Серия
Драконче (4)
Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,9 (× 45 гласа)

7.

Беседата между приятеля на Иван, Елена и бате Митко бе в разгара си, когато телефонът зазвъня.

Домакините тъкмо се кискаха на забележката на Ален, че радиорекламата за „голямо намаление на белгийски килими“ вероятно означава, че вместо килими, вече се предлагат изтривалки. Елена прихна още повече от слисаната физиономия на французина, породена от тяхната реакция на шегата му — Ален играеше докрай, и то доста талантливо. Митко пък тръгна да казва, че „ето, това е пример за съперничество между белгийци и французи“, но звъненето на апарата го прекъсна. Той пусна една весела проклетия и отиде в антрето, за да вдигне слушалката.

Вратата остана отворена и само след няколко секунди стана ясно, че търсят Димитър. Елена притихна, когато мъжът ѝ отвърна. Млъкна и Алванд.

Какво сте направили?

В паузата стопанката и гостенинът видяха как се променя добродушната физиономия на Димитър. Той бутна вратата, която не се затвори напълно, но Митко бе застанал гърбом към нея и като че вече я бе забравил.

— Dimitar est cherchee du travail… — тромаво обясни Елена, без да откъсва очи от съпруга си.

— Абе, шиле! — гласът на Димитър стана като клепано желязо. Той рядко се ядосваше, но когато го изкарваха от кожата, предпочиташе да мълчи, докато не му мине. Сега обаче трябваше да продължи да говори. — Господ не ти е дал една глава и две ръ̀це, та да мислиш по-малко, пък да бачкаш двойно! Слушай насам сега! — От тона му изчезнаха емоциите, но Митко продължи така, сякаш чете инструкции, напечатани с много остри букви. — Обезопасете гредата да не падне. Запънете я със стрелата на другия кран. После. Освободи макарата. Откачи куката… — продължи той да забива нарежданията, като че набиваше нитове. — И ме ЧАКАЙТЕ… Какво? А, да — как пък не. Чакайте ме. Ти не разбра ли, че си блокирал хидравликата, бе? Не се напъвайте. Не сте по-силни от машината. Тя не познава нито болка, нито умора. Нито знае сама кога да спре. Можехте само да сте по-умни от нея. Затова — чакайте да дойда!…

Димитър затвори слушалката. Не я тресна, както може би му се искаше.

— Все за чужди дертове се кахъря…

— Какво стана, Мите? — разтревожено попита Елена.

— Претаковаха мостовия кран серсемите — измърмори Димитър и започна да се облича. — Пак добре, че няма пострадали… ама като отида, ще има! Контузени вратове и уши за шиене. Сорим, гадже. Ще ида да им бая на главите да не потрошат още нещо.

— Ама пил си!

— Жорката ще ме закара, той не пие зарад хепатита, дето го изкара напролет.

— Мите, тая фирма инженери няма ли си!

— Има тя… марулки. Няма да пипам нищо, само ще им казвам какво да вършат. Ленка, знаеш, че внимавам. — Той дори се ухили накрая. — Пазим се аз, че ако се у̀трепа, веднага щ’те гушне некой парясник, каквато си ми сладка. След два-три часа че си дойдем.

Алванд каза нещо.

— А? — обърна се Митко.

— Пита дали не може да помогне — преведе Елена.

— А така! Правилно. Аленчо, много че ми услужиш, ако седнеш да ми вардиш булката от навлеци! Разбрахме ли се? Дойде ли некой да я сака — тепай го, както са те учили. Разбрахме ли се?

— Calm-toi et le soleil t’en garde! Je voudrais garder ici — абсолютно сериозно отвърна „французинът“, на което Елена вдигна вежди, понеже Ален НАИСТИНА беше сериозен.

И как интересно го каза — „слънце да те пази“, вместо „Бог да те пази“…

Колкото можа, се постара да я разведри, без да прибягва до магически докосвания. Освен до онези, с които помагаше на организма ѝ да се справи с болестта.

После дойде Иван и Алванд се възползва от възможността да хукне да види рекламираната нова версия на „Зоро“, току-що пусната в киносалоните…

* * *

— Елена, може ли един неудобен въпрос?…

Тя се обърна изненадана. Пресегна се и намали радиото. Сетне кимна.

