Серия
Драконче (4)
Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,9 (× 45 гласа)

12.

Как се чувстваш? — бе първият въпрос на шарканите, щом Радослав отвори очи и се протегна. В дупката светеше призрачно синкаво клъбце, заплело се в корените по тавана. Очевидно бе настъпила нощ.

— Ами ти?

> Напълно добре — отвърна Алванд.

Дичо размърда рамене.

— Не си чувствам изцяло рамото и надолу по гърба… Но ги движа. Като изтръпнало ми е.

— Ами с главата как си? — поинтересува се Крилан.

— Май е наред.

— Колко прави дванайсет по дванайсет?

— Рогата дузина — разсмя се Радослав.

— А девет по три по три?

— Ммм… Не го знам как се казва това число.

— Осемдесет и едно.

— Вземаш ме на подбив. Сетих се. Три четвърти от Голяма Руна.

— Това е фамо-граморско, не е шарканско числително.

> Смятам, че си на задоволително ниво — рече Алванд, който досега бе изучавал гърба на Дичо с особено пронизващ поглед. — Време е да тръгваме.

— Не съм ял.

— Яж тогава, Радо, да не чакаш да ти дъвча? — смъмри го Крилан.

Нощта бе прохладна. Напомни на Дичо за студената стрела. По кожата — и змейската, и човешката — полазиха страхливи мравки.

Тримата изкатериха брега и спряха на плешива бабуна. Облачни нишки и пипалца събираха прашеца светлина от две малки луни, увиснали над противоположните краища на хоризонта. Бледото сияние озаряваше вълнистото море от тръстикотрева наоколо. Снежният връх на планината висеше под небето. Глухо крякаше някакво животно и гласът му се пръскаше в едва чуто ехо по овразите. Цвъртеше нещо като щурец, но несмело, сигурно температурата още не му се нравеше.

Наистина е ранна пролет, помисли си Радослав. Растеден на фаморски. Сезонният кръговрат още не е натиснал спусъка на бурния цъфтеж на растенията, но щом това стане, вълна от пробуждане ще се плъзне от екватора към полюсите, моментът наближаваше. Тогава щурците ще пеят оглушително в намаляващите нощи, птиците ще изнасят дълги концерти. Вечер ще пълзят по разшаренилите се треви безбройни светулки, сякаш звездички, изсипани от Гръбнака на Нощта, Млечния път. Ще пърхат криле, животни ще шумолят и реват към луните, а отвсякъде ще гъделичкат носа уханни, дивни аромати, понякога чак ще задушават… Янкуловите създания съвсем ще престанат да спят през периода Двуслънцие. В Няманощието и райковите организми ще ограничат времето си за почивка до дрямка в най-жегавите часове. Във водоемите ще квакат жаби и ще играят риби. Кашеп ще стане пленително красиво място, откъдето и да го погледнеш — от собствената му повърхност, откъм космоса, в зенита на оптически изкълчения небосвод на Ишчел и другите луни.

А Пролетта ще докосне и тях, ще разтвори и призове към нежно краткотрайно великолепие милиарди цветя, дори плосковърхите планини на ранения Клех ще се съживят… и ще дойде време за мартеници.

Видението се разсея, Радослав замига и се озърна към Крилан.

— Размечтах се — виновно прошушна змеят. Алванд ги повя с бърза вълна споделено веселие… и отново се вкорави, сурово съсредоточен върху задължението си на Водач. Сякаш нервите му станаха жици, а разумът — безчувствена изчислителна машина със заредена програма за тактическа оценка.

Нощта бе пустинна, нощта бе опасна. Ту едната, ту другата малка луна, а неведнъж и двете заедно, помръкваха под облачно фередже. И в сенките можеха да дебнат зловещи и зложелаещи неща — живи, изкуствени, бездушни и душевно мъртви. Врагове.

— Не прекалявай, Радо. Дръж въображението си в мастилницата за поезия.

— Ех, у̀мреш си да напътстваш… батко.

— Умрем да съм змия, ем лежим, ем одим.

— Отхапи си краката!

Обхващаше го неудържим смях. Осъзнаваше, че това е закъсняла нервна реакция на стреса — поне така мъдро си каза наум, — но бе безсилен да се удържи. Хвана се за корема и захълца в шлема.

Истерията го напусна след няколко минути. Чувстваше се отмалял, но и пречистен от смеха — най-доброто лекарствено средство, билка за душата против повечето неприятности в живота. Следваха цигарите, прилагани в онези случаи, когато никак, ама никак не ти иде да изцедиш и крива усмивка даже.

През цялото това време змейовете се вслушваха в пространството, сканираха земята и въздуха. Кимнаха си, кимнаха на Радослав. И тримата излетяха — Дичо стиснал змейските опашки — и поеха ниско-ниско над терена, бръснейки с кореми връхчетата на високите треви. Ципести драконови криле безшумно изтласкваха въздуха назад и назад — за един замах — седем километра…

Навярно бе рисковано да летят. Няколко пъти змейовете блокираха съзнанието на човека-витяк, но не кацаха, само се снишаваха. За сметка на това много скоро се заиздигаха, без да се отлепят от земята — бяха достигнали целта си, полите на планината задаваха все по-стръмен полет. Ако сабята не беше на кръста на Радослав, новата ѝ желязна ножница би изсичала искри от камъните — толкова плътно се държаха над безкрайния сипей едри морени. Планината надвисваше над тях, Дичо видя ярка жълта звезда над самия контур на белеещия се връх. Тукашният Марс, помисли си той механично.

Прискалиха се. Алванд посочи на Крилан тясно гърло на пещера и змеят изчезна в него. Радослав и Водачът на ятото останаха вън. От дупката се донесе едно „псст!“ и те се шмугнаха подир Иван. На прага на пещерата Дичо хвърли око назад през рамо, но Алванд го дръпна навътре. Скалата се затвори зад тях.

В мрака отекна шепотът на Крилан, от звука запърхаха, но бърже се успокоиха прилепи.

— На правилното място сме. Следвайте ме.

Радослав различи фигурите на шарканите — люспите им излъчваха меко фосфоресциране. Той надникна под ръкавицата си. Стори му се, че и неговите люспи блещукат.

