Включено в книгата
Оригинално заглавие
Am Stillen Ozean, (Обществено достояние)
Превод от немски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 10 гласа)

Източник: http://bezmonitor.com

 

Превел от немски Веселин Радков

Издателство „Отечество“ том 17 София, 1995

 

Originaltitel der Gesammelten Werke:

Am Stillen Ozean (Bd. 11)


Ери

Първа глава
Потомба

Над нас се беше ширнало ведро безоблачно небе, но сияйната слънчева светлина не смогваше да пропъди мрачните сенки, легнали върху лицата на смелите и доблестни моряци. Намръщени и недоволни, те седяха заедно с мен около буйния огън, на който си приготвяхме обяда.

Пред нас се простираше ниският бряг, обграден от три пръстена остри и опасни коралови рифове, извън които морето търкаляше широките си и дълги искрящи вълни. Между тях и крайбрежието водата беше толкова неподвижна, сякаш в тези слънчеви и знойни географски ширини никога не бе бушувала буря. Зад нас сушата се издигаше нагоре, като тук-там беше покрита със зелени евкалиптови горички, с гъсталаци от чайни дървета и отделни групи от калитрисконифери,[1] под чиито клони или между чиито стволове акации и други видове тънкостебли легуминози[2] образуваха гъста растителна покривка. На самия връх на острова се беше изправил корабният дърводелец Боб, защото беше негов ред с далекоглед в ръката непрекъснато да претърсва целия хоризонт, за да следи дали нямаШе да се мерне какво да е платно, което можеше да ни избави от нашето мъчително положение.

Още преди шест седмици бяхме напуснали Валпарайсо с нашия добър тримачтов кораб „Посейдон“, за да се отправим към Хонконг. Не след дълго пресякохме оживените морски пътища за Каляо, Гуаякил, Панама и Акапулко, а после, гонени от силен югоизточен пасат, продължихме да плаваме право на запад. Приблизително на географската ширина на Дусир и Елизабет пасатът се превърна в такъв мощен и всичко помитащ по пътя си ураган, какъвто не бях виждал по време на многобройните си пътешествия по море.

Бяхме принудени да свалим всички ветрила с изключение на щормовото платно, но въпреки това „Посейдон“ бе станал играчка за разбунените огромни вълни и никаква човешка сила, сръчност или човешки разум и познания не бяха в състояние да го управляват. И ето че сега нашият тримачтов кораб бе претърпял крушение и лежеше между коварните коралови рифове. Спасителната лодка беше отнесена зад борда. Шалупата бе получила непоправима пробойна, а другата лодка бе набучена върху един остър като бръснач риф, забил се в носа й като малайска кама.

Прибоят късаше и отнасяше една дъска подир друга от кораба, който беше безвъзвратно загубен, а ние в продължение на два дни трябваше да напрягаме всички сили, за да спасим от товара му и от хранителните провизии поне толкова, колкото смогнахме Да изтръгнем от ненаситното море.

Най-сетне бяхме приключили с тази тежка работа и в момента, насядали между големите бали със стоки и бурета край запаления огън, ние полагахме усилия да се надпреварваме кой ще направи по-мрачна и по-кисела физиономия от другите.

Малко встрани бе застанал капитан Робъртс, който се беше заел да изчислява географската ширина и дължина. Още от ранно утро небето пак беше безоблачно и тъй като бяхме спасили астрономическите и навигаторските уреди, едва ли му беше трудно добре да се справи със задачата си.

— Е, капитане, свършихте ли? — попита кормчията и взе едно голямо парче осолено месо от огъня, за да провери дали се е изпекло достатъчно.

— Да, готов съм — гласеше отговорът.

— Къде сме?

— Намираме се на градус и половина северно от Козирога и на двеста трийсет и девет градуса източно от феро.

— Как ми се иска да си бяхме у дома и да седим при майка Грис в Хоубоукън на някой здрав стол и с чаша силен грог под носа! Какво ви е мнението за този остров, кептън?

Капитанът поклати замислено глава.

— Тук има далеч повече острови, отколкото са белезите от едра шарка по лицето ти, кормчия, а както добре знаеш, това хич не е малко. Нима на всеки от твоите белези си дал подходящо име?

Кормчията се помъчи да отвърне с кисела усмивка на „ласкателството“, което се съдържаше в това сравнение.

— Кептън, и през ум не ми е минавало да именовам отделни части от почтената си физиономия. Но ако тази злощастна купчина корали все още си няма име, то наистина ще се видим принудени все някак да я кръстим. Предлагам да я наречем остров Маатепокен.[3]

Изглежда той смяташе, че измислената от него шега е страшно духовита, защото киселата му усмивка изчезна и огромното парче тютюн за дъвкане, намиращо се в устата му, не му попречи да се разсмее сърдечно и гръмко.

Корабният правилник е много строг и дори най-неопитният юнга добре знае, че всички трябва да се включат в смеха, когато капитанът или пък кормчията благоволи да се разсмее. Само че едни могат да се смеят тихичко, а други — по-шумно. Всичко зависи от ранга. Ето защо в този момент целият екипаж, от главния боцман надолу чак до моряка, който се грижеше за каютите, отвориха уста и привеждайки в движение лицевите си мускули, съвестно изпълниха служебните си задължения. Дори и устните на капитана се разтеглиха в благосклонна усмивка, а после той каза:

— Мисля, че се намираме горе-долу между Хоулт и Милорадович, на едно място, което е изнесено доста по на запад. А какво е вашето мнение, мастър Чарли?

