Серия
Драконче (4)
Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,9 (× 44 гласа)

10.

Нямаше болка, нямаше люшкане или трескава тежина. Усещаше, но не забелязваше тялото си. Значи бе здрав.

Здрав дотолкова, че не обръщаше внимание на състоянието си, а се мъчеше да обоснове онова, което виждаха очите му. Защото картината бе нелогична. Най-малкото не се връзваше, не съвпадаше с онова, което чувстваше чисто физически.

Наоколо се вълнуваше апатично море от мъгла, трептяха сенки — от бяло до буреносно синкаво и оловно, през цяла палитра на сиво с множество тънки оттенъци. Отпред се извисяваше облачен гигант, осветен от вътрешността си в белоснежно и розово. Планината кондензирана пара опираше в акварелни бои на чудесно чисто небе, ярко жълтееше във висините си там, където израстваше от мъглата.

Навред се стелеше приятна разсеяна светлина, облакът откъсваше от снагата си космаци, те се разтапяха без остатък във въздуха, нови се раждаха пак от нищото.

Нима слънцето е толкова ниско над хоризонта? Изгрев? Залез? Но миришеше, полазваше по кожата дъх на ДЕН, пък и това светло небе…

Ала право назад зад гърба на Радослав блещукаха звезди. Горе над и долу под безповърхностния хоризонт просторът се замъгляваше, придобиваше тъмен оттенък, гасеше съзвездията, гъстееше във вечерен здрач, а в средата си ставаше все по-светъл, вече дневен, още по-ярко, още по-наситено и запълнено, въпреки необхватността на пространството… едреят облаци… отражения по тях от слънцето… значи това е изгрев…!

Даде си сметка, че тялото му е безтегловно — значи или падаше, което противоречеше на всичко видяно, включително на слабото движение на въздуха, или се рееше в космоса, но откъде атмосфера тогава…

Над мъгливата равнина-океан се подаваше дебел пръст на объл чукар. Бе изцяло покрит от мъх и трева, която стърчеше като наелектризирана коса, а и приличаше на коса, по-точно на водорасли, с плуващи във въздуха краища, а вятърни струи ту я решеха, ту рошеха — явно нямаха фризьорски дарби.

Голо оставаше само едно петно на върха — макар че понятията горе и долу в усещаната безтегловност просто губеха значение — и то бе осеяно с щръкнали огладени камъни. На свободната от растителност площ, петнайсетина стъпки диаметър, стояха Радослав и двамата змея.

Вероятно се намираха на страшно висока планина, защото ухаеше на чисто и просторно. Като на Мальовица в Рила или нейде зиме из Родопските върхари. И сега навярно бяха кацнали върху някаква кула, скална игла, и пара от мъгли и облаци скриваше пропастите, зеещи от всички страни.

Мисълта за тези бездънни урви стресна Радослав.

Той бе изтървал камъните и сега стискаше опашките на другарите си, което му се струваше по-сигурно и стабилно. Допирът с тях му помогна окончателно да се свести.

Нима съм спял?

— Егати! — рече той.

Спря, защото не намери за кое първо да попита.

— Къде сме?

— О, на чудесно място, Радо! — отвърна Крилан с ентусиазъм. — Широко, проветриво, с много слънце, първокласен въздух и най-вече: няма зидове, тавани, обирджийски капанчета и сръбска музика. Трябва да ти кажа, че в България положението е направо смайващо, само дето не съм решил на зле или добре е тръгнало… Ти не щеш ли да чуеш какво преживяхме с Алванд?

Радослав се вслушваше в нещо, което му заприлича на слаб, едва доловим отглас от гръмотевични разряди. Някъде по посока на облачния масив пред тях и доста надалеч отвъд него бушуваше буря, нищо чудно да бе даже и ураган. Но може би така му се струваше, защото съсък на вятъра в ушите поглъщаше този шум, правеше го нереален.

— Буря ли се задава? — попита той подозрително.

— Не. Стои си на място. Истинските бури са в Горната земя. Бури в чаши. И не винаги с вода. Представяш ли си, в София пуснали метро! И Мѐтро.

— Кога се измъкнахме от зандана, Иване?

Змеят като че ли не веднага превключи на друга тема.

— Ти не помниш ли?

— Не — сухо отвърна Радослав. — Алванд, кажи ми ти, ако обичаш, че бате Криланчо нещо се лиготи…

— Аз? Каква клеветаа!…

— Преди сол и половина четвърт арава от легион на Армията на Нощта, подсилена с малък рой лами, нападна тъмничния зертон. Щурмът тъкмо беше приключил, когато ние с Крилан…

— Само не ми викай на „чо“!

— … се телепортирахме в Долната земя. Видяхме унищожаването на поробената крепост. Било е невъзможно да я запазят… Чуваш ли ме?

— Чувам от зъбатата ти паст родна прекрасна перфектна българска реч… и това направо ме учуди не по-малко от… а, да бе!… Ами Владетелките?

— Спасени са.

— От кого? Ах, да бе, да… Друг екип. Друго скришно ято.

— Точно така.

— И… колко жертви дадохме заради онези хлапачки?

— Не са малко.

— Къде са сега Борейките, на сигурно място?

— Тук са — рече Крилан посериознял. — Ето там, на съседната позиция… и… Радо? Ти някога да си чува̀л у къщи котка?

— А? Да, сиамски котарак, ама беше отдавна…

— Той обичаше ли да го дърпаш за опашката?

— Не! Дращеше… оу! Прощавай! Алванд, извинявай и ти…

— Няма нищо. Криланчо пак се лиготи.

