Серия
Драконче (4)
Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,9 (× 45 гласа)

4.

Заведението се казваше „Поли“. Бронзови букви образуваха силует на рибка, а за да подчертаят приказния произход на емблемата, собствениците на коктейл-бара бяха поискали от художника да изобрази и коронка, за да се знае, че рибката е златна.

Някога мястото на заведението беше само една просторна, дори прекалено просторна тераса. Още от времето на знаменитото 58-о постановление за стопанската инициатива на гражданите обаче, над терасата надвисна удължен скат на покрива и защитената от преки атмосферни влияния площ се превърна в кръчма „Златната рибка“. По-късно собствениците остъклиха терасата изцяло, облицоваха я отвътре с ламперия, поставиха плетени маси и столове, смениха бар-плота, купиха прозрачен хладилен шкаф за безалкохолни напитки. Така от бившата кръчма остана само старата емблема, запазена вероятно по сантиментални съображения. По-възрастните посетители я знаеха под едно заглавие, младите — под друго. Но дори в тази претъпкана със заведения махала, „Поли“ се радваше на добра посещаемост, може би заради достъпните цени или впечатляващата квадрофонична уредба с кристален звук.

Още по светло в коктейл-бара се събираха постоянни компании, отбиваха се виладжии и просто случайни посетители.

Днес до някое време персоналът имаше порядъчно работа, което означаваше добра надница. По принцип, заведението стоеше отворено, докато има повече от един клиент.

Но ето, че още от ранен следобед на крайната маса до малката, почти декоративна камина заседна мрачен млад мъж, който си поръча цяла бутилка „Финландия“ и две кутии „Марлборо“ за мезе. Сетне процеди през зъби на сервитьорката, гледайки през нея, да сменят радиостанцията на уредбата или да пуснат си-ди, или касетка със свястна музика. Имаше нещо твърде непререкаемо в клиента, а пронизващите му очи почти уплашиха момичето и тя помоли бармана да сложи някаква касетка, защото повечето компактдискове бяха в онзи стил, който мрачният посетител не одобряваше. Барманът, обикновено отстъпчив, и този път нямаше нищо напротив да угоди на клиент, но се посмръщи и тревожно изгледа мъжа, сврял се в ъгъла. Стори му се особен и той кисело си рече, че може би по някое време ще се наложи да го изхвърли навън. Имаше и опит, и физика за подобни аварийни положения, но никак не обичаше тъпашки селски изпълнения. Учеше във ВИФ, сега НСА, и това му позволяваше да се самооценява по-високо от местното население, тоест — като осмислен привърженик на по-цивилизовани маниери.

Изборът на музика обаче го затрудни, но най-сетне откри нещо, което определено бе добър компромис — стара касетка на сръбската рок-банда „Сребърни криле“.

След това продължи да се задява с другото момиче, съвсем новопостъпило на работа в заведението. Хрипкавият глас на вокала запълни бара и младежът забрави за проблемния клиент.

А той, клиентът, се заслуша в песента, за кратко чертите му се загладиха, лицето за миг просветля. Очевидно позна музиката, в което нямаше нищо чудно — изглеждаше достатъчно голям, за да я помни отпреди двайсетина и повече години.

Първата сервитьорка изпита необяснимо облекчение от реакцията на посетителя.

Но мрачният мъж я стресна отново, след като изгълта, все едно беше лимонада, три пълни чаши водка една след друга. И да се беше намръщил при това, нямаше как да се разбере по свъсеното му лице. Запали цигара и зяпна в бутилката.

Заведението междувременно се пълнеше, поопразваше, пак оживяваше и скоро взе трайно да задържа хора. Касетката свиреше безспир в режим Continuous Play и се харесваше на всички.

Мрачният клиент не припадна от водката. Когато сервитьорката се приближи да разтреби съседната маса, го чу да си мърмори. Момичето неволно се заслуша.

Навярно си мислите, че ми е мъчно… БЕШЕ ми мъчно… но удавих мъката си в езерото. Натиках я в празното шише от ракията и я удавих… Ха. Ха. Ха.

Клиентът приказваше на изправените пред пепелника няколко останали му цигари. Беше им нарисувал с химикалка очички върху филтъра. И тъжни завъртулки — усти. Естествено — и чертички за нослета…

Може би при други обстоятелства това би разсмяло момичето, но сега… Тя реши да сподели с бармана извода си, че клиентът опасно се е насвяткал. Точно тогава мрачният мъж я забеляза и поръча нова бутилка от същия алкохол и кутия цигари. И ЧАК ТОГАВА ОТВОРИ УСТА. Преди говореше на фасовете си БЕЗ ГЛАС.

