Серия
Драконче (4)
Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,9 (× 45 гласа)

7.

Северин спря на същото място, където бе паркирал „Форда“, следейки Иван и Искра. Фаровете осветяваха къпинака. Детективът забеляза сред сгърчените от слани листа повехнали черни ягоди.

Той изключи двигателя и попита змея до себе си:

— И сега?

Алванд не успя да отговори, защото Ясен му протягаше сгънат лист над седалката:

— Вземи това в Долната си земя. Там си го прегледай, може пък… — Георгиев сви рамене.

— Хартията е възможно да не оцелее в Прохода. Най-трайно бих го съхранил в паметта си.

— Ми… прочети го тогава.

Драконът хвърли един-единствен поглед върху написаното.

— Идеята за ментална експертиза на документи, картини и „т.н.“ ми се вижда разумна, нашите Мъдреци, а дори и по-млади шаркани го могат. Но останалото… Какво значи „либийски проблем“?

— Дай за момент… — Ясен взе бележката и плътно задраска „проблема“. — Все още има шанс сами да се справим. Другите неща… не държа незабавно да вземаш отношение.

Змеят кимна и рече:

— Почакайте ме тук. Или ако желаете, идете си…

— Нека ви изпратим — помоли Венета. — До Прохода. В знак на… приятелство. М?

Алванд се усмихна.

— Да. Добре. Тогава чакайте. Сега ще доведа събрата Крилан.

* * *

Змеят Иван бе тук.

Седеше върху стар нисък бент над неголямо вирче, до половината обрасло в изсъхнал от есента шавар. В откритата вода се отразяваше гъстеещ небесен здрач, приведена върба ронеше последните си листенца, тесни като върхове на стрели. Грамадата на Витоша чезнеше, контурът ѝ едва можеше да се проследи. Планетата на хората сякаш извръщаше лице от слънцето, което по някаква причина не бе отговорило на очакванията ѝ, и сега светът потъваше в безрадостна нощ. Поточе скръбно ромолеше по преливник на бента, покрит с дебел мъх — сега тъмносив като котешка козина. И навярно бълбукането, прилично на нечовешко ридание, идеше от мехурчета, родени от заседнали в пукнатините на водостока клонки.

Алванд съгледа своя събрат и другар в гръб. Отражението на софийските лампи в облаците бе предостатъчно, за да разчете текста върху мръсното парче вестник, кой знае кога и как попаднало върху пътеката. Също така ясно оръженосецът разпозна в позата на Иван-Крилан нещо твърде притеснително.

Докато го приближаваше с леки стъпки, змеят си спомни как бе започнал денят — с оранжева зора без сенки под рядък дъжд. В разсеяната жълта светлина необрулените от преминали слани дървета пламнаха с листака си като с нажежени жички и капките сякаш съскаха в тях. Някъде си пробиваше път синьото, както в песен… А сетне утрото взе че посивя. И стана студено. А пък сега, малко отвъд прага на същинската нощ, бе захладняло до почти мразовито.

И затова на този студен фон малкото топлина, която Алванд видя да се излъчва от Иван — твърде малкото, — категорично сочеше нещо нередно.

Младият шаркан се помъчи да върви по-шумно, надявайки се да привлече внимание.

Помириса трепване на механичен сетивен интерес и се ободри. Но веднага щом застана на две крачки зад Крилан, завари отчайваща картина. Плашеща. Изстиваща.

— Събрате?

Малко се изненада от себе си поради избора на обръщението, по-точно начина на изказ. Реши, че навярно така трябва — наистина Лъжовният език тук бе стопанинът, а те бяха гости…

— Гости? — промърмори Иван — Аз нямам гости. Аз самият съм гост.

— Мислех друго, събрате Крилан.

— А. Не те чух добре. Мечтаех си.

Иван говореше безцветно, отнесено, което накара Алванд да премине на по-високо ниво сетивност. Докато анализираше впечатленията си, жълтоокият змей предпазливо отвърна:

— Това е хубаво, приятелю Иван. Мечтите са криле, надеждите — окови.

Иван тромаво се обърна към него.