— Ей го и тоя!… Пази Боже сляпо да прогледне, а змей да научи български, жив ще ти смъкне кожата с тъпашки лафове…

Радослав се взираше в мъглата. Промърмори объркано:

— Нещо не мога да се ориентирам. Къде са „другите позиции“…

— Там, накъдето гледаш — намеси се Алванд.

— Да?

— Да.

— Това зертон ли е?

— Не.

Дичо зяпаше към пухкаво от трева парче скала, което висеше в пустотата на километър или само връст от тях, обрамчено в пръстен дъга. Навярно бе оптична илюзия, мъглата срязваше съседния връх и затова се виждаше така. Може би и техният чукар изглеждаше оттам по същия начин.

Радослав почувства пристъп на световъртеж и едва отново не грабна змейовете за опашките. Те протегнаха криле в подкрепа, но Дичо предпочете да улови камъните, стърчащи като рогца от темето на чукара.

— Там ли са? — той дръзна да пусне едната си ръка, за да посочи.

— Да. Между другото, в онова ято имаше… още един българин. Все сме начело — бойна авиация, радиозаглушаване… че и глупости де…

Радослав трепна.

— Зако. Лъчезар. Сигурен ли си, че не е той?

— Името му е „Живея да Побеждавам“ — вметна Алванд.

— Е… аз пък гласно не го питах как се казва — цъкна с език Иван-Крилан. — Язък. Пък го видях, разменихме по няколко думи. Щото той си тръгна веднага щом приклещихме Врага, такова условие беше поставил. Той се включи съвсем ненадейно и за нас. Обаче страхотен войник. Имал нещо важно за вършене в своята си епоха… А?

— Нищо, нищо — измърмори Радослав.

— С него беше едно девойче, самата приказка…

— Тя те познавала — рече Алванд и излъчи мислена картина. — Предаде ти много поздрави.

Радослав се вглъби в предаденото от змея, но субективното възприятие на Алванд за момичето не му позволи на часа да я разпознае и затова змеят подсказа:

— Живее край моста с осемте криле.

— Ааа… Елица. Бре! — Радослав се усмихна. — Спомних си я! Прав си — кимна към Алванд, — истинска самодива… Благодаря. Как ли се е сетила за мен…

Змейовете размениха светкавични погледи.

— Навярно съм бил зашеметен, та не се видях с Елица — разсъждаваше Радослав. — Да. Определено.

Нещо смътно шаваше в главата като откъслеци от потулен със събуждането сън. Сражения във вътрешността на зертона-затвор. Лами, които бучащо ръмжаха на църковнославянски. Те пробиха килията… изведоха го… и после? Провал.

Премести крака и нещо го потупа по бедрото.

Беше ножницата на Рауни и тя самата подаваше змийска глава от нея. Камъкът отразяваше светлината.

— Иха! Халосията ми! — зарадва се Радослав… и някак помръкна. — Провалихме се, нали? — попита той. — Изпортих целия пейзаж. Пак добре, че се сетиха да пратят дублираща група…

— Ние трябваше да се провалим, Радо.

Дичо горчиво се усмихна:

— Да, понеже бях в този екип… — Въздъхна. — Момчета, страшно съжалявам…

— Май не говорим един и същ български. Ние имахме задача да се провалим.

Радослав измига глупаво.

— К… как?

— Ами нашата тройка служеше за отвличане на вниманието. Тингът сметна, че и тримата имаме силни Съдби. Не „дубльорите“, а ние бяхме подкрепящо ято. Такъв беше планът. И този замисъл успя.

— Няма за какво да се натъжаваш, побратиме Радослав — додаде Алванд.

Младият мъж обходи с поглед другарите си. Неприятното усещане, че е излъган, имаше метален вкус, ала още не можеше да се съвземе, за да се разсърди. Възкликна:

— Вие знаехте! — още в края на изблика замъждука надежда, че ще избегне разочарованието. — Или…?

— Бяхме уведомени, но не по начин, който да предполага знаене.

Твърдението му се видя лишено от смисъл. Крилан търпеливо продължи:

— Всичките ни спомени за истинската наша цел бяха дълбоко потиснати, изтласкани от паметта в дълбоките физиологични центрове, там, където шаркани на наша възраст още не могат да надникват пряко. Ятото честно се стремеше да се добере до заложничките, но действията ни на практика се ръководеха от тайни заповеди в самите нас. Разбираш ли, ако ни бяха пленили, ако ни бяха хванали, никой разпит нямаше да изтръгне от нас сведения за операцията. Защото не ги знаехме, макар и да постъпвахме според тях.

Радослав кимна бавно. Схващаше, но…

— Нищо не си спомням! — заяви почти сприхаво.

Змейовете се спогледаха.

— О. Е, да… твоята психоблокада е била по-дълбока.

— Значи, водихме ги за носа.

— Нещо повече. Самото спасяване на Владетелките предполагаше да накараме Врага да се опита да ги скрие там, където му е най-сигурно. Само там нямаше да ги погуби. Вкараме нефилимите в капан. Капан без измъкване.

Радослав изгледа змея. Присви очи и поотметна назад глава:

— Нещо не схващам. Изпитанието, на което се съгласих… е било открай докрай камуфлаж?

— Не съвсем. При провал на главната ударна група ние щяхме да отвлечем пленничките. Но първата ни задача беше да се провалим.

— Програмирани.

— Тъй го наречи, щом искаш. Залогът обаче беше голям, затова се постъпи така.

— Всичко е било планирано и премислено — жлъчно рече Радослав. — А ние като добрички психопрограмирани роботчета послушно си тропкахме по шахматната дъска. А в шаха, Иване, сам знаеш, няма фигура, която да не може да бъде жертвана. Освен царя. Ама в живота и него харчат, стига да оцелее Играчът. Иване! Не съм марионетка, която да я разиграват в пиеса! Унизително е да се правиш на герой там, където всичко е било изчислено и претеглено! Сякаш съм пионка! Да е била предварително пресметната всяка моя крачка…

— Не всичко.

