Серия
Драконче (4)
Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,9 (× 45 гласа)

2.

— Къде е Искра, ченге?

И какво да ти кажа сега? — също така мрачно отговори Северин, само че наум. — Хубав въпрос. Не беше ли с тебе бе, бате?

— Беше — отговори змеят. — Закъсняхме. Върнахме се. Дойдох пак. И не я надушвам. Какво се е случило? Знаеш ли нещо?

Опааа… и мисли четем значи. Сюр-прайз. Честито.

— Не ми губи времето — изръмжа гостът. — Искам да знам къде сте я скрили с онова човеченце! Писна ми и съм на стъпка от това да стана бесен.

Северин нямаше желание да използва оръжие, но все пак крадешком потърси пистолета. Лежеше на масата, на половин скок разстояние…

„Аркусът“ мръдна като жив, стрелна се по въздуха и шумно се удари в отворилото се от само себе си чекмедже, което се захлопна и дори скръцна с бравата, макар ключът да се намираше на лавицата пред книгите, половин метър по-нагоре.

— Това е, за да не се изкушаваш излишно — Иван-змеят отпусна ръка — лапа? — която сочеше библиотеката. — И без това не би ти помогнал. Е?

Въздухът ли се беше встъклил и не ставаше за дишане, а за кусане с вилица, или мускулна треска стискаше край ребрата, но Северин не намери сила да издаде дори звук.

Спасението дойде от там, откъдето бе идвало винаги, откакто съществуваше агенция „Орфей-С&В“.

— Защо не седнеш? — Венета фамилиарно хвана чудовището за лакътя, от който стърчеше полупризрачен палец с нокът като кама. — Ако после решите да се биете, хубаво, но нека да се държим като възрастни хора… добре де, просто като възрастни и интелигентни. Едно кафе?

От змея лъхна изумление и изведнъж очите му, убийствени като на немаскиран филмов робот-терминатор, взеха да гаснат и той пристъпи напред, воден от младата жена.

— Бива — рече необичайно меко за свирепия си вид. — Без захар, но със сметана… хайде, нека е мляко, щом друго нямате…

Венета поспря за кратко. Имаше вид на откривател, изненадан от откритието си, въпреки че го е очаквал.

— „Четирийсет дни бабата пояла змея с мляко — изрецитира тя. — А на четирийсет и първия оставила бакъреното менче, ала то останало непокътнато. Вдигнала го и що да види — четирийсет алтън-жълтици. Разбрала, че змеят оздравял и отлетял…“

Иван стоеше в човешки вид, склонил глава на една страна. Но като сянка край него витаеше тъмният ореол на истинската му телесна форма. Той бръкна в джоба, извади нещо и щракна с пръсти към Венета, която ахна към бляскавия звънък предмет в шепата си.

— Носи го като медальон, за здраве и късмет. Ще ти отива! — Гостът светски седна в креслото, което, обратно на очакванията на детектива, не изскърца тежко. Сянката на змея разпери по пода страховити криле.

— Само момент! — Венета изприпка към кухнята.

Змеят обходи с неразгадаем поглед стаята. Спря се върху книжките с приказки и се ухили за момент, от което Северин се почувства меко казано зле — зъбите на този тип сякаш всичките бяха кучешки, големи и остри.

— Затвори си устата, ще лапнеш някоя муха — рече Иван.

Северин се сепна, стисна челюсти и отметна одеялото. Приседна и се опита да издържи змейския взор.

— Чакаме дамата — предупреди гостът, — после ще говорим. Като възрастни и интелигентни.

* * *

— Нямах това предвид — протестира Северин — Фирмата не се занимава с клюкарски случаи. Лично ваша работа си е. Просто…

— Не намери подходяща дума, да — съгласи се змеят. — И после?

— После онзи… клиентът… дотърча в офиса и изкара една истерия, че Искра е изчезнала. Спомена за тебе… Обаче не му беше присърце темата. Добре, ясно е, че знаеш… И това е. Венчето прояви снимките и седяхме тук и се чудехме какво съм заснел…

Ти се чудеше — уточни змеят. — Ех, брато, не си заслужавате жените вие… Карай.

— Това е — натърти Северин.

— Вярвам ти. Ще трябва да ида до тях — „тях“ той произнесе през зъби.

— Вилата на Тонев е в Панчарево — рече изведнъж Венета. И Северин, и змеят се втренчиха в нея. — Ти не знаеш ли за вилата?

Северин не бе сигурен дали одобрява нейната проява на пристрастие. Змеят гледаше младата жена замислено.

— Благодаря — рече накрая. Отнесе се в нещо незримо пред себе си за около минута.

Северин поклати с укор глава към Венета. Тя сви рамене.

— Тъй, добре — Иван стремително скочи. Очакван тътен по пода нямаше. Очевидно не бе тежък в обичайния смисъл на това понятие. — Прощавайте, ако имаше нещо. Тръгвам. Сбогом.

— Почакай — спря го Венета. — Обещай ми, че…

— За Тонев ли? Уф, кой ще се занимава с празно място… Хубаво, обещавам. Спокойна ли сте?

— Благодаря. А приятелят ви?

— Алванд? О, не. Той е истински дракон, никога не се меси в чужди лични работи! — Змеят се подсмихна и тръгна към вратата.

Венета го спря отново:

— Сигурен ли си, че трябва да идеш там?

— А къде?

— Искаме още малко време. Десетина минути.

— За?

— Обясни ни. Имаме право да знаем. Да разберем какво се случи.

Змеят постоя в нерешителност. После се върна и седна.

— Да. Петнайсет минути не решават нищо. Какво се е случило искате да знаете, така ли?

Северин се запита наистина ли го иска. Иван направи гримаса към него:

— Между другото, поздравявам те, издържа на психощита ми. Ако обаче те бях усетил, можеше и името си да забравиш.

Детективът тихичко хлъцна.