Поеха навътре. Крилан бе станал Водач, Радослав се досети за промяната без никакъв конкретен повод. Не поиска обяснения. Всичко е ясно и в духа на змейовете — водач е онзи, който ще се справи най-добре.

Дичо се плъзгаше напред уверено и гладко. Без директен допир кожата му чувстваше стените на пещерата, тяхната отдалеченост, влажност или сухост, грапавина, твърдост. И древност. Сякаш самият въздух бе запрашен, натегнал от стотици векове. Кой знае защо, мирисът бе мътнооранжев.

Завърнаха се! — зарадва се той след малко. Свърхусещанията. Изострената сетивност. През сиянието на змейските кожи очите на витяка долавяха още по-дълбоко онзи неописуемо тъмночервен оттенък на топлина, която досега едва му мъждукаше.

Рамото и плешката продължаваха да тръпнат полубезчувствени и сякаш не задържаха телесна топлина. Радослав уви наметалото си като шал над ризницата, а шлема окачи до ножницата на Рауни.

Вървяха дълго.

Провираха се през теснини. В странична галерия чуха далечен и обрасъл с реверберации на полифонично ехо грохот на подземен водопад. Слизаха по комини. Изкачваха вътрешни стръмнини, като Дичо се покатерваше по провесвана отгоре змейова опашка — гребенът и зъбците от гръбнака прекрасно заместваха стъпала. Прекосяваха грамадни зали, в които скърцане на песъчинки отекваше сякаш сипкава лавина, а мах на криле нарастваше до приливен прибой. Камъче от ботуша на Радослав предизвика ехото и то ги оглуши с ревящ каменопад, звукът увисна под свода, оглади се до безформен шум и ги изпрати през близо петстотинте метра ходене, докато се отдалечаваха по висок като обърната пропаст коридор. В друго пък разширение всичко глъхнеше в къс рокот — галерията бе покрита с безброй варовикови иглици като вкаменен пух. Преплуваха подземно езеро. Там Крилан отчопли от сбруята си нещо, което пламна като осветителна ракета и се заиздига безтегловно нагоре. Едва съскаше и пращеше, все едно влажен фитил на свещ или газена лампа. Дичо реши, че е кълбовидна мълния.

Езерото бе чисто. Като сълза, както се вика. Не, още по-чисто. Плуваха в него като в сгъстен въздух. Магичен приток на топлина от шарканите предпазваше младия мъж от ледените води. По дъното на иначе неподвижния водоем се къдреха като червейчета подводни течения. Край тях Радослав зърна две-три чудновати крехки създания. Тънкотели ракообразни, които повече приличаха на комари, но без крилца. Едно от тях насочи към плувците безока главогръд и замърда дълги-предълги антенки. Дичо си спомни белонските воини.

Посред водата имаше островче с няколко сталактита. Крилан се отби за малко край него, настигна ги и подкани да плуват по-бързо.

Осветителното клъбце помръкваше, изчерпваше запаса си енергия. Угасна с лек пукот и се посипа надолу като шепа искри. Но преди отново да стане тъмно, Радослав видя, че в отсрещната стена на залата, в която се плискаха вдигнатите от него и змейовете вълни, се отваря тъмен тунел. Едва-едва пожулваше камък о камък, но ехото не обърна внимание на толкова незначителен звук. Затова пък подмяташе плясъците и радостно повтаряше кънтенето на капки от тавана, сякаш хилядовековното „пльокккк!“ не му омръзваше и щеше още цяла вечност да му остане любима играчка.

Светна още едно кълбо — съвсем малко, колкото топче за пинг-понг.

Диверсантите, подканяни от Крилан да не се туткат, изпълзяха на прага на входа. Стичащите се от телата им струйки зарадваха ехото, то подхвана звука на капките, повлече го из грота и заподскача над бързо заглаждащото се езеро, размножавайки се до ромона на тропически порой. Закриващият го скален блок вече преполовяваше оборота си и се готвеше да запуши тунела отново.

Когато се затвори, ятото вече вървеше по тунела и не се обърна назад.

Тази част от пещерата бе съвсем явно докосвана от нечии ръце — или лапи, насочвани от интелигентен ум — и с вътрешността си навяваше асоциации за средновековен замък. Може би по-скоро такъв, изграден в готова пещера, само тук-таме дострояван. Неравномерно широк коридор следваше строго права посока, от ниши в стената светваха пирамидовидни фенери. Невъзможно беше да се разбере пламък ли има в тях, електричество или вид интензивна биолуминесценция. Жълтеникави петна видимост изникваха напред по движението и бързо стъмваха зад преминаващите.

Ехо тук почти липсваше, крачките на Радослав слабо кънтяха по коридора. Нищо чудно в тази част от галериите то да е по-послушно, дисциплинирано, не толкова палаво.

— Крилане, би ли ми разтрил рамото, ъъъ, телекинетично, през доспеха. Изтръпнало е адски.

— Дадено. Няма нужда да спираш.

— Оххх, благодаря… ъх…

Скоро те спряха и се отбиха в дълго сводесто помещение зад тайна вратичка.

Същите конични фенери светнаха като за добре дошли.

Още от прага змейовете се нахвърлиха върху струпани бали растения, подобни на царевица, и задъвкаха лакомо.

— Хм, най-после да си похапнете вие. Рекох, че ще карате на фотосинтеза.

Крилан не спря да яде, но се озъби.

Дичо взе един кочан, обели го и захрупа от любопитство. Ставаше за хапване и сурово. Само видът на растението бе царевичен, а вкусът на зрънцата напомняше дюля.

— Радо… мляс-мляс… нагъвай си питките… мляс… че това е бавносмилаемо, само ще ти тежи на стомаха. Е, ако ти харесва…

— Сигурно печено ще е по-добре.

Най-гот е сварено в мляко или солена вода. А в допълнение с едни… гъби, тогава задушеното е въз-хи-ти-тел-но. Върколаците го правят с мръвка, би ти се усладило. Полива се с тукашната бира, дето по-точно трябва да я назова „ел“, но става и с горчиво вино от…

— Млъкни, изедник! Разправяй ми ти за качамак и яхния, докато гризкам сухарчета!

