Серия
Драконче (4)
Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,9 (× 45 гласа)

Змейска диря

„Слава на Всевишния, Господаря на СВЕТОВЕТЕ“

Сура Фатиха, Свещен Коран

„И душам их дано бродить в цветах,

Их голосам дано сливаться в такт,

И вечностью дышать в одном дыханье,

И встретиться со вздохом на устах

На хрупких переправах и мостах,

На узких перекрестках мирозданья.“

Владимир Высоцкий, „Ода влюбленным“ — 1975

1.

… Фургонът, който се намираше на двеста крачки от точката на пристигането, зееше с отскубната от панти врата и избити прозорци — следи от ударната вълна.

Пришълците влязоха. Брюнетът намери петромаксова лампа, която скоро засъска под сръчните му, радостно-възбудени пръсти. Високият следеше действията на другаря си.

Ниският му посочи шкафче с дочени работни дрехи и изкорубени от налепи вкоравена кал и дзифт гумени ботуши, а сам намери купчина вестници. С жаден интерес зашумоли с хартията. Докато високият тромаво се навличаше, спътникът му издаваше неразбираеми цъкания с език и къси възклицания.

> Добре ли се справих?

Ниският бегло погледна:

— Куртката се закопчава отпред. И свиквай да говориш гласно. Някои от хората в тази страна са чувствителни към телепатия. Старата еманация им е действала много поколения.

— … Така ли?

— Накриво е. И наопаки. Дай да ти покажа…

— Обличай се и ти. Какво научи от тез листа?

— Че сме в последните дни на септември 1998-а.

— Това значи ли нещо?

— Може би.

— Трудно те разбирам на Лъжовния език, събрате.

— Минали са почти девет години, откак съм напуснал това място.

— Само толкоз ли узна?

Ниският забави отговора си.

— Не знам. Трябва да помисля. Да вървим. И ме наричай отсега нататък Иван.

— Ами аз какво име да приема?

— Хм. Ще ти измисля по пътя. В селото долу ще намерим млечни животни и по-свестни дрехи. Ще трябват пари… Тях ще ги набавя от София. Хайде.

Иван още веднъж огледа фургона за нещо полезно.

Поеха по черен горски път, но в един момент свиха по стръмна пътека и вихрено се понесоха надолу по нея, едва докосвайки земята с ботуши. Брулеха храстите — мракът не им пречеше, не ги спъваха изпъкналите вени на корени, щръкнали камъни или просто издатини; резките завои не удържаха устрема на лудешкия бяг. Тичаха повече от половин час. Очите им светеха като дупки във фенери от тиква. Поспряха едва преди селото и чак тогава, без намек дори от леко задъхване, Иван се обърна към своя спътник:

— Докато оздравяваме, ще си свърша и личната работа. Нямам нужда от помощ.

— Сам ли ще ме оставяш?

— От време на време. Недей да се цупиш, ще идеш на кино или най-добре на концерт… — с угасващи очи той опипа стобори и къщи зад потъналите в растителност дворове.

Сетне обърна уши подир далечно и слабо мучене.

— Крава — ухили се Иван широко и хвана другаря си за рамото. — Хайде сега да направим малко реквизиции…

* * *

Призори двамата напуснаха крайните софийски квартали и се насочиха на изток, покрай околовръстното. Вървяха успоредно на шосето, по което ги подминаха няколко автомобила и един грамаден камион. Високият мъж ги сканира с интерес и ноздрите му трепнаха след мириса на отработени газове. Без спънки и бавене преодоляха широколистна горичка, заобиколиха група постройки и стъпиха на банкета на пътя.

— Внимавай, стражници — предупреди Иван.

Полицаите в караулката на кръстовище със светофар даже не ги и погледнаха. Пришълците бързо оставиха зад гърба си ред строителни складове и малки работилници, осеяни с авточасти. Иззад оградите заръмжаха песове, високият светна с очи и кучетата със скимтене се скриха. Току ги отминаха и вече бяха кривнали по бледа пътека в саморасла гора, където все още гъстееха високи тополи, макар да личаха следите от сечища. Миришеше на влажни листа и на домашни животни, бръмчаха жици на високоволтов далекопровод.

Не след дълго нагазиха в Искър. Нареклият се Иван се учуди, че реката е станала толкова плитка.

— Ето там — посочи той искрици от уличните лампи на някакво село. — Там отиваме.

Спътникът му мрачно оглеждаше малко бунище.

Тъмнокосият махна с ръка:

— Зарежи, не обръщай внимание. Това е най-дребното от всичко, което навярно ще те подразни.

— Вече видях повече от дузина такива.

След двестатина метра ниският спря.