— Когато баба Стана почина, ти предложи на мама Валентина да останем да живеем в старата къща. Тя защо ти отказа?

Елена приглади коса и седна до Иван.

— Смятах, че това, което дрънкат за майка ти, не заслужава никакъв коментар. Нали разбираш, одумваха я, както само на село го могат. На сама жена с дете се гледаше с лошо око. Веднъж им казах на клюкарите и клюкарките, че е била омъжена, че е вдовица, но те не престанаха да си измислят небивалици. Валентина се засегна. И то на мен. Защото не ѝ казах, самата тя не даваше ухо на клюките. Реши, че не съм я подкрепила. Не разбра, че просто не искам да обръщам внимание на онези хлебарки. Тя не го схвана като подкрепа. Осъзна го после, но ние тъкмо подхванахме строежа, съборихме къщата. Валентина си науми, че трябва да ни подпомогне с пари, а ги нямаше. И затова не се върна. Не успях да я разубедя, че не ѝ се сърдя, че няма за какво да ѝ се сърдя…

— Да. Мама Валентина беше доста мнителна на моменти.

— Помирихме се окончателно два месеца преди инфарктът да я повали. Боже, само седем години по-възрастна от мен беше… Помня, че ти караше първата си студентска бригада, нали?

— Да.

Елена наклони глава и заприлича на светица.

— Тъкмо изчистихме онова недоразумение помежду ни… Искаш ли още таратор? — попита го тихо.

— Искаш, искаш!

— Ти никога не си го обичал, пък не му е и сезон да се яде.

— Яде, яде…

— От тенджера да яде! — засмя се на старата шега Елена, събра останалите съдове от масата и ги занесе до мивката. Иван бълбукаше с таратора, за да я разсмее още.

Изведнъж почувства промяна в настроението ѝ и спря да се лигави. Лепна очи в тила ѝ. Зачака. Продължи, макар и беззвучно, да опразва тенджерата.

Елена стоеше гърбом и плакнеше чиниите. Обади се, уж нехайно:

— Винаги съм искала да те питам… защо ѝ казваш така?

Иван остави лъжицата.

— В смисъл?

— Често ѝ викаш мама Валентина. Обикновено така наричат бабите. Някои внуци не харесват думата „бабо“. Обичливите внуци.

Гласът на Елена бе станал стъклен — като чашите, които миеше — чуплив.

— Како Сърничке… наистина ли искаш да го знаеш?

Усмивката още повече разхубави гласа ѝ:

— Не си ми викал така, откакто бях на деветнайсет, на сватбата ни с Митьо… Да, Ванко. Искам да знам. Аз вече знам. Искам само… потвърждение. За да не се лутам.

Искаше, но се боеше да се обърне.

— Затвори си очите — реши се Иван. — После се завърти към мен. Отвори ги бързо и пак ги затвори. Като мигване наопаки. Не се страхувай. Аз съм, твоят Ванко.

Помисли си, че все пак тя няма да посмее.

Не позна. Посмя. Жени, змеици — непредсказуеми същества…

Елена направи каквото ѝ каза… и след „мигването наопаки“ остана със затворени очи, неподвижна, с ръка на гърдите, със задържан дъх. Много бавно вдигна клепачи отново. Очите ѝ бяха големи и кръгли. Но не изненадани.

Иван бе този, който се изненада, когато чу въпроса на леля си:

— И Искра ли е като теб?

— Не съвсем. Има повече злато по люспите. Нали е руса…

Елена задиша нормално. Обърна се гърбом и довърши миенето на съдовете, като подхвърли през рамо:

— Да ти сипя ли малко вино? Защото ще пийна една чаша. За компания…

— Съгласен!

— Хем ще дразним после бате ти Митьо — изкиска се тя и се усмихна. — Сега вече ми е спокойно, Ванко. Щастлив ли си… там?

Той отговори едва когато се чукнаха за наздраве:

— Почти.

За миг Елена се стегна.

— Винаги съм я чувствала като необикновено дете. Толкова се радвах на бебетата на приятелките ми! А после с моето някак… сякаш не беше МОЯ дъщеря.

Иван стисна чашата и за малко не я спука.

— Винаги е била твоя дъщеря! — възрази той остро. — Ти я износи, ти я роди, ти я обичаше и я обичаш. Без теб нямаше да стане истинска! Елена! Моля те, не си въобразявай щуротии! Тя Е твое дете!

