щял да изнеса от дома си, ако се запали!

— Като добро момче си отговорил, че ще изнесеш милата си майчица.

— Не! Мама щеше да се изнесе сама!

Леля плъзна длан по стената. Когато решили да изоставят стълбата, заковали всички врати. Ако някой стъпваше тихо и имаше остър слух, можеше да чуе какво ли не…

— Е, тогаз какво ще изнесеш?

— Огъня!

Леля зяпна сляпо стената и изведнъж се ухили до уши.

— Ама че си простоват, Уолтър Плиндж…

— Като дръжка на метла, госпожо Ог! — весело потвърди Уолтър.

„Само че не си побъркан — на ум добави Леля. — Ако ще да си простоват, с главата ти всичко е наред. Тъй щеше да рече и Есме. Има и много по-лоши неща от туй да си простоват…“

 

 

Грибо бягаше вихрено по Широката улица. Внезапно се почувства доста скапан. Мускулите му потръпваха необичайно. Сърбеж в основата на гръбнака подсказваше, че опашката има желание да порасне, а ушите му напираха да си заемат старото място, което е смущаващо, ако се случи в компания.

В този случай компанията беше стотина крачки по-назад и несъмнено имаше намерение да стори с ушите му нещо несравнимо по-лошо, без да се смущава.

Освен това го настигаше. В нормално състояние Грибо беше прочут с бързината си, но не и ако на всяка крачка коленете му се колебаеха накъде да се сгънат.

Подгонеха ли го, типичният му план се състоеше в скок към бъчвата с вода зад къщата на Леля Ог и одиране на натрапника по носа, щом се покаже иззад ъгъла. Сега обаче би се наложило да пробяга към хиляда километра, за да го осъществи, затова трябваше да измисли резервен вариант.

Пред една къща чакаше файтон. Грибо се затътри натам, издърпа се върху капрата, сграбчи юздите и чак тогава обърна внимание на файтонджията.

— Чупка-ау!

Зъбите му блеснаха в мрака. И файтонджията много благоразумно, макар и не храбро, направи задно салто в нощта.

Конете се вдигнаха на задните си крака и се опитаха да потеглят в галоп от място. Животните нямат човешката склонност да се заблуждават. Доловиха как зад тях се намести огромен котарак и фактът, че временно се е престорил на човек, никак не ги утешаваше.

Файтонът тръгна с грохот. Грибо се озърна над треперещото си рамо към осветената от факли гмеж и презрително разпери лапа. Постигнатият ефект толкова му хареса, че стъпи върху капрата и продължи с присмехулните жестове.

Котките обичат да предизвикват противника от безопасно място. В конкретните обстоятелства не би било зле към това свойство да се прибави и умението за каране на файтон.

Едно колело се отърка в парапета на Бронзовия мост и заръси искри. Ударът изхвърли Грибо от капрата насред поредната пантомима. Приземи се ловко, а уплашените до смърт коне повлякоха нататък люшкащия се файтон.

Тълпата спря.

— Какво прави тоя?

— Ами стои си.

— Той е един, пък ние сме мнозина, нали? Лесно ще се разправим с него.

— Правилно. Щом преброя до три, всички му налитаме, бива ли? Едно… две… три… Що не се затичахте, бе?

— Щото и ти не помръдна.

— Да, де, ама аз броях до три.

— Я си спомнете какво стори той на господин Хаван!

— Е, знам, но бездруго оня мишкар не ми беше симпатичен…

Грибо изръмжа. Всевъзможни сърбежи плъзнаха по тялото му. Отметна глава назад и изрева.

— Виж какво, в най-лошия случай ще докопа двама-трима от нас…

— О, много ме успокои.

— Ей, тоя що се гърчи тъй?

— Може да е пострадал, като падна от файтона…

— Хайде да го докопаме!

Тълпата се устреми напред. Грибо, който се бореше с морфогенетичното поле, превключващо трескаво от един биологичен вид на друг, заби юмрук в лицето на първия мъж и разпра ризата на втория с нещо като гигантска лапа.

— Ох, мамка-ау…

Двадесет ръце го сграбчиха. В бъркотията и тъмнината след миг ръцете стискаха само плат и въздух. Отмъстително замахнали крака не ритнаха нищо. Стоварените върху озъбеното лице тояги се завъртяха и праснаха собствениците си по ушите.

— … уууаааооууу!

Незабелязан от никого в мелето, един куршум от сива козина с прилепнали към главата уши профуча между множеството крака.

Ритниците и юмруците секнаха, когато стана твърде очевидно, че тълпата налага сама себе си.

И понеже коефициентът за интелигентност на разгневената тълпа е равен на коефициента на най-тъпия в гъмжилото, разделен на броя участници, те не успяха да схванат какво се е случило. Нямаше спор, че са връхлетели Призрака, комуто не са оставили възможност да се измъкне. Накрая им останаха една маска и няколко парцалчета от дрехи. Значи е свършил в реката, предположи тълпата. Така му се пада.

Щастливи от увереността в добре свършената работа, те се отправиха към най-близката кръчма.

Скоро на моста стояха само сержант граф дьо Тритус и ефрейтор граф дьо Ноби Нобс, които огледаха няколкото парченца от дрехи.

— Командир Ваймс няма… няма… няма да хареса туй — подсказа опитът на Детритус. — Знаеш, че иска да му водим арестанти, и то живи.

— Ъхъ, ама тоя щяха да го обесят — напомни Ноби, който едва се държеше на крака. — Тъй просто стана малко… по-демократично. Спестихме едно въже, да не говорим за похабяването на ключовете и килиите.

Детритус се почеса по темето.

— Не трябваше ли да има кръв по моста?

Ноби го изгледа кисело.

— Не може да им се е изплъзнал, тъй че забрави излишните въпроси.

— Да, ама ако праснеш някой човек по-силничко — заинати се тролът, — опръсква всичко наоколо.

Ноби въздъхна. Ето какви служители имаше в Стражата напоследък. Дай им само да превръщат всичко в загадка. В безвъзвратно отминалите дни на старата тайфа и нерушимото спокойствие щяха да кажат от сърце на отмъстителите „Здраво пипате, момчета“ и да се приберат по домовете си. Но откакто старият Ваймс бе повишен в Командир на Стражата, вземаше на работа всякакви типове, които не се уморяваха да задават въпросчета. Влияеха зле дори на Детритус, когото и другите тролове смятаха за по-тъп от умряла светулка.

Сержантът се наведе и вдигна превръзка за око.

— Е, ти какво подозираш? — снизходително подхвърли Ноби. — Че се е преобразил в прилеп и е отлетял ли?

— Ха! Таквиз неща не ми минават през чутурата, щото е не… несве… несъвместимо със съвременните полицейски методи.

А аз мисля — изтъкна Ноби, — че когато си изключил невъзможното, онова, което остане, ако ще и да е невероятно, изобщо не си струва кисненето навън в студената нощ, щом можеш през туй време да се натряскаш още повече. Хайде, че искам поне да опитам дали ми е по силите.

Детритус продължи да умува, макар да не беше съвсем ясно има ли с какво да го прави. Пак побутна с ботуш разкъсаните дрехи.

Нещо се отърка в крака му. Беше котарак с наръфани уши, едно здраво око и муцуна като юмрук, покрит с козина.

— Здрасти, котенце — рече му Детритус.

Котаракът изпъна гръб и се ухили.

— Рассскарай сссе, ченге…

Тролът мигна. Неговата раса не отглеждаше котки. Детритус ги видя за пръв път, след като се премести в Анкх-Морпорк, и откри, че те са много, ама много неподходяща храна. Никога не ги бе чувал да говорят. От друга страна, знаеше твърде добре, че му се носи славата на най-големия тъпанар в града. Не му се искаше да разпитва за говорещия котарак, за да не научи изведнъж, че всички други отдавна знаят за котешкото дар слово.

Наблизо в канавката бе захвърлено нещо. Взе го грижливо. Приличаше на маската, която носеше Призрака.

И вероятно беше Улика.

Размаха я настойчиво.

— Ей, Ноби…

— Благодарско.

Нещо се спусна в тъмата, измъкна маската от пръстите на трола и отлетя нагоре.

Ефрейтор Нобс се обърна.

— Какво има?

— А бе… колко големи са птиците? Обикновено, де.

— Вдън земя да падна, ако знам. Някои са малки, други са големи. На кого му пука?

Детритус си близна показалеца.

— На никого… Нахитрях и няма да се излагам заради неща, дето всеки ги знае…

 

 

Нещо жвакаше под краката им.

— Уолтър, тука е доста влажничко — спомена Леля.

Въздухът пък беше застоял и гъст, направо изсмукваше светлината от факела. Около пламъка се събираше тъмен ореол.

— Още малко остана, госпожо Ог!

В мрака издрънчаха ключове и изскърцаха панти.

— Аз я намерих, госпожо Ог! Тайната пещера на Призрака!

— Тайна пещера, значи?

— Трябва да затворите очи! Трябва да ги затворите! — трескаво настоя Уолтър.

Леля го послуша, но за свой срам стисна по-здраво дръжката на факела.

— Уолтър, дали Призрака е тука?

— Не!

Изтракаха кибритени клечки в кутия, нещо прошумоля и тогава…

— Отворете ги, госпожо Ог!

Леля се подчини.

Цветове и светлини се размазаха пред очите й, после се проясниха първо в очите й, накрая и в мозъка.

— Олеле… Леле-мале…

Къси дебели свещи за сцена плаваха в плитки паници. Мекото им сияние заливаше пещерата като безплътен дух на водата.

Отразяваше се в човката на огромен лебед. И блестеше в окото на грамаден провиснал дракон.

Леля Ог бавно се завъртя на място. Отскоро се бе потопила в операта, но вещиците попиват като гъба. Ей там е крилатият шлем, носен от Хилдабрун в „Пръстенът на Нибелунгингингите“. Ето ти го пръта на червени и бели ивици от „Псевдополиският бръснар“, вижда се и кончето със смешната вратичка от „Омагьосаният обой“…

… операта, струпана на купчини. Щом окото се наситеше, започваше да забелязва олющената боя, подгизналия гипс и общото състояние на бавничко мухлясване. Окаяните декори и овехтелите костюми бяха захвърлени тук, защото хората вече не ги искаха другаде.

Но някой имаше нужда от тях. След като окото възприемеше постепенната разруха, успяваше да зърне и скорошните поправки тук-там, грижливо нанесената прясна боя.

В малко пространство, незаето от декори, стоеше нещо като бюро. Миг по-късно Леля видя клавишите и грижливо подредените нотни листове.

Уолтър я наблюдаваше, гордо засмян.

Леля отиде до странния предмет.

— Туй е хармониум, нали? Мъничък орган.

— Правилно, госпожо Ог!

Тя взе едно от снопчетата хартия. Устните й зашаваха, когато се зачете в спретнатите равни редове.

— Опера за котки ли?! — възкликна след малко. — Нивгаш не съм чувала за такваз…

Поумува и добави мислено: „Що пък не? Страхотна идея. Котешкият живот не е много различен от операта…“

Прелисти и другите купчинки.

— „Веселите тролове“? „Проклетниците“? Ха, кои от всички? „Седем джуджета за седем други джуджета“? Уолтър, какви са тия истории?

Седна на табуретката и натисна няколко от напуканите пожълтели клавиши, които скрибуцаха. Имаше два големи педала под хармониума. С тях се надуваха меховете и така продънените клавиши изтръгваха от инструмента нещо, което в сравнение с истинския орган беше като „Да му се не види“ в сравнение със сочната псувня.

Значи тук седеше Уол… да, де, Призрака. Под сцената, сред захвърлените останки от някогашни представления. Под огромната зала без прозорци, а там вечер след вечер отекваха музика, арии и развихрени страсти, които нямаше къде да избягат и не успяваха да заглъхнат. Призрака седеше тук, отворил съзнанието си като кладенец, и го запълваше с опера, която влизаше през ушите, но от ума излизаше нещо друго.

Леля напомпа с педалите. През слабичките шевове на меховете засъска въздух. Опита няколко тона. Бяха пискливички. Тя обаче си каза, че понякога старата лъжа се оказва истина и размерът всъщност няма значение. Важно е как го използваш.

Уолтър се взираше в нея с очакване.

Леля взе поредното снопче и се вторачи в първата страница. Но той се наведе над хармониума и посегна към листовете.

— Тази не е завършена, госпожо Ог!

 

 

В Операта още вреше и кипеше. Половината публика се изнесе навън, другата половина се мотаеше вътре с надеждата да има още интересни случки. Оркестърът се събра на раздумка и подготвяше искане за „извънредни компенсации поради пречки от страна на Призрака“. Завесата беше спусната. Някои хористи останаха на сцената, други бяха изтичали да участват в гонитбата. Във въздуха се усещаше възбуждащ електрически дъх както при всяко късо съединение в протичането на нормалния цивилизован живот.

Агнес се прехвърляше трескаво от една пускаща слухове групичка към друга. Призрака бил заловен именно от Уолтър Плиндж. Призрака бил заловен от други. Призрака избягал. Призрака умрял.

Навсякъде се разгаряха спорове.

— Още не мога да повярвам, че е Уолтър! Ама че… Уолтър…

— Ами шоуто! Не бива да спираме! Шоуто никога не спира, ако ще и някой да е умрял!

— О, спирали сме при смъртни случаи…

— Вярно, но само колкото да изнесем труповете от сцената!

Агнес се върна зад кулисите и настъпи нещо.

— Извинявайте — промълви по навик.

— Няма нищо, беше ботушът ми — успокои я Баба Вихронрав. — Е… как е животът в големия град, Агнес Нит?

Агнес се обърна.

— О… здравей, Бабо… — успя да смънка. — И ще ти бъда благодарна да запомниш, че тук не съм Агнес — продължи малко по-наперено.

