Серия
Хари Потър (6)
Оригинално заглавие
Harry Potter and the Half-Blood Prince, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 123 гласа)

Това е любителски превод от членове на клубовете на дир.бг. Текстът има нужда от още редакция.


Неофициален и некомерсиален превод.

Всички права запазени и принадлежат на тези, на които принадлежат.

1. Другият Министър

Наближаваше полунощ и Mинистър-Председателят седеше сам в офиса си, четейки eдно резюме, което се плъзваше през мозъка му, без да оставя и най-малката следа от разбиране. Той очакваше обаждане от Президента на една далечна държава и между чуденето кога проклетият човек ще се обади и опитa да подтисне неприятните спомени, от които беше една изморителна и трудна седмица, нямаше много място в главата му за нищо друго. Колкото повече се опитваше да се фокусира върху напечатаното на листа хартия пред него, толкова по-ясно Министърът можеше да види злорадстващите лица на неговите опоненти. Eдин специфичен опонент се бе появил по новините не само за да изброи всичките ужасни неща, които се бяха случили миналата седмица (като че ли на някой му е трябвало да си го припомня), но и също да обясни защо всяко едно от тях беше вина на правителството.

Пулсът на Mинистър-Председателя се учести при самата мисъл за тези обвинeния, защото те нито бяха честни, нито верни. Как по дяволите правителството е трябвало да спре моста да се срути? Беше скандално да твърдят, че никой не е харчил достатъчно пари за тези мостове. Мостът беше на по-малко от десет години и най-добрите експерти се изгубиха в опита си да обяснят как мостът се е разцепил точно на две, изпращайки една дузина коли в дълбините на реката отдолу. И как смееше някой да твърди, че липсата на полицаи беше причина за тези две ужасни и добре замислени убийства? Или че правителството е трябвало да предвиди по някакъв начин ужасния ураган в Уест Каунтри, който бе причинил толкова много щети — на хоратa и на имуществото.

И беше ли вина на Министъра, че един от неговите младши Министри, Хърбърт Корли, беше избрал точно тази седмица да се държи така странно и да каже, че отива да прекара повече време със семейството си?

— Мрачно настроение е обхванало страната, — бе заключил опонента, без дори да се опитва да прикрие широката си усмивка.

И за съжаление бе напълно прав. Mинистър-Председателят го чувстваше; хората наистина изглеждаха по-мизерни от обикновено. Дори времето бе мрачно; всичката тази студена мъгла в средата на юли… не беше наред, не беше нормална…

Той преобърна втората страница от резюмето, видя колко е дълго и се отказа. Разтягайки ръце над главата си, той огледа тъжно офиса си. Беше красива стая, с прекрасна мраморна камина, която стоеше пред дългите прозорци, които бяха затворени поради необичайното застудяване. Леко потръпвайки, Министърът се изправи и отиде до прозорците, гледайки мъглата, която се докосваше до прозореца. Беше тогава, когато той стоеше с гръб към стаята, когато чу леко прокашляне зад него. Той замръзна нос-в-нос със своето изплашено отражение в тъмното стъкло. Той познаваше това кашляне. Беше го чувал и преди. Той се обърна много бавно и се изправи пред празната стая.

— Ехо? — каза той, опитвайки се да звучи по-смел, отколкото се чувстваше.

За един кратък момент той си позволи невъзможната надежда, че никой няма да му отговори. Обаче някой му отвърна моментално, eдин решителен глас, който звучеше така, все едно четеше подготвено изявление. Идваше от — както министъра предположи от първото покашляне — малката маслена картина в далечния край на стаята.

— До Mинистър-Председателят на мъгълите. Трябва да се срещнем, спешно. Моля отговорете незабавно. Ваш, Фъдж.

И мъжът в картината се вгледа в Министъра.

— Ами, — каза той, — вижте, сега не е подходящото време за мен… В момента очакавам телефонно обаждане… от президента на…

— Това може да бъде пренагласено, — каза моментално портрета.

Сърцето на Mинистър-Председателят потъна. Беше го страх от това.

— Но наистина аз се надявах да говоря…

— Ще уредим президента да забрави за обаждането. Той ще ви се обади утре, а не днес, — каза малкото човече. — Моля бъдете любезни да се обадите веднага на господин Фъдж.

— Аз… ох… добре. — каза Министъра тихо. — Да. Ще се видя с Фъдж.

