Включено в книгата
Оригинално заглавие
The War of the Worlds, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 28 гласа)

По-долу е показана статията за Война на световете от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Емблема за пояснителна страница Вижте пояснителната страница за други значения на Война на световете.

Война на световете
The War of the Worlds
Корица на първото издание
Корица на първото издание
Автор Хърбърт Уелс
Първо издание 1898 г.
Обединено кралство
Оригинален език английски
Жанр научна фантастика

бележки
Война на световете в Общомедия

Война на световете (на английски: The War of the Worlds) e ранен научно-фантастичен роман (1898) от Хърбърт Уелс, който описва нашествието на Земята на извънземни от Марс, използващи лазер/мазер - подобни топлинни лъчи, химически оръжия и механични трикраки бойни машини („триподи“), предтечи на танка. След преодоляване на съпротивата, Марсианците унищожават по-голямата част от източна Великобритания, включително Лондон, преди ненадейно да бъдат убити от земните болести, за които нямат имунитет.

Романът е екранизиран неколкократно, като най-значимите филми са от 1953 и 2005 година. Последната екранизация принадлежи на известния американски режисьор и продуцент Стивън Спилбърг. Действието и на двата филма е пренесено в съвремието.

Романът е залегнал в основата на рок-опера от 1978 г., автор на която е Джеф Уейн – „Jeff Wayne's Musical Version of The War of The Worlds“. Сюжета пресъздава оригиналната викторианска Англия.

Сюжет

Действието в романа се развива в края на 19 век. Историята е проследена през очите на анонимен разказвач, който посещава своя приятел астроном Огилви в неговата обсерватория. През телескоп двамата наблюдават серия от взривове на повърхността на Марс, вследствие на които се появяват летящи към Земята гигантски газови кълба. Скоро след това край Хорсел, в околностите на Лондон, се разбива неопределено небесно тяло. Астрономът Огилви пръв отива да огледа кратера, и в дъното му намира странен извънземен цилиндър. Впоследствие около кратера се събира голяма тълпа, част от която е и разказвачът, чийто дом е наблизо. Малко след това цилиндърът се отваря и от него излизат няколко марсианци – големи създания с пипала, които започват да сглобяват странни машини. На здрачаване сред събралите се хора се появява депутация от знаменосци, изпратени да осъществят контакт с извънземните, но те са изпепелени от невидим топлинен лъч.

Изображение на трипод във френско издание на книгата от 1906.

След това нападение разказвачът завежда съпругата си до Ледърхед при нейните роднини, където тя би трябвало да е в безопасност. По пътя към дома си той вижда марсианските машини в цялата им мощ – огромни, трикраки, въоръжени с топлинни лъчи и т. нар. „черен пушек“ – вид химическо оръжие, силно токсичен черен газ. Триподите изпепеляват армейските части, разположени около кратера и после продължават напред към близките градове. Разказвачът среща и дезертиращ артилерист, от който научава, че още един извънземен цилиндър се е приземил по пътя между Уокинг и Ледърхед. Двамата мъже се опитват да стигнат до Уокинг, но по време на нова марсианска атака при Шепъртън се разделят.

Из южна Англия продължават да се приземяват марсиански цилиндри. Впоследствие започва масирана евакуация на Лондон. Край Шепъртън един от триподите е унищожен с артилерийски обстрел, и още два – след нападение на торпедоносеца-таран Тъндър Чайлд, който в хода на сраженията е потопен. След това обаче атаките на марсианците стават по-агресивни и всякаква организирана съпротива е смазана, а Англия и Лондон – напълно унищожени. В опустошените райони започват да растат червени бурени, които произхождат от Марс.

В крайна сметка разказвачът се озовава в полуразрушена къща заедно с един курат, откъдето двамата наблюдават как марсианските машини използват хора като храна, източвайки кръв директно от телата им. Куратът, който става психически нестабилен при вида на атаките, изпада в истерия. За да не привлича вниманието на извънземните, разказвачът се принуждава да го удари. Тялото на изпадналия в безсъзнание мъж обаче е забелязано от триподите и те го изтеглят с пипалата си от къщата. След това марсианците продължават по пътя си към други населени места и разказвачът получава възможност да избяга от полуразрушената къща и да отиде в Лондон. Там той намира марсианците и червените бурени мъртви, унищожени от земни патогенни бактерии, а по-късно среща жена си. В крайна сметка нашествениците са победени, а човечеството придобива много по-мащабен поглед върху живота и вселената.

Вижте също

Външни препратки

III
На хорселската мера

Заварих купчинка от двадесетина души, заобиколили огромната дупка, в която лежеше цилиндърът. Аз вече описах външния вид на тази грамадна маса, заровила се в земята. Тревата и камъните наоколо изглеждаха овъглени като от някакъв внезапен взрив. Без съмнение ударът на снаряда беше причинил избухване на пламък. Хендерсън и Огилви не бяха там. Както предполагам, те бяха разбрали, че засега не може да се направи нищо и бяха отишли да закусят при Хендерсън.

Четири или пет хлапета седяха на края на ямата, клатеха крака и докато не ги спрях, замерваха за развлечение гигантската маса с камъни. След като ги смъмрих, те започнаха да играят на гоненица и да се провират между струпалите се зяпачи.