— Ха! Нали сте супермъдри!

— И ние грешим, да не сме богове! Твоето раняване се оказа непредвидено…

— Можеха да ме пречукат в този театър, а аз дори не знаех!… Виж какво, разбирам, приемам, от военна гледна точка наистина е перфектно, обаче… просто ми е гадно! Добре, добре, от съображения за секретност, хубаво… Военна тъпня, пфу… Виж, просто сега реагирам, може би всичко е правилно било разчетено, но… можех да умра, по дяволите!

— Ти умря.

Облачните грамади отпред се разпадаха и ставаше все по-светло. Мъглата също отстъпваше, снишаваше се, навярно всеки момент щяха да бъдат оголени склоновете на тези иглени върхари, тези сякаш пораснали под открито небе пещерни стълбове…

— Какво каза?

— Ти умря.

Звукът заседна в гърлото на Радослав.

Мъглата се преобрази в потоци златно мляко, засия.

Слънце бликна право в очите му, той замига заслепен, наведе глава. Изхлузи ръкавици и пипнешком ги затъкна в колана, махна си шлема, окачи го на кръста… Ръцете му трепереха. Свали ризничната качулка. На ушите стана необичайно хладно.

Умрял?

Избърса сълзите и притвори с длани очи, за да посвикне с ярките лъчи. Слушаше сърцето си. Ударите бяха плахи, неравни.

Главата му хладнееше. Той предпазливо докосна с пръсти слепоочията си. Ръката му замръзна, когато напипа късата, почти нула номер коса. И най-страшното — белег. Безформен, гладък, чувствителен на натиск. Още едно парче змейска кожа по тялото му. Ивицата започваше над външния край на дясната вежда и косо пълзеше към темето над ухото. Цяла педя дълга. Отдолу костта бе твърда. Дори по-твърда, отколкото преди си усещаше черепа.

Ти умря.

Регенерация.

Радослав реши, че очите му вече са свикнали с усилената светлина. Мигайки погледна, като се пазеше от слънцето с ръка.

Гледаше и не виждаше, но постепенно мозъкът обхвана картината и алармира притъпеното от шока внимание. За да го хвърли в нов потрес.

Право пред лицето му в кълбо урагани се скриваше слънцето.

Нима е възможно да има залез в средата на небесата, в самия зенит…

Радослав се пулеше и дивеше на чудото.

Облаците се скупчваха по въртопните линии на невъобразимо обширен диск и Дичо го съзерцаваше почти откъм външното ребро. Перспективата подчертаваше чудовищните разстояния от милиони километри.

В средата си дискът се издуваше от леща в сфера — рехаво облачно кълбо, оцветено в червени, оранжеви, жълти и с цвят на стопен метал и застиваща шлака тонове. И от вътрешността му биеха копия и конуси слънчева светлина. Светлината носеше звук — безкрайна лавина от титанични скални блокове. А може би тътен на атомна артилерийска канонада. Невидимият, само отгатваем слънчев диск клокочеше от вулканични взривове — монотонна симфония в изпълнение на голям експлозивен оркестър.

Лъчите играеха по облачните континенти, в които също бучаха множества гръмотевични бури.

Ала те бяха далечни.

Тук небето преливаше в пастел, свистеше вятър, но доста умерен, кълбяха се островчета и парчета сгъстена пара.

Къде е земята!?

Нямаше такава.

Този Свят бе само едно Небе.

Небеса.

Твърдата повърхност, в която Дичо се вкопчи до схващане в ставите, се оказа някакво малко парче плътно вещество, надали по-едро от сграда на провинциална железопътна станция.

— Голямо зрелище, нали? — ухили се Крилан.

— Свят, в който няма планети, Радослав — рече Алванд. — Вместо тях има газово-прахов диск-пръстен около централната звезда. Облаците го карат да прилича на галактика. Чуваш ли гласа на тукашното слънце? То е по-едро и от Райко.

— Екзоконус, Алвандчо, не точно „диск“ — снизходително рече Иван-Крилан. — И в екзоконуса съществува тороидална… като геврек, Радо… тороидална област с условия, приемливи за живот. „Гевречето“ има три астрономически единици външен радиус, дебелината му възлиза на петстотин хиляди километра. Сега орбитираме в средната зона. Вътрешните слоеве — това е родината на зертоните. Милиарди прелети простор! Квинтилиони планетоиди! Почти съм сигурен, че Екзюпери е имал видения за това място, според Алванд… чо това било характерно за човешките Поети, да пътуват в реалностите насън… Какво ще кажеш, а?

— Кога се случи?

Крилан моментално посърна. Погледна виновно към Радослав, ала Дичо бе забил взор в Небесата. Новобранската прическа, бледото лице и сенките под очите го състаряваха, но и подмладяваха едновременно. Приличаше на гимназист, станал свидетел на катастрофално природно бедствие. Не, по-скоро гражданска война, а не разразило се земетресение е унищожило последните детски островчета в душата му.

Змеят остави престорено бодрия си тон и заговори сериозно, меко, съчувствено:

— По време на щурма на зертона-затвор. Тръгнал си да си върнеш своята сабя. Нападнали са те атълански андроиди и докато халите се притекат на помощ… било е или с боздуган, или от манипулатор на робот-убиец… Поправихме ти каската… Пълният възкресителен процес е траял девет часа. Ние с Алванд настояхме да те вземем с нас, за да ти е по-леко да…

Гримасата на Радослав го прекъсна и накара да млъкне.

Край тях шушнеше вятърът.

Ушите на витяка замръзваха и той си нахлупи каската, за да ги сгрее в подплатата на шлема.

