Включено в книгата
Оригинално заглавие
Аквариум, (Пълни авторски права)
Превод от руски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 30 гласа)
Сканиране, разпознаване и корекция
Владислав Васев
Допълнителна корекция
chmmr (2014)

Източник: http://bezmonitor.com

 

Издание:

АКВАРИУМЪТ. 1997. Изд. Факел Експрес, София. Превод: от рус. Иван ТОТОМАНОВ [Преводът е направен от Освободитель. Аквариум / Виктор Суворов]. Формат: 20 см. Страници: 304. Цена: 3500.00 лв. ISBN 954-90106-9-4

В книгата е обозначено ІІ поправено и допълнено издание


Пролог

— Законът ни е прост: за влизане е рубла, за излизане — две. Това означава, че да се влезе в организацията е трудно, но да се излезе — още по-трудно. Теоретично за всички членове на организацията е предвиден само един изход от нея — през комина. За някои този изход е почетен, за други — позорен, но за всички нас си остава само коминът. Единствено през него излизаме от организацията. Ей го там коминът… — побелелият мъж ми кима към огромния прозорец, заемащ цялата стена. — Полюбувайте му се.

От височината на деветия етаж пред мен се открива гледката на огромния безкраен, празен аеродрум, който стига до хоризонта. А ако се погледне надолу, то право под краката е лабиринт от пясъчни пътечки между гъвкавите стени от храсти. Зеленината на градината и изгорялата трева на аеродрума са разделени от една несъкрушима бетонна стена с гъста паяжина от бодлива тел, закрепена върху бели ролкови изолатори.

— Ей го… — побелелият посочва невисок, десетина метров, дебел квадратен комин върху плосък насмолен покрив. Черният покрив плува по зелените вълни на люляците, сякаш е сал в океана или старинен броненосец, с ниски бордове и разплут комин. Над комина се вие прозрачен пушек.

— Да не би някой да напуска организацията?

— Не — смее се побелелият. — Коминът е не само нашият изход, коминът е източник на нашата енергия, коминът е пазител на тайните ни. Просто сега се изгарят секретните документи. Знаеш ли, по-добре да гориш, отколкото да пазиш. По-спокойно е. Когато си отива някой от организацията, пушекът е друг, тогава той е тлъст и мазен. Влезеш ли в организацията и ти в един прекрасен ден ще излетиш през този комин към небето. Но не сега. Сега организацията ти дава последната възможност да се откажеш, последната възможност да помислиш върху избора си. А за да има над какво да си мислиш, ще ти покажа един филм. Сядай.

Побелелият натиска едно копче на таблото и сяда на стола до мен. Тежки кафяви щори с леко проскърцване закриват огромните прозорци и веднага на екрана, без каквито и да са надписи или уводи, се появява картината, филмът е черно-бял, стар и твърде изтъркан. Звук няма и затова по-отчетливо се чува тракането на киномашината.

На екрана е висока мрачна стая без прозорци. Нещо средно между цех и котелно помещение. В едър план — пещ с отвори, приличащи на врати на малка крепост, и насочващи улеи, които влизат в пещта както релсите в тунел. Около пещта има хора със сиви престилки. Огнярите. Ето, подават един ковчег. Ето какво било! Крематориум. Навярно същият, който видях току-що през прозореца. Хората с престилките вдигат ковчега и го поставят върху насочващите улеи. Отворите плавно зейват, бутват леко ковчега и той понася неизвестния си обитател към зловещия ревящ огън.

А ето в едър план камерата показва лицето на един жив човек. Лице, плувнало в пот. Горещо е край пещта. Лицето го показват от всички страни безкрайно дълго. Най-после камерата се отдръпва и показва целия човек. Той не е с престилка. Облечен е със скъп черен костюм, наистина страшно измачкан. Вратовръзката му е усукана като връв. Човекът е привързан здраво със стоманена тел към медицинска носилка, подпряна със задните си дръжки на стената така, че човекът да вижда пещта.

Всички огняри изведнъж се обръщат към завързания. Това внимание изглежда никак не му харесва. Той крещи. Той страшно крещи. Звук липсва, но знам, че от такъв вик дрънчат стъклата на прозорците. Четирима огняри внимателно свалят носилката на пода, след това дружно я вдигат. Завързаният прави невероятни усилия да им попречи. Титанично напрежение на лицето. Вената на челото е издута така, че е готова да се пръсне. Но опитът да захапе ръката на огняря не успява. Зъбите на завързания се впиват в собствената му ръка и по брадата му се спуска черна струйка кръв. Остри зъби има човекът, личи си. Тялото му е завързано здраво, но той се извива като хванат гущер. Главата му, подчинена на животинския инстинкт, се тряска с мощни ритмични удари в дървената дръжка, помагайки на тялото. Завързаният се бори не за живота си, а за лека смърт. Сметката му е ясна: да заклати носилката и да падне заедно с нея от насочващите улеи върху циментения под. Това ще бъде или лека смърт, или загубване на съзнанието. А в безсъзнание все едно къде ще идеш. Не е страшно… Но огнярите си знаят работата. Те просто придържат дръжките на носилката, като не позволяват да се клати. А зъбите на завързания не ще стигнат до ръцете им, ако ще и врата да си счупи. Казват, че в последния момент на живота си човек може чудеса да направи. Подчинявайки се на инстинкта за самосъхранение, всичките му мускули, цялото му съзнание и воля, целият му стремеж да живее изведнъж се концентрират в един мигновен порив… И той подскочи! Подскочи с цялото си тяло! Подскочи така, както скача лисица от капан, хапейки и разкъсвайки собствената си окървавена лапа. Подскочи така, че насочващите метални улеи се размърдаха. Скочи, чупейки собствените си кости, разкъсвайки сухожилия и мускули. Той подскочи…

Но телта беше здрава. И ето, носилката плавно потегли напред.