Аз бях единственият пасажер на кораба, с когото иначе много мълчаливият капитан разговаряше. Струва ми се имах правото да се похваля, че съм спечелил симпатиите му и той наистина беше свикнал да се обръща за съвет към мен по-често, отколкото може да се очаква един моряк да се допитва до някой лаик. Ето защо екипажът изпитваше към мен известно уважение, от което в някои случаи имах немалка полза и не веднъж и дваж ми носеше дребни привилегии или улеснения.

— Изчисленията ми от преди малко съвпадат с вашите, сър — отговорих аз. — Вярно, никога не съм пътувал из тези райони, но предварително се осведомих много подробно за тях. Във всеки случай сигурно е едно — че се намираме на някой от островите Помоту, макар по формата си този остров да се отличава от тях.[4]

— Аз също никога не съм идвал по тези места — призна си капитанът. — А ще ми кажете ли как изглеждат островите Помоту?

— Образувани са от корали и най-често имат кръгла форма. Не се издигат кой знае колко над морската повърхност и в средата им почти винаги се намира едно малко езеро. Твърдата коралова основа обикновено е покрита с пласт плодородна хумусна почва. Този архипелаг е бил открит най-напред от испанеца Кирос през 1606 година и се състои от над шейсет островни групи.

— А какво разстояние има според вас оттук до Дружествените острови?

— Те са разположени в посока югоизток — северозапад между десетия и осемнайстия градус южна ширина и между двайсет и втория и тридесетия градус източна дължина. И така, ако първо се отправим на запад, а после завием на север, ще трябва да прекосим шестнайсет градуса, а ако решим да пресичаме меридианите и паралелите по диагонал в посока северозапад, ще трябва да преплаваме четиринайсет градуса.

При тези мои обяснения Робъртс ми хвърли кос поглед. Добрият капитан водеше отлично кораба си по обичайните и познати курсове, но изпаднеше ли в друго положение, изглежда, ставаше малко несигурен.

— Четиринайсет градуса? Ами че това е дълъг път и особено ако си заседнал нейде на сушата и под краката ти няма никакъв кораб — недоволно промърмори той.

— Хмм! Нали ви посъветвах да приберете възможно повече дървен материал, за да построите някакъв плавателен съд. Нали разполагаме с дърводелец, а и всички можем да помагаме. Ако не бяхме изпуснали шалупата, може би щяхме да направим нещо от нея, а и от спасителната лодка също. Ама вие решихте да спасявате товара и ето на че сега заседнахме тук на сухо, както сам се изразихте.

— Well,[5] сър, така мислите вие — кисело отвърна той. — Но вие знаете, че в подобни случаи важи единствено мнението на капитана. Товарът ми е поверен и аз съм длъжен да се опитам да го спася.

Корабът и животът на неговите хора също му бяха поверени, а той имаше и задължението да помисли, че ако не се покажеше отнейде някакъв кораб, без плавателен съд ние бяхме направо загубени. Човешкият живот струва по-скъпо от всякакви пари и стоки. Но аз си замълчах, защото моето напомняне му беше развалило настроението, а, разбира се, нямах никакво намерение сериозно да го разсърдя и с лека ръка да изгубя благоволението му или пък даже да си навлека и неговата вражда.

— Хайде на храна! — заповяда в този момент кормчията и всички се примъкнаха по-наблизо, за да си похапнат с удоволствие гъста каша с грах и осолено месо. Не изпитвах особен апетит за тази доста груба моряшка храна и затова взех пушката си и тръгнах бавно да се разхождам по брега, където бях забелязал цели ята морски птици, които се срещат в голямо изобилие тук на островите Помату. И наистина, още след около четвърт час се завърнах с богата плячка и бях посрещнат с радостни възгласи. Тези птици не бяха наплашени от враждебното поведение на човека и затова сачмите ми покосиха много от тях. На бърза ръка ги оскубаха и изпекоха и бяха за нас нещо като чудесен десерт, който отново върна доброто настроение на капитана.

— Чарли, вие сте знаменит човек! — каза ми той. — Мога да насоча едно такова пушкало накъдето си искам, но съм убеден, че нищо няма да улуча. Виж, да въртя весло, това все още мога, ала да застрелям нещо за печене, хмм, туй е съвсем друго нещо. Чарли, я ми кажете дали тук отляво на борда или отдясно на борда е възможно да има хора?

— Мисля, че да.

— Ами от кой сорт са?

— Естествено малайци. Нали знаете, че много от островите Помату са обитаеми.

— Знам го, но важното за нас е дали нейде наблизо живеят хора.

— Възможно е. Мисля, че поне Хоулт и Милорадович са обитаеми, а нали вероятно се намираме между тях.

— А този народ опасен ли е?

— Най-често те са все още диваци и както съм чувал да разказват, сред тях имало дори людоеди.

— Страшно приятно, Чарли! Е, наистина, ние няма защо да се страхуваме от подобни хора, но… струва ми се, че изобщо не бихме могли да преговаряме с тях. Поне аз не знам сред нас да има човек, който да разбира езика им.

Кормчията пъхна огромно парче осолено месо между зъбите си и с ледено спокойствие каза:

— Аз го разбирам, кептън.

— Какво? Ти ли? Че къде си го научил?

— С човекоядци се разговаря само с това! Той вдигна високо ножа си, направи ужасна гримаса и замахна с ръка, сякаш се канеше да прониже някого.