Сервитьорката хлъцна и побърза към бар-плота. По пътя реши, че е стресната от непогасимата жажда на клиента за алкохол, и точно това сподели с колегите. Кратката консултация предизвика колебания в персонала: да, кърка прекалено много, обаче…

Девойката изпълни поръчката — предвид цените с ресторантски проценти на водка „Финландия“ и вносни цигари, бе лудост да се откаже, — но поиска клиентът да се разплати, „понеже приключвали смяната“.

— Колко?

Гласът бе много странен, абсолютно смахнат тембър, сякаш по-богат на обертонове от скъпата уредба. Сервитьорката не намери сили да отвърне и само му подаде касовата бележка.

Клиентът плати и изръмжа, че не иска ресто.

— Е? — попита я барманът, когато тя се върна.

— Има пари — съобщи сервитьорката.

— Пиян ли е?

— Ннне бих казала.

— Нещо бледа ми се струваш.

— А… ще глътна малко въздух навън. Много е запушено.

— Добре.

Момичето изхвръкна навън, барманът се позачуди подире ѝ, озърна се към шантавия клиент, но не го видя добре в дискретното вечерно осветление и през хлапетата, които циркулираха от касата към стаичката за видеоигри. Приведе се към скрито под плота табло и засили потенциометъра, който подаваше захранване към вградените в покрива вентилатори. Като че ли наистина беше прекалено задимено…

* * *

Скандалът започна, когато местна тайфа окупира две маси и гръмогласно поиска мускатова ракия със салата и „ако няма шишчета, някакви пръжки тогава“.

За зла участ, те се оказаха в непосредствена близост до обедния клиент, който привършваше третото си шише. Малко след като компанията удостои заведението с шумното си присъствие, посетителят отскочи до тоалетната. Походката му бе като на човек, изпил само две бири. Докато го нямаше, новопристигналите настояха за смяна на музиката — „нещо по-така“. Мрачният алкохолен атлет не обърна внимание на това. Сервитьорката се успокои.

Навярно вече му беше все едно какво бумти в заведението, той и без това отдавна не слушаше тонколоните. Повече му допадаше да беседва с цигарите и чашата си… и, да, лепваше тъмен немигащ поглед върху всяка жена в коктейл-бара. Изпровождаше я с очи, но сякаш търсеше в нея други черти, прилика… а може би и тях не ги виждаше, а само реагираше на движещи се в помещението обекти. А повечето „обекти“ наистина бяха от женски пол, понеже заетите с важни разговори мъжкари пращаха гаджетата си с поръчки до бара, независимо че сервитьорките с късите си поли привличаха общото внимание — навярно трябва да се досети човек, че заведението не е на самообслужване, нали?…

Когато бурята се разрази, момичето, обслужващо кризисния край на заведението, си помисли, че цялата дандания сто на сто би се разминала — мрачният мъж кротко се наливаше с водка и пушеше цигара след цигара, затворен в някакъв свой собствен свят, в който навярно чашата най-приятелски се съгласяваше с монолозите му.

Обаче поведението, или по-скоро бездействието на мрачния клиент (мрачен? рече си изведнъж сервитьорката, не точно мрачен, а тъжен) попадна в обсега на сетивата на вече обърнал две малки ракии самоуверен смотаняк от гръмогласната компания.

Той се загледа в него, прислуша се. Беше двайсет и пет или трийсет годишен здравеняк с наченки на сериозно напълняване. Физиономията му лъщеше, оглеждаше сервитьорката с нагли очи и прекъсваше приятелите си с превъзходството на признат авторитет. Сипеше псувни и се хилеше самоуверено, но ето, внезапно замълча, забелязал странния посетител до камината и вероятно чул какво си мърмори.

Предчувствие за нещо лошо накара сервитьорката да трепне, когато здравенякът хлопна със замах мрачния мъж по рамото и изрева като овчар по добичета:

— Ма за коя пачавра се кахъриш бе, брато? Я бъди мъж, шибни ѝ два шамара да ѝ пусне пичката жежка вода, айде за някаква си кучк… ъъхррр…

Под кючека, леещ се от тонколоните, изведнъж настъпи мъртва тишина.

Здравенякът се давеше, лицето му моравееше, а странният клиент го гледаше с очи, от които сякаш бликаха черни мълнии. И тези мълнии стискаха нещастния простак за гушата!

