Серия
Драконче (4)
Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,9 (× 45 гласа)

Слънцеград

Граматикът удобно седеше в средата на работната килия на господаря на Слънцеград, докато последният обикаляше покрай стените, изписани с Повелите от „Законника“, и надничаше през тесните бойници-прозорци навън. Понякога владетелят се забавяше, привлечен от някоя случка, уловена от орловите му светлокафени очи по площадите и улиците на Слънцеград. От кулата на канския аул цялата крепост, приютена в извивката на Истър, се виждаше като на длан. Шумотевиците на града обаче достигаха килията като дъждовен ромон и той не пречеше на владетеля да слуша какво му чете граматикът:

— … да са следните съсловия: люд, багаини, бат-багаини, боили. И людете да си избират Старейшина според каква мъдрост и колко опит има, но да е навършил той поне 30 години, пожелателно да е семеен, опрятен и безукорен според казаното в „Съдника“…

Владетелят вдигна ръка и граматикът, млад, с едва набола брада, въпреки че си гледаше в листата, замлъкна в очакване и приготви гъшето перо да драска и поправя Повелята.

Кавханът направи още няколко крачки и рече:

— Нека си остане тъй. Продължи, Гаврилос, моля.

Младежът зачете нататък:

— Старейшината или Съборът на общината право му се дава на всяка година в ден Бехти да издига заслужили люде да станат от багаинско съсловие…

— Не само поради ратни заслуги — каза владетелят и граматикът чевръсто заскърца с перото, — но и за ум, майсторлък и ако е дал повод уважаван да е от люда… Написа ли го? Чети нататък, момаже.

— Които са багаини по съсловие, тях им се вменява в задължение да избират от бат-багаините в общините на една жупа, в която един и същ език се говори, и да издигат достоен чловек за Жупан. И пак багаини да посочват кой бат-багаин Бори-таркан на град да става. Жупанът в ден Бехти пред Съвета на бат-багаини да предлага кои багаини достойни са за издигане в съсловие.

— Това… подчертай го, ще го мисля още.

— Сторено, Велики кавхане!

— Чети тогава нататък.

— Бат-багаините да предлагат пред Боилския съвет кой боил да стане Бан на банава. Банът в ден Бехти пред Боилския съвет предлага кои да се назоват боили. Боили и бат-багаини на Велик събор избират кавхан на саракта. Боили избират най-умните и достойни от своето съсловие за хора в Боилския съвет. И всички длъжности да траят по една Янкулова година и не повече, но може по-малко, ако старейшини, жупани, банове и боилски съветници закона не знаят и престъпват и нехаят за добруването на народа на Слънцеград.

— Добре. Нататък. Да кажеш нещо искаш?

— Ако ми позволи Великият кавхан… — запъна се младежът.

С движение на веждите владетелят му нареди да не мънка, а да си казва какво му е на сърцето.

— Нека има срок от шест лета, след които за длъжностите в саракта да има одобрение, също както…

— Разбрах — кимна кавханът. — Добре, впиши го. Ти кое съсловие си, момаж?

— Люд съм, велики. Волен люд.

— Хм. Вече няма да има люд и волен люд. Всички ще са волни, Гаврилос. Насетне, докато почиваш, напиши указ, че те правя багаин за ума ти остър, пряко възрастта ти зелена. Мога още, таз Повеля, която пишеш, в сила ще е след месец… Чети нататък, багаин… Вода изпий, сърце ти пърха като на пиле. Готов ли си? Чети.

— А от боилско съсловие мъже да идат на Изпитание и който го премине, да става Канасубиги на Слънцеград. Изпитанието Канардамле да се нарича, а явилите се на него — Канартикини. Всеки боил, бил дванайсет лета кавхан или срока си на канасубиги достойно дослужил, да се именува Бат-боил и такъв до живот остава човек в Боилския съвет. До живот, ала само ако е в ум ясен, на клетвата към Слънцеград верен и недомислици или злосторства няма…

— Добави: жена ако се яви на Канардамле и Изпитанието издържи, за Кан да се избира, щом е показала, че е достойна… Нататък.

— Боилският съвет потвърждава избора на бори-таркани в градовете, жупан-таркани на губернии, имаети на васални граждани на саракта. Сторва това със съгласие или по указание на Кана. Боилският съвет праща бирници и насетне грамоти предоставя за сбрани данъци на Кана и Кавхана. И после сядат заедно да решават за кои дела ще се похарчат парите според нуждите на народа на Слънцеград.