— Чарли, вие не знаете малайски, нали? — попита ме капитанът.

Нямаше как да не се усмихна. Винаги Чарли беше човекът, за когото добрият Робъртс си мислеше, че всичко трябва да знае и разбира.

— Кептън, истината е, че по време на престоя си на Суматра и Малака понаучих малко същинския малайски, който е средството за общуване из целия австралийски архипелаг. Но не разбирам кави, малайския книжовен език, на който се извършват богослуженията. Затова пък вярвам, че ще мога да се разбера с жителите на Таити, както и на Маркизките острови на техния диалект.

— Тогава сте истински полинезиец.

— Работата е просто там, че човек толкова по-лесно усвоява чужд език, колкото по-добра филологическа основа има още от училище. При преминаването на западномалайските племена към мохамеданството техният език е възприел твърде много от арабския и до ден-днешен по същество там пишат с арабски знаци. А тъй като разбирам арабски, не ми струваше кой знае какви усилия да започна да се оправям и с малайския.

— Тогава, в случай че се срещнем с полинезийци, ще ни служите като преводач.

— Ахой… иии… и! — проехтя от височината. Сигурно Боб беше забелязал нещо необикновено и ни осведомяваше с обичайния моряшки вик.

— Ахой… иии… и! — отговори капитанът. — Какво има, Боб?

— Платно на хоризонта!

— В каква посока?

— На юг и малко на изток!

— Какво е?

— Не е кораб, а друг плавателен съд.

Морякът е свикнал да нарича кораби само тримачтовите ветроходи. Боб отново вдигна далекогледа пред очите си и пак погледна през него много внимателно. После, обръщайки се към нас, докладва:

— Това е някакъв платноход или нещо подобно с едно ветрило, но с такава форма, каквато не съм виждал досега.

— Сигурно е малайски платноход с балансьор — обадих се аз. — Капитане, хайде да се изкачим горе, за да се убедим сами!

На другите бе заповядано да останат долу, а ние двамата се втурнахме нагоре. Когато стигнахме при дърводелеца, платното се виждаше вече и с просто око. Взех бинокъла от Боб, погледнах през него и после го подадох на капитана.

— Капитане, я хвърлете и вие едно око! Това е лодка от онзи вид, каквито се използват от населението на Дружествените острови. Забелязвате ли балансьора отстрани? Той предпазва плавателния съд от преобръщане, което никак не е изключено, защото в тези дълги, тесни, островърхи лодки има място само за един човек, а дъното им е заоблено.

— Не мога да не ви дам право, Чарли! Но я вижте! Зад него се появяват още платна… едно, две, четири, пет, седем, десет, тринайсет, четиринайсет! — започна да брои Робъртс. — Намират се на самия хоризонт и не са по-големи от еднодоларова монета. Ето, вземете далекогледа!

Скоро се убедих, че не се беше излъгал. Повечето точки бързо се уголемяваха. Пред нас имаше петнайсет плавателни съда, на които по всяка вероятност, ако се съдеше по конструкцията им, екипажите се състояха само от по един човек.

— Елате тук, зад този риф! — казах аз. — Още не знаем с какви намерения идват, тъй че нямаме никаква причина преждевременно да се показваме.

— А дали човекът, който е най-напред, не ни е забелязал вече? — попита дърводелецът.

— Не — отвърна Робъртс. — Вярно, че за него добре се открояваме на тази височина на фона на небето, но едва ли може да ни види, преди да сме успели ясно да различим борда му. Впрочем, той сигурно е някой много сръчен и як тип. Чарли, я погледнете само колко умело използва вятъра и всяка вълна! Приближава се с бързината на истински параход и. Бога ми, развъртял е греблата сякаш го преследват!

— Кептън, както изглежда, случаят наистина е такъв. Съвсем ясно го различавам с бинокъла и виждам, че от време на време се надига, за да хвърли поглед назад.

— Какво ще правим, Чарли?.

— Трябва да разберем как стоят нещата, преди другите да са се приближили дотолкова, че да ни забележат. Може да го преследват, а може и да не е така, може да са приятелски настроени, а може и да не са. Ние сме длъжни да се приготвим да посрещнем евентуално нападение.

— Хмм, да, прав сте. Но… хмм! Нападнат ли ме когато съм на борда, тогава знам какво трябва да направя. Обаче тук на сушата… хмм! Няма ли да е най-добре, ако накараме всички наши хора да заемат позиция на тази височина? В такъв случай ще имаме добро прикритие и бихме могли да обстрелваме целия терен под нас.

— Съвършено вярно! Но не е ли по-добре да поставим противника между два огъня?

— Как?

— Ще се разделим. За всеки случай ще оставим един пост при товара и другите наши вещи, а после едната половина от нас ще заеме позиция тук горе, докато другата ще се отправи напред по брега, за да се добере до кораловия пръстен ей по онази верига от скали. Там хората ще залегнат плътно на земята, за да не бъдат забелязани. В случай че се стигне до схватка, по даден знак те ще се втурнат по кораловия пръстен до онова място точно срещу нас, където коралите ограждат залива, в който, както по всичко личи, ще влязат малайците. Така неприятелите ще се озоват между два огъня и ще трябва да се предадат, ако не искат да бъдат избити до крак.

— Да, правилно, Чарли, това е най-доброто! Но как ще разберем какво води тези хора насам и как ли ще са настроени към нас?

— Ще посрещна човека в първата лодка и ще поговоря с него.

