Серия
Пътеводител на галактическия стопаджия (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Hitch Hiker’s Guide to Galaxy, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 166 гласа)

Глава IX

Един компютър разговаряше сериозно със себе си, защото бе забелязал как една херметическа камера се отваря и затваря без никаква видима причина.

Това бе така, защото видимите разумни причини в момента обядваха.

Току-що в Галактиката се бе появила дупка. Просъществувала бе точно една нищожна част от секундата, широка бе една нищожна част от инча и дълга милиони светлинни години от единия край до другия. Преди да се затвори, от нея изпаднаха много книжни шапки и декоративни балони и се понесоха из Вселената. От нея изпадна и колектив от седмина, високи три фута специалисти по маркетинг, които умряха отчасти от задушаване, отчасти от изненада.

Двеста трийсет и девет хиляди почти изпържени яйца също изпаднаха от нея и се стовариха във вид на голяма тресяща се купчина на гладуващата планета Погхрил от системата Пансел.

Цялото население на Погхрил бе измряло от глад с изключение на един мъж, който след няколко седмици почина от холестеролно отравяне.

Резултатът от нищожно краткото просъществуване на дупката отекна напред и назад във времето по един невероятен начин. Някъде в далечното минало болезнено бе засегната една малка случайно събрала се група атоми, носещи се из стерилната пустош на космоса, и ги бе принудила да се свържат здраво в най-различни, изключително причудливи образувания. Тези образувания бързо се научиха да се възпроизвеждат — в това отчасти се състои тяхната изключителност, — а след това предизвикаха масови смущения на всички планети, до които се разнесоха. Ето как се появи животът във Вселената.

Пет разбушували се Събитийни въртопа се завъртяха бясно в бурен неразум и избълваха един тротоар.

На тротоара лежаха Форд Префект и Артър Дент и гълтаха въздух като риби на сухо.

— Ето, видя ли — каза Форд задъхано и задраска с нокти по тротоара, който се носеше с шеметна скорост през Третото измерение на неизвестността, — нали ти казах, че ще измисля нещо.

— О, да, разбира се.

— Не е ли гениална идеята ми — каза Форд — да открия някой минаващ наблизо космически кораб, който да ни спаси?

Истинската вселена така се люшна под тях, че им прилоша. Няколко лъжливи такива пробягаха безшумно край тях, като планински козлета. Първичната светлина избухна и обсипа космическото време със светли точици. Времето разцъфтя, материята се сви. Най-голямото първично число се сви тихо в един ъгъл и изчезна завинаги.

— О, я стига — каза Артър, — шансовете ни бяха астрономическо малки.

— Не се заяждай, нали успяхме — каза Форд.

— А какъв е този кораб? — попита Артър, докато бездънната бездна на вечността зееше под тях.

— Не знам — отвърна Форд, — още не съм си отворил очите.

— И аз не съм — каза Артър.

Вселената подскочи, смрази се, потрепера и се разпери в няколко неочаквани посоки.

Артър и Форд си отвориха очите и се огледаха с доста голяма изненада.

— Боже господи — каза Артър, — страшно прилича на Саутендското крайбрежие.

— По дяволите, радвам се, че го каза — рече му Форд.

— Защо?

— Защото си помислих, че полудявам.

— А може би наистина полудяваш. Може би само си мислиш, че го казах.

Форд се замисли над това.

— Добре де, каза ли го, или не го каза? — попита той.

— Мисля, че да — отвърна Артър.

— А може би и двамата полудяваме.

— Да — каза Артър, — трябва да сме луди, щом след всичко това си мислим, че това е Саутенд.

— А мислиш ли, че това е Саутенд?

— О, да.

— И аз.

— Следователно трябва да сме полудели.

— Чудесен ден сме си избрали.

— Да — каза един минаващ зевзек.

— Кой беше този? — попита Артър.

— Кой, онзи ли с петте глави и с бъзовия храст, пълен със солена херинга?

— Да.

— Нямам представа. Просто някой.

— Аха.

И двамата седнаха на тротоара и наблюдаваха с известно безпокойство как едни грамадни дечурлига подскачат тежко по плажа и как диви коне прелитат с грохот в небето и отнасят нови доставки от яки перила към неясните простори.

— Знаеш ли — каза Артър, като се прокашля леко, — ако това е Саутенд, изглежда доста странно…

— Сигурно имаш предвид, че морето е неподвижно като скала, а сградите се вълнуват нагоре-надолу — каза Форд. — Да, и на мен ми се стори доста странно. Всъщност — продължи той и в същия миг с оглушителен трясък Саутенд се пръсна на седем еднакви части, които затанцуваха и се завъртяха шеметно една около друга, правейки неприлични и похотливи движения — тук стават много странни работи.

