Година
???? (Пълни авторски права)
Форма
Новела
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма
Източник
bukvite.com

ПЪРВА ГЛАВА
НАДОЛУ ПО РЕКАТА

1. СТРАННАТА ЛОДКА

Лодката беше прекрасна. Тясна, с висок нос и скосен бак, тя приличаше на готов за излитане лебед. Триъгълното платно на мачтата беше като разперени криле…

Броколи забеляза лодката още докато тичаше с останалите зайчета надолу по хълма. Не я бе виждал никога преди и нямаше представа на кого може да е, но, Господи, беше прекрасна! Той я посочи на Детелинка:

— Мислиш ли, че ще ни позволят да се повозим?

Зайката бежешком сви рамене:

— Защо пък не? Такава хубава лодка сигурно си има добър стопанин!

След няколко секунди вече бяха на брега и със смях се хвърлиха в реката. Морковчо поде обичайните си номера — гмуркаше се, плуваше под водата и дърпаше останалите за опашката. Тревичка го издебна и го напръска хубавичко когато той се показа да си поеме дъх, после всички заедно дълго се гониха през плитчините…

Когато накрая се измориха и излязоха да се попекат на слънце, лодката все още беше на същото място.

— Интересно, чия ли е? — Броколи седна на пясъка — Сигурно е пристигнала сутринта, защото щяхме да научим за някой чужденец, ако се е появил вчера…

— Лодка като лодка! — Морковчо изсумтя — В малко селце като нашето чужденците просто идват и си отиват, знаеш…

Любопитството на Броколи не можеше да бъде задоволено така лесно. Останалите зайчета лека-полека задрямаха под ласкавите слънчеви лъчи. Той обаче продължаваше да наблюдава лодката. Накрая не издържа, стана и се приближи до нея.

Отблизо бе още по-красива. Снежнобелият й борд миришеше на прясна боя, на смола и на още нещо непознато, чийто аромат направо спираше дъха — Броколи не знаеше, че всъщност така ухае приключението. Той поглади с лапичка лодката, но това някак си не му беше достатъчно. Бе прочут с неутолимото си любопитство в цялото Детелиново селце, така че промърмори:

— Такава лодка просто трябва да си има добър собственик! Няма начин да ми се разсърди, че съм я разгледал! — след което ловко скочи на борда.

Дъното бе застлано с уханна люцерна. На носа имаше стар компас в тежък и зеленясал меден обков, украсен с непонятни рисунки. Под него, в плетен лозов кош, се намираха навити на рула карти.

— Колко интересно! — Броколи се изтегна върху люцерната — Лодката се носи по реката, а смелият капитан гледа небето и…

Доста дълго той наистина лежа с лапи под тила и зяпа къдравите облачета, но лекото полюляване на вълните постепенно го унесе и Броколи заспа.

Той не усети нито как вятърът издува платното на лодката, нито как хлабаво вързаното въже се изпъва, отвързва се и цопва във водата. Броколи спеше дълбоко и не разбра, как вятърът и течението бързо понасят лодката надолу по реката…

2. БРОКОЛИ И МОРЕТО

Броколи спа непробудно целия следобед, проспа също и нощта, а и следващия ден — няма по-хубава приспивна песен от тази на реката и вълните.

Зайчето се събуди едва на втората сутрин, когато слънцето го погъделичка по носа…

И така, Броколи седна в люцерната и разтри очи само за да открие, че лодката безгрижно лети по течението с издуто от вятъра платно. В първия момент той си помисли, че Морковчо и останалите са му погодили някой номер и ей-сега ще изскочат от храстите на брега с весел смях. Брегът обаче… Броколи се намръщи. Не познаваше местата, край които прелиташе лодката. Освен това слънцето недвусмислено сочеше, че наистина е сутрин и зайчето осъзна, че е спало доста дълго — твърде дълго, за да могат приятелите му да му устройват просто някоя шега. Явно лодката го бе понесла по реката и сега бе безвъзвратно изгубен… Това малко го уплаши — не умееше да управлява лодка и дори не знаеше как да я насочи към брега. Все пак, каза си Броколи, нямаше начин нататък по реката да не срещне някой, който да има представа как да го върне вкъщи. Оставаше проблемът с вечерята, която бе пропуснал, със закуската, която нямаше да получи и с обяда, който май също щеше да му се размине… Стомахът му изкурка.

— Малко свежа детелина не би ми дошла зле! — отбеляза Броколи — Даже никак! Или пък чудесни маргаритки… Не бих се отказал дори от някоя вусна туфа репеи и…

Той си пофантазира малко на тема храна и почти се бе примирил, че ще се наложи да се задоволи с глътка речна вода, когато се сети върху какво е седнал — та нали лодката бе застлана с отлична и все още свежа люцерна!