— Наистина ли така искате? Ами ако ви убие?

— Няма да го направи, кептън, можете да ми вярвате. Тези хора или са въоръжени по старому с прашки, боздугани, стрели, лъкове и копия и следователно са безопасни, ако имаш хубава пушка, или пък притежават някакви пушкала, но те ще са сигурно само допотопни мускети и кремъклийки, които не могат да се мерят с нашето въоръжение. Ако искате, можете направо да останете тук заедно с Боб, а аз ще се разпоредя за всичко необходимо.

— Направете го, Чарли! Знам, че ще постъпите правилно.

Затичах се надолу.

— Какво видяхте, сър? — попита ме кормчията, когато стигнах долу.

— Петнайсет туземци, които със също толкова лодки са се насочили към южния залив.

— Well, това е добре, защото после най-сетне ще узнаем името на този проклет остров. Сигурно идвате да ни кажете, че трябва да се въоръжим, нали?

— Да. Нека Хък и Класен останат тук при товара. Вие ще тръгнете с половината от хората към кораловия пръстен и предпазливо ще се придвижите по него, докато пред вас се открие заливът. Тогава ще залегнете на земята така, че туземците да не могат да ви видят. Стигне ли се до сражение, още при първия изстрел или пък по даден от мен знак ще скочите на крака и ще се втурнете напред, за да не им позволите после да излязат от залива. Разбрахте ли ме?

— Ай, ай, сър![6]

— Тогава напред! Нямаме време за губене!

Кормчията набързо раздаде оръжия и муниции на хората си и заедно с тях хукна към рифа.

— А вие, останалите, отивате горе при капитана! Вземете сабята и пушката му, а също и една карабина за дърводелеца!

Хората се бяха вече въоръжили и веднага поеха нагоре по височината. Аз затъкнах ножа и револверите си в колана, взех карабината „Хенри“ и се завтекох покрай склона на възвишението, за да посрещна собственика на първата лодка. Островът не беше голям. Зърнах лодката само след десетина минути. Тя се приближаваше вече до кораловия пръстен, в който имаше един толкова тесен проход, който, ако добре се засилеше, човек можеше да прескочи. В този момент туземецът свали платното и грабна веслата, за да преодолее това трудно и опасно място.

И успя. Прибоят го подгони през тесния канал и го вкара в спокойните води на залива. Там току зад самите корали той се изправи на крака. Беше оставил греблата и взел в ръце лъка и стрелите си. С лице към острова той постави стрела на тетивата и я изстреля към брега. Тя падна на сушата на едно място, което бе на двайсетина крачки от водата.

Сега вече бях сигурен, че другите го преследваха. Несъмнено човекът имаше намерение от брега да защитава прохода в кораловия риф и беше направил един опит да разбере дали това ще е възможно с помощта на стрелите. Ето че пак грабна веслото и се насочи към сушата.

Тази страна на острова бе покрита с по-гъста растителност от северната, където се намираше бивакът ни. Тук имаше висока широколистна папрат, която много улесняваше тайното промъкване. Безшумно и предпазливо се втурнах към мястото, където щеше да спре лодката.

Ето че кануто на туземеца заседна на брега. То бе един от обичайните за Дружествените острови плавателни съдове. Беше издялано направо от ствола на някакво дърво и дъното му беше заоблено. С подобна конструкция една такава лодка може да плава много бързо, но пък и твърде лесно би се преобърнала, ако не е снабдена с тъй наречения балансьор (аутригър). Преследваният човек я изтегли наполовина от водата, преметна на гръб колчана със стрелите, взе в ръка лъка, а после посегна към някаква стара пушка, нарами я и закрачи към мястото, където беше паднала неговата стрела. След като я вдигна, с равномерни големи крачки туземецът се насочи по права линия навътре в сушата. Несъмнено искаше да измери определено разстояние, което му бе необходимо, в случай че преследвачите му навлезеха в залива и се опитаха да слязат на брега. Цялото му поведение издаваше, че е дързък, но същевременно и предпазлив човек, който не пропуска да обърне внимание на всяко обстоятелство, от което може да има някаква полза. Той се приближи до мен толкова, че ясно чух как броеше крачките си.

— Сату, дуа, тига, ампат, лима, анам, туджух, далапан, самбилан, сапулух — измърмори той под нос от едно до десет, а после продължи: — сапулух-сату, сапулух-дуа, сапулух-тига…

— Рори — стой! — заповеднически извиках аз, като изскочих от папратта и сложих длан върху рамото му. — Какво правиш тук?

Внезапното ми появяване го изплаши, но само след миг-два самообладанието му се възвърна и той извади ножа от пояса си. Ала тъй като веднага разбра, че не съм туземец, той отпусна ръката, която бе вече вдигнал, за да ме прониже. Попита ме:

— Ингло?

— Не, не съм англичанин.

— Франко?

— Да — отвърнах аз, защото предположих, че с тази дума той нямаше предвид някой французин, а я използваше като най-общо понятие за европеец.

— О, това е добре! Сам ли си, сахиб?

Дали беше живял в Индия, че се обръщаше към мен с тази титла? Предпочетох все още да не му обяснявам какви сме и колко сме, а го попитах:

— Ти какво търсиш тук?

— Спасение.

Той се обърна назад и посочи с ръка към лодките, които бяха вече толкова близо, че бордовете им можеха ясно да се различат, а после добави:

— Преследват ме и искат да ме убият.