Дивашки вой на гайди и струнни инструменти разцепи въздуха, горещи понички от по десет пенса наизскачаха изпод пътя, зловещи риби се спуснаха от небето и Артър и Форд решиха да си плюят на петите.

Гмурнаха се в плътни стени от звуци, в планини от закостеняло мислене, в долини от музика за душата, появиха се проблеми с обувките, ято пощурели прилепи и изведнъж чуха глас на момиче.

Гласът звучеше съвсем нормално, но изрече само „едно към две на степен сто хиляди и продължава да спада“ и млъкна.

Форд се плъзна по един светлинен лъч и се завъртя на триста и шейсет градуса, опитвайки се да открие източника на гласа, но не видя нищо, в което наистина можеше да повярва.

— Какъв беше този глас? — извика Артър.

— Не знам — изрева Форд, — не знам. Звучеше ми като изчисление на вероятност.

— Вероятност ли? Какво искаш да кажеш?

— Ами вероятност. Нали знаеш, нещо като две към едно, три към едно, пет към четири. Гласът каза „едно към две на степен сто хиляди и продължава да спада“. Знаеш ли, това е доста невероятно.

Една милион галонна цистерна, пълна с крем карамел, се килна и без никакви предупреждения изсипа съдържанието си върху тях.

— Но какво значи това? — извика Артър.

— Кое, крем карамела ли?

— Не, стойността на невероятността.

— Не знам. Нищо не знам. Мисля, че се намираме на борда на някакъв космически кораб.

— И струва ми се — каза Артър, — че това не е първокласният салон.

По тъканта на космическото време се появиха подутини. Огромни грозни подутини.

— Хаааауууррггххх… — каза Артър и почувства как тялото му омеква и се извива в необичайни посоки. — Саутенд сякаш се топи… Звездите се въртят… Пустош… Краката ми се носят към залеза… Лявата ми ръка се отделя от тялото ми! — една ужасна мисъл му мина през главата. — По дяволите — каза той, — какво ще правя сега без електронния си часовник?

В отчаянието си извърна очи към Форд.

— Форд — каза той, — превръщаш се в пингвин. Престани.

Отново се чу същият глас.

— Едно към две на степен седемдесет и пет хиляди и продължава да спада.

Клатушкайки се, Форд ядосано направи една обиколка около своето езерце.

— Хей, кой е там? — изквака той. — Къде сте? Какво става тук и има ли начин да се спре?

— Моля, запазете спокойствие — каза гласът приветливо като на стюардеса в пътнически самолет само с едно крило и два двигателя, единият от които е обхванат от пламъци. — Намирате се в пълна безопасност.

— Ама не става дума за това! — беснееше Форд. — Става дума, че съм в безопасност, ама пингвин, а моят колега много скоро ще остане без никакви крайници!

— Няма страшно, вече си ги възвърнах — каза Артър.

— Едно към две на степен петдесет хиляди и продължава да спада — каза гласът.

— Наистина — каза Артър, — те са малко по-дълги, отколкото съм свикнал да ги виждам, но…

— А не смятате ли — изграка Форд, изпаднал в безполезна ярост, — че трябва да ни кажете нещо?

Гласът се изкашля. Огромно количество петифури литнаха в пространството.

— Добре дошли — каза гласът — на звездолета „Златно сърце“. Гласът продължи.

— Моля ви, не се страхувайте от нищо — каза той, — което виждате или чувате около себе си. Не може първоначално да не почувствате някои неприятни странични явления, тъй като бяхте спасени от сигурна смърт при степен на невероятност едно към две на степен двеста седемдесет и шест хиляди — възможно е да е и по-висока. В момента се движим при стойност на невероятност едно към две на степен двадесет и пет хиляди и продължава да спада, а ще достигнем нормална стойност веднага щом разберем каква е нормалната. Благодаря. Едно към две на степен двадесет и пет хиляди и продължава да спада.

Гласът секна.

Форд и Артър се намираха в малка, ярко осветена розова кабинка.

Форд беше силно възбуден.

— Артър! — каза той. — Но това е фантастично! Качил ни е кораб, задвижван от безкрайно невероятностен двигател! Та това направо не е за вярване! Преди време се чуха слухове за него — бяха официално опровергани, но очевидно са го създали. Изобретили са невероятностен двигател! Артър, това е… Артър? Артър, какво става?

Артър натискаше с тяло вратата на кабинката, опитвайки се да я задържи затворена, но тя не пасваше добре с касата. Мънички, косматички ръчички успяваха да се проврат през процепите; пръстите бяха изцапани с мастило; тънички гласчета непрекъснато бърбореха.

Артър го погледна.

— Форд! — каза той. — Отвън напират безброй много маймунки и искат да обсъдят с нас ръкописа на сътворената от тях пиеса, наречена ХАМЛЕТ.