Вратата на пещта се отвори в двете посоки, освети с бяла светлина подметките на лачените, отдавна непочистени обувки. Подметките му се приближават към огъня. Човекът се мъчи да свие краката си в колената, за да увеличи разстоянието между подметките и зловещия огън. Но и това не му се отдава. Операторът показва в едър план пръстите му. Телта се е впила здраво в тях. Но краищата на пръстите на човека са свободни. И ето, че с тях той се опитва да забави движението си. Краищата на пръстите са разперени и напрегнати. Ако поне нещичко се беше изпречило на пътя им, то човекът, няма съмнение, би се задържал. И изведнъж носилката спира пред самата пещ. Нов персонаж на екрана, облечен с престилка, както и останалите огняри, им прави знак с ръка. И като се подчиняват на жеста му, те свалят носилката от насочващите улеи и отново я облягат на стената на задните дръжки. Какво става? Защо се бавят? А, ето каква била работата. В залата на крематориума върху ниска количка вкарват още един ковчег. Той вече е закован. Той е великолепен. Елегантен. Украсен е с ресни и ширити. Това е почетен ковчег. Път на почетния ковчег! Огнярите го поставят върху насочващите улеи и ето, той тръгна в последния си път. Сега трябва безкрайно дълго да се чака, докато изгори. Трябва да се чака ли чака. Търпение трябва…

И ето, най-после идва и редът на завързания. Носилката отново е върху насочващите улеи. И отново чувам този беззвучен вопъл, който сигурно е способен да изкърти врати от пантите им. Аз се вглеждам с надежда в лицето на завързания. Опитвам се да открия признаци на безумие върху това лице. На лудите им е леко в този свят. Но на красивото мъжествено лице подобни признаци няма. То не е обезобразено от печата на безумието. Просто на човека не му се иска да влиза в пещта и той се мъчи по някакъв начин да го покаже. А как ще го покажеш, освен чрез крясък? И той крещи. За щастие викът не е увековечен. Лачените обувки вече влязоха в огъня. Влязоха, дявол ги взел! Бушува огънят. Сигурно вдухват кислород. Първите двама огняри отскачат настрана, а последните двама със сила отблъскват носилката навътре. Вратата на пещта се затваря и тракането на машината затихва.

— Той… кой е? — и самият аз не знам защо задавам такъв въпрос.

— Той ли? Полковник. Бивш полковник. Беше в нашата организация. На високи постове. Лъжеше организацията. Поради това го изключиха от нея. И той си отиде. Такъв е законът ни. Насила никого не вкарваме в организацията. Като не искаш — откажи се. Но влезеш ли, принадлежиш й изцяло. Заедно с обувките и вратовръзката. И така… Давам последна възможност за отказване. За размисъл — една минута.

— Не ми трябва минута за размисъл.

— Такъв е редът. И да не ти е нужна тази минута, организацията е длъжна да ти я даде. Седи и мълчи.

Побелелият щракна превключвателя и дългата тясна стрелка, тиктакайки отчетливо, тръгна по блестящия циферблат. А аз отново видях пред себе си лицето на полковника в най-последния момент, когато краката му бяха в огъня, а главата му още живееше: още пулсираше кръвта и в очите му още светеше ум, смъртна тъга, жестока мъка и непобедимо желание да живее. Ако ме приемат в тази организация, ще й служа вярно и предано. Това е сериозна и мощна организация. Харесва ми подобен ред. Но, дявол да го вземе, кой знае защо предварително знам, че ако ми предстои да изляза през късия квадратен комин, съвсем няма да е в ковчег с ресни и ширити. От друга порода съм. Не съм от тези, дето с ресни… Не съм.

— Времето изтече. Необходимо ли ти още време за размисъл?

— Не.

— Още една минута?

— Не.

— Е, капитане. Тогава на мен ми се падна честта пръв да те поздравя с влизането ти в нашето тайно братство, което се нарича Главно разузнавателно управление на Генералния щаб или, съкратено, ГРУ. Предстои ти среща със заместник-началника на ГРУ генерал-полковник Мещеряков и посещение в Централния комитет при генерал-полковник Лемзенко. Мисля, че ще им харесаш. Само не се опитвай да хитруваш. В дадения случай е по-добре да се зададе въпрос, отколкото да се премълчи. Понякога по време на нашите изпити и психологични тестове такива неща показват че въпросът ти е на езика. Но не се измъчвай. Задай го. Дръж се така, както тук днес се държа и всичко ще бъде наред. Успех, капитане.