Серия
Драконче (4)
Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,9 (× 44 гласа)

9.

Тресеше го. Затова спря, за да набере номера на Венета.

— Братовчед ти ми звъня преди час. Намерил е в картотеката нещо и по нашия въпрос.

— Защо не се обади на мен? — Северин погледна часовника, разтърси го и установи, че е спрял.

— Мобифонът ти беше изключен.

— Така ли?… Да, може.

Ясно помнеше, че не е изключвал апарата. Само го нагласи да бръмчи без много шум. Писукане на мобифон се чуваше надалеч — знаеше го от опит. И хората му обръщаха внимание, все още не бяха масови тези играчки в България…

— При тебе наред ли е всичко?

— Да — излъга без колебание Северин. Гърбът го сърбеше и той се отърка в облегалката. — Къде да те чакам?

— След малко ще се видя с Ясен на Лъвов мост. Ще ми даде някакви книжа по случая. Ще бъда на спирката за към жека-то.

— Помоли го да ме изчака, ако няма работа. Край.

Той пропусна да го задминат няколко тира и потегли след тях. Отби се от околовръстното към Студентски град. Подсмърчаше и няколко пъти кихна.

* * *

Венета беше сама. Тя се качи с тънка черна папка под мишница.

— Братовчед ти беше зает.

— Все е зает — Северин наблюдаваше светофара.

— Подготвяли мероприятие за деветнайсети декември.

— Охо!… Отдалеч се гласят. Нещо ще се разсмърди на тая дата значи…

— Всъщност, спешно му дали друга задача. Беше много отнесен. За първи път го виждам такъв. Даже забрави редовната си шегичка.

— Коя от всичките? — детективът ръчкаше лоста на скоростите. Колата забуча, набирайки асфалта под себе си.

— За зестрата, без която щял да ме вземе.

Той плъзна поглед към папката на коленете ѝ.

— Чете ли го?

— Не.

— Нямаше да ти се сърдя. Нали сме съдружници.

— Нещо не ми се искаше да го чета… Разстроен ли си?

— Хм. Не. Защо?

— Пред МВР винаги се озърташ за някой познат, а сега дори не погледна.

Северин хвърли око в огледалото, все повече се отдалечаваха от споменатата сграда.

— Чувствам се отмалял. Май успях да настина. Да имаш аналгин-хинин в чантата?

— Заповядай.

— Дай още едно хапче… На задната седалка до фотоапарата трябва да има минерална вода… Чхи!

— Не е на здраве.

— Ав-чхи!… Пфу… Мерси. Кажи число.

— Сто.

— Ъ!

— Добре, триста трийсет и три тогава.

— „И“? Познавам ли някой с „И“?

— Ивайло.

— Ти пък… Викаме му Йовчо. Не става. А предишното беше „А“…

— Анелия.

— Глупости. Постарала се е да ме забрави. И преди не се сещаше за мен, камо ли сега изведнъж… освен ако Маргарита не я е подсетила, тая злобарка… Не ми говори за нея. Салфетки да ти се намират?

* * *

Пред решетката на вратата на офиса ги чакаше неприятна изненада — Тонев мереше с крачки площадката.

— Ето ви и вас! — измърмори той веднага щом излязоха от асансьора. Гласът му беше враждебен.

— Добър вечер, господин Тонев — отвърна с убийствена учтивост Венета, а Северин гръмко кихна.

Докато отключваха кънтящите брави, клиентът потропваше с крак.

— Заповядайте — пропусна го пред себе си Венета. Огнян Тонев влезе припряно.

Пред табелката ОРФЕЙ-С&B съдружниците се спогледаха. Човекът, забъркал ги в цялата тази история, имаше доста превъзбуден вид.

— Пил е — прошепна Венета.

— Усеща се и с хрема.

Тонев хвана бика за рогата веднага щом тримата се озоваха в стаята. Думите му се сляха с щракането на лампите:

— Докъде стигнахте?

Освен че понамирисваше на алкохол, нищо в движенията му не го издаваше. Дори очите му не блестяха, само бяха станали мътни и неподвижни. Но пък мигаше често, сякаш готов да заплаче, макар на лицето му да беше изписан контролиран и овладян гняв.

Докато вървеше към бюрото си, Северин си позволи да го игнорира. Венета спря до телевизора. Клиентът се завъртя, опитвайки се да ги вижда и двамата, но нямаше как да успее да го направи.

Детективът не седна на мястото си, настани се върху плота на бюрото. Заби нос в хартиена кърпичка и едва когато я навлажни достатъчно, вдигна очи към клиента:

— Вижте — започна той. Тонев се втренчи в устата му. — Седнете. Моля.

Огнян Тонев с нежелание се подчини.

— Искам да ви питам нещо… Казахте, че Искра пише стихове…

— Какво общо има…

— За какво пише? На какви теми?

Гневните бръчки на Тонев лекичко се изгладиха, но тъкмо това някак го състари и смали тялото му в креслото. Северин го гледаше отгоре и като че от още по-високо.

— … Различно. Шантави са. Само някои са разбираеми… Оня… също пишеше такива.

— Кой е „оня“?

Тонев откри нещо интересно в ръцете си.

— Бях ги намерил. Кофти постъпка. Признавам. Но ги видях. И… странно, навремето те ми помогнаха да я оценя… отвориха ми очите… казах си „майната му на дреболии и глупости“, дадох си сметка кое ценя в живота, а кое е маловажно и е наистина суета и лански сняг… Сега… нещо ми се изплъзва. Не съм спокоен. Нещо става с нея. Припада. Не точно губи свяст, просто… все едно се отнася! И съм убеден, че е… — Огнян Тонев премлясна, поклати сведената си глава. — Не е глупава, никак даже, но… абе наивна е, млада… колко му е да ѝ мътят главата всекви…

— Защо не кажете направо подозренията си.