Канасубиги пази саракта при война, води войската и граничната стража, милва осъдени, преговаря с други държави и племена по света, а и е имает на кутугерите и граматиците. Канът приема жалби от всеки гражданин на Слънцеград.

А Кавханът надзирава спазването на законите, води вътрешната стража и сопачии и е имает на колобрите. А вътрешната стража пази народа на Слънцеград от разбойници, гаси пожари, помирява разпри с добро или със сила, помага при бедствия и болести, предава виновници за престъпления и злосторства на таркана живи и невредими. Кавханът приема жалби от всеки гражданин на Слънцеград.

А колобрите предлагат на боилите кой багаин, граматик или бат-багаин да стане таркан, за да е съдник в община, град, жупа, банава и губерния. И колобрите викат от Долната земя змейове, кога се налага за съвет, война и при бедствие.

А тарканите са под началство на Боила таркан, назначен от Кана и пред него отговорен с главата си. А тарканите гледат да помиряват спорове и чак сетне да съдят, ако няма престъпление или злочинство, внимават да съдят умно и за присъдата отговарят с главата си.

А съветът на кутугерите може да поиска да се отмени указ на Боилския съвет, ако това застрашава здравето на народа на Слънцеград, телом или духом, без по-високо оправдание за такова увреждане. И кутугерите нямат друг началник, освен Канасубиги. А кутугерите не вземат пари от другаде, освен от кесията на Кана, ала могат да приемат благочестиви дарове, които да не са в голям излишък…

— Добави: Канасубиги, избран след Канардамле, на пост застава и клетва пред Великия събор полага. И служи дванайсет лета, а ако люд и багаини го харесват и след едната Янкулова година, нека царува още толкова и после бат-боил да стане до живот, ала ако запазва ясен ум, без оглед на телесна мощ или немощ, стига да не пречи на ума…

— Дързък съм, велики кавхане, ала туй се повтаря…

— Препиши го после да не се повтаря. Благодаря. И още допиши — на Канардамле идват боили на по поне 35 години драговолно или, по посочване от боила, колобри, без оглед на съсловие и възраст над трийсет. И ако някой посочен откаже, да не се довежда насила на Канардамле… струва ли си да се пише „защото няма кураж кан да бъде“? Според теб?

— Може да се напише…

Кавханът поразмисли.

— Не, туй в Тълкуванията на повелите му е мястото, не в самата Повеля. Законът не е приказка за услада на ушите. А на теб ти се иска всичко да е разписано, нали?

— Иска ми се, велики.

— Законникът не само от граматици се чете, багаине. Следва да е лесно написан, леко да се разбира.

— Сгреших, велики…

— Сгреши и ми помогна с това аз да не сгреша. Запомни това. Някой ден на свой храненик да го кажеш… Продължи да пишеш: на Канардамле канартикините със забулени лица… не, задраскай „забулени“. Пиши: с кожени качули на лице да идват, имена да не си казват и така да пазят се, докле трима не останат след Изпитанието. И тогава Боилският съвет посочва кому пръстена на кана да даде, ако Великият събор не се възпротиви с повече от половината си хора… Великият събор записахме ли от кои се свиква?

— Да, велики кавхане. Ето: „Велик събор е Съвет на старейшини, жупани, бори-таркани и бат-боили…“

— Добре тогава. Още: а трима канартикини остават само ако е трудно да се излъчи един достоен след Изпитанието… Така. Доста за днес с тази повеля… Какво не свършихме?

— Дописка към повелята за вярата, велики.

— Да, наистина. Пиши… „вярата в сарактите на Слънцеград е дело и избор на душата на всеки гражданин и насила да не се покръства никой, и насила на кой да е бог да не се кланя, а само по искане на сърцето. И всички вери са признати в Саракта, освен такива, които щета за здраве допускат или повеляват на следовника си, които имущество и обичаи чужди не зачитат, които към престъпване на Законника зоват и клетва гражданска не признават… И който другиго обиди зарад вяра, такъв да се съди като оскърбител за език говорен или лик телесен, племе, род, възраст, пол и порода. Да се съди според «Съдника», както е записано там…“ Друго?

