Включено в книгата
Оригинално заглавие
The War of the Worlds, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 28 гласа)

По-долу е показана статията за Война на световете от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Емблема за пояснителна страница Вижте пояснителната страница за други значения на Война на световете.

Война на световете
The War of the Worlds
Корица на първото издание
Корица на първото издание
Автор Хърбърт Уелс
Първо издание 1898 г.
Обединено кралство
Оригинален език английски
Жанр научна фантастика

бележки
Война на световете в Общомедия

Война на световете (на английски: The War of the Worlds) e ранен научно-фантастичен роман (1898) от Хърбърт Уелс, който описва нашествието на Земята на извънземни от Марс, използващи лазер/мазер - подобни топлинни лъчи, химически оръжия и механични трикраки бойни машини („триподи“), предтечи на танка. След преодоляване на съпротивата, Марсианците унищожават по-голямата част от източна Великобритания, включително Лондон, преди ненадейно да бъдат убити от земните болести, за които нямат имунитет.

Романът е екранизиран неколкократно, като най-значимите филми са от 1953 и 2005 година. Последната екранизация принадлежи на известния американски режисьор и продуцент Стивън Спилбърг. Действието и на двата филма е пренесено в съвремието.

Романът е залегнал в основата на рок-опера от 1978 г., автор на която е Джеф Уейн – „Jeff Wayne's Musical Version of The War of The Worlds“. Сюжета пресъздава оригиналната викторианска Англия.

Сюжет

Действието в романа се развива в края на 19 век. Историята е проследена през очите на анонимен разказвач, който посещава своя приятел астроном Огилви в неговата обсерватория. През телескоп двамата наблюдават серия от взривове на повърхността на Марс, вследствие на които се появяват летящи към Земята гигантски газови кълба. Скоро след това край Хорсел, в околностите на Лондон, се разбива неопределено небесно тяло. Астрономът Огилви пръв отива да огледа кратера, и в дъното му намира странен извънземен цилиндър. Впоследствие около кратера се събира голяма тълпа, част от която е и разказвачът, чийто дом е наблизо. Малко след това цилиндърът се отваря и от него излизат няколко марсианци – големи създания с пипала, които започват да сглобяват странни машини. На здрачаване сред събралите се хора се появява депутация от знаменосци, изпратени да осъществят контакт с извънземните, но те са изпепелени от невидим топлинен лъч.

Изображение на трипод във френско издание на книгата от 1906.

След това нападение разказвачът завежда съпругата си до Ледърхед при нейните роднини, където тя би трябвало да е в безопасност. По пътя към дома си той вижда марсианските машини в цялата им мощ – огромни, трикраки, въоръжени с топлинни лъчи и т. нар. „черен пушек“ – вид химическо оръжие, силно токсичен черен газ. Триподите изпепеляват армейските части, разположени около кратера и после продължават напред към близките градове. Разказвачът среща и дезертиращ артилерист, от който научава, че още един извънземен цилиндър се е приземил по пътя между Уокинг и Ледърхед. Двамата мъже се опитват да стигнат до Уокинг, но по време на нова марсианска атака при Шепъртън се разделят.

Из южна Англия продължават да се приземяват марсиански цилиндри. Впоследствие започва масирана евакуация на Лондон. Край Шепъртън един от триподите е унищожен с артилерийски обстрел, и още два – след нападение на торпедоносеца-таран Тъндър Чайлд, който в хода на сраженията е потопен. След това обаче атаките на марсианците стават по-агресивни и всякаква организирана съпротива е смазана, а Англия и Лондон – напълно унищожени. В опустошените райони започват да растат червени бурени, които произхождат от Марс.

В крайна сметка разказвачът се озовава в полуразрушена къща заедно с един курат, откъдето двамата наблюдават как марсианските машини използват хора като храна, източвайки кръв директно от телата им. Куратът, който става психически нестабилен при вида на атаките, изпада в истерия. За да не привлича вниманието на извънземните, разказвачът се принуждава да го удари. Тялото на изпадналия в безсъзнание мъж обаче е забелязано от триподите и те го изтеглят с пипалата си от къщата. След това марсианците продължават по пътя си към други населени места и разказвачът получава възможност да избяга от полуразрушената къща и да отиде в Лондон. Там той намира марсианците и червените бурени мъртви, унищожени от земни патогенни бактерии, а по-късно среща жена си. В крайна сметка нашествениците са победени, а човечеството придобива много по-мащабен поглед върху живота и вселената.