Клиентът отвърна през зъби:

— Не вярвам в такива глупости… но ѝ е направена магия. Не, сигурно е някаква хипноза, нещо такова, нали разбирате, просто нещо…

Буквално преди няколко дни, Северин би се изкушил грубо да отпрати Тонев на врачка, но пък сега… Сега бе готов даже да му съчувства… ако същият не беше си позволил да ги води за носа и да премълчава известни му… обстоятелства!

— Искра ти чете мислите, нали — глухо се обади Северин. Не задаваше въпрос.

Тонев бе слисан.

— Кара те да забравяш… кой си… къде си… защо си…

— Само когато ми е сърдита!

— Да. Но сега пак. Тя излиза и ти забравяш за нея. Все едно никога не си я срещал. А после внезапно се сещаш… когато вече се е върнала.

— Тя винаги се връща.

— Обаче не си сигурен дали и този път ще е така… — тихо, по-скоро на себе си, измърмори под нос Северин. Четеше страха на мъжа, свитък от нерви, отсреща в креслото.

— Какво знаете? Какво разбрахте? — с прегракнало нетърпение настръхна Тонев. Заприлича на изгладнял пес.

— Нищо — прошепна си детективът замислено.

— Какво? Моля?

Северин махна с ръка на Венета. Тя се изкашля и Тонев веднага се извърна към нея с цялото тяло.

— Досега изяснихме едно нещо. Искра наистина се среща с някакъв човек…

Клиентът застина, неизреченото „Така си знаех“ увисна на устните му. Но премълча. Само леко кимна на жената отсреща. Северин забеляза, че свива юмруци, а очите му стават тесни, досущ амбразури.

— … но не знаем кой е…

— А снимки, снимки, имате ли? Носите ли? Видях камера, фотоапарат де. А?

Тонев суетливо се озърташе ту към единия, ту към другата.

— Може ли да ги видя? Снимките? На онзи…

— Вижте, много ще ни улесните, ако все пак ясно кажете…

— Какво да ви кажа!

— Името.

Тонев прехапа устни. В настъпилата пауза Северин се бореше с кихавицата.

— Иван.

— Иван?

— Да. Мисля… Струва ми се… Стиховете. Може да си въобразявам, но май има нови.

— От същия човек?

— Като че ли да. Нищо не зная за него. Почти. Бил е откачалка. Сигурно и сега е такъв… — заби той поглед в обувките си. — Аз ги изгорих. Писмата му. Веднага след като той изчезна от живота ни. А преди да дойда при вас… ги намерих отново. Непокътнати. Огън не ги лови. Дайте да видя лицето му!

Венета пристъпи с половин крачка към банята, но детективът я спря с очи и болезнено кихна в шепите си. Съдружничката безпомощно разпери ръце:

— Нямаме ги в момента. Занесох ги вкъщи, да избера кои е добре да дадем за разпознаване… и ги забравих. Но ако изчакате… Северине, дай ми ключовете от Форда… Само след половин час…

— Нямам половин час.

Имаше поглед на маниак и глас на самоубиец.

— Разкажете ни за този човек, моля ви. Може би го познавате…

— Не! Не го познавам. Не искам да го познавам… Беше се махнал, отиде си… И сега се върна… от пъклото! — Тонев скочи на крака и изсъска язвително — Благодаря ви. Ще се обадя във вторник, за да ми кажете сметката!

— Но, господин Тонев…

— Благодарих ви! И ще платя! А сега вървете по дяволите! И ме оставете на мира!

— Може би ще е добре да си поговорите съвсем откровено с Искра — намеси се детективът.

Клиентът се завъртя на пета. Северин трепна от кръглото безумие на зениците му. Тонев пръсна слюнка и изрева в лицето му:

— Искра! Е! ИЗЧЕЗНАЛА!!!

После се втурна навън. Венета се опря на телевизора, притиснала „Канона“ към гърдите си. Вратата изтрещя, злобно засилена. Хлопна решетката. Чуваха го как тича по стълбите.

* * *

— Този е ненормален. Дано не се наложи да намесваме и полиция… Защо не искаше да му дам снимките?

— Не знам.

— Искра, докато я следях… Знаеше, че я наблюдават. Обаче се оглеждаше за мъже. На мен не ми обърна внимание.

— Знаеш ли… — не довърши Северин, прекъснат от нова доза кихавици. — Вземи от лабораторията каквото ти трябва и да ходим у нас. Тоя пак ще дотърчи. Не искам да имам нищо общо…

— Защо тогава да проявявам филма?

— Искам да видя какво съм снимал.

Мълчаха, докато слизаха с асансьора и напускаха блока. Едва на паркинга Северин се обади:

— Не, седни ти на волана. Нали обичаш да караш тая бракма?

— Добре, щом черпиш… — тя го изчака да се настани и го подкани да си сложи колана. Северин изпуфтя, ала се покори.

— Мисля обаче, че ще си ида у нас — каза Венета. — Все пак вкъщи е цялото оборудване, а у вас трябва да обърна банята нагоре с краката.

— Ама, ако ще ти е по-спокойно, да дойда и аз?

— Не, няма смисъл — Венета запали, огледа се и с мръсна газ даде напред. — Проучи какво е събрал братовчед ти. А най-добре е да дремнеш. Ще дойда, щом свърша с проявяването на филмите. Два часа ми стигат, без много да бързам… — Тя хвърли къс поглед към Северин. — Много си се смачкал.

— Аха. Направо съм размазан.

— Пресили се, Севчо.

— Изтраях.

— Разкажи ми.

— Обаче не карай като на рали… А така… Проследих ги до…

* * *

— Сигурен си, че… диалогът е бил на чужд език.

— Ахъммм… И да, и не. Разбирах ги. Но никога не бих могъл да повторя точните думи.