— Когато ни засне с фотоапарата — поде змеят, — ние се прехвърляхме… не е точната дума, но няма значение. Не преминавахме у нас, в Долната земя, както я наричат в приказките. Бяхме… по-близо… — той погледна към библиотеката сякаш с носталгия. — Всемирът има по-сложен строеж, отколкото го пише в учебници и списания. И в същото време по-прост. В близост до масивно тяло, като звезда например, четириизмерната тъкан на вселената е подложена на напрежение. Времето търпи забавяне спрямо пространствените измерения, които всъщност са единайсет. Но обикновено те са групирани в устойчиви структури, комбинация от три различни измерения, които образуват една дадена триизмерна реалност с четвъртото измерение — линията на времето, определена като такава от структурите в същата реалност. Реалност, която е достъпна за сетивата на обитателите си. Така една слънчева система съдържа дванайсет факториел реалности — близо половин милиард. Далеч не всички стават за живеене. Понякога условията там са твърде РАЗЛИЧНИ… Нещо неясно ли казвам? Ориентирам се по онази бала списания „Космос“ и популярна литература… Не ги държиш за украса, нали? Е, значи ще схванеш. То е нещо, което умен човек ще го разбере.

Северин не беше сигурен в коя реалност се намира. Виждаше госта странно: уж нормален младеж, особено в светлината на нощната лампа, под разкопчаното му яке — черна фланелка с хипарски знак, но… периферното зрение продължаваше да долавя другата форма, а когато Иван попаднеше в блуждаещ, нефокусиран поглед, около тялото му се завихряха сенки, мяркаха се бледи образи като на двойно експонирана снимка — люспи с шипове, криле и дълга опашка, която нервно си търсеше удобно място.

— И така, всяка звезда във Вселената разцепва хиперреалността на множество самостоятелни слоеве, самостоятелни реалности. Хората и змейовете обитават такива отделни една от друга реалности. Обаче отделната реалност, особено населената с живот, има свои… „отражения“, версии. Защото времето не е поток, нито стрела. Такова ни се привижда. Съществува една най-стабилна за възприемащите я посока на стрелата на времето. Но не са „забранени“ и други времеви линии, които сключват ъгъл с „най-масовата“ или са успоредни на нея. Тези различни от „нормалното“ стрели пораждат подреалности на дадена реалност, „отраженията“. „Разстоянието“ между подреалностите е по-лесно преодолимо от „разстоянието“ между реалностите, които са подредени в енергийно-времева йерархия и не могат да се прескачат без преминаване през тях. Човешката и змейската реалности са съседни. Обаче за хората те са толкова досегаеми, колкото Еверест за един охлюв. Бариерите между отраженията в рамките на една реалност са по-ниски — например, като Витоша. Само че повечето хора се намират в инвалидни колички пред тази „Витоша“… Успявате ли да си го представите?

Северин и Венета кимнаха колебливо.

— С Искра проникнахме в подреалност на тукашната реалност. Има места, където Бариерата е тънка. Може да се прекоси дори случайно, въпреки че се случва извънредно рядко. Аз и Искра ходехме до „Витоша“, за да може Искра да свикне с Преминаването. Тренирахме. За скок към „Еверест“. Сега — ясен ли съм?

— Как изглежда там? — прекъсна го внезапно Венета. Беше стиснала юмруци до побеляване.

— Отвъд Малкия проход, който снимахте ли? Същото като тук. Обаче няма хора. Дива, необитаема от разумни същества планета. Витоша, образът на планината там, е обрасла в гори чак до Черни връх — като рунтава мечка. В Искъра можеш да къпеш слонове. Страхотно. Понякога… най-често деца… попадат в такива варианти на своята реалност. Но не остават там напълно, защото носят мехур от собствено време и след известен престой изкачат обратно в тукашния свят като коркови тапи от вода… В този смисъл „отраженията“ по-трудно се колонизират от другите базови реалности, в тях престоят е ограничен — като пребиваването на гмурец на морското дъно. Налага се да излизаш в основната реалност, дори за минутка само. — Иван внезапно се втренчи във Венета. — Ти си попадала в такова място, знаеш как е.

Венета видимо трепна, отвори леко уста, разхлаби свити юмручета.

— Та това е, което мога да ви кажа — рече Иван.

— А защо изобщо сте тук? — намеси се Северин.

— Това е… по-дълга история. Ще ви я кажа. Може ли една цигара?

— Ааа… Ми ето ги.

— Мерси.

Косата на детектива настръхна, когато хвърленият до захарницата пакет шавна и една цигара скочи към змея, който разсеяно духна крайчето ѝ и пламналото огънче се разгоря от дълбокото дръпване. Иван издиша дима и се смръщи към цигарата:

— Ама че гадост… Та така. Имало едно време драконче

Замълча, забил показалци между веждите си и седя така достатъчно дълго — самовглъбен и далечен, — за да накара детектива да потропа с пръсти по масата, а младата жена внимателно да подрънне с лъжичка в чашката. Гостът не реагира още няколко секунди, а после с продължителна въздишка се пресегна към пепелника… и забрави цигарата, която продължи да дими между пръстите му.

— Не — каза той. — Не започва така. По-вярното е… имало едно време война…

* * *

Край реката редят се,

редят се тополите —

побелели от първия сняг.

Аз те чакам за среща,

аз те чакам, но моля те —

ти да минеш по другия бряг.

 

Щурците, „Среща“ — 1980 г.

Бял „Опел“ потегли от жилищен блок в квартал Княжево, измъкна се от потока коли през няколко преки, прекоси разбито кръстовище с повреден светофар, където цареше същинска лудница.

Скоро гумите носеха автомобила по Околовръстното, двигателят меко бучеше. Воден от опитна ръка, опелът изпреварваше другите коли и край него преминаваха с подрусване по кръпките на асфалта студените софийски покрайнини. Светът бе замрял на прага от есента към зимата.