Вижте също

Външни препратки

VIII
Мъртвият Лондон

След като напуснах артилериста, слязох от хълма и по Главната улица минах през моста за Фулъм. Червеният бурен растеше буйно по това време и от него почти не можеше да се мине по моста; но листата му бяха вече покрити с бели петна от разпространяващата се болест, която скоро го унищожи така бързо.

На ъгъла на уличката, която води до гарата Пътни Бридж, видях да лежи човек. Беше мръсен като коминочистач от черния прах, жив, но безнадеждно, безчувствено пиян. Не можах да изтръгна от него нищо освен псувни и бесни опити да ме удари по главата. Мисля, че щях да остана при него, ако не беше зверското изражение на неговото лице.

От моста нататък имаше черен прах, който ставаше повече във Фулъм. Улиците бяха ужасяващо тихи. В пекарницата намерих хляб — кисел, изсъхнал и мухлясал, но можеше да се яде. Малко по-нататък към Уолъм Грийн нямаше черен прах и аз минах край редица запалили се бели къщи; пращенето на огъня ми подействува като облекчение. Нататък, към Бромптън, улиците бяха пак безмълвни.

Тука пак се натъкнах на черен прах и на трупове. По целия Фулъмски път видях, общо взето, дванадесетина мъртъвци. Те бяха умрели преди много дни и затова бързах да ги отмина. Засипалият ги черен прах смекчаваше очертанията им. Един-двама бяха разкъсани от кучета.

Там, където нямаше черен прах, всичко странно напомняше неделен ден в Сити — затворените дюкяни, заключените къщи със спуснати пердета, липсата на хора и тишината. На места имаше следи от грабеж, но много рядко в други дюкяни освен бакалници и винарски изби. На едно място беше счупена витрината на бижутерски магазин, но, изглежда, на крадеца бяха попречили, та на тротоара се търкаляха пръснати много златни верижки и часовник. Не си направих труда дори да ги докосна. По-нататък, на един праг, лежеше дрипава жена; увисналата й през коляното ръка беше разсечена и кръвта се стичаше надолу по ръждивокафеникавата й рокля, а на тротоара имаше локва шампанско от разбита двойна бутилка. Жената имаше вид на заспала, но беше мъртва.

Колкото повече навлизах в Лондон, толкова по-дълбока ставаше тишината. Но това не беше тишината на смъртта, а по-скоро тишина на несигурността, очакването. Всеки миг разрухата, която беше вече засегнала северозападните покрайнини на столицата и унищожила Илинг и Килбърн, можеше да порази и тези къщи и да ги превърне в димящи съсипии. Това беше обречен и изоставен град…

В Южен Кенсингтън по улиците нямаше нито мъртъвци, нито черен прах. Тъкмо близо до Южен Кенсингтън чух за първи път виенето. То се натрапи почти неусетно на съзнанието ми. Това бе ридаещо, непрекъснато редуване на две ноти: „Ул-ла, ул-ла, ул-ла.“ Когато минавах по улици, водещи на север, то ставаше по-силно, но изпречващите се жилища и други сгради сякаш го заглушаваха и прекъсваха. То се разнесе с пълна сила по Екзибишън Роуд. Аз спрях и се загледах към Кенсингтън Гардънс, учуден от странните далечни стенания. Можеше да се помисли, че тази безбрежна пустиня от къщи беше намерила глас, за да се оплаче от своя страх и самотност.

„Ул-ла, ул-ла, ул-ла“ — се носеше това свръхчовешко ридание и звуците на огромни вълни се разливаха по широката, огряна от слънце улица, между високите здания от двете страни. Обзет от недоумение, аз се запътих на север, към железните порти на Хайд Парк. Дори бях наполовина готов да се вмъкна в Природонаучния музей и да се кача до върха на кулите му, за да видя целия парк. Но реших да си остана на земята, където човек можеше бързо да се скрие, и продължих нагоре по Екзибишън Роуд. Всичките големи богатски къщи от двете страни на улицата бяха празни и безмълвни и крачките ми отекваха между стените на сградите. В горния край, близо до портите на парка, пред мен се изпречи странна гледка: преобърнат омнибус и оглозган скелет на кон. Почудих му се малко и след това отидох при моста през Серпантината[1]. Гласът се чуваше все по-силно и по-силно, при все че над покривите на север от парка не можех да видя нищо освен облаци дим в северозападна посока.

„Ул-ла, ул-ла, ул-ла“ — плачеше гласът, както ми се стори, откъм околностите на Риджънтс Парк. Сърцето ми се свиваше от този отчаян вой. Настроението, което ми беше давало бодрост, се развали. Риданията покъртваха цялото ми същество. Почувствувах, че съм страшно изморен, че съм си подбил краката, че пак съм гладен и жаден.

