Включено в книгата
Оригинално заглавие
The War of the Worlds, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 28 гласа)

По-долу е показана статията за Война на световете от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Емблема за пояснителна страница Вижте пояснителната страница за други значения на Война на световете.

Война на световете
The War of the Worlds
Корица на първото издание
Корица на първото издание
Автор Хърбърт Уелс
Първо издание 1898 г.
Обединено кралство
Оригинален език английски
Жанр научна фантастика

бележки
Война на световете в Общомедия

Война на световете (на английски: The War of the Worlds) e ранен научно-фантастичен роман (1898) от Хърбърт Уелс, който описва нашествието на Земята на извънземни от Марс, използващи лазер/мазер - подобни топлинни лъчи, химически оръжия и механични трикраки бойни машини („триподи“), предтечи на танка. След преодоляване на съпротивата, Марсианците унищожават по-голямата част от източна Великобритания, включително Лондон, преди ненадейно да бъдат убити от земните болести, за които нямат имунитет.

Романът е екранизиран неколкократно, като най-значимите филми са от 1953 и 2005 година. Последната екранизация принадлежи на известния американски режисьор и продуцент Стивън Спилбърг. Действието и на двата филма е пренесено в съвремието.

Романът е залегнал в основата на рок-опера от 1978 г., автор на която е Джеф Уейн – „Jeff Wayne's Musical Version of The War of The Worlds“. Сюжета пресъздава оригиналната викторианска Англия.

Сюжет

Действието в романа се развива в края на 19 век. Историята е проследена през очите на анонимен разказвач, който посещава своя приятел астроном Огилви в неговата обсерватория. През телескоп двамата наблюдават серия от взривове на повърхността на Марс, вследствие на които се появяват летящи към Земята гигантски газови кълба. Скоро след това край Хорсел, в околностите на Лондон, се разбива неопределено небесно тяло. Астрономът Огилви пръв отива да огледа кратера, и в дъното му намира странен извънземен цилиндър. Впоследствие около кратера се събира голяма тълпа, част от която е и разказвачът, чийто дом е наблизо. Малко след това цилиндърът се отваря и от него излизат няколко марсианци – големи създания с пипала, които започват да сглобяват странни машини. На здрачаване сред събралите се хора се появява депутация от знаменосци, изпратени да осъществят контакт с извънземните, но те са изпепелени от невидим топлинен лъч.

Изображение на трипод във френско издание на книгата от 1906.

След това нападение разказвачът завежда съпругата си до Ледърхед при нейните роднини, където тя би трябвало да е в безопасност. По пътя към дома си той вижда марсианските машини в цялата им мощ – огромни, трикраки, въоръжени с топлинни лъчи и т. нар. „черен пушек“ – вид химическо оръжие, силно токсичен черен газ. Триподите изпепеляват армейските части, разположени около кратера и после продължават напред към близките градове. Разказвачът среща и дезертиращ артилерист, от който научава, че още един извънземен цилиндър се е приземил по пътя между Уокинг и Ледърхед. Двамата мъже се опитват да стигнат до Уокинг, но по време на нова марсианска атака при Шепъртън се разделят.

Из южна Англия продължават да се приземяват марсиански цилиндри. Впоследствие започва масирана евакуация на Лондон. Край Шепъртън един от триподите е унищожен с артилерийски обстрел, и още два – след нападение на торпедоносеца-таран Тъндър Чайлд, който в хода на сраженията е потопен. След това обаче атаките на марсианците стават по-агресивни и всякаква организирана съпротива е смазана, а Англия и Лондон – напълно унищожени. В опустошените райони започват да растат червени бурени, които произхождат от Марс.

В крайна сметка разказвачът се озовава в полуразрушена къща заедно с един курат, откъдето двамата наблюдават как марсианските машини използват хора като храна, източвайки кръв директно от телата им. Куратът, който става психически нестабилен при вида на атаките, изпада в истерия. За да не привлича вниманието на извънземните, разказвачът се принуждава да го удари. Тялото на изпадналия в безсъзнание мъж обаче е забелязано от триподите и те го изтеглят с пипалата си от къщата. След това марсианците продължават по пътя си към други населени места и разказвачът получава възможност да избяга от полуразрушената къща и да отиде в Лондон. Там той намира марсианците и червените бурени мъртви, унищожени от земни патогенни бактерии, а по-късно среща жена си. В крайна сметка нашествениците са победени, а човечеството придобива много по-мащабен поглед върху живота и вселената.