Елена поклати глава:

— Децата не са наши. Ние сме техни.

Тя подпря лакти на масата и продължи кротко:

— Ванко, ще ти разкажа нещо. Когато се оженихме с бате ти Митко, много млади се взехме, заминахме за Чехия. Там лекарите ми казаха, че имам болни яйчници. Че няма да забременея. Почувствах се… празна, лишена от смисъл. Ако не беше подкрепата и търпението на Димитър, сигурно щях да полудея. През отпуската му си дойдохме в България. Още във влака ми се присъни нещо странно. Баба ти Стана сънувах.

— Помня я.

— Странното беше, че в съня си я мислех за вече умряла. Бяхме в мрак, а тя — без да помръдва, с безизразно лице, пронизващи очи — се приближаваше към мен. Цяла вечност се приближаваше. И ме сочеше с изпънат пръст. Ето така, притиснала дясната китка към гърдите си и ме сочи с показалец, а на него блести златен пръстен. Трябваше да ме е страх… но не се боях. Баба Стана съвсем се доближи до мен и каза: тя е. И тогава лумна пламъче, държах свещ и бях в тъмна църква — сама. Знаеш ме, не ходя на църква. Много лицемерие срещам по такива места. Като пристигнахме, покрай ходенето на гости и раздаване на подаръци, забравих какво бях сънувала. Видях се и с Валя, вие живеехте в една вила в Бояна тогава, под наем. Донесох ти камионче, ти веднага го направи на нищо, но беше много доволен…

Иван се усмихна сдържано.

— И после се наканих да си вървя и дойде хазяйката ви. Една наперена такава, отракана, нахакана… обаче симпатична. Останах още малко. Хазяйката се връщаше в София и предложи да ме закара, имаше СВОЯ кола. Шофираше като мъж. През цялото време не спря да бърбори и само ме поглеждаше косо… имаше много ярки зелени очи. Нищо не запомних какво ми приказваше, но отиде чак до баба Станини, където отседнахме с бате ти Митьо, старата къща я съборихме предната есен, наливахме основи за нова. Забави се малко, попита Димитър нещо за колата, поговориха си. И после… на сбогуване ме целуна по бузата. И с Митко си каза довиждане тъй, сякаш са били съученици. Не знам… някои хора умеят да бъдат безцеремонни и пак не ги мислиш за простаци. Димитър щеше да тръгва за работа много рано, но не помня вече защо, май му се обадиха по телефона у комшиите да не ходи. Елено, каза ми, щом е така, дай да си спретнем романтична вечер в механата! Но не отидохме. Останахме си у дома. На свещи… После цяла нощ сънувах люляци, люляци… Събудих се много ведра. Много жадна за живот. И казах на Митко, че сигурно от снощи съм бременна. Той ме погледна стреснато: Елено, трай си да не чуе дяволът! Но аз му казах, че знам. Наистина знаех.

Иван слушаше и зяпаше приборите за хранене. Върху алуминиевата дръжка на заоблен нож личеше изтъркано „Д.И.П. Петко Денев“ и отдолу, малко по-четливото „неръждаем“.

— Помниш ли как един ден най-после се засякохте у дома?

Иван се размърда.

— Бях останал да спя в стаята си…

— Искра дойде — подхвана Елена, — много капнала. Тъкмо беше почнала нова работа като сервитьорка в една дискотека. След нощна смяна беше. Спяхте, разделени от една стена. Надникнах да ви видя, първо в твоята стаичка, после в нейната. Чак ми хрумна, че сигурно сънувате едно и също нещо… После слязохте за късна закуска, даже не и обяд, ранна вечеря по-вярно казано. Ти първо отиде да вземеш дърва за печката, Митко още не беше купил тази…

— Печката на баба Стана с фурната, в която правехме тиквеници с късметчета.

— Да… вие все се редувахте преди това, през Бъдни вечер. Ту единият остане без приятелка, ту другата скъса с момчето си… Влязохте едновременно в кухнята. Цяла минута се гледахте в очите, когато се запознахте… РАЗПОЗНАХТЕ.

— После дойде бате Митьо — Иван премрежи поглед. — Ти беше сготвила мусака и я сипа в две тави — едната за вас, другата за нас.