Минаваше вече пладне. Защо блуждаех сам из този град на мъртвите? Защо бях жив, когато целият Лондон лежеше като покойник на смъртното си ложе, покрит с черен саван? Чувствувах се непоносимо самотен. В паметта ми се мяркаха стари приятели, за които не се бях сещал от много години. Идваха ми мисли за отровите по аптеките, за спиртните напитки във винарските изби; спомних си за двете пропили се отчаяни създания, които, доколкото знаех, бяха единствените живи в града освен самия мен…

През Мраморната арка излязох на Оксфорд стрийт и пак се натъкнах на черен прах и няколко трупа, а от решетестите прозорци на мазетата в някои къщи се носеше злокобен смрад. От дългото скитане по жегата бях много ожаднял. С безкрайни усилия успях да се вмъкна в една кръчма и да намеря нещо за ядене и пиене. След като се нахраних, ме обзе голяма умора, влязох в салона зад бюфета, видях там канапе, натъпкано с конски косми, и заспах на него.

Щом се събудих, в ушите ми пак зазвуча този тягостен вой: „Ул-ла, ул-ла, ул-ла.“ Беше се вече здрачило; аз открих в бюфета няколко сухара и сирене (имаше и хладилник за месо, но в него не намерих нищо освен червеи), запътих се нататък, към Бейкър стрийт, през редица безмълвни жилищни квартали, от които знам името само на Портмън Скуер, и така най-сетне излязох при Риджънтс Парк. Когато стигнах края на Бейкър стрийт, далече над дърветата видях осветения от залеза шлем на великанската бойна машина, от която се носеше този вой. Аз не се уплаших. Продължих да вървя към марсианеца, сякаш това си беше в реда на нещата. Известно време го наблюдавах, но той не се мърдаше.

Изглежда, само стоеше и викаше, но аз не можех да открия кое го караше да прави това.

Помъчих се да си съставя някакъв план на действия. Този несекващ вик „Ул-ла, ул-ла, ул-ла“ объркваше мислите ми. Може би бях твърде уморен, за да се страхувам. Положително изпитвах повече любопитство да узная причината за този монотонен вой, отколкото страх. Върнах се назад и тръгнах по Парк Роуд с намерението да заобиколя парка, минах под прикритието на къщите и можах да видя този неподвижен, виещ марсианец откъм Сейнт Джонс Ууд. На около двеста крачки от Бейкър стрийт чух разногласно джафкане и видях право насреща ми с къс гнило червено месо в зъбите да се носи куче, преследвано от цяла глутница изгладнели улични псета. Кучето направи широк кръг около мене, сякаш се боеше да не би в моето лице да срещне още един съперник. Джафкането се отдалечи, замря по безмълвната улица и виещите звуци „Ул-ла, ул-ла, ул-ла“ отново се натрапиха на слуха ми.

Натъкнах се на разрушена работна машина на половин път до гарата Сейнт Джонс Ууд. Първо помислих, че през улицата се е съборила някоя къща. Едва когато се покатерих между развалините, с изненада видях, че пред мен, с огънати, изпочупени и извити пипала, сред причинени от самия него съсипии, лежи един механически Самсон. Предната част беше разбита на парчета. Изглеждаше така, сякаш се беше блъснала слепешката право в къщата и е била затрупана при сгромолясването й. Тогава си рекох, че това е могло да се случи, ако управляващият марсианец е загубил контрол над работната си машина. Не можех да се покатеря между останките, за да проверя, а вече се беше толкова стъмнило, че не можех да видя кървавите петна по седалката и огризания от кучетата хрущял на марсианеца.

Учуден още повече от всичко видяно, продължих към Примроуз Хил. Далече, през една пролука между дърветата, видях втори марсианец, неподвижен като първия, безмълвно застанал в парка на Зоологическата градина. Малко след развалините около разбитата работна машина пак се появи червеният бурен и аз открих, че целият Риджънтс Канал представлява гъбеста маса от тъмночервена растителност.

Когато минавах по моста, звукът „Ул-ла, ул-ла, ул-ла“ секна. Сякаш някой го беше прерязал. Тишината ми подействува като трясък от гръмотевица.

Смрачените къщи около мене се издигаха едва доловими, неясни и високи; дърветата към парка започваха да се чернеят. От всички страни червеният бурен се катереше между развалините и се извиваше, пълзеше към мен, сякаш искаше да ме покрие в здрача. Започваше да ме загръща нощта — майката на страха и тайнствеността. Но докато беше звучал този глас, самотата, отчаянието бяха търпими; благодарение на него Лондон беше изглеждал още жив и чувството, че около мен има живот, ме крепеше. И изведнъж тази промяна: нещо се случи — аз не знаех какво — и настъпи тишина, която беше осезаема. Зловещо безмълвие и нищо друго.