— Хубава работа си намери, нали — да бъдеш глас на някоя друга?

— Върша каквото ми се иска! — сопна се Агнес и се изпъчи в цялата си ширина. — А ти не можеш да ми попречиш!

— Само че не стана част от туй, а? — разговорчиво отвърна Баба. — Опитваш упорито, ама все се гледаш отстрани как гледаш отстрани хората, нали? И никога не можеш да повярваш докрай. Все ти хрумват неуместни мисли.

— Млъкни!

— Аха, тъй си е, значи.

— Нямам никакво намерение да ставам вещица, премного благодаря!

— Хайде сега, не се разстройвай толкоз само щото знаеш, че тъкмо такваз ще станеш. Ще бъдеш вещица, щото си вещица. А ако сега обърнеш гръб, хич не знам какво може да сполети Уолтър Плиндж.

— Значи не е мъртъв?

— Не е.

Агнес се поколеба.

— Знаех, че той е Призрака… После обаче проумях, че не може да е той.

— А-а — проточи Баба, — повярвала си на очите си, тъй ли? И то тука?

— Един сценичен работник току-що ми каза, че го подгонили към покрива, после по улиците и го пребили до смърт!

— Е, доникъде няма да стигнеш, ако вярваш на всичко чуто. А ти какво знаеш?

— Как тъй какво знам?

— Я не ми увъртай, госпожичке.

Агнес се взря в изражението на Баба. Време беше за смирение.

— Знаех, че той е Призрака.

— Правилно.

— Ясно ми е обаче, че не е той.

— И?

— И знам… или поне съм сигурна, че той никому не желае злото.

— Браво. Добре се справи. Уолтър може да не различава дясно от ляво, ама веднага различава криво от право. — Баба потри ръце. — Е, всичко подредихме, остава да изметем, а?

— Какво?! Ти нищо не си научила досега!

— Научих и още как! Знаем, че Уолтър никого не е убивал, значи остава да открием кой е бил. Лесна работа.

— Къде е Уолтър сега?

— Леля го е потулила някъде.

— Сам-самичка ли?

— Нали ти рекох, че и Уолтър е с нея?

— Да, но… той си е малко странен.

— Само където някой го вижда.

Агнес въздъхна и понечи да заяви, че това не е неин проблем. Осъзна навреме, че е безполезно.

Увереността се бе настанила като самодоволен натрапник в ума й. Какъвто и да беше проблемът, ставаше неин.

— Добре, ще ти помогна, защото съм тук. Но после… край! Ще ме оставиш на мира. Обещаваш ли?

— То се знае.

— Ами… добре тогава… — Агнес се запъна. — О, не! Прекалено лесно отстъпи. Нямам ти доверие.

— Нямаш ми доверие ли? Казваш, че ми нямаш доверие?

— Да. Точно така. Ще измислиш как да се отметнеш.

— Аз никога не се отмятам — натърти Баба. — Не аз, а Леля Ог си мисли, че имаме нужда от трета вещица. Според мен пък животът е труден и без някакво си момиче да ми се мотае в краката, щото си въобразява, че островърхата шапка й приляга.

Настъпи мълчание, после Агнес промърмори:

— И на този номер няма да се хвана. Ще ме подкачиш, че съм твърде тъпа за вещица, аз пък ще ти възразя, че не съм, и накрая пак ти печелиш. Предпочитам да съм глас на друг човек вместо стара вещица без приятели, от която всички се боят само защото е малко по-хитра от останалите, а не се занимава изобщо с истинска магия…

Баба склони глава настрани.

— Като те слушам, толкоз ти сече пипето, че ще вземеш да се порежеш. Тъй да бъде. Щом приключим тая история, оставям те да си вървиш по пътя. Няма да те спирам. А сега ме заведи в кабинета на господин Ведър…

 

 

Леля грейна в усмивка като весела сушена ябълка.

— Стига, де, Уолтър, дай ми ги. Нищо лошо няма да ги погледна, нали? Дай ги на старата Леля.

— Не може да ги гледат, щом не са довършени!

— Я ме чуй… — Леля почти се намрази, че му пуска бомбата на главата. — Твоето мамче няма да се зарадва, ако чуе, че си бил лошо момче, а?

Различни изражения се бореха по восъчните черти на Уолтър, докато се опитваше да обмисли няколко идеи наведнъж. Накрая безмълвно и рязко й подаде листовете, а ръцете му трепереха от напрежение.

— Ето, добро момче си — похвали го Леля.

Прегледа първите страници и ги поднесе по-близо до свещите.

— Хъм…

Напомпа хармониума и изсвири няколко ноти с лявата си ръка. Те съставляваха почти всички музикални знаци, които знаеше как да разгадае. Беше съвсем простичка мелодия, каквато успяваш да налучкаш по клавишите и с един пръст.

— Ей… — Устните й помръднаха, щом се зачете в либретото. — Уолтър… туй не е ли за призрак, дето живее в опера? — Обърна на следващата страница. — Той е много остроумен и елегантен, както виждам. Аха, има си и тайна пещера… — Изсвири още няколко акорда. — И музиката се запомня…

Продължи нататък, от време на време промърморваше „Гледай ти…“ или „Леле-мале“. Понякога се взираше преценяващо в Уолтър.

— Чудя се що Призрака е съчинил туй — сподели след малко. — Той си е доста вглъбен, а? Всичко влага в музиката.

Уолтър си гледаше в краката.

— Госпожо Ог, ще има големи разправии.

— О, двете с Баба всичко ще оправим.

— Лошо е да се лъже.

— Може и тъй да е — съгласи се Леля, която не се обременяваше с подобни тревоги.

— Госпожо Ог, няма да е добре, ако мойто мамче си загуби работата.

— Няма да е добре, прав си.

Леля постепенно проумя, че Уолтър се мъчи да й подскаже нещо.

— Ъ-ъ… а за какви лъжи си приказваме?

Очите му се изцъклиха.

— Лъжи… за онова, което се вижда, госпожо Ог! Ако ще и човек наистина да го е виждал!

Леля реши, че е настъпил моментът да представи гледната точка на жена от рода Ог.

— Няма страшно, ако послъгваш, стига лъжите да не са и в главата ти.

— Госпожо Ог, той каза, че ако го издам, мойто мамче ще си загуби работата, а мен ще пратят в затвора!

— Тъй ли каза? И кой е той?

— Призрака, госпожо Ог!

— Уолтър, май не е зле Баба да се позанимава сериозно с тебе — отсъди Леля. — Виждам, че умът ти се е оплел като кълбо прежда, дето са го подмятали из ъглите. — Замислено настъпи педалите на хармониума. — Призрака ли написа цялата тая музика?

— Госпожо Ог, лошо е да се говорят лъжи за стаята с чувалите!

„А, ето…“

— Тука долу е, нали?

— Той каза да не споменавам пред никого!

— Кой?

— Призрака, госпожо Ог!

— Само че ти си… — Леля смени тактиката. — Да, ама аз не съм коя да е. И ако ти ей тъй отидеш в стаята с чувалите, а аз дойда с тебе, все едно нищичко не си ми казвал. Няма ти да си виновен, че някаква старица се е помъкнала след тебе, нали?

Лицето на Уолтър се превърна в огледало на терзанията му, но колкото и да криволичеха мислите му, не можеха да се мерят с наглите увъртания на Леля. Имаше насреща си ум, за който истината беше само отправна точка, но не и окови. Леля Ог би могла да мине по спиралата на тирбушон, подмятан от торнадо, без при това да докосне стените му.

— Пък и няма нищо лошо, щом ще ги покажеш на мене — добави тя за капак. — Той сигурно е искал да каже „на никого, без да броим госпожа Ог“, ама е забравил.

Уолтър бавно протегна ръка и взе запалена свещ. Без да продума, той излезе в мократа тъма на подземията.

Леля Ог зажвака в калта след него.

Стори й се, че не вървяха дълго. Доколкото успяваше да се ориентира, вече не бяха под Операта, но нямаше по какво да познае. Сенките им подскачаха наоколо, минаваха през още по-мрачни и подгизнали помещения. Накрая Уолтър спря пред купчина изгнила дървения и отмести няколко рехави дъски.

Показаха се прилежно наредени чували.

Леля срита един и го скъса.

Трепкащото пламъче на свещта не позволяваше да види нещо повече от порой искри по изсипалия се метал, но не можеше да сбърка тихото чегъртане на монетите. Купища пари. Предостатъчно, за да допусне, че принадлежат или на крадец, или на издател, но наблизо май нямаше складирани книги.

— Уолтър, туй какво е?

— Парите на Призрака, госпожо Ог!

В отсрещната стена имаше квадратна дупка, една педя под която блещукаше вода. До дупката бяха събрани десетина съдини — стари кутии от бисквити, очукани саксии и какво ли още не. От всяка стърчеше пръчка или изсъхнал храст.

— Ами онуй, Уолтър? Какво е?

— Розови храсти, госпожо Ог!

— Тука, под земята? Нищо не може да порас…

Леля се накара да млъкне.

Изжвака до съдините. Бяха запълнени с кал, изчегъртана от пода. По мъртвите стъбла лъщеше тиня.

Разбира се, тук нищо не би могло да расте. Нямаше светлина. А всичко живо има нужда да се храни с нещо. Пък и… Тя доближи свещта и надуши уханието. Да, усещаше се, макар и слабо. Рози в мрака.

— Брей, Уолтър Плиндж, ти си бил пълен с изненади, само туй ще река.

 

 

Бюрото на господин Ведър беше отрупано с книжа.

— Бабо Вихронрав, вършиш нещо нередно — обади се Агнес от прага.

Баба я погледна.

— Нередно като да живееш вместо другите ли? Ще ми се да знаеш, че има и нещо още по-лошо — то е да живееш вместо себе си. Е, чак толкоз нередно ли е туй, дето върша?

Агнес си замълча. Невъзможно беше Баба Вихронрав да е научила…

А Баба пак се зае с книжата, но подхвърли:

— Впрочем само изглежда нередно. А привидното подлъгва. Ти, госпожичке, си върши работата — внимавай да не дойде някой по коридора.

Разгребваше усърдно изписаните парчета от пликове и небрежни бележчици, които явно заместваха в Операта нормалното счетоводство. Откриваше хаос. Дори нещо повече. Бъркотията беше прекомерна, за да е естествена. Защото в неволно натрупаната бъркотия се откриват и късчета смисъл, хаотичен ред, образно казано. Тукашната бъркотия й разкриваше, че някой я е създавал с упорито старание.

Например в счетоводните книги. Бяха ситно запълнени с редове и колони, но някой бе решил, че не си струва да търси тетрадки с разграфени страници, а ръката му се бе отплесвала неведнъж. В лявата колона преброи четиридесет реда, но в сумата при прехвърлянето в дясната бяха събрани само тридесет и шест от тях. Трудно се забелязваше, защото от разкривения ръкопис очите се насълзяваха.

— Какво правиш? — не се стърпя Агнес, откъсвайки за миг погледа си от коридора.

— Смайващо… — сподели Баба. — Някои покупки са записани по два пъти! Има и една страница, на която са събирани дати и са изваждани часове!

— Защо ли си мислех, че не обичаш книжнината… — промърмори Агнес.

— Не я обичам — потвърди Баба и обърна на следващата страница. — Щото те лъже в очите.

Колко гъдулари има в тоя ваш оркестър?

— Според мен цигуларите са деветима.

Натъртената поправка беше пренебрегната.

— Я виж ти… — промълви Баба, без да вдигне глава. — Тука си личи, че дванайсетима получават заплати, ама трима са вписани на гърба и не всеки ще забележи. — Тя весело потри ръце. — Освен ако има свястна памет.

Плъзна показалец по поредната разкривена колона.

— Тука е написано: „Ремонт на подвижното храпово колело, нови пружини за гърбичния вал, материали и работа — сто и шестдесет долара и шестдесет и три пенса.“ Ха!

Наплюнчи си пръста и прелисти книгата.

— Дори Леля не борави толкоз нескопосано с числата. За да си чак дотам некадърен в смятането, трябва да си страшен хитрец. Ха! Не е чудно, че тука не печелят нищо. Все едно да наливаш вода в решето.

Агнес нахълта в стаята.

— Някой идва!

Баба стана, духна лампата и заповяда:

— Скрий се зад пердето.

А ти какво ще правиш?

— О… ще си трая, та да не се набивам на очи…

Агнес се устреми към големия прозорец и преди да се шмугне зад пердето, погледна към Баба, застанала до камината.

Старата вещица избледня. Не изчезна, а полека се сля с околния фон.

Една ръка постепенно стана част от лавицата над камината. Гънка на роклята й се присламчи към сенките. Лакът допълни облегалката на креслото зад нея. Лицето й не се открояваше от вазата с увехнали цветя.

Още си беше на мястото като старицата от забавната картинка, която често поместваха в „Алманаха“. Всеки можеше да види на картинката или старицата, или девойката, но не и двете едновременно, защото всяка се състоеше от сенките в другата. Баба Вихронрав си стоеше до камината, а можеше да бъде забелязана само от човек, който знае за присъствието й.

Агнес мигна неволно и останаха само сенките, креслото и пламъците в камината.

Вратата се отвори. Тя се притаи зад пердето, но й се струваше, че изпъква като ягода в яхния. Не се съмняваше, че и ударите на сърцето й стигат, за да се издаде.

Вратата беше затворена предпазливо с едва чуто щракане. Стъпки прекосиха стаята. Лекото стържене на дърво може и да идваше от отместен стол.

Триене и съскане — запалена клечка кибрит. Глух звън — повдигнато стъкло на лампата…

Секнаха всякакви шумове.

Агнес се свиваше и изведнъж всяко мускулче в тялото й запищя от напрежение. Лампата не беше запалена, иначе щеше да види осветения под встрани от пердето.