Вижте също

Външни препратки

XVI
Бягството от Лондон

Сега разбирате стихийната вълна на страха, заляла най-големия град в света в ранните зори на понеделник — поточето от бежанци бързо се разраснало в порой, който бурно се пенел и блъскал около железопътните гари, надигал се в бясна борба около корабите на Темза и се устремявал по всяко възможно корито, водещо на север и изток. Към десет часа полицията, а към пладне дори и железопътните компании започнали да се разстройват, да губят своята стегнатост и работоспособност, да се разпадат, размекват и най-после да се загубват в бързо топящия се обществен организъм.

Всички железопътни линии на север от Темза и жителите на югозападната част в Канън Стрийт били предупредени в неделя към полунощ и влаковете се препълнили. Още в два часа през нощта хората яростно се биели, за да пътуват прави. Към три имало прегазени и смачкани хора чак в Бишопсгейт Стрийт, на около двеста ярда от гарата на Ливърпул Стрийт; чували се револверни изстрели, имало намушкани с ножове и полицаите, които били изпратени да пазят ред в движението, капнали и вбесени, чупели главите на хората, които трябвало да охраняват.

Когато се поразденило и машинистите и огнярите започнали да отказват да се върнат в Лондон, стремежът да избягат накарал хората да се насочат във все по-гъсти множества от гарите към пътищата, водещи на север. Към пладне видели един марсианец в Барнс, а облак бавно слягащ се черен пушек се влачел по Темза и по низините на Ламбет и с бавното си движение отрязвал пътя за бягство през мостовете. Друг облак се разстлал над Илинг и заобиколил малко островче оцелели хора на Касъл Хил, които останали живи, но нямало как да се измъкнат.

След безплодно усилие да се качи на северозападен влак в Чок Фарм (локомотивите на влаковете, които вземали пътници на тамошната товарна гара, се врязвали в навалицата от пискащи хора и десетина здравеняци едва успявали да сдържат тълпата да не смаже притиснатия към пещта машинист) брат ми успял да излезе на пътя, проврял се през носещ се напред рой всевъзможни коли и имал късмета да бъде между първите при разбиването на един магазин за велосипеди. Предната гума на докопания от него велосипед се пукнала, когато го измъквал през витрината, но въпреки всичко той се качил и го подкарал, като се отървал само с едно порязване на китката на ръката. Стръмното нагорнище на Хавърсток Хил било задръстено от няколко повалени коня и брат ми тръгнал по Белсайз Роуд.

Така той се измъкнал от кипежа на паниката, тръгнал по Еджуер Роуд и към седем стигнал в Еджуер, гладен и уморен, но доста изпреварил тълпата. Навсякъде край пътя се трупали любопитни и учудени хора. Задминали го доста велосипедисти, няколко конници и два автомобила. Една миля пред Еджуер се счупила шината на едното му колело и велосипедът станал негоден. Той го захвърлил край пътя и влязъл в селото пеша. На главната улица имало отворени дюкяни, а жителите се тълпели по тротоарите, на входовете и прозорците и зяпали с изумление задаващото се необикновено шествие от бежанци. Брат ми сполучил да се нахрани в един хан.

Известно време останал в Еджуер, без да знае какво да прави. Броят на бегълците Се увеличавал. Много от тях, като брат ми, били склонни да останат там. Нямало никакви нови сведения за нашествениците от Марс.

По това време имало вече много хора, но пътят още съвсем не бил задръстен. Първо повечето от бегълците били с велосипеди, но скоро се занизали препускащи автомобили, файтони и каляски и гъсти облаци прах се виели над пътя за Сейнт Олбънс.

Може би някакво неясно намерение да отиде в Челмсфърд, където имал приятели, накарало най-после брат ми да свие в тиха уличка, която отивала на изток. След малко той стигнал ограда, прескочил я и продължил по пътека, водеща на североизток. Минал край няколко самотни селски къщи и край някакви малки селца, на които не научил дори имената. Бегълци имало малко, но на един тревясал селски път към Хай Барнет той се натъкнал на две дами, които станали негови спътнички. Настигнал ги тъкмо навреме, за да ги спаси.