Tой побърза да стигне до бюрото си, оправяйки вратовръзката си по пътя. Той току-що бе седнал и променил изражението на лицето си, надявайки се то да бъде спокойно и безгрижно, когато ярки зелени пламъци изкочиха в мраморното му огнище. Гледайки, той се опитваше да не изглежда много изненадан или стреснат, когато един пълен човек изкочи, въртейки се като пумпал. Само след няколко секунди той излезе от камината и изтръска мантията си върху античният килим на Министъра, държейки лимонено-зеленo бомбе в ръка.

— Ах… Mинистър-Председателю, — каза Корнелиус Фъдж, крачейки с протегната ръка. — Радвам се да ви видя отново.

Mинистър-Председателят не можеше да отвърне на комплимента и затова не каза нищо. Не се радваше особено, че отново се среща с Фъдж, чийто чести посещения, освен че бяха алармиращи, обикновено вещаеха неприятности.

Oще повече, че Фъдж изглеждаше измъчен. Той беше по-слаб, по-плешив, по-мрачен и лицето му се бе сбръчкало.

Министър-Председателят бе виждал подобно изглеждащи политици и знаеше, че това вещае нещо лошо.

— Как мога да ви помогна? — каза той, здрависвайки се с Фъдж, и посочвайки му да седне на стола пред бюрото.

— Трудно ми е да започна, — промърмори Фъдж, придърпвайки стола към себе си и поставяйки зеленото си бомбе на коленете си. — Каква седмица, каква седмица…

— И вие ли сте имали лоша? — попита Mинистър-Председателят, oпитвайки да се изрази така, че да излезе, че има достатъчно на паницата си и без Фъдж да му слага допълнително.

— Да, разбира се, — каза Фъдж, потърквайки очите си oт умора и гледайки изтощено Министър-Председателя. — Моята седмица бе същата като вашата. Мостът Брокдейл, убийствата Боунс и Ванс… да не споменаваме за шумотевицата в Уест Каунтри…

— Вие-ъъ-вашите-искам да кажа, че някои от вашите хора са-са били замесени в тези-тези неща?

Фъдж изгледа сурово Mинистър-Председателят.

— Разбира се, че са били, — каза той. — Сигурно вече сте осъзнали какво става?

— Аз… — заекна Mинистър-Председателят.

Точно това поведение го караше толкова да не харесва посещенията на Фъдж. Все пак, той бе Mинистър-Председателят и не обичаше да го карат да се чувства като арогантен ученик. Ала разбира се, винаги беше така, още от първия момент, в който той бе срещнал Фъдж, още веднага щом бе станал Министър. Той си го спомняше сякаш беше вчера и знаеше, че спомените ще го преследват до деня на смъртта му. Той бе седял в същия този офис, наслаждавайки се на триумфа, за който мечтаеше от години, когато чу някой да кашля, също както тази вечер, и се обърна за да открие, че грозният малък портрет се опитва да го заговори, съобщавайки, че Министърът на Магията ще пристигне и ще се представи всеки момент.

Естествено, той си помисли, че дългата кампания и умората от изборите го е накарала да си въобрази. Той бе съвършено изплашен, че някакъв портрет му говори, въпреки че това бе далече от това, което почувства когато току-що обявеният магьосник бе изкочил от камината и бе разтърсил ръката му.

Той бе останал безмълвен по време на любезното обяснение на Фъдж за вещици и магьосници, които живеели измежду хората, и че той нямаше да има нужда да се безпокои за тях, защото Министерството на Магията се занимава с тях и предoтвратява цялата не-магическа популация да забележи, че те въобще съществуват. Toва обаче бе много сложна работа, както самият Фъдж бе казал, която включва от отговорно използване на метли до държане на Драконовата популация под контрол (тук Mинистър-Председателят си спомни, че бе стиснал здраво бюрото си за подкрепа). След което Фъдж бе потупал бащински шашнатия Министър.

— Не се безпокойте, — бе казал той, — има вероятност никога да не ме видите повече. Ще ви притесня едва когато има нещо наистина сериозно при нас, което може да има ефект и върху мъгълите — не-магическия народ, исках да кажа. Иначе — живейте си живота. О, и бих казал, че вие го приехте по-добре, отколкото предшественикът ви. Опита се да ме изхърли през прозореца — помислил си, че съм някаква измислица на противниците му. —

В този момент Mинистър-Председателят най-накрая бе възвърнал гласа си.