Алванд замига и към двамата. Радослав и Крилан се изхилиха — змейските клепачи служат за по-леко заспиване и мигането извън тази причина предизвикваше смях.

Колко малко му трябвало на човек! — помисли си Дичо. — Една коричка ръжен хляб с риба — и всичко става по-приветливо, морето ти е ако не до колене, до поне до шия, проблемите се виждат направо пфу…

— Ваньо, ще ви напусна за малко…

— В дъното на стаята има коридорче, натам се скива.

Радослав тръгна с леки нозе. Ето това е. Тоалетната е също важен атрибут наред с коричката хляб. Особено за душевното състояние на цивилизованите същества. Нека е глезотийка. Поне в безобидния каприз се съдържа антидеморализиращ ефект. Анти-де-морализиращ. Хм. Не е ли по-добре да се каже „морализиращ“…?

Когато Дичо се върна в помещението — схвана на какво му приличаше: на едно видинско кръчме, „Склада“ ли, „Избата“ ли беше, — завари змейовете пред голям колкото железопътен контейнер сандък. За да надникне в него, той трябваше да се покатери по обкова. Но от руните по дървото и железните обръчи миришеше на магия и той се въздържа. Вместо това се заклатушка върху отместените подови плочи до ямата-долап, където бе лежало „съкровището“.

Алванд ровеше под капака и разменяше с Крилан къси реплики на загадъчен змейски диалект. Почти нечленоразделните думи бяха студени и ръбести с привкус на машинна терминология. Навярно ставаше реч за муниции.

В долапа имаше достатъчно свободно място за още няколко по-малки сандъка, а може би празната площ служеше за скривалище на живи същества, ако отворите в стените бяха отдушници.

— Иване, какво търсите там?

— Ами, това тук — Иван описа кръг с криле, — цялата тази част от пещерите е, ако щеш, тайна военна база. Или убежище, според както се наложи. Гледахме с Алванд дали не се валя в ковчега някоя готова бойна магийка, дето я нямаме в комплекта ни на Оръженосци. Положението малко се промени, всичко нестандартно би ни било от полза.

— И?

> Намерих мхргфстък — рече Алванд.

— Моля?

> Ключ-торба.

— Ключ-торба?

> Не точно. Нямам подходящо слово.

— И какво е като употреба?

> О, само засилва нещо, което си умеем. Но печели време и е по-мощно. Навярно няма да ни е излишно…

— Дано се окаже излишно все пак — измърмори Крилан.

— Ваньо, обясни де! — запротестира Дичо.

— Лесно е, мяташ Ключа и той ни обгръща в непроницаема сфера. Докато я смачкат отвън, ние ще сме изградили под нея още по-здрава. Но това е Мъртъв щит. Не можем да го разрушим отвътре, не се отключва и отвън лесно. В човешкия свят бих нарекъл това нещо „яйцето на Шрьодингер“. В такива пазим Слънчевите чукове…

Радослав почувства уважение към „нещото“. В следващия момент се обезпокои:

— И няма как да се измъкнем?

> Двойка Воини биха могли да ни извадят с Проход и да оставят Мъртвия шит като примамка — намеси се Алванд.

— Колко време се издържа в това… яйце?

> Според обстоятелствата.

— Аха… ясно.

— Радвам се, че ти е ясно. Готов ли си да продължаваме?

— Да.

— Окей. Отмести се да приберем ковчега.

* * *

Денят уж бе горещ, поне лъчите на Райко жареха, ала щом диверсантите се подадоха от гърлото на пещерата, вкочаняващ вятър ги забрули на часа.

Намираха се високо по склона на планината, но още далеч от върха, който се губеше под тежко облачно сомбреро. Засенчените части на мъгливата шапка оловно сивееха. Но близо до змейовете и витяка полегналите по планинската снага иглолистни храсталаци още се радваха на двете слънца. Голямото след около два ури щеше да се скрие зад склона, но тогава червената звезда щеше да поеме дежурство. Радослав отново погледна надолу.

Прекосената от диверсионното ято част на острова лежеше под тях наистина като на длан. Дори от значителното разстояние във великанската гора се различаваха отделни дървета.

От три страни хоризонтът беше размазан — небето опираше в океана. Съвсем смътно през маранята простъпваха бледи контури на други острови, някои също нахлупили облачни шапки.

— Тук разваля ли се изобщо времето?

— И още как! Само че този сезон е най-спокойният. Скоро ще започнат пролетните дъждове и бури. Даже вече трябваше да вали.

— Магия?

— Ох, каква е тая твоя магомания… Метеорологични заклинания биха били прекалено всеобхватни. Прекалено деликатно и мъчно за пресмятане нещо. Не, Радо. Просто хубаво време. Райко е спокоен, напоследък не сме наблюдавали големи изригвания по него…

На пребежки и спотаявания достигнаха ивица почти истинска гора — храстите тук бяха поизправени над скални зъбери и така повече приличаха на дръвчета. Диверсантите приклекнаха и се огледаха.

— След километър нагоре по склона има пролази във втора пещерна мрежа. По нея стигаме до самото сърце на планината.

— Ако Владетелките са тук — предположи Радослав, — в онези дупки ще е бъкано от нефилими. Като бълхи в кошара.

— Навярно да. Но пещерите са толкова много, че не биха могли да контролират и четвърт от тунелите, които знаят. Със сигурност за две трети от целия лабиринт дори не подозират… Ей! Какво ти е?

— Нъ-нищо…

Пребледнял, Дичо се вглеждаше под краката си. Допреди малко, когато ярките лъчи на Райко промушваха бодливите вейки, за миг му се стори, че сянката му изведнъж избледня… а мърдащите сенки на клоните и неподвижните на шарканите останаха без промяна. Сякаш слънцето бе залязло зад облак — но само над него и над никой друг…

Беше илюзия, какво друго. Райко се потапяше в края на планинската шапка, а Янкул едва очертаваше ясни и контрастни сенки, защото и край него се струпваха перести пухчета, подобни на отпечатъци от миди в небесния свод.

— Зле ли ти е, Радо?