Картината бе страшна, стъписваща и никой не успя да реагира, докато мрачният клиент не се изправи.

Тогава се случиха две неща.

Първо, здравенякът се изхлузи от стола и пльосна на пода, разтърси масата и от нея се сринаха чаши, чинии, солници, оцетници.

Второто накара всички да затворят, да стиснат очи, защото на мястото на мрачния клиент изникна нещо кошмарно!…

По-смелите, сред които барманът, отвориха клепачи след няколко тъмни секунди.

Клиентът от ъгловата маса стоеше с ръце в джобовете и съзерцаваше със студени змийски очи падналия. Около тялото му сякаш се гърчеха лазерни ефекти от сорта на ония, дето ги пускат по дискотеките… ала не от светлина, а от сенки.

Той внезапно се отмести от масата си, пристъпи към бар-плота и протегна ръка към копчетата на уредбата. Барманът, понечил да го спре, почти си глътна езика, възпрян от почернелите като катран очи на мрачния мъж. Те бяха яростни.

В тонколоните изгърмя редица радиостанции, течнокристалната скала се върна назад и от уредбата бликнаха плътни звуци на нещо класическо, внушително и потискащо, минорно до траур, до скръб… та чак до мазохистична наслада от тъгата.

Компанията не бе мръднала от местата си. Всичките седяха бледи като печурки. Въздухът тегнеше, наелектризиран все едно в силова подстанция.

Мъжът застана край тях. Наведе се и повдигна лежащия от пода. Стискаше го с два пръста за носа, лицето на завалията се гърчеше в жестока гримаса. На фона на класическата катедрална музика избумтя глас, какъвто можеше да се чуе само във фантастичен филм, посветен на Хелоуин:

Някога да си чувал максимата „език мой, враг мой“? При употреба не на място, води до беля. Тогава и шести американски флот няма да те отърве, боклук. Марш вънка.

Цялата компания вкупом хукна към изхода, звънна строшено стъкло.

Ти — стой! Плащай си сметката.

Здравенякът с подутия нос извади пачка банкноти и с треперещи пръсти заотделя пари, изтърва ги, тръгна да ги събира от локвите ракия, портокалов сок и салата… зловещият клиент му обърна гръб, но едва го стори, шавна тънка сянка и на фона на трагичен акорд от тонколоните съвсем отчетливо прозвуча плясък на камшик. здравенякът, както се беше навел, изрева отчаяно и тънко, сграбчи се с две ръце за задника и побягна, сякаш дявол го гонеше по петите.

Една водка, моля.

Клиентът сядаше на мястото си до незапалената камина.

Персоналът с мъка се размърда. Гръмотевичното напрежение във въздуха спадаше.

Независимо от това останалите посетители още същата минута взеха да се спасяват.

* * *

Георгиев разпозна кръчмата отдалеч. Докато паркираше джипа, стана свидетел на бързо изнасяне на хора отвътре. Изглеждаха наплашени, пръсваха се по двойки, тройки, на малки тумби. Спешно хващаха отсрещния тротоар, сякаш в заведението бе избухнал пожар… всъщност, едва ли, тогава биха останали, ако не да помагат в гасенето, то да гледат.

Няколко минути Георгиев наблюдаваше тихата евакуация, белязана от вцепенена паника. Опипа се за пистолета. Без да поглежда, отстрани пълнителя и го скри в жабката. Поседя още малко, докато се увери, че повече плъхове не са останали на кораба.

Сто на сто не беше сбъркал мястото, макар че доста се помота, докато го намери.

Излезе, без да бърза, заключи, задейства алармата. Охранителната система на автомобила не пищеше, но сигнализираше директно на пейджъра, а при евентуална кражба изпращаше радиокод, по който можеха да я открият навсякъде из страната. Струваше майка си и баща си.

Влезе в дворчето на къщата, заизкачва стълбището, също без да бърза, макар да тръпнеше отвътре. И знаеше, че няма да се успокои, колкото и много стъпала да прекрачи.

На входа почти се сблъска с някакъв тип, бял в лицето като свещ, от когото лъхна я на повръщано, я на урина. Човекът изписка тихичко и се втурна надолу по стълбите. Някакво чудо го предпази да не се пребие. Георгиев го видя как изчезва зад оградата. Поклати глава и бутна вратата.

Заведението (механа с претенции за коктейл-бар) беше почти празно. Георгиев веднага се досети за причината — посетителя в дъното. Неговото отровно присъствие пъдеше клиентите и държеше в шах и безпомощност персонала.

