Включено в книгата
Оригинално заглавие
The War of the Worlds, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 28 гласа)

По-долу е показана статията за Война на световете от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Емблема за пояснителна страница Вижте пояснителната страница за други значения на Война на световете.

Война на световете
The War of the Worlds
Корица на първото издание
Корица на първото издание
Автор Хърбърт Уелс
Първо издание 1898 г.
Обединено кралство
Оригинален език английски
Жанр научна фантастика

бележки
Война на световете в Общомедия

Война на световете (на английски: The War of the Worlds) e ранен научно-фантастичен роман (1898) от Хърбърт Уелс, който описва нашествието на Земята на извънземни от Марс, използващи лазер/мазер - подобни топлинни лъчи, химически оръжия и механични трикраки бойни машини („триподи“), предтечи на танка. След преодоляване на съпротивата, Марсианците унищожават по-голямата част от източна Великобритания, включително Лондон, преди ненадейно да бъдат убити от земните болести, за които нямат имунитет.

Романът е екранизиран неколкократно, като най-значимите филми са от 1953 и 2005 година. Последната екранизация принадлежи на известния американски режисьор и продуцент Стивън Спилбърг. Действието и на двата филма е пренесено в съвремието.

Романът е залегнал в основата на рок-опера от 1978 г., автор на която е Джеф Уейн – „Jeff Wayne's Musical Version of The War of The Worlds“. Сюжета пресъздава оригиналната викторианска Англия.

Сюжет

Действието в романа се развива в края на 19 век. Историята е проследена през очите на анонимен разказвач, който посещава своя приятел астроном Огилви в неговата обсерватория. През телескоп двамата наблюдават серия от взривове на повърхността на Марс, вследствие на които се появяват летящи към Земята гигантски газови кълба. Скоро след това край Хорсел, в околностите на Лондон, се разбива неопределено небесно тяло. Астрономът Огилви пръв отива да огледа кратера, и в дъното му намира странен извънземен цилиндър. Впоследствие около кратера се събира голяма тълпа, част от която е и разказвачът, чийто дом е наблизо. Малко след това цилиндърът се отваря и от него излизат няколко марсианци – големи създания с пипала, които започват да сглобяват странни машини. На здрачаване сред събралите се хора се появява депутация от знаменосци, изпратени да осъществят контакт с извънземните, но те са изпепелени от невидим топлинен лъч.

Изображение на трипод във френско издание на книгата от 1906.

След това нападение разказвачът завежда съпругата си до Ледърхед при нейните роднини, където тя би трябвало да е в безопасност. По пътя към дома си той вижда марсианските машини в цялата им мощ – огромни, трикраки, въоръжени с топлинни лъчи и т. нар. „черен пушек“ – вид химическо оръжие, силно токсичен черен газ. Триподите изпепеляват армейските части, разположени около кратера и после продължават напред към близките градове. Разказвачът среща и дезертиращ артилерист, от който научава, че още един извънземен цилиндър се е приземил по пътя между Уокинг и Ледърхед. Двамата мъже се опитват да стигнат до Уокинг, но по време на нова марсианска атака при Шепъртън се разделят.

Из южна Англия продължават да се приземяват марсиански цилиндри. Впоследствие започва масирана евакуация на Лондон. Край Шепъртън един от триподите е унищожен с артилерийски обстрел, и още два – след нападение на торпедоносеца-таран Тъндър Чайлд, който в хода на сраженията е потопен. След това обаче атаките на марсианците стават по-агресивни и всякаква организирана съпротива е смазана, а Англия и Лондон – напълно унищожени. В опустошените райони започват да растат червени бурени, които произхождат от Марс.

В крайна сметка разказвачът се озовава в полуразрушена къща заедно с един курат, откъдето двамата наблюдават как марсианските машини използват хора като храна, източвайки кръв директно от телата им. Куратът, който става психически нестабилен при вида на атаките, изпада в истерия. За да не привлича вниманието на извънземните, разказвачът се принуждава да го удари. Тялото на изпадналия в безсъзнание мъж обаче е забелязано от триподите и те го изтеглят с пипалата си от къщата. След това марсианците продължават по пътя си към други населени места и разказвачът получава възможност да избяга от полуразрушената къща и да отиде в Лондон. Там той намира марсианците и червените бурени мъртви, унищожени от земни патогенни бактерии, а по-късно среща жена си. В крайна сметка нашествениците са победени, а човечеството придобива много по-мащабен поглед върху живота и вселената.

Вижте също

Външни препратки

XIII
Как се събрах с викария

След като получиха този неочакван урок за силата на земното оръжие, марсианците се оттеглиха при първоначалните си позиции на Хорселската мера и както бързаха и бяха натоварени с останките на разбития си другар, без съмнение пропуснаха много случайни и незначителни жертви като мене. Ако бяха изоставили своя другар и продължили веднага напред — между тях и Лондон нямаше по това време други прегради освен батареи от дванадесетфунтови оръдия, — те положително щяха да стигнат столицата преди вестта за приближаването им; появяването им щеше да бъде толкова неочаквано, страшно и унищожително, колкото е било земетресението, разрушило Лисабон преди един век.