Въпросът със закуската бе уреден и Броколи щастлив се зае да хруска постелката си.

Обяд дойде и отмина, а лодката все така стремително се носеше по течението. Зайчето непрекъснато се озърташе, но за нещастие не видя нито едно корабче наоколо — нито дори някой от така популярните по реката търговски салове. Нямаше кого да помоли за помощ и сега вече Броколи наистина започна да се плаши. Едно беше да се припичаш на слънцето и да се наслаждаваш на приключението, а съвсем друго — да знаеш, че тъмната страшна нощ ще те завари на открито и сам-самичък…

Късно следобед, когато той погледна напред, видя далеч-далеч пред носа на лодката широка синя ивица. Скоро след това по брега взеха да се мяркат селца и Броколи се обнадежди. Бе започнало да се мръква обаче, когато той най-сетне съзря един сал напред по течението. Управляваше го заек с шарена кърпа на главата.

Броколи се изправи в лодката и размаха лапи като крещеше:

— Там, на сала! Помощ! Помощ!

Заекът с кърпата се обърна и го погледна.

— Помощ! — Броколи заподскача още по-диво — Помогнете ми!

Салът полека-лека се изравняваше с него.

— Какво има? — викна заекът.

— Не мога да я карам… Искам да сляза! — Броколи почти изхленчи последните си думи.

— Ще ти хвърля въже! — реши заекът — Но трябва много бързо да го вържеш за мачтата!

Броколи кимна.

Когато салът дойде на едно ниво с лодката, заекът метна на борда дебела намотка въже. Броколи го хвана и го уви около мачтата. Лодката стремително се носеше напред и въжето се натегна още преди той да успее да довърши възела.

— Дръж се! — подвикна му заекът.

В същия миг въжето се опъна с рязък тласък, лодката подскочи и заора нос във водата. Броколи за малко не падна през борда.

Заекът упорито придърпваше въжето и след няколко минути можа да прескочи в лодката.

— Е, синко, как стана така, че се возиш, а не знаеш къде отиваш? — попита той с усмивка, докато сръчно свиваше платното.

— Ами… — Броколи въздъхна и му обясни как е видял лодката и е заспал в нея.

— Къде живееш всъщност? — полюбопитства заекът.

— Детелиновото селце! — Броколи въздъхна — Далече ли е от тука?

— И още как! — заекът кимна — Доста съм ходил по реката, но чак толкова нагоре не съм се качвал. Със сал навярно пътят ще отнеме близо месец, ако не и повече!

— Но аз не съм спал цял месец!

— Наистина не си! — съгласи се заекът — Течението е много бързо, а и лодката си я бива… Със сала бих слязъл надолу за не по-малко от две седмици!

Броколи се замисли. Все пак, любопитството му бързо надделя. Той махна с лапа към синята ивица на хоризонта и попита:

— А какво е това?

Заекът проследи погледа му:

— Имаш предвид морето ли?

— Морето? — Броколи се ококори.

— Разбира се! Утре сутрин сме там и ще го видиш отблизо!

3. БРОКОЛИ И ОРЕХЧО

Да се пътува със сал, както откри Броколи, беше по-забавно, отколкото с лодката. Салът си имаше сламен навес, под който Орехчо бе разположил леглото си, малък мангал и по-голямата част от стоката — дъхави подправки от някакво градче, наречено Лисичата стъпка. Салът беше някак си по-уютен и Броколи бе наистина доволен да се вози на него. Освен това вече си имаше спътник и не се чувстваше самотен.

Орехчо бе пътувал много по реката и бе пълен с какви ли не интересни истории, които охотно разказваше. Още преди да се стъмни напълно, Броколи вече беше убеден, че е изтървал най-хубавите неща в живота си, като си бе стоял в Детелинотово селце.

— Наистина много си пътувал! — отбеляза зайчето, докато седяха край мангала и чакаха лападената яхния да се свари — Бих искал да съм пътешественик като теб! Вече реших — аз също ще пътувам…

— Бих казал, че ти вече си станал пътешественик! — Орехчо се засмя — Само че, нали уж беше решил да се връщаш вкъщи…

— Какво вълнувашо има в селцето? — Броколи изхъмка — Животът е толкова монотонен…

— Да, но… — Орехчо замислено разбърка яхнията — Е, не мисли, че се оплаквам, но винаги съм мечтал да си имам дом като твоя! Нали разбираш, след усилен труд на полето да се прибереш в познатото селце, където прозорчетата примамливо светят, огънят вкъщи гори, а цялотосемейство се е събрало за вечеря… Да се връщаш винаги на едно и също място!

