Серия
Пътеводител на галактическия стопаджия (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Hitch Hiker’s Guide to Galaxy, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 166 гласа)

Глава XI

Непроницаемата до невероятност зала за управление на „Златното сърце“ изглеждаше като най-обикновен космически кораб, само че беше идеално чиста, тъй като бе съвсем нова. Някои от креслата пред пулта за управление все още бяха с найлоновите си обвивки. Залата беше предимно в бяло, правоъгълна, с размерите на неголям ресторант. В действителност не беше идеален четириъгълник — двете дълги стени бяха малко извити и образуваха дъги. А на всички ъгли и кьошета в залата бяха придадени смели контури. Истината е, че щеше да е много по-лесно и удобно залата да се построи като най-обикновена триизмерна правоъгълна стая, но пък дизайнерите щяха да се почувстват нещастни. В този си вид залата бе възбуждащо функционална, с големи видеоекрани над пултовете за управление и контрол, подредени край вдлъбната стена, и дългите редици компютри, вградени в изпъкналата страна. В единия ъгъл седеше нещастен робот, отпуснал вяло блестящата си гладка стоманена глава между блестящите си гладки стоманени колене. И той беше почти съвършено нов, но въпреки че бе красиво изработен и излъскан, човек оставаше с впечатлението, че отделните части на общо взето хуманоидното му тяло не пасват както трябва. В действителност те пасваха идеално, но нещо във вида му подсказваше, че биха могли да пасват още по-добре.

Зейфод Бийблброкс крачеше нервно нагоре-надолу из залата, като погалваше нежно с ръка блестящите уреди и се хилеше възбудено.

Трилиън седеше наведена над цяла камара прибори и четеше на глас някакви цифри. Съобщителната система разнасяше гласа й из целия кораб.

— Едно към пет и продължава да спада — каза тя, — едно към четири и продължава да спада… две… едно… вероятностен фактор едно към едно… положението се нормализира, повтарям, положението се нормализира. — Изключи микрофона, след това отново го включи и като се усмихваше, продължи: — Ако все още има нещо, което ви озадачава, това вече си е лично ваша работа. Успокойте се, моля. Скоро ще ви повикаме.

Зейфод избухна гневно.

— Но кои са тези хора, Трилиън?

Трилиън завъртя стола си, за да се обърне към него, и сви рамене.

— Просто двама души, които, изглежда, сме прибрали от открития космос — каза тя, — сектор ZZ9Z — множествено Алфа.

— Ами много мило от твоя страна, Трилиън — продължи да недоволствува Зейфод, — мислиш ли, че беше разумно при тези обстоятелства? Искам да кажа, точно сега ли, когато бягаме и вероятно половината Галактическа полиция е по петите ни, точно сега ли трябваше да спираме, за да качим двама стопаджии? Окей, ще ни дадат десет точки за красивия жест, ама ще ни отнемат няколко милиона заради трезвото ни мислене, нали така?

От яд започна да почуква с пръсти по един от пултовете за управление. Трилиън внимателно отмести ръката му, преди да е направил някаква беля. Каквито и да бяха достойнствата на Зейфодовите умствени способности — самонадеяност и самохвалство, — той беше твърде непохватен и вързан в ръцете и като нищо можеше да взриви кораба с някой твърде буен жест. Трилиън бе започнала да подозира, че основната причина животът му да е толкова бурен и пълен със сполуки е, че никога не е осъзнавал сериозността на онова, което прави.

— Зейфод — каза тя търпеливо, — та те се носеха из открития космос без никакво защитно облекло! Ти не би искал да загинат, нали?

— Ами добре де, не. Не по такъв начин, но…

— Не по този начин? Да не умрат по този начин, но? — Трилиън го изгледа предизвикателно.

— Ами някой друг можеше да ги прибере по-късно.

— Още една секунда и те щяха да бъдат мъртви.

— Да, и ако си бе направила труда да поразмислиш още малко върху този проблем, сега той изобщо нямаше да съществува.

— Щеше ли да ти е приятно да ги оставиш да умрат?

— Ами как да ти кажа, не че щях да бъда щастлив, но…

— Както и да е — каза Трилиън, като се обърна обратно към уредите, — не бях аз тази, която ги прибра.

— Какво искаш да кажеш? Че кой тогава ги прибра?

— Корабът.

— Хъ?

— Корабът. Съвсем самоволно.

— Хъ?

— По време на работа на невероятностния двигател.

— Но това е невъзможно!

— Не, Зейфод. Просто твърде, твърде невероятно.

— Ъъъ, какво?

— Виж какво, Зейфод — каза тя, като го потупваше по ръката, — не се главоболи заради тези пришълци. Предполагам, че те не са нищо повече от две обикновени момчета. Ще пратя робота долу да ги вземе и доведе тука. Хей, Марвин!

Главата на робота в ъгъла се вдигна рязко нагоре, след това започна да се клатушка насам-натам. С мъка се изправи на краката си, сякаш тежеше с пет фунта повече от теглото си, и положи героични, както би се сторило на страничния наблюдател, усилия, за да прекоси стаята. Спря се пред Трилиън и сякаш я прониза с поглед през лявото й рамо.