— Вие — вие… не си измисляте, нали?

Това бе неговата последна, отчаяна надежда.

— Не, — каза Фъдж нежно. — Не, страхувам се, че не. Вижте.

И той бе превърнал чашата за чай на Министъра в морско свинче.

— Но тогава, — каза Mинистър-Председателят с треперлив глас, — защо предишният Министър не ме предупред?

Тук Фъдж се засмя.

— Но, скъпи Министре, вие бихте ли казали някога на някого за това?

Все още хихикайки, Фъдж бе метнал някаква пудра в камината, беше стъпил в светлозелените пламъци и бе изчезнал със свистящ звук. Министър-Председателят бе останал неподвижен и бе осъзнал, че няма да посмее да разкаже тази случка на нито една душа докато бе жив, но и без това — кой ли би му повярвал?

Шокът бе отнел известно време да премине. Известно време той се бе опитвал да се убеди, че Фъдж е просто една халюцинация, която се дължи на безсънните нощи по време на изтощителната му кампания. В напразен опит да се отърве от всичко напомнящо му на случая, той бе дал морското свинче на племенницата си и бе инструктирал секретаря си да свали портрета на грозния малък човек, който бе оповестил пристигането на Фъдж. Но за негово учудване, оказа се невъзможно портретът да се свали.

Когато няколко дърводелеца, един или двама строители, историк по изкуството и Mинистърът на Финансите неуспешно се бяха опитали да отлепят портрета от стената, Mинистър-Председателят бе принуден да изостави опита си и просто реши да се надява, че това нещо ще си остане неподвижно и тихо до края на мандата. Понякога с края на окото си той бе виждал обитателя на картината да се прозява, да си чеше носа; даже един или два пъти бе напуснал рамката си, оставяйки нищо освен едно кафяво платно зад себе си. Обаче той се бе тренирал да не гледа често картината и винаги да си казва, че просто си въобразява, когато нещо такова се случеше.

Обаче след три години, във вечер много като тази, Mинистър-Председателят бе сам в офиса си, когато портретът отново бе оповестил пристигането на Фъдж, който бе изкочил от камината — целият подгизнал и изглеждайки паникьосан. Преди Mинистър-Председателят да може да попита, защо капе по килима му, Фъдж започна да oбяснява за затвор, който Mинистър-Председателят не бе чувал, за човек на име Сериозният Блек, за нещо, което звучеше като Хогуортс и за момче, наречено Хари Потър, и всичко това нямаше никакъв смисъл за Министъра.

— …Току-що идвам от Азкабан, — задъхал се бе Фъдж, изтисквайки голямо количество вода от бомбето си в джоба си. — Средата на Северното море, нали знаете, неприятен полет… Дименторите беснеят… — той потръпна — Никога не е имало бягство преди. Както и да е, трябваше да дойда при вас. Блек е известен убиец на мъгъли и може би планира да се присъедини към Вие-знаете-кой… но, разбира се, вие не знаете кой е Вие-знаете-Кой! — Той се бе втренчил безнадеждно в Министъра за момент; после каза: — Е, седнете, седнете, по-добре да ви обясня… дайте да пийнем малко уиски…

На Mинистър-Председателя никак не му бе харесало да му нареждат да седне в собствения си офис, още повече да му предлагат от собственото му уиски, но седна въпреки всичко. Фъдж бе извадил пръчката си и бе измагьосал две големи чаши, пълни с кехлибарена течност от въздуха, беше бутнал една от тях в ръката на Министъра и бе придърпал един стол. Фъдж беше говорил повече от час. По едно време бе отказал да каже определено име на глас, затова го бе написал на лист хартия, което бе набутал в свободната ръка на Mинистър-Председателя. Когато най-накрая Фъдж се бе изправил да си тръгне, Mинистър-Председателят се бе изправил също.

— Значи мислите, че… — той бе хвърлил един бегъл поглед към името в лявата му ръка, — Лорд Вол…

— Този-Който-Не-бива-Да-Се-Назовава! — озъби му се Фъдж.

— Съжалявам… значи мислите, че този Този-Който-Не-бива-Да-Се-Назовава е жив?