Когато се обади, гласът му бе мрачен и треперещ:

— С какво се различавате от хората тогава, все ми разправяше тинтири-минтири… — говореше Радослав. В желанието си да избухне, затърси остри, обидни думи… но всъщност бе съкрушен.

Тъкмо бе повярвал, че има такава земя, където се отвращават от скришни мръсотии, където няма противоречие между интереси и достойнство; където не мислят едно, казват друго, а вършат трето; където винаги предпочитат да заявят ясно и високо право в очите всичко — похвала, забележка, укор; където спокойно можеш да обърнеш гръб, а в него няма да ти забият нож, няма да плюнат дори, ако не са убедени, че го заслужаваш… и че ще ти дадат да го видиш, за да се защитиш.

Крилан поклати глава, без да изпуска Радослав от поглед. Не по-малка печал от Дичовата прозвуча от устата му:

— По какво сме инакви от хората? Хмък. Навярно според сега-моментната ти емоционална нагласа — по нищо. Освен една дреболия. С това, че плащаме със собствените си кожи, Радо. Никого външен не караме да реализира наши велики идеи. Осъществяваме ги сами — който решава, той върши. И когато се случи да не ни помогнат за някое начинание, нивга не пречат. Стига да е нещо добро. Или барем насочено към ограничаване на злото. В краен случай полезно.

— Да бе, да… — изсумтя свадливо Радослав, но сетне вдигна вежда. — Момент. Искаш да кажеш… казваш…

— Ние го измислихме. Бяхме се съгласили. Направихме избор.

— Кои ние? Къде и мен ме слагаш в кюпа! Сериозно?

— Я си спомни. Събранието. Ти приемаш изпитание. Настани се в пещерата ми. Чешехме си езиците. И ти ми заяви какво си измислил.

— Да. Да?

— После аз отидох да се посъветвам с Мъдреците и Военния съвет. Ти беше се пльоснал във ваната… добре, нека е басейн. Помниш ли?

Дичо се замисли, смръщи… поклати безпомощно пръст.

— Не.

— Ти задряма в басейна. И…

— Да, и докато спях, ме програмирахте… — Радослав не довърши, защото зяпна към Иван-Крилан.

В главата му сякаш зейваше пропаст, вулканично ждрело, от което избликна лавов поток спомени. Спомени, умело потопени в най-потайните дълбини на микровселената на неговото съзнание. Радослав изохка и стисна слепоочия. Само шлемът го предпази от несъзнателно свитите ноктите на ръкавиците. Младият мъж не обърна внимание на изскърцването на метала в метал. Преживяното и забравеното се разгръщаше пред него със скоростта на пренавивана на бързи обороти видеокасета.

Крилан се върна. Водеше петима шаркани. Мъдреци. Две бяха змеици. И една ламя — Алтем-Алтема Премъдрата.

Да, точно така… И единият от мъдреците беше черен змей с бяло по люспите и със сини очи. Саджар’раун, шарканчето на Керан-багатур… още един прапрадядо…

За какво говореха?

Много смътно успяваше да се досети. Платното на спомена беше съхранило само картини и звуци, но от тях не се разпознаваше реч. Да, Радослав питаше, говореше, но „видеото“ май беше дублирано на корейски или суахили. Никаква логическа информация не беше оцеляла в паметта. Само… усещания.

Основното ято също е примамка.

Вселенолет-телепортер — нефилимите го крият някъде, докато е цял, войната няма да свърши.

Радослав простена и отвори очи.

— Спомни си, нали?

— Уффф… може да се каже. Губи ми се… самото обсъждане на плана.

— Това няма да си го спомниш никога. Заличено е. Било е толкова дълбоко, че е пострадало при смъртта ти.

Радослав се отърси с безформената паника, предизвикана от забележката. Замисли се. Завъртя глава:

— Не съвсем. Нещо ми се петлярка, ама много неясно… Нещо във връзка… Вселенолетът! Намерихме ли го?

— Заведоха ни сами до него. Виж сам.

Едва сега, попривикнал със зрелището на Небесата, Радослав разпозна в пръснатите из пространството точки и петънца, плуващи във въздушния мегаокеан, бойни шаркански крепости. Съзря други астероиди — всеки в шлейф пъстра дъга като побито над редут знаме. И още множество такива планетоиди, кои по-близки, кои съвсем отдалечени. Растителността по някои се разпростираше на много стотици хвърлеи. Листата на растенията поемаха вятъра като платноходи. Или мекотелите наутилуси. Аеронаутилуси.

Огледа се по-внимателно. И се досети къде е Врагът.

В центъра на цялото струпване шаркански замъци и планетоиди се намираше внушително, колкото дребна луна, зрително изкривяване, странна въздушна леща. Бе тънка огледална сфера, толкова добре отразяваща този край на Небесата, че се нуждаеше от посочване. Освен ако наблюдателят предварително не знаеше какво да търси. Съвсем като онези забавни картинки от детските списания, в които сред горска шума трябва да намериш спотаени животни. И, веднъж отделил търсеното от фона, вече го виждаш съвършено отчетливо, даже се чудиш как така не си го забелязал веднага.

Радослав разглеждаше сферата изпод свъсени вежди. Вече долавяше и празнотата там, където бе обсадена последната крепост на атъланите.

— Нефилимите затвориха заложничките в силова сфера и се опитаха да я телепортират към вселенолета. От гърлото на машинно пробития проход ги грабна основното диверсионно ято — момент, в който никой не може да стори нищо на Борейките. А в телепортационния канал влетяха няколко промъкнали се подир нас, пишман-диверсантите, бойни Двойки. Все едно сами ни поканиха… Унищожихме вселенолета. Но атъланите тъкмо бяха пред завършване на телепортационна станция. Нея сме блокирали. В момента се намираме в дрейф около станцията, заедно с триста зертона и много Воини, окопани в близките планетоиди като този, на който стоим.