— И вие по едно време почнахте да се кискате и да си крадете с вилицата картофчета. Хлапета.

Иван съвсем ясно чу мисловното ехо на последната дума в ума на Елена: „дракончета…“

— И вие не изостанахте, също се сбихте в чинията си.

— Да, и четиримата бяхме като ученици на купон. Детска градина… Станахте неразделни. Докато… тя пак не се събра с предишния си приятел.

— Той накара негов колега да се обади на Искра, че е в болница — остро рече Иван. — Спука апандисит. И я върза със собственото ѝ съчувствие…

— Ти защо не се намеси — тихо попита Елена, без въпросителна интонация.

— Не… можах. Стори ми се нечестно.

— Този свят не е честен.

— Но ние сме! А после направи и катастрофата… накара я да се почувства отговорна за него.

— Искра проговори, докато бяхме втория път в Чехия — неочаквано се отдръпна от пряката тема Елена. Бавно подпря брадичка с дългите си пръсти. — Митко добри пари изкарваше там, къща строяхме, затова пак заминахме. И така проговори наша Искра на чешки. Все ѝ се чудех, ние с Митко сме с тъмни коси… ха-ха, бате ти Митьо имаше много коса едно време!… И с тъмни очи. А тя — руса, синеока. В детската градина даже веднъж не ни я дадоха, имаше нова възпитателка и тя не повярва, че сме ѝ родители, мислеше я за чехкинче… После в селото така ѝ викаха — Чехкинчето. Чужденката. Не знам защо така остро ме пробождаше тая дума. Сякаш ми се привиждаше някаква истина в нея… И се сещах за баба Стана, тя тъкмо почина тогава. Тя беше руса и светлоока. Боже, виках си, нима баба ми се е преродила в моето дете?… Вие прераждате ли се, Ванко?

— Не. Прераждането е… като поправителен. Ние сме отличници.

Искаше шегата да я развесели. Но постигна обратен ефект. Тъгата ѝ го обгърна.

— Недей така… това не е… утешение. Хората имаме нужда от утешението.

Како Сърничке… защо ли все забравям, че си безкрила и бездната отдолу и навред само те плаши… — помисли си Иван. — Как да ти внуша истината, че в пустотата има достатъчно място за свободен полет и сътворяване…

— Мечтите, а не душите се прераждат — промълви той. — Ние изпълняваме Съдбата си.

Елена мислеше, загледана в листа на Мьобиус, надянат върху антената на касетофона.

— Не искам да съм дракон, Ванко. Толкова сте самотни.

Той дълбоко пое дъх. Не съм избирал самотата. Тя ме избра.

Не го каза. Елена продължи да говори, сякаш бе в унес:

— Пише… че сте рационални и безмилостни. Че кръвта ви е гореща и чак разяжда… като негасена вар… — Тя неволно погледна към лявата си ръка, където имаше малък белег, спомен от строежа на къщата. — Че сърцата ви са студени и безмилостни. Умовете на драконите са лишени от чувства и жалост. Така пише.

— Нима с Искра сме такива?

— Вие не сте… Но винаги сте постъпвали толкова… ПРАВИЛНО… дори когато бъркахте, че…

— И другите като нас не са. Умеем да летим над чувствата си, да, когато се наложи. Обаче не просто знаем що е жал и милост — имаме ги в излишък, да даваме на всеки, който е поискал. Не вярвай на лошите неща, които са останали в паметта на атлантите. Това е клевета.

— Защо сте ТУК, Ванко? За какво сте наказани?

— Не сме наказани. Така стана. Ние сме… les enfants perdus[1]. Имаше война, сега тя привършва. Но по-преди две двойки, заплашени от гибел, оставиха неродените си змейчета тук, за да ги опазят. Двойките загинаха. Тогава мама Валентина и ти… ни спасихте. Нямаше да оцелеем без любовта ви.

Очите на Елена бяха големи, изплашени, чисти. Прошепна:

— Значи ти си СЪВСЕМ сирак, Ванко… Как се казваш в действителност?

— Крилан.

Тя се отпусна.

— Хубаво звучи. Не се отказвай… от човешкото си име, Ванко.

— Няма. Хм. Пак добре че съм Иван, а не ме кръстиха Георги…

Поредната шега предизвика бледа реакция. Но отключи нов спомен.