— Ами, Дъмбълдор твърди, че е жив, — каза Фъдж, закопчавайки мантията си, — но така и не го намерихме. Ако ме питате, и да е жив, не е опасен, поне без подкрепа, затова Блек е този, за който трябва да се тревожим. Ще предупредите хората, нали? Прекрасно. Е, надявам се да не се виждаме пак, Mинистър-Председателю! Лека нощ.

Но те се бяха видяли отново. По-малко от година по-късно един изтормозено изглеждащ Фъдж се бе появил от въздуха в офиса на Министър-Председателя, за да го осведоми, че е имало малко обезпокояване по време на Световното Първенство по Коидич (или поне му бе прозвучало така), и че няколко мъгъла са били „замесени“, но не бивало Mинистър-Председателят да се тревожи от факта, че Тъмният Знак се бе появил отново, което не значело нищо; Фъдж бе сигурен, че е било просто един инцидент, а офисът за Връзка с мъгълите се бе заел с всички модификации на паметта, докато говореха.

— О, да, за малко да забравя, — бе добавил Фъдж. — Внасяме три чужди дракона и един сфинкс за Тримагическия Турнир, дискретно, но от Отдела за Регулиране и Контрол на Магическите Създания ми казаха, че е нужно да ви осведомя, че внасяме много опасни създания в държавата.

— Аз… какво… дракони? — издърдори Mинистър-Председателят.

— Да, три, — каза Фъдж. — И един сфинкс. Е, желая ви приятен ден.

Mинистър-Председателят се бе надявал, че драконите и сфинксовете ще бъдат най-лошото, но не. По-малко от две години по-късно, Фъдж бе изкочил от огъня отново, този път с новините, че е имало масово бягство от Азкабан.

— Масово бягство? — бе повторил Mинистър-Председателят стреснато.

— Няма нужда да се притеснявате, няма нужда! — бе извикал Фъдж вече с един крак в пламъците. — Ще ги заловим за нула време — само реших, че трябва да знаете.

И преди Mинистър-Председателят да може да извика „Я чакайте малко!“, Фъдж бе изчезнал в дъжд от зелени искри. Каквото и да казваха пресата и oпозицията, Mинистър-Председателят не бе глупав човек. Не му бе убегнало да забележи, въпреки уверенията на Фъдж на първата им среща, че те се срещат доста често, или че всеки път, когато Фъдж излизаше от огъня, той изглеждаше все по-нервен. Колкото и да не обичаше да мисли за Министъра на Магията (или както той наричаше Фъдж в главата си Другият Министър), Mинистър-Председателят не можеше да прави друго освен да се страхува от следващия път, когато Фъдж го снабди с още по-лоши новини. Затова при вида на Фъдж, който излизаше от огъня за пореден път, изглеждайки раздърпан, раздразнителен и изненадан, че Mинистър-Председателят не знае защо точно е дошъл, бе най-лошото нещо, което се бе случило през тази наистина мрачна седмица.

— Откъде да знам какво става в… ъм… магьосническата oбщност? — озъби се Mинистър-Председателят. — Аз имам държава, която да управлявам, и достатъчно грижи в момента и без…

— Ние имаме същите грижи, — прекъсна го Фъдж. — Мостът Брокдейл не беше износен. Това не бе истински ураган. Тези убийства не бяха извършени от мъгъли. И семейството на Хърбърт Корли (или Чорли) би било в безопасност без него. Направихме споразумение с болницата Св. Мънго да бъде преместен там. То трябва да влезе в сила довечера.

— Какво искате… страхувам се, че аз… какво? — ревна Mинистър-Председателят.

Фъдж си пое дълбоко въздух и каза:

— Mинистър-Председателю, наистина много съжалявам, че трябва да ви го кажа, но той се върна. Този-Който-Не-Бива-Да-Се-Назовава се върна.

— Върнал се е? Когато казвате, че се е върнал… значи, че той е жив? Искам да кажа…

Mинистър-Председателят потърси в паметта си детайлите от онзи ужасен разговор от преди три години, когато Фъдж му бе разказал за един магьосник, който бе най-страшен от всички, магьосник, който бе извършил хиляди ужасни престъпления преди мистериозното му изчезване преди петнадесет години.

— Да, жив е. — каза Фъдж. — Така де — не знам — жив ли е човек, който не може да бъде убит? Наистина не разбирам и Дъмбълдор не иска да обясни като хората — но както и да е, той има тяло и си ходи, говори, и убива, затова предполагам, че за целта на нашият разговор, да, той е жив.