— Нъ-не… — И съвсем напосоки изфъфли в нелогичен опит да отхвърли подозрителното видение: — Облак. Там, виж.

Фронт мъгла се спускаше от върха. Кълбести буци я изпреварваха, сякаш мъглата плашеше подножието на планината с призрачни безплътни лавини.

— Олеее… Не е облак — издиша Крилан и добави толкова тихо, че Дичо едва го чу: — Сега ще стане весело.

— Какво значи това? — не разбра Радослав.

— Елементарно, драги ми Уотсън — загазихме! — изпъшка змеят.

— Как…

— Небесен ламийски замък — отрони Алванд.

Дичо забрави глупавото си безпокойство, стиснало сърцето така ненадейно и безпричинно — нямаше повод, нали? Да, изчезналата за кратко пуста сянка го уплаши. Сега обаче изпитваше недоумение по две причини, първо: Защо не съм „зашеметен“; и второ — какво толкова страшно имаше в това да срещнат лами? Нали са заедно във войната. Неудобно е да си съюзник с някого, пък да се сещаш за стари вражди.

> Не е наша — едва просъска Алванд. — Мирише РАЗЛИЧНО!

— Тюууу… — с въздушен шепот Крилан люшна паст към ухото на Радослав. — Забелязаха ни. Я да видим, ще ли се ступаме, или… Стой спокойно. Не прилича да ни нападат.

Дичо по нищо не можеше да съди има ли агресивни намерения облакът, за който змейовете твърдяха, че крие ламийска крепост. Но, въпреки че топката мъгла се различаваше малко от другите, тя изглеждаше доста застрашително. Бе черно-лилава, космата отстрани и заоблена отпред.

Минута по-късно откъм скрития за пряк поглед зертон започна да тътни гръмотевичен хорал, а в облачния търбух ръждиви мълнии се гърчеха като червеи в сива найлонова торба.

— Абе, Ваньо, светкавиците нали са ваш… наш специалитет?

— Така си мислиш ти и група съветски учени. Ъх, все забравям, че вече няма Съветски съюз. Шшшш… Мисли… тиииихо…

Пълзящите храсти посивяваха и се сплескваха в плоска картина там, където къделите мъгла запълваха склона. Облакът растеше и сякаш вече засенчваше целия остров.

— Да бягаме… — Дичо шушнеше като есенна шума.

— Ще ни изпарят…

— Прати Сенки…

— На лами — този номер? Я не се бъзикай…

> Когато наближи, ще се лепнем по черупката му — едва разбираемо измърмори Алванд. — Не усещам нищо. Сякаш е празен. Твърде възможно е да сме останали незабелязани от крепостта. Просто сме се случили на пътя ѝ…

Влажен студ капеше от сивата сянка на зертона, мъгливата му обвивка гъстееше. Гръмотевици изломотваха глухо и басово, мъждиви отблясъци на светкавици правеха облака непроницаем. Нещо грамадно и тежко се плъзгаше във въздуха. Вероятно инфразвукова вълна, подгонена от движеща се маса, натискаше всичко наоколо с безтелесна, но великанска длан. Тътен или по-скоро монотонен подшумов фон издаваше приближаването на крепостта.

Скоро тя дойде съвсем близо, но още не зрима, а единствено осезаема. Подуваше се в мъглата във вид на плътнеещ сумрак, далеч по-огромна, отколкото Радослав дръзна да си представи. Вятърът, озаптил своя бяг още с нахлуването на мъгливия ореол на зертона, сега съвсем беше замрял — също като неопитния витяк, стреснат от исполинското туловище. С настъпването на небесния замък заедно с Радослав сякаш и самата земя се сви като мравка под боса пета на горила.

Радослав си помисли, че не познава друг зертон, освен малката облачна ладия.

Съотношението между тях просто не се побираше в главата му.

> Сссс… скачаме…

Диверсантите изпълзяха изпод дръвчетата-храсталаци — клоните с иглени четки бяха провиснали омърлушено.

Скочиха право нагоре.

От мъглата напълно внезапно изникна и крепостта.

Пружините в ръкавиците на Дичо освободиха тигрови стоманени нокти и той се вкопчи в мегаслонската кожа на надвисналия зертон.

Ако набръчканата кора на секвоите смайваше, то нагънато напуканата повърхност на крепостта просто смазваше сетивата. Дори впити в нея, никой от ятото — поне сто на сто Радослав — не виждаше по-надалеч от десетина разкрача. Кожата бе корава и сива, с вроговени пластини и костени пъпки. Въпреки мъгливия облак, в който туловището се губеше подобно на какавида, корубата оставаше суха.

Крилан махна на Дичо да тръгне с пълзене нагоре. Витякът потисна сърбящото го желание да избърбори каквото и да било, колкото да дойде на себе си. Реши, че споделянето на впечатления за носорози, вместо очакваното усещане за нещо костенурско, спокойно могат да почакат.

Няма ли да свикваш вече, дръвнико, тихо се скара на себе си той.

Ама свиква ли се с цял нов Свят… при това не от туристически автобус с климатик и екскурзовод.

Пълзеше подобно на дрозофила по шкембето на мастодонт и се питаше дали зертоните имат опашка, с която да пъдят досадниците като конски мухи. Ех, да беше конска муха… ама не в смисъла на „досаден“, а да носи на бой както тях…

Алванд съсна — на негово място човек тихо би свирнал — и Радослав се закатери след змея.

Повя лек ветрец. Още пет-шест минути приплъзване и ятото спря край дълги отвори, от които излизаше въздух — топъл, още по-влажен, на кълба и с отчетлива миризма. Непозната, но без всякакъв спор — съвсем животинска. Би била даже успокояваща, ако отворите не напомняха толкова хрилните цепки на хищна акула. Акулка с размерите на самолетоносач.

> Щом започне да вдишва, ще влезем.

Радослав искаше да попита защо ще се бутат между шамарите, ала отговорът като да бе очевиден — гръмотевичните оръдия на зертона бяха безопасни за тях само докато се намират върху кожата на исполина. А пък вътре сигурно имаше къде да се скрият.

Чакаха засмукване на въздуха повече от двайсет минути.