В България рядко се случва истинска есен — от един момент нататък летните нощи и сутрини стават по-студени, блести слана. В уморените зелени къдрици на дърветата зажълтява, рижавее, червенее — без значение какви ще са цветовете, това е като прошарена коса. И макар че небето синее особено красиво над новата премяна на горите — кои щедро посипани с багри, кои едва докоснати по върха на короните, рядко всички дървета успяват да облекат подходящи за сезона костюми. И изведнъж листата капят, изсипват се дъждове, няма и седмица — прехвърча сняг. Есента е преминала сякаш транзит, а когато случайно пък се проточи, хората я наричат циганско лято.

Настъпва зимата.

Есента на 1998-а година успя да заяви за себе си, разграничи се от лятото с дъждовни седмици и се постара да не бъде прекалено щедра на слънце, за да не я объркат отново с друго годишно време.

Но сега тя отлиташе към миналото, бързаше заедно с белия автомобил към закъсняващите снегове, които се подготвяха… но засега не напускаха облачните търбуси.

От топлото купе на автомобила Искра гледаше към замръзналия пейзаж, попиваше го със сини очи — сякаш само в тях природата пазеше цвета на помръкналото сега небе.

След пуста автобусна спирка опелът намали, моторът заглъхна, автомобилът продължи няколко метра по инерция със скърцащо шушнене на колела върху широкия банкет. По Витоша пълзяха надолу космати сиви мъгли. Виждаше се някаква трансформаторна подстанция, загадъчна, като декор за фантастичен филм от шейсетте.

Искра погледна човека зад волана.

Той не обърна към нея лице, криеше се от очите ѝ. Зад стъклото префучаваха леки коли, камиони, микробуси. Мърляв икарус заръмжа, заобикаляйки опела, и заедно с беззвучните ругатни на шофьора блъвна черен облак от ауспуха.

Искра още веднъж настойчиво присви очи към мълчащия мъж до себе си. Той продължаваше да съзерцава предния капак на колата.

Младата жена поугаси синьото под миглите си и се огледа към задната седалка, където лежеше натъпкан с багаж сак.

Мъжът разлепи устни към таблото, където индикаторът показваше пълен резервоар:

— Сигурна ли си, че си решила окончателно.

В гласа му не се появиха въпросителни интонации. Бе глух, уморен, набъбнал от мъка. Тъкмо последното го ядосваше.

— Да, Огняне. Но не държа да се чувстваш още по-зле отсега. Ще сляза и ще чакам рейс, щом ти е неприятно да идваш до нас.

— Казах ти, че ще те закарам…

Той измъкна ключовете от гнездото и ги запремята на пръстите.

— … и ще те закарам. Спрях за една цигара.

Въпреки това не бързаше да запали. Искра премълча.

— Искам да знаеш, че много ще ми липсваш.

— Моля те, нека не започваме пак — с нисък от умора глас отвърна тя, гледайки връзката ключове, — говорихме вече достатъчно. Моля те, престани с това самоизмъчване. Пуши и да тръгваме. Нека запазим добри отношения, въпреки раздялата.

Той нито взе цигара, нито понечи да запали колата. Отбягваше погледа ѝ, отнесен и будещ тревога.

— Огняне, тежко е и за двама ни, нека тръгваме, защото иначе…

— Иначе какво?

— … ще се прибера с автобус… — тя млъкна и присви очи.

— Иначе какво? — повтори той сковано и може би мъничко заплашително. — Какво искаше да кажеш по-точно?

— Което искам да кажа, казвам го.

— Не, друго имаше предвид.

Искра се пресегна към сака, но веднага се отказа да го издърпа на коленете си. Посегна към вратата.

— Искре!

Тя се понадигна от седалката, за да бръкне в задния джоб на дънките. Измъкна някакъв предмет и със замах го хвърли над волана. Нож с дървена дръжка изтрака в стъклото. Бе красива, ръчно изработена кама с фигурен улей и месингова инкрустация по дървото — такива продаваха по сувенирните магазини в Търново. Искра метна отгоре и кожената ножница.

— Как можа да го помислиш! — ледено каза тя. Гръдният ѝ тембър леко присъскваше като точиларско колело в метал.

— Защо все го мъкнеш тогава? От мен ли те е страх?

— Никой не заслужава моя страх, Огняне. Знаеш защо го мъкна, както се изрази. Това ми е спомен.

— От четири години не се сещаше…

— А сега се сетих! Огняне, или ще ме закараш, или ще си ходя сама. Говорихме дълго, говорихме цяла нощ. Стори ми се, че се разбрахме! Не искам, не желая и няма да ти позволя да ме разочароваш! Няма да спра да те уважавам. Значеше и значиш за мен много. Имахме мечти! Но отношенията ни свършиха. Просто са изчерпани. Пресъхнали. Точка. Е?

Той съвсем бегло я погледна. Бе достатъчно, за да може тя да забележи блясъка в очите му. Лицето ѝ от гневно моментално се превърна в загрижено, отрази в жал болката на мъжа, бръчки на състрадание прорязаха бялото ѝ чело над веждите.

Той сякаш замаяно заръчка ключовете в гнездото. Не веднага успя. Моторът забоботи и мъжът каза безизразно:

— Казах, че ще те закарам и ще те закарам там… където те чака… чакат.

— Винаги съм те ценяла за това, че държиш на думата си.

— Там, където те чакат.

Тя отново побърза да му отговори, изпитваше боязън, неприемане на тишина точно в този миг и тъкмо след тези негови думи:

— Чакат ме, да. Мама, тате. Моята стая, пълна със спомени. Огняне — тя се приведе напред и за момент сложи малката си длан върху неговата, едра и грубовата, държаща скоростния лост. Веднага отдръпна ръка, защото пръстите му я потърсиха. — Нека приключим нещата достойно. Далечни бяхме отдавна. Не мога повече да живея с тази чуждост до теб. Това ще е най-добре и за двама ни… — тя се намръщи, повече на последното изречено, толкова безцветно, банално, както и повечето думи, с които тя воюваше, откакто проговори… ала нямаше други.