— Не си настинал. Вероятно ничия психика не е била натоварвана по този начин. Почини си добре. Ако филмът е преекспониран и не излезе нищо, само тогава ще се обадя.

— Добре. Но не по мобифона. Картата е на издишване. Сметките ще ни скъсат задника. Имаш ли жетони?

— Имам карта, до блока имаме Булфон.

Скръцнаха спирачки.

— Дотук бях. Чао.

— Чао.

Той направи две крачки и се върна, преди Фордът да е потеглил. Чувстваше се мек като парцал.

— Дай една целувка за илач… Венче. Те са двама.

— Кои?

— Освен Иван има още един индивид. Също е „щитоносец“. Пресрещна ме, когато се връщах. Висок е. Жълтоок. И зловещ. Ако има за кого да се притесняваме, то е за Тонев.

— Боже!

— Венче, шоковата палка е в жабката. Заредена докрай. Внимавай.

* * *

Легна си в хола. Все пак наистина беше настинка. Изгълта няколко аналгин-хинина и се зави с юрган, както беше облечен. Унасяше го, но любопитството се оказа по-силно от болестта и умората.

Това, което прочете в папката, го поболя още повече.

* * *

Събуди се неочаквано бодър и с острото чувство, че не е сам.

В ъгъла светеше нощната лампа с мекия си оранжев абажур. Щорите бяха плътно спуснати. На дивана до него седеше Венета и го гледаше. Усещаше топлината ѝ.

Северин се протегна лекомислено като котарак.

— Как си?

— Значително по-свеж. Удивително. Как влезе?

— Пазя ключове.

Северин отклони поглед, но за нещастие той опря черната папка, поставена на фотьойла. Беше захвърлил листата на пода, но явно Венета ги бе събрала.

— Прочете ли?

— Не.

Още се чувстваше трескав. Венета му подаде шише минерална вода и той забълбука, опитвайки се да изрази с жест „благодаря“. Пое дъх и обърса уста.

— Виж ги. Поне ще разбереш защо Тонев имаше нужда от ченгел, за да говори.

— Трябва ли?

— Опасявам се, че да.

— И аз съм ти приготвила нещо за четене.

Той съгледа няколко шарени томчета.

— Защо, какво? Какво е това?

— Черен ще ми е този ден, в който не мога да си позволя да си купя някоя книга. Но в случая ги нося за теб, да им обърнеш внимание.

— Защо?

— Материали по случая. Тук е моя извадка с цитати от конкретните места, които можеш да сравниш с текста в книгите.

Северин първо придърпа напечатаните на принтер страници в тънка пластмасова обложка, после изви глава да прочете заглавията на кориците.

— Приказки. Детски приказки? Какво искаш да кажеш с това?

Венета мълчаливо сложи на гърдите му плик. Вътре коравееше купчина снимки, формат почти А4.

— Ето. Колкото до въпроса ти — май аз трябваше да попитам: Сево, какво си фотографирал?

Северин не мигна.

— Според сведенията на братовчед ми, снимали сме призрак, Венета.

Тя повдигна очилата на носа си.

— Значи… работата е още по-дебела, Северине.

След кратко мълчание всеки протегна ръка към четивата си. Сториха го с решимостта на сапьори, посегнали към детонатор на мина.

Северин имаше съвсем малко предимство пред съдружничката си, но само защото още не беше разгледал снимките. И все пак, Венета не бе толкова шокирана, колкото той очакваше.

— Иван Владимиров Чакмаков — прочете на глас тя. — Роден на 23 август 1964 година. Починал на 14 ноември 1989 година.

Остави листовете. Северин мълчеше съчувствено.

— На снимката си прилича.

— Той е. Братчедът свали и отпечатъци от пръсти.

— Откъде?…

— От кофичка за кисело мляко.

— А аз се чудех какво си набутал в плика…

— Дактилоскопската експертиза е правена от професионалисти. Няма грешка.

— Смая ме.

— Ти мен още не си. Направила си интересен реферат на тема змейовете в българския фолклор. Някаква метафора ли е това?

— След малко. Първо да смеля досието от братовчед ти. Тайният приятел… Иван. Той е мъртъв…?

— По документи да. А може би и в действителност.

— Разстреляли са го на гръцката граница. Близо до… Вълча поляна?

— Да.

— При опит за бягство. Измяна на родината. Това е глупаво. Няколко дни след падането на бай Тошо.

— Не е знаел. Работили са на някакъв изолиран обект.

— Ами радио!

— Тогава на войниците не ни даваха да имаме транзистори. Конфискуваха ги.

— Идиотизъм. Защо са го взели толкова късно в казармата? А да, следвал е… Но висшистите нали служат като старшини-школници?

— Не се е дипломирал. Плюс лоша характеристика от вуза. Политически неблагонадежден. Въпреки че не е направил кой знае какво. На практика нищо. Не го ли запомни това?

— Не. Пропуснах го някак… Какво значи ОГВС?

— Ограничено годен за военна служба. Имал е… нещо нередно в медицинския картон. Ето, тук братчедът е отбелязал, че заради някакви аномалии лекарите от донаборната комисия са го отложили… даже май е бил изобщо за освобождаване по здравословни причини. Нещо сърдечно. Вроден порок сигурно. Нищо не се разбира от диагнозата, освен „кардио-нещо-си“.

— Обаче после решили, че може да ходи войник.

— И такива неща ставаха.

— Натикали са го в трудовашко поделение, където са го побъркали, а после са го убили. — Венета се изправи и закръстосва стаята със скрити под лактите си юмручета. — Гади ми се.

— Уф… така беше по онова време…

— Била съм на четиринайсет години — тя спря и се втренчи в нищото пред себе си.