Най-сетне дихателните отвори утихнаха. Мъглата закъдри белезникави ластари наоколо. Диверсантите пропълзяха в хрилете.

Дано тези същества да не кихат.

Вече бяха няколко метра навътре, когато вятър повя в гърбовете им. Въздушният напор мудно се усилваше. Те намериха и отвориха някаква костно-мускулна клапа, преди вятърът да стане по-мощен и ятото да пропадне в дихателната система на крепостта. Присъствието им в нея би предизвикало дразнене на по-чувствителни тъкани, а оттам и тревога сред обитателите-господари на летящия колос.

В извита пролука на кухината, където тримата се укриха от въздишката на зертона, Алванд показа на Дичо лехи от стърчащи власинки по едната стена. Тя ту хлътваше, ту изпъкваше, почти докосвайки се до отсрещната по-груба тъкан. Змеят довърши нямото си изказване с категорична дъга на нокътя. Сетне един по един диверсантите внимателно се провряха край пипалцата. Озоваха се в нещо като сляпо черво, но пред Алванд — Радослав не разбра какво точно стори Водачът — зейна нов отвор и те се измъкнаха от опасното място.

Коридорът, в който се озоваха, се стори на витяка по-познат — напомняше малко на красивата облачна ладия. Радослав облекчено въздъхна. Е, тук бе далеч по-просторно. Но странните светлодайни фасети излъчваха някак мъждиво, сякаш болнаво сияние и полумракът на този тунел съвсем не навяваше чувство за безопасност.

Крилан вирна ноздри, за да подуши, и сякаш се смръщи — във всеки случай змейската му муцуна се изкриви в свъсен и доста тревожен вид. Дичо посегна към дръжката на вярната халосия, но Иван отрицателно тръсна глава. Погледна нагоре.

Буквално минута по-късно вече пълзяха по черво с кръгло сечение, отвеждащо над коридора, все още видим оттук през решетести кости.

Върхът на Крилановата опашка отведнъж щръкна пред лицето на Радослав, повелявайки като възклицателен знак — не мърдай! замри!

Дичо остана на място ничком. Виждаше част от тунела от седем-осем метрова височина.

Дръжката на Рауни загря кръста му и той предпазливо провря длан между тялото си и костените стени. Стисна ръкохватката на оръжието си и го накара да мълчи!

Като мръсна струя по коридора премина индианска нишка от сиви качулки с боздугани на ремък. Пред и зад колоната се търкаляха дребни колеловидни механизми с дебели черни топчета по осите.

Гледката поразително се самосравни с друга, вече видяна картина — лунните тръбни градове. Ала тогава Радослав се чувстваше по-силен, макар и в небрано лозе. Сега…

Машината след последния сив войник изведнъж спря. Разгъна се като навита баница в лъскав червей от сложни сегменти. Роботът имаше сплескана отстрани кръгла глава и множество лапки-манипулатори. Черните топчета отстрани на оста, които изглеждаха като накрайници, докато механичната твар се търкаляше, представляваха пълноъгълни видеокамери. Блендите се отвориха и оптичните сензори на робота почервеняха.

Радослав си заповяда да стане прозрачен.

Кибернетичната твар долу бе неподвижна. Нещо в корпуса ѝ жужеше като трансформатор.

Рязко пиукане и роботът угаси видеокамерите. Дичо не трепна, но сърцето и всичките му вътрешности се свиха в точка, сякаш организмът му се опитваше да колапсира. Ново електронно прозвънтяване — лъскавата гад изпъна сложносъставна антена. Заскърца отчетлив код. Пауза.

Забеляза ли ни?

Шептящ радиотелефонен глас проговори откъм робота. Отвърна му код. Вокалът избухна в поток слова, подобни на ядосани крясъци. Езикът бе абсолютно непознат… но Радослав бе готов да се закълне, че гласът е човешки!

Киберът отвърна със същия код, само че на по-бързи обороти. Сетне механичното телце бързо се нави по ръба на плоската глава и се търкулна като тежест за щанга подир отдалечилата се колона.

Радослав потисна нервен кикот.

Откъм сабята в ръката му отново проникна тревога. Заедно с Рауни настръхна и кожата му. Не бе просто предчувствие за опасност, а за известна опасност. Позната.

Въобще не се учуди, когато видя първата ламя.

Приличаше много на разпънатия халич, ала бе видимо по-едра от него. Шията ѝ не беше толкова дълга, имаше два чифта криле — по-широки и къси от тези на убития в гората мъжкар. Туловището бе още по-издължено, вретенообразно и покрито с релефни оранжево-зеленикави люспи, рязко отличаващи се от сравнително гладката змейска кожа. При първата ламя, както и при всички останали, липсваше драконов гребен и шипове по гръбнака, някак по-голи изглеждаха и главите им без зъбци и рога. Муцуните им се сториха на Дичо по-сплескани от змейските, навярно заради грамадните грозни ноздри.

Проточиха се цяла върволица — седем или девет. Съдейки по начина на придвижване, предните лапи на халите бяха по-големи и силни от крайниците на мъжките екземпляри от същата раса.

Радослав си позволи да започне да диша, когато сестрите най-после отминаха. Посегна да избърше чело под забралото…

Зверска ледена бургия зачовърка лявата му плешка и той затисна уста с длани… но безуспешно. Изкрещя. Крясъкът си проби път, въпреки усилията му да се сдържи.

Стана светкавично и другарите не успяха да му помогнат.

Миг или вечност след това рогово-костената преграда под диверсантите се продъни — или просто се разтвори като багерна кофа — и те се сринаха в коридора-тунел.

Почти върху главите на бързо извилите се назад лами.

* * *

Срещу Радослав блъвна огън. Инстинктът изпревари мисълта и той моментално се прикри с острието на сабята. Струята пламък се разцепи на две, облиза бронираните му лакти и угасна в искри. От болката, в уж забравената рана от стрелата на банши, Дичо не смееше да прехвърля Рауни от ръка на ръка, за да се покрие отляво с дясната и отдясно с лявата — както при битката с мразовитите стрелци. Смътно припомняйки си какво бе тренирал със Зако в някакво далечно и нереално време, той опита контраатака от класическата за кендо позиция чудан-но-камае… Поне в злополучното градче мушкането „цуке“ му бе донесло успех.