Някой оттатък не искаше да шуми.

Защото някой оттатък изведнъж бе настръхнал от подозрения.

Дъска на пода изскърца съвсе-е-ем ба-а-авно при неволно пристъпяне от крак на крак.

Тя щеше или да закрещи, или да се пръсне от усилие да мълчи. Дръжката на прозореца зад нея, която само допреди миг беше обикновен неудобен натиск, внезапно се превърна в сериозна част от живота й. А устата на Агнес пресъхна така, че би заскрибуцала като ръждясала панта, ако посмееше да преглътне.

Значи онзи оттатък нямаше право да се намира в тази стая. Иначе щеше да вдига шум.

Дръжката на прозореца наистина се мъчеше да се намести в гърба й.

Защо да не мисли за нещо друго…

Пердето помръдна. Някой стоеше от другата страна.

Ако гърлото й не беше такава безводна пустош, би могла да изпищи.

Усещаше присъствието през плата. Всеки момент човекът щеше да дръпне пердето.

Тя скочи… по-точно изпълни подобието на скок, на което беше способна — отвесно тежко тътрене, избутване на пердето, сблъскване със стройната фигура от другата му страна и стоварване на пода в плетеница от крайници и разпран плюш.

Тя вдиша с хриптене и притисна мятащия се вързоп.

— Ще викам! — предупреди го. — И тогава тъпанчетата на ушите ти ще изскочат през ноздрите!

Гърченето под нея спря.

Пердита?! — попита задавен глас.

 

 

Леля се върна при чувалите. Всеки се издуваше от кръгли твърди форми, които звъняха тихо при почукване с нокът.

— Уолтър, тука има много пари — отбеляза тя сдържано.

— Да, госпожо Ог!

Леля лесно губеше представа за парите, макар това да не означаваше, че темата не я интересува. Само че над определена сума числата ставаха като сън. Беше убедена обаче, че от богатството пред нея на всекиго ще му увисне ченето до откачане.

— Предполагам, че ако те попитам как се озоваха тук тия пари, ще ми отвърнеш: „Те са на Призрака.“ Също като с розите.

— Да, госпожо Ог!

Тя го изгледа неспокойно.

— Ти ще се оправиш и самичък тука, нали? Ще седиш ли мирно? Щото аз май трябва да си поприказвам с някои хора.

— Къде е моето мамче, госпожо Ог?

— Тя си спи дълбоко.

Уолтър май остана доволен от отговора.

— Ще си седиш кротичко в… оная стая, нали?

— Да, госпожо Ог!

— Добро момче.

Тя пак се озърна към чувалите. Парите означаваха неприятности.

 

 

Агнес седна на пода.

Андре се надигна на лакти и смъкна пердето от лицето си.

— Ти какво търсиш тук, по дяволите?

— Аз бях… Как така какво правя тук? Ти пристъпяше на пръсти из кабинета!

— А ти се криеше зад пердето! — напомни той, стана и пак напипа кибрита. — И следващия път, когато духнеш лампата, да знаеш, че стъклото остава топло задълго.

Ние… имахме важна работа…

Лампата грейна. Андре се озърна.

— Вие ли?

Агнес кимна и погледна към Баба. Вещицата не бе помръднала, но се наложи да се съсредоточи напрегнато, за да я различи сред формите и сенките.

Андре взе лампата и пристъпи към камината.

Сенките шавнаха.

— Е? — подкани той.

Агнес също прекоси стаята и размаха ръка във въздуха. Ето я облегалката на креслото, ето я вазата и… нищо друго.

— Но тя беше тук…

— Призрак, значи? — подхвърли Андре язвително.

Агнес отстъпи рязко.

Има нещо гадно в лампата, държана под нечие лице. Сенките са някак неправилни. Падат там, където не им е мястото. А зъбите сякаш изпъкват. Агнес по принуда си спомни, че при смущаващи обстоятелства е попаднала сама в стая с мъж, чието лице внезапно й се стори много по-неприятно от предишния път.

— Защо — подхвана той — не се върнеш незабавно на сцената, а? Предлагам най-добрата възможност за теб в момента. Не се забърквай в онова, което не те засяга. Намесваше се прекалено досега.

Страхът не можа да се изцеди от главата на Агнес, но пък откри местенце, където се претопи в гняв.

— Няма да търпя това! Откъде да знам, че ти не си Призрака?

— О, нима? От кого ли чух наскоро, че Уолтър Плиндж бил Призрака? И на колко хора успя да го кажеш? Случи се така, че той вече е мъртъв…

— Не е!

Сопна се, преди да стисне зъби. Само искаше да изтрие усмивчицата от лицето му. Постигна целта си. Но новото изражение на Андре изобщо не разведри обстановката.

Изскърца дъска.

Двамата се обърнаха.

В ъгъла до библиотечния шкаф имаше закачалка. От нея висяха палта и шалове. Несъмнено само падащите сенки подлъгваха очите, за да виждат от тази гледна точка силуета на стара жена. Или…

— Проклети подове — процеди Баба и този път се сля с предния план на сценката.

Пристъпи встрани от палтата.

По-късно Агнес споделяше, че Баба не била невидима. Просто ставала част от околността, докато не реши да се открои. Била тук, но не личало точно къде. Изобщо не се забелязвала подобно на най-изкусните икономи.

— Как влязохте? — озъби се Андре. — Огледах цялата стая!

— Да видиш означава да повярваш — невъзмутимо отвърна тя. — Разбира се, лошото е, че и да повярваш означава да видиш, а тъкмо с туй сте прекалили тука. Я ме чуй — знам, че не си Призрака… Та какъв си тогаз, щом се промъкваш там, дето не бива да влизаш?

— Мога да ви задам същия въп…

— Аз ли каква съм? Вещица, и то твърде способна.

— Тя е… ъ-ъ, от Ланкър. Оттам съм и аз — смънка Агнес, забила поглед в обувките си.

— Охо, да не сте онази, която е написала книгата? — веднага подхвърли Андре. — Чувал съм хората да я обсъждат много…

— Не! Доста по-зла съм от нея, ясно?

— Такава си е — смънка Агнес.

Андре задълго се вторачи в Баба, сякаш претегляше шансовете си. Изглежда установи, че нямат никаква тежест.

— Ами аз… се мотая из мрачни местенца и си търся белята — изтърси накрая.

— Тъй ли било… Има една много лоша дума за таквиз хора — троснато изрече Баба.

— Знам я — заяви Андре. — Тя е „полицай“.

 

 

Леля Ог излезе от подземията, потривайки замислено брадичката си. Музиканти и певци се размотаваха наоколо, без никой да знае още какво може да се случи. Призрака бе проявил почтеността да бъде подгонен и убит по време на антракта. На теория нямаше причина да не изиграят и третото действие, стига хер Трубелмахер да претърси околните кръчми и да събере целия оркестър. Шоуто трябва да продължи.

Да, подсмихна се тя, трябваше да продължи. Досущ като зараждането на буря… не… по-скоро като любенето. Да, туй е то. Такова сравнение повече подхождаше на Леля Ог. Даваш всичко от себе си и рано или късно настъпва мигът, когато няма как да не продължиш, защото е немислимо да спреш. Театърмайсторът можеше да им удържи по два-три долара от надниците, но те щяха да продължат и си го знаеха. Затова продължаваха.

Стигна до една стълба и бавно се изкачи до тавана.

Досега й липсваше увереност. Време беше да провери.

Тук бе опустяло. Мина предпазливо по тясно мостче с перила и се озова над залата. Гълчавата на публиката стигаше до нея по-глухо през тавана.

Там, където дебелото въже на полилея потъваше в дупката, се виждаше светлина. Леля пристъпи върху скърцащата подвижна платформа и надникна.

Ужасната горещина едва не й донакъдри косата. На броени метри под нея горяха стотици свещи.

— Страшен ужас ще настане, ако всичко туй се изтърси долу — промълви Леля. — Сградата май ще пламне като плевня…

Погледът й се плъзна по въжето и спря в точка на равнището на корема й, където то бе прерязано до половината. Никой не би забелязал, ако не търсеше точно това.

Очите й зашариха и накрая зърнаха на тъмния под нещо, полузаровено в прахоляка.

Зад нея една от многото сенки се изправи, напрегна се и затича.

 

 

— Знам ги аз полицаите — сопна се Баба. — Имат големи шлемове и големи ходила, личат си от цял километър. И сега двамина се пречкат зад кулисите. Всички виждат, че са полицаи. Ти не приличаш на тях. — Тя подхвърли значката на дланта си. — Хич не ми допада туй хрумване за тайна полиция. Що са ви тайни полицаи?

— Защото — отвърна Андре — понякога има тайни престъпници.

Баба замалко не се усмихна.

— По туй спор няма… — Тя се загледа в обратната страна на значката. — Специален участък, Въжената улица…

— Не сме мнозина — продължи Андре. — Току-що започваме. Командир Ваймс казва, че щом нищо не можем да направим на гилдиите на убийците и крадците, по-добре да се заемем с другите престъпления. Скритите. Затова са необходими стражници с… особени умения. Например аз доста добре свиря на пиано…

— Че какви ли умения имат оня трол и онуй джудже? — усъмни се Баба. — Май ги бива само да стърчат тъпо… Аха! Ясно…

— Познахте. За което дори нямаха нужда от подготовка. Командир Ваймс твърди, че по-очевидни полицаи от тях никой не може да измисли. Впрочем ефрейтор Нобс разполага с документи, които доказват, че е от човешката раса.

— Да не са подправени?

— Не ми се вярва.

Баба Вихронрав склони глава настрани.

— Ако домът ти се подпали, кое ще изнесеш първо?

— Ох, Бабо… — въздъхна Агнес.

— Хъм… А кой го е подпалил? — отговори с въпрос Андре.

— Ти си полицай, личи си. — Тя му върна значката. — Да не си дошъл да арестуваш горкия Уолтър?

— Знам, че той не е убил доктор Подкоп. Защото тогава го наблюдавах. Цял следобед се стараеше да отпуши клозетите…

— Имам доказателства, че Уолтър не е Призрака — намеси се Агнес.

— Почти сигурен съм, че Салзела го уби — прекъсна я Андре. — Знам, че понякога се промъква потайно в подземията и съм убеден, че краде пари от Операта. Но Призрака е бил забелязван и когато Салзела е стоял пред очите на мнозина. Затова вече мисля, че…

— Мислиш, а? Мислиш? — скастри го Баба. — Някой тука е взел да мисли най-после? И по какво разпознаваш Призрака, господин полицай?

— Е… нали носи маска…

— А стига, бе. Я повтори и се чуй какво плещиш. Брей! Разпознаваш го, щото носи маска? Значи го разпознаваш, като не знаеш кого виждаш? Животът не е подреден по рафтчета! Кой ви каза, че има само един Призрак?

 

 

Фигурата фучеше през сенките на тавана, а пелерината й се развяваше. Светлината очертаваше Леля Ог, взряна в залата долу.

Тя изрече, без да се обръща:

— Здрасти, господин Призрако. Върна се за триона, а? — Пъргаво се премести зад въжето и застана с лице към тъмния силует. — Един милион хора знаят, че съм тука! А ти няма да сториш зло на една дребна старица, нали? Олеле… горкото ми сърчице!

Леля се пльосна по гръб толкова тежко, че въжето се разклати.

Фигурата застина в нерешителност. После извади тънко въже от един джоб на пелерината и се прокрадна към падналата вещица. Коленичи, нави краищата на въжето около пръстите си и се наведе.

Едното коляно на Леля се стрелна нагоре.

— От туй ми олекна, господинчо — осведоми го, когато той отлетя назад.

Тя се изправи бързешком и сграбчи триона.

— Дойде да си довършиш работата, значи? — подхвърли, размахвайки сечивото. — Ама се чудя как щеше да стовариш вината и за туй върху Уолтър! Много ли щеше да се кефиш, като подпалиш всичко?

Силуетът отстъпваше тромаво. Внезапно се обърна, заклатушка се по несигурната опора на мостчето и изчезна в сумрака.

Леля хукна подире му и го видя да слиза по отвесна стълба. Озърна се припряно, сграбчи въже, за да се спусне след него, и чу как някъде затрака макара.

Изфуча надолу с развети поли. На половината път се размина с вързани торби, които със същата скорост се понесоха нагоре.

Зърна между ботушите си как някой напъва да отвори капака на стълбата към подземията.

Приземи се на две-три крачки от него, стиснала въжето.

— Ей, господин Салзела!

Леля пъхна два пръста в устата си и изсвири така, че можеше да стопи ушната кал на всекиго наблизо.

И пусна въжето.

Салзела се озърна към нея, вдигайки капака, и видя тежестите, падащи от тавана.

Осемдесет килограма пясък в торби се стовариха върху капака и го заклещиха на мястото му.

— Трябва да внимаваш! — весело го укори Леля.

 

 

Ведър чакаше изнервен зад кулисите. Нямаше за какво да се тревожи, разбира се. Призрака беше мъртъв. Нямаше никакви поводи за безпокойство. Мнозина твърдяха, че са видели как е бил убит, макар Ведър да признаваше, че увъртаха за подробностите.

Нямаше повод за страхове.

Дори най-нищожен.

Абсолютно никакъв.

Липсваше каквато и да било причина за опасения.

Прокара пръст под яката си. Животът в търговията на едро със сирене не беше чак толкова лош. Най-много да се притесняваш за някое копче от панталона на Редж Пленти в партидата „Селско орехово“ или за случката със смления палец на младия Уивинс, но тогава за късмет правеха кисело мляко с ягоди…

Някакво туловище надвисна до него. Той докопа завесата в търсене на опора и чак тогава се обърна, но зърна с облекчение величавия и успокояващ корем на Енрико Базилика. Тенорът изглеждаше направо царствен в огромната си премяна на петел с гигантска човка и гребен на главата.