— Хм — издаде дрезгав звук той, но нищо повече.

Алванд обаче продължи, сканирайки биополето на събрата си — ниският интензитет на енергийния Поток никак не му хареса.

— Пишеше го на корицата на една от твоите книги, Крилан. Съчинил си цяла песен. Много хубава.

— Ха.

Диагностицирането се затрудняваше от враждебно вдигнатия щит на Иван, но Алванд внимателно изучаваше нескриваемите признаци за душевното състояние на своя другар и симптомите бяха един от друг по-тревожни. Дори лоши. Змеят си позволи да насочи струя жизнена сила под психочерупката на седящия, чието безразличие придобиваше ново значение с напредване на анализа.

— Събрате — сипкаво рече Крилан. — Ако обичаш… махай се. Остави ме.

Нямаше никаква твърдост в тона и аромата на желанието. Алванд разбра.

Отсече рязко:

— Не.

Иван пак така флегматично го погледна косо отдолу нагоре. Шавна пръсти и помръдна едното рамо.

— Ами седни тогава. Все ми е тая. Но не ми пречи. Само поседи с мен, докато… докато.

Алванд вече съвсем ясно виждаше-чувстваше, че събратът му е задействал бавно самоунищожение, равносилно на разрязани душевни вени: жизнените му сили лека-полека се топят, изтичат — тялото става все по-проницаемо, докато душата просто не се изпари от него… неусетна, почти нежна смърт. Съзнанието щеше да е ясно до сетния миг и напълно отсъстваше физическо страдание, по което друг шаркан би надушил събрат в беда.

— Защо го правиш? — каза Алванд.

Не знаеше как да постъпи и едва овладя емоциите си — за пръв път, откакто смени деветата си детска кожа. Нуждаеше се от хладен разсъдък, за да помогне. Но как? И… дали?

Крилан не сметна за нужно да му отвърне.

Алванд трескаво търсеше вярно решение. Помисли си, че навярно това, което изпитва сега пред Иван, е близко до състоянието „отчаян“ на хората. Не биваше да допусне отчаяние, макар в момента волята му да се бореше с инстинкта и поражданите от ситуацията реакции-настроения. Трябваше да остане господар на разума и сърцето си на всяка цена, независимо от онова, което щеше да избере за свое действие.

Каквото и да бе то, щеше да бъде подчинено на необходимостта.

Ала какво бе необходимо да се направи? Кое щеше да бъде правилно?

Той прецени, че разполага с известно време, преди жизнената сила в Иван да падне под критичния праг, отвъд който процесът ставаше необратим, а всякаква намеса — закъсняла.

И докато в представите си — следвайки закономерностите на Лъжовния език можеше да използва несигурния, но увлекателен похват, наречен въображение — следеше как върху измислен циферблат се сменят числа на обратен брояч, Алванд взе решение. И, веднъж взел решение, осмислил и приел целта, както всеки шаркан, той взе да планира какво да предприеме.

Бе труден избор, в него липсваше уважение, но змеят вярваше, че ще го разберат, ще изтълкуват намеренията му правилно.

И все пак отначало бе честно и достойно да направи един опит. Събратът Крилан се намираше в пространството на езика на заблудата, а оттук следваше, че може би не преценява своите мотиви правилно. Ала дори неговото решение да е било взето осъзнато и отговорно, вероятно имаше шанс Алванд да го разубеди — посредством същия Лъжовен език, който бе подмамил събрата Иван да се вкара в капан. Със същия език на заблудата трябваше да опита да го изкара оттам. Добре че Крилан още не бе овладял напълно Потока в организма си! Изборът на начина на самоубийство го издаваше, че не е напреднал твърде далеч за възрастта си в изкуството за телесна и здравна дисциплина. И с това даваше на Алванд възможност да помогне, без да прекодейства на приятелска воля, без да пречи на Пътя на Съдбата му. Само дано не се наложи да го спасява насила!

Младежът Алванд изведнъж разбра, че няма да се поколебае и за крайност.

Не искаше Иван да умре.

Не можеше да го допусне!