Той чул писъците им и когато избързал до завоя на пътя, видял двама мъже, които се мъчели да ги смъкнат от запрегната с пони малка кола, а трети едва смогвал да задържи главата на уплашеното пони. Едната от дамите, ниска жена с бяла рокля, само крещяла; друга та, чернокоса и стройна, шибала мъжа, който я стискал за рамото, с камшика в свободната си ръка.

Брат ми веднага разбрал каква е работата, извикал и изтичал при боричкащите се. Единият от мъжете оставил дамите и се обърнал към него, а брат ми, който е отличен боксьор, като разбрал по изражението на противника, че няма да мине без бой, веднага замахнал и го запратил под колелото на каляската.

Положението не позволявало да се мисли за кавалерство в боя, затова брат ми го зашеметил с един ритник и сграбчил за яката този, който стискал рамото на стройната дама. Той чул тропот на копита, камшикът се впил в лицето му и третият противник го ударил между очите, а мъжът, когото бил хванал, се изтръгнал и хукнал по пътя в посоката, откъдето дошъл брат ми.

Малко замаян, той се намерил лице срещу лице с човека, който току-що бе държал главата на коня, и забелязал, че колата с люшкане се отдалечава по пътя, а жените в нея гледат назад. Противникът му, снажен нехранимайко, се опитал да се вкопчи в него, но той го спрял с един юмрук в лицето. Тогава, като си дал сметка, че е останал сам, брат ми се изплъзнал и се спуснал по пътя подир колата; якият мъжага го подгонил, а побягналият противник се върнал и вървял отдалече след другаря си.

Изведнъж брат ми се спънал и паднал; по-близкият преследвач се претърколил през него и брат ми скочил на крака, но се намерил отново пред двама противници. Надали щял да се справи с тях, ако стройната дама не спряла смело и не му се притекла на помощ. Както се разбрало, тя имала револвер, но когато двете с другарката й били нападнати, той бил под седалката. Тя гръмнала от разстояние шест ярда и насмалко не улучила брат ми. По-страхливият от разбойниците си плюл на петите, а другият го последвал, като го ругаел за малодушието му. Двамата спрели по-нататък на пътя, където лежал в безсъзнание третият.

— Вземете това! — казала стройната дама и дала на брат ми револвера си.

— Върнете се в колата — рекъл й брат ми и избърсал кръвта от цепнатата си устна.

Тя се обърнала, без да продума (и двамата не могли да си поемат дъх), и заедно с брат ми се приближила до дамата с бяла рокля, която се мъчела да задържи уплашеното пони.

Разбойниците, изглежда, се отказали. Когато погледнал пак назад,, брат ми видял, че си отиват.

— Ако ми позволите, ще седна тука — рекъл брат ми и се качил на свободната предна седалка. Дамата хвърлила един поглед назад.

— Дайте ми поводите — казала тя и шибнала понито с камшика. След малко един завой на пътя скрил тримата мъже от погледа на брат ми.

Така, съвсем неочаквано, запъхтян, с цепната устна, подута буза и разкървавени юмруци, той се намерил в една кола с тези две жени на непознат междуселски път.

Той узнал, че едната е съпруга, а другата по-малка сестра на лекар от Станмор, който се върнал призори от визита при тежко болен в Пинър и на някаква гара по пътя чул за напредването на марсианците. Лекарят побързал у дома, събудил двете жени (слугинята ги напуснала два дена преди това), увил малко храна, сложил револвера, за късмет на брат ми, под седалката и им казал да тръгнат за Еджуер със сметката да вземат оттам влака. Сам той останал да предупреди съседите. Казал им, че щял да ги настигне към четири и половина сутринта, а вече било почти девет и още го нямало. Те не могли да спрат в Еджуер поради все по-голямото движение през селото и затова свърнали в този страничен път.

Такава била историята, която дамите разправили несвързано на брат ми, когато след малко пак спрели близо до Ню Барнет. Той обещал да остане с тях, поне докато могат да решат какво да правят или докато дойде лекарят, и ги уверил, че бил отличен стрелец с револвер (съвършено непознато оръжие за него), за да им вдъхне самоувереност.