— Ах, сеньор… — избълбука Ведър. — Много добре ви стои, признавам.

— Си — отвърна глух глас някъде от дълбините на костюма.

Други от трупата ги подминаваха забързано към сцената.

— Позволете ми да споделя, че много съжалявам за произшествията преди малко. Уверявам ви, че това не се случва всяка вечер, а-ха-ха…

— Си?

— Вероятно се дължи на излишно въодушевление, а-ха-ха…

Човката се завъртя към Ведър и той отскочи.

— Си!

— … ами… радвам се, че проявявате разбиране…

„Сприхав си е“ — помисли Ведър, когато тенорът излезе на сцената с последните тактове на увертюрата към трето действие. „Такива са те, истинските артисти. Сигурно нервите им се опъват като ластици. Всъщност не е много различно от очакването на поредното сирене. Доста се препотяваш, докато се питаш дали ще имаш половин тон от най-добрата стока със сини жилчици или помия, годна само за свине. Вероятно е така и когато се катериш към най-високите тонове в арията…“

— Къде се дяна той? Къде се дяна?

— Какво? А… госпожо Ог…

Старата жена размахваше трион пред лицето му — не беше най-подходящият жест при сегашното психическо състояние на господин Ведър.

Изведнъж го наобиколиха и други хора с не по-малка склонност към възклицания.

— Пердита? Ти защо не си на сцената?… О, лейди Есмерелда, не ви видях веднага, но би трябвало да очаквам, че ще надзърнете зад кулисите…

— Къде е Салзела? — прекъсна го Андре.

Ведър се огледа разсеяно.

— Беше тук преди минутка-две… Тоест — опомни се най-сетне — господин Салзела най-вероятно се занимава със задълженията си наблизо, което, млади човече, не може да се каже за…

— Настоявам веднага да спрете шоуто — троснато заяви Андре.

— О, настоявате, така ли? И с какво право, ако смея да попитам?

Андре извади значка.

— Ей с това право!

Ведър се зачете отблизо.

— „Анкх-морпоркска Гилдия на музикантите, номер 1244“, ако не греша?

Андре го изгледа яростно, вторачи се в значката и започна да се тупа по джобовете.

— Не! По дяволите, беше у мен преди секунди… Чуйте, трябва да опразните сградата, за да бъде претърсена, което означава…

— Не спирайте шоуто — изрече Баба.

— Нямах намерение да го спирам — съгласи се Ведър.

— Щото си мисля, че на него ще му хареса, ако спрете. А шоуто трябва да продължи, тъй ли беше? Нали в туй вярвате? Може ли да се е измъкнал от сградата?

— Пратих ефрейтор Нобс при задния вход — съобщи Андре, — а сержант Детритус е във фоайето. Стигне ли се до стърчене пред вратата, по-добри от тях няма.

— Извинете, но какво става? — намеси се Ведър.

— Може да е къде ли не! — обади се Агнес. — Има стотици местенца, подходящи за скривалище!

— За кого говорите? — озадачи се Ведър.

— Ами ония подземия, дето всички дърдорят за тях? — сети се Баба.

— Има само един вход — успокои я Агнес. — Той не е глупак.

— Няма как да се вмъкне в подземията — приключи дискусията Леля. — Избяга някъде. Нищо чудно да се е сврял в някой шкаф!

— Не, ще стои където има тълпа — възрази Баба. — И аз тъй щях да постъпя.

— Какво? — не разбра Ведър.

— Има ли начин оттука да се е промъкнал в залата? — умуваше Леля.

— Кой? — вметна Ведър.

Баба посочи рязко към сцената.

— Там някъде ще да е. Усещам го.

— Значи ще чакаме да се махне!

— Ще чакаме осемдесет души да напуснат сцената едновременно ли? — скептично подхвърли Агнес. — Имате ли представа каква навалица започва, щом се спусне завесата?

— А ние не щем да спираме шоуто… — проточи Баба.

— Ами да, не искаме да го спрем — потвърди Ведър, вкопчил се в привичната идея, преплувала край него в морето на недоумението. — Нито пък да връщаме парите за билети по никакви поводи. Ние всъщност за какво си говорим, някой има ли представа?

— Шоуто трябва да продължи… — промърмори Баба Вихронрав и пак надникна иззад кулисите. — Всичко да си свърши както е редно. Туй е опера, значи трябва да свърши… оперно…

Леля Ог заподскача възбудено.

— О-хо-о! Есме, знам какво си намислила! — изписука тя. — О-о, да! Може ли, а? Та после да се фукам, че и туй съм вършила? А? Може ли? Хайде! Да го направим!

 

 

Хенри Лози четеше отблизо написаното в книгата за тази опера. Разбира се, не проумя кой знае какво от първите две действия, но знаеше, че това е напълно допустимо. Никой не би проявил наивността да се надява ясният смисъл да е съчетан с хубаво пеене. Освен това се очакваше всичко да се изясни в последното действие — маскения бал в двореца на дука. Почти не се съмняваше, че жената, която един от мъжете ухажваше дръзко, ще се окаже собствената му съпруга, но толкова хитроумно променена от миниатюрната си маска, че съпругът не би могъл да забележи познатите му дрехи и прическа. Нечий слуга щеше да се окаже предрешената дъщеря на някой друг. Някой щеше да умре от нещо, което обаче не би му попречило да пее поне няколко минути преди края си. И сюжетът щеше да бъде скърпен от поредица съвпадения, толкова вероятни в истинския живот, колкото и картонен чук в ръцете на ковач.

Не че знаеше всичко това предварително. Позволяваше си обаче твърде правдоподобни догадки.

А третото действие започна с традиционния балет. Този път май придворните девойки изпълняваха селски танц.

Хенри дочу сподавен кикот наоколо.

Откри причината — щом плъзна поглед по главите на балерините, препъващи се ръка за ръка по сцената, веднага забеляза пролуката.

Тя обаче се оказа запълнена, щом погледът му се насочи две стъпки по-надолу към нисичката дебела балерина с огромна усмивка, опъната до скъсване къса поличка, дълги бели гащи и… ботуши.

Хенри се облещи. Ботушите бяха големи. И се мятаха напред-назад със смайваща бързина. Сатенените пантофки на другите танцьорки само блещукаха и се плъзгаха по пода, ботушите обаче лъщяха и тропаха като изпълнител на степ, бягащ нагоре по спускащ се ескалатор.

И в пируетите й се забелязваше явно новаторство. Другите балерини кръжаха като снежинки, но дебелата се въртеше като пумпал, а части от анатомията й се опитваха да влязат в орбита около тялото.

Край Хенри други зрители си зашепнаха.

— Да, естествено — чу някого да изрича авторитетно, — това също го имаше в Псевдополис…

Майка му го бутна с лакът.

— И туй ли трябваше да стане?

— Ъ-ъ… едва ли…

— Ама е страхотно! Голяма смехория!

Дебелата балерина връхлетя върху мъж с маска на магаре и вечерен костюм, олюля се и вкопчи пръсти в маската му, която падна…

Диригентът хер Трубелмахер се смръзна от ужас и изумление. И оркестърът замлъкна рязко, освен изпълнителя на туба…

… уум-БА-уум-БА-уум-БА…

… който преди много години бе наизустил неизменната си партитура и не се интересуваше от мимолетните събития.

Две фигури се изпречиха пред хер Трубелмахер. Нечия ръка докопа диригентската му палка.

— Извинете, господине, но шоуто трябва да продължи, нали? — Андре връчи палката на спътника си. — Заповядайте. И не им позволявайте да спрат.

— Ууук!

Библиотекарят внимателно отмести хер Трубелмахер с една ръка, близна замислено палката и впи поглед в мъжа с тубата.

… уум-БА-уум-БААаа-уум-ум…

Притесненият оркестрант потупа един тромбонист по рамото.

— А бе, Франк, на мястото на стария досадник стои някаква маймуна…

— Млъкмлъкмлък!

Удовлетворен, орангутанът вдигна ръце.

Оркестърът впи погледи в него. И ги задържа.

Нито един диригент в историята на музиката — дори онзи, който изпекъл на цимбал и изял черния дроб на флейтиста заради прекаляването с фалшиви тонове, нито онзи, който намушкал трима вироглави цигулари с палката си, нито пък онзи, който подхвърлял особено ехидни забележки на висок глас — не се бе радвал на такова почтително внимание.

На сцената Леля Ог се възползва от затишието, за да смъкне главата на един жабок.

— Мадам!

— Извинявам се, помислих те за другиго…

Дългите ръце замахнаха. И с един пооплескан, но звучен акорд оркестърът засвири отново.

А балерините след първоначалното объркване, по време на което Леля Ог обезглави един клоун и един феникс, се помъчиха да продължат танца.

Хорът се пулеше сащисано.

Кристина усети потупване по рамото и се озърна към Агнес.

— Пердита! Къде беше?! — изсъска тя. — След малко започва моят дует с Енрико!

— Трябва да ми помогнеш! — засъска и Агнес.

А в душата й Пердита надигна глава: „Енрико, а? Всички останали трябва да го наричат сеньор Базилика…“

— В какво да ти помогна?! — не разбра Кристина.

— Да смъкнем маските от всички!

Веждите на Кристина се извиха прелестно.

— Но нали това ще се случи чак в края на операта?!

— Ъ-ъ… промениха действието! — припряно я увери Агнес.

Извъртя се към един благородник с глава на зебра и отчаяно дръпна маската. Показалият се отдолу певец я изгледа злобно.

— Извинете! — прошепна тя. — Сбърках ви с друг!

— Не бива да ги сваляме до самия край!

— Има промяна!

— Така ли? Никой не ми каза!

Жираф с твърде къса шия се примъкна при тях.

— Какво става?

— Голямата сцена със свалянето на маските ще бъде сега!

И на мен никой не ми каза!

— Е, да, но кога ли се е случвало да ни предупредят навреме? Нали сме някакви си хористи… А, защо дъртият Трубелмахер носи маймунска маска?…

Леля Ог профуча край тях в пирует, заби се като снаряд в един слон с фрак и го обезглави, вкопчвайки се в хобота му. После прошепна:

— Търсим Призрака, ясно?

— Но… Призрака е мъртъв…

— Трудни са за убиване тия призраци — просвети го Леля.

Слухът плъзна като кръгове по вода. Няма по-подходяща среда за разпространението му от един хор. Типове, които не биха повярвали и на висш жрец, ако заяви, че небето е синьо, и представи клетвени декларации по въпроса от белокосата си майчица и три девствени весталки, са готови да се заслушат във всичко, прошепнато им с мрачен глас от абсолютен непознат в кръчмата.

Един папагал какаду се пресегна и смъкна маската на по-дребен свой себеподобен…

Ведър хлипаше. Ставащото беше по-лошо и от деня, когато млякото за биене на масло избухна. По-лошо дори от внезапното сгорещяване, заради което цял склад с „Ланкърско извънредно ароматно“ се пръсна като бомба.

Операта се превърна в пантомима.

А публиката се смееше.

В момента единственият маскиран май беше сеньор Базилика, който наблюдаваше боричкащия се хор с цялото веселие, което маската му успяваше да изрази… а то не беше никак малко за всеобща изненада.

— О, не… — стенеше Ведър. — Това няма да го преживеем! Той никога няма да се върне тук! Мълвата ще се разнесе по всички опери и никой няма да припари тук на гастроли!

— К’во ням’ло д’тане? — изгъгна някой зад него.

Ведър се обърна.

— О, сеньор Базилика! Не видях как ме доближихте… Тъкмо се надявах, че няма да помислите тази вечер за типична в нашата Опера!

Сеньор Базилика рееше поглед през него като през стъкло и леко се олюляваше. Ризата му беше разпрана.

— Н’кой…

— Моля?

— Н’кой… н’кой м’фрасна п’тиквата. Дай в’да, моля…

— Но вие… трябва да пеете… след малко… нали? — заекна Ведър. Сграбчи зашеметения мъж за реверите и го придърпа към себе си, тоест успя само да увисне, като обувките му се мотаеха до коленете на Базилика. — Кажете ми… че сте там… на сцената… моля ви!!!

Дори в замаяното си състояние Енрико Базилика, същият и Хенри Дембел, долови същественото противоречие в чутите твърдения. Реши да се придържа към известните му факти.

— Н’кой м’фрасна в к’ридора…

— Значи онзи там не сте вие?

Базилика примига бавно.

— Аз н’съм аз ли?

— След миг-два ще пеете прочутия дует!!!

Още една мисъл се вмъкна в пострадалата глава на Базилика.

— Тъй ли? А, д’бре… Ч’кам с нет’рпение. Н’съм се сл’шал как пея…

Въздъхна тихичко и щастливо, преди да се просне по гръб.

Ведър се облегна на една колона, за да не падне. Но челото му се набръчка и в най-добрите традиции на театралната забавена реакция той зяпна безчувствения тенор и преброи до едно на пръсти. Обърна се към сцената и преброи до две.

Усещаше, че всеки момент в изреченията му ще се намести и четвърти възклицателен знак.

 

 

Енрико Базилика на сцената въртеше маската си на всички страни. Отдясно зад кулисите Ведър си шепнеше с групичка сценични работници. Отляво чакаше тайният пианист Андре, а до него се извисяваше много едър трол.

Дебелият певец в червена премяна излезе на авансцената — започваше прелюдията към дуета. Публиката се успокои отново. Забавленията и игрите на хора бяха любопитни, може би дори присъстваха в либретото, но пак започваше това, за което бяха платили. В това беше същината.

Агнес не го изпускаше от поглед, докато Кристина пристъпяше към него. Вече забелязваше, че не изглежда както подобава. Е, беше си дебел, доколкото тази форма се постига с пъхната под ризата възглавница, но нямаше походката на Базилика. Тенорът крачеше съвсем леко, както често е присъщо на дебелаците, дори напомняше за привързан балон с горещ въздух.