— Какво става сега? — попита Дичо през зъби.

— Издигнали са силово поле. Мъдреците обаче ги капсулираха в контраполе и ги парализираха в тази реалност. Повредихме и генераторите им, които използват души-съдби като въглища в парно котле… От този Свят за тях няма мърдане. На всичко отгоре, сега нефилимите не могат да изключат защитния си екран, докато не им го позволим ние.

Радослав хапеше устни и слушаше Крилан, който отново бърбореше, сякаш сърце му беше олекнало:

— … а междувременно щитът от вероятностно поле, даден на късо по този начин, изтощава всичките енергийни запаси на нефилимите. Намалява заряда във всеки кондензатор, във всеки енергоелемент. Топи им запасите от активно вещество, включително горивото на атомните микрореактори. Батерии със сърцевина от свръхтежки елементи, каквито не познаваш от Менделеевата таблица, стават на нищо. Скапва им и оръжията, естествено. Заради това не могат да се самоунищожат. Пък и не биха го направили, понеже им е изключително важно да запазят вероятностните генератори. В пределите на тази Вселена атъланите не са в състояние да произведат други. Ще опитат да се бият. Аз се надявам, че ще се предадат…

Радослав се озърна към Алванд, сетне отново се втренчи в Крилан.

Змеят продължи, макар да не бе сигурен, че човешкият му приятел го слуша. Крилан бегло се учуди колко бързо и качествено бе свикнал Радослав да избягва безконтролно излъчване на телепатични вълни, докато мисли.

— Сега вътре в станцията гаснат лампи, прекъсват функциониране мислещите машини, температурата в кораба пада… и така ще е, докато цялата им твърдина не се превърне в мъртъв къс метал и синтетика. Последни ще капнат органичните батерии. А щом и тези източници пресъхнат, вероятностното поле ще изпие жизнената сила на екипажа…

Дичо зиморничаво се сви.

Следи какво говоря… но мислите му се реят далеч от участта на нефилимите, помисли си Крилан, без да млъква:

— … нищо живо няма да остане за дълго такова. Това, което чака атъланите, ако не приемат ултиматума, потресе дори вампирите от Армията на Нощта, а тях не бих ги нарекъл добродушковци. Умирането във вероятностно поле е кошмарно. По-лошо от това да те изпие вампир, не за да се нахрани, а за да ти отмъсти. Навярно е най-жестокото наказание за всяка твар, защото я заличава завинаги от Всемира, изстисква и душата без остатък, след като изяде силите на физическото тяло… А после и самото инертно вещество на станцията ще се стопи в студена анихилация, защото полето е ненаситно. Накрая ще колапсира до квантова частица.

— Няма да се предадат — обади се замислено Радослав. Стана му топло и той пак свали шлема. Непрекъснато търсеше занимавка за ръцете си.

— Вероятно няма — въздъхна Крилан. — Въпреки че обещахме справедлив Съд за всеки…

Дичо се премести две крачки назад. Нефилимската станция тежеше в Небето като призрачен, омагьосан замък на Злото, гледан през бруствер на надежден окоп.

Змейовете извиха шии към него.

— Да. Екстра. Обаче нещо още ме мъчи. Нещо, нещо… — Радослав надникна през ръба. — Имам странно усещане… мммм… Ние… ще вземем ли участие в боя?

— Забраниха ни. Ние сме оръженосци. А тук положението е много сериозно, наоколо са събрани най-старите и опитни двойки Воини. Ще ги разпердушинят…

Радослав примижаваше към „острова“, където бяха освободителите на Владетелките. Постави длан като козирка. Иван млъкна и почеса с опашка тила си.

Грохотът откъм тукашното Слънце не е чак толкова силен, помисли си Радослав.

Да, нали всъщност всяка звезда е самоподдържащ се термоядрен взрив. Естествено, че ще е източник на звуков шум, ако би имало край нея атмосфера. И то не шум, а ШУМ, придружен с ГРОХОТ… хм, навярно край самата звезда няма въздух, отблъснат е от силата на изригванията, които са нормално явление за повърхността на всяко слънце…

Сигурно след милиони, милиони години от диска-екзоконус ще кондензират истински планети. Макар че, щом вече има живот, значи системата е стабилна от много повече време. И навярно ще се погрижи за средата си да не се разпадне.

Абе това ли е сега най-важното да го мислиш, бе! Чудо голямо! Геврековидна атмосфера, където цялата планета Земя лесно би се изгубила като прашинка в някой от тукашните облаци. Е, и!? Това може да се прочете в някоя фантастична книга! Мен ме интересува онова, което не се чете в никой роман, никъде, освен в книгата на собствения ми живот…

Радослав посви зиморничаво рамене.

Добре де, ВТОРИ том от тази книга. Втори том — поради кофти обстоятелства.

И какво от това?! Нали е възкресен някак, жив и има да живее!

— Алванд, какво си свирукаш? — попита механично младият мъж, без това наистина да го занимава. Имаше нужда да се разсее след шавналото и изчезнало в главата припомняне…

— Тин Лизи, Уиски ин дъ джар. Ами това… — змеят смени мелодията.

— Сега е „Ден денувам“… — позна Радослав. — Ама хич не проумявам как можеш да свирукаш! Устата ти не е толкова мека… Това ли ти допадна от цялата човешка музика?

— Малко неща не ми допаднаха — призна Алванд.

— И чалгите ли? — Радослав се оживи и направи кисела гримаса към Иван.

Другият змей се ухили. Радослав разсеяно махна с ръка.

— Змейска ви работа… Значи — лицето му се поизбистри, но остана сериозно, — аз съм бил измислил цялата операция…

— Не бихме могли да накараме някой човек насила да свърши това — подаде глас Иван. — Разсъждавахме върху това преди. Обаче, сам разбираш…

— Да, да, да — Радослав потърка чело. — Само дето не си спомням с какъв акъл се навих да го предложа… а следователно и да се нагърбя. Това е амнезия… защото бях умирал, нали? — додаде глухо, гледайки встрани.

Крилан кимна.

— Кои са били истинските освободители на земеморските царкини? — попита Дичо бързо. Ненадейно сърцето му се разтупка.

— Хм. Държиш ли се здраво?

— Какво…? — той замига с подозрение към другарите си шаркани. — Хайде де, Ваньо, Алванд! С ченгел ли да ви тегля думите, а?

— Ти добре ли се чувстваш? Понеже все пак преживя една смърт, Радо, вярно, по-добре от моята едно време…

— Добре съм! — подразни се Радослав.

Защо ли сърцето продължава да лумка, пулсът заприличва на барабанист, който гнети напрежение в цирка преди изпълнение на опасен трик?

— Ама, май се досещам — заяви провлачено той. — Досещам се защо се набутах в тая каша…

Змейовете го чакаха да продължи. Той мълчеше. Алванд размърда криле.

Без да се обръща, Радослав го спря с енергичен жест:

— Потрай. Било е заради… главното спасително ято. Техният Водач. Командирът им.

Крилан отвърна, отначало като скучен докладчик на профсъюзно събрание:

— Командирът е бил същият, който е водел Елициния магьосник в първата негова битка. Станало е по време на похода срещу маджарите през последните години на девети век. Радо, наистина ли се чувстваш окей? Някаква отпадналост…? Неприятен вкус в устата?

— Тя е там, Радослав — простичко рече Алванд.

Вратните прешлени на Радослав сякаш клеясаха и той изключително бавно завъртя пламналото си лице към топазоокия шаркан. Верена.

Преглътна на сухо, но уголемяващата се буца остана в гърлото.

Миличко, колко дълго те търсих!… Скъсах три чифта обувки, износих три ката дрехи… Намерих си бели косми в главата… и даже не ми се вярва, че преминах не просто девет планини, а три свята… Умрях и възкръснах, миличко! Изтормозих се от собствени глупости и от жажда за теб. Написах ти най-хубавите си досега стихове, повтарях си ги до втръсване, за да ги запомня и щом дойде мигът най-сетне да се срещнем отново и за докрая на късите вечности на нашия живот, да мога да ти ги дам като букет… ако не ми се свие гърлото. Вече се сви. Сега мога само да плача, да те целувам и думица няма да смогна да кажа… Но нищо — ти го прочети в мислите ми, виж го в белезите ми, докосни станалата вече моя змейска кожа… бившите твои люспи са загрубели, дращят като метална ризница… колко нежни бяха те по теб…

— Нейна е била идеята, нали?

— Наша. Ти ѝ прати своя лунен камък със записано послание. Алванд…

— Аз не повярвах, че ще издържиш да не я видиш, съвсем в духа на традициите на Ятото при изпитание — каза Алванд.

Радослав стана нервен.

— Какво чакаме! Отивам.

— Не — възрази Крилан. — Срокът на ултиматума изтича, не се знае какво ще ни сервират нефилимите, когато им снемем полето…

— Какво толкова могат да направят вече? — намеси се Алванд с досада в гласа. — Иди, Радослав. Тя знае, че си тук. И също те чака. Ако стане нещо… не бери грижа, ние си знаем работата. Хайде. Лети натам — тихо промълви змеят.

Радослав дрезгаво прошепна на дракона:

— Алванд… приказваш… чудесен български… Аз…

— Няма нужда от това, Радослав — спря го Алванд. — Когато разбрахме, че раната ти е твърде тежка и ще умреш, Господарката Зора ти даде да пиеш мъртва вода. Змейска кръв. От моята. Мигновена смърт на тялото, но без тлен, без отделяне на душата. После те потопи в кръв от ламя — живата вода на сестрите-шарканки. И ти възкръсна. Можеше да не се получи. Беше мъртъв в продължение на деветстотин и две човешки секунди.

— Помня ги една по една, Радо — каза Иван-Крилан. — Непоносимо е да гледаш как мре приятел, пък дори да има шанс да го съживят.

— И после да чакаш, да се питаш — дали ще забие отново сърцето ти?… — довърши Алванд. — Никога няма да забравя тези петнайсет минути и две секунди, Радослав!

— После близо девет часа лежа в несвяст. Не те будихме почти два часа след нужния срок, за да сме съвсем сигурни, че няма да загубиш разсъдъка си. Допреди малко ме тресеше ужасен бъз, че точно това може да те сполети и…

— Крилете ми са твои, Радослав.

— И моите, Радо.

— Ъхъ… моите са ваши също. Тръгвам.

Въпреки това той още минута остана вкопчен в скалата. После потърка очи с юмруци, избърса нос и се изправи.

Стоеше на парче земя, а наоколо навред бе небе. Бездна, изпълнена със светлина. Невероятно огромно небе.

Но аз имам вече криле. Нека и патерици. Няма от какво да ме е страх.

Той с трясък разтвори металните ветрила на доспеха си. И скочи в колосалното нищо, в което ветровете се носеха като реки и играеха без прегради.

* * *

Вътре в него страхът безсилно драскаше по решимостта му. Но паниката не съумя да се задържи и затова пропадна, сякаш в същата бездна, за която крещеше в опит да го спре.

Не, не бездна — каза си Радослав — Небе. Само небе. Небеса.

Те го заобикаляха отвсякъде.

С неизчислимите си джуджешки планетки, които пълзяха бавно по небесната сфера, обвеяни от струйни въздушни течения, встрани от основната зона на облачна кондензация в равнината-палачинка на диска — преждени ръкави покрай главните ветрореки в обема… всеобема. Те обикаляха центъра на системата, увлечени в неспирен кръговрат, пронизваха влажни напоителни мъгли и се умилкваха в дългите милиард километра ветрове.

Намираше се в Небето.

С безплътните му мегаконтиненти от мъгла; с великанските му дъждове, които никога не падат, а висят; с гръмотевиците му, дълги десетки и стотици километри, и с далечното бучене на отново скритото зад мъглявината слънце Куиауитъл-Сварог.

Този път атака на алтофобия не последва, но Дичо все още дишаше учестено.

Младият мъж загребваше редкия въздух с железните криле на доспехите. И да ги имаше още за патерици, вече им бе свикнал и чувстваше напора на вятърните струи в ламаринените пера, те отекваха в плешките, движени от мускулите на гърба. С всяко усилие на тялото в душата му растеше удоволствието от натоварването. Сърцето тласкаше кръвта по артерии и вени, хранеше всяка негова частица, всяка мисъл, всяко усещане, всяка капка пот и всеки цикъл вдишване-издишване — и това бе радостта от живота, от близката среща с най-милото същество в безмерната върволица светове и реалности. Пееше му се, и той дори го правеше наум, сливайки в едно всички познати и любими мелодии — нежността на баладите, величието на симфониите, веселяшките кръчмарски ритми и стърженето на рока. Бе щастлив като никога. И твърдо вярваше, че това е само загрявка за бъдещите мигове.

А други мигове отлитаха в миналото заедно с капките пот и бележеха траекторията на края на дългия му скок към Любовта.

До скалата-астероид имаше вероятно не повече от граморски връст. Тя се приближаваше, но не толкова бързо, колкото искаше Радослав. Той съобрази насред път, че би могъл по-ефикасно да увеличи скоростта си, като се противопостави на собственото си орбитално движение около Куиауитъл-Сварог и така да „пада“ към по-ниската орбита на своята цел. Той разпери колкото можа крилете си — те изтрещяха за негов възторг. Съвсем скоро законите на небесната механика си казаха своето — Радослав пикираше към позициите на змейското укрепление. Ясно различаваше върху планетоида изградена твърдина, напомняща за малък средновековен замък.

В облачен процеп, вероятно толкова огромен, че гигант като Юпитер би се търкулнал през него като билярдна топка, бликна златна светлина и цветовете на безкрайното небесно пространство наоколо се промениха като при смяна на прожекторни филтри на колосална театрална сцена.

От укреплението го забелязаха и над острите кули се развяха снопове деветоцветни дъги. От една странична куличка стремително излетя малък крилат силует. Сълзи бликнаха от очите на Радослав, но той продължаваше да вижда със сърцето си — Верена бързаше насреща му и викаше името му, а той… той беззвучно шепнеше нейното, внезапно останал без дъх.

Дръжката на сабята опари дланта му през бронираната ръкавица. Сигналните дъги станаха алармено-червени. Настръхнаха драконовите люспи по мокрия гръб на Радослав.

ВНИМАНИЕ! ВНИМАНИЕ! ВНИМАНИЕ!

Мислегласове от всички страни се сблъскаха като цунамени фронтове.

!ПРОБИВ ВЪВ ВЕРОЯТНОСТНОТО ПОЛЕ!

ВСИЧКИ! ВСИЧКИ! ВСИЧКИ!

ЯТА — АТАКА!

Забръмча, но не въздухът, а ефирът от потоци телепатични реплики, мислеудари блъснаха психощитове. Лавини, впрегнати от магия енергии се вкопчиха, преди противниците да влязат във физически контакт… през тази незвукова врява към нефилимската твърдина като прибой плъзваха настойчиви и ясни призиви:

ПРЕДАЙТЕ СЕ! ПРЕДАЙТЕ СЕ! ПРЕДАЙТЕ СЕ!

* * *

Кой вие така гневно, така яростно, така разочаровано?!

Аз.

Още един такъв змейски вопъл, и ще си изкълчиш човешкия гръклян, момче — обади се вътрешният глас.

По дяволите! Кой пак ми се бърка!! Какво пак не ми дава да те прегърна, слънце небеснооко!!! Махнете се! Не?! Тогава — минавам през вас!

За момент младият мъж дойде на себе си, когато ударните вълни — материални и ментални — отминаха. Той стабилизира безредното си пумпалско премятане и се озърна, за да разбере къде се намира.

Бе невероятно близко до Врага. Видът на станцията на атъланите го смая.

Стига бе, само Дарт Вейдър липсва… Наръбена сфера, май додекаедър, ама с повече стени, и то не всички петоъгълни, как се казва подобно нещо в геометрията?… Тъмен метал. Големи олющени надписи — смесена кирилица и латиница, абсурд някакъв… И голям вдлъбнат отражател върху корпуса, навярно параболична антена — именно тя караше станцията да прилича на Звездата на смъртта от филма… Голямо чудовище, леле, вероятно пет километра в диаметър. Или повече. Или по-малко…

Но нещо болнаво, нещо обречено лъхаше от космическата крепост. Мътната нездрава буца постепенно покриваше сиянието на тукашното слънце. Радослав потрепери, щом сянката на станцията го покри. Да, крепостта агонизираше. Но мъждукаха сложни многоъгълни отвори, през които се изсипваха отчаяните орди атълани. Бяха много. Някои бойни единици оставаха сгърчени, продължаваха в свободен дрейф в безбрежните небеса на реалността Куиауитъл-Сварог. Очевидно мъртвите нефилими представляваха значителен дял от масата катапултирали се създания. Немалко атълани обаче мърдаха. От безобразните черупки на някои бликаха бледи кинжални струи на реактивни микродвигатели или съскаше пара. Други разгъваха аеродинамични плоскости и всички оцелели от блокадата под вероятностното поле се групираха в атакуващи формации. Близките звена откриха анемична стрелба с изтощени лъчеви оръжия. Ала повечето нефилими се наежиха с познатите боздугани и всякакви други остриета.

