Включено в книгата
Оригинално заглавие
The War of the Worlds, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 28 гласа)

По-долу е показана статията за Война на световете от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Емблема за пояснителна страница Вижте пояснителната страница за други значения на Война на световете.

Война на световете
The War of the Worlds
Корица на първото издание
Корица на първото издание
Автор Хърбърт Уелс
Първо издание 1898 г.
Обединено кралство
Оригинален език английски
Жанр научна фантастика

бележки
Война на световете в Общомедия

Война на световете (на английски: The War of the Worlds) e ранен научно-фантастичен роман (1898) от Хърбърт Уелс, който описва нашествието на Земята на извънземни от Марс, използващи лазер/мазер - подобни топлинни лъчи, химически оръжия и механични трикраки бойни машини („триподи“), предтечи на танка. След преодоляване на съпротивата, Марсианците унищожават по-голямата част от източна Великобритания, включително Лондон, преди ненадейно да бъдат убити от земните болести, за които нямат имунитет.

Романът е екранизиран неколкократно, като най-значимите филми са от 1953 и 2005 година. Последната екранизация принадлежи на известния американски режисьор и продуцент Стивън Спилбърг. Действието и на двата филма е пренесено в съвремието.

Романът е залегнал в основата на рок-опера от 1978 г., автор на която е Джеф Уейн – „Jeff Wayne's Musical Version of The War of The Worlds“. Сюжета пресъздава оригиналната викторианска Англия.

Сюжет

Действието в романа се развива в края на 19 век. Историята е проследена през очите на анонимен разказвач, който посещава своя приятел астроном Огилви в неговата обсерватория. През телескоп двамата наблюдават серия от взривове на повърхността на Марс, вследствие на които се появяват летящи към Земята гигантски газови кълба. Скоро след това край Хорсел, в околностите на Лондон, се разбива неопределено небесно тяло. Астрономът Огилви пръв отива да огледа кратера, и в дъното му намира странен извънземен цилиндър. Впоследствие около кратера се събира голяма тълпа, част от която е и разказвачът, чийто дом е наблизо. Малко след това цилиндърът се отваря и от него излизат няколко марсианци – големи създания с пипала, които започват да сглобяват странни машини. На здрачаване сред събралите се хора се появява депутация от знаменосци, изпратени да осъществят контакт с извънземните, но те са изпепелени от невидим топлинен лъч.

Изображение на трипод във френско издание на книгата от 1906.

След това нападение разказвачът завежда съпругата си до Ледърхед при нейните роднини, където тя би трябвало да е в безопасност. По пътя към дома си той вижда марсианските машини в цялата им мощ – огромни, трикраки, въоръжени с топлинни лъчи и т. нар. „черен пушек“ – вид химическо оръжие, силно токсичен черен газ. Триподите изпепеляват армейските части, разположени около кратера и после продължават напред към близките градове. Разказвачът среща и дезертиращ артилерист, от който научава, че още един извънземен цилиндър се е приземил по пътя между Уокинг и Ледърхед. Двамата мъже се опитват да стигнат до Уокинг, но по време на нова марсианска атака при Шепъртън се разделят.

Из южна Англия продължават да се приземяват марсиански цилиндри. Впоследствие започва масирана евакуация на Лондон. Край Шепъртън един от триподите е унищожен с артилерийски обстрел, и още два – след нападение на торпедоносеца-таран Тъндър Чайлд, който в хода на сраженията е потопен. След това обаче атаките на марсианците стават по-агресивни и всякаква организирана съпротива е смазана, а Англия и Лондон – напълно унищожени. В опустошените райони започват да растат червени бурени, които произхождат от Марс.

В крайна сметка разказвачът се озовава в полуразрушена къща заедно с един курат, откъдето двамата наблюдават как марсианските машини използват хора като храна, източвайки кръв директно от телата им. Куратът, който става психически нестабилен при вида на атаките, изпада в истерия. За да не привлича вниманието на извънземните, разказвачът се принуждава да го удари. Тялото на изпадналия в безсъзнание мъж обаче е забелязано от триподите и те го изтеглят с пипалата си от къщата. След това марсианците продължават по пътя си към други населени места и разказвачът получава възможност да избяга от полуразрушената къща и да отиде в Лондон. Там той намира марсианците и червените бурени мъртви, унищожени от земни патогенни бактерии, а по-късно среща жена си. В крайна сметка нашествениците са победени, а човечеството придобива много по-мащабен поглед върху живота и вселената.