Усети, вече без ехо от съмнение, че мрачноватият шаркан с чудата съдба и труден нрав му е скъп, колкото никой друг от неговите приятели. Разбира се, и за тях би се борил и би умрял… но сега само те двамата с Иван-Крилан бяха тук, самотни в една чужда, а даже и враждебна реалност. Не, не е това, можеше да се завърне и самостоятелно, разполагаше с готов Проход…

Просто не желаеше да загуби Крилан.

Няма да те дам на Смъртта, приятелю. Тя очевидно не бърза… макар че не би пропуснала. Не, не би пропуснала такъв плод.

— Имаме Проход, събрате Иван.

— Така ли.

— Да. Човешки.

Полъх на намек за внимание.

— Двойка. Вероятно е сътворен от магьосника, когото усетихме в началото.

— Сигурен ли си, че са хора?

— Да! Край Прохода намерих мотор. Носеше миризма на хора. Мъж и жена, влюбени. А наоколо присъстваше остатъчна магия. Начинът, по който е създаден порталът, говори за добро владеене на Потока, но известно непознаване на техниките. Вероятно им е за първи път. Иначе никога не биха оставили подире си неколапсирал Проход. Запрях го с дъб в затворен контур, сега е открехнат…

— Може само да са били с човешки образ тия двамцата…

Отново безцветност. Пустиня, в която няма за какво да се закачиш. Сякаш удавник, когото вадят от водата за косата, пък тя му окапва и нещастникът поема отново към гибелни дълбини… Алванд стисна юмруци. Заболя го от неподвижните невиждащи очи на Крилан.

Но…

… за негова радост Иван проговори.

— Тя ми казваше:

„Прости им. Като простиш, ще прогледнеш, ще видиш и своите, и моите криле. Ние сме за друг свят“.

Тя беше решила. Всяка жена в края на краищата ще предпочете сигурното, познатото… питомното. Беше избрала. И не защото е „повече“ или „по-малко“. Някои неща не са съизмерими в линейно или количествено отношение. Следва да го знаеш това от математиката, другарю инженер… А инженер в превод от латински означава способен

Алванд се досети, че Крилан бърка кой точно е дошъл, но не посмя да прекъсне събрата си.

— … тя отново не е същата онази змейкиня, която пробудих. Иска да прилича на тях… Сън ѝ бях, сън ѝ останах. Аз разбирам, събрате, разбирам как се е получило така. Било ѝ е много по-трудно от мен. Не е имала с кого да сподели, да се увери… да нахрани и помилва своята сляпа вяра, че има друг, наш свят, в който се усещаме истински, брулени от ветрове, но свободни! Свободни в свят, където никой не употребява думи за любов като оскърбления. Защо Доброто не може да побеждава, без да прояви поне мъничко зло? Защо само Злото най-добре въздава кой какво е заслужил? Само Злото въздава справедливост, ала такава справедливост, чието име е възмездие. Защо Доброто не умее да дарява облаги — освен ако не го пуснеш в душата си и не му се насладиш!… и толкоз. Друга файда — тц…

Алванд напрегнато наблюдаваше процеса. Ами ако събратът не е в състояние да прекъсне пикирането си в Небитието?! Ето, на моменти съзнанието му си представя друг събеседник от действителния! Оръженосецът се вкочани от извода си и ПРОПУСНА няколко думи. Слънца ми, като ЧОВЕК…

А Иван продължаваше — с насмешка, печално, равнодушно:

— … по-добро… по-лошо… крайно, умерено… истината била по средата — ха-ха!… Въпросът е поставен неправилно — как ще получиш верен отговор?

Замлъкна за миг, намръщи се и отрони надолу към водата:

— Кръжал съм, описвал съм все по-тесни кръгове… и накрая Я открих!… Какъв резил. Била е толкова близко. През цялото време — до мен. Даже я бях нарисувал правилно. А сега пак…

— В теб говори обидата, събрате — не издържа Алванд. — Недей, виж…

Иван се учуди:

— Да се сърдя на Обичта си? Да ѝ се ОБИДЯ? Бих ли могъл!? Просто ми стана мъчно от това колко малко струвам в очите ѝ…

— Това не е вярно! — възрази Алванд. — Ти лъжеш себе си, Крилане!