Не викнаха „ура!“, нападаха безмълвно, само потракваха броните им. Фосфоресцираха безчувствени очи, диплеха се сиви качулки.

Бяха опасно близо.

Но още по-близо до челото на облака атълански войници се намираше изящната фигурка със змейски криле и сребристи доспехи. Тя вече плюеше къси мълнии в пресичащата пътя ѝ лавина.

Верена! Дръж се, миличко!

Дичо, Дичо, ела, ела, нищо не могат ни стори, ако сме Заедно!

Радослав замлати въздуха с ламаринените си перки към момичето-драконче. Заслепен от гняв, той не обърна внимание на градушката стрели и копия, с които се опитаха да го спрат. Издрънчаха и отплеснаха встрани от шлема и гръдните доспехи няколко куршума, но това вече нямаше никакво значение. Той ловеше плъзналата се от рязкото падане на температурата мъгла с уста и пръсти, гълташе метри и хвърлеи от разделящото го с Верена разстояние.

Халосията на кръста му отново прати призивен импулс в ръката, която придържаше дръжката на Рауни, за да не пречи на крилете. Радослав виждаше атъланите съвсем до себе си, но скръцна със зъби на сабята.

Пак ли искаш да ме убиеш, а?!

Халосията сякаш се сви до джобно ножче и млъкна.

А Радослав ритна с крак засилено към него човекоподобно с костенурска коруба, под която бучаха и прекъсваха някакви механизми. Халоса с крило робот с червени видеокамери и от корпуса му изпадна нефилим — сбръчкано тяло със сива кожа, почти атрофирало, но лицето на непропорционално голямата глава свирепо крещеше и гледаше с омраза. Така и умря, загрижено повече да докопа витяка, отколкото да съедини трансфузорите на животоподдържащата си система, откачени при удара.

С резки виражи Дичо избегна още няколко нефилима, отблъсна се от купчина червейобразни създания от метал, плът и пластмаса… и се озова сред тройка сиви качулки, които носеха реактивни раници и боядисани в червено брадви с надпис… „ПОЖАРINVEPTAP“. Толкова се стъписа от думата при все чудатия шрифт на буквите, че не реагира да се предпази и секирите избиха искри от посрещналата ги по своя воля сабя. Радослав улови дръжката на халосията, затисна с длан зеленото око на пепелянката и загреба с криле. Но връхлетяха още дузина мъртваци и той прикри глава с ръце…

… нещо фучащо, люспесто и опашато измете притисналата го паплач. Непознатият шаркан се сби с тълпа противници, запердаши ги с опашка, затрещяха мълниите му, замириса на изгоряло.

Давай, брат, хвърчи накъдето си тръгнал!

Още една група нефилими се вкопчи в свирепо кълбо с двойка змейове, опашки заплющяха подобно на бичове.

Радослав се изтръгна от схватката с мъчително изпълнен лупинг. Върна се на курса си към Верена. Вече можеше да различи блясъка на очите ѝ сред развятата черна коса. Сребърен шлем се премяташе във въздуха зад крилете ѝ.

Още малко, Дичо, още малко!…

Той се промуши между двамина робота, които се сблъскаха и станаха на железни трески, блъвнаха мехури слуз, която го зацапа, и няколко секунди витякът се носеше слепешком, като псуваше и бършеше очи с меката вътрешна страна на ръкавицата.

Орляк сиви качулки, бойни роботи с най-различна конструкция и хуманоиди в буцести скафандри го погълна. Радослав зарита с крака, задращи с ръце, предаде се на Рауни и я завъртя в убийствени осморки, помагаше си с патериците за летене, отбиваше и нанасяше удари, но орлякът го мачкаше, душеше…

… два ветрилообразни откоса драконов огън го заслепиха.

— Внимавай бе, Радо! Откъснах ти перките, както се въртиш като шугав!

— Ооох…

— Няма ох. Чисто е.

— Радослав! Хвани се за мен, ще те засиля към нея!

— Радо — отляво!

Младият мъж едва отби свистящ боздуган, за да се изправи очи в очи с нещо многоръко и с пръсти-бръсначи.

Алванд изпепели нефилима, сграбчи Радослав и пикира с него в най-гъстото струпване вражески войници. Зъбатата му паст буквално повръщаше блестящи снопове светкавичен огън и след миг те пронизаха облак мазен дим и овъглени парцали.

— Пускам те! — викна Алванд. — Помни, опрете ли гърбове, вие сте непобедими! ВИЕ СТЕ ДВОЙКА!

— Бла… благодаря…

— Най-добрата ти благодарност ще е да сте живи след боя, братко! Наслука.

И шарканът-оръженосец го метна като авиационна бомба, а сам изви назад, за да сръфа ескадрила приличащи на стършели апарати. Радослав го чу как крещи:

— Ехеееей, нервите се обтягат, но така се налага!!!

Верена!

Дичо! Тук съм! Ида при теб!

И аз идвам, гущерче, идвам…

 

Станцията, засенчваща слънцето Куиауитъл-Сварог, помъртвя окончателно. Шлейф пушек, пепел и мъртви парчета се точеха от нея като гной от рана.

Змейски и ламийски зертони поеха по грозната следа на сражението.

След облачните шаркански крепости Небесата отново засияха чисти.