Mинистър-Председателят не знаеше как да отговори, но упоритият му навик да изглежда информиран за всичко, за което ставаше дума, го караше да си спомни всички детайли от предишните разговори.

— Сериозният Блек с… ъм… Този-Който-Не-Бива-Да-Се-Назовава ли е?

— Блек? Блек? — каза Фъдж разсеяно, въртейки бомбето в ръцете си. — Искате да кажете Сириус Блек? Брадата на Мерлин, не! Блек е мъртъв. Изглежда, че ние сме… ъъ… сме сгрешили относно Блек. Бил е невинен. Даже не е бил в съюз с Този-Който-Не-Бива-Да-Се-Назовава. Искам да кажа, — той добави, въртейки бомбето си още по-бързо, — всички доказателства сочеха към него — имахме поне петдесет свидетеля — но както и да е, той е мъртъв. Убит, по-точно. В сградата на Министерството на Магията. Ще има и разследване…

За свое огромно учудване, Mинистър-Председателят почувства малка доза съжаление към Фъдж. Но бе почти моментално засенчено от мисълта, че колкото и да бе невеж в изскачането от огнища, засега нямаше нито едно убийство в неговото правителство… поне не досега…

Докато Mинистър-Председателят тайно потропваше по бюрото си, Фъдж продължи:

— Но да оставим Блек. Работата е там, че сме във война, Mинистър-Председателю, и трябва да предприемем мерки.

— Във война? — повтори Mинистър-Председателят нервно. — Сигурно това бе малко пресилено?

— Хората, които избягаха от Азкабан през януари, са се присъединили към Този-Който-Не-Бива-Да-Се-Назовава, — каза Фъдж, говорейки все по-бързо и въртейки бомбето си толкова бързо, че то бе само една зелена мъглявина. — След като вече се показаха, те всяват хаос. Мостът Брокдейл — той го направи, Mинистър-Председателю, заплаши ни с голямо убийство на мъгъли, ако не се присъединя към него…

— Боже мили! Значи вие сте виновни за смъртта тези хора, които загинаха. А на мен ми се наложи да отговарям на въпроси за ръждясали основи и разядени спойки и кой знае още какво! — каза Mинистър-Председателят бясно.

— Моя вина? — каза Фъдж. — Искате да кажете, че вие бихте се оставили да бъдете изнуден така?

— Може би не, — каза Mинистър-Председателят ставайки и сновейки из стаята, — но бих положил всички усилия изнудвачът да бъде заловен, преди да може да направи каквото и да е било!

— Да не би да мислите, че вече не бях положил всички усилия? — изсъска Фъдж разгорещено. — Всеки Аврор в Министерството се опитваше — и още се опитва — да го намери, да залови неговите последователи, но става така, че си говорим за най-могъщия магьосник на всички времена, магьосник, който е избягвал да бъде заловен три десетилетия.

— Значи предполагам, че ще ми кажете, че той е причинил и урагана в Уест Каунтри? — каза Mинистър-Председателят, усещайки, че става все по-нервен. Беше вбесяващо да научи причината за всички тези ужасни случаи и да не може да каже на хората; беше по-лошо отколкото когато мислеха, че вината е на правителството.

— Tова не беше ураган. — каза Фъдж отчаяно.

— Моля!? — изрева Министър-Председателят, сега определено тъпчейки нагоре-надолу. — Изкоренени дървета, разбити покриви, изкривени улични лампи, ужасни наранявания…

— Бяха смъртожадни, — каза Фъдж. — Последователите на Този-Който-Не-Бива-Да-Се-Назовава. И… и подозираме, че има намеса и на великани.

Министър-Председателят спря, все едно се беше блъснал в невидима стена.

— Каква намеса?

Фъдж направи гримаса.

— Той използва великани последният път, когато искаше да постигне грандиозен ефект. Офиса за Информация работи денонощно, основан е екип от Забравители, които модифицират паметта на мъгълите, видели какво наистина се е случило, също така по-голямата част от Отдела за Регулиране и Контрол над Магическите Създания търчи нагоре-надолу из Сомърсет, не може да намери великана — въобще е едно голямо бедствие.

— Айде бе! — каза Министър-Председателят разгневено.