— Повели няма вече, кавхане, за писане. Каза ми да отложа искането на Боилите да се правят в ковачниците повече чъваншегори за бранни дела, за да го помислиш.

— Още малко ще помисля… Какво записахме за гербовете и знамената, багаине ми граматико?

Младежът разрови книжата пред себе си. Зачете:

— Герб на Слънцеграда златно четириделно слънце е, с дванайсет лъча; Кански герб — дванайсетоделно слънце с девет лъча; носи се само от Кана; на други граждани не им приляга с такова да се кипрят, освен при важни обреди и заклеване, защото кой се перчи с такъв знак, такъв не зачита народа си на Слънцеград и белег е на самовъзгордяване…

— Нека остане, нищо че прилича на тълкуване.

— Гилдията граматици може да каже да се препише, велики кавхане. Нали ми каза, че…

— Като кажат, ще го направим. Какво е писано нататък?

— Бойните знамена да са тъмночервени с бели везани змейове и жълти слънца с по девет лъча; да носят номера на плъкове и дружини.

— Подчертай го, ще искаме мнение от багатурите.

— Държавното знаме е зелено и има бяло слънце с шест бели малки и шест големи червени лъча. И всеки гражданин е волен да се кипри с цветовете на знамето и да шие по дрехите си или да прави накити със слънце с дванайсет лъча; а поругаване на знамето и знаците на Слънцеград е постъпка, от която следва да се срамуват всички, които я извършват, но първите дваж пъти до наказание да не води, ала третото се заплаща с глоба, дори да е без умисъл сторено. А последващо такова деяние се заплаща с глоба, без оглед на умисъл, освен ако не е послужило за по-висока цел, като да речем, превързване на тежка рана. И ако така употребено знаме е живот спасило, да се занесе в Двореца на Слънцеград, където да се пази за пример, и поуката е, че то само служи на народа на Слънцеград, същото прави и Канът.

— На мен ми харесва — заяви кавханът. — Дай направо да го подписвам… А чъваншегорите могат да почакат. Много хора умряха от тях през пустата Ромейска смута…

Владетелят постави подписа си: „Боила кавхан Вананд“, подпечата го с пръстена си и хвърли кос поглед към граматика:

— Ти си ромей родом, багаине. Честно кажи — василевса Василий с право ли със смърт наказахме на битоля на Престолния град?

— С право, кавхане. Той честни ратници пленени ослепи от гняв, без нужда. И без чъваншегорите по-боле народ биха загинали заради буната.

— Християнин ли си, Гаврилос-багаин?

Граматикът разкопча дрехата си и показа калаено кръстче.

— И не ти е обидно, че Сарактът при основаването си се обяви за съюз на българи, сърби, великоморавци и маджари? Че досега не е имало кавхан от гърци?

— Ще има, кога спрат сами да се дърпат, кавхане. Слънцеград бе съюз на българи, сърби, великоморавци и маджари през 951-о лето от Христа, толкова народи ти успя да склониш за седем години, откак се върна от Долната земя, кавхане. Днес е 999 година от рождеството на Спасителя и много други имена на народи са вписани вече в съюза.

Кавханът, колобър Вананд не свали очи от лицето на младежа.

— И сянка няма обида у теб, че може скоро да няма гръчки канасубиги на Слънцеград?

— Канът няма род и племе, владетелю — тихо отвърна граматикът. — Канът няма майка и баща, братя и сестри, канът няма роднини. Майка му е земята на Саракта, баща му е небето над Слънцеград, жена му — законът, а деца, братя, сестри и роднини са му гражданите и васалите на Саракта. Аз вярвам в това, кавхане, вярвам го, както имам вяра в Спасителя, Сина Божи.

Вананд бавно се изправи. Загледа се през прозореца, в който се канеше да надникне залезното слънце.

— Това, което рече… — произнесе той, — запиши го в бележките за канска клетва. Сам ли го измисли?

— Псалми съчинявам, кавхане — смути се младежът. — Затова така…

— Няма и вахт, откак си багаин на дело, Гаврилос, не чакай бат-багаин да те направя. Ала пред имаетите на гилдията ти благодарствена грамота ще ти връча.

— Кавхане, чест ми правиш.