— Най-странното е — промълви Северин, — че аз съм служил на същата застава. Обаче две години преди… това. Познавам мястото идеално. Дори знам точно къде се е случило. Пък и докато бях солджър, се сприятелих с един от фатмаците, старшина Величко Янев, много свестен мъж, за съжаление сега работи не за онези, за които трябва… От него научих за инцидент… за трагедията. Едва бях почнал работа в МВР и подочух това-онова, та питах бай Величко, като се чухме по телефона. Пълзяха разни слухове, че тъпунгерите от Вътрешни войски пак са окензали терена… извинявай. Милицията и другата кантора, която после стана жандармерия и гранична полиция, хем бяха едно ведомство, хем разделени. Затова се рънчеха по повод и без повод, доколкото с военните нито се мразехме, нито се обичахме, не като… Янев не ми каза нищо по телефона, само спомена, че след два месеца ще идва в София на прегледи във Военна академия. Срещнахме се и…

— Има ли вероятност да е оживял? — прекъсна го Венета, гризейки нокътя на кутрето си. Подпря с показалец рамката на очилата си и сякаш забрави да махне пръста си от там. — На роднините е бил предаден в запоен ковчег. Може да не е бил вътре…

— Тези копия ни ги е дал братовчед ми. Те не са фалшифицирани, така че да стават за обществена консумация. Каквото пише там, такова е било. Съжалявам.

— Тогава как си обясняваш всичко?

— Засега никак. Бай Величко доста ми разказа за случката. Заедно с него в психиатрията се лекували двама срочнослужещи. Войници от същата застава. Свидетели на разстрела. Не му се приказваше много-много. А после съвсем млъкна, оправда ми се с подписка за неразгласяване… Никак не мога да си го обясня — добави той накрая, връщайки се към първоначалния ѝ въпрос.

Венета сложи длан върху плика със снимките.

— Тогава виж какво излезе от филма.

— Трябва ли?

— Страхувам се, че се налага.

Двамата се засмяха тихо.

Детективът извади снимките. Първата беше силно преекспонирана, все едно бе щракнал слънцето през телеобектива. Смътни сенки на по-преден план.

— Различаваш ли нещо?

— Гледам таймера. Часовникът ми е спрял точно в момента на снимката.

— „Сейко“-то ти?

— Да, виж. И не иска да тръгне.

— Не показва същия час.

— Мъчех се да го сверявам — въздъхна той. — Добре, я сега… Аха. Я виж, това е върбата — Северин очерта с нокът бледите ѝ контури. — А тук трябва да са те… Егати, нищо не разбирам…

— Ето ти същата поза, пообработена на компютър.

Детективът мълча дълго и глупаво.

— Какво Е това?

— Какво си снимал, скъпи?

Със страдалческа гримаса „скъпият“ се надигна, дотътри се до библиотечния шкаф и зарови ръце в чекмеджетата. С досада хвърли на масичката пистолет „Аркус“, разбута купчинка книжа и накрая победоносно и заканително се върна с голяма лупа в ръка.

Прихвана снимката с два пръста и завря нос в нея, ококорен в дебелото увеличително стъкло.

— По дяволите… — изпъшка сетне.

В сивите сенки и петънца на бял фон, без затруднение се разпознаваше вирчето с водопада, а също и кривата снага на върбата. Над отразяващата плътния блясък вода, слънцето висеше някак призрачно, но и ярко. И две фигури се топяха в необикновената светлина. Само че в техните силуети Северин никак не съумя да отгатне човешки форми. Можеше само да каже коя е Ивановата — по-масивна и тъмна, както и в какво се бе превърнала Искра…

В нещо светло, изящно, фино, грациозно.

Двете същества бяха извърнали един към друг чудовищни глави с гребени върху почти лебедови шии. Плочки, рога, шипове по гръбнака. И общо четири разперени криле — прозирни, красиви и войнствени.

Те летяха към сиянието, във и през него.

— Това… те ли са? — смутолеви Северин.

— Питаш ли?

Хладнокръвният глас на Венета го стресна.

Той изтърва лупата на килима и безпомощно се свлече обратно на канапето. Пръснатите по масичката фотографии не излизаха извън полезрението му.

Венета почука по-настойчиво по плота, за да привлече неговото внимание.

— Все пак, не са го убили докрай — рече тя тържествуващо.

Северин я изгледа с очи на луд. Тя се помъчи да обясни.

* * *

За първи път в живота си Алванд изпитваше нужда да се оплаче някому от умствена умора. И може би дори да се свре под крилете на майка си. Някога това бе едно от най-сигурните места във вселената. Както и сянката на баща му.

Намираше се в Столична библиотека, в читалнята, пред камара книги.

Четеше онова, което хората мислеха за змейовете.

И една дванайсета част от всичко, което проучи, бе достатъчна, за да изпита пълно объркване.

Във вид на смътна идея, обрасла с недоразумения и заблуди, шарканите като че ли се радваха на почит в словесния свят на човеците. В една страна, чието име Алванд хареса, защото значеше „изгряващо слънце“, за първия микадо, император, нещо като постоянен Водач на Ятото, се твърдеше, че бил син на морска змеица и човек-рибар. В съседната държава също смятаха драконите за покровители, дори титлата на човешките Водачи бе свързана с шарканите и намекваше, че именно те са им дали право да властват. В страни като Тайланд, Корея, Виетнам, в целия човешки Далечен Изток уважаваха змейовете… там дори следваха старинни шаркански повели — вярно, преведени на местните диалекти на Лъжовния език, а това водеше до чудатости според оръженосеца. Видя неточно изображение на шаркан върху държавното знаме на Бутан, после и нещо като халичи и лами върху други сегашни и предишни гербове, включително европейски. Спомни си, че в българските църкви често змейове държаха знака на местната човешка вяра — кръста.