— Мисля, че е редно да ви уведомя, че се чувствам много нещастен — каза той. Гласът му беше глух и отчаян.

— О, господи — измърмори Зейфод и се тръшна в едно кресло.

— Ами тогава — каза Трилиън с ведър и съчувствен тон — ще ти предложа да свършиш едно нещо, тъй че хем ще се разсееш, хем няма да си блъскаш мозъка с разни мисли.

— Няма полза — промърмори Марвин, — мозъкът ми е с изключително голям капацитет.

— Марвин! — повиши тон Трилиън.

— Добре де, добре — каза Марвин, — какво искаш да направя?

— Слез долу във входна камера номер две и докарай тук горе двамата пришълци, като ги държиш под око.

Само в една микросекундна пауза и в точно пресметната микромодулация на височината и тембъра на гласа — все неща, които не биха могли да се възприемат като обидни — Марвин съумя да вложи пълното си презрение и отвращение към всичко човешко.

— Само това ли? — попита той.

— Да — заяви Трилиън твърдо.

— Знаете, това никак няма да ми е приятно — каза Марвин.

Зейфод скочи от креслото си.

— Къде пише, че трябва да ти е приятно — изкрещя той. — Направи каквото ти казват, ясно ли е?

— Добре де — каза Марвин и гласът му прозвуча като звън на огромна пропукана камбана, — ще го направя.

— Прекрасно… — изръмжа Зейфод — чудесно… много ти благодаря.

Марвин се обърна и вдигна нагоре към него триъгълните си, разположени с острото нагоре червени очи.

— Не ви действам потискащо, нали? — попита той прочувствено.

— Не, не, Марвин — изчурулика Трилиън, — няма такова нещо, наистина…

— Не искам да си мисля, че ви действам потискащо.

— Не, не се безпокой за това — продължи чуруликането, — просто се дръж естествено и всичко ще бъде наред.

— Наистина ли не ми се сърдите? — настоя той.

— Не, Марвин — изчурулика Трилиън, — няма такова нещо, наистина… какво да се прави, такъв е животът.

Марвин я стрелна с електронния си поглед.

— Животът — каза Марвин, — хич не ми говорете за живота.

Обърна се отчаяно на 180 градуса и се измъкна тромаво от залата. С доволно бръмчене и прещракване вратата се затвори след него.

— Струва ми се, че не ще мога да изтърпя още дълго този робот, Зейфод — изръмжа Трилиън.

ЕНЦИКЛОПЕДИЯ ГАЛАКТИКА обяснява следното значение за робот: механичен уред, създаден, за да върши работа вместо човек. Отдел „Пласмент“ на Сириуската кибернетична корпорация представя робота като „вашето пластмасово другарче, с което ви е приятно да прекарвате времето си“.

ПЪТЕВОДИТЕЛ НА ГАЛАКТИЧЕСКИЯ СТОПАДЖИЯ дефинира отдел „Пласмент“ на Сириуската кибернетична корпорация като „шайка безмозъчни типове, първите, които ще бъдат изправени пред стената, когато дойде революцията“, и дава бележка под линия в смисъл, че издателството е готово да разгледа молбите на всички желаещи да поемат длъжността кореспондент по въпросите на роботиката. Интересно е, че едно издание на ЕНЦИКЛОПЕДИЯ ГАЛАКТИКА, изпаднало след гърч във времето на бъдещето, отдалечено на хиляда години, определя отдел „Пласмент“ на Сириуската кибернетична корпорация като „шайка безмозъчни типове, първите, които бяха изправени пред стената, когато дойде революцията“.

 

 

Розовата кабинка в един миг бе прекратила съществуването си, маймунките се бяха оттеглили в едно по-добро измерение. Форд и Артър се озоваха във входната зона на кораба. Изглеждаше доста изискано.

— Мисля, че този кораб е съвсем нов — каза Форд.

— Че как позна? — попита Артър. — Да нямаш някакво чудодейно уредче, което да определя възрастта на метала?

— Не, просто намерих на пода този рекламен проспект. Пълен е с неща от рода на „Вселената може да стане ваша“. А! Виж, не съм сбъркал.

Форд заби пръст в една от страниците и я показа на Артър.

— Тук пише: „Сензационно ново откритие в областта на невероятностната физика. Веднъж, щом тягата на корабните двигатели бъде изведена до безкрайно невероятностно ниво, корабът може да премине през всяка точка на Вселената. Има да му завиждат останалите правителства.“ Хей, това тук е голяма работа!

Форд жадно поглъщаше техническите характеристики на кораба, като от време на време ахваше от удивление — очевидно галактическата астротехнология бе доста напреднала през годините на неговото изгнаничество.

Артър го слуша известно време, но тъй като голяма част от това, което му говореше, му бе непонятно, позволи на мислите си да се зареят някъде другаде. И като прокара разсеяно пръсти по клавиатурата на някакъв непознат компютър, пресегна се и натисна едно подканващо голямо червено копче под близкия екран. Екранът светна и се появиха думите АКО ОБИЧАТЕ, НЕ НАТИСКАЙТЕ ПОВЕЧЕ ТОЗИ БУТОН. Артър потрепера.