— Когато даваш всичко от себе си, другият започва да се чувства излишен — сухо отвърна Иван. — Човешки закон. В този свят той е над всичко. Човешкият закон. Капан за змейове… научиха ни на несподелена любов.

— Но…

— Само не ме съжалявай. Дори от теб не мога го приема.

— Какво лошо има да жалиш?… Добре, не те съжалявам. Боли ме за теб. Нима допусна този свят да те излъже, че си нищо? Не му вярвай! Тук има прекрасни неща, които не мамят — виж тях! Защо ще вярваш на лъжовното в този свят? Виж истината в онези, на които не си безразличен. Защо те убеждава Злото тук, вместо Доброто, което ще ти извади очите!

— … тя казваше, че крилете ми са красиви — отрони Иван, без да го слуша. — И кое им е хубавото — криви са като на вампир… Ох, драконче… — Той се взираше във водата. Промълви:

— Не трябваше да будя драконче, Алванд. Сега тя ЗНАЕ какво ѝ липсва… и нека сега заспи! Пак да заспи… да дочака по-добри и волни времена. Времена за Вкъщи… — Изведнъж Крилан вдигна очи към другия змей. Погледът му бе необичайно бистър, дори твърд:

— И? Какво научи за хората, Алванд, съплеменнико и събрате? А?

Алванд мислено потърка криле и вкопчи въображаеми нокти в приятеля си. Не го даваше на Небитието! Не, не и не!

— По̀ са изтънчени от фамо-граморските народи. И изобщо не приличат на земеморци, струва ми се, че в нашия Свят човеците са някак огладени, прекалено ведри и отпуснати. Тук те са на ръба. Не успяват да разгънат истинското си великолепие, схлупват се и причиняват мъка и страдания, и самите живеят в мъка и страдания. Животът им е драма, същностите им са одрани, структурата на душите им е по-открита за наблюдение. Те са много разномерни същества. Като нас. Носят цялата хиперформа на Всемира. Като даденост, като заложби. Виждам я даже там, където е сплескана, размазана, самоограбена и унизена… Аз мога да се примиря с тях.

— А аз… вероятно… не.

— Радослав?

— Хм. Той сякаш е от друго тесто.

— Не е по-различен от другите хора.

— Но е от добрите хора.

— Но е хора.

— Хм. Какво още?

— Навярно имат основание все да се самосъжаляват за нещо загубено. Но то не е съвършенството, или както го наричат „невинност“. Човеците уж знаят, че съвършено е онова, към което няма какво да добавиш, няма какво да промениш, но пропускат да разберат, че съвършена е Смъртта. Не бива съвършенството да е цел. Целта е достойното щастие. Но те губят трайното си чувство за щастливост от самия живот, както го умеят децата им. Усещат, че нещо детско им липсва, но не могат или не искат да отделят ВАЖНОТО от цялото детство, защото го харесват преди всичко заради безгрижността, усещаната закрила, сигурността и че не им се търси сериозна отговорност.

Крилан се подсмихна бавно.

— Знаеш ли коя беше главната ми грешка, докато обитавах човешка кожа, събратко? — промълви той. — Когато исках нещо, смятах, че ще го получа, ако го заслужа. Не повече, но и не по-малко. Ха! Нищо в човешкия свят не е твое, докато не си го вземеш. Пък нека и с лакти — голяма работа, нали тук пръв значи прав! … Прекалено упорито търсех обичта. А тя не е лекарство против самота… Наистина, любовта е като слънцето, което свети и огрява всички — достойни и презрени, и които я приемат, и които я предават, и криещите се от нея в тъмни дупки, и които изгарят в лъчите ѝ…

Проклинайки се вътрешно, Алванд се впусна като върху плячка от полет и вметна още една доза жизнена сила.

Гласът на Иван леко укрепна — дали от лечителството, дали просто защото говореше за нещо, за което не бива да се шепти:

— Любовта е както живота, дава се без заслуги, в аванс. Каквото и да правиш, с нищо не можеш я спечели. Става само да я излъжеш, понеже е доверчива. И се подарява.