— Яааа… Гледам новото игрище — обясни той на другаря си. — Може би баджанаците още ритат топката… Сигурно с тях е и Манчо, циганинът от долната махала, дето му викахме Пеле. Сто на сто е доволен! То цял стадион бе, съвсем като истински. Голям футболист е Манчо… Хайде, надясно сме.

Двамата задминаха последните тополови стражи на оредяващата гора и тръгнаха между неравните квадрати на гиздави бостани. Отпред сивееха къщи и клонести дървета по дворовете. Селото се катереше по нашарена от есента планина. Цветовете бяха едва загатнати в здрача.

— Много е тихо.

— Неделя, почивен ден.

Стъпиха на асфалт.

Иван забави крачка. Сдържаше дъх, въртеше лице. Понякога спираше и докосваше тук ограда, там дърво, сетне бетонен електрически стълб. Почеса глава пред гараж, украсен с предизборни плакати на разни партии. Задържа взор върху пейката до портата и…

… Они тръгнаа да одат се по ситни гащи…

Тъмнокосият наклони глава, вслушан в гласовете от съзнанието си. Складовете на паметта реагираха на картината пред очите…

Навлекла едно ситно полѐ, минижуп, гъзо ѝ се види чак от Софията…

Че да не ѝ е грозен я!

Бе селско момиче кога се е веело така едно време!

Ти па! Да не са по-доле от гражданките, кат са от село!

Я че видим как че викаш, кога твойта унука пойде така по крака и полуголи цици!

А де, а де!

Хе-хе…

… призрачни гласове. Гласове от спомени. Сякаш пейката оживява не от меките сенки на лунния лъч, пробил облачния воал, а дядовците от детството седят и мърморят, будейки интереса на момчурляците към снажната кака… А какво толкова ѝ има на нея? Облечена е досущ малко момиченце, направо като някоя бебешорка — носи късо рокле, ухае хубаво… ама на парфюм… И от този миг хлапаците с инакви очи забелязват хлапачките и скоро започват да се вглеждат в онези, на които понякога позволяват да вземат участие в сраженията им с фунийки…

Той въздъхна.

— ?

— Няма нищо — откликна в тъмното треперещ полушепот. — Няма нищо…

— Богато място.

— Аха… — съгласи се.

Помнеше и предишността тук. Всъщност, и по негово време селото не е било бедно, тук живееха предимно тираджии и милиционери от КАТ, работници от Кремиковци и потомствени земеделци. Всички гледаха стока, а от бостани и градини вадеха толкова продукция, колкото не осигуряваше нито едно ТКЗС в страната на глава от населението. Иван въртеше глава, сякаш захласнат от красивите бели къщи с червени керемидени покриви там, където помнеше сивкави едноетажни къщурки. Не се удържа при вида на лъскавите западни автомобили и цъкна с език. Спътникът му се заинтригува от произведения звук.

— Тук имаше едно куче — полугласно обясни Иван. — Много ме мразеше. Лаеше ме до скъсване. Не помня да съм го дразнил нарочно. Просто не ме траеше. Обаче минех ли с колелото — не джавкаше. — Той посочи към двора. — Виждам колибката… но псето го няма. Сигурно е умряло.

По-високият се замисли. Изучаваше обстановката. Личеше, че всичко наоколо е безкрайно ново и непознато за него.

— Девет години хич не били малко време… — добави още по-тихо ниският мъж.

Подминаха спретната църквица с отделно градена камбанария. Отгоре ѝ тъмнееше пусто щъркелово гнездо.

— Горяла е — рече високият.

Иван спря пред телената ограда на черквата.

Спътникът му очакваше някакви обяснения, интересуваше го най-вече гнездото, ала почувства, че другарят му мълчи някак твърде дълбоко, и затова се въздържа от въпроси.

Ниският откъсна взор от табло с налепени некролози и рязко тръгна по спускаща се надолу уличка. Русият го настигна и те отново закрачиха редом един до друг.

— Да. Помислих, че просто е реставрирана. Чувал съм, че била по-стара от селото.

Последва завой вляво… тъмнокосият забавяше крачка с всяка подмината къща, сякаш тялото му усещаше някаква съпротива на въздуха.

Тук, в ниското, под неопадалите орехови шуми, здрачината бе по-гъста.

Край един двор и двамата обърнаха глави към светещ прозорец. Оттам отчетливо се носеше народна песен.

Спряха заслушани. Иван скришом обърса очи с длан.