Те си направили нещо като стан край пътя и понито се почувствувало щастливо в живия плет. Брат ми им разправил за собственото си бягство от Лондон и всичко, което знаел за тези марсианци и техните похвати. Слънцето се качило по-високо в небето и след известно време разговорът замрял и отстъпил мястото си на тревожно очакване. По пътя минали няколко пешеходци и брат ми ги разпитал за всичко, което знаели. Всеки най-откъслечен отговор задълбочавал впечатлението му за великото бедствие, сполетяло човечеството, и затвърдявал убеждението за необходимостта незабавно да продължат бягството. Той настоял в този смисъл пред дамите.

— Ние имаме пари — казала стройната дама и смутено се запънала, загдето се издала.

Очите й се срещнали с очите на брат ми и смущението й минало. — И аз имам — отговорил брат ми.

Тя се доизказала, че имала цели тридесет фунта в злато и една петфунтова банкнота и намекнала, че с тези пари ще могат да се качат на влак в Сейнт Олбънс или Ню Барнет. Брат ми смятал, че не може да се надяват на това, като се имала предвид яростта, с която лондончаните претъпквали влаковете, и споделил с тях своя план да минат направо през Есекс до Харич и оттам просто да избягат с параход от Англия.

Мисис Елфинстън (така се казвала жената с бялата рокля) не искала да се вслуша в никакви доводи и само се вайкала за „Джордж“; обаче зълва й била удивително спокойна и благоразумна и най-после се съгласила с предложението на брат ми. И така, с намерението да пресекат Големия северен път те продължили към Барнет, при което брат ми водел понито за юзди, та да му спести колкото може повече сили.

Колкото по-високо се издигало слънцето, толкова по-нетърпимо горещ ставал денят, а дебелият пласт белезникав пясък под краката им се нажежил и ослепително блестял, тъй че те пътували много бавно. Плетищата били сиви от прахоляк. И колкото повече се приближавали до Барнет, толкова по-силно долитала до тях някаква възбудена глъч.

Започнали да срещат повече хора. В по-голямата си част те вървели вперили очи напред, бръщолевели неразбрано някакви думи, били измъчени, изтощени, нечисти. Един мъж с фрак ги отминал пеша, със забит в земята поглед. Те го чули да говори и като се обърнали, видели, че с едната ръка се е вкопчил в косата си, а с другата нанасял удари на някакви невидими същества. Когато този припадък на бяс свършил, той продължил да върви, без да се обръща назад.

По-нататък, към кръстопътя южно от Барнет, брат ми и спътничките му видели през нивите отляво да се приближава жена с дете на ръце и други две деца; след това минал мъж с мръсни черни дрехи, с дебел бастун в едната ръка и малко куфарче в другата. После от завоя на селския път, измежду вилите, които го ограждали при сливането му с главния път, се задала каручка, теглена от потно черно пони и карана от младеж с жълтеникаво лице и с посивяло от прах бомбе. В каручката имало три момичета, фабрични работнички от Ийст Енд, и две деца.

— Ще излезем ли оттука в Еджуер? — попитал коларят, пребледнял и с безумен поглед, а когато брат ми отговорил, че ще излезе, ако завие наляво, веднага шибнал понито, без да си направи труд да му поблагодари. Брат ми забелязал възсив пушек или мъгла да се вдига от къщите пред тях и да забулва бялата фасада на една тераса оттатък пътя, която се виждала между гърбовете на вилите. Изведнъж мисис Елфинстън извикала, тъй като множество димящи червени огнени езици лумнали над къщите на фона на знойното синьо небе. Развълнуваната глъч се превърнала сега в безредна смесица от множество гласове, скрибуцане на множество колелета, скърцане на каруци и отсечен тропот на копита. Черният път правел остър завой на някакви си петдесетина ярда от кръстопътя.

— Боже господи!. — възкликнала мисис Елфинстън. — Къде ни карате?

Брат ми спрял.

Защото главният път представлявал кипящ хорски поток, порой от човешки същества, устремили се на север, плътно притиснати едно до друго. Голям облак прах, бял и светещ от прежурящото слънце, правел всичко на двадесет стъпки над земята да изглежда сиво и неясно и непрекъснато се подновявал от бързащите крака на гъмжилото от коне, крачещи пеша мъже и жени и колелата на всевъзможни превозни средства.