— Защо?

— Защото съм богат и съм християнин.

— А те езичници ли са?

Той кимна утвърдително.

— Неколцина са все още езичници, а други бяха покръстени от ингло-митонарето.

Митонаре означава мисионер, но с тази дума островитяните, чието словесно богатство е твърде ограничено, означават всичко, което по някакъв начин е свързано с християнската религия като например църква, проповедник, амвон, кръст, проповед, Библия, блажен, свещен, религиозен и т. н. Всичко това се означава с митонаре. Но в случая без съмнение човекът имаше предвид мисионер на англиканската църква.

— Значи покръстените от ингло-митонарето са все пак християни, нали?

— Айта — не. Те продължават да вярват в Атуа, добрия Бог, както и в Оро, Бога на всичко зло, но се покръстиха, защото тогава им разрешават да търгуват с всички ингли и да си набавят хубави неща.

— Как се казваш?

— Потомба.

— От кой остров си?

— Живея в Папеете, столицата на Таити. Аз съм ери, княз на тази страна, и ще избия всичките си врагове!

Той погледна назад. Тъкмо в този момент първата лодка на преследвачите му се опитваше да премине през тесния канал. Човекът се втурна обратно до мястото, където беше паднала стрелата му, опъна лъка и се прицели. Изхвърлена от тетивата, стрелата изсвистя във въздуха и сигурно щеше да улучи преследвача, ала една устремила се към рифовете вълна неочаквано повдигна лодката и острия връх на стрелата се заби в дървото. От страх да не бъде пронизан, туземецът се наведе и преустанови гребането. При оттеглянето си същата вълна, която го беше вкарала в прохода, грабна лодката му и я отнесе обратно в морето.

— Е-хей-й-й! — разнесе се вик откъм кораловия пръстен и когато погледнах натам видях… кормчията и хората му, втурнали се напред към прохода в рифовете.

. По погрешка той явно беше взел стрелата за уговорения сигнал и ето че точно в този миг осуети целия ми план. Вярно, преследвачите ме бяха вече забелязали, но не се отказаха от намерението си, обаче щом секунди след това разбраха, че островът е зает от цял отряд мъже в европейско облекло, решиха да се върнат обратно, побързаха отново да вдигнат платна и се отдалечиха като не преставаха да гребат.

Тогава закрачих към онова място на брега, където Потомба беше паднал на колене.

— Бапа ками янг ада де сурга, кадуслах кираня намаму[7] — чух го да се моли така, както са научени покръстените от мисионерите туземци. После той скочи на крака и радостно извика: — Спасен съм! Те бягат и няма нужда да наранявам когото и да било от тях. За малко стрелата ми щеше да убие лицемерния жрец Аноуи, който все пак е баща на жена ми.

Значи само бедата, в която беше изпаднал, го бе принудила да грабне лъка си и както по думите му, тъй и по благодарствената му молитва разбрах, че той действително мислеше като християнин, а това бе нещо, което не се срещаше толкова често сред покръстените островитяни. Затова този млад човек веднага спечели симпатиите ми. Без съмнение той бе станал християнин само по убеждение.

— Кой е Аноуи? — попитах го.

— Жрецът на Тамаи.

Опитах се да си припомня.

— Тамаи не е ли на Аймео, съседния остров на Таити?

— Да, сахиб. Тамаи се намира недалеч от залива Опоаухо. Моята жена Парайма е дъщеря на жреца, защото един ери може да вземе за съпруга само дъщеря на княз или на жрец.

— А защо Аноуи се е превърнал в твой враг?

— Защото станах християнин. Поиска ми да му върна Парайма, перлата на моя живот, но не му я дадох. Тогава той направи оплакване срещу мен при онези ингли, които не вярват в митонаре (светата) Дева Мария и те застанаха на негова страна. Аз Обаче отидох при франките, от които има много митонаре мъже и жени на небето на добрия Бапа, и те ме подкрепиха: отсъдиха ми правото да задържа Парайма в дома си, макар че тя не ми беше дадена за жена от митонарето, а от нашия жрец още докато бях езичник. После ми се наложи да отплавам за островите Тубуаи, за да разменя перли срещу дрехи, оръжия и някои други неща, защото, откакто европейците дойдоха при нас, всичко се промени и стана по-лошо. Сега дори нашите князе са принудени да печелят пари с труд или с някаква търговия. Аноуи знаеше накъде бях тръгнал и заедно с хората си поел подир мен. Когато напуснах островите Тубуаи, той се опита да ме издебне, да ме убие и да заграби всичко, което носех със себе си.

— Е, не те е убил, но какво стана със собствеността ти? Да не би всичко да е тук, в лодката?

— Не. Той не успя да ми вземе нито живота, нито имуществото, защото ръката ми е по-силна от неговата, а неговият разум е помътен и не може да се мери с разума на един ери. Още щом го видях да се появява с лодките си, изпратих по околен път към Папеете моите слуги с лодките, на които беше натоварена собствеността ми, а самият аз поех срещу него. После го подмамих дотук, където сигурно щях да го убия, ако не беше избягал.

Очите му искряха, а тъмните му страни бяха пламнали от възбуда. Тъй както се беше изправил пред мен в заплашителна поза, аз забелязах, че той все още беше млад човек. Наистина беше красив. Върху дългите си черни коси носеше тюрбан, украсен с пера, на всяко ухо имаше по две скъпоценни перли, а златистата копринена „марра“ бе стегната като пояс около неговата тебута на червени и бели райета, която, образувайки множество гънки, падаше от раменете до коленете му, като подчертаваше още повече съразмерността на неговото стройно и силно тяло.