Девойко мари, хубава

девойко,

сипи ми винце да пийна,

девойко…

След това от радиото гръмна сръбско, позаглушено от самодоволен възглас: „Ете тва е сигнал плюс деветдесет мегахерца“, и крива усмивка раздвижи устните на Иван. Какво ли друго съм очаквал — сви той рамене. Но по перденцето шавна сянка, раздразнена ръка врътна копчето и на друга вълна зазвуча нещо старо и познато:

Да си вземем сбогом със онази любов,

без която никак не можем.

Не е лесно, не е лесно

у дома да се връщаш,

да се връщаш бездомен…[1]

Някой в стаята намали звука.

Пришълците продължиха по пътя си. Подминаха още десетина порти и застанаха пред чиста бяла къща на два етажа, издигаща се на стръмнина. Отпред имаше голям гараж, а край него — от вратника към терасата на къщата — мъжделееха стъпала.

— Пристигнахме — рече тъмнокосият, но едва пристъпи към портата и пак спря на място.

След дълга пауза високият го докосна по рамото.

— Страх — прошепна Иван на другаря си.

— ??

— От заключено ме е страх.

— Това не е рационално поведение — отвърна му високият, внимателно душейки въздуха.

— Знам — рече Иван и решително посегна към вратичката.

Ръката му чак изфуча като крайчец на бич. Портата с лекота се открехна, изшумоляха пометени от нея листа и очите на Иван отново се навлажниха. Съвсем накрая пантите тъничко скръцнаха.

Стъпките — тихи сенки — на двамината чужденци не смутиха покоя.

Домът спеше. Тъмнокосият колебливо напипа звънеца. Някъде вътре удари камбанка.

Втори път не се наложи да позвънят. И двамата доловиха разбудено човешко присъствие, сетне чуха мекия звук на ходилата в терлици, стъпващи леко по черги. Странно, но Иван вече не чувстваше никакво напрежение, нито вълнение. Просто чакаше вратата да се отвори.

— Кой е? — женски глас питаше през прозявка.

Тъмнокосият разлепи устни и отвърна с едно придихание:

— Свой, лельо Елена. Аз съм.

Оттатък се възцари тишина.

В патрона на бравата се превъртя ключ. През открехнатата врата бликна жълто електрическо сияние.

Гостите изобщо не премигаха, ала жената — на вид току едва прехвърлила четирийсет — затърка очи и замига насреща им. После впи пръсти в дълга гъста коса, отметна вълнист бретон и широко се ококори…

— Аз съм — повтори ниският мъж.

Всъщност, пред смаяната стопанка, сънено наметнала жилетка върху нощницата си, той съвсем не изглеждаше нисък. Комай имаше над метър и осемдесет. Усмихваше се замечтано и детски. Острите черти на лицето му изглеждаха по-меки, хлътналите кафяви очи галеха лицето на жената.

Другарят му, сериозен и някак смален, надничаше иззад него, извинително свел глава.

— Ванко! — ахна накрая жената. — Боже Господи, Ванко! Ти… Ах!…

Тя притисна към гърдите тясната си длан.

Той се усмихваше.

— Божичко! Ох, не знам!… Иване…?

— Аз съм. Добро утро. И добре заварила.

— Ах… Ванко, миличък, добре си дошъл… Влизай, ох Господи, не сънувам!…

— Не съм сам обаче…

— Вътре, вътре, на топло! Ох, леле… Митьо! Мите! Я виж… ох… виж… кой се връща. Ванко, мойто момче… Не сънувам. Не сънувам.

— Чекай ма, Елено, барем дънките да обуя… Кой Иван, какво става, пожар ли…

Появилият се мъж бе набит, плешив и с коремче. Присви късогледи очи и застина, замръзна насред крачка. Дори тръсна глава.

Подир няколко мига и с нарастваща увереност той се ухили щърбаво и здраво стисна с две ръце протегната длан. Преглътна и подсмъркна. Накрая успя да рече:

— Ооо… Здрасти, калпазанин! Рано идеш.

— По-добре рано.

— Отколкото… да де — мъжът помълча, целият сдържано ухилен, но очите му просто поглъщаха гостенина. — Радвам се.

— И аз.

— Ха така.

— Просто чудеса — повтаряше през цялото време жената, — да не повярваш! Ванко! Иване!…

Иван щастливо въздъхна и примижа към лампата в гостната. Къщата, макар и след ремонти, с нови тапети и теракота, миришеше познато. На уют. На отдавна отминало, а затова и хубаво време.

На дом.

* * *

… А едно време мечтаеше за другото си, нереално, изтъкано само от мечти Вкъщи. И виж ти, когато се прибра там, където бе истинската родина, взе да му домилява за ранното детско гнездо.

Странно е сърцето човешко. Дори когато бие отдясно и в драконов ритъм.

Бележки

[1] Група „Тангра“ с Чочо Владовски — Б.а.