— Път! — долетели до брат ми отделни гласове. — Дайте път!

Когато се приближили до пресечката на междуселския и главния път, сторило им се, че влизат в пушеците на някакъв пожар — тълпата ревяла като огъня, а прахолякът бил горещ и лют. И наистина, малко по-нагоре една вила горяла, бълвала огромни кълба черен дим през пътя и увеличавала бъркотията.

Край тях минали двама мъже. После изпоцапана жена, която носела вързоп и плачела. Изгубило се ловно куче с изплезен език, уплашено и нещастно, нерешително се завъртяло около тях и избягало, когато брат ми замахнал към него.

Доколкото могли да видят между къщите отдясно, пътят към Лондон представлявал бушуващ поток от мръсни, бързащи хора, носещ се между вилите от двете страни; черните глави, притиснатите тела изпъквали по-ясно, когато се устремявали към завоя, отминавали го и пак се сливали в едно общо отдалечаващо се множество, което най-после се загубвало в облаци от прах.

— Карайте! Карайте! — крещели гласовете. — Път! Път!

Ръцете на задните опирали в гърба на предните. Брат ми вървял до главата на понито. Непреодолимо привлечен от гледката, той бавно, крачка по крачка, пристъпвал по селския път.

Еджуер представлявал сцена на бъркотия, Чок Фарм — неудържим бунт, а тука цялото население било тръгнало на път. Трудно могло да си представи човек тази сган. Тя нямала свой собствен облик. Отделните фигури се точели край ъгъла и се отдалечавали гърбом към групичката на черния път. Отстрани вървели тези, които били пеша; за да не ги прегазят колелетата, те се препъвали в рововете, блъскали се един в друг.

Каруците и каляските се трупали една подир друга и не оставяли много място за онези по-бързи и по-нетърпеливи коли, които от време на време, щом им се представял случай, се стрелвали напред и карали пешаците да се притискат до оградите и портите на вилите.

— По-бързо! — викали всички. — По-бързо! Те идат!

В една талига стоял слепец с униформата на Армията на спасението, размахвал сгърчените си пръсти и крещял: „Вечност! Вечност!“. Той викал дрезгаво и много силно, тъй че брат ми го чувал дълго след като старецът се загубил от погледа му в прахоляка. Някои от хората, които препълвали каруците, шибали безразсъдно конете и се карали с други колари; някои седели неподвижно, загледани в пространството с измъчени очи; някои си гризели ръцете от жажда или лежали проснати на дъното на своите коли. Мундщуците на конете били покрити с пяна, очите им — кръвясали.

Имало безброй файтони, каляски, фургони, каруци; пощенска кола, боклукчийска гальота с надпис „Енория Сейнт Панкрас“, огромна платформа за дървен материал, претъпкана с нехранимайковци. Трополяла каруца на някаква пивоварна фабрика и предните й колелета били опръскани с прясна кръв.

— Дайте път! — викали разни гласове. — Дайте път!

— Вечност! Вечност! — ехтяло нейде отдалеч.

В тълпата кретали тъжни, изнурени жени, добре облечени, с деца, които плачели и се препъвали; изисканите им дрешки били покрити с прах, уморените личица — мокри от сълзи. С много от тях имало и мъже, някои готови да помогнат, други навъсени и озлобени. В общата навалица се влачели капнали скитници, облечени с избелели черни дрипи, с облещени очи, кресливи гласове и мръсна уста. Имало снажни работници, които си пробивали път напред, отчаяни, разрошени мъже, облечени като чиновници или търговски служащи, които се мъчели да не изостанат назад; брат ми забелязал ранен войник, мъже с униформи на железопътни носачи, една нещастница по нощница, наметната отгоре с палто.

Но колкото разнородна и да била по състав, тази сбирщина имала и нещо общо. Страх и мъка се четели по всички лица и страхът ги гонел напред. Всяка врява нагоре по пътя, всяка разправия за някое място в каруца карала цялата сган да ускорява крачките си; дори човек, дотолкова уплашен и сломен, че му се подгъвали коленете, се наелектризирвал за миг от прилив на нови сили. Горещината и прахолякът били вече оказали своето въздействие върху това множество. Кожата им била пресъхнала, устните — почернели и напукани. Всички били жадни, грохнали и с набити крака. И сред различните викове се чували спорове, упреци, стонове от преумора и изтощение; гласовете на повечето били прегракнали и слаби. И над всичко това се носело като припев:

— Път! Път! Марсианците идат!