В същото време, същите българи бъркаха змея с витяка, макар да имаха отделни думи. Думата „витяк“ у други народи звучеше като „витяз“ и се смяташе за похвална, но отнесена САМО към човешко същество.

Като цяло обаче, образът на дракона се възприемаше от съзнанието на хората като Зло. Като необуздана природа, мислена от човеците за враждебна, особено след завладяване на умовете им от идеята за Единствен творец — идея, която заявяваше, че обяснява всичко и няма друга истина освен нея. Идеята се наричаше религия и Алванд проследи как с течение на времето хората са се прекланяли все повече и повече на своите представи за себе си — за съжаление, не на най-възвишените представи за себе си. Успоредно с този процес вървеше демонизирането на всякакви нечовешки същества и особено на шарканите. Алванд бе поразен от този изблик на необяснима омраза. Дали не бе внезапно възвръщане на паметта на атлантите?

Веднъж говореха с Елена и той ѝ каза, че сегашните хора наистина са потомци на загиналата Атлантида. Елена никак не се учуди. Нима помнят участта на първородината си и ОБВИНЯВАТ нас за това? Обвинение — странна дума в контекста на Лъжовния език… Сякаш атлантите не са носели отговорност за случилото се?

Иван обясни нещата по-просто. Хората, каза той, страдат от „комплекс за непълноценност“.

(Алванд дълго анализира явлението „комплекс“, но не стигна до окончателни изводи. Струваше му се нелогично такъв проблем да съществува в съзнанието на разумно същество… нека и същество, което няма достъп до подсъзнанието си. Впрочем, хората си мислеха, че в подсъзнанието им се спотайват чудовища. Вероятно ученият Фройд е имал такива твари в главата си, но Алванд се съмняваше, че ВСИЧКИ хора са като него. Подсъзнанието на шарканите представляваше просто автоматизираната част от ума, в която отлежаваха и дозряваха неоформени мисли, какъв ти развъдник за „чудовища“ е това…).

Поради „комплекса“, хората в плен на Мързела очернят всичко, което ги превъзхожда. Те „поливат с кал“ всекиго, комуто завиждат, и всичко, от което се боят. И по този начин изглеждат пред себе си по-чисти, по-силни, по-смели.

Алванд възрази, че може много хора и да мислят така, но авторитетът на Водачите им би трябвало да промени погрешното мнение („Грешка, грях“ — странно тежки слова…). Иван го изгледа със съжаление и му обясни как в човешкия свят се става Водач.

Алванд, с риск да обиди събрата си, не повярва.

Излизаше, че хората нямат същински Водачи, а нещо смесено и най-много напомнящо на Възпитател, който води малките в първия техен полет. Или Лечител, който прибира болни, ранени, слепи, води ги там, където ще им се помогне… Защото Водач е онзи, когото следваш драговолно, не по принуда, а по силата на осъзнат и критичен избор, и си готов всеки миг да поемеш бремето му, ако дадена небесна пътека му е непозната, ако се отклонява от целта на полета — та той сам ще ти отстъпи челното място в ятото, защото Вярност следва да има към избрания Път, не към водещия или към начина на летене… Пък и Пътят винаги трябва да се следи дали е верен. И никой Водач няма нужда (а и не бива! вече не е Водач!) да води слепи очи и умове, да вижда и мисли вместо тях, такива тежат на крилете му, такива не могат да внесат поправки в курса и начина на следването му… Така не се решават поставените задачи!

Иван потвърди, че хората точно това търсят — Наставник, който обаче да води следовниците си не по пътеките на знанието, а по Пътя на Действието.

Говореха на Лъжовен език и змеят установи с изненада, че в рамките на Езика на заблудата казаното от Крилан има смисъл. И още проумя, че фразата „не ти вярвам“ с нищо не се доближава до най-страховитото оскърбление в света на шарканите. Отказът да се даде заслужено доверие тук не се възприемаше като обида.

Алванд ревизира всичките си досегашни изводи след това поредно откритие, но отложи да приеме тълкуванията на събрата Иван. Струваха му се твърде елементарни.

Но нататъшните проучвания само усложняваха въпроса. Или трябваше да приеме, че Иван е прав, въпреки обобщението, или че отговорът надхвърля възможността на оръженосеца да го осмисли.

Но най-изумяващият факт за Алванд бе, че хората смятаха драконите за НЕИСТИНСКИ, за плод на собственото си въображение. При все че в литературата им имаше много документирани случки за срещи с шаркани. Алванд даже откри в човешките легенди отзвука на няколкото големи затишия във военните действия с нефилимите, по време на които доста шаркани са посетили Горната земя, изоставена от тях заради ангажирането им в боевете. Нима наистина е типично и присъщо за хората — да отричат факти, вместо да ги прибавят към знанията си?…

Искрено се засмя на твърденията за многоглавостта на шарканите. Реши, че е добра шега, докато не му хрумна, че по този начин човеците са обяснявали мъдростта на змейски и ламийски Учители и Пазители на знания, да не говорим за Съзерцателите… И престана да му е смешно, жално му стана от това плитко схващане… Хората май наистина пилееха забележителния си ум в затворените кръгове на страха и заблудата.

А нямаха оправдание (още една чудата думичка!…) за този си мироглед. Защото освен с Лъжовния си език разполагаха и с други езици — музика, математика, живопис… Но всяко от тези изключителни средства за изучаване и отразяване на света те без да искат, натикваха в същата лъжовна клетка. А отразяване не е „изкривяване“, първа стъпка, нали? Даже и математиката — точна и ясна. Механично търсеха реалните съответствия на математическите абстракции. Е, тук поне постъпваха логично — в духа на своята наука, която създаваше модели на действителността, без всъщност да открива природни закони. Но защо забравяха, че модел и обект не са едно и също? Естествено, отделни умове го разбираха… но защо тогава останалите не се стремяха да следват тези умове? Древният закон на Ятото — лети подир оногова, който знае — тук не се спазваше последователно.