Ала сега оръжието не хареса нито стойката, нито начина, по който Радослав го стиска и с двете си ръце. Камъкът на дръжката грейна и сабята го поведе, отразявайки още един огнен дъх. С някакво отчуждено изумление витякът забеляза, че ламите издишват огън през ноздрите, ала вяло налитат да хапят, въпреки твърденията на Иван, че предпочитат да използват зъбите си като оръжие. Сетне Рауни замахна…

Но ламята се отдръпна и стоманата изфуча празно във въздуха. Проклетото рамо не се подчини на нервните импулси достатъчно чевръсто!

Залегни!

В казармата Дичо всеки път се двоумеше, преди да изпълни нечия заповед, но в тоя момент послушно се просна по очи.

Над него изтрещя змейска мълния и порази халата.

— Доубий я!

Радослав скочи — халосията му бе готова за сеч… но той спря.

— Иска пощада!

— Очите ѝ казват друго! — кресна Крилан.

Останалите лами се търкаляха, разпрани на димящи късове. Повалената пред Дичо се гърчеше и храчеше слуз.

Витякът надзърна в черните очи на шарканката.

В тях, мътни топки от вулканично стъкло, той не видя нищо.

Надникна в бездна — по-дълбока от Космоса. Пустота — по-празна от вакуум. Първичният ужас на Небитието — това пълнеше очите на халата. Черна дупка, в която изчезва самата материя и умират пространство и време.

Очи, лишени от живот. Опустошени.

Хала-мъртвак?!!

Опашката ѝ с режещи ръбове се стрелна към Дичо. Той парира инстинктивно, отскочи… И тогава Рауни пое инициатива.

И се разбесня.

— Хвърли я! Хвърли я!! ХВЪРЛИ Я, идиот такъв!!!

Халосията излетя от ръцете му и се изгуби в задръстения от ламийски трупове коридор.

— Назад, бързо!

— Сабята…

Рауни изникна иззад някаква овъглена буца, доскоро част от туловище, прелетя по въздуха и се залепи на гърба на господаря си сякаш беше магнетизирана.

— БЯГАЙ!

За своя изненада Дичо установи, че може да тича със скоростта на вихър.

Нещо зад тях избухна, тресна светкавица.

Спринтираха по коридори, поднасяха се на завоите, хлътваха в улеи на някое по-долно равнище, следваха прелитащи скокове обратно към горни етажи…

Алванд сколаса да метне магосеме. Сенките-двойници изненадаха тълпа атълани, завиха по странична галерия и повлякоха подире си преследвачите.

Истинските диверсанти тичаха и подлитваха, без да се озъртат.

Удариха се в рязко затворила се пред тях сляпа стена.

Змейовете замряха. Въпреки че бяха набрали добра преднина, и по трите коридора с двойни рампи от горния и долен етаж пъплеха преследвачи. Или Цветните сенки бяха се изпарили, или просто тук имаше достатъчно сган, която да гони произволен брой бегълци…

> Няма изход.

— В хранилищата тогава.

Говореха толкова спокойно, сякаш не наближаваха орди мъртваци, пълчища роботи и оредял рой лами.

> Ще смогнеш ли да отвориш?

— Ще поставя отпиращо заклинание — рече Крилан и се извърна към Дичо. — Ще го наглеждаш ли, докато се задейства?

— Защо? аз? — вмъкна между две дълбоки вдишвания витякът и лицето му се изкриви в намръщена гримаса. При всяко движение на рамото, под кожата му все едно се трошеше остър лед.

— Ние ще държим преследвачите на разстояние, докато входът се активира. Най, ама най-много пет минути.

— Не разбирам от магия. Ще се бия! — Радослав стисна зъби и изохка, ала не само от болка. — Халосията ми е тук!

— Не е наложително, само ще ни кажеш, когато клапата се отвори…

— Ще се бия — повтори упорито Радослав. — Добре че не изтърси „стой настрана“!

> Радослав, не е време за…

Дичо мъчително пое въздух и закрещя право в муцуната на Алванд:

— Не се правя!!! Не съм герой!!! Стига си ми тикал в носа своето благородство, че ще повярвам какъв боклук и нищожество съм!!! — и се обърна изведнъж успокоен към Иван. Каза почти нормално:

— Няма да влизам в ръкопашен бой. Обещавам.

Крилан наклони глава:

— Ти — да. Ами тя?

Юмрукът на витяка стисна врата на пепелянката.

— Ще ме слуша! — Сетне се обърна към Водача си: — Алванд! Командире… извини ме. Виках не на теб, а на страха си.

Змеят кимна.

Радослав се озъби към наближаващите ги врагове:

— Айде да ги свършваме и толкоз!

После вдигна халосията за стрелба и се прицели. По острието на Рауни потекоха искри.

Пожелаваш и унищожаваш — подсказа Крилан и мимоходом изплю мълния, преди да кривне зад стената и да забие нокти в пода, който трябваше да отвори.

Алванд хвърли ветрило светкавици. Подир миг Дичо изтръгна от Рауни мълния, която при все че бе доста бледа, избухна в средата на група нефилими със сива кожа и изпъкнали черни очи. Навярно бяха с костюми и маски, ала тела и одежди се превърнаха в еднородна пихтия.

Срещу змея и витяка изсвистяха куршуми, блеснаха гъсти съсиреци плазма. Вълна готово заклинание разстрои повечето им оръжия, но не всички и не достатъчно.

Следващите осем минути от живота си Радослав запомни зле и предимно с това, че престрелката изцеди силите му като осем часа хамалуване на бетонен възел. Освен друго му се гадеше и усещането на извършваните от него убийства го накара инстинктивно да избира за мишени роботи и машини — те поначало не бяха живи. Почти…

Изтощен, той не усети кога припадна.

Алванд подхвана бронирания си побратим и съперник, а после се шмугна през отворилата се клапа в пода. Крилан се задържа още секунда, през която изпрати срещу противниците си най-плътната вълна пламък, на която бе способен. След нея стовари удар с магичен камшик, който възпламени боеприпасите в картечните пушки на роботите.