Помещението потръпваше от звуци на орган, подходящи за готически замък с привидения. Нервно момиче бършеше пода с парцал на дълга дръжка. Другото се притискаше към бара, гузно-доволно, че НЕ ТЯ е в онзи край на заведението. Ясен закрачи направо към масата в дъното, поспря само край бар-плота и посочи на бармана да намали звука. Младежът само измига и Георгиев собственоръчно докосна сензора „Volume“. Цъкна наум, впечатлен от уредбата. Пресегна се и взе чиста празна чаша. Барманът не възрази.

Очакваше следващите няколко метра да бъдат най-трудните в живота му, но не позна. Дори небрежно срита търкаляща се под краката му червена банкнота от пет хиляди лева.

Седна срещу потъналия в себе си мъж. Задържа поглед върху три пепелника, от които върху покритата с матово стъкло маса изпадаха фасове. Сетне намери сили да вдигне очи към съществото, което търсеше.

Което толкова дълго бе издирвал в сивия скучен мръсен ежедневен свят. В мараня край човешката маска мъждукаше истинската телесна форма. Георгиев не изпита нито страх, нито радост. Това дори не го учуди.

Змеят бавно изплува от мислите си. Видя срещу себе си бледосини изцъклени очи под светлоруси вежди. Мигна. Забеляза празната чаша, която Ясен Георгиев обхващаше с длан. Мълчаливо му сипа водка от бутилката си.

Георгиев очакваше очите на дракона да бъдат остри, изгарящи. Но Иван го гледаше угаснало, помътняло и безразлично, сякаш бе препариран.

Сътрудникът на държавната служба, която уж не беше за мръсни поръчки, първи наруши проточилата се пауза:

— Знам кой си.

Гласът на змея прозвуча прекалено човешки:

— Браво. Спечели си питието. Спечели още едно, като ми го обясниш на мен. Ще ми е интересно някой да ми отвори очите най-после.

Реакцията представляваше жива подигравка, но даваше възможност да се завърже разговор. Георгиев не се поколеба.

— Според документи — каза той полугласно, — ти си Иван Чакмаков, български гражданин. И наистина си такъв. Но не изцяло. Другото ти „Ти“ е нечовешко. Допускам, че то е истинската твоя същност, всичко останало е видимост. По този начин ти си… змей. Име — неизвестно, фамилия, ако имате такава, също. Гражданство… хм, да речем, че си поданик на някакво драконско царство в Долната земя…

— А стига бе. Ти ма умря, майна.

— А може пък да си цар, княз… първи гражданин, знам ли. Понеже не съм наясно, мога само да правя предположения, които навярно ти се струват смешни и нелепи… дано не ги възприемеш като оскърбителни…

Сега — пауза… нека поеме топката.

След малко змеят шавна и хмъкна:

— Що млъкна бе, ченге? Забравил си патроните от ютията — от заплес ли е?

Георгиев реши, че ще е уместно пак да смени тона:

— Оставих пълнителя нарочно. Тук съм… да преговарям.

— Я. Остави молба в три екземпляра и се пръждосвай. Не съм в настроение.

— Имам го писмено.

— Какво… К’во е т’ва бе?!

Бръчкаше чело над подадения лист.

— Позволих си на своя глава… виж, ще ти призная — представлявам тук само себе си. Сметнах, че ще е безсмислено, а може да се окаже и вредно, да пусна информацията за теб по каналите на ведомството. Първо реших да установя личен контакт. После заедно с теб ще решим какво ще правим. Това са точките, по които, след уточняване на процедурата…

— Тази дивотия за „алтернативен енергиен източник“ — какво общо има с мен?

— Възникнала е ситуация… Проблеми с атомната електроцентрала, не, не, просто ни натискат, засега мекичко, предварителна подготовка, но от Европа ще настоят за закриване на реакторите в Козлодуй, и признавам, лично на мен ми хрумна…

— Да туриш по един змей до всяко парно котле в България ли?

— Не. За спасяване на атомната енергетика. Защото връщане към въглища и нефт е…

— Ми направете си термоядрени централи, мен к’во ми дреме, тук съм на частно посещение — той хвърли листа, — ясно?