Но те не бързаха. Цилиндър след цилиндър потегляше по своя между планетен път; всяко денонощие им донасяше подкрепление. В същото време военните и морски власти, ясно разбрали вече огромната мощ на врага, работеха с бясна енергия. Всяка минута ново оръдие заставаше на позиция и до разсъмване всяка горичка, всяка редица извънградски вили по хълмистите склонове около Кингстън и Ричмънд маскираха по едно дебнещо черно дуло. А по овъглената и опустошена площ — едно на друго към двадесет квадратни мили, — сред която се намираше лагерът на марсианците на Хорселската мера, през опожарените и разрушени села сред зелени дървета, под почернелите и димящи сводове, били едва до вчера борови гори, пълзяха предани разузнавачи с хелиографи, които трябваше да предупредят артилеристите за приближаването на марсианците. Ала марсианците вече разбираха как знаем да си служим с артилерията и колко опасна е близостта на хората и никой не можеше да се доближи до някой от цилиндрите на разстояние по-малко от една миля освен с цената на живота си.

Изглежда, тези великани посветили първата половина от следобеда на ходене напред и назад и пренасяне на всичко от втория и третия цилиндър — втория на игрището за голф в Адълстън и третия в Пърфърд — в първата им яма на Хорселската мера. Над нея, високо над прострелите се надлъж и нашир изгорели храсти и разрушени сгради, един от тях останал да стърчи като часовой, а другите изоставили огромните си бойни машини и слезли в ямата. Те работили там усилено до късна нощ и високият стълб гъст зелен дим, който се издигал оттам, се виждал от хълмовете край Мероу, а както казват, дори и от Банстед и Епсъм Даунс.

Докато марсианците зад мен се готвеха така за следващото си нападение, а пред мен човечеството събираше сили за бой, аз потеглих с безкрайни усилия и мъки от пожарищата и пушеците на подпаления Уейбридж към Лондон.

Забелязах течението да влачи изоставена лодка — тя беше много малка и много далече, — свалих почти всичките си подгизнали дрехи, спуснах се да я гоня, стигнах я и с нея успях да избягам от тези съсипии. Гребла в лодката нямаше, но аз загребах, колкото можех, с обгорените си ръце надолу по реката и бавно и мудно заплувах към Холифърд и Уолтън, като се озъртах непрекъснато назад — мисля, че няма нужда да ви обяснявам защо. Пътувах по реката, понеже смятах, че във водата ще се спася най-лесно, ако великаните се върнат.

Сгорещената от падането на марсианеца вода се носеше надолу по течението заедно с мене, тъй че в протежение почти на цяла миля от парата не виждах, кажи-речи, и двата бряга. Веднъж обаче различих върволица черни фигури, бързащи през ливадите откъм Уейбридж. Холифърд като че ли беше безлюден и няколко от къщите, гледащи към реката, горяха. Странно беше да видя в горещия следобед пушеци и малки огнени езичета да се издигат от съвсем спокойното и изоставено селище направо нагоре в знойното синьо небе. Никога преди не бях виждал горящи къщи, без да има бореща се с пожара тълпа. Малко по-нататък нагоре по брега пушеха и тлееха сухи тръстики, а линията на пожара неотклонно се придвижваше напред през ливада с късно окосено сено.

Дълго време се оставих да ме влачи течението. Толкова отпаднал бях от болки и умора след преживените мъчения и толкова горещо беше на реката. После страхът отново надделя и аз се залових отново да греба. Слънцето пърлеше голия ми гръб. Най-сетне, когато Уолтънският мост се показа иззад завоя, трескавото състояние и изтощението победиха страха, аз слязох на Мидълсекския бряг и в пълна изнемога легнах във високата трева. Предполагам, че е било към четири или пет часът. След малко станах, извървях може би половин миля, без да срещна жива душа, и пак легнах в сянката на един плет. Останало ми е в ума, че си говорех на глас или бълнувах през време на това последно усилие. Бях също много жаден и горчиво съжалявах, че не съм пил повече вода. Интересно е, че ме беше яд на жена ми; не мога да си обясня защо, но безсилното ми желание да стигна в Ледърхед ужасно ме дразнеше.

Не си спомням ясно появяването на викария, вероятно съм дрямал. В съзнанието ми остана седналата му фигура с изцапана от сажди риза, с вдигнато нагоре гладко обръснато лице, загледано в слабите отблясъци, които танцуваха по небето, покрито с безкрайни редици влакнести облачета, нежно обагрени от летния залез.

Аз седнах и той стреснато се обърна при лекия шум на движението ми.

— Имате ли вода? — рязко попитах аз. Викарият поклати глава.