Не разполагаше с други думи за този човек.

Взе старопрестолната кама, стисна дръжката до побеляване и кръстоса ръце на гърдите си, скри китки под мишниците и се отметна на облегалката. Втренчи взор пред себе си. Очите ѝ, допреди малко прозрачни и беззащитни пред чужда тъга, изстискаха болката в една-единствена сълза и потъмняха до наситено-синьо, вкаменено, неподвластно на яростните вълни чувства. Цялата заприлича на къс оцветен лед, издялкан като за китайски празник на зимата във формата на млада жена, залостила скръбта си зад мразовита стена.

Ала в сърцето ѝ пърхаше неизтребимата слънчева светлина, жарта, която винаги даваше сили на Искра. Но никой не можеше да я усети, ако сама не пожелаеше това.

Никой от този Свят.

Опелът плавно пропълзя към асфалта, без тласък ускори, превключи по-висока предавка — като идеален пример как се кара кола, и ето, отново се носеше напред. Бяла стрела в посивелия свят, жаден за зима.

И ние сме понякога като зимата, помисли си Искра, понякога се налага да идваме, за да премахнем слабото, отживялото и отживяното. За да бъде отново чисто. Макар и пусто…

Автомобилът ловко избягваше дупките по шосето и сякаш навиваше километрите на кардана си като скрипец на кладенец или пък хурка, точеща от вълмото прежда дебел вълнен конец. Машината пееше от скоростта, за която бе произведена.

* * *

Имало едно време война. Страшна и дълга.

Голяма Война. И все още я има. Последните нейни акорди. Затихващо ехо… Но тогава била едва в началото.

Бойна формация от три двойки, един оръженосец и неколцина присъединени към отряда същества попаднала в извънредно трудно положение. Ударната мощ на това ято по въздух била равна на възможностите на девет ескадрили стратегически бомбардировачи, по море надминавала флотилия атомни подводници, а на твърда земя би прегазила танкова армия както вълк минава през стадо овце. Според собствените им мерки, ятото се смятало за нещо като взвод.

Взводът вече няколко денонощия стоял блокиран на едно място. Бил плътно обкръжен отвсякъде — както в пространството, така и във времето. Отрязали им пътя за спасение както към низреалностите, така и към по-горните измерения. Вероятностните генератори на противника осуетявали всякаква възможност за отстъпление и по равнината на времето. Вражеските сили търпели огромни енергийни и материални загуби, но чисто механично, чисто количествено те превъзхождали ятото. Затова гибелта му била въпрос на часове.

Съществувала една възможност. Да отворят все пак Проход към друга реалност. Щяло да е в неестествено за целта място. Дори само поради тази причина Преминаването криело опасности и висок риск. Но заради изкуствените силови полета на противниковите машини, през пробит процеп в действителността било възможно да се измъкнат само един или двама войника от ятото. А после Проходът взаимодействал с вероятностното поле и следвала верижна реакция на локално разпадане на тъканта на пространство-времето. На практика — самоунищожаване на взвода.

Затова ятото се съпротивлявало, докато не изтощило силите си почти докрай. Не би издържало още една атака.

Тогава Водачът на ятото решил как ще постъпят. Не бил длъжен, но все пак попитал съратниците си. Те се съгласили светкавично. Защото вече били обмислили всички възможности и имали ограничен избор — да позволят да ги пленят или да загинат, спасявайки поне един или двама свои другари, събратя.

Имало и трети изход — ятото да изкриви и затвори пространството около себе си в непроницаема сфера, под която да се укрият всички. Но предпочели второто. Престоят в сферата би могъл да продължи хилядолетия, а трябвало да се опитат да предупредят Голямото ято, че във Всемира се е появил Враг…

Две двойки от взвода очаквали деца. Още твърде рано им било да се родят. Нямало начин да бъдат спасени физически. Затова майките, които никога нямало да станат същински майки, помолили (защото такова нещо не се заповядва) една девойка-боец от свитата на ятото да им позволи да ѝ поверят душите-съдби на своите чеда. Понеже било сигурно, че само един ще оцелее. ТРЯБВАЛО да оцелее. Евентуално след момичето от свитата щял да опита бягство през Прохода и единственият оръженосец от обкръженото ято.

… Вие се чудите какво значи това — поверяване на душа. Душа и Съдба значи едно и също, но нямам време да го обяснявам. Душата и тялото не образуват едно цяло, нито представляват половинки на някакво цялостно същество. Свързани са в мъчноразделима прегръдка — като протоните и неутроните в атомното ядро. Разделянето им означава смърт… но не задължително. Не можете да си го представите? Хайде бе! След като не сте се побъркали в училище, когато са ви казали, че материята в действителност е изградена от пустота, значи ще преглътнете и това…

Процедурата била кратка. Младата самодива приела още недоразвитите детски души от двете змеици. Може да се каже, че чудодейно забременяла, но не точно в плътския смисъл. Тя трябвало да пренесе дракончетата там, където ще ги доизносят и родят по нормалния начин, според естествените срокове и в естествените им телесни форми.

От предните позиции докладвали за признаци на нов щурм. Затова сбогуването било кратко.

Двете змейски семейства родители, които никога нямало да видят потомците си, отворили Проход. Самодивата и оръженосецът скочили в портала… и се стопили в сиянието му в същия миг, в който цялата физическа материя около обсаденото ято се превърнала в нещо неописуемо. Нещо страшно за поглеждане и от милиард километра разстояние.

За нищожно парченце от време ятото и близките до него подразделения на противника се разпилели в безкрая като потоци елементарни частици, светлина и твърди лъчения. Половината от масата на безжизнена луна, където ставала битката, се анихилирала. Времето в хипоцентъра на реакцията се усукало, предизвикало бързозатихваща ударна вълна, тя извела от строя вероятностните генератори на вражеските пространстволети, които орбитирали на висок рейд и останали сравнително незасегнати от взрива.