Тя се озърна към Леля, която също го гледаше зорко. Никъде не откри Баба Вихронрав. Което вероятно означаваше, че е съвсем наблизо.

Очакването на зрителите напрягаше всички. Ушите на публиката се разтваряха като цветя. Четвъртата стена на сцената — онази засмукваща чернилка, беше истински кладенец от тишина, който умоляваше да бъде запълнен.

Кристина доближаваше Базилика най-безгрижно. Тя би влязла и в устата на дракон, ако на шията му виси табела „Абсолютно безвредно, давам гаранция“… да, де, стига да е отпечатана с много едри и четливи букви.

И никой май не искаше да направи нищо.

Защото дуетът беше прочут. И прекрасен. Агнес знаеше твърде добре това. Репетира го цяла нощ.

Кристина хвана ръката на фалшивия Базилика и с началните тактове на дуета отвори уста…

— Спрете незабавно!

Агнес даде всичко от себе си. Полилеят звънна.

Оркестърът престана да свири в какофония от скрибуцане и чегъртане.

Със замиращи акорди и заглъхващо ехо шоуто спря.

 

 

Уолтър Плиндж седеше в разпръсквания от свещите полумрак под сцената, скръстил ръце в скута си. Не се случваше често да не върши нищо, но когато нямаше какво да прави, не го правеше.

Харесваше му долу. Беше познато. Звуците на операта се просмукваха. Чуваше ги глухо, но нямаше значение. Уолтър знаеше всяка дума, всяка нота, всяка стъпка. Имаше нужда от самите представления само доколкото и часовникът се нуждае от мъничкото регулиращо колелце, за да работи равномерно.

Госпожа Плиндж бе научила сина си да чете по стари програми. Така той проумя, че е част от всичко това. Впрочем знаеше си го поначало. Първо опита да гризка с малкото си бебешки зъбки един рогат шлем. А първото легло, което помнеше, беше същият трамплин, на който госпожа Гигли беше претърпяла печално известната си злополука.

Уолтър Плиндж живееше с операта. Дишаше нейните арии, рисуваше нейните декори, палеше печките й, миеше подовете й и лъскаше обувките й. Операта запълваше онези кътчета в Уолтър Плиндж, които вероятно биха останали празни.

А сега шоуто спря.

Но цялата енергия, необузданото напиращо чувство, скрито зад представлението като вода зад язовирна стена — виковете, страховете, надеждите, копнежите, — излетяха с устрема на тяло, изхвърлено от разбила се карета.

Ужасният импулс се стовари върху Уолтър Плиндж подобно на приливна вълна, връхлетяла чаена чашка.

Изстреля го от стола и го запрати в рушащите се декори.

Той се свлече в потръпваща купчинка на пода, притиснал с длани ушите си, за да възпре внезапната неестествена тишина.

Някой излезе от сенките.

Баба Вихронрав не бе осведомена за съществуването на психиатрията и не би я изтърпяла, ако научеше. Някои занаяти са прекалено мрачни дори за една вещица. Тя предпочиташе главознанието и се усъвършенства неимоверно. И макар че е възможно да бъдат открити повърхностни прилики между двата подхода, има огромна практическа разлика. Психиатърът, чийто пациент се страхува, че го преследва огромно смразяващо чудовище, ще се стреми да го убеди, че чудовища няма. Баба Вихронрав просто ще му подложи стол да стъпи и ще му връчи тежък боздуган.

— Я стани, Уолтър Плиндж — нареди тя.

Уолтър се изправи, зяпнал право пред себе си.

— То спря! Спря! Много лош късмет е шоуто да спре! — промълви дрезгаво.

— Най-добре е някой да го подкара наново — подхвърли Баба.

— Не може да се спира! То е шоу!

— Тъй си е. Някой трябва да го подкара наново, Уолтър Плиндж.

Той като че не я виждаше. Опипваше безцелно купчинките нотни листове и прокарваше пръсти по разпилените вехти програми. Едната му ръка докосна хармониума и изсвири няколко изнервени тона.

— Лошо е да спира. Шоуто трябва да продължи…

— Уолтър, господин Салзела се опитва да спре шоуто, нали?

Главата му се отметна. Пак се вторачи напред.

— Нищо не си видял, Уолтър Плиндж! — наподоби толкова добре гласа на музикалния ръководител, че едната вежда на Баба подскочи. — А ако разказваш лъжи, ще те пратят в затвора и ще се погрижа майка ти да си има големи неприятности!

Баба кимна.

— Научил е за Призрака, значи? Призрака, който се появява, щом си сложи маската… нали, Уолтър Плиндж? Човекът си рекъл, че може да се възползва. И когато дойде време Призрака да бъде заловен… ами щяло е да има Призрак, когото да хванат. И най-хубавото е било, че всички са щели да повярват. Щели са да се почувстват гадничко, но пак са щели да вярват. Дори Уолтър Плиндж е нямало да бъде сигурен, щото умът му е оплетен като кълбо. — Баба дълбоко си пое дъх. — Може да е оплетен, ама не е разкривен. — Отекна въздишка. — Нещата трябва да стигнат докрай. Не може иначе.

Тя си свали шапката и порови под върха.

— Уолтър, нямам нищо против да ти река туй-онуй, щото нито ще разбереш, нито ще запомниш. Някога имало една стара злобна вещица, наричали я Черната Алис. Била същински страх и ужас. Не е имало нито по-лоша, нито по-могъща. Досега, де. Щото бих могла да й се изпреча, да й плюя в очите и да й измъкна зъбите от устата. Тя не различавала Правилното от Неправилното, затуй всичко се изкривило в главата й и тъй се свършило с нея. Лошото обаче е, че като различаваш Правилното от Неправилното, не можеш да избереш Неправилното. Няма как да го избереш и да продължиш живота си нататък. Та тъй… Ако бях зла вещица, можех да усуча мускулите на господин Салзела около костите му и да ги натроша, както ми щукне… Ако бях зла. Можех да сторя разни неща в главата му, да променя онуй, за което се мисли, и той щеше да падне на каквото е останало от коленете му и да ме моли да го превърна в жаба. Можех да му направя ума като бъркани яйца, да го накарам да чува цветовете и да слуша миризмите… Ако бях лоша. Ами да. — Този път въздишката беше по-дълбока и тежка. — Само че нищо таквоз няма да му сторя. Щото щеше да е Неправилно.

Тя се изкиска пренебрежително. Ако Леля Ог я слушаше в момента, щеше да изрази мнението си така: лудешкият кикот на незабравимата — уви! — Черна Алис, злото подхилване на побеснял вампир, чийто морал е по-жалък и от правописа му, или сърдечният смях на най-изобретателния мъчител не могат да ти вледенят душицата като щастливото кискане на Баба Вихронрав, канеща се да стори онова, което й се струва най-добро.

От шапката си Баба извади тънка като хартия маска. Лицето беше само скицирано — гладко, бяло, простичко. Имаше полукръгли дупки за очите. Маската нямаше нито весело, нито тъжно изражение.

Завъртя я между пръстите си. Уолтър май не смееше да диша.

— Най-обикновена вещ, нали? — подхвърли Баба. — Наглед е красива, ама си е проста като всяка друга маска. Някой магьосник може да се занимава с нея цяла година и пак да рече, че не е открил нищо магическо. Но туй, Уолтър Плиндж, само ни подсказва колко знаят магьосниците.

Подхвърли му маската. Той я улови жадно и я сложи на лицето си.

Изправи рамене с гъвкаво движение на танцьор.

— Не те знам какво си зад маската — промълви Баба, — но „призрак“ е друга дума за „дух“, което пък е друга дума за „душа“. Тръгвай, Уолтър Плиндж.

Маскираната фигура не помръдна.

— Тоест… тръгвай, Призрако. Шоуто трябва да продължи.

Маската кимна и се втурна навън.

Баба плесна с ръце и сякаш прозвуча прокобен гръм.

— А тъй! Я да сторим малко добро! — заяви тя на Вселената.

 

 

Всички я гледаха.

Това беше късче от времето, мъничка точица между миналото и бъдещето, когато и секунда може да се точи безкрайно…

Агнес усети изчервяването, което нахлу към лицето й като отмъщение на някой бог на вулканите. Знаеше си, че добере ли се до главата й, ще я удави.

„Ей сега ще се извиниш“ — присмя се Пердита.

— Млък! — кресна Агнес.

Затропа напред, без да даде време на ехото да се върне от най-далечните ъгълчета на залата, и дръпна червената маска.

Целият хор се отзова подобаващо. В края на краищата това беше опера. Шоуто спря, но операта продължаваше…

Салзела!

Той сграбчи Агнес и запуши с длан устата й.

Другата му ръка се стрелна към колана и извади сабята от ножницата.

Оръжието не беше сценичен атрибут. Острието изсвистя във въздуха, когато се завъртя към хора.

— Ау, ау, ау — промълви той. — Май се държа твърде оперно. А сега се опасявам, че трябва да взема нещастното момиче за заложница. Най-подходящата постъпка при тези обстоятелства, нали?

Огледа се тържествуващо. Втрещената публика наблюдаваше безмълвно.

— Никой ли не се сеща да каже „Няма да ти се размине безнаказано“? — подкани Салзела.

— Няма да ти се размине безнаказано — обади се Андре иззад кулисите.

— Предполагам, че сградата е обкръжена? — жизнерадостно попита Салзела.

— Да, сградата е обкръжена.

Кристина писна и припадна.

Салзела се усмихна още по-сияйно.

— Ах, ето някой, който наистина принадлежи на операта! Но ми се иска да знаете, че все пак ще ми се размине безнаказано, защото не мисля като в опера. Аз и младата дама ще слезем в подземията, където може би ще я зарежа невредима. Сериозно се съмнявам да сте обкръжили и подземията. Дори аз не знам докъде стигат всички тунели, а ви моля да повярвате, че съм ги проучил много старателно…

Той почака. Агнес се мъчеше да се отскубне, но Салзела затегна хватката си около шията й.

— Досега — промълви след миг — все някой трябваше да възкликне „Но защо, Салзела?!“. Честно казано, писна ми аз да играя цялата сценка.

Ведър осъзна, че е отворил уста.

— Аз щях да го кажа.

— О, добре. В такъв случай би трябвало да отвърна горе-долу следното — защото така ми се искаше. И защото много обичам парите, откровено казано. Но още повече… — той вдиша с пълни гърди — … мразя операта, ама наистина. Не бих искал да се разгорещявам прекомерно, но се страхувам, че операта е просто непоносима. И ми дойде до гуша. Щом тъй и тъй съм приковал вниманието ви, позволете ми да споделя, че тя е окаяна, самовлюбена, абсолютно неправдоподобна, безполезна форма на изкуството, същинско прахосване на чудесна музика, направо е…

Нещо зафуча от едната страна на сцената. Полите на костюмите се развяха. Надигна се прахоляк.

Андре се озърна. До него бе заработила машината за вятър. Ръчката се въртеше сама.

Салзела също се обърна да види какво са зяпнали останалите.

Призрака бе скочил изящно на сцената. Оперната му пелерина се диплеше около него… много оперно.

Поклони се леко и извади сабята си от ножницата.

— Но ти си мър… — задави се Салзела. — О, да! Призрак на Призрака! Напълно невероятно, грубо оскърбление на здравомислието в най-добрите оперни традиции! Дори не смеех да се надявам!

Бутна Агнес настрани и кимна щастливо.

— Ето какво може да причини операта на човека. От нея му мухлясва мозъкът, повярвайте ми, а и аз се съмнявам неговият поначало да е бил в добро състояние. Операта побърква хората. Подлудява ги, чувате ли? Ъ-хъм… Започват да се държат неразумно. Нима си въобразявате, че не съм ви наблюдавал през годините? Тя е като парник за безумие!!! Чувате ли? Безумие!!!

Двамата с Призрака закръжиха по сцената.

— Нямате представа, уверявам ви, какво е да си единственият нормален човек в тази лудница!!! Вие вярвате на всичко!!! Предпочитате да се заблуждавате, че призрак може да се озове на две места едновременно, вместо просто да допуснете, че са двама!!! Дори Хаван си помисли, че може да ме изнудва!!! Ровичкаше там, където не биваше!!! Е, разбира се, наложи се да го убия, за да го опазя от собствената му глупост. Тук дори изтребителите на плъхове полудяват!!! А Подкоп… защо не си беше забравил очилата както обикновено, питам ви?

Замахна със сабята. Призрака отби удара.

— А сега ще се бия с вашия Призрак — отбеляза Салзела и нападна с порой от удари. — И както ще забележите сами, нашият Призрак всъщност не знае що е фехтовка… защото е виждал само сценичен бой, нали разбирате… където единствената цел, разбира се, е да налагаш острието на противника с подходящ звън на метал… за да умреш много драматично само защото той извънредно предпазливо е промушил острието си под мишницата ти…

Призрака отстъпи по принуда под безмилостния натиск и се спъна заднешком в безчувственото тяло на Кристина.

— Видяхте ли? — вметна Салзела. — Ето какво става, щом вярвате в операта!!!

Посегна надолу светкавично и смъкна маската от лицето на Уолтър Плиндж.

— Как може, Уолтър!!! Ти си лошо момче!!!

— Извинявайте, господин Салзела!

— Виж как те гледат всички!!!

— Извинявайте, господин Салзела!

Маската се сви на топка в пръстите на Салзела. Той пусна остатъците на пода и насила издърпа Уолтър да стане.

— Е, оперна трупа, този ви е късметчето!!! Този е вашият Призрак!!! Без маската е обикновен идиот, който с мъка си връзва обувките!!! А-ха-ха-ха!!!! Ъ-хъм… Ти си виновен за всичко, Уолтър Плиндж…

— Да, господин Салзела!

Не.

Салзела се озърна.