— Не, чакай, чуй ме — настоя Георгиев. — Навсякъде по света са тръгнали да свиват ядрената енергетика, подета е същинска кампания по дискредитирането ѝ, най-вече по линия на радиоактивните отпадъци. А те наистина се утилизират невероятно глупаво, сякаш нарочно, макар че има брилянтен изход за погребването им, става дума за свръхдълбоки сондажни шахти… Не, не, това са подробности, важното е, че проблемът е решим без никакви странични ефекти. Обезпокоителното се състои в настъплението на нефта. Но петролът, първо, е не по-малко опасен за екологията от радиоактивни боклуци; второ — представлява опасно икономическо оръдие за политически диктат в ръце на държави със съмнителни морални ценности, а и в края на краищата — петрол и въглища като гориво, ами че това е деветнайсети век, по дяволите! Крачка назад в развитието на технологиите…

— Това. Не ме. Интересува.

Ясен не очакваше точно това. А навярно следваше да го допусне. Попита сдържано — все още сдържано:

— Защо?

Змеят го изгледа с учудване.

— Как защо! Ами че аз не умея да мисля глобално! И ти не го можеш, строго погледнато. Мисленето е конкретно, според обхвата на емоциите. Тогава се избягва залитане в самозаблуда. Просто още не съм дорасъл да мисля всеобхватно. Абе, аз що ти се обяснявам!…

— Не, не, почакай, та ти нищо дори не погледна в списъка, освен първото!

— Сериозно? Напротив, ченге, мога да ти изрецитирам всичките „точки“, точно както си ги съставил. Хубаво. Сам си го изпроси.

Няма да карам по ред, прескачам „А.И.Е.“ и започвам от… превенция на тежки престъпления. Извинявай, това как си го представяш? Дракони-полицаи? Страхотно! Нещо май ти хлопа дъската, човече.

— Имам предвид…

— Нищо нямаш предвид! Намесваш ни във вътрешни си ваши неща. Ха! Да не би задната ти мисъл е наказване на апаши по ултрабърза процедура? Прочистване, както би се изразил, на доброто човечество от злобари, изроди, насилници, мафиоти. Много благородна идея. Нарича се тероризъм, ако не знаеш. Като нищо ще включиш в листата излишни, вредни, недостойни за живот лица, наркоманите и хомосексуалистите.

— Наркодилърите. Зависимите от дрога — те трябва да се лекуват.

— Това съвсем малко променя нещата. После. Написал си предупреждаване за стихийни бедствия. Екстра. Да пъдим от Балканите бури? Да укротяваме земетресения? Защо само тук, а не по целия свят?

— Нямам това предвид. Само нещо като служба за своевременно алармиране…

Змеят не го слушаше:

— Точка „образование“. Може да значи какво ли не. Само че си имате достатъчно добри постижения в тази област, припомнете си ги сами, дори можете да реконструирате вещерската наука, макар че ви е рано… и късно. Забрави ние да ви открием килийни училища, народни читалища и университети. Така. Ах, да — здравеопазване. Здраве. Уж хубаво. Прелестно. Обаче в скоби има едно „евгеника“. ДОРИ АКО предположа, че няма нищо общо с нацисткото съдържание, това пожелание пак е съмнително. Искаш да наплодиш витяци? Предлагаш да ви опрашваме момите? Ми да, чужд задник лесно се предлага. Ааа, друго било. Тц. Не се занимаваме с генно инженерство, не си познал, ченге. Потърси самодиви за тая работа. Може откакто ни е разумна расата, да сме подобрявали организмите си, но това слабо прилича на „селекция“. Ние… сме други.

— В смисъл?

— В смисъл най-разумно би било да питаш за това змеица — тя най-добре и най-точно знае в кой момент е способна да зачене и да има здрава рожба без наследствени аномалии… Ама и надали нашите момичета масово ще си паднат по вас! — Змеят изведнъж тресна с юмрук камината, сякаш освирепял от собствените си думи.

Овладя се светкавично и комай даже задържа силата на удара си. Георгиев местеше поглед от закачената от ръката на Иван тухла към омекващия му пестник. Тухлата бе разбита в прах. По кокалчетата на пръстите нямаше и следа от ожулено. Змеят изръмжа по-спокойно:

— А и да се случва чат-пат, недей си точи лигите за бърз прираст на населението. Не споменавам изобщо, че тази работа е твърде лична — току-виж ти сам си го знаеш, че любов по държавен указ не става. А и да става, пак не бива. Ти да не си бил комсомолски секретар, а?… Млъкни. Не съм свършил.

В паузата Иван изгълта съдържимото на чашата си. Изсумтя.