Вижте също

Външни препратки

X
В бурята

Ледърхед се намира на около дванадесет мили от Мейбъри. Въздухът над тучните ливади отвъд Пърфърд бе напоен с мириса на сено, а живият плет от двете страни на пътя ухаеше и пъстрееше от множество цъфнали шипки. Силната стрелба, разнесла се, докато слизахме от хълма Мейбъри, се прекрати така неочаквано, както и започна, и нощта стана спокойна и тиха. Към девет часа, без всякакви неблагополучия, стигнахме в Ледърхед и аз дадох на коня един час почивка, докато се навечерях при братовчедите и оставих жена си на техните грижи.

Жена ми бе странно мълчалива през време на цялото пътуване и изглеждаше потисната от лоши предчувствия. Аз се мъчех да я успокоя, като й изтъквах, че марсианците са приковани към ямата от собствената си тежест и в краен случай могат само малко да поизпълзят от нея, но тя на всичко отговаряше едносрично. Да не бях дал обещание на кръчмаря, струва ми се, че тя би настояла да пренощувам в Ледърхед. Защо ли не го направих! Спомням си, че лицето й бе много бледо, когато се разделихме.

Аз, от своя страна, бях трескаво възбуден през целия ден. Нещо, много приличащо на военната треска, която от време на време обхваща цивилизованото общество, бе запалило кръвта ми и в душата си не съжалявах чак толкова много, че трябва да се върна тази вечер в Мейбъри. Дори ме беше страх, че последната чута от мен стрелба можеше да означава унищожаването на дошлите от Марс завоеватели. Най-добре мога да определя душевното си състояние, като кажа, че ми се искаше да бъда там при тяхната смърт.

Потеглих обратно към единадесет. Нощта бе неочаквано тъмна; когато излязох от осветения коридор в къщата на братовчедите, тя ми се стори направо непрогледна и беше горещо и задушно, както през деня. Облаците се носеха бързо над главата ми, при все че ни най-малък полъх на вятъра не размърдваше храстите наоколо. Слугата на братовчедите запали двата фенера. За щастие аз знаех пътя много добре. Жена ми стоеше на осветения вход и ме гледаше, докато се качих на двуколката. Сетне рязко се обърна и влезе вътре и останалите на вратата един до друг братовчеди ми пожелаха добър път.

Заразен от страховете на жена си, отначало се чувствувах малко угнетен, но много скоро мислите ми се върнаха към марсианците. Тогава нямах никакво понятие как бе протекло сражението вечерта. Не знаех дори обстоятелствата, които бяха предизвикали стълкновението. Когато минавах през Окъм (аз се връщах по този път, а не през Сенд и Стария Уокинг), на запад видях кървавочервено сияние на хоризонта, което, с приближаването ми, бавно се издигаше все по-високо в небето. Трупащите се облаци на наближаващата буря се смесваха там с гъсти кълба черен и червен дим.

Рипли стрийт беше безлюдна и само някой и друг осветен прозорец нарушаваше общото мъртвило, но там, където пътят прави завой към Пърфърд, малко остана да прегазя купчинка хора, застанали гърбом към мен. Те нищо не ми казаха, когато минах край тях. Нямам представа какво знаеха те за събитията отвъд хълма, нито имам представа дали безмълвните къщи, които отминавах, тънеха в мирен сън, или бяха изоставени и напуснати, или пък хората в тях бдяха, изтръпнали пред ужасите на тази нощ.

От Рипли, докато минах през Пърфърд, пътувах по долината на реката Уей и не виждах червеното сияние. Щом се качих на височинката оттатък Пърфърдската черква, сиянието отново изникна пред погледа ми, а дърветата наоколо ми раздвижиха клони от първия порив на застигналата ме буря. После чух камбаната на Пърфърдската черква да удря полунощ, а след това пред мен на червеното небе се откроиха рязко очертанията на хълма Мейбъри с неговите върхари на дърветата и покриви.

Тъкмо когато съгледах всичко това, призрачен зелен блясък озари пътя около мен и далечната гора към Адълстън. Усетих поводите да се опъват. Видях сякаш зелена огнена нишка да прорязва струпалите се облаци, да осветява внезапно безредните им грамади и да се забива в полето от лявата ми страна. Това беше третата падаща звезда!