— С Митко тръгнахме на излет един ден, с колата, разбира се, той по едно време само до тоалетната не ходеше с „Вартбурга“ си — Елена омекна и дори се засмя, почти без тайната помощ на племенника си. — Потеглихме към Трудовака, по Самоковския път, след крепостта Урвич…

— Сещам се, да. Паметникът на Трудови войски, дето са строили пътя.

— Така, да. И, както винаги, бате ти видя закъсала кола и спря. Почовърка под капака, почеса се по темето, беше почнало да му се вижда, и извади теглич…

— Типично.

— Закара човека у нас и до вечерта се занимава с автомобила му. Неговата представа за почивен ден.

— Не му се сърди.

— Да му се сърдя? — изуми се Елена. — Ами че аз заради това го ХАРЕСВАМ! Е… понякога ми е идвало байгън, дето има една дума… Човекът се оказа художник. И ни предложи за благодарност една разкошна икона на Свети Георги… Беше много красива дърворезба, още без лак, без рамка. Обаче… спогледахме се с Митко и отказахме. Сега разбирам защо. И така… Митко не искаше пари, върнахме му и иконата. Затова след няколко дни художникът ни посети и ни докара една жар-птица, пак от дърво.

— Онази, дето ви е в спалнята?

— Да. Преди беше над креватчето на Искра… А тя… как се казва?

— Не знам. Тя навярно ще го узнае.

— Като тръгна на народни танци в читалището — продължи със сведена глава Елена, — сама го поиска, не сме я карали, на един концерт строши дъските на сцената. Много бурно играеше, на други танци винаги е стъпвала внимателно, леко, галеше земята, но тръгнеше ли шопско хоро… Там се набива, удря се, гази се!… И пукна дъските. Никой не повярва, помислиха, че е някое от големите деца, момчетата. Това стана в трети клас. И аз не повярвах. А трябваше… Ванко, кого погребахме до Валентина?

Не можа да премълчи. Не искаше да отговори.

И има късмет.

По стълбището затропаха тежки стъпки.

— Елено! Простряла си ми беневреците и са станали на талпа! — весело се провикна през вратата Димитър.

След секунди той влезе с вкоравени, замръзнали в нощта дънки — първата диверсия на настъпващата зима.

Елена плесна с ръце:

— Толкова студено ли е станало!

— Лед, гадже, лед! Лед Цепелин! Ракийно време! Време за Цепелин! — той намигна на Иван. — Май се опитвате да пиете без мен. Лошо, лошо. И сакахте да ми се смеете после, знам аз, знам…

— Няма, няма такова нещо! — в един глас и през смях завикаха Иван и Елена.

— Добре — неочаквано хрисимо им повярва Димитър. — Казвате, така и така, не сме плели заговори коварни зад гърба ти. Добре. А я си помислете над следното… — Последва театрална пауза. — На практика пиете ли? Пиете. Чакате ли ме? Не ме чакате.

— Пием и те чакаме — рече Иван.

— Да кажа, че може и да си прав. Но на практика не виждам доказателствааа…

Елена кимна разбиращо и тръгна да се промъква към хладилника, но мъжът ѝ я улови за талията и я прегърна:

— Стоп, кротувай!

Тя се задърпа, смееше се… но очевидно не искаше да се откъсне от яките му ръце, в които сега намираше сигурност и утеха.

— Никакво мърдане! — даскалски нареждаше бате Митко. — Сега за наказание сам ще направя салатата и че си сипем ракията, а вазе че ви е срам. Те!

— Ти пък, срам… — изкиска се в рамото му Елена.

Най-сетне Димитър спря да държи строга физиономия и цъфна от ухо до ухо:

— Да де, какъв ти срам, они двамата наденали дебелите о̀чи, ни ракия са ми сипали, ни салата турили, па лъжат, че ме чекат. Чекат те… марулки.

Вечерта премина чудесно, без докосване до смущаващи теми.

Иван не използва психощита.

Бележки

[1] Изразът е от времето на Наполеоновите войни — така са наричали раузнавателните и ариергардните отряди, които често изоставали от главните сили на армията или направо били зарязвани от централното командване. Буквално: „загубени момчета (деца)“, както и в значението на „отчаяни“, „безразсъдни“, даже и „безумно храбри“. Иван употребява фразата не в идиоматичното ѝ значение — Б.а.