Няколко котла по-късно останките от „спечелилата“ двубоя флота се събрали и преброили оцелелите. После, лишени от възможността да пронизват мигновено пространството на големи разстояния, камо ли да отварят собствени Проходи, се повлекли с подсветлинна скорост към обитаем свят в същата система. Това била малка планетка с атмосфера, удържана да не се разсее в космоса от силово поле, което човек би нарекъл „магическо“. Екипажите на корабите-пространстволети нападнали планетката. Те следвали присъщата им логика, че подобно поле трябва да има източник, уредба, която да употребят вместо вероятностен генератор и да възстановят мобилността си в слоевете реалност, в които се водела войната.

Разбира се, сбъркали. Нямало генератор. Самият живот пораждал такова поле. Само дето пилотите на пространстволетите нямали представа как да се възползват от това за своите си нужди. Може би дори и не разбрали как стоят нещата. Разгневили се… и опожарили със слънчев чук малкия свят. Превърнали го в обгоряла главня, покрита с радиоактивен прах.

Орляк шаркански крепости вече бързал към същата система, привлечен от взрива на ятото-взвод. Но щом засекли предсмъртния вопъл на малкия свят, господарите на зертоните побеснели. Ламите, за разлика от възрастните змейове, често си позволяват да сърфират върху вълните на своя гняв.

Сестрите настигнали врага и го принудили да бяга. Пространстволетите опитали да отблъснат преследвачите с атомно оръжие. Размаханият насреща слънчев чук само още повече разярил ламите в крепостите. Без да знаят, пространстволетите изгубили всякакъв шанс за пощада.

Зертоните притиснали корабите-убийци към слънцето — звездата на системата — и ги накарали да преминат през короната, досами фотосферата. Повечето съпровождащи флотата кораби изгорели още на подхода. Що-годе невредими останали единствено суперпространстволетите. Премъдрите Сестри от ламийските крепости разтърсили със заклинания звездата. Лекичко, само за да предизвикат малки изригвания.

Протуберанси пресекли траекторията на преследваните злосторници. Защитните им екрани издържали само няколко секунди на плазмените факли. Огнени гейзери разнесли в космоса на онази реалност превърнатите в йони врагове. Заличителни проклятия изтрили от Всемира дори психовълните на загиналите същества от пространстволетите.

Халите никога не се церемонят, когато налагат възмездие.

После ламите проследили пътя на унищожената флота и установили, че Врагът съвсем скоро е убил малко шарканско ято.

Войната едва започвала, Великото примирие между шарканите още не било настъпило, но Сестрите незабавно изпратили вестоносци при своите братовчеди, змейовете, за да им разкажат за нещастието, сполетяло няколко двойки воини.

Междувременно продължили да търсят оцелели в мъглявината от прах, останала от разбитата луна. Напразно, нямало никой оживял, но не спирали да се надяват да открият поне нечия Сянка…

Уви. А и скоро им се наложило да изоставят издирванията си, защото Врагът предприел нова масирана атака, проникнал в множество реалности и епохи. Ламийските крепости се събрали със змейските зертони и поели на бой. Оставили разследването колко и кои са загинали за след войната.

… Мъчно ми е да кажа кога е станало това с мерките на човешкия свят. Теорията на относителността с някои допълнителни тънкости важи в целия Всемир. Но събитията, за които ви разказах, предизвикали реакция в съседната реалност, известна като Долната земя, приблизително когато тук, на Балканите, сърби и унгарци претърпели кърваво поражение на Косово поле. Самата Голяма война в извънчовешката низреалност навярно започнала повече от стотина години преди това, горе-долу когато в Европа гръмнали първите барутни оръжия…

Самодивата не попаднала в онези времена. Вероятностните полета смутили силно Прохода и той се отворил не само не в онази реалност, към която бил насочен, но и запратил Преминаващата девойка напред в бъдещето. По-точно — в тази реалност, човешката, вашата. Самодивата се озовала в 1963-а година, в България.

И после, когато тя ме пося за живот в утробата на човешка майка (плодът ѝ бе обречен заради тежки вродени увреждания… и дори вече бе умрял като душа), когато се появих на бял свят в човешка кожа и пораснах, самодивата ми разказа, почти както аз ви го разказах, какво се е случило.

Онова, което тя нямаше как да знае, научих от летописите на моята раса и от една Премъдра ламя, която е преследвала убийците на моите родители още като последна, най-млада сестричка в роя си. И ме попита после Премъдрата: как са се казвали загиналите шаркани от малкото ято.

За първи път в живота си произнесох на глас имената на майка ми и баща ми. Казах на Премъдрата и имената на другите двойки, оръженосеца и самодивите от свитата. Втората двойка, която назовах, бяха родителите на жената… която вие наричате в този свят Искра.

* * *

Оръженосецът загинал, отдавайки жизнената си сила на самодивата, която носела в себе си душите на неродените змейчета. Той ѝ предал цялата си жизнена енергия, за да я спаси от шока на смутеното преминаване. Ние на практика почти нямаме инстинкт за самосъхранение, много добре сме защитени и издръжливи, затова не ни е необходим, надживели сме го преди много, много време. Оръженосецът постъпил както трябвало да постъпи всеки друг шаркан на негово място. Изтощил се като батерийка и умрял. Би се учудил, ако за това му били благодарили.

Самодивата дълго търсила подходяща майка за другото драконче, за Искра. Нуждаела се най-вече от такава майка, която би издържала да износи душата на змейското момиченце. И да не е за сметка на живот на нейно, чисто човешко дете. А и важно било дракончетата да са близо едно до друго. За да се намерят. И пробудят.