— Следващата ти приумица е туризъм… Туризъм ли? О, не… Това е просто… без думи. Пропуснах ли нещо? О. Превъзпитаване на криминални точка-запетайка нова система следствие, съд и наказания тире намаляване количество затвори… Ха… Този връх ме е страх да го тълкувам, съвсем не ми се мисли какво си имал предвид. Ще ми се да вярвам, че не е нещо повече от най-безобидната възможна идея — промиване на престъпни мозъци. Абе пич, кой одеве каза фразата „морални стойности“? Това — за морално ли го намираш? И прощавай, може да греша — да не би да замисляш да построиш затворите в Долната земя? След като ги сринеш с булдозери тук? Ще ни пращаш каторжници? Особено опасни злодейци? От Змейската земя няма как да избягат и застрашат тукашното ти общество, прав си. Значи ни поверяваш роля на надзиратели. Просто се чудя как да ти благодаря за честта. Ако ти перна шамар, може да ти откъсна умната глава. Затова ще ти подаря развитие на идеята — срещу скромно заплащане България би могла да опразни всички зандани по света! Ставаш в ООН-то и викаш: „Абе господа, дайте ни вашите отрепки, отървете се от тях, престанете да трошите грешна държавна пара зарад крадци и бандити! Намалете си данъците! А за да сторите това — опайте ни ги насам сите ваши айдуци! Само към всяка партида, към всеки синджир роби искаме по един списък: кого след колко години да ви го върнем превъзпитан, кротък, законопослушен, същинска божа кравичка!“ Чудо и приказ, нали? Кажи, защо не видях в хартийката ти пункт търговия. Вече знам какъв ще ви е вносът: шаячни раирани дрехи и бодлив тел!

— Превръщаш нещата в абсурд…

— Аз ли? Абсурдът е вграден в темелите на стройния ти проект, Ясен Живков Георгиев, но внимавай — разстлах твоите точки като гобленчета, та сам да се полюбуваш какви мечтания си избродирал, виж я картинката на собствените си желания.

Ясен мълчеше, но умът му трескаво търсеше аргументи. Осъзна, че змеят не е изопачил неговия план, а просто му сочеше неща, които можеха да се случат… да бъдат поискани, заявени от хората, когато него, Георгиев, неизбежно изместят от важните преговори със змейовете…

— Няма да има преговори, ченге. Нито сега, нито след сто или хиляда години. Държавите ви нямат никаква стойност за нас. Не обичаме тълпи, а личности. Стойностни личности. Такива, за които не е от значение колко крака имат и как са им оцветени кожите и космите… — Змеят изведнъж въздъхна. Посъживените му по някое време очи угаснаха отново.

— В момента не мислиш за онова, което трябва — каза той. — Тревожиш се за бош шейлер. Вземи се притесни, че точка първа противоречи на всичко останало в листа. Декларира ми пламенен патриотизъм, а какво излиза после? Да ви вземем под крило. Да ви решим вашите проблеми. А нали уж не искаш повече „Батковци“ за тази страна? Недоволстваш срещу „благодетели“ и „освободители“, ама… В крайна сметка — какво искаш? Да превърнеш България във васал на хипотетична змейска империя? Ще се разочароваш.

Змеят Иван надникна в кутията Малборо, но тя беше празна.

— Най ме жегна — продължи унило — не друго, ами „съмнителните морални ценности“. Ах… а лично твоите ценности — какви са? Храбрец си ти, македонски сой, но вгледай се в сърцето си — и се уплаши!

Ясен не бе в състояние да признае провал.

— Зарежи глобалните неща. Нека говорим конкретно. За България ще е много добре да се отърве от горивната зависимост. ЩЕ задишаме по-леко. Ще спрем да превиваме гърбове в поклони. Хайде, нека не си мечтаем за някакво лидерство в региона, достатъчно е да престанем да живеем като бедни скотове…

— За да заживеете като богати скотове ли? — змеят като че леко въздъхна. Приведе се напред и попита: — Ти, виждал ли си мои снимки? Вероятно досието ми разполага с няколко ефектни кадъра. От моргата.

Георгиев не отвърна нищо, защото наистина бе виждал такива снимки. Мъчително преглътна.