— Хм! — промърмори Броколи.

— Просто съвсем различно е да си имаш дом! — Орехчо мечтателно притвори очи — Нали разбираш, аз съм роден на сал. Познавам голяма част от реката. Но нито едно място не съм в състояние да нарека „вкъщи“!

— А салът?

— Ами… — Орехчо поклати глава — Не е точно това, уверявам те! Просто не е…. не е истински дом!

— Не те разбирам!

— Аз самият също не се разбирам! — заекът сви рамене — Във всеки случай, моят горещ съвет е да се прибереш у дома. Ще имаш достатъчно време да попътуваш, докато стигнеш до Детелиновото селце, а… Е, животът по реката не е само радост и песен!

— Но аз не искам да…

— Ако ти хареса да пътуваш, винаги би могъл да поемеш отново на път. Само че след като официално си се сбогувал с родителите си. Не мислиш ли, че в момента са полудели да те търсят… Може би мислят, че си се удавил…

Броколи кимна. Имаше много неща, за които да мисли и на които да се учудва, така че съвсем бе забравил приятелчетата си, татко Брюксел и мама Карфиолка… Но сега, край мангала, си спомни за тях с болезнена яснота и силно му се прииска да са заедно с него на сала… или пък той да се върне у дома, където цялото семейство е седнало на масата…

— Искам да си ида вкъщи! — въздъхна Броколи.

— Това се нарича „носталгия“, момчето ми! — Орехчо се усмихна — Обещавам ти утре, като пристигнем в Мидения град, да видим какво може да се направи за връщането ти у дома! А сега да ядем!

Броколи също се усмихна, внезапно преизпълнен с благодарност, че за разлика от Орехчо, има дом, където да иска да се върне.

4. МИДЕНИЯТ ГРАД

Когато Броколи се събуди на сутринта, реката се бе разширила чувствително и бе осеяна с малки островчета, на които растяха хилави дръвчета с причудливо извити корени. Орехчо бе застанал при направляващото весло, подсвиркваше си тихичко и от време на време отклоняваше сала от сблъсък с някое островче.

— Къде сме? — полюбопитства Броколи.

— Събуди ли се вече? Рано пиле рано пее, а? — заекът се засмя — Това, синко, е делтата на реката.

— А защо дърветата са толкова странни?

— Сега използваме отлива да слезем до Мидения град. Виждаш ли, делтата е мястото, където реката и морето се борят за надмощие. Понякога има прилив, тогава морето нахлува в делтата и вдига нивото на водата. Виждаш ли черните ивици на стволовете на дърветата?

— Коя от двете?

— Умен въпрос! Долната ивица. При прилив водата стига до там… После обаче настъпва отливът и реката се втурва в морето. Тогава нивото на водата спада и оголва корените… Ти не се събуди, но част от нощта прекарахме закотвени за един от островите, докато приливът отмине. Ако имаме късмет, до час-два ще стигнем Мидения град. Иначе… — Орехчо сви рамене — Е, ще се наложи да почакаме до следвакия отлив!

— А горната ивица?

— Какво? А, да! Когато зимата свърши и снегът се стопи, настъпва пролетното пълноводие. Нагоре при вас реката става много бурна, а тук долу в делтата всичко се наводява.

— И ивицата показва докъде е стигнала водата?

— Точно така! А сега, ако нямаш нищо против, иди да запалиш мангала и да свариш чай за закуска! Добре ще ми дойде една чашка за загряване!

Делтата постепенно се разшири още повече, островите изчезнаха и Орехчо насочи сала към десния бряг.

— Наблюдавай този хълм! — нареди той — Но гледай внимателно!

Броколи така и направи.

Не след дълго салът отмина хълма и иззад него се показаха равни зелени поля. А на брега… Зайчето чак забрави да диша от удивление.

Отдалеч градът напомняше на гигантска мида като онези, които чичо му Хмел беше донесъл като спомен от скитанията си. Беше кремаво-бял, накъдрен по краищата, изящно заоблен и осеян с лъскави проблясъци — досущ като седефени люспи по мида.

— Прекрасен е, нали? — Орехчо потупа Броколи по рамото — Бях съвсем малък, когато го зърнах за първи път и оттогава идвам насам поне три-четири пъти годишно, но още не съм се наситил на гледката!

— О! — успя да отрони Броколи.

— Добре дошъл в Мидения град, синко! — Орехчо кимна усмихнат — И дано ти хареса тук!