А развитието на душата-съдба на Искра принудило самодивата да побърза. Била на края на силите си, когато намерила подходящата жена, роднина на третата ми, човешката майка. Така решила, че ще е по-сигурно — като братовчеди по кръвта на телата си, змейчетата щели по-лесно да се открият едно друго, все пак не са останали толкова много народи, които да са хем цивилизовани, хем да държат на роднински връзки. Разбира се, би могла да не го прави точно по този начин, но било необходимо максимално да се намалят неблагоприятните събитийни линии.

Така на двайсет и трети октомври хиляда деветстотин шейсет и седма година се роди и Искра.

… Мисля, че самодивата не попадна случайно в реалността на хората. И на всичко отгоре на Балканския полуостров. Произходът на нейното родно племе е оттук, родовата им памет е почти наследствена, тя е виждала в сънищата спомените на своите прабаби, които общо взето имали добро отношение към древните тракийски племена. Дори името на самодивата тук, в човешкия свят звучало съвсем по наш… съвсем местно — Гюргя. Само че сбърка времето. От траките нямаше и помен, освен бледи следи в кръвта на съвременните балкански народи. Гърци, римляни, византийци са изтребвали познатите на предците на Гюргя човешки племена. Но и българите ѝ се сторили приемливи. Тя бързо се приспособи към човешкия начин на живот. Не ни изостави. Зорко следеше как растем, как живеем. Бдяла е над нас. Готвела е запознаването — разпознаването — ни.

Едва отскоро си давам сметка колко ѝ е било трудно. Съвсем сама в този свят. Без никакъв шанс да го напусне самостоятелно. Разчитала е ние да я изведем със себе си, щом пораснем достатъчно. Може да се е надявала да пристигне преди това облачна крепост, пратена да търси изгубените шаркански деца. Надявала се е, да, но не остана със скръстени ръце да чака спасителни зертони. Отрака се, стана медицинска сестра. Милата ми междинна майка…

Не доживя до срещата ни. Животът ѝ прекъсна съвсем нелепо. Изгоря при авиокатастрофа.

Беше предвидила и това! Ние оставахме телесно братовчеди и бе въпрос единствено на време някой ден да се срещнем. Нещо повече… кака Джери, както ѝ виках, остана до мен, за да ме напътства. Избра много мъчителна и безрадостна форма на мъждукащо съществуване, за да е сигурна, че ще изпълни обещанието си към мъртвите ни родители и дълга си към нас, отчасти И НЕЙНИ деца.

Знаете ли… Тя се оказа права. Въпреки че войната бе заличила следите на ятото-взвод и дирята на принудения Проход, нас са ни търсели! Многобройни експедиции проверявали свят по свят, епоха по епоха, навсякъде, където имало и най-малка надежда да открият загубени във вихъра на бедствието. И спасението пристигна. В доста драматичен момент от живота ми. Наблюдаваха ни, защото бяхме близо до това да се измъкнем от чуждата на същността ни реалност сами. За съжаление… това не стана. Затова ме измъкнаха оттук, когато видяха, че нямам друг шанс.

Знам, надушвам маса въпроси в главите ви. Повечето неща не съм в състояние да ви обясня разбираемо. Не само защото бързам. Едното от затрудненията ми иде от условно казано бедността на човешкия език. Пълнотата на тази история например е неизразима с познати ви думи. Казвам това не като поетична хипербола. Математически е изключено да дефинирам нечовешки понятия с кой да е език на хората. Бих могъл да го кажа на онзи Език, който Северин подслуша. Но ще ме извините, няма да го направя, той е предназначен за много интимно общуване, не би било тактично да го употребявам. А и вие, хората, нищо не знаете за войната, за която говоря. Постарахме се да ви я спестим. До голяма степен успяхме. Пък и… вижте, и без друго вече ви обърках представите предостатъчно. На вас вече ще ви бъде трудно да продължите да живеете спокойно, както преди — да ходите на кино, да пиете по кръчми, да слушате музика и да тичате на работа, просто да се разхождате по улиците, да се тормозите за нещата от вашето битие, да плачете, да се смеете, да се любите… да мечтаете и строите планове. След всичко, което научихте — няма да ви е лесно.

Змеят млъкна. Местеше поглед от Северин към Венета, но не ги гледаше, унесен в мислите си.

— Защо тогава ни каза всичко това? — обади се с дрезгав глас детективът.

Иван се сепна. Заслуша се в нещо. Вдигна учудено вежди. Сетне криво се поусмихна.

— Боиш се, че ще залича спомените ти. Недей.

— Тогава защо ни каза толкова неща?! Ами ако се раздрънкаме…

— Че защо? Няма да ви дадат Нобелова награда. Ще ви наградят с нещо друго, което няма да ви хареса.

— Питаме друго — намеси се Венета. — Питаме защо?

Змеят неочаквано се усмихна широко.

— Казах ли ти — обърна се към Северин, — не си заслужавате вие жените! Ами защото сте свестни, Венета. Вие двамата. И защото… Защото някой трябва да знае. Не за да го разгласява. Просто да знае. И да не се страхува. Само за това ви моля — няма причина за страх. Никой от шарканите не ви мрази. Никой от нас не ви желае зло. Помнете това. И раснете. Някой ден… ще настъпи времето наистина да се срещнем с вас, човечеството. Надявам се — за да летим в една и съща посока.

Северин шумно въздъхна.

— Контактът се отлага, така ли? — унило рече той.

— Ха! Ти допреди малко се радваше, че ще се махнем!

— Да, но все пак… — измънка детективът. — Криво ми става, че няма да стигнем тази ваша Долна земя… Защо „Долна“?

— Отгатни сам. Не е много трудно. В приказките съвсем ачик е казано.

— Според приказките, в старите времена май е било лесно да се попада във вашата реалност.