Веднага след нейното появление блесна ослепително морава първата светкавица на започващата буря, а над главата ми, като избухнала ракета, изтрещя гръмотевица. Конят захапа юздечката и се стрелна напред.

Към подножието на хълма Мейбъри води полегато надолнище и ние се носехме по него. След първата мълния се засвятка толкова често едно подир друго, колкото не съм виждал никога през живота си. Гръмотевиците преливаха една в друга, придружавани от странно пращене, което звучеше повече като пращене на някаква исполинска електрическа машина, отколкото като обикновените тътнещи отгласи. Пламващата светлина заслепяваше и объркваше и ситна градушка на пориви ме шибаше в лицето, докато слизах по склона.

Отначало не поглеждах нищо освен пътя пред себе си, но после изведнъж вниманието ми бе привлечено от нещо, което се движеше бързо по отсрещния склон на хълма Мейбъри. Първо го взех за мокър покрив на някоя къща, но в светлината на непрекъснато бляскащи мълнии забелязах, че то напредва с бързо търкалящо се движение. Това беше неуловимо видение — един миг влудяващ мрак и сетне в блясък подобен на дневна светлина ясно, рязко и отчетливо изпъкваха червените грамади на сиропиталището до билото на хълма, зелените върхове на боровете и този загадъчен предмет.

Но какво бях видял! Как да го опиша? Един чудовищен триножник, по-висок от много къщи, който крачеше през младите борчета и ги чупеше по пътя си; ходеща машина от лъскав метал, която крачеше сега през храстите, увиснали от нея членести стоманени въжета; шумното дрънчене на движението му, се смесваше с тътена на гръмотевиците. Едно блясване на мълнията и той се открои живо, навел се настрана с два крака във въздуха, за да изчезне и да се появи отново като че ли в същия миг, при следващата светкавица, със стотина ярда по-близо. Можете ли да си представите трикрако столче да се поклаща и неудържимо да пристъпва напред по земята? Такова беше впечатлението, създавано от мигновените припламвания на светкавиците. Но вместо трикрако столче представете си една огромна машина върху тринога стойка.

После изведнъж дърветата на боровата гора пред мен се разделиха, както крехка тръстика се разделя пред пробиващ си пътя човек; те се пречупваха и поваляха, а зад тях се появи втори грамаден триножник, който сякаш се носеше презглава към мен. А аз препусках в галоп насреща му!. При вида на второто чудовище съвсем загубих ума и дума. Без да се спра да погледна още веднъж, извих с все сила главата на коня вдясно и в следващия миг двуколката се прекатури върху коня. стръките се счупиха с трясък, а аз изхвръкнах настрана и тежко цопнах в плитка локва.

Изпълзях почти веднага и с крака все още във водата, се свих под един храст жълтуга. Конят лежеше неподвижно (нещастното животно си беше счупило врата!) и в святкащите мълнии виждах чернеещата се каросерия на преобърналата се двуколка и очертанията на колелото, което продължаваше бавно да се върти. След още един миг исполинският механизъм ме отмина с широка крачка и се заизкачва към Пърфърд.

Погледнато отблизо, това нещо имаше невероятно странен вид, понеже не беше само движеща се по предначертан път бездушна машина. То беше машина, работеща с металическо звънтене, с дълги, гъвкави, блестящи пипала, които се клатеха и удряха в чудноватото й тяло (едно от тях се хвана за младо борче). Тя си избираше пътя, както крачеше напред, и покриващият я бронзов капак мърдаше насам-натам и неволно напомняше оглеждаща се глава. Зад главния корпус имаше огромна маса от бял метал, която приличаше на великански рибарски кош, и когато чудовището мина край мене, кълба зелен дим излизаха от ставите на крайниците му. След миг то се отдалечи.

Толкова можах да видя тогава, и то много смътно поради ослепително припламващите светкавици и непрогледния черен мрак.

На минаване то нададе ликуващ оглушителен вой: „Алу! Алу!“ който надделя над гръмотевиците, и след една минута се намери до своя другар, който на половин миля разстояние се беше навел над нещо в полето. Не се съмнявам, че това нещо в полето е бил третият от десетте цилиндъра, които бяха изстреляни към нас от Марс.