— Какво ще правиш сега? — попитах го аз.

— Сахиб, най-напред ми кажи какво смятате вие да правите с мен! — отвърна той, посочвайки с ръка към височината, откъдето се спускаше капитанът със своите хора.

— Аз съм твой приятел и няма защо да се страхуваш от нас. Можеш да правиш каквото си поискаш. Но те моля и ти да станеш наш приятел.

— Приятел съм ти, сахиб! Заповядай ми нещо и аз ще го изпълня, защото по погледа ти личи, че няма да поискаш от мен да извърша нещо лошо.

— Ние те молим да ни помогнеш.

Той ме погледна толкова изненадано, че не успях да сдържа усмивката си. Бях с една глава по-висок от него. Тюрбанът с воал, който носех, гъстата голяма брада, оръжията ми, облеклото ми на авантюрист, завършващо надолу с чифт огромни моряшки ботуши, всичко това навярно оставяше у него впечатлението, че съм човек, който е свикнал да разчита само на собствените си сили и току-така няма да почувства нужда от чужда помощ.

— А кой си ти и какво правиш тук? — попита ме островитянинът.

— Аз съм от народа германи, а другите са от народа янки.

— Германите са добри. Виждал съм корабите им край бреговете на островите Самоа. Те търгуват честно, а каквото кажат, за тях важи като клетва. Ала янките са по-други. Не можеш да се хванеш за думата им и са вероломни. Външно стоките им са лъскави, но измамата е вътре в тях. Как си попаднал заедно с тях на този остров, който все още дори няма име?

— Тръгнах с тях да плавам, защото исках да стигна до страната на китайците, обаче бурята ни изхвърли на този остров, разруши кораба ни и направи лодките на трески. Сега не можем да мръднем оттук и сме принудени да чакаме, докато дойде някой друг кораб, за да ни вземе. Ти ще се върнеш обратно в Папеете, нали?

— Да. Искам час по-скоро да отида при моята жена Парайма, както и при моята майка, които са ми по-скъпи и от имуществото, и от живота ми. Гласът на моето сърце ми подсказва, че ги заплашва опасност от страна на моя враг Аноуи.

— В пристанищата на Таити винаги се намират кораби на инглите, на франките, янките и на холандите. А може би ще има и някой кораб на испаните или дори на германите. Когато стигнеш в Папеете, ще изпратиш ли някой от тях да дойде да ни вземе?

— Ще го направя, сахиб, но те едва ли ще ми повярват и затова ще е по-добре, ако някой от вашите хора дойде с мен, за да може да разговаря и да се помоли от ваше име.

— Лодката ти ще издържи ли двама души?

— Ако гребе някой друг — не, но ако изберете един смелчага, който да не се бои от морето, аз ще съумея да го откарам до Таити, защото никой друг не може да се мери с ери Потомба в управляването на такава лодка.

В този момент капитанът стигна до нас и попита:

— Е? Кой е този човек, Чарли?

— Той е ери от Таити.

— Ери ли? Това пък какво е?

— Княз, кептън.

— Pshaw![8] Знаем ги този сорт князе! Този тип ще трябва да ни отстъпи лодката си, за да доведем помощ от някой съседен остров.

— Но той няма да се съгласи.

— И защо, ако мога да попитам, а?

— Защото вече го посъветвах да постъпи иначе, кептън.

— Вие ли? Аха, е това е нещо друго! Сигурно ви е хрумнала някаква идея, която ще е от полза за всички ни, нали?

— Разбира се! Никой от нас не е в състояние да управлява подобна лодка и затова…

— Ах, Чарли, не се ли изразявате твърде пресилено? Нима аз, капитан Робъртс от Ню Йорк, няма да се справя с туй нещо, когато всеки знае, че съм човек, който съвсем спокойно може да командва и най-големия военен кораб?

— Кептън, можете ли да застреляте един бивол?

— Ама че въпрос! Естествено че ще го застрелям въпреки всичко, дето го казах преди, когато се върнахте с вашия пернат дивеч. Но при условие, че добичето няма да има възможност да ме нападне, а аз ще мога да стрелям, докато падне мъртво на земята.

— Е, добре! Обаче ще успеете ли да застреляте и лястовица?

— В името на всички ветрове — не! Чарли, та това е извън човешките възможности! Вие сте страхотен стрелец, както вече често сте го доказвали, но лястовица, не, и вие няма да можете да я свалите с куршум, тъй както лети във въздуха.

— Но все пак съм го правил, и то неведнъж. А в северноамериканските прерии съм виждал дори петнайсетгодишни индианчета да постигат същия успех.

— Ахой, Чарли, това да не е някоя опашата лъжа, голяма и дълга като митичен морски змей?

— Не, истина е! Но сравнението, което Направих, имаше за цел само да ви докаже, че често голямото нещо се оказва по-лесно от привидно малкото. Вие умеете отлично да командвате тримачтов кораб, но дръзнете ли някой път да излезете в открито море с вашата голяма лодка, която познавате много добре, ще установите, че между едното и другото има огромна разлика. Плавал съм с лекото и крехко индианско кану от кора на дърво по Мисури и Ред Ривър, с бразилското кану от животинска кожа съм пътувал по Ориноко и Маранон, а с ужасния катамаран на източноиндийците съм кръстосвал по Инд и Ганг, но съвсем откровено ви казвам, кептън, че не смея да поема риска да направя едно разузнавателно плаване ей с тази лодка из района на островите Помату. И най малката повреда в балансьора ще доведе до преобръщането й, а тогава в деветдесет и девет процента от случаите човек е обречен на гибел, понеже това море гъмжи от акули.