Горко на просилите топлина! Нивга не го прави, по-добре стой с протегната ръка на жълтите павета за жълти стотинки.

Горко на излъгалите Обичта!

Такива умират приживе. Душевна атрофия. О, хората се издяволиха да оскърбят самата Смърт! От жетварка на души я превърнаха в клошарка да прибира празни бутилки.

Не ѝ завиждам, Алванд. — Иван се оклюма. Отрони:

— Какво съм сега без нея? Ножица от една част — реже ли? Само кълца и боде… Нима е мислимо и допустимо да желая провал за обичта ѝ към друг, след като знам какво е! Няма значение дали е заслужена или не — това е любов… — Крилан косо погледна другия змей. — Изгори ме, събрате. Не искам да ме докосват човешки ръце, Алванд. Тези ръце винаги само вземат. Единствено сърцето им дава… и после ръцете си прибират обратно дареното, с лихвите. Не искам тези алчни ръце, Алванд. Не искам.

— Имаме задължения… — заговори Алванд.

— Аз нямам задължения. Намерих я отново, за да я загубя още веднъж…

— И тя те е намерила отново. Не я лишавай от това.

— И теб навярно те чака тази чаша, събрате. Един от вас двамата с Радослав ще изпищи.

— Ако ти сега се справиш, и ние ще можем.

— Знам, всеки нещо е загубил, всеки нещо го боли… което значи, че е още жив и обича, и се страхува… И какво от това? Аз приключих. Изгори ме.

Алванд си позволи да изгуби търпение:

— Братко Крилане, а помисли за онези — малко ли са! — други заключени в този свят, търсещи същинското си „аз“ души! Ти познаваш мъката им, нима ще ги оставиш да я изпиват, без да знаят, че не е напразна!

Топлоотдаването откъм Иван се засили, Алванд го отбеляза, ала бе прекалено рано да ликува. И внезапно змеят се поддаде на емоция. Тя го издебна, заля и понесе на горчива вълна безсилен гняв. Вероятно кръвта на прабаба Алтема Звезднооката в жилите на шаркана бе кипнала.

Алванд скочи на крака и се развика:

— Ставай! И аз ли искаш да се просна като теб!! Да те вземат дяволите!!! Леж, че мри! Колко лесно! Ами Радослав? Да изгние ли искаш в онази дупка, без поне да се види с Верена!

Крилан го гледаше смаяно.

— Яааа…

Жълтоокият змей отпусна криле. Изведнъж разбра, че събратът му го слуша с нарастващо внимание и… че е прекъснал процеса на самоунищожаване! Алванд не съумя да анализира с какво предизвика успеха, не разбираше коя точно дума бе отключила волята на Крилан за живот. Ала не се замисли над разгадката, продължи овладян, но не по-малко настъпателен и настойчив:

— Ами Искра, която ще усети, че те няма Никъде?! Веднъж вече те е погребвала. Недей пак. Нека ѝ бъде известно, че те има Някъде, където и да е, но жив… Събрате, ами аз? Аз също искам да зная, че летиш по своя Път. Та ти си ми по-близък от кръвните ми роднини, все едно сме от едно люпило! Не ме изоставяй… Моля те. За обич МОЖЕ да се моли, Иван.

— Ах ти… — Крилан седеше, подпрял лакти в коленете си, и чешеше разхлабващи се юмруци с брадичка. Ноктести сенки над раменете му го загърнаха като от студ. — Знаеш къде да бъзнеш… Успя да се вчовечиш, змейски младежо. Изнудвач гаден! — добави ласкаво и плесна с все още призрачните си криле, изправяйки се. — Добре, хайде да дадем шанс на Любовта. Да тръгваме.

Погледна го и се разхили неудържимо, хазартно.

За миг Алванд почувства замайване. Сетне се усмихна в отговор — широко, щастливо, но и озадачено.

— Кой е тук? — надуши Крилан след няколко стъпки.

— Приятели. Искат да ни изпратят.