За десерт поднесе комплект втурнали се в измамна атака Сенки. Фантомните двойници се защураха сред редиците на нефилимите, които откриха стрелба с годните за употреба оръжия, убивайки се един друг.

Змеят им кресна нещо тържествуващо и заканително, но думите му потънаха във всеобщата врява. Той използва суматохата да изчезне през люка.

 

Когато сивите щурмоваци погасиха възникналия в тунела пожар и през камари органични и машинни останки завзеха импровизираните позиции на диверсантите, клапата-люк не им се подчини и остана плътно захлопната.

Командирите им — съвсем различни индивиди от онези познати на цялата Обединена кашепска войска — докретаха до мястото на инцидента, качени върху кибернетични конзоли. С появата им край люка заработиха самоходни емитери на енергийно екранно поле. Съпровождаха ги Контролиращи телохранители от новия Съвършен тип.

Движението на личния състав замръзна, после продължи — по-стегнато и организирано.

Низшите чинове Вършители тайничко наблюдаваха началниците и регистрираха задоволство от страна на Ръководещите. Единствено най-интелигентните биоиди и киборги от изпълнителния ранг си позволиха скришни изводи, че запечатаното хранилище с пленниците буди не само позитивни емоции у Висшите, но и известно безпокойство, което Ръководещите, естествено, не признаха. Но потрепването на немощните им крайници и забързаното функциониране на животоподдържащите апарати, прикачени към конзолите, ги издадоха.

Киборгите не си позволиха крамолните помисли да им проличат — незадоволително ниво на лоялност се санкционираше с незабавна деструкция в дезинтегратор. Контролиращите само това чакат — да тикнат някого в дезинтегратора по стандартно обвинение в измяна.

Вършителите предпочетоха да скрият опасните изводи дори от себе си.

В края на краищата, Висшето ръководство най-добре знае какво иска. Плановете на Висшите рангове в никакъв случай не се обсъждат, те се изпълняват. Не е нужно дори да се знаят — Организиращите ще сведат нужната информация до конкретни за изпълнение заповеди.

Органомеханичните Вършители, скъпите изпълнителни роботи и евтиният обездушен органичен материал зачакаха императиви, които да осмислят съществуването им в името на Хегемониума.

Ала заповеди не последваха. И това продължи дълго.

 

Гласове. Тъмнина. Къде съм.

В стреснатото съзнание нахлуха пълчища памет и Радослав подскочи. Къде ми е сабята!?

— Огън! — изграчи младият мъж и прати тънка светкавица в нещо, напомнящо му очи…

Змейска прегръдка и телепатични викове…

(— Ще ни изтрепеш, спри! — крещеше Иван.)

(По кого ли така вряска?)

… да се успокои…

(Кой? Аз?)

… достигнаха до него, той спря да се дърпа и се огледа в недоумение. Крилан здраво го стискаше в лапите си и държеше главата си нависоко, сякаш я пазеше.

— Стига, ще ни избиеш!… Ама-ха. Берсерк. Кротко!

— Къде сме, Иване?

— В кауша.

Ами сега?

Радослав се озърна.

Помещението му се стори голямо, колкото два-три конски вагона. Стените бяха къде скосени, къде полегати. Вдлъбнати и изпъкнали участъци се редуваха, но не строго като в кристал. Почти невидимият таван като че също беше вълнист. Сякаш всичко бе облицовано с плочки, които подсещаха за коруба на костенурка или парчета от черупката на рапан.

— Всичко е наред… ако може така да се каже. Затворени сме отвън от нефилимите. Залостихме се с Мъртвия шит от тях. Сега и ние, и те сме недосегаеми един за друг.

Дичо седна. Смъкна шлема, остави ръкавиците сами да паднат. Втренчи се вцепенено право пред себе си, сепна се, затършува наоколо.

— Къде ми е…?

— Сабята?

— Сабята, да.

> Взех я, като припадна — проговори Алванд.

Рауни кротуваше, затъкната в ремък от сбруята, току под крилото на Водача на ятото.

Радослав не му повярва.

— Ами как тогава… — той скочи на крака.

— Опа! Радо!

Радослав стоеше като дирек и мърдаше пръстите си пред лицето. Помириса ги. Малко като че лъхаха на озон. От тях ли хвърли мълния одеве…?

— Какво беше това? — попита, почти заеквайки.

— Светкавицата ли? Повод да черпиш. Макар че уби едно от светлинните ни кълба. Глупчо.

Дичо още не бе сигурен, че разбира. Несъзнателно се потупа по бронята, подритна шлема, който се килна настрани, а ръкавиците изпаднаха от него.

— Спокойно би могъл да минеш и без тях — потвърди смътната догадка Крилан. — Дори и сабята не ти беше толкова необходима.

— Ама, к-к-как така…

— Ей тъй на. С малко повече напън вече можеш да хвърляш светкавици и от езика си, ако предпочетеш да си държиш ръцете в джобовете.

Младият мъж потърка чело, докосна зъбите си с език и избухна възмутен:

— Добре де, а за какво ми бяха всички тези дрънкулки?!!

Змеят сви рамене, приповдигайки крилете.

— Такива бяха твоите очаквания. Не би се чувствал сигурен и спокоен. Затова те стъкмихме сватбарската. Сега вече и сам можеш. Не се нервирай, Радо, от теб излезе съвсем нелош Оръженосец… като за човек…

— Стига си ми…! Ох… Наистина?… — Радослав седна отново. Подпря глава и с длани разтри темето си. — Нещо за ламите ли говорехте, преди да… ме хване истерията. Защото онази, която убих…

> Знаем — прекъсна го Алванд.

В тишината осветителното кълбо шумолеше като пържещо се в друга стая яйце.

Крилан изръмжа, а може би се прокашля, и проточи:

— Шибана ситуация. Мамка му. Как ли са успели…

> Едва ли са го постигнали с възрастни Сестри.

— Откраднали са личинки — поясни Иван за пред Дичо. — Или направо хайвер. Лами-еничарки.