Малцина спирали и се отбивали от общото течение. Черният път се съединявал с главния косо, бил тесен и създавал лъжлива представа, че идва откъм Лондон.

Въпреки това човешки поток нахлувал в устието му — слабаци, изблъскани от течението, които в повечето случаи се спирали само за миг да си починат и се впускали в него отново. Малко по-назад на черния път, между двама навели се над него приятели, лежал мъж с разголен крак, превързан с кървави парцали. Той бил щастливец, понеже имал приятели.

Едно дребно старче с подстригани по войнишки побелели мустаци и мръсен черен редингот с куцане се отбило, седнало до колата, събуло обувката си (по чорапа му имало кървави петна), изтърсило от нея камъче и закуцукало пак напред; след това осем или деветгодишно момиченце, съвсем само, се тръшнало под живия плет близо до брат ми и се разплакало.

— Не мога повече да вървя! Не мога повече да вървя!

Брат ми се отърсил от сковалото го изумление, вдигнал детето с благи думи, за да го занесе на мисис Елфинстън. Щом брат ми го докоснал, момиченцето като че ли се уплашило и замълчало.

— Елън! — изпищяла една жена в тълпата с ридаещ глас. — Елън!

И детето внезапно се изтръгнало от брат ми с вик:

— Мамо!

— Те идат — обадил се някакъв човек, дошъл с кон по черния път.

— Махайте се от пътя там! — закрещял един кочияш от висока капра и брат ми видял на черния път да завива карета.

Хората се запритискали един в друг, за да не ги сгази конят. Брат ми дръпнал понито и колата до самия жив плет и кочияшът минал край него и спрял на завоя. Това била карета с ок за два коня, но я теглел само един.

Брат ми видял смътно през прахоляка двама мъже да изваждат нещо на бяла носилка и внимателно да го слагат на тревата до плета.

Единият от мъжете изтичал при брат ми.

— Къде има вода? — попитал той. — Той е на умиране и е много жаден. Това е лорд Гарик.

— Лорд Гарик! — възкликнал брат ми. — Върховният съдия?

— Вода? — повторил мъжът.

— Може да има чешма в една от тия къщи — казал брат ми. — Ние нямаме вода. Аз не смея да оставя своите хора.

Мъжът започнал да се блъска в тълпата към портата на ъгловата къща.

— Карай напред! — викали хората и го мушкали. — Те идат! Карай напред!

Тогава вниманието на брат ми било отвлечено от брадат мъж с орлово лице; той мъкнел малко куфарче, което се цепнало тъкмо когато погледът на брат ми спрял върху му, и рукналата от него златна струя се разпиляла на отделни жълтици, щом допряла земята. Те се търколили на всички посоки под краката на блъскащите се хора и коне. Мъжът се спрял и безсмислено се вторачил в купа пари; в това време стръката на един файтон го ударила по рамото и той залитнал. С уплашен вик мъжът отскочил назад и насмалко не попаднал под колелото на една талига.

— Път! — викали му от всички страни. — Дай път!

Щом файтонът отминал, той се хвърлил с протегнати ръце върху купчината жълтици и започнал с шепи да си тъпче джобовете. Един кон се вдигнал на задните крака до самия него и след миг, както се канел да стане, мъжът попаднал под конските копита.

— Стой! — изкрещял брат ми, блъснал настрана някаква жена и се помъчил да хване коня за юздите.

Преди да го стигне, той чул писък изпод колелетата и в прахоляка видял едната шина да минава през гърба на нещастника. Коларят шибнал с камшика брат ми, който се опитал да обиколи колата. Многогласият рев ехтял в ушите му. Поваленият се гърчел в праха сред разпилените си пари и не можел да стане, защото колелото му пречупило гръбнака и краката оставали безжизнени и неподвижни. Брат ми се изправил и завикал на следващия колар; някакъв мъж на черен кон му се притекъл на помощ.

— Дръпнете го от пътя — казал той.