— После ще се покланяш, от заран седиш, гърбът те боли, момаж. Иди да почиваш, утре пак те чакам на зазоряване с новия Законник.

— Не съм уморен…

— Варе! Одеве честен беше, сега хитруваш! Иди, иди…

Кавханът остана сам. Приседна на пейката пред писалището. Отметна посивяла плитка, която клюмна от бръснатата му глава пред лицето. Позволи си да въздъхне тихо.

Да, Ромейската смута, която разтресе Саракта и бушува седем години, вече наистина е в миналото. Мнозина ромейски по кръв младежи, граждани на Слънцеград, мислят като неговия храненик-граматик. При все че вуйчовците на Гаврилос загинаха под веригите на чъваншегорите, когато армията на бунтовния водач, сваленият през 976 година василевс Василий II, отказа да се предаде.

Боилите недоумяваха защо Великият кавхан толкова усилия хвърля да се договори с главатаря на въстанието. Даже Елица, най-миролюбивото същество в цял Слънцеград навярно, му се беше троснала:

„Витане! Загиват хора! Направи нещо!“

„Слънце мое Елице, мъчат ме съмнения, че твърд с ТЪКМО този човек ще съм, заради злодеянието му към ратниците на цар Самуил от инаквата Линия на времената…“

„Не го чакай тогава и ТУК да постъпи по същия начин, Витане! Ти го пощади вече веднъж, прати го в манастир! Явно някои хора не разбират от добро…“

Ала кавханът колобър продължи да опитва да уреди конфликта с преговори. До момента, в който извергът наистина не ослепи ранени войници, които плени от кутугерски обоз. Числом пет дружини, заедно с лечителите.

И успя, надмогна себе си, обузда гнева си, не прати кораб небоходен „хала“, с гърмели и трескавици, със змеепламък и светкотевици да превърне в пепел бунтовните теми, както веднъж беше сторил. Ала вместо хала, позволи на багатурите да използват колесниците „чъваншегор“.

В света-време на Елица тази машини се наричаха танкове. Разбира се, машините в саракта се задвижваха от слънчеви колела, не с петрол, а вместо стрели или снаряди мятаха съсиреци топлина, взета от светилото, Небесния събрат на змейовете.

По този повод има тежък разговор с Пратеника-съзерцател на шарканите, но съумя да го убеди, че употребата на магическите слънчеви колела е била необходима. Сети се да срещне змея с участвалите в сражението чъваншегор-багатури и посланикът на Долната земя поне отчасти промени мнението си.

И сега, поне временно, сарактът се радваше на мир.

Задълго ли?

Върна се от бъдещето, където помогна на ичиргу боила Верена Дулари да проведе една малка военна операция, работа за джамаче, в разгара на похода на княз Ингвар против Константинопол. Тъкмо се зачуди как да постъпи, и войната свърши с мирен договор, князът се върна с плячка в Чернигов, а Вананд се зае с осъществяването на проекта си.

Беше 944 година.

Чак не повярва, когато успя да завърши първия етап само за седем години.

Естествено, без машините, задвижвани със слънчева енергия, не би се справил.

Изгради Слънцеград в меандрите на Дунава преди Бдинската крепост — Престолното място на новата държава. С небоходните кораби, само два от които бяха „хали“, си осигури мир, за да укрепи съюза. Наблюдаваше как Свентослав, новият княз на тавроскитите, бъдещите руснаци, разгромява хазарите, каганатът престана да съществува — дотук добре, обаче после варягът настъпи към Слънцеград. Успя да го пропъди с магия — вся паника в умовете на дружините на княза. Но подцени упоритостта му — Свентослав настъпи отново и опожари Дръстър.

Крал Мешко I поиска да се присъедини към Слънцеград тъкмо в тоя момент. Предложи и войски да удари в гръб тавроскитите. Навярно си правеше сметка да заеме престола в качеството си на избавител на младата държава. Независимо от тези негови мераци, чест му правеше, че не изчака да види накъде ще духне вятъра.

Тогава Вананд лично се качи на третата построена хала, най-мощната от въздушната флота на Саракта, като почти за опашката замъкна на борда и змея-посланик (впрочем, той полетя накрая сам). Пресрещна Свентослав и три пъти призова войската на нашественика да си обира крушите. Ала дружинниците повече се бояха от княза си, отколкото от небоходите. Вананд стоеше на мостика, змеят-посланик се намираше до него. Колобърът-кавхан извърна лице към шаркана, погледна го право в очите и заповяда на прислугата на халата да открият огън.