— Мътните го взели, вярно е! Акулата е най-долната и най-подла гадина, която познавам. Попадне ли някой между зъбите й, времето на земния му живот безмилостно и безвъзвратно е изтекло. Но ние трябва да потърсим кораб, ще признаете това, нали, Чарли?

— Естествено! Ала не и тук между островите Помату, които не познаваме, а и където рядко се отбива някой по-голям плавателен съд. Този ери се кани да отплава с лодката си за Таити. Ако му дадете за придружител някой верен и изпитан моряк, той ще може да ни доведе някакъв кораб и така ще се спасим.

— Хмм, добре звучи. А за колко време смята този юнак да стигне до Таити?

Обърнах се към Потомба:

— Колко дълго ще трае плаването до Папеете?

— Ако ми дадете някой добър гребец, ще са ми нужни два дни — отговори той., — Преведох думите му на капитана.

— Слушай, Чарли, как се казва този юнак?

— Потомба.

— Не ми се вярва. Сигурно се казва Мюнхаузен.[9] За два дни да стигне оттук до Папеете? Лъже, та се къса! Според мен ще са необходими цели пет дни и то ще трябва да имаш кораб с тесен и остър кил и такелаж на шхуна. Два дни, хайде де, пълна глупост!

— Кептън, погледнете само тази лодка и този човек! Склонен съм да повярвам, че с такава продълговата и тясна конструкция, която реже вълните като с нож, с помощта на югоизточния пасат е възможно да се изминат по петнайсет-шестнайсет английски мили[10] в час.

— Наистина ли така мислите? Но все пак ще е майсторско постижение! Хмм, да. Я вижте онези четиринайсет платна на хоризонта! Няма и десетина минути, откакто поеха обратно, а се ловя на всякакъв бас, че вече са изминали над две мили. Може и да сте прав, Чарли, а сега вече и аз проумявам онова, което до този момент не ми се вярваше, а именно, че дори и някой добре въоръжен боен кораб със свестен екипаж трябва много да внимава при среща с една цяла флотилия от малайски лодки. Но ето че идва и кормчията! По лицето му се е изписало голямо задоволство, защото набързо успя да обърне в бягство онези типове.

Кормчията наистина се приближаваше с толкова победоносна физиономия, сякаш беше спечелил някоя голяма морска битка.

— Е, сър, как се справих? — попита ме той.

— Лошо, много лошо, морски!

— Ка… ка… какво? На никой от нас не падна и косъм от главата, а щом ме видяха с хората ми, онези типове така опънаха платната, сякаш по петите ги гонеше корабният таласъм.[11]

— Но нали трябваше да бъдат обградени в залива! Появихте се преждевременно. Те изобщо не бяха преминали през тесния проход между рифовете, а и никой от нас нито беше стрелял, нито пък бяхте получили уговорения сигнал било от мен, било от капитана. Няма да ви мъмря, кормчия, защото единствената ви грешка бе, че бяхте прекалено смел и нетърпелив, а може би е и по-добре, че така се отървахте здрави и читави. Но няма ли да отидем в бивака? Можем да оставим тук един пост в случай че бегълците решат да се върнат.

— Пак имате право, Чарли! — кимна капитанът. — Спечелихме славна победа, и ще дам израз на признанието си, като разреша да направят такъв силен грог, който да може да тръшне и вол.

Тези думи бяха посрещнати с всеобщо ликуване. Двама по двама, вървейки в крак, хората се върнаха в бивака.

Докато се вареше грогът, аз си поговорих с Потомба. Оказа се, че той действително е бил в Индия. Беше пътувал до повечето островни групи от австралийския архипелаг. Изказваше се толкова ясно и скромно, че съвсем скоро спечели симпатиите ми.

— А сега, Чарли, нека изберем човека, който ще плава с вашия княз до Таити — каза капитанът. — Естествено, аз трябва да остана тук, но кормчията би могъл да се нагърби с тази работа. Вие какво мислите?

— Не мога да се намесвам в тези неща, защото вие сте капитанът, но одобрявам вашия избор. Кормчията има офицерски чин и в неговите думи ще се вслушат повече, отколкото в молбите на някой обикновен моряк, ако бяхте решили да изпратите такъв човек от екипажа.

— Защо аз? — попита кормчията. — Как си го представяте, капитане? Един доблестен кормчия не бива да изоставя кораба си, а ако го изгуби в някоя буря, тогава няма право да изоставя своите хора.

— Само ако липсва капитанът и кормчията го замества — отвърна Робъртс. — Но аз съм все още тук и вие спокойно можете да отплавате за Таити, без да се провините в нарушаване на задълженията си. Впрочем и сам знаете, че тук важи единствено моята заповед. Онзи, когото аз изпратя, трябва да се подчини.

— Кептън, да не би действително да очаквате от мен да поверя живота си на това плаващо дърво, каквото е всъщност лодката на този човек? Впрочем аз няма да мога да разменя и една дума с него, а напълно възможно е да се натъкна на хора, чийто език изобщо да не разбирам!