А дори се потъпкваше.

Защо?

Иван-Крилан казва, че хората превръщат способностите си в цинизъм, ентусиазма — в амбиция, амбицията — в мания. Нима е прав напълно?…

Алванд усети, че времето е напреднало. Той върна книгите, взе читателската си карта, отговори с усмивка на усмивката на момичето-библиотекар и излезе навън. Наближаваше часа за затваряне на книжната къща. Тук правилата бяха такива. Знанието — в определени часове.

„Хмък“ — така казва събратът Иван. Та даже и Радослав го използва.

Съдържателна дума. Една от малкото, които най-често са си на място.

Замислен, той прекоси площада, минавайки покрай прибиращите стоката си търговци на книги. Почти всички, според Алванд, миришеха неприятно откъм главата си. Пое по най-прекия път към близкия градски парк, за да стигне до спирката на самоходната повозка до селото на Иван, Елена и чичо Димитър.

Ех, ако събратът му не бе сметнал за необходимо да скрие истинската си същност, неговото старо Семейство би могло ако не да му отговори на много мъчни въпроси, то поне да му даде крило да постави правилните въпроси…

Опасност!

Вървеше и анализираше, а в следващия миг се мобилизира за бой. Към него се приближаваше човешко същество, от което лъхаше на заплаха. Сигналите бяха толкова силни, че змеят премина в ускорено времеделене и сканира противника.

Беше готов да отразява нападение, ала вместо това го сполетя още едно странно откритие.

Източникът на враждебната душевна радиация се оказа просто случаен минувач, сравнително млад, към четирийсет — хората брояха живота си почти като граморите. Човекът просто преливаше от омраза и ненавист. Объркващото бе, че черното лъчение не беше конкретно насочено. То оставаше безформено, безлико и всеядно. С неописуема изненада змеят подуши, че коренът е в отвращението на човека от самия себе си. Той НЕНАВИЖДАШЕ СЕБЕ СИ! Терзаеше се за дреболии, не харесваше походката, лицето, гласа, работата си… и заради това мразеше целия свят.

Но още по-объркващото предстоеше.

Алванд се вгледа по-дълбоко и установи, че човекът дори не подозира за пламтящия огън на ненавист у себе си. Той просто виждаше, че всичко около него е досадно, гадно, дразнещо, отвратително, неуместно, грозно, достойно само за храчка в муцуната или забиване на юмрук в слабините… Но агресията не му изнасяше, боеше се от съпротива.

Този човек бе нещастен. Беше станал заради това лош. Неумението му да пие като роса всяка капчица радост го бе разсъхнало, душата му се беше напукала като забравена на слънце буца глина… и през пукнатините надничаше Хаосът.

Хаосът не е зло. Хаосът е свободна енергия. Поле за градеж. Без доза хаос животът не би бил живот, а безкрайни простори от идеални кристални структури — безжизнен и съвършен свят, тоест неизменен, безукорен, каквато е смъртта, а не Животът и Любовта. Хаосът и Редът следва да се намират в Равновесие, така че процесите да не замират, но и да не се прескачат един друг, рушейки фината тъкан на живота и на Всемира.

В случая обаче Хаосът бе Зло.

Алванд и преди бе подушвал подобни неща, но някак ги подминаваше, защото не се случваха чак толкоз разголени. Беше ново и поразително, че едно същество може до такава степен да се самоотрича. Бе на ръба на невъзможното — толкова дисхармонично съществуване. Би трябвало да е мъртъв или да умре всеки миг! Но нямаше признаци да се прекрати животът му в обозримо бъдеще — поне час или два още… Един оръженосец не е дорасъл да прозира отвъд Момента, едва съзнанието на Мъдрец простира своето СЕГА толкова нашироко по привидната стрела на времето… За младите сега е като миг, а не отрязък, област или срок…

Алванд с любопитство, сдържайки реакцията си на състрадание, проследи изкривяванията в аурата на човека, за да запомни симптомите на загнездилия се Хаос, нека и неосъзнат. Долови, че грозотата на деформираното биополе някак се усеща и от околните хора — минувачите извръщаха лица, страняха, отдръпваха се. Едно куче без стопанин и дом дори започна да лае и вие от страх, готово да нападне носителя на Злото… Впрочем, някои кучета налитат и заради злобата в себе си.

Змеят неволно поклати глава. Невероятно. Човекът спря пред напречната пешеходна пътека на същото кръстовище с него, в очакване на зелен светофар. Алванд проследи мисълта му, насочена към красиво момиче на отсрещния тротоар, и добави още един щрих към портрета — нещастният не умееше и да обича.

Иван казваше, че малцина човеци го могат — истински.

Да, но Алванд беше прочел пасаж в една от „свещените“ човешки книги, който го накара да вярва, че хората умеят да обичат почти като шарканите. Вярно, Иван забеляза, че събратът му твърде оптимистично си превежда от Лъжовен език конкретно послание на апостола с име Павел.

Може би. След тази среща… как да не се съгласиш. Истината не зависи от това дали ще натежи на сърцето…

Бездомният пес отново нададе вой към човека и побягна, когато понечиха да го ритнат.

Кучетата — горките твари, толкова дълго живели до хората, че почти се бяха вчовечили, приемайки предимно лошите черти на човешкия нрав. Но дори и добрите се изкривяваха в тях от животинската им природа. Защото хората не ценяха истински благородните кучешки характеристики. Ето, дори казват „куче“ като обида, пък смятат същия звяр за „приятел“. Слуга, беше го поправил Иван. Слуга, не приятел. Не Съратник от Свитата. Роб. Затова хората си остават „хора — нещо, което трябва да бъде превъзмогнато“. Защото където има робство, не може да съществуват истински Господари. Господар в смисъла, присъстващ в уважителното обръщение между шарканите.