— Слушай — каза Форд, все още погълнат от рекламната брошура, — тук правят голям вятър на корабната кибернетика. „Ново поколение роботи и компютри от Сириуската кибернетична корпорация, притежаващи ИЧИ“.

— ИЧИ ли? — попита Артър. — Това пък какво е?

— Тук пише: ИСТИНСКА ЧОВЕШКА ИНДИВИДУАЛНОСТ.

— Хъм — каза Артър, — звучи ужасно.

— Така е — обади се един глас зад гърба им.

Гласът беше глух и изпълнен с отчаяние, чуваше се едва доловимо дрънчене. Обърнаха се и видяха един нещастен стоманен робот, застанал прегърбен на прага.

— Какво? — казаха в един глас те.

— Ужасно — продължи Марвин, — всичко е ужасно. Наистина ужасно. По-добре да не говорим за това. Погледнете тази врата — каза той и пристъпи през нея.

Платките за ирония се включиха автоматично към веригата на гласовия модулатор, който започна да имитира стила на рекламната брошура.

— Всички врати в този космически кораб притежават весел и жизнерадостен нрав. За тях е удоволствие да се отворят пред вас и ще се затворят след вас с чувство на удовлетвореност от добре свършената работа.

Докато вратата се затваряше, стана ясно, че наистина е способна да изрази нещо като задоволство, приличащо на въздишка.

— Хъммммммммйъмммммммм ах! — каза тя.

Марвин я изгледа с ледено презрение, докато центърът му за логика бърбореше възмутено и обсъждаше идеята за приложение на физическо насилие над нея. Намесиха се и други центрове и казаха: „Каква полза? Има ли някакъв смисъл? Не си струва да се замесваш в каквото и да било.“ Други центрове пък направиха за развлечение молекулярен анализ на вратата и на мозъчните клетки на хуманоидите. Извикани на бис, набързо измериха нивото на водородните излъчвания в заобикалящия ги кубически парсек[1] космическо пространство и отегчени до смърт, отново се изключиха. Докато се обръщаше, тялото на робота се разтърси от пристъп на отчаяние.

— Да тръгваме — избръмча той. — Наредено ми е да ви отведа на мостика. Както ме гледате, имам мозък колкото цяла планета, а те ми викат: „Доведи ги на мостика.“ И на това удовлетворение от работата ли му казвате? Аз не…

Обърна се и тръгна към омразната врата.

— Ъъъ, извинете — каза Форд, като го последва, — кое правителство е собственикът на този кораб?

Марвин не му обърна внимание.

— Погледнете тази врата — измърмори той. — Ей сега ще се отвори. Познавам по непоносимото самодоволство, което изведнъж започна да се излъчва от нея.

С леко, угодническо свистене вратата отново се отвори и Марвин мина през нея.

— Хайде — подкани ги той.

Останалите бързо го последваха и вратата се плъзна и затвори след тях с нежно жужене и доволни прищраквания.

— Безкрайно съм им благодарен на онези от отдел „Пласмент“ на Сириуската кибернетична корпорация — каза Марвин, докато се тътреше унило по лъскавия извит коридор, който се простираше пред тях. — „Хайде да строим роботи с Истински Човешки Индивидуалности“, рекоха си те. И ето ме мен — първия им опитен образец. Прототип на характер. Личи си, нали?

Артър и Форд притеснено измърмориха нещо в смисъл, че това не е вярно.

— Мразя я онази врата — продължи Марвин. — Но нали не ви действам потискащо?

— Кое правителство… — поде отново Форд.

— Не е собственост на никое правителство — отвърна роботът рязко, — откраднат е.

— Откраднат ли?

— Откраднат ли? — имитира го Марвин.

— Кой го открадна? — попита Форд.

— Зейфод Бийблброкс.

С лицето на Форд се случи нещо изключително. Най-малко пет отделни и съвсем различни едно от друго изражения на потрес и изумление се изписаха по него и се смесиха в пълен безпорядък. Левият му крак, който в този момент беше във въздуха, сякаш се затрудни да намери пода. Стоеше опулен срещу робота и се опитваше да вкара в действие част от дартоидните си мускули.

— ЗЕЙФОД БИЙБЛБРОКС…? — промълви той с немощен глас.

— Извинете, да не съм сбъркал нещо? — попита Марвин, без да спира да се влачи нататък. — Извинете ме и задето дишам, въпреки че изобщо не го правя и не знам защо ми трябваше да го казвам. Боже мой, да знаете колко съм потиснат. Ето още една от онези самодоволни врати. ЖИВОТ! Хич не ми говорете за живота.

— Форд, какво ти има?

Форд го гледаше с ококорени очи.

— Онзи робот Зейфод Бийблброкс ли каза? — произнесе с мъка той.

Бележки

[1] Парсек — единица за измерване на междузвездни разстояния, равна на 3,26 светлинни години. Б.пр.