Никой не би повярвал на Уолтър Плиндж. Защото дори Уолтър Плиндж не е наясно с онуй, което Уолтър Плиндж е видял. Дори майка му се плашеше, че той може да е убиецът. Защото хората са готови да допуснат какво ли не за един Уолтър Плиндж.

Нещо потропваше ритмично.

Капакът до краката на Салзела се отмести.

Бавно се показа островърха шапка, последвана от цялата Баба Вихронрав със скръстени на гърдите ръце. Тя изгледа сурово Салзела, докато подвижната част от сцената се наместваше с щракане. Ботушът й престана да отбива такт по дъските.

— О, гледай ти… Лейди Есмерелда, а?

— Повече няма да съм лейди, господин Салзела.

Той се взря за миг в островърхата шапка.

— Значи вече сте вещица?

— Тъй си е.

— Сигурно сте зла вещица?

— По-лоша от зла.

— Но това — натърти той — е сабя. Всеизвестно е, че вещиците не могат да правят магии на желязото и стоманата. Махнете се от пътя ми!!!

Острието изсъска.

Баба рязко изопна ръка. Мярнаха се стомана и плът, после…

… тя стискаше острието.

— Ще ти река нещо, господин Салзела — подхвана кротко. — Редно си е Уолтър Плиндж да сложи край на цялата история, нали? Най-много навреди на него, ако не броим убитите, разбира се. Нямало е нужда да вършиш тия неща. Ама си носил маска, а? Пък маските имат своя магия. Закриват едно лице, обаче разкриват друго. Онуй, което се показва само на тъмно. Хващам се на бас, че зад маската си вършел каквото ти е харесвало

Салзела примига насреща й. Дръпна сабята силно — остра стомана, стисната от незащитени пръсти.

Неколцина хористи изстенаха в един глас. А Баба се ухили. Кожата на пръстите й побеля от удвоеното усилие да не пусне сабята.

Изви глава към Уолтър Плиндж.

— Сложи си маската.

Всички се вторачиха в смачканото картонче на сцената.

— Нямам друга, госпожо Вихронрав!

И Баба се загледа натам.

— Олеле… Явно ще трябва да измислим нещо. Уолтър, погледни ме в очите.

Той я послуша. Клепачите й се притвориха наполовина.

— Ти… вярваш на Пердита, нали?

— Да, госпожо Вихронрав!

— Туй е добре, Уолтър Плиндж, щото тя ти е приготвила нова маска. Вълшебна. Същата си е като предишната, ама ще я носиш под кожата си и не е нужно да я сваляш, пък и няма що никой да знае, че е на лицето ти. Донесе ли я, Пердита?

— Но аз… — заекна Агнес.

Донесе ли я?

— Ъ-ъ… о, да. Ето я. Да. В ръката ми е.

Тя неуверено протегна празната си ръка.

— Мойто момиче, обърнала си я надолу!

— Аха… Съжалявам.

— Е? Хайде, дай му я.

— Ъ-ъ… Да.

Агнес тръгна към Уолтър.

— Сега вземи маската, Уолтър — нареди Баба, без да пуска сабята.

— Добре, госпожо Вихронрав.

Той се пресегна към ръката на Агнес, която можеше да се закълне, че за миг усети едва доловима тежест в дланта си.

Какво чакаш? Сложи я!

Уолтър се подвоуми.

— Нали вярваш, че държиш маска? — настойчиво изрече Баба. — Пердита е разумно момиче и веднага разпознава невидимите маски.

Той кимна бавно и вдигна ръце към лицето си.

Агнес забеляза как размитите му черти станаха отчетливи. Беше почти убедена, че не се е случило нищо, поддаващо се на измерване, както не можеш да претеглиш идея или да продаваш късмет на метър. Но Уолтър изправи рамене и се усмихна леко.

— Тъй бива — одобри Баба и обърна глава към Салзела. — Мисля си, че вие двамата трябва пак да се биете. Ама не ща никой да рече, че съм несправедлива. Дали и ти нямаш маска на Призрака? Щото госпожа Ог те видяла да държиш една, ако си спомняш. Тя не е толкоз завеяна, колкото изглежда…

— Много си мила — обади се дебелата балерина.

— … и се запитала по какво хората са познавали, че са срещнали Призрака? Ами по маската. Значи е имало две маски.

Под втренчения й поглед, внушавайки си, че може да се опълчи, когато пожелае, Салзела бръкна в джоба на сакото си и извади своята маска.

— Ами сложи я. — Тя пусна сабята. — Ти, какъвто си наистина, ще можеш да се биеш с него, какъвто е и той наистина.

Пред сцената перкусионистът се опули към палките в ръцете си, които се вдигнаха и започнаха да отбиват напрегнат ритъм.

— Гита, ти ли го правиш? — попита Баба Вихронрав.

— Помислих, че си ти.

— А, значи е от операта. Шоуто трябва да продължи.

Уолтър Плиндж взе сабята си. Маскираният Салзела погледна към Баба, после към него и нападна.

Остриетата се сблъскаха.

Агнес осъзна, че пак наблюдава сценичен бой. Сабите звъняха и дрънчаха, а противниците пристъпяха напред-назад по сцената. Уолтър не се опитваше да порази Салзела. Всеки удар срещаше контраудар. Пропускаше всяка възможност да проникне през защитата на музикалния ръководител, който все повече се вбесяваше.

— Това не е фехтовка! — разкрещя се Салзела накрая. — Това си е…

Уолтър мушна със сабята си.

Салзела се олюля назад и се блъсна в Леля Ог. Политна настрани. Запрепъва се напред, опря се на коляно, изправи се немощно и се заклатушка към авансцената.

— Каквото и да ме сполети — изрече задъхан, съдирайки маската от лицето си, — не може да е по-лошо от един-единствен оперен сезон!!!! Нямам нищо против мястото, където отивам, стига да няма дебелаци, преструващи се на стройни юноши, и безкрайно проточени песни, от които всеки се възхищава, защото си няма и идея за какво, по дяволите, се пее в тях!!!! Ах… Ах-арргх…

Той се присви на пода.

— Но Уолтър не го… — започна Агнес.

— Затваряй си устата — скастри я спокойно Леля Ог.

— Но той не го… — подхвана Ведър.

— Впрочем не понасям още нещо в операта — заяви Салзела, надигна се и залитна към кулисите. — Сюжетите! Лишени са и от най-елементарния смисъл!! И никой не го признава!!! Ами актьорската игра? Такава просто няма!!! Всички само стърчат и зяпат поредния певец. О, богове, с какво облекчение ще оставя всичко зад… ах… арргх…

Тупна на сцената.

— Туй ли беше? — обади се Леля Ог.

— Не ми се вярва — отвърна Баба Вихронрав.

— А що се отнася до зрителите — избухна Салзела, който отново се изправи и се олюля, — май ги мразя повече и от операта!!! Толкова са невежи!!! Сред тази сган едва се намира някой, който има представа от музика!!! Говорят за мелодийки!!! По цял ден се стараят да бъдат разсъдливи хора, после влизат тук и оставят ума си на закачалките в гардероба…

— Щом е така, защо не се махнахте? — сопна му се Агнес. — Нали сте откраднал толкова пари? Защо не заминахте надалеч, като мразите толкова операта?

Салзела я гледаше втрещен и се клатушкаше. Отвори уста нерешително, сякаш опитваше на вкус непривични думи.

— Да се махна ли? — успя да изломоти. — Да се махна? От операта!… Арргх… арргх… арргх…

За пореден път се стовари на пода.

Андре побутна с крак падналия музикален ръководител.

— Умря ли вече?

— Как може да е умрял? — разсърди се Агнес. — Как е възможно никой да не вижда, че…

— Знаете ли какво ме потиска най-силно? — изтръгна от гърлото си Салзела, изправил се на колене. — Че в операта всеки се бави толкова!!!!!… когато!!!!!… арргх… арргх…

Свлече се.

Трупата почака малко. Публиката задружно затаи дъх.

Сега пък Леля Ог го побутна с ботуш.

— Ъхъ, дотука беше. Май туй беше последният му бис.

— Но Уолтър не го намушка! — възкликна Агнес. — Защо никой не иска да ме чуе? Вижте, сабята дори не е забита в тялото му! Стиснал я е под мишница, за бога!

— Да — потвърди Леля. — Колко жалко, че и той не забеляза. — Почеса се по рамото. — Ей, от тия балетни дрешки взе да ме сърби…

— Но той е мъртъв!

— Прекалил е с вълнението, като гледам — съгласи се Леля, докато се мъчеше да нагласи една презрамка.

— Прекалил ли…

— Увлякъл се е. Знаеш ги тия артистични натури, щото и ти си от тях.

— Той наистина ли е мъртъв? — попита Ведър.

— Тъй изглежда — увери го Баба. — Готова съм да се обзаложа, че беше най-оперната смърт в историята.

— Но това е ужасно!!! — Ведър сграбчи бившия Салзела за реверите и го изправи. — Къде са ми парите? Хайде, признай си, кажи ми какво си направил с моите пари!!! Не те чувам!!!! Но той нищичко не казва!!!!

— Щото е малко умрял — напомни Баба. — Мъртъвците не са приказливи. Почти без изключение.

— Е, вие пък сте вещица!!! Не можете ли да направите онова нещо с картите и стъклените топки?

— Ами можем… да поиграем покер — обади се Леля. — Идеята не е лоша.

— Парите са в подземията — отрони Баба. — Уолтър ще ви заведе.

Уолтър Плиндж тракна с токове.

— Непременно. И то с удоволствие.

Ведър се облещи. Гласът принадлежеше на Уолтър Плиндж и явно прозвуча откъм лицето на Уолтър Плиндж, но и гласът, и лицето се различаваха от предишните. Мъничко. От гласа изчезна колебливата плашливост. А от лицето — разкривеният поглед.

— Ох… — изпъшка Ведър и пусна сакото на Салзела.

Тялото тупна.

— И понеже се освободи мястото на музикалния ръководител — продължи Баба, — няма да сбъркате, ако помислите за младия Уолтър.

Уолтър ли?

— Той е научил за операта всичко, което може да се знае за нея — увери го Баба. — Знае всичко и за Операта.

— Само да видите каква музика е написал… — намеси се Леля.

— Уолтър? Музикален ръководител? — мърмореше Ведър.

— … мелодийки, дето веднага можеш да си ги запееш…

— Да, май ви очаква голяма изненада — натърти Баба.

— … има една за моряци, дето танцуват и пеят, че им липсвали жените…

— Този все пак е Уолтър, нали?

— … има една и за някакви много музикални проклетници…

— О, Уолтър си е — потвърди Баба. — Същият.

— А пък има и една — ха! — дето се прескачат разни котки и пеят, много се накефих — сподели Леля. — Хич не ми го побира умът как я е измислил…

Ведър се почеса по брадичката. Световъртежът му идваше в повечко.

— На него може да се разчита — настоя Баба. — Той е честен. А вече ви рекох, че знае всичко за Операта. Кое къде е, таквиз ми ти работи…

Ведър се пресити от слушане.

— Уолтър, а самият ти искаш ли да бъдеш музикален ръководител?

— Благодаря ви, господин Ведър — отвърна Уолтър Плиндж. — Много ще се радвам. Но какво да се договорим за чистенето на клозетите?

— Моля?

— Нали не се налага да изоставя тази работа? Тъкмо ги отпуших.

— Така ли? А, добре. Сериозно? — Очите на Ведър се кръстосаха за миг. — Ами чудесно. Можеш да си пееш, докато ги чистиш — добави щедро. — И дори няма да ти намаля заплатата! Аз… аз ще я повиша! Шест… не, седем лъскави долара!

Уолтър замислено плъзна пръсти по бузата си.

— Господин Ведър…

— Слушам те, Уолтър.

— Струва ми се… че плащахте на господин Салзела четиридесет лъскави долара…

Ведър погледна Баба.

— Той да не се е превърнал в някакво чудовище?

— Вие само чуйте какво е съчинил — мина в атака Леля. — Приказни песнички, а дори не звучат чужбински. Ето, погледнете… извинявам се замалко…

Обърна гръб на публиката…

… туангтуингтуонгтуанг…

… и отново засия към всички с дебела пачка нотни листове в ръцете си.

— Разбирам аз от хубава музика — подхвърли на Ведър, бутна му листовете и започна да сочи трескаво. — Вижте, навсякъде си има кръгчета и къдрави опашчици…

— Ти ли написа тази музика? — вторачи се Ведър в Уолтър.

— Така е, господин Ведър.

— Докато ти плащах да вършиш друго?

— Ей тука има една чудна песничка — напираше Леля. — „Не плачи за мен, Генуа“. Много тъжна.

Тъкмо си спомних нещо. Ще ида да видя дали госпожа Плиндж е изтр… дали се е събудила, де. Може да съм се попрестарала с шльокавицата. — Леля се затътри към кулисите, подръпвайки разни части от сценичния си костюм. Пътьом тупна по рамото една сащисана балерина. — От тия танци човек бая се препотява, какво ще речеш?

— Извинете, но има нещо, в което ми е трудно да повярвам — намеси се и Андре.

Взе сабята на Салзела и опипа с пръст острието.

— Ау!

— Наточена е, нали? — попита Агнес.

— Да! — Андре си засмука палеца. — А тя я хвана с ръка.

— Вещица е — напомни Агнес.

— Но това е стомана! Мислех, че никой не може да омагьосва стоманата! Всеизвестно е.

— На твое място нямаше да се стъписвам толкова — вкисна се Агнес. — Сигурно беше някакъв номер…

Андре заговори на Баба.

— Ръката ви дори не е одраскана! Как… успяхте…

Погледът й го прикова със сапфиреното си острие за миг. И когато се извърна, Андре беше смътно озадачен като човек, забравил къде е оставил някаква вещ.