— Направиха го хора — тихо промълви Иван. — Не става дума за българи ли, гърци ли — хора. Не изпитвам гняв заради това. Все пак онази случка ме освободи от човешката плът… — змеят протегна напред ръце и ги загледа в унес. — Но оттогава нямам желание да подавам крило на хората. Поне не на всички. Отнехте ми твърде много, макар че… кой съм аз, че да ви съдя…

Георгиев с далечен, сякаш несвързан с него ужас, забеляза как по кожата на Иван пробягват нещо като вълни. Все едно тялото му бе телевизионен екран и върху човешката плът изникваха островчета блестящи люспи. Променяше се и структурата на главата, ръцете за миг се превърнаха в лапи с остри нокти, над раменете трепнаха криле…

— Не искам да споря с теб по същество — говореше змеят. — В цялата светоспасителна ария, част от която ми изпя, ще ти посоча само още една от многото фалшиви ноти. Спомена, че държавите производителки на петрол имали съмнителни морални ценности. Не че не съм съгласен с нещо, което е вярно, но кажи, спрямо какво сравняваш тези съмнителни ценности? Кое ти е еталон? Чистата идея? Нима нещо конкретно съществуващо? Но това са дребни подробности и като цяло твоят свят не ме вълнува толкова силно. Той не е мой. Може да съм роден тук — и какво от това? Този свят ме разстреля като куче. Обаче на практика, не само от това ми е чужд. Толкова чужд, че не намирам основания дори да го смятам за враждебен.

Ясен сведе лице към масата. Всички угарки в пепелника бяха изпушени до филтъра. Каза съвсем искрено:

— Съжалявам. Просто искам да те подсетя, че тогава времената бяха съвсем други. Официално си загинал при нещастен случай при обслужване на армейско въоръжение. Като се появи, си помислих, че работата е активно мероприятие на ДС по внедряване… В азбучния ти секретен картон пише: въоръжен опит за нарушаване на държавната граница, вследствие на психическо разстройство. Дата, година. Просто разбери.

— Аааа… Разбирам. И затова не съм тук да търся някому сметка. Но така или иначе — скоро си тръгвам. Да. Може да се каже. И по-добре вземи че ме забрави. Забрави ме и ти, и шефовете ти. Живейте си своя живот. Оправяйте го както умеете. — Иван притихна за момент. — … Това, дето го помисли, хич ли не ми милея за страната, в която съм израснал… Не е твоя работа, за кое ми милее, а за кое не. Не мога да ти помогна. Не искам. Сбогом. Гледайте си земните работи и бъдете рахат.

Георгиев остана само няколко секунди неподвижен, а после отсече разочарованието си и стана. Повече искаше да демонстрира, че и хората умеят да се държат достойно.

Змеят Иван — (Боже, какъв идиотизъм, помисли си Ясен, как е възможно един змей да се казва Иван?!?) — бе станал непристъпен и далечен, по-далечен и недостижим от хималайски връх, от Проксима Центавър, която уж била най-близо до Земята…

Георгиев не издържа и отвори уста, за да попита още нещо, може би съвсем лично…

— Да не твърдиш, че Жоро е по-подходящо име за един дракон? — обади се Иван.

— Господин Чакмаков…

— Пречиш ми да се напия! — прекъсна го змеят, без да го поглежда, без да загуби вида си на потънал в себе си… и нереален с петната истинска своя същност, които изникваха по него и пропадаха, досущ слънчеви зайчета.

Подминавайки бар-плота, Ясен неволно се натъкна на въпросително повдигнати вежди на бармана. Сви рамене и продължи.

Пред вратата устоя на изкушението да се обърне.

* * *

Не се надяваше, че змеят може да хукне подире му. Не му хрумна подобна нелепица. Въпреки това Георгиев още няколко минути остана неподвижен и втренчен в светещата фирма на заведението, машинално чудейки се защо златната рибка се казва Поли.

Нюхът на ченге го предупреди за неприятности. Група мъже на тротоара между заведението и неговия автомобил привлече вниманието му. Охо, ще възниква ситуация май…

Мъжете стояха и с мрачни физиономии, навити я за пиячка, я за скандал, слушаха диалога между двамина от тях:

— … Бе мани го оня, оти момчето е сачма, у нихно село сите са таквиа, ти не си търси белята, аре по-арно да одим у билярда, тамо че ти мине. Заеби глупости…

В отговор се посипаха почти нечленоразделни приглушени закани.

Остър и стремителен като брадва, Ясен крачеше право към колата си и групичката разсеяно се отдръпна, за да му сторят път.

— Ей, мъжки… — подвикна на Георгиев онзи, когото убеждаваха да се откаже от нещо си, което хич не интересуваше Ясен. — Я ка̀жи, вътре седи ли още един такъв особено шантав наглед, а…?