Лондон ме гледаше от всички страни с призрачен взор. Прозорците на белите къщи приличаха на очните кухини на череп. Във въображението си виждах около мен безшумно да се движат хиляди врагове. Аз се сковах от ужас, изплаших се от безразсъдната си смелост. Улицата пред мен стана непрогледно черна, сякаш намазана с катран, и видях някаква сгърчена фигура да ми препречва пътя. Нямах сили да накарам себе си да продължа. Свих по Сейнт Джонс Ууд Роуд и хукнах презглава да бягам от тази непоносима тишина към Килбърн. До късно след полунощ се крих от нощта и мълчанието в една файтонджийска барачка на Хароу Роуд. Но преди да се съмне, смелостта ми се върна и звездите още грееха на небето, когато отново се запътих към Риджънт Парк. Аз се загубих из улиците и изведнъж в края на някакъв дълъг булевард, в полумрака на ранната зора, видях очертанията на Примроуз Хил. На върха, извисил се към гаснещите звезди, стоеше трети марсианец, прав и неподвижен като другите.

Облада ме безумно решение. Реших да умра и да сложа край на всичко и да си спестя дори труда да се самоубия. Безстрашно се запътих към този титан, но когато се приближих в разгарящия се ден, видях множество черни птици да кръжат и да се трупат около качулката. Сърцето ми подскочи и аз се втурнах да тичам по пътя.

Бързо минах през червените бурени, които бяха запречили Сейнт Едмъндс Терас, прегазих до гърди във вода потока, който бликаше от водопровода към Албърт Роуд, и излязох на тревата, преди да изгрее слънцето. Огромни купища пръст бяха натрупани около билото на хълма и го превръщаха в исполински редут — това беше последното и най-голямо укрепление, направено от марсианците, а иззад тези купища пръст в небето се издигаше тънка струя дим. На фона на небето се мярна и изчезна тичащо куче. Догадката, която беше проблеснала в ума ми, започваше да става по-реална, по-правдоподобна. Аз не се страхувах, аз само треперех от възторг, когато се изкачвах тичешком по нагорнището към неподвижното чудовище. От шлема висяха някакви отпуснати кафяви парцали и гладните птици ги кълвяха и късаха.

След още един миг се бях покатерил по земния насип и стоях на гребена му — вътрешността на редута лежеше в краката ми. Това беше огромна площ с оставени тук и там гигантски машини, грамадни купища материали и странни съоръжения. И пръснати сред всичко това, някои в преобърнати бойни машини, други в неподвижни сега работни машини, а десетина, вкочанясали и безмълвни, наредени един до друг, лежаха марсианците — мъртви! — покосени от предизвикващи гниене и болести бактерии, за борба с които организмът им не е бил подготвен; загинали, както загиваше червеният бурен; след неуспеха на всичките изобретения на човека, покосени от най-нищожните твари, с които господ в мъдростта си бе населил Земята.

Защото всичко бе станало така, както и аз, и мнозина други бихме могли да предвидим, ако ужасът и нечаканата напаст не бяха заслепили нашите умове. Тези зародиши на болестите са взимали своята дан от човечеството от сътворението на света — взимали са я от нашите прародители, преди още те да бяха станали човеци, когато животът първом се появил на Земята. Но благодарение на този естествен подбор между хората у нас се е развила съпротивителна сила; пред никой микроб ние не отстъпваме без борба, а за много от тях — например за тези, които предизвикват гниене в мъртвата материя — живото ни тяло остава неуязвимо. Ала на Марс няма бактерии и щом тези нашественици пристигнали, щом започнали да пият и да се хранят, нашите микроскопични съюзници започнали да подготвят тяхното поражение. Още когато съм ги наблюдавал, те са били безвъзвратно обречени, те са умирали и гниели още докато се движели насам и натам. Това е било неизбежно. С цената на милиарди живота човекът е откупил рожденото си право върху Земята и то остава негово въпреки всякакви пришълци; то щеше пак да си остане негово, да бяха марсианците дори десетократно по-могъщи. Защото хората нито живеят, нито умират мърцина.

Тук и там лежаха те пръснати, почти петдесет на брой, в направената от тях огромна яма, застигнати от смърт, която трябва да им се е сторила толкова необяснима, колкото може да бъде всяка смърт. За мен тогава тази смърт бе също необяснима. Аз разбирах само едно нещо — че тези твари, които доскоро са били живи и толкова страшни за хората, бяха мъртви. И аз повярвах за миг, че се е повторило поражението на Сенахирим[2], че господ се е съжалил и ангелът на смъртта ги е покосил през нощта.