— Дано не е сторил нищо на Кристина — смънка под носа си. — Защо никой не се погрижи за нея?

— Вероятно защото тя се старае да писне и да припадне, преди да се е случило каквото и да било — избълва Пердита през устата на Агнес.

Андре закрачи по сцената и Агнес се помъкна след него. Все пак две балерини вече се суетяха около Кристина.

— Ще бъде ужасно, ако е пострадала — промълви Андре.

— А-а… да.

— Всички твърдят, че тепърва ще се развива…

Уолтър застана до него.

— Така е. Трябва да я настаним по-удобно някъде — вметна ясно и отсечено.

Агнес почувства как се срутва опората под краката й.

— Да, но… знаете, че аз пеех.

— Е, да… разбира се — неловко смотолеви Андре. — Само че… ами… това е опера… ясно ти е…

Уолтър хвана ръката й.

— Ти обучаваше мен! — отчаяно изтърси Агнес.

— Значи си изключително способна — обяви Уолтър. — Подозирам, че тя никога няма да се мери с теб, дори да я подготвям месеци наред. Но… Пердита, чувала ли си израза „звездно обаяние“?

— Да не е ценно колкото дарбата?! — изфуча Агнес.

— Още по-рядко е.

Тя го зяпна. Който и да контролираше лицето му сега, то й се стори много красиво, озарено от стотиците свещи наоколо.

Издърпа пръстите си от ръката му.

— По-симпатичен ми беше като Уолтър Плиндж.

Обърна му гръб и почувства погледа на Баба Вихронрав. Не се съмняваше, че е присмехулен.

— Ами-и… трябва да занесем Кристина в кабинета на господин Ведър — предложи Андре.

Все едно разпръсна някаква магия.

— О, да!!!! — съгласи се Ведър. — И не бива господин Салзела да трупясва на сцената. Вие двамата, завлечете го зад кулисите. Останалите… е, бездруго почти бяхме стигнали до финалната сцена… ъ-ъ… толкова за днес. Операта… свърши…

Уолтър Плиндж!

Леля Ог водеше госпожа Плиндж. Майката на Уолтър се вторачи в него с очичките си като мъниста.

— Да не си бил лошо момче?

Господин Ведър отиде при нея и я потупа по ръката.

— По-добре и вие елате в моя кабинет.

Той подаде купчината нотни листове на Андре, който се загледа и очите му се изцъклиха.

— Ей… това е прекрасно!

— Нима?

Андре прелистваше страниците.

— О, небеса!

— Какво? Какво? — стресна се Ведър.

— Аз никога… тоест дори аз виждам, че… там-та ДАМ та-дам… да… Господин Ведър, знаете ли, че това не е опера? Има музика и… да… танци и песни, но не е опера. Изобщо. Много е далеч от операта.

— Колко далеч? Да не би… — Ведър помълча, наслаждавайки се на надеждата. — Да не ми казваш, че можем да предлагаме музика и да изкарваме пари от нея?

Андре пак си запя тихичко.

— Твърде вероятно е, господин Ведър.

Ведър засия. Обгърна раменете на Андре с едната си ръка и на Уолтър с другата.

— Добре!!!!! Значи имаме повод за по едно много гол… е, поне средно питие!!!!!

Един по един или на групички певците и балерините се махнаха от сцената. Останаха вещиците и Агнес.

— Това ли беше? — промълви тя.

— Има още малко — възрази Баба.

Някой се дотътри на сцената. Милосърдни ръце бяха превързали главата на Енрико Базилика, предполагаше се и че пак милосърдни ръце са му тикнали чинията със спагети, която държеше. Изглеждаше, че засега не се е опомнил от лекото мозъчно сътресение. Опули се като бухал към вещиците и щом заговори, стана ясно, че умът му не може да се пребори със скорошните случки, затова се е вкопчил в старите навици.

— Някой ми пробута тия спагети…

— Много мило — отзова се Леля.

— Ха! Да си ги яде, който си ги харесва… Ама няма да съм аз! Ха! Тъй, де! — Обърна се зашеметено към тъмата на залата. — Знаете ли к’во ще направя? Знаете ли, а? Ще кажа сбогом на Енрико Базилика! О, да! Той изяде последния си октопод! Ей сегичка излизам оттука и отивам да изпия осем халби! Ъхъ! Може да хапна и наденичка в хлебче! После се отнасям право в мюзикхола да слушам как Нели Пльос пее „Що ти е мида, щом не я отваряш“. И ако изобщо се върна тука, ще нося гордо името Хенри Дембел, ясно ли ви е?…

Някой от публиката писна:

— Хенри Дембел?

— Ъ-ъ… да?

— Знаех си! Пуснал си брада и шкембе, но си помислих веднага, че под тая мъничка маска е моят Хенри!

Хенри Дембел заслони очите си от сиянието на свещите.

— … Анджелина?

— Ох, не! — отегчено изтърси Агнес. — Такива неща просто не се случват.

— В театъра ги има непрекъснато — осведоми я Леля Ог.

— Няма спор — подкрепи я и Баба Вихронрав. — За късмет той поне няма отдавна изгубен брат-близнак.

Откъм залата се разнасяше шум. Някой се промъкваше през пълния ред седалки, влачейки още някого.

— Майко! — долетя глас от тъмата. — Какво си намислила?

— Я върви с мене, Хенри-младши!

— Майко, не бива да се качваме на сцената!…

Хенри Дембел запрати чинията зад кулисите, смъкна се от сцената и излезе от кошарата на оркестъра, подпомогнат от двама цигулари.

Срещнаха се при първия ред. Агнес дочуваше гласовете им.

Исках да се прибера, знаеш!

— И аз исках да те дочакам, но ми се случи какво ли не, особено едно нещо… Я ела насам, Хенри-младши…

— Майко, какво става?

— Синко… Нали открай време ти разправям, че твой баща беше господин Лози, който жонглираше със змиорки?

— Да, разб…

— Моля и двама ви — елате в моята гримьорна! Както виждам, трябва да поговорим за много неща.

— Да, много са…

Агнес ги проследи с поглед. Публиката разпознаваше тутакси операта, дори да не се играеше на сцена, и започна да ръкопляска.

— Добре… — промърмори Агнес. — Това ли е краят?

— Почти — отвърна Баба.

— Да не сте бърникали в главите на всички тук?

— Не сме, ама ми се щеше да строша някоя и друга — увери я Леля.

— Никой не ви каза дори „благодаря“!

— Често се случва — призна Баба.

— Прекалено са заети да мислят за следващото представление — отбеляза Леля. — Шоуто трябва да продължи.

— Това е… това е лудост!

— Туй е опера. Както виждам, дори господин Ведър се зарази — подхвърли Леля. — И младият Андре се отърва от полицейщината, ако не ме лъже усетът.

— Ами аз!

— О, който подготвя щастливия край, не участва в него — обясни Баба и бръсна невидима прашинка от рамото си. — Гита, време е да си ходим. Утре ще потегляме рано.

Леля излезе напред и се загледа в тъмното зейнало гърло на залата.

— Публиката не се е разотишла, да знаете. Още си седят по местата.

Баба застана до нея и се вторачи в мрака.

— Хич не ги разбирам. Той им каза, че операта свърши…

Двете се озърнаха към Агнес, застинала със свирепо изражение насред авансцената.

— Малко си ядосана, а? — провери Леля. — Трябваше да се очаква.

— Да!

— Досещаш се, че всичко се уреди за другите, ама не и за тебе, а?

Да!

— Е, помисли още — подкани я Баба. — Какво има Кристина пред себе си? Ще стане обикновена певица. Ще затъне в малкия си свят. О, може и да е достатъчно добра, за да заслужи бледичка слава, но някой ден гласът ще я изостави и светът ще свърши за нея. А ти имаш избор. Можеш да си стоиш на сцената, да си само артистка и да повтаряш заученото… или да бъдеш отстрани, да знаеш цялото либрето, как са окачени декорите и къде са пропадащите капаци. Не е ли по-добре?

Не е!

По-късно Агнес осъзна какво я вбеси неимоверно у Баба Вихронрав и Леля Ог. Понякога те действаха заедно, без да имат нужда от думи. Не че останалото се понасяше лесно. Не смятаха намесата за нещо лошо, щом самите те се бъркат в чуждия живот. Поначало бяха убедени, че чуждите дела са и техни. Крачеха през живота направо, без да се двоумят. И щом попаднеха в някакво положение, заемаха се да го променят. В сравнение с всичко това задружните им постъпки по безмълвно съгласие бяха дребен дразнител, но не и в момента.

Доближиха я и опряха ръце на раменете й.

Разгневена ли си? — попита Баба.

Да!

— Тогаз на твое място щях да отприщя гнева — посъветва я Леля.

Агнес стисна клепачи, сви юмруци, отвори уста и закрещя.

Започна ниско. От тавана се посипа мазилка на прах. Призмичките в полилея зазвъняха тихо.

Гласът й се издигна, като мина набързо през странните четиринадесет трептения в секунда, от които душата започва да се чувства твърде неуютно във Вселената и особено от присъствието й в човешките вътрешности. Дребни предмети навсякъде из Операта падаха от лавиците и се чупеха на пода.

Звукът се извиси, отекна като камбана и продължи нагоре. Всички струни на цигулките се скъсаха една по една. Кристалните късчета в полилея се разтресоха. В барчето бутилките шампанско изстреляха залпово тапите си. Цял рафт чаши отекнаха хорово, очертанията им се замъглиха, а накрая избухнаха като презрял и сърдит магарешки бодил.

Имаше обертонове и ехо с необичайно въздействие. В гримьорните се стопи боята за лице номер 3. Напукаха се огледала и залата за репетиции на балета се изпълни с милион разкривени отражения.

Надигаше се прах, падаха буболечки. В каменните стени на Операта за миг подскочиха зрънцата кварц…

И настъпи тишина, нарушавана от последни тропоти и звънтене.

Леля се ухили.

— А, туй вече беше краят на операта.

 

 

Салзела отвори очи.

Празната сцена беше тъмна и въпреки това ярко осветена. Тоест непоносима светлина без сенки струеше от невидим източник, но нямаше какво да освети освен самия Салзела.

В далечината отекваха стъпки. Мина време, докато ходещият се появи, но щом се показа в сякаш втечнения въздух около Салзела, едва не запламтя.

Носеше червено — червен костюм с червени дантели, червени обувки с рубини на катарамите, широкопола червена шапка с огромно червено перо. Дори се подпираше на дълга червена тояга, украсена с червени панделки. Но въпреки старанието при подготовката на костюма бе проявил небрежност в избора на маска. Представляваше груба рисунка на череп, каквато можеш да си купиш във всяко театрално магазинче. Салзела ясно виждаше крепящия я ластик.

— Къде се дянаха всички? — попита той сърдито.

Неприятни скорошни случки започнаха да изплуват в ума му. Засега не си ги спомняше ясно, но оставяха лош вкус в устата.

Фигурата стоеше безмълвна.

— Къде е оркестърът? Защо я няма публиката?

Високият червен силует вдигна рамене едва забележимо.

Салзела вече откриваше и други подробности. Онова, което отначало помисли за сцена, беше на грубовати зрънца под краката му. А таванът се губеше някъде горе, може би в безкрая, осеян със студени светли точици.

— Зададох ти въпрос!

— ДОРИ ЦЕЛИ ТРИ ВЪПРОСА.

Думите се озоваха в ушите на Салзела, без дори да се престорят, че са били пренесени от нормални звуци.

— Не ми отговори!

— ЗА НЯКОИ НЕЩА Е ЗАДЪЛЖИТЕЛНО ДА СЕ ДОСЕТИШ САМ И ТОВА Е ЕДНО ОТ ТЯХ, ПОВЯРВАЙ МИ.

Кой си ти? Не си от трупата, ясно ми е! Свали тази маска!

— КАКТО ЖЕЛАЕШ. ХАРЕСВА МИ ДА СИ ПРИДАВАМ ПОДХОДЯЩ ЗА СЛУЧАЯ ОБЛИК.

Фигурата си свали маската.

— Махни и другата маска! — ядоса се Салзела, докато смразяващите пръсти на ужаса го опипваха отвътре.

Смърт докосна тайна пружина на дръжката. Изскочи острие — толкова тънко, че изглеждаше прозрачно, а ръбът му проблясваше в синьо от молекулите въздух, срязани на атоми.

— А… — Той вдигна косата. — СЕГА МЕ ХВАНА НАТЯСНО.

 

 

В подземията цареше мрак, но Леля Ог бе бродила сама из чудатите пещери под Ланкър и заедно с Баба Вихронрав из горите нощем.

Запали кибритена клечка.

— Грибо?

Хора бяха газили тук часове наред. В тъмата вече не се намираше уединение. Например имаше нужда от немалко ръце и гърбове за пренасянето на парите. Преди края на тази опера в подземията имаше загадъчен дух. А сега бяха… ами… подгизнали тунели под земята. Нещото, което ги бе обитавало, вече се намираше другаде.

Ботушът й подритна парче печена глина.

Леля приклекна с пъшкане. Подът бе осеян с буци кал и натрошени съдини. Тук-там се виждаха изтръгнати и скършени сухи клонки.

Само глупак би забучил мъртви стъбла в саксии с кал дълбоко под земята и би очаквал някакъв резултат.

Леля взе едно стъбло и го помириса предпазливо. Вонеше на кал. И нищо друго.

Щеше й се да научи как е било постигнато — разбира се, само от професионален интерес. Знаеше обаче, че е пропуснала шанса. Уолтър вече беше зает горе, на светло. За да започне нещо, друго трябва да свърши.

— Всички носим една или друга маска — промърмори Леля може би на влажния въздух. — Няма смисъл да ровичкам тепърва…

 

 

Каретата потегляше чак в седем часа сутринта. Според ланкърските представи — едва ли не в средата на деня. Вещиците подраниха.