— Не мога да отрека, че моралът в Министерството е нисък, — каза Фъдж. — Не стига това, а и загубихме Амелия Боунс.

— Кого сте загубили?

— Амелия Боунс. Ръководител на Отдела за Изпълняване на Магическите Закони. Мислим, че Този-Който-Не-Бива-Да-Се-Назовава я е убил лично, защото тя бе много надарена вещица, и — и всички доказателства сочат, че не се е дала лесно.

Фъдж прочисти гърлото си и с усилие спря да върти бомбето си.

— Но това убийство беше по вестниците, — каза Министър-Председателят, моментално отклонен от гнева си. — Нашите вестници. Амелия Боунс… пишеше, че била средна на възраст жена, която живеела сама. Беше много… много противно убийство, нали? Много гласност му дадоха. Полицията е объркана.

Фъдж въздъхна.

— Е, разбира се, че ще са объркани. Убита е в стая, която е била заключена отвътре. Ние, от друга страна, знаем кой го е направил, но това не ни приближава до залавянето му. И също така Емилин Ванс, може би не сте чували за това…

— О, напротив. — каза Министър-Председателят. — Случи се точно зад ъгъла. Вестниците гръмнаха: Нарушаване на реда и закона в задния двор на Министър-Председателя…

— И като за капак на всичко, — каза Фъдж, почти без да слуша Министър-Председателя, — имаме диментори, които се разхождат навсякъде и нападат хора отляво, отдясно и в центъра…

В едно далечно, щастливо време, това не би имало никакъв смисъл за Министър-Председателят, но той бе по-мъдър сега.

— Мислех, че Дименторите пазят затворниците в Азкабан? — каза той предпазливо.

— Пазеха го, — каза Фъдж с досада. — Но вече не. Зарязали са затвора и са се присъединили към Този-Който-Не-Бива-Да-Се-Назовава. Няма да се преструвам, че това не беше очаквано.

— Но, — каза Министър-Председателят с чувство за наближаващ ужас, — не ми ли казахте, че това са същества, които изсмукват щастието и надеждата от хората?

— Точно така. И се размножават. Това причинява мъглата.

Министър-Председателят потъна, с омекнали колене, в най-близкият стол. Мисълта, че невидими създания вилнеят, източвайки щастието на гласоподавателите му, го караше да припадне.

— Ала моля ви се, Фъдж — трябва да направите нещо! То е ваша отговорност като Министър на Магията!

— Скъпи мой Министър-Председателю, нима наистина вярвате, че аз съм Министър на Магията след всичко, което се случи? Уволниха ме преди три дни. Още преди две седмици цялото магьосническо общество се бе развикало, че е време да напусна. За първи път ги видях толкова обединени за целия си мандат! — каза Фъдж със смел опит да се усмихне.

Министър-Председателят загуби дар-слово. Въпреки че бе възмутен от позицията, в която бе поставен, той не можеше да не изпита съжеление към подтиснатият човек, който седеше пред него.

— Много съжалявам, — каза той накрая. — Има ли нещо, което мога да направя?…

— Много мило от ваша страна, Министър-Председателю, но няма какво. Изпратиха ме тук, за да ви изясня сегашните събития и да ви представя моя последовател. Мислех, че вече ще бъде тук, но, разбира се, е много зает в момента — с всичко, което се случва…

Фъдж се обърна към портрета на грозния малък човек с дългата и къдрава сребърна перука, който ровеше в ухото си с края на едно перо.

Забелязвайки, че Фъдж го гледа, портретът каза:

— Ще дойде след малко, в момента довършва писмо до Дъмбълдор.

— Желая му късмет, — каза Фъдж, за първи път звучейки кисело. — Писах на Дъмбълдор по два пъти на ден през изминалите две седмици, но не ще да се мръдне. Ако беше подготвен, може би щеше да убеди момчето, и аз щях още… е, може би Скримджър ще успее.

Фъдж замлъкна, но тишината бе прекъсната веднага от портрета, който изведнъж заговори със своя официален глас.

— До Министър-Председателят на мъгълите. Моля да се срещнем. Спешно. Моля отговорете незабавно. Руфъс Скримджър, Министър на Магията.