— Хм. В началото на историята Земята и нейният Аналог са били много преплетени като реалности… Даже падането на силикатната луна Перун върху повърхността ѝ е предизвикало географското сходство, подобие на континенталните плочи. И, да, наистина, през определени периоди бариерите между реалностите изтънявали. Може да ти се стори елементарно и механично като обяснение, но когато земната ос, заради прецесията си, съвпадне с кашепската, когато и в двата свята Вега става полярна звезда, Проходите се отварят с по-малко енергия. За съжаление… тогава възникнаха проблеми. По ваша вина. Искрено се надявам, че няма да търсите пътя към моята реалност неканени…

— Как се случи да те… онова, на границата? — пресипнало попита Северин. — Защо го позволи?

Иван се почеса по брадата. Намуси се, сви рамене — сенките на крилете му се разлюляха.

— Бях загубил вярата си, знаенето кой и какво съм. Но в крайна сметка се завърнах в моето Вкъщи, дето е непрекъснато съвсем близо, редом, край мен… тогава се излъгах, че е неосезаемо и недосегаемо. Бях отчаян, Северине. Иначе никакви пушки нямаше да ме спрат. Доволен съм, че никого не пречуках тогава.

— Гробът, празен ли е? — попита го детективът. Нямаше как да зададе този въпрос деликатно. Не можеше и да го премълчи, вече беше блеснал в главата му. Затова го огласи.

Змеят отклони глава встрани, без да изпуска от очи събеседника си. Отвърна спокойно, почти безразлично:

— Формално тук наистина съм мъртъв. И на гробището гният… вече са изгнили едни меса, които съблякох, когато станаха излишни. — Иван протегна напред ръка и се загледа в разперените си пръсти. — Виждаш, че истинското ми тяло добре помни човешката си какавида. За тази реалност господстващата за разумните същества форма е такава. Не че сте безспорно разумни.

— Но защо си…

— Попаднах тук по принуда, каприз дьо ла гер, войнишка фортуна своенравна… Изхабих много жизнена сила. Затова придобих човешко тяло. Само че вече се съвземам, укрепвам и ставам отново себе си физически — шарканът Крилан. Също както ледът се стапя на вода, а водата се изпарява, така се разсейва обликът ми на Иван Чакмаков. Нещо повече — не е здравословно да оставам дълго в този вид. Бебетата също не седят дълго в утробата, там е безопасно само до време…

Венета настойчиво търсеше нещо в очите на змея.

— Не си простил — замислено рече тя. — Не си се помирил с хората. Забелязвам много гняв в теб.

Шарканът сякаш се учуди. Помисли.

— Да — призна с лекота. — Не съм простил. Но работя по въпроса. Заради редките екземпляри в човешката раса, които струват. Дето ги наричат златни сърца.

Той се изправи — спокоен, пречистен от изповедта си.

— Ти си жена, ти го усети — каза змеят. — Не съм сигурен обаче, че имам какво да прощавам. Сега си мисля, че всъщност нищо тук не ме е обидило. И нищо не е в състояние да ме обиди. Просто защото гледам да летя високо. Твърде различни сме. Далечни са световете ни.

— Ти принадлежиш и на двата.

Змеят едва забележимо се усмихна. Промълви:

— Бъди щастлива. И двамата бъдете щастливи. Струва ми се, че ТОЗИ път няма да се разминете така тъпо. Отивате си. Змей ти го казва! Нямаш друг изход. Сбогом. И ви благодаря.

Плъзна се към вратата и изчезна в антрето.

Чу се хлопване на врата.

Венета бавно отвори длан и сложи на масата подаръка на приказното създание. Предметът приличаше на монета, златна от едната страна и сребърна от другата. Сребърната ези (или тура) на талисмана изобразяваше четири лунни сърпа, а златната тура (или ези) — два слънчеви диска с различна големина. Непознати руни украсяваха изключително фино обработения метал.

Северин прегърна младата жена през раменете и те дълго останаха така, мълчаливи и замислени.

* * *

Ще бъдем пак двама…

И тогава на моста

ще бъдем пак двамата.

Ще си спомняме

всичко отново за миг.

Ще се срещнем с погледи,

скрити през рамото,

и ще тръгнем по своя път сами.

 

Щурците, „Среща“ — 1980 г.

Осем километра преди отбивката за селото на Искра опелът се заби в стара топола. Дървото издържа, но паднаха отчупени сухи клони и трясъкът на удара вдигна към ниските оловни небеса грачещо ято врани.

Никой друг освен птиците не видя катастрофата — кварталите на града бяха останали назад и наблизо нямаше самотни къщи.

И точно в този момент пътят бе пуст.

* * *

Предницата на колата не приличаше на нищо — вихър смачкана ламарина, а под нея, по асфалта и пръстта, локви вода и масло.

Искра остави пожарогасителя, с който за всеки случай обработи колата, воняща на петролно гориво, от което ѝ прилошаваше. Доизтръгна шофьорската врата и задърпа навън изпадналия в несвяст мъж. Едва освободи предпазния колан. Огнян слабо застена и тя бързо пробяга с длани тялото му.

Вярваше, че няма нищо счупено, нито усети сериозни рани, освен изкълчената му ръка. И може би зле ударен крак. Безсъзнанието се дължеше на рязко люшналата се глава — цяло щастие, че не се пречупиха вратните прешлени! — и вероятно имаше натъртвания и охлузвания откъм прегънатия навътре таван.

Искра издиша гореща пара от устата си и тръсна разпиляна коса, от която се посипа стъкло. По челото си имаше тънка вадичка кръв.

При удара тя бе изхвърчала през стъклото с глава напред, оставяйки едната си маратонка. Тополата спря краткия ѝ полет и сега над лявото ухо и под фонтанелата на черепа шумеше и тръпнеше остатъчна болка.

Само секунда младата жена остана неподвижна, просната до дървото, пред съскаща вода от смазания радиатор. Веднага щом овладя шока, Искра скочи на крака. Първо кой знае защо посегна към камата, сякаш се канеше да отрази нападение. Почти не забеляза движението си, защото моментално се втурна към колата.