— Надявах се да напазарувам сувенирчета — сподели Леля, потропвайки с крака, за да се сгрее.

— За дечицата.

— Няма време — отсече Баба.

— Все тая, щото нямам пари да пазарувам — продължи Леля.

— Не съм ти виновна, че си прахосваш парите — сопна се Баба.

— Не си спомням да съм имала и една-едничка възможност да прахосвам.

— От парите има полза само ако ти послужат.

— Тъй си е. Нямаше да са ми излишни нови ботуши, да речем.

Леля заподскача полека и засвири с уста около единствения си зъб.

— Госпожа Палм постъпи много мило, че ни приюти безплатно — вметна след малко.

— Да.

— Е, аз помагах, като свирих на пианото и пусках майтапи.

— Още една полза от тебе — кимна Баба.

— Разбира се, често приготвях и хапки. Със Специалния купонджийски сос.

— Вярно — отвърна Баба толкова безстрастно, сякаш играеше покер. — Тая сутрин госпожа Палм спомена, че при такъв наплив на клиенти можела спокойно да се оттегли от занаята идната година.

Леля огледа улицата и в двете посоки.

— Младата Агнес сигурно ще дотърчи ей сегичка.

— Не мога да знам — заяви Баба надменно.

— В края на краищата какъв живот има за нея тука?

Баба изсумтя.

— Тя да си решава.

— Всички май се смаяха, като хвана оная сабя с ръка…

— Ха… — въздъхна Баба. — Какво друго да очакваш от тях? Не мислеха ясно. Хората са лениви. Никога не се сещат: „Дали пък не е имала нещо в ръката, да речем, парче метал.“ И за миг не им хрумва, че може да е някакъв номер. Не помислят дори, че си има съвсем разумно обяснение, трябва само да го потърсиш. Все се чудят каква магия си направила.

— Да, ама… ти нямаше нищо в ръката, нали?

— Туй не е важно. Бих могла да имам. — Баба огледа разсеяно площада. — Пък и желязото не се поддава на магии.

— Истина си е. С желязото не става. Е, таквиз като Черната Алис си правели кожата по-твърда от стомана… ама сигурно е стара измишльотина…

— Правила го е и още как — заяви Баба. — Само че не може да връзваш на възел причините и следствията. Накрая туй я е побъркало. Въобразила си, че повече няма да зависи от причина и следствие. Тъй не става. Като сграбчиш сабя за острието, порязваш се. Светът щеше да е много страшен, ако хората забравяха туй.

— Да, де, но ти не се поряза.

— Не съм виновна. Нямах време.

Леля си духна на ръцете.

— Поне едно нещо се размина. Добре, че полилеят в залата не падна. Взех да се тревожа, щом го зърнах. Викам си — прекалено драматичен вид има. Първо с него щях да се заема, ако бях смахната.

— Да.

— От снощи не мога да намеря Грибо никъде.

— Добре.

— Но той винаги се прибира.

— Уви.

Каретата се показа иззад ъгъла с дрънчене.

И спря.

Кочияшът дръпна юздите, обърна и изчезна.

— Есме… — обади се Леля след малко.

— Да?

— От оня ъгъл към нас надничат един мъж и два коня. — Тя повиши глас. — Я идвайте, виждам ви! Тая карета трябва да потегли точно в седем! Есме, ти взе ли билети?

— Аз ли?

— Ъхъ… — промълви Леля неуверено. — Значи… нямаме осемдесет долара за билети?

— А ти какво си затъкнала в жартиерите си? — попита и Баба, докато каретата ги доближаваше полека.

— Боя се, че с него не може да се купят билети.

— Е, тогаз… не можем да си позволим билети.

Леля въздъхна.

— Добре, де, налага се да опитам с чар.

— Дълго ще бъхтим пеша — промълви Баба.

Каретата спря пред тях. Леля вдигна глава и се усмихна невинно на кочияша.

— Добро ви утро, добри ми господине!

В погледа му неясните опасения се смесваха с дълбоко недоверие.

— Добро ли…

— Ние желаем да пътуваме до Ланкър, но за зла слука сме малко ощетени откъм пълни портмонета.

— Тъй ли…

— Ние обаче сме вещици и вероятно ще можем да си платим пътуването, като например ви излекуваме от разни дребни, но притеснителни болежки.

Кочияшът се намръщи.

— Няма да ви возя безплатно, бабичко. И нямам никакви дребни, но притеснителни болежки!

Баба пристъпи към него.

— А с колко искаш да се сдобиеш?

 

 

Пелена от дъжд се стелеше над равнината. Не беше потресаваща гръмотевична буря като в Овнерог, а мързеливо упорито ръмене от ниско надвиснали облаци, досущ надебеляла мъгла. Следваше ги през целия ден.

Вещиците бяха сами в кабината. Преди да тръгнат, неколцина отваряха вратичката, но незнайно защо установяваха изведнъж, че плановете им за този ден вече не включват далечно пътуване.

— Бързичко напредваме — отбеляза Леля, като надникна през прозорчето.

— Кочияшът май припира да ни откара.

— Тъй ще да е.

— Ама затвори прозореца. Мокрим се.

— Ей сегичка. — Леля хвана ремъчето, но внезапно подаде глава в дъжда. — Спри! Спри! Кажи на тоя човек да спре!

Каретата се закова сред гейзер от кални пръски.

Леля припряно отвори вратичката.

— Какво те прихваща — тръгнал пеша към дома, и то в таквоз време! Ще си докараш белята!

Ситни капки нахлуха в кабината. След тях едно подгизнало тяло се провлече над прагчето и се мушна под седалката, оставяйки локвички след себе си.

— Иска да бъде независим, жив и здрав да ми е — похвали го Леля.

Каретата потегли отново. Баба зарея поглед към безкрайните притъмняващи поля и зърна друга фигура, която се тътреше в калта край пътя, стигащ след много километри до Ланкър. Каретата опръска фигурата.

— Да, не е лошо да си независим — подхвърли Баба и закри прозорчето с пердето.

 

 

Клоните на дърветата бяха голи, когато Баба Вихронрав се прибра у дома.

Вятърът бе навял съчки и семена под вратата. В огнището бяха нападали сажди от комина. Къщата, в която бездруго се долавяше нещо органично, бе пуснала още по-дълбоко корени в глинестата пръст.

Имаше работа и Баба се залови да я върши. Измете листата, подреди дървата под стрехите. Наложи се да закърпи платнения ветропоказател, пооръфан от есенните ветрове. Натрупа ново сено на козите. Прибра ябълките в зимника. Реши, че не е зле пак да белоса стените.

Първо обаче направи нещо неотложно. То щеше да затрудни останалите й занимания, но какво да се прави… Желязото не се поддава на магия. Не можеш да сграбчиш остра сабя, без да се порежеш. Иначе светът ще се обърне нагоре с краката.

Баба си свари чай и пак сипа вода да кипне. Извади шепа билки от кутията в дрешника и ги пусна в паница с вряла вода. Взе ивица чисто платно от едно чекмедже и го опъна прилежно на масата до паницата. Вдяна конец в много остра игла и я сложи до платното. Гребна с показалец зеленикав мехлем от малка кутия и го мазна върху квадратно парче марля.

Май нищо не забрави.

Седна и опря ръка на масата с дланта нагоре.

— Като гледам — промърмори, макар че нямаше друг човек наоколо, — вече имам време.

 

 

Време беше да премести барачката на клозета. Баба предпочиташе сама да върши това. Имаше нещо неописуемо отпускащо в изкопаването на много дълбока дупка. Тази работа беше простичка. От дупката в земята не очакваш изненади. На пръстта не й хрумват странни идеи, нито пък вярва, че хората са почтени, когато те гледат право в очите и се здрависват уверено. Само си лежи на мястото и чака да я прехвърляш с лопатата. А когато свършиш, можеш да си поседиш и отвътре те сгрява увереността, че ще минат много месеци до следващото копаене.

Още седеше на дъното, когато отгоре падна сянка.

— Добър ти ден, Пердита — промълви Баба, без да погледне.

Вдигна пълната лопата над главата си и изхвърли пръстта през ръба.

— Навестяваш родния край, а? — продължи Баба.

Заби лопатата в глината на дъното, трепна от болка и натисна с ботуш.

— Мислех, че ти върви добре в Операта. Да, де, не разбирам много от тия неща. Хубаво е да видиш как млади хора си търсят късмета в големия град. — Погледна нагоре с лъчезарна дружелюбна усмивка. — Виждам, че си отслабнала малко.

Невинност капеше тежко от всяка дума.

— Аз… правя упражнения — призна си Агнес.

— Полезно е, няма спор — подкрепи я Баба и продължи да копае. — Ама хората разправят, че и с туй може да се прекали. Кога се връщаш в града?

— Още… не съм решила.

— Е-е, не винаги си струва да измисляш планчета. Няма що все да се обвързваш със срокове, открай време го казвам. Отседна при мамчето си, нали?

— Да.

— Тъй, значи. Ама старата къща на Маграт още е празна. Ще сториш добро на всички ни, ако се отбиеш да я проветриш малко. Сещаш се, де… само докато си тука.

Агнес си замълча. Не знаеше какво да каже.

— А бе, смешна история… — подхвърли Баба, докато копаеше около един особено упорит корен. — Пред никого не съм споменавала, ама оня ден се сетих, че като млада се нарекох Ендемонида…

Наистина ли? Кога?

Баба потри чело с превързаната ръка и остави червена глинена мазка.

— О, отказах се след три-четири часа — сподели. — Някои имена просто не се лепят на човека. Нивгаш не си избирай име, с което ще те е срам да миеш пода. — Изхвърли лопатата от дупката. — Подай ми ръка, моля те.

Агнес й помогна. Баба изтупа пръстта и гнилите стари листа от престилката си, после затропа с крака, за да изтръска глината от ботушите си.

— Май е време за чаша чай, а? Брей, ти изглеждаш добре. Трябва да е от чистия въздух. Веднага си рекох, че в оная Опера е много задушно.

Агнес напразно се мъчеше да открие в ясните очи на Баба нещо друго освен честност и доброжелателство.

— Да, аз си казах същото. А… да не си поряза ръката?

— Ще зарасне. Нямам време да скръствам ръце.

Баба метна лопатата на рамо и тръгна към къщата. Преполови пътечката и се озърна.

— Ей тъй те питам, нали разбираш, от съседска учтивост, пък и е човешко да проявиш любопитство…

Агнес въздъхна.

— Да?

— … много ли са ти заети вечерите в близко време?

У Агнес бе останало достатъчно бунтарство, за да придаде ехидна острота на гласа й.

— О, нима предлагаш да ме научиш на нещо?

— Да те уча ли? Не. Нямам търпение за тая работа. Но може би ще ти позволя да се учиш сама.

— И кога ний трите ще се сберем отново?

— Още не сме се срещали дори веднъж.

— Че как да не сме? Познавам те от…

— Не, бе. Трите още не сме си правили сборище. Сещаш се, де… официално…

— Е, добре… Кога ний трите ще се сберем?

— Вече сме тука.

— Добре. Кога?…

— Я по-добре млъкни и извади бонбонките от ружа. Агнес, дай бонбонките на Леля.

— Добре, Бабо.

— И внимавай да не изгориш мойта филийка.

Баба се настани удобно. Беше ясна нощ, макар че към Главината се трупаха облаци и вещаеха скорошен сняг. Искри литнаха към небето. Тя се озърна гордо.

— Нали е приятно?

Бележки

[1] Хората в Ланкър се придържаха към убеждението, че бракът е много сериозна житейска стъпка, затова усърдно тренираха за бъдещите съпружески задължения.

[2] Вярно, тя не седеше до прозореца. Взираше се в огнището, когато долови, че идва Джарги Тъкачев. Но не в това беше същината, нали?

[3] На английски conservatory означава и парник. — Бел.пр.

[4] Или поне да докопа поредния шоколад.

[5] „… по земя, по море и пяна…“

[6] „… посочи ми пътя…“

[7] Е-е… Тоест лягаха си по същото време, когато това правеха и кокошките, и ставаха по времето, когато се будеха петлите. Някои нехайно съставени изрази водят до недоразумения.

[8] „Проклетата врата — пее Йодина. — Проклетата врата се запъва, запъва се, но все пак по дяволите ще я оправя…“

[9] В Ланкър производството на домашен алкохол беше незаконно. От друга страна, крал Верънс отдавна не се заблуждаваше, че би успял да попречи на вещица в някое нейно начинание. Затова само помоли Леля Ог казанът й да не се набива на очи. Тя от все сърце одобряваше забраната, защото нямаше кой да я конкурира в разпространението на нейния продукт, известен като „скоросмъртница“ на всеки мъж, свличал се някога в канавката.

[10] Най-точно казано, това означава разни фотографи да те гонят по петите, настървени да те снимат без някоя и друга дреха.

[11] Без никакво съжаление, защото не виждаше за какво може да й послужи.

[12] Бергхолт Стътли Джонсън, прочут навсякъде като Скапания Тъпанар Джонсън, беше най-знаменитият… или по-скоро най-печално известният изобретател в Анкх-Морпорк. Стана прословут, като не допусна пълната му безпомощност в аритметиката, липсата на каквито и да било умения и абсолютната неспособност да схване същината на който и да е проблем да попречат на бодрото му развитие като първия антиренесансов човек. Скоро след построяването на Падналата кула в Куирм той насочи усилията си към света на музиката, особено към големите органи и механичните оркестри. Образци на творчеството му все още се появяват на търгове и разпродажби, но още по-често се срещат на бунищата.

[13] Една от най-важните особености на характера на Леля беше абсолютният отказ да се мисли за възрастна жена, но се възползваше от всяко предимство, което й осигуряваше този образ в очите на околните.

Край
Читателите на „Маскарад“ са прочели и: