Включено в книгата
Оригинално заглавие
The War of the Worlds, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 28 гласа)

По-долу е показана статията за Война на световете от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Емблема за пояснителна страница Вижте пояснителната страница за други значения на Война на световете.

Война на световете
The War of the Worlds
Корица на първото издание
Корица на първото издание
Автор Хърбърт Уелс
Първо издание 1898 г.
Обединено кралство
Оригинален език английски
Жанр научна фантастика

бележки
Война на световете в Общомедия

Война на световете (на английски: The War of the Worlds) e ранен научно-фантастичен роман (1898) от Хърбърт Уелс, който описва нашествието на Земята на извънземни от Марс, използващи лазер/мазер - подобни топлинни лъчи, химически оръжия и механични трикраки бойни машини („триподи“), предтечи на танка. След преодоляване на съпротивата, Марсианците унищожават по-голямата част от източна Великобритания, включително Лондон, преди ненадейно да бъдат убити от земните болести, за които нямат имунитет.

Романът е екранизиран неколкократно, като най-значимите филми са от 1953 и 2005 година. Последната екранизация принадлежи на известния американски режисьор и продуцент Стивън Спилбърг. Действието и на двата филма е пренесено в съвремието.

Романът е залегнал в основата на рок-опера от 1978 г., автор на която е Джеф Уейн – „Jeff Wayne's Musical Version of The War of The Worlds“. Сюжета пресъздава оригиналната викторианска Англия.

Сюжет

Действието в романа се развива в края на 19 век. Историята е проследена през очите на анонимен разказвач, който посещава своя приятел астроном Огилви в неговата обсерватория. През телескоп двамата наблюдават серия от взривове на повърхността на Марс, вследствие на които се появяват летящи към Земята гигантски газови кълба. Скоро след това край Хорсел, в околностите на Лондон, се разбива неопределено небесно тяло. Астрономът Огилви пръв отива да огледа кратера, и в дъното му намира странен извънземен цилиндър. Впоследствие около кратера се събира голяма тълпа, част от която е и разказвачът, чийто дом е наблизо. Малко след това цилиндърът се отваря и от него излизат няколко марсианци – големи създания с пипала, които започват да сглобяват странни машини. На здрачаване сред събралите се хора се появява депутация от знаменосци, изпратени да осъществят контакт с извънземните, но те са изпепелени от невидим топлинен лъч.

Изображение на трипод във френско издание на книгата от 1906.

След това нападение разказвачът завежда съпругата си до Ледърхед при нейните роднини, където тя би трябвало да е в безопасност. По пътя към дома си той вижда марсианските машини в цялата им мощ – огромни, трикраки, въоръжени с топлинни лъчи и т. нар. „черен пушек“ – вид химическо оръжие, силно токсичен черен газ. Триподите изпепеляват армейските части, разположени около кратера и после продължават напред към близките градове. Разказвачът среща и дезертиращ артилерист, от който научава, че още един извънземен цилиндър се е приземил по пътя между Уокинг и Ледърхед. Двамата мъже се опитват да стигнат до Уокинг, но по време на нова марсианска атака при Шепъртън се разделят.

Из южна Англия продължават да се приземяват марсиански цилиндри. Впоследствие започва масирана евакуация на Лондон. Край Шепъртън един от триподите е унищожен с артилерийски обстрел, и още два – след нападение на торпедоносеца-таран Тъндър Чайлд, който в хода на сраженията е потопен. След това обаче атаките на марсианците стават по-агресивни и всякаква организирана съпротива е смазана, а Англия и Лондон – напълно унищожени. В опустошените райони започват да растат червени бурени, които произхождат от Марс.

В крайна сметка разказвачът се озовава в полуразрушена къща заедно с един курат, откъдето двамата наблюдават как марсианските машини използват хора като храна, източвайки кръв директно от телата им. Куратът, който става психически нестабилен при вида на атаките, изпада в истерия. За да не привлича вниманието на извънземните, разказвачът се принуждава да го удари. Тялото на изпадналия в безсъзнание мъж обаче е забелязано от триподите и те го изтеглят с пипалата си от къщата. След това марсианците продължават по пътя си към други населени места и разказвачът получава възможност да избяга от полуразрушената къща и да отиде в Лондон. Там той намира марсианците и червените бурени мъртви, унищожени от земни патогенни бактерии, а по-късно среща жена си. В крайна сметка нашествениците са победени, а човечеството придобива много по-мащабен поглед върху живота и вселената.

Вижте също

Външни препратки

X
Епилог

Сега, когато завършвам своя разказ, мога само да съжалявам, че съм в състояние да допринеса толкова малко за разглеждането на многото неразрешени и досега въпроси. В едно отношение положително ще предизвикам много критики. Тясната ми специалност е умозрителната философия. Познанията ми по сравнителна физиология се ограничават с една-две прочетени книги, но както ми се струва, предположенията на Карвър относно причината за бързата смърт на марсианците са толкова правдоподобни, че може да се смятат почти за доказано заключение. Аз ги приех за верни в разказа си.

Във всеки случай в никой от труповете на марсианци, изследвани след войната, не се намериха никакви други бактерии освен известните ни вече като „земни“. Това, че те не погребаха нито един свой мъртвец и безогледното клане, на което подлагаха хората, показват също така, че не са имали никаква представа за процеса на гниенето. Но колкото вероятно и да изглежда това положение, то не може в никой случай да се смята за доказано.

Не ни е известен и съставът на черния пушек, който марсианците използуваха с такъв смъртоносен ефект, а и генераторът на топлинния лъч остава все още загадка. Страхотните злополуки в лабораториите на Идинг и Южен Кенсингтън са убили желанието на химиците да продължат изследванията си. Спектралният анализ на черния прах дава безпогрешни указания за присъствието на някакъв непознат елемент с група от три ярки ивици в зелената част на спектъра и не е изключено заедно с аргон да образува съединение, което оказва мигновено разрушително действие върху някоя от съставките на кръвта. Но такива недоказани предположения надали ще представляват интерес за широките читателски среди, за които е написана тази книга. Кафявата пяна, която се е свличала по Темза след сриването на Шепъртън, не е била изследвана на времето, а сега вече я няма. Резултатите от анатомическото изследване на марсианците (доколкото такова изследване е било възможно, след като те са били разкъсани от гладните псета) аз вече дадох по-горе. Но всички познават прекрасния и почти непокътнат спиртосан екземпляр в Природонаучния музей и безбройните рисунки, направени по него; всички други подробности за тяхната физиология и строеж представляват чисто научен интерес.

Много по-голям и по-всеобемащ интерес представлява въпросът за възможността на едно ново нападение от страна на марсианците. Струва ми се, че твърде малко внимание се отделя на подобна вероятност. Засега планетата Марс е отдалечена от Земята, обаче за разлика от всички други аз допускам, че при някое ново противостояне те може да подновят опита си. Във всеки случай ние трябва да бъдем готови. Смятам, че ще е възможно да се определи местоположението на оръдието, с което изпращат снарядите, да се установи непрекъснато наблюдение на тази част от планетата, та да се знае предварително за предстоящото ново нападение.

В такъв случай би могло цилиндърът да се унищожи с динамит или артилерия, преди да е достатъчно изстинал, за да излязат марсианците от него, или пък те да бъдат избити с оръдия, щом се отвори капакът. Струва ми се, че те са загубили голямото предимство на изненадата с неуспеха на първото си нападение. Възможно е и те да виждат положението в същата светлина.

Лесинг е изложил убедителни доводи в полза на предположението, че марсианците вече са сполучили да слязат на планетата Венера. Преди седем месеца Венера и Марс са се намирали на една права със Слънцето; това ще рече, че Марс е бил в противостояне от гледна точка на наблюдателя от Венера. След това върху неосветената половина на по-близката до Слънцето планета се появи странна светеща и лъкатушна черта, а почти едновременно с това лека тъмна следа със същия лъкатушен характер бе открита върху фотографията на лицето на Марс. Достатъчно е да видите как изглеждат тези явления на снимка, за да се убедите напълно в изключителната им прилика.

Така или иначе, независимо от това, дали очакваме ново нахлуване, или не, предполагам, че възгледите ни за бъдещето на човечеството много са се променили под влиянието на тези събития. Ние разбрахме, че не можем да смятаме нашата планета за напълно защитено и безопасно убежище за човека; ние никога не ще имаме възможност да предвидим онези добрини или злини, които може да ни изненадат от безвъздушното пространство. Допустимо, е че от по-широко всемирно гледище това нахлуване от Марс е било в крайна сметка благотворно за хората; то разруши у нас тази спокойна увереност в бъдещето, която представлява най-сигурен източник на упадъка; то направи неизмерими приноси към човешката наука и даде голям тласък на идеята за обединяването на цялото човечество. Възможно е през безкрая на пространството марсианците да са проследили съдбата на първите си пратеници, да са си взели бележка от получения урок и да са намерили по-сигурно местожителство на планетата Венера. Както и да е, положителното е, че още дълги години дискът на Марс ще бъде все тъй неотстъпно наблюдаван, а тези огнени небесни стрели — падащите звезди — неизбежно ще будят с падането си страх у всички рожби човешки.

Едва ли може да се прецени колко много се е разширил кръгозорът на хората. Преди падането на цилиндъра всеобщото убеждение бе, че в цялата шир на пространството живот съществува само по мъничката повърхност на нищожното земно клъбце. Сега сме станали по-далновидни. Щом марсианците могат да стигнат Венера, няма причина дори да се предполага, че същото е невъзможно за хората, и когато бавното изстиване на Слънцето направи нашата Земя необитаема, което най-после ще трябва да стане, не е изключено нишката на живота, започнала тук, да се проточи и да хване в примката си някоя сродна планета.

Неясно и чудно е видението, породило се в ума ми, за това как животът бавно се разпространява от туй мъничко гнездо на слънчевата система по целия безжизнен безкрай на звездното пространство. Но то е далечна мечта. Може би, от друга страна, унищожаването на марсианците да е само временна отсрочка. Може за тях, а не за нас да е предопределено бъдещето.

Трябва да призная, че напрежението и опасностите на онова време са оставили неизгладимо чувство на съмнение и несигурност в душата ми. Седя в кабинета си и пиша при светлината на лампата и изведнъж ми се привижда, че съвземащата се от разрухата долина пред мен е пак обгърната от виещи се пламъци и ми се струва, че къщата зад мени около мен е празна и изоставена. Излизам на пътя за Байфлит, изпреварват ме разни коли — минава с каруца чиракът на месаря, минава файтон с излетници, един работник с велосипед, деца, отиващи на училище — и изведнъж те стават смътни и недействителни, а аз отново бързам с артилериста в напечената, гнетяща тишина. Нощем ми се присънва черният прах, покрил безмълвните улици, и сгърчените трупове, загърнати с таз черна пелена; те се надигат срещу мен, окъсани и изпоръфани от кучета. Те неразбрано бръщолевят, стават по-свирепи, по-бледи, по-грозни, докато се превърнат в безумно разкривени подобия на човеци, и аз се събуждам облян от студена пот, изтръпнал в мрака на нощта.

Отивам в Лондон и виждам, многолюдната блъсканица по Флийт стрийт и по Странд и на ума ми идва, че това са само блуждаещи из улиците сенки на миналото, които съм видял безмълвни и окаяни, да скитат насам и натам, призраци в мъртъв град, привиден живот в галванизирано тяло. А странно е също да стоя и на Примроуз Хил, както стоях само един ден преди да напиша тази последна глава, и да гледам огромното море от къщи, синеещи се смътно през пелената на пушека и мъглата и чезнещи нататък, към неясно очертания кръгозор, да виждам хората да се разхождат между цветните лехи на хълма, да виждам любопитни, струпали се около марсианската машина, която още стои там, да чувам врявата на играещите деца и да си спомням времето, когато бях видял всичко това ярко и рязко очертано, сковано и безмълвно, в зората на този сетен велик ден…

А най-странното е да държа пак ръката на жена си и да мисля, че аз съм смятал нея, а тя е смятала мене между мъртвите.

Край
Читателите на „Война на световете“ са прочели и: