Серия
Драконче (4)
Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,9 (× 44 гласа)

9.

Лами, вампири и караконджули лютееха и бе страшно да се погледне дори какво оставят подире си. През облаци дим и пара, даже звуците от плющене на опашки, щракане на зъби и скърцане на нокти бяха кошмарни за чуване.

Свитата на канарчупа Зора прогаряше бреши в скелета на зертона, не разполагаха с време за лутане да търсят момажа-витяк из обитаемите кухини на небесния остров и затова минаваха напряко, като съкрушаваха безмилостно всякаква съпротива. Нефилимски зомбита, андроиди и киборги гинеха на стотици, безмълвно и безчувствено… и продължаваха да настъпват.

Намериха го да виси от тавана, вкопчен в корубата на коридора с ноктите на рицарските си чизми. От главата му капеше кръв, едната ръка висеше парцалено, сабята дърпаше другата, но все по-анемично отбиваше удари на боздугани, сякаш силата ѝ угасваше. Потоци ламийски огън пръснаха скупчващите се край младия мъж мъртваци, сестрите се втурнаха напред.

Откачиха го, понесоха го грижливо към бялата като платно Зора, сеейки неистово разрушение.

Зертонът се тресеше от върлуващите щурмови отреди.

Шупналата маса защитници обаче ги изтикваше постепенно навън, но след сигнала за изтегляне се опита да попречи на подразделението от Армията на Нощта и ламийския рой да избягат от облачната крепост.

Отстъпващите пробиха дупки в туловището на зертона и издухаха в пепел заградителните гнезда.

Високото небе тъмнееше стремглаво, Янкул залязваше, но не зад твърд хоризонт, а в облачен покров. Битката кипеше на почти шест прелета височина над забуления океан.

Зора не стъпи на борда на крехката небоходна шейна, докато ламите не положиха там Радослав и не се впрегнаха в хамутите. Едва тогава канарчупа се качи в хвъркалото и се склони над младия мъж.

Наоколо валяха сажди, съскащи искри и отломки. Лами-телохранителки унищожаваха всичко на хвърлеи навред. Впрегнатите в крилатата шейна сестри търпеливо чакаха.

Зора леко докосна главата на Радослав. Раната над слепоочието бе ужасна. Стърчаха розови парчета кост. Княгинята сви побелели устни, ала не трепна лицето ѝ. Радослав слабо застена.

Орловите очи на жената едва-едва се навлажниха.

— Кротце, доблйе юначе — нежно промълви тя. — Толе язва та саблю свою от нечест да спасиш… ала хубава кубачи, макар и велеклята… затуй ти на пагуба бе.

— Господарке…?

Зора мълчаливо вдигна длан. С другата ръка продължаваше да милва ранения по лицето.

Хвъркатата шейна се стрелна напред, далеч от загиващия зертон. С пронизителен вой затръбиха сигнали за незабавно отстъпление. Вълни предупредителни аларми зовяха светлочувствителните ратници да се укрият зад летящи щитове. Шейната свистеше, крепостта се смаляваше зад откритата кърма на хвъркалото.

— Господарке, на страж исме.

— Съжгайте града вятрен! — заповяда Зора. — На крада тоз сквернен небесен оток!

Телепатична сирена проехтя над облаците:

ВНИМАНИЕ! СЛЪНЧЕВ ЧУК… ПОДИР МИГ!

Зловещ проблясък върна деня. Хиляда слънца пламнаха в едно и скриха звездите.

Вой. Армията на Нощта приветстваше поредния си успех срещу Врага. Огнено кълбо се издигаше все по-високо и по-високо над пометената в облачния покров дупка, вън от планетната атмосфера.

Долу, притихнал и свит, Големият океан отразяваше смъртозарното атомно слънце.

Зора не се обърна да види злощастния Содом и Гомор.

* * *

как го открихте

Някой говори.

другар негов, тайбеник Лъчезарий-колобър нам об влъшество каза. Послед ти съповедаям…

Наистина някой говори. Черната мъгла взе да просветлява. Дичо сякаш плуваше от дъно на мътно езеро нагоре, към светлината и въздуха. Към живота.

— Свестява се.

Гласът бе много познат. Радослав, още слепешката, помръдна към източника на говора. Пред очите бавно се появиха контури, фигури, лица.

— … Ал… ванд…

— Годо дойде, Радослав — усмихна му се тревожно змеят.