Ченгето се закова на място и, вместо отговор, бавно пристъпи към здравеняка, който му се стори вече познат. Човекът бе бесен от обида, но раменете му стърчаха страхливо нагоре. Георгиев почти завря лице във физиономията на запиталия го мъж. Различи следи от тежко оскърбление по носа на човека и се досети по миризмата, че това е същият, който изхвръкна навън преди половин час. Ясно. Георгиев бе в състояние да го разбере, но не и да му съчувства.

Мъжът отначало замига на парцали, а когато Ясен засъска свирепо към всички насъбрали се, дори плахо се люшна назад.

— Чупка, момци! Слушай си авера и припкай „у билярда“, пишман-биткаджия такъв, да не те събират после с прахосмукачка… И вие също, дим да ви няма, че ще станете трудни не само за рисуване, но и за фотографиране!

— Абе…!

— Аде! Ъ? — Георгиев лудо завъртя очи, отметна якето и постави пръсти на пистолета. И след секунда махна ръка от кобура, оправи сакото си. — Всъщност, що ли се занимавам с вас? Чао, пичове, ще ви скивам в моргата.

Може би под маската на студения му яд пролича неподправения страх, който зарази струпалите се за отмъщение юнаци, още повече че им беше прясно изживяването в „Поли“. Навярно си припомниха как бягаха досущ хлебарки от заведението, защото, когато Ясен запали джипа и отлепи гумите от бордюра, в огледалото за обратно виждане съзря тайфата приятелски да дърпа засегнатия си аркадаш в противоположна на механата посока. Здравенякът не се съпротивляваше, макар по устните му да личеше, че псува.

Автомобилът забуча с всичките си конски сили по шосето към София. Ясен пусна за малко волана и избърса в коленете изпотени длани.

„Отървах ги копеленцата“ — помисли си той, изпреварвайки на забранено.

Не е голяма грешка да спасиш човешки живот — беше казала веднъж жена му.

— Наистина, не е чак фатална… — измърмори си под носа Ясен.

Бившата му жена. Тя прекрасно знаеше колцина кретени биват отървани от полицаи, без да го заслужават, ала една улична саморазправа, нека и абстрактно справедлива, е категорично неприемлива, незаконна.

Ех, златце, какво знаеш ти за законност, душо чиста, невинна…

Забибипка радиотелефонът. С крайчеца на окото Георгиев прочете върху зеленото екранче номера, от който го търсеха. Служебно повикване. Чудесата са си чудеса, а работата — работа, дааа…

Кутрето му натисна нужното копче и Ясен каза едно отсечено „ало“ към микрофона.

Живот, майката, да му се ненаживееш! Еееех…

Чу запис, вероятно автоматично изпратен от телефонния секретар в службата, след като не бе отговорил преди двайсет и нещо минути. Гласът на шефа.

„Ясене, утре в седем нула нула те искам в осми кабинет с папката, за да я предам после в хранилището. Връщаш се на предишната задача. Край.“

Запита се на какво ли се дължи внезапното отстъпление, пак обръщане с краката нагоре, но го стори мързеливо, без живец. Сигурно трябваше да анализира възможните причини, но не го вълнуваше.

— Абсолютно ми е през оная работа, началник! — каза Георгиев към изключения микрофон. Почувства глад и загледа за някое капанче, преди още да е напуснал селото.

Беше му сиво. Отсега нататък целият живот навярно щеше да бъде сив и скучен.

* * *

Звънец прекъсна сладкото унасяне. Северин с нежелание стана и тръгна към домофона. Запали лампата и хвърли око на стенния часовник. Изненада се колко е рано. Мислеше, че е далеч по-късна доба.

— Кой е?… А… Добре, влизай.

Въздъхна, постави слушалката и натисна бутона.

Рече към спалния кът (първоначално беше стая, но той махна стената и провеси пердета):

— Венче, слънце, трябва да се обличаме.

— Мммм… Кой е?

— Братчедът. Нещо важно. Уф…

— Севчо? Какво е това на гърба ти? Боли ли те?

— Какво? Къде?

— Между плешките. Червен белег като от каиш… Прилича на игрек. От какво е това?

— Ми… не знам.

Тя му хвърли панталон. Северин заподскача на един крак, навлече го. Отиде в коридора и се помъчи да се види в огледалото.

По площадката отвън зашумоляха стъпки.

Северин наметна на голо тънък пуловер с шпиц яка и отвори вратата, без да чака натискане на гадния звънец.

Братовчедът не беше сам. Щом съзря втория неканен гостенин, Северин гръмко и от сърце възкликна:

— О, не!!!