Змеят премълча и не изрази отношение.

След три секунди войската на тавроскитите вече не съществуваше и вятърът отвяваше пепелта на хора и коне към водите на Истър. После по реката се защураха ладиите на загиналата армия. Вананд ги остави да избягат.

Целият саракт беше притихнал, за първи път се демонстрираше унищожителната мощ на слънчевите колела, благодарение на които работеха машините в Слънцеград. Уви, само видът на реещите се сред облаците небоходи не послужи чак толкова дълго като възпиращ фактор, колкото се надяваше кавханът. Изобщо не се радваше, че е показал ужасните зъби на ръкотворните хали. Като че ли Посланикът на Долната земя оцени това.

Мешко не се отметна от обещанието си, каза, че смятал договора за сключен. И зае мястото си в Боилския съвет. Ако не бяха някои черти от характера му, Вананд би го предложил за канасубиги.

Само след две години, въпреки потреса на съседни и далечни владетели, Йоан Цимисхи се опита да спретне коалиция на държавите на запад от Слънцеград срещу саракта. Успя да подлъже невежи наивници като Отон I, че нечестивата дяволска магия на Слънцеград ще се окаже безсилна против християнски войски. Половината от армията на германеца се състоеше от свещеници. Затова и когато бойните колесници (още не чъваншегори, просто колесници, но без коне, само със слънчеви колела) тръгнаха в настъпление, сбирщината на Отон се изпомачка сама в настъпилата паника. Същата нощ небоход „сварло“ стовари неколцина джамачи в двореца на византиеца. Те го прибраха и откараха в затвор в Слънцеград. Да, наложи се да се строи ЗАТВОР в столицата, пфу!… Константинопол осъмна без император. В същата 971 година се сключи мир с ромеите.

Беше грешка да не се намеси в интригите в Цариград след това. И плати с ново разпиляване на сили и загуба на време — вместо да гради, пак пое на война. Халите превозиха армиите на саракта право в града, превзеха го без много кръв, тикнаха потенциалния българоубиец в монашеска килия, а Вананд обяви византийските земи за присъединени към Слънцеград.

Германците се престрашиха едва през 983 година да влязат в досег със слънцеградските власти и новият им владетел, Отон II, подписа „вечен мир“ с творението на Вананд. Кавханът отново потъна в любимите си грижи — ограмотяване, възпитание в благородство и чест, строежи, изграждане на инфраструктура, здравеопазване и изхранване, борба с мизерията, особено духовната…

Новото разширяване на Саракта дойде изневиделица. Руският княз Владимир поде покръстване на владенията си — както винаги в такива случаи с огън и меч, подгони „езичниците“, които в отговор се отцепиха от княжеството му и пратиха прошение до кавхана да се присъединят към Слънцеград с териториите и населението си.

Вананд заряза всичко друго и доказа, че може да бъде и дипломат. Напрежението с държавата на Владимир не се разреши с война — благодарение на личната среща с княза.

Три години безгрижие — тоест много грижи, свързани със съзидание и живот, вместо с разрушения и смърт. И после в разцвета се разрази Ромейската буна — през пролетта на 991 година според един от календарите, въведен от кавхана.

Кавхан… съвладетел. През цялото това време Слънцеград всъщност нямаше канасубиги, истински владетел. Функциите на кана изпълняваше Боилският съвет. Вананд бе „съвладетел“ с боилите. Което много им допадаше. И избегна гражданска война.

Не я избегна. Въстанието на бившите византийски земи всъщност тъкмо гражданска война си беше. Бунтовниците също използваха слънчеви машини — без мълнии и топлинни лъчи, естествено, не разполагаха с квалифицирани хора за това. От своя страна, силите на законната власт също избягваха да отприщват мощта на машините. Вананд даже не го заповяда, а обясни на багатурите защо не бива да се воюва с ромеите сякаш са външен враг.

И смутът се проточи седем години — седем безценни лета, през които развитието замря, а в някои отношения дори се смъкна на вече преминат етап.