— От един час се молите за вода — рече той. Ние помълчахме, една-две минути, преценявайки се един другиго с поглед. Предполагам, че ме е сметнал за доста странна личност — гол, само по просмукани с вода панталони и чорапи, опарен, с черни от пушека лице и рамена. Той имаше безволево лице и вдадена навътре брадичка, косата падаше на почти лененожълти къдрици върху ниското му чело; очите му бяха доста големи, бледосини, с безизразен втренчен поглед. Той заговори отривисто, загледан не в мен, а някъде в пространството.

— Какво значи това? — попита той. — Какво значи всичко това?

Аз го погледнах, но не му отговорих. Той протегна слаба бяла ръка и заговори с почти хленчещ тон:

— Защо се допускат такива неща? С какво сме прегрешили? След като свърши утринната служба, аз се разхождах извън града, за да проясня ума си за следобеда, и изведнъж — огън, земетресение, смърт! Също като в Содом и Гомор! Целият ни труд пропадна, целият ни труд… Какво представляват тия марсианци?

— Какво представляваме ние? — отвърнах му аз, след като се поизкашлях.

Той обгърна коленете си с ръце и пак отправи поглед към мене. Около половин минута ме гледа, без да проговори.

— Разхождах се извън града, за да проясня ума си — повтори той. — И изведнъж — огън, земетресение, смърт!

Викарият отново потъна в мълчание, отпуснал брадичката си почти до колената.

След малко пак подхвана и размаха ръка:

— Целият ни труд… всичките неделни училища… Какво сме сторили… какво е сторил Уейбридж? Всичко погубено… всичко разрушено. Черквата! Едва преди три години я престроихме. Разрушена!… Затрита от лицето на земята! Защо?

Той пак помълча и отново избухна като невменяем.

— Димът от пожарището й ще се възнася во веки веков! — закрещя той.

Очите му запламтяха и той посочи с мършав пръст към Уейбридж.

По това време вече започнах да разбирам какво му има. Страхотната трагедия, засегнала и самия него (очевидно той беше беглец от Уейбридж), беше го докарала до умопобъркване.

— Далече ли сме от Сънбри? — попитах със сдържан тон.

— Какво ще правим? — заговори той. — Нима тези твари са навред? Нима Земята е била захвърлена под тяхна власт?

— Далече ли сме от Сънбри?

— Едва тая сутрин отслужих ранна литургия…

— Положението се е променило — спокойно забелязах аз. — Не бива да губите самообладание. Все още има надежда.

— Надежда!

— Да. Голяма надежда… въпреки всички тези съсипни!

Започнах да му обяснявам моето гледище за положението ни. Отначало той ме слушаше, но постепенно интересът, събудил се в очите му, отстъпи мястото си на предишното вторачено изражение и взорът му започна да блуждае.

— Това трябва да е началото на края — прекъсна ме той. — Краят! Великият и страшен ден на божия съд! Когато човеците ще призовават планините и скалите да се сринат отгоре им и да ги скрият… да ги скрият от лицето на оногова, който седи на престола!

Състоянието му вече ми беше ясно. Прекъснах заплетените си разсъждения, с Мъка се изправих на крака и застанал над него, сложих ръка на рамото му.

— Бъдете мъж! — казах аз. — Вие сте се побъркали от страх! Колко струва вярата, щом се руши пред една беда? Помислете какво са претърпели хората досега от земетресения и наводнения, войни и вулкани! Да не сте мислили, че господ ще направи изключение за Уейбридж? Той не е застрахователен агент.

Известно време викарият седя в пълно мълчание.

— Но как можем да се спасим? — неочаквано попита той. — Те са неуязвими, те са безмилостни.

— Нито едното, нито пък може би и другото — отговорих аз. — И колкото по-могъщи са те, толкова по-трезви и предпазливи трябва да бъдем ние. Един от тях беше убит там преди по-малко от три часа.

— Убит ли! — възкликна той и се озърна наоколо. — Как може да бъдат убивани пратеници божии?

— Аз видях как стана това — продължих да му разправям аз. — Ние случайно сме попаднали в самия вихър на сражението и нищо повече.

— Какво е това, дето припламва в небето? — изведнъж ме попита той.

Обясних му, че това са сигнали с хелиограф, че това е знак в небето, с който хората съобщават за усилията си да ни помогнат.

— Ние сме точно в центъра на събитията, колкото и да е тихо — казах аз. — Тези премигвания в небето говорят за наближаващата буря. Ей там, предполагам, са марсианците, а към Лондон, където се издигат тези хълмове около Ричмънд и Кингстън, под прикритието на дърветата се правят земни укрепления и слагат топове. Току-виж, че марсианците се запътят насам отново…

И още докато говорех, викарият скочи на крака и ме прекъсна с движение на ръката.

— Слушайте! — рече той.

Иззад ниските хълмове отвъд реката се донесе глух ек на два далечни оръдейни изстрела и зловещ далечен вик. После всичко стихна. Един майски бръмбар мина със зумтене през живия плет и покрай нас. Високо на запад, неясен и блед над пушеците на Уейбридж и Шепъртън и над знойното безмълвно великолепие на залеза, се открояваше сърпът на луната.

— По-добре ще е да тръгнем по тази пътека, на север — казах аз.