Успя сравнително бързо да освободи заклещения крак на Огнян и най-сетне издърпа отпуснатото му тяло върху дребния чакъл на банкета. Дишаше тежко, притъмняваше ѝ от усилието, но довлече мъжа до задната част на онова, което бе останало от опела, и го подпря в седнало положение на багажника.

Отпусна изтощени ръце и се помъчи да се овладее, за да може да размисли какво да прави по-нататък.

Полъх на сила, живителна струя не въздух, а почти физически осезаемо чувство на помощ я изпълни. Първо в Искра блесна радост, но веднага се сля с тревога… и се вкорави като щит.

Тя се обърна.

Странна фигура се снижаваше над шосето. Приличаше на човек, но раменете се разкривяваха внезапно от прострени дълги сенки, отделни части на тялото губеха форма и потръпваха в нови очертания.

Съществото кацна на пътя, с два скока се приближи и бързо огледа жената, колата, пак насочи светещ поглед към Искра…

Добре ли си!?

Виждаш сам… Ще се оправя…

Драконче!…

Искра зарови лице в рамото му, стисна го в обръч ръце през кръста.

Няколко мига той галеше косата ѝ.

Пак… пак ли… — Иван завърташе лице към приятеля на жената.

Тя отстъпи от прегръдката му назад. Главата на Иван ставаше все по-драконова. От полупризрачната нечовешка муцуна се отрониха тихи човешки слова:

— Нима отново ще му простиш, Звездице…

Змейският поглед докосна омекналия Огнян и тогава Искра го закри с тялото си. Ръцете ѝ зашариха по гърба, търсеха нещо на колана под якето. Не откъсваше очи от Иван. Два немигащи сияйни погледа опряха един в друг сякаш върхове на шпаги.

Искра отпусна ръце, дланите ѝ бяха празни.

Иван пое дъх.

— Преди ми вярваше.

— Винаги съм ти вярвала.

— Тогава защо се опипва за средство, с което да го защитиш от мен?

Иван рязко сключи юмрук, в който скочи лежащата край деформираното предно ляво колело кама. Пръсти с кинжални нокти стиснаха острието. Той протегна оръжието с дръжката към Искра.

— Тъкмо с нея ли? — рече с упрек.

— Прощавай. Инстинкт за закрила. Станала съм нервна през тези години. Не го мрази, моля те!…

Как мога да мразя това празно място, което си решила да обичаш — помисли си, без да го изрича или телепатира. Ала тя го прочете в очите му. Поклати глава.

Погледите им вече не се кръстосваха като мечове, но и не се сливаха.

Ти ме повика.

Не го осъзнавах.

Успях да дойда с това!

Повиках спомен. А ти дойде в плът и кръв.

Прощавай, не съм го разбрал…

Аз направих избора си, Крилане. Още отдавна. Нали ти ме учеше да се боря за мечтите си, да не ги зарязвам безпомощни!…

Помълчаха.

— Радвам се, че намери път към нашия свят, Ванко. Красиво ли е… у нас, в Долната змейска земя?

— Ела с мен, Вкъщи.

— Не мога. Тук е моят дом, Ванко-Крилане.

— Тук е нашият Затвор! Искрице-звездице, аз… — млъкна и стисна зъби, сякаш да запре напиращите думи.

— Любовта е рана. Който най-дълбоко ранява, него обичат най-силно. В този свят е така. Поне за нас.

Отново се загледаха един в друг.

— Крилете ти наистина са красиви — промълви тя с тежко гърло. — Видя ли, бях познала. Радвам се… че те видях… че си жив… че летиш най-после и никой няма да те принуди да пълзиш…

Тя докосна с пръсти раната на главата си. Змеят направи движение към нея, но Искра го спря с протегната ръка.

— Недей — прошепна, — върви, отлитай… защото ще заплача… и тогава тук няма нищо да расте, а ей онази джанка, хлапетата много я обичат — изхлипа и подсмъркна, смело и рязко вдигна лице към Иван.

Още минута.

Огнян се раздвижи и тя моментално го подхвана, помогна му да се изправи, подпря го с рамо. Сетне забеляза, че той се е вдървил като статуя, и затова мълниеносно се озърна към Иван. Той замота енергично муцуна в припряно-успокояващо отричане:

— По-добре нищо да не помни. И няма нужда да ме вижда. Сега тръгвам. Още малко. Да те погледам.

Три секунди.

Той вдигна длан, сви китката в юмрук и го притисна към гърдите си. Тя повтори жеста и те неволно се усмихнаха.

Змеят разпери призрачни криле и се заиздига лек като хвърчило към сивото студено небе.

— Бъди добре.

— И ти. Лети високо.

— Обещавам.

* * *

Крайградски автобус намали, заобикаляйки подаващата се от банкета задница на катастрофирала лека кола. Шофьорът с раздразнение и съжаление хвърли бързо око към стоящите край душмански потрошения автомобил мъж и жена.

Катаджиите още не бяха довтасали.

„Женската е карала — измърмори си убедено шофьорът. — А зяпай сега облаците, моме. Блазе, че си се отървала, ама отгоре мангизи за ремонт няма да завалят. Кой им дава книжки на такива… Ах маматъъъ!“

Вихрушка тръсна „Икаруса“, той подскочи на равното като на дупка. Рейсаджията се вкопчи с мъртва хватка в ненадейно опърничавия волан и едва овладя машината. Откъм салона възроптаха немногобройни пътници.

Дървото с кюсналата се в него кола отмина в огледалото за задно виждане. Рейсът се полюшна още веднъж като оживял и подчинен кротна.

„Егати ветровете! — пое трепкав дъх шофьорът. — Още малко и да се натреса като ония рапони. Тюх, къде ми бяха цигарите?…“

Пътниците в салона мърмореха нещо за картофи и каруцари.

Автобусът ръмжеше и пушеше по маршрута си към София.