Брат ми хванал ранения със свободната си ръка за яката и го помъкнал настрана. Но той все още посягал към своите пари и с яростен поглед заудрял брат ми с пълния си със злато юмрук.

— Карай! Карай! — викали ядни гласове отзад. — Път! Път!

Чул се трясък и окът на една каляска се врязал в каруцата, която беше спрял човекът на черен кон. Брат ми се озърнал и тогава собственикът на златото извил глава и захапал ръката му, която го държала за яката. Колите се сблъскали, черният кон уплашено се дръпнал настрана, а конят на каруцата препуснал напред. Едното му копито останало на косъм да закачи брат ми. Той пуснал падналия мъж и отскочил назад. Тогава видял ядът да се сменя с ужас в очите на поваления нещастник, а след миг го загубил от погледа си, понеже бил повлечен назад и изблъскан оттатък началото на черния път и трябвало с всички сили да се бори с хорския поток, за да се върне.

Той видял, че мис Елфинстън била закрила очите си с ръка, а едно детенце, с присъщата на децата липса на разбиране и съчувствие, гледало с разширени очи нещо прашно, което неподвижно се чернеело, газено и мачкано от търкалящите се колелета.

— Хайде да се върнем! — извикал брат ми и взел да обръща понито. — Не можем да минем през този… ад — добавил той и те се върнали стотина ярда по пътя, по който били дошли, докато вилнеещата тълпа не се скрила от погледа им.

Когато минавали завоя на пътя, брат ми видял лицето на умиращия в рова под плета, смъртно бледо и разкривено, лъскаво от пот. Двете жени седели безмълвни, свивали се на местата си и потрепервали.

Сетне, оттатък завоя, брат ми пак спрял. Мис Елфинстън била бяла като чаршаф, а снаха й седяла и плачела, твърде много разстроена, дори за да призовава „Джордж“. Брат ми бил ужасен и не знаел какво да прави. Щом още обърнали назад, той разбрал колко наложително и неизбежно било да се опитат да прекосят главния път. Като взел внезапно решение, той се обърнал към мис Елфинстън.

— Трябва да вървим натам — казал той и отново обърнал понито.

За втори път през този ден девойката показала колко струва. За да си пробият път в хорския поток, брат ми се спуснал напред и спрял коня на един файтон, а девойката в това време подкарала понито пред самата му муцуна. За миг колелото на някаква каруца се закачило за тяхното и откъснало дълго парче от страната на колата. След малко течението ги подхванало и повлякло напред с общия поток. Брат ми, с червени дамги от камшика на файтонджията по лицето и ръцете, се качил в колата и взел от нея поводите.

— Насочете револвера срещу човека зад нас, ако вземе да ни притиска прекалено много — казал той и й подал оръжието. — Не!… Насочете го срещу коня му.

След това започнал да дебне случай да се промъкне на дясната страна на пътя. Но веднъж влязъл в потока, той като че ли изгубил собствената си воля и се превърнал в част от тази прашна върволица бегълци. Потокът ги повлякъл през Чипинг Барнет и те били вече почти цяла миля отвъд центъра на градчето, когато успели да се проврат на отсрещната страна на пътя. Врявата и бъркотията били неописуеми, но в града и извън него пътят се разделя на много места, което донякъде намалило навалицата.

Те се насочили на изток, през Хадли, и там от двете страни на пътя и на още едно място по-нататък застигнали огромно множество хора, които пиели от реката, а някои се биели, за да стигнат до водата. Още по-нататък, от височината до Ийст Барнет, видели два влака да се движат бавно един след друг, без свирки и без ред, почернели от хора, накачили се дори и върху въглищата зад локомотивите и да отиват на север по линията на Големите северни железници. Брат ми предполагал, че пътниците са били натоварени извън Лондон, понеже по това време безогледният ужас на хората изключвал възможността да се използуват централните гари.

Брат ми и двете жени замръкнали близо до това място, тъй като преживените през деня мъки докрай изтощили и тримата. Започнали да ги измъчват първите пристъпи на глада; нощта била студена и никой от тях не посмял да заспи. А в мрака край техния стан много хора бързали по пътя — те бягали от стаилите се пред тях незнайни опасности и отивали в посоката, от която дошъл брат ми.