Стоях, загледан в ямата, и сърцето ми буйно ликуваше, когато изгряващото слънце запали с лъчите си целия свят. Ямата още тънеше в мрак; мощните машини, такива грамадни и чудновати по своята сила и сложност, тъй чужди на Земята по извивките на очертанията си, зловещо и неясно се издигаха от сенките към светлината. Аз чувах как множество кучета се биеха над труповете, които се тъмнееха в дълбините на ямата, далече в моите крака. Отвъд ямата, на оттатъшния й ръб, плоска, грамадна и странна лежеше летателната машина, с която те са правили опити в нашата по-плътна атмосфера, когато са били изненадани от гниенето и смъртта. Смъртта беше дошла тъкмо навреме. Чух грачене над главата си и вдигнах поглед към огромната бойна машина, която никога вече нямаше да влиза в бой, към раздраните късове червено месо, от които капеше кръв връз съборените пейки на Примроуз Хил.

Обърнах се към склона на хълма и погледнах надолу, където, обкръжени от птици, стояха другите двама марсианци, които бях видял предишната вечер в часа на тяхната смърт. Единият беше умрял, както призоваваше другарите си; може да е умрял последен и гласът му не е млъкнал, докато не се изтощила силата на машината му. Сега тези безвредни триноги кули от лъскав метал блестяха в ярките лъчи на изгряващото слънце.

Около ямата, спасен сякаш по чудо от пълно разрушение, на всички страни се простираше великият Баща на градовете. Онези, които са виждали Лондон само загърнат с мрачното му димно наметало, едва ли могат да си представят разбудената нескрита красота на безмълвните му и безлюдни домове.

На изток, над почернелите развалини на Албърт Терас и разцепилата се игла на църковното кубе, слънцето блестеше ослепително в безоблачни небеса, а тук и там някой ръб в безбрежната пустош от покриви пречупваше светлината и я отразяваше със свирепа сила.

На север лежаха Килбърн и Хампстед, синкаво море от къщи; на запад големият град тънеше в мъгла; на юг, отвъд марсианците, ясни и дребни в светлината на изгрева изпъкваха зелените вълни на Риджънтс Парк, хотелът „Лангъм“, кубето на Албърт Хол, Имперският институт и гигантските дворци по Бромптън Роуд, а зад тях неясно се открояваха назъбените развалини на Уестминстър. Далече се синееха възвишенията на Съри и като две сребърни пръчици блестяха кулите на Кристалния палат. Куполът на катедралата „Свети Павел“ се чернееше на фона на разденилото се небе и аз за първи път видях, че на западната й страна зееше грамадна дупка.

И както гледах този безкраен простор от къщи, фабрики и черкви, безмълвни и изоставени от хората, както си мислех за несметните надежди и усилия, за безбройното множество хора, дали живота си за изграждането на тази човешка крепост, и за бързото и безмилостно разрушение, което беше надвиснало над всичко това, когато си дадох сметка, че сянката на заплахата се е отдръпнала, че хората пак могат да живеят по улиците и че този скъп за мене огромен мъртъв град ще си възвърне живота и могъществото, усетих вълна на умиление и сълзите ми едва не закапаха.

Край на мъченията! Още същия ден ще започне изцелението. Останалите живи, пръснати по цялата страна — без водачи, без закони, без храна, като овце без пастир, — хилядите, които са избягали по море, ще започнат да се връщат; пулсът на живота, все по-силен и по-силен, ще затупти отново из празните улици и безлюдни площади. Колкото и големи да са разрушенията, ръката на разрушителя е спряна. Всичките зловещи развалини, почернелите скелети на къщи, които гледат тъй мрачно озарената от слънцето трева по хълма, скоро ще заехтят от чуковете на възстановителите и ще зазвънтят от потракването на мистриите им. При тази мисъл прострях ръце към небето и възнесох благодарност на бога. „След година — мислех си аз, — след една година…“

И изведнъж със съкрушителна сила ме завладяха мисли за самия мен, за жена ми, за стария живот, изпълнен с надежди и нежни грижи, свършил безвъзвратно и завинаги.

Бележки

[1] Серпантината — декоративна водна площ в Хайд Парк. — Б.пр.

[2] Сенахирим — древносирийски цар, чиято войска, обсадила Ерусалим, според библейското предание била унищожена за една нощ от ангела на смъртта. — Б.пр.