Само шарканите одобриха тази му тактика. И Елица — през първите пет години от размириците. Изправен пред сериозен срив в изпълнението на проекта си за справедлива и честита държава на свободни хора, Вананд с тежко сърце позволи на технитарите да извадят запечатаните чертежи и да построят бързоходните бронирани повозки, наречени според традицията с думи от езика на кан Аспарух. Чъваншегор. Железен бик. Плениха Българоубиеца — вече се беше закичил с тази титла. Смел мъж. Но зъл. Змейовете предложиха да го съдят те, но Вананд отказа — човешка разпра, човешко уреждане трябва. Цял месец продължи съдилището. Тарканите на саракта само за едно поискаха смърт — за очите на военнопленниците и за заповяданите от „императора“ безчинства към отроци. Вананд правилно си подбра обвинителите. Допусна оправдаване и минимални присъди по всички други точки. Обаче за ослепените войници остана непреклонен. Призова за свидетели майките, жените и децата на осакатените. И запуши устата на защитниците на Василий — цяла тълпа свещеници, някои довтасали чак от Рим. Накара ги да хленчат за изгнание. Българоубиецът се почувства унизен от това, но заради отмъщението искаше да остане жив… Обвинението изкара насилени по негова пряка заповед като свидетели. Те бяха предимно християни. И един епископ не издържа, плю и призова съдът да се произнесе както намери за добре.

Василий умря на площада пред мълчаливо многохилядно множество, уговорено преди това да не показва никакви чувства на одобрение — за гражданин на Слънцеград е срамно да се радва на нечия смърт, нека и заслужена.

Вананд до последно не беше убеден, че няма да има изблици, но поведението на народа го накара да се гордее с хората си и да се поздрави мислено, задето е посял семената на достойнството в народа си.

Осъденият пое меч от облечен в броня багатур — така поиска, да умре от собствената си ръка. Искаше да изкаже презрението си, но според наблюдаващите чужди посланици, май стана обратното — Слънцеград се оказа твърде високолетяща мишена за храчката на метежника. Вананд помоли змейовете за мъртва вода (нямаше точна представа какво е тя), в която да потопи острието предварително. Не че искаше да спестява на Василий мъките, а понеже не пожела зрелището да става по-грозно, отколкото е. Шарканите с готовност се съгласиха, даже дойдоха трима техни и кацнаха на перваза на канския аул дълго преди започването на процедурата — нарочно, за да не гледат само тях, а осъдения. И пак се наложи чужденците да ги подканват да не се въртят и да имат уважение към човека, който се сбогуваше със живота. Защото в саракта кой не е виждал змейове? Само слепите…

Василий заби меча в корема си, ръката му трепна в последния миг, но мъртвата вода си свърши работата. Не гъкна. Вананд прати писмо до княз Владимир с предупреждение, че ако още веднъж си позволи да се намесва във вътрешните работи на Слънцеград, може и да не свърши по същия начин, но държавата му без остатък ще стане бат-банава на саракта.

И за осем-девет месеца бунтът окончателно утихна, метежниците се прибраха по къщите си.

Оттогава мина година и четири месеца. В мир.

Докога?…

Вананд отвори капака на писалището. И се загледа в портрета на Елица, зографисан от един много добър майстор — като жива я бе нарисувал.

Милата му тя, за да не се чувства изоставена от мъжа си, беше предпочела да спи змейски каменен сън, докато Витан-Вананд се щура като изоглавен по скелето на гигантския си проект. От три години лежеше в криптата. А той от три месеца не се беше отбивал, за да поседи до нея за няколко минутки — през ден, два или три.

И седем дни не е съзерцавал портрета ѝ поне…

Вананд стисна с пръсти челото си.

Тангра всевиждащ, къде ми умът?…

— Крайно време е да си изберем канасубиги, любима — промълви той на портрета. — Крайно време е да поживея и за теб… за нас, а не за всички край Истър, Черното и южните гръцки морета.

Изправи се, без да откъсва навлажнени очи от лицето на Елица — самодивско чист лик с весели тъмни очи на човешко момиче. Момиче, което бе постигнало с обичта си онова, което той, боила колобър, даже нямаше идея как да направи.

— Скоро Слънцеград ще има кан — твърдо каза кавханът. — Обещавам ти, жими обич.

Елица се усмихваше от портрета.

Залязващото слънце окончателно нахлу през прозореца и изпълни килията със златно сияние.