Няколко минути лежах там на дъжда в тъмнината и наблюдавах при непрекъснато святкащите мълнии как тези чудовищни същества от метал се движеха насам-натам в далечината над живите плетове. Започваше да вали ситен град и както се засилваше и отслабваше, очертанията им ту се замъгляваха, ту се открояваха ясно пак. От време на време светкавиците секваха и тогава ги поглъщаше мрак.

Бях мокър до кости от градушката отгоре и водата от локвата отдолу. Мина доста време, докато можах да се отърся от тъпото си изумление, да се измъкна от локвата на по-сухо място и да помисля изобщо за грозящата ме опасност.

Недалеч от мен имаше едностайна дървена селска къщурка, заобиколена от картофена нива. Най-после се изправих на крака и като се навеждах и използувах всяко възможно прикритие, изтичах при къщурката. Зачуках с все сила на вратата, но никой не ме чу (ако въобще е имало някой вътре); след доста чукане се отказах и като се криех през по-голямата част от пътя в един ров, успях да допълзя, незабелязан от тези чудовищни машини, до боровата гора край Мейбъри.

Под прикритието на гората, мокър и треперещ, продължих към дома си. Вървях между дърветата и се мъчех да намеря пътечката. Там беше съвсем тъмно, понеже светкавиците сега се разредиха, а градушката, която се сипеше като из ръкав, падаше на плътни стълбове през пролуките между гъстите клони.

Ако си бях дал ясна сметка за значението на всичко видяно, щях незабавно да се запътя обратно през Байфлит до Стрийт Кобъм и да се върна при жена си в Ледърхед. Но странните неща наоколо и физическите страдания ми пречеха да разсъждавам тази нощ, защото бях целият ожулен, уморен, мокър до кости, оглушен и ослепен от бурята.

Някаква смътна мисъл ме караше да се прибера у дома и това беше единственият изпитван от мен подтик. Аз залитах между дърветата, паднах в някакъв ров и си натъртих колената о една дъска, но най-после изплувах на пътя, който водеше надолу от Коледж Армс. Казвам „изплувах“, защото дъждовната вода влачеше пясъка по надолнището в кален поток. Там, в тъмнината, някой се блъсна в мене така, че залитнах и малко остана да падна.

Той изкрещя от ужас, отскочи настрана и се втурна да бяга, преди да се съвзема дотолкова, че да му заговоря. Стихията на бурята бе тъй силна на това място, че ми струваше огромни усилия да се кача по нагорнището. Аз отидох до оградата отляво и закрачих, като се хващах за пречките.

Близо до върха се спънах в нещо меко и при едно блясване на светкавица видях между краката си куп черно сукно и чифт ботуши. Преди да различа ясно как лежи този човек, припламналата светлина угасна. Останах да стоя над него в очакване на следващата светкавица. Когато тя блесна, видях, че е набит мъж, с евтини, но не и дрипави дрехи: главата му беше извита под тялото и той лежеше сгърчен до самата ограда, сякаш някой със сила го е ударил в нея.

Превъзмогнах отвращението, естествено за човек, който никога още не е докосвал мъртвец, наведох се и го обърнах, за да проверя дали бие сърцето му. Беше мъртъв. Изглежда, беше си счупил врата. Светкавицата блесна за трети път и пред мен се мярна лицето. Аз скочих на крака. Това беше собственикът на „Шареното куче“, от когото бях взел двуколката и коня.

Внимателно прекрачих трупа и продължих нагоре. Минах край полицейския участък и Коледж Армс и се запътих към моята къща. По склона на хълма нямаше никакви пожари, макар че от мерата все още се вдигаше червено сияние и безредни кълба червеникав дим въпреки сипещия се град. Доколкото можех да видя в светлината на мълниите, повечето къщи около мен бяха здрави. При Коледж Армс на пътя лежеше някаква тъмна купчина.

Нататък по пътя, към моста на Мейбъри, се чуваха гласове и шум на крачки, но нямах достатъчно смелост да извикам или да отида при тях. Отключих си, влязох, затворих вратата, превъртях ключа, сложих резето, стигнах със залитане до първото стъпало и седнах. Във въображението си виждах само тези крачещи металически чудовища и смазания в оградата мъртвец.

Аз се свих на първото стъпало, опрях гръб на стената и целият се затресох.