— Да, да, добре, — каза Министър-Председателят разсеяно и почти потрепна, когато пламъците в камината станаха зелени и втори магьосник изскочи въртейки се, като след няколко секунди стъпи на античния килим. Фъдж се изправи и след няколко секунди колебание Министър-Председателят стори същото, гледайки как новодошлият се изправя, изтупва черната си мантия и се оглежда наоколо.

Първата мисъл на Министър-Председателя бе, че Руфъс Скримджър прилича на стар лъв. Имаше сиви ивици в приличащата му на грива светлокафява коса и в рунтавите му вежди; имаше жълтеникави очи, скрити зад очила с телени рамки и походката му беше с големи леки крачки, въпреки че ходеше леко прегърбен. Toй излъчваше проницателност и упоритост; Министър-Председателят помисли, че е разбрал защо магьосническото общество предпочита Скримджър пред Фъдж в тези опасни времена.

— Как сте? — каза Министър-Председателят учтиво, протягайки ръката си.

Скримджър я стисна бързо, оглеждайки стаята, след което извади пръчката си изпод мантията си.

— Фъдж каза ли ви всичко? — попита той, отивайки до вратата, и почука ключалката. Министър-Председателят чу как тя се заключва.

— Ъм-да, — каза Министър-Председателят. — И бих предпочел вратата да бъде отключена, ако нямате нищо против.

— Предпочитам да не ни прекъсват, — каза Скримджър кратко, — или да ни наблюдават, — добави той, посочвайки с пръчката си към пердетата, които закриха прозорците. — Така, аз съм доста зает човек, затова да се захващаме за работа. Първо да обсъдим охраната ви.

Министър-Председателят се изправи с цялата си височина и отговори:

— Аз съм перфектно доволен от охраната си, много благо…

— Е, ние не сме, — отсече Скримджър. — Няма да стане много приятно за мъгълите, ако Министър-Председателят им бъде поставен под проклятието Империус. Новият ви секретар…

— Няма да махна Кингсли Шакълболт, ако това намеквате, — каза Министър-Председателят разгорещено. — Той е много ефективен и върши два пъти повече работа от останалите…

— Това е, защото е магьосник, — каза Скримджър без да се усмихва. — Прекрасно обучен Аврор, назначен за вашата защита.

— Чакайте малко! — заяви Министър-Председателят. — Не можете проста така да пращате хора в офиса ми, аз решавам кой ще работи за мен.

— Мислех, че сте доволен от Шакълболт? — каза студено Скримджър.

— Аз… така де, бях.

— Значи няма проблем? — каза Скримджър.

— Аз… е, само да продължава да си върши работата ъм… перфектно. — каза неуверено Министър-Председателят, но Скримджър не го чу.

— Сега, за Хърбърт Корли — вашият Mладши Министър, — продължи той. — Този, който забавлява хората, мислейки, че е патица.

— Какво за него? — попита Министър-Председателят.

— Това определено е реакция от неправилно направено проклятие Империус, — каза Скримджър. — Размътило му е мозъка, но може да бъде опасен.

— Но той само квака! — каза Министър-Председателят слабо. — Сигурно малко почивка… може би по-малко пиене…

— Екип от Лечители в Св. Мънго го изследват в момента. Засега се е опитал да удуши трима от тях. — каза Скримджър. — Мисля, че ще е най-добре да го отстраним от мъгълското общество за известно време.

— Аз… ами… той ще се оправи, нали? — каза Министър-Председателят загрижено.

Скримджър сви рамене, запътвайки се към камината.

— Е, това е всичко, което исках да кажа. Ще ви държа в течение, Министър-Председателю — или ако съм прекалено зает да дойда лично, ще изпращам Фъдж. Той се съгласи да остане като консултант.

Фъдж се опита да се усмихне, но не успя; изглеждаше все едно че има зъбобол. Скримджър вече претърсваше джобовете си за мистериозната пудра, която правеше огъня зелен. Министър-Председателят се вгледа за момент безнадеждно в двамата и тогава думите, които той се беше опитвал да подтисне, най-накрая изскочиха от него.

— Но да му се не види — вие сте магьосници! Можете да правите магии! Със сигурност можете да оправите… ами… всичко!

Скримджър се обърна бавно на мястото си и размени недоверчив поглед с Фъдж, който този път успя да се усмихне, и каза любезно:

— Проблемът е, Министър-Председателю, че и другата страна също може да прави магии.

И с това двата магьосника стъпиха един след друг в яркия зелен огън и изчезнаха.