Алванд постоя, загледан в гърба на опасния нещастник. Съмнения разкъсваха змея дали не следва да предприеме нещо. Няма страшно, ако този Хаос в душата-съзнание е моментно състояние — хората се идентифицират с настроенията и емоциите си, дори с мненията и — пак! — с думите, които произнасят. Моментното състояние ще премине. Но ако Хаосът е проял всички вътрешни образи на този човек и е стигнал до същността му? В такъв случай нещастникът е като… заредена бомба.

Трябва да се обезвреди.

Алванд се двоумеше.

И тогава покрай него — змея в човешки облик, щръкнал на бордюра — префуча тъмен и лъскав микробус. Луксозен, както му казват. Автомобилът безочливо не спази червения светофар, екнаха уплашени викове от пешеходци. Оръженосецът забоде поглед във возилото. И усети в микробуса познато присъствие.

За втори път ги срещаше. И те пак отиваха да вършат злодеяния.

Импулсът да хукне и да ги преследва дори не достигна ума му, отхвърлен веднага като неприемливо действие. Алванд се огледа.

Бялата полицейска „Лада“ на човешките стражници-брастагу, паркирана до кръстовището на площада „Славейков“, измуча късо със сирената си. Изръмжа двигател… и се задави, угаснаха и светлините на автомобила. Отвътре мигом изскочи униформено ченге, но без шапка, бързо отвори капака, блъсна с юмрук и фаровете светнаха, но опитът му отново да запали двигателя не сполучи. Алванд чу как стражникът съска в безсилен яд и захвърля преговорното си устройство в колата.

Змеят съзря такси и вдигна ръка да го спре.

— Карайте, моля, след тъмния микробус. Парите не са проблем — добави „вълшебните“ думички.

— Що? — наежи се таксиметровият шофьор.

Алванд нямаше време за губене. Обърна лице към него. Ирисите на змея пламнаха като стопове на кола и на Заповеден език той каза:

— КАРАЙ. МОЛЯ.

Повече възражения не последваха.

* * *

Микробусът спря извън София — там, където под студеното ясно небе се извисяваше Витоша — грамада, обсипана със светлинки. Двигателят млъкна в заградено с бодлива тел пространство, в което зееше изкоп за строеж. От околовръстното шосе изкопът беше скрит със стена фургони и паркирани за ремонт или продан коли, камари строителни материали и буци старо желязо. Откъм съседния терен бучеше агрегат и ръмжеше бетоновоз — тук, зад очукани тараби, се бачкаше под светлината на фарове и прожектори, които озаряваха дори околните парцели.

Никой от слезлите от буса мъже не забеляза прелетялата над оградата сянка, която беззвучно се сля с масива дървени макари силов кабел.

Измъкнаха от купето натикан в чувал младеж, мършав и нисичък, по скъсана тениска и тесни кожени панталони. Устата му беше залепена с изолирбанд. Ръцете — вързани на гърба с белезници.

— Дай го педала насам! — нареди най-авторитетният и извади мощно фенерче с метален корпус. — Ще пищиш ли бе, дупедавец?

Конус светлина бликна и безмилостно опря главата на хвърления като парцал човечец. Един от мъжете с шут вдигна пленника, после го подсече да застане на колене. Лицето на младежа приличаше на пица от побоя. Сополи с кръв се стичаха по лепенката върху устата. Едното ухо беше разкъсано, вероятно е имал обица. Лявото око — затворено от подута синя плът, дясното примижаваше — и то посинено. Трепереше — вече и от студ.

— Тебе питам, педалче!

Шамар. Удрящият носеше пръстен — нова драскотина и още кръв. Главата се люшна, после затресе в отрицание.

— Отлепи му ебалника.

Нарочно болезнено дръпване, по изолирбанда останаха парчета кожа. Момчето изохка, заплака.

— Казвай къде скри пачаврите!

Обезобразеният запелтечи.

— Не ми се прави на девствен, МЪЖЛЕНЦЕ… — лениво отрони главният.

Думите на момчето не се чуваха ясно.

— Искам си курвите обратно, ясно ли ти е? Колко ти платиха, за да им помогнеш да офейкат, а?… Я? Хич. Ама ти наистина си бил МЪЖ бе!

Дебелашко изсмиване. Коментар:

— Без пари! Педалска работа… Сигурно са го научили на нов чешит свирка.

Младежът изхленчи:

— Жал ми станааа! Кха-кха…

— Добре. Нежна душа си, ясно.

Отстрани отново се захилиха.

— Казвай къде са и ще ти се размине с малко бой. Иначе ще рипаш във варницата. С дръжка от лопата в гъза за изпроводяк, да не кажеш после на Свети Петър, че сме те оставили капо. Не се шегувам. Нали знаеш? АЗ не се шегувам.

Коленичилият младеж изхленчи тихо. Прошепна нещо. Повтори го, треперейки.

Главният мълчеше невярващо.

— Какво?! Абе…

Зверски ритник.

— Вдигнете го! Бързо!

Другите не посмяха да остроумничат. Изпълниха незабавно нареждането.

— Теб какво те бо̀ли какво ще ги правя? Акъл ли ще ми даваш? А?

Рязък удар. Вързаният се сгъна на две и остана като купчинка пред краката на главния — в средата на кръга други биячи. Щракна затвор на пистолет.

— Знаеш ли колко е кофти в стомаха? Ще ме молиш и за един в челото.

Алванд пристъпи през сенките. Усещаше оръжията. Мерзостните машинно произведени смъртохвъргачки-огнеплюйки. Създадени… не, просто направени — за да убиват.

А убийците дори не мразят жертвата. Не е редно да се убива с омраза. Но с безразличие — това вече е наистина недопустимо. Ако някой трябва да умре — бъди милостив и го убий бързо, преди да се е уплашил дори.