— Хмм, вярно! Чарли, какво ще кажете? Вие сте единственият, който разбира малайски, че дори и диалекта на Дружествените острови. Имате ли желание да пътувате с този човек?

— Щом вие го искате, кептън, ще се съглася!

— Чудесно, тогава ви моля да се заемете с тази работа. Но, по дяволите, какво е това? — неочаквано попита той, сочейки с ръка към вътрешните води, които стигаха, кажи-речи, до краката ни.

— Акула, наистина е акула, която се е вмъкнала между рифовете! — извика кормчията. — Бързо грабвайте харпуните!

На повърхността на водата се появи гръбната перка на чудовището, несъмнено примамено от нашето присъствие. Щом види акула, кръвта на всеки моряк кипва. Той не познава друг по-върл враг от този лаком морски звяр и винаги се стреми да я убие дори и ако не се чувства застрашен от нея.

Хората бързо скочиха на крака и грабнаха какви ли не оръжия. Аз също взех моята тежка пушка, за да опитам дали един куршум щеШе да е достатъчен, за да убие животното. Но в същия миг Потомба сложи длан върху ръката ми и ме помоли:

— Не стреляй, сахиб. Потомба е господар на всички акули, затова и на тази ще заповяда да умре.

Той захвърли своята тебута, както и маррата настрани, тъй че остана само по бедрената си препаска, стисна ножа в ръка и с дълъг скок от брега се гмурна във водата, чиито вълни със силен плясък го погълнаха и скриха от погледите ни.

Разнесе се всеобщ вик на ужас.

— Какво прави този човек? — възкликна капитанът. — Загубен е!

— Вижте перката й! — изкрещя боцманът, който стоеше до самата вода с харпун в ръка. — Акулата го забеляза и се насочва право към него. Само след секунди ще го разкъса.

И аз бях изплашен, но запазих спокойствие.

— Чарли, ами какво ще стане сега с пътуването ви до Таити? — попита капитанът. — Този юнак едва ли ще излезе пак от водата.

— Нека изчакаме, кептън! В Западна Индия съм виждал хора, които изобщо не се страхуваха да се гмуркат, въоръжени само с един нож и да нападат акулите под водата. За да захапе плячката си, тази риба трябва да се обърне по гръб, а на храбрия и опитен плувец тъкмо това дава време да забие острието в нейното тяло и после, оттласквайки се енергично с крака, с мощен замах да разпори корема на животното. Ето вижте, кептън, борбата на живот и смърт започва!

На мястото, където се намираше акулата, във водата се образува кипящ водовъртеж. После на известно разстояние от него изскочи първо главата, а след секунди и тялото на Потомба до кръста. Той размаха ножа във въздуха и нададе силен победоносен вик.

— Кълна се в името на всички платна и брамсели, той действително уби този звяр! — извика капитанът. — Ей къде изплува чудовището на повърхността. Тялото му е разпрано от главата до опашката.

Застаналите наоколо моряци нададоха радостни възгласи. Но това не беше най-подходящият начин да докажат признанието си на победителя. Той излезе на брега, без да обръща внимание на хвалбите на хората, които се опитаха да го наобиколят, и се насочи към мен.

— Акулата е мъртва, сахиб! — простичко съобщи той.

— Знаех го още когато ти скочи във водата — отвърнах аз, като му подадох ръка.

Той я пое и по израза на лицето му разбрах, че този начин на признание го зарадва повече от гръмогласните хвалебствия на другите.

— Значи ти предварително си вярвал, че Потомба има силна десница и смело сърце?

— Разбрах го още когато те видях да стъпваш на брега на острова. Ти не се уплаши от твоите четиринайсет неприятели. Обикнах те, Потомба.

— И аз съм твой приятел, сахиб! Кажи им на тези янки тук, че няма да взема никого от тях в лодката си, за да го закарам до Папеете. Само ти ще дойдеш с Потомба!

— Вече им го казах. Кога тръгваме?

— Когато заповядаш.

— Тогава приготви се по-скоро. Аз и в момента съм готов да отплаваме. Ще трябва да поемем по заобиколен курс, за да избегнем лодките на твоите врагове. Нали?

— Да.

— Дай ми едно въже!

Донесоха въжето. Той го завърза за задния край на стрелата, където бяха перата й, внимателно оправи въжето на земята и стреля с лъка. Стрелата се заби дълбоко в тялото на акулата и така я изтеглиха на сушата. Междувременно ери отново облече дрехите, които беше захвърлил.

— Сахиб, приготви ли се? Потомба е готов да те откара до Таити и по-скоро ще умре, отколкото да допусне да ти се случи някакво нещастие.

Бележки

[1] Иглолистни дървета. Б. пр.

[2] Шушулкови. Б. пр.

[3] Моряшка едра шарка. Б. пр.

[4] Върху немските карти са отбелязани и като острови Таумоту. Наричат ги още Равни (плоски) острови, Опасни острови, Ниски острови, а също и Острови на перлите. Б. нем. изд.

[5] Е, добре! Б. пр.

[6] Тъй вярно, слушам! (мор.) Б. пр.

[7] „Отче наш, който си на небето, да се свети Твоето име…“ Б. нем. изд.

[8] Възклицание на пренебрежение.

[9] Много известен литературен герой, прочут с небивалиците, които разказва. Б. пр.

[10] Англ. миля = 1,609 м. Морска миля = 1,852 м. Б. пр.

[11] Призрачно същество, за което твърде суеверните моряци разказват какви ли не загадъчни истории. Б. нем. изд.