Между тях бяха един-двама велосипедисти, един градинар без постоянна работа, който работеше понякога на мене, някакво момиче с бебе на ръце, месарят Грег с момченцето си, двама-трима безделници и момчета, прислужващи на игрището за голф, които вечно се навъртаха около гарата. Не се чуваха почти никакви приказки. Малцина от простите хора в Англия имаха дори и най-смътни понятия за астрономията в онези дни. Повечето зяпаха мълком големия, приличащ на маса капак на цилиндъра, който не беше променил положението си, откакто го бяха оставили Хендерсън и Огилви. Предполагам че всички, които бяха очаквали да видят куп овъглени трупове, бяха разочаровани от вида на тази бездушна грамада. Някои си тръгнаха още докато бях там, а други прииждаха. Слязох долу в ямата и ми се стори, че долавям някакво леко движение под краката си. Капакът положително беше спрял да се върти.

Едва когато дойдох толкова близо, ми стана съвсем ясно колко необичаен е този предмет. На пръв поглед в него наистина нямаше нищо по-необикновено от преобърнала се каруца или паднало напреки на пътя дърво. Дори не и толкова. Приличаше на ръждясал варел. Човек трябваше да има известна научна подготовка, за да разбере, че сивият нагар не е обикновен окис, че жълтеникавобелият метал, който блести в цепнатината между капака и самия цилиндър, има непознат за нас оттенък. „Извънземен“ не би значило нищо за повечето от зяпачите.

По това време лично за мен бе съвършено ясно, че Нещото е дошло от планетата Марс, но ми се виждаше невероятно вътре да има някакво живо същество. Мислех си, че отвинтването може да е станало автоматично. Въпреки твърденията на Огилви аз все още вярвах че на Марс има хора. Затова дадох воля на фантазията си и се замислих за възможностите вътре да има ръкопис, за трудностите, които може да възникнат при разчитането му, дали ще намерим там монети и разни модели и тъй нататък. И все пак цилиндърът беше малко големичък, за да повярвам в собствените си измислици. Нямах търпение да го видя как ще се отвори. Към единадесет, след като се уверих, че положението си остава все същото, потънал в размишления за цилиндъра, се запътих обратно към дома си в Мейбъри.

Но скоро разбрах, че е трудно да се задълбоча в отвлечените си проучвания.

След пладне видът на мерата се промени извънредно много. Ранните издания на вечерните вестници бяха смаяли Лондон с огромните си заглавия като

Вести от Марс

Чудното съобщение от Уокинг

и така нататък. Освен това телеграмата на Огилви до Астрономическия център беше вдигнала на крак всички обсерватории в трите обединени кралства.

На пътя при пясъчните кариери стояха десетина или повече едноконни файтона от Уокингската гара, пощенска кола от Чобъм и една съвсем господарска каляска. Освен това имаше и цял куп велосипеди. Отгоре на всичко голям брой хора сигурно бяха дошли пеша от Уокинг и Чъртси, въпреки горещия ден, тъй че едно на друго се беше събрала доста голяма тълпа, в която имаше и една-две изящно облечени дами.

Слънцето прежуряше, нямаше нито едно облаче, нито един полъх на вятър, а сянка можеше да се намери само под пръснатите тук-там борове. Подпалилите се храсти бяха вече угасени, но равното поле към Отършо се чернееше, докъдето стигаше поглед, и към небето все още се издигаха струйки дим. Един предприемчив сладкар от Чобъм Роуд беше изпратил сина си с ръчна количка, натоварена със зелени ябълки и джинджифилово пиво.

Когато се доближих до ръба на ямата, видях там група от пет-шест души — Хендърсън, Огилви и един висок русокос мъж, за когото после разбрах, че е Стент, астрономът от Кралската обсерватория, с няколко работници, които копаеха с белове и кирки. Стент даваше нареждания със звънлив висок глас. Той стоеше върху цилиндъра, който очевидно беше доста поизстинал, лицето му беше червено и мокро от пот и като че ли нещо го ядосваше.

Голяма част от цилиндъра беше вече изровена, макар че долният край все още оставаше забит в земята. Щом ме видя сред тълпата зяпачи по ръба на ямата, Огилви ми викна да сляза при тях и ме попита дали бих имал нещо против да отида да потърся лорд Хилтън, собственика на съседното имение.

Растящата тълпа, каза ми той, започвала сериозно да им пречи да копаят, особено хлапетата. Те искали лордът да направи лека ограда, която да задържа хората. Каза ми, че от време на време отвътре продължавало да се дочува леко шумолене, обаче работниците не могли да отвинтят капака, понеже нямало за какво да се хванат. Цилиндърът, изглежда, бил извънредно дебел и не било изключено едва доловимите звуци да са само отгласи от силни викове.

С радост приех поръчението, понеже така щях да бъда един от привилегированите зрители вътре в бъдещата ограда. Лорд Хилтън не беше у дома си, но ми казаха, че го чакали да си дойде от Лондон с влака, който тръгва в шест от гарата Уотърлу; а тъй като часът беше към пет и четвърт, аз се върнах у дома, пих чай и се запътих пеша към гарата, за да го пресрещна.