Само че хърбавият младеж тук не заслужаваше да умре, нито пък да се мъчи. Бе проявил добрина. Беше надвил страха си. За да спаси други от болката, която сега понасяше. Проклинаше се, че го е сторил. Ужасяваха го смъртта и мъченията — даже не знаеше кое повече. Но страстно желаеше някак да съумее да не се пречупи, да не изтъргува пощада срещу предателство. А се боеше, че няма да устои — нима изобщо можеше да се издържи! Много му се живееше. И въпреки това, изпускайки мехура и червата си от страх, отвърна „не“.

После зарида, в очакване на куршума.

Главният стоеше над него наежен като вълкодав, с настръхнали рамене. Ръмжене клокочеше в гърлото му. Искаше да гръмне жертвата си, тоя боклук сбъркан! Мразеше да не става неговото.

Щракна отново — предпазителят. Главният прибираше пистолета.

— Курвите ми трябват. Ще изгорим с бая пари — изсъска той. — Дайте оксижена! Ще ми каже…

— Може да не е той, Батка… Един духач да издържи толко лобут заради некви пачаври? Стига бе!

— Кой, ако не той! — кресна главният. — Мамашките и мамалигарките как ще се оправят, без да им е помогнал някой? А друг освен него няма! Кажи, кой друг?

— Може да ги е пипнал оня… дето ни се дървеше преди.

Главният отметна глава назад и смени тона:

— Викаш, на педала са му платили други братлета, от чуждия отбор? Дай оксижена, ще видим дали си прав… Кой е тоя бе?

Алванд излезе от сянката на фургона. След секунда и половина към него се насочиха няколко пистолетни дула и даже една рязана двуцевка. Със закъснение към него понечи да се обърне и фенерчето-палка. Зениците на оръженосеца припламнаха.

— СТОЙТЕ НЕПОДВИЖНО.

Злосторниците застинаха. Пръстите им се вкамениха върху спусъците. Мимоходом Алванд блокира съвършено беззащитните пред магическо въздействие механизми на оръжията. И се вгледа във всеки един от бандитите поотделно. Някои го разпознаха. И може би усетиха, че този път няма да им се размине с преспиване в полицейски участък. В очите им светна ужас, но вдървените тела не се подчиниха на волята.

Алванд гледаше през зениците им, един след друг, сякаш оценяваше закачени на стена снимки. Взираше се право в съзнанието им, обръщаше го наопаки. По пътя до тук бе имал достатъчно време да се съмнява и да претегля правото си да влезе в ролята на Съдник. Ала часът на обмисляне и решаване беше отминал. Настъпи минутата за Действие.

Алванд надничаше в душите на подсъдимите.

Никога не поглеждай дракон в очите — ще те прочете като книга със самопризнания.

— ПУСНЕТЕ ПИСТОЛЕТИТЕ. ПУШКАТА СЪЩО.

Железата окапаха на земята и звъннаха по заледената ѝ коричка.

— СРЕЩНАХ ВИ ЗА ВТОРИ ПЪТ.

А БЯХТЕ ПРЕДУПРЕДЕНИ. ЗНАЧИ — САМИ ИЗБРАХТЕ ТАЗИ СЪДБА.

А АЗ ИЗБРАХ ДА ВИ ПОИСКАМ ВЪЗМЕЗДИЕ.

ИЗБРАХ ДА ПОЕМА ВЪРХУ СЕБЕ СИ ВАШИТЕ ЗЛИНИ.

НЕБЕСНИЯТ СЪБРАТ ЩЕ МЕ ОСЪДИ, АКО СЪМ СГРЕШИЛ.

СМИРЕТЕ СЪРЦАТА СИ.

АЗ, СЪДНИКЪТ, ЩЕ ВИ ПОМНЯ.

АЗ, СЪДНИКЪТ, КАЗАХ.

 

Автобусът мина покрай дълга върволица заградени места в района на Малинова долина. Пътниците хвърлиха мрачни погледи към терените (строят, а? сто на сто незаконно! с рушвети, мамицата им реститутска, апашка, мошеническа, номенклатурна, мутренска!…) и внезапно ги заслепи светкавица, която изригна иззад купчините греди и големи дървени макари. Замигаха, помислиха си, че е искра на електрозаварка.

Следващите коли не забелязаха нищо.

Само шофьорът на една старичка „Лада“ тъкмо отвори прозорчето, за да се отърве от празната чашка от кафе, и подуши воня на пърлено, на овъглена пържола. Но мислеше за друго и след миг забрави за миризмата.

 

Алванд настани в микробуса изпадналия в безсъзнание пленник, в организма на когото вля солидна доза от жизнената си сила на Лечител. После се зае да изучи автомобила. Припомни си чутото от Димитър, стъпка по стъпка извика в паметта си и своите наблюдения над таксиметровия шофьор. Системата за управление му се стори хем по-сложна, хем по-примитивна от язденето на зертон-ладия. Подкара колата, добросъвестно даде мигач, изчака пролука в колоната от превозни средства и пое по шосето към центъра. Отиваше да прибере жертвата на злосторниците в убежището ѝ, където се криеха и пленничките на същите бандити. Повече нямаше задължения по случая.

Изобщо не се обърна към осъдените. Стражниците-полицаи щяха да ги приберат — Алванд взе апарата за комуникация на единия от тях, за да уведоми блюстителите на реда. После щеше да изхвърли мобифона, не му трябваше. Или щеше да го подари на жертвата, която спаси.

Полицаите щяха да ги приберат. Всички, освен един.

За Безвъзвратно осъждане бяха трима, но само за един Алванд не изпита съмнения, че заслужава Последно възмездие. Само него полицаите нямаше да открият.

Никога.