— … български говориш… чудесно… А?… Годо… Иване… тук ли си?

Преди Крилан да отвори уста, над Дичо се надвеси…

Не, не беше Верена. Зора.

— Млъчи селе, чедо — каза тя благо. Изглеждаше уморена и сякаш печална.

Тя навлажни лицето му с мека прохладна кърпа. Бе неизказано приятно.

Зора подхвърли през рамо на едра ламя:

— С жива вода купел изплънете. Ще церя.

Сетне погледна над Радослав към някого. Младият мъж взе да извърта очи натам, но беше бавен, отчайващо тромав, тялото не се подчиняваше с предишната рядко оценявана лекота.

Княгинята стисна сребърен медальон на гърдите си, продължавайки да се взира питащо в онзи, който стоеше пред нея от другата страна на Дичовото ложе.

Алванд я докосна деликатно по лакътя.

— Вземи моята, господарке Зора.

Тя кимна след секунден размисъл и пое малкия напръстник с прясна течност. Вгледа се за малко в чашчицата. Орнаментът върху нея представляваше множество малки, колкото оризово зърно, черепчета на всевъзможни същества. Миниатюрни дупчици на празни очи от ситните мъртвешки главици я убодоха и канарчупа с мъка потисна трепетлива въздишка в гърдите си.

Поднесе напръстника към устните на Радослав:

— Туй изпий, любо юначе, иста смрът варити, чедо…

Ламята зад гърба ѝ бе извила опашка като раздвоено скорпионско жило. С него направи дълъг разрез по вените на задния си закърнял чифт криле. Самодива от свитата на сестрите придържаше заедно с Крилан сребърно котле, в което се цедеше кръвта на ламята. Друга сестра се готвеше да даде нужния остатък.

Радослав най-сетне успя да погледне към онзи, който стоеше над възглавието на одъра.

Видя висок змей с почти черни люспи, осеяни с бели жилки. Под костени пластини на челото в очните кухини светеха две бездънни късчета небе с отвесни зеници. Ведросиньото преливаше изненадващо и мигновено в синьо-зелено, искряха пъстринки като златни прашинки, като следи-отражения на тънки слънчеви лъчи.

— … Знам… кой си… Ти си змейчето на… Керан-багатур… Ти си… потопил византийска… та флота, … върнал си войските… им и накрая си… убил императора… Ти си… таткото на Верена. Верена…

Мисловна усмивка. Като бащинско докосване, мъжко стискане на рамото.

— Мамо — проплака изведнъж Радослав, клюмна глава. — Студено, мамо, студено…

Той губеше съзнание и го тресяха къси гърчове. Зора с точни твърди движения вля напръстника в устата на момажа, без капка да похаби и преди челюстите му да се стиснат в агония.

Змейската кръв го удари като мълния. Тялото на Радослав се изви в лък и замръзна със стъклени очи… и взе да се разхлабва.

Зора нямаше никакво време за хабене. Прекръсти се бърже и възкликна тихо, гръдно, с вълнение, от което трепнаха всички намиращи се в лазарета:

— Господи Христе, прости ме и благослови!

И с дълбоко черни сухи очи се извърна назад и протегна ръце. Гласът ѝ бе остър, кремъчно безстрастен:

— Купел!

За безкрайно кратка секунда срещна взора на мъжа си, а подир туй забрави всичко друго, освен осъществяването на дарбата си, която не бе престанала да смята за грях, понеже се бъркаше в Божията работа.

* * *

Страдание, болестна мъгла. Моменти на изчистване, без да се изтръгне от пропадането в някаква бездна от Нищо. И изведнъж…

Прекъсване. Бяла светкавица и черен мрак.

Бяла? Бе по-бяла от всичко възможно.

Черен? Бе непредставимо непрогледен, кух и безкраен. Инфрачерен.

Бе? Е? Ще бъде?

Вече не съществуваше време. Миналото се разсея, бъдеще не настъпи. Липсваше сега. В миг настана Краят на Всичко.

Небитие. Дори още по-несъществуващо.

Нищо не запомни от този вечен миг. Нямаше какво да бъде запомнено, нямаше с какво да го запомни.

Вечност.

Ала и вечността се оказа невечна. Небитието се изчерпа и отново стана Битие.

Прекъсването свърши. Изтля. Или въплъти.