— Змейовете от яйце ли се излюпват? — тъпо попита витякът. — Иване?

— Зависи.

> Аз съм от яйце — рече Алванд. — Но то е, защото родителите ми трябваше да летят на война. По-малкият ми брат е живороден.

— Иване, защо нарече онези лами… така?

— Дойде ми на езика. Сериозен проблем. Сигурно защото ти говорех и мислех на български. А в нашия с теб Лъжовен език тази дума е доста натоварена.

— Настръхнах, да.

— Именно.

— Веднъж бях на екскурзия в Истанбул… — промълви Радослав. Нуждаеше се да поотдалечи малко спомена за мъртвите очи на ламята, да се разсее, без да се отклони от темата, от която явно нямаше как да избяга съвсем. — Не беше лошо. На площадите — табелки с надписи „Моля, не обиждайте птиците, но не ги хранете“. Беше пълно с гълъби. Хората — приветливи… никой никого не псува от автомобила, не показва пръст, ако го засекат. Казвам им, че съм българин, а те веднага ми се радват: комшу, комшу… И изведнъж гледам — реклама. И на нея пише: сечим еничари. Тръпки ме побиха. А после видях, че отгоре стои „ПЕПСИ“. Тоест: „Пепси — изборът на новото поколение“. Ново поколение. Новопоколение. Хич не е страшно като дума. Обаче като я кажеш на турски… дострашава. Иване, трябва ли да ни е страх от одевешните лами?

Крилан се разходи напред-назад.

— Като тактически възможности — не. Щом и ти, новоизлюпен витяк, посече една…

— Халосията ме водеше. Нямам особена заслуга.

— Без значение. Казвам, че са много зян като бойци. Но като явление… — Змеят рязко се завъртя към събрата си. — Стратезите дали знаят за това?

> Съмнявам се. Лоша изненада.

— Това обяснява и нападението на банши — замислено рече Крилан. — Били са заблудени, че служат на нормален сестрински рой… Трябва да предупредим Мъдреците!

> Изпратих Зов в нарушение на заповедите. Казах за ламите… еничарки. Дано стигне до Голямото ято. Може да обърка плановете ни…

— Владетелките бяха тук, нали?

Шарканите се обърнаха към Радослав.

— И на мен така ми се стори… — съгласи се колебливо Крилан.

> И на мен. Но веднага ги изведоха. Нямат доверие на зертона.

— А ние не сме предполагали, че атъланите ще се изхитрят да пленят ламийска крепост и че ще държат момичетата в нея…

> Събрате Крилане, всичко вече е в ноктите на другите скришни ята и в умението на парламентьорите. Ние разкрихме затвора на Владетелките.

— Врагът ще ги премести на друго място, което смята за по-сигурно! Провалихме се, Алванд!…

— Не — намеси се и Радослав. — Не и ако някоя група не ги проследи. Нали така го мислехме? За да няма риск за заложничките, трябва да ги освободим в момент, в който атъланите се чувстват в най-голяма безопасност. Тогава е най-малко вероятно да ги убият… или да им изтръгнат душите с психотроните си.

— Чувството им за безопасност се срути, когато ние тримата се изтърсихме посред „сигурното“ им място! Ние направо…

> Кога сме мислели такова нещо? — прекъсна го другият змей.

Тишина.

Наистина, кога?

— Не беше ли част от плана? — неуверено размърда пръсти Радослав.

Мълчание.

— Може би… ако ти знаеш нещо, което ние не знаем — каза Крилан.

Дичо се замисли. Щракна с досада с пръсти.

— Не знам повече от вас. Ние сме едно ято! Крилане! Струва ми се, че сме говорили пред Мъдреците и Стратезите за това… или нещо в този смисъл.

> Струва ти се? Не си сигурен?

Радослав безпомощно разпери ръце.

— Човешка памет — каза Крилан. — Върти номера.

Витякът го загърби.

> В думите на Крилан нямаше пренебрежение, Радослав.

— Да — глухо отвърна Дичо и се обърна с въздишка. — Добре, каквото станало, станало. Как да поправим нещата?

> Не можем да отворим Мъртвия щит.

О, да, наистина. Радослав чак седна с омекнали колене.

— Аз съм виновен…

— О, я стига! Я малко смирение! Светът не се върти около теб! Той бил виновен…

> Недей, побратиме. Никой не е виновен.

— Напротив — потрепери Радослав. — Преди да забележим облачната крепост… когато се стреснах, помниш, Иване, ти ме пита какво ми е… Аз… Видях как ми изчезна сянката. Вашите останаха, а моята… избледня. Момент, Ваньо, не ме прекъсвай!… Това… ми напомни за една книга, чел съм я преди няколко години. Един епизод ми направи голямо впечатление. Бяха спомени за някакъв японски маршал или генерал, през Втората световна, и… сянката на генерала изчезнала — вероятно по същия начин — пред очите на адютанта му. Стоели на пистата пред самолета и се готвели да летят, май за да инспектират императорските войски. Адютантът казал на генерала за сянката, но началникът му само се усмихнал и отвърнал, че от съдбата си никой не е избягал. Но наредил на адютанта да остане в щаба. Самолетът излетял и… скоро се натъкнал на американски изтребители. Оказва се… разузнаването на САЩ отдавна дебнело генерала, май Ямато му беше името. Прослушвали радиоефира, разгадали кодовите позивни. Така издебнали самолета му… и го разстреляли над Тихия океан.

Крилан въздъхна.

— Ще умра, нали? — Радослав вдигна очи към змея.

Змеят подрипна.

— Глупости!

— Не те бива да лъжеш, Иване.

— А теб не те бива да преценяваш кой лъже, а кой не! Успокой се.

— Алванд, ти поне ще ми кажеш ли истината?

> Не знам какво трябва да значи това, което е смутило сърцето ти. Вероятно нищо не значи.

— Наистина?

> Така мисля.

— Аха… добре. — Дичо се разведри. Огледа се. — Хубаво де, ами сега? Какво ще правим?

> Чакаме.

Радослав не успя да надвие езика си:

— Годо?

> ???

Какво чакаме? — поясни той раздразнено.

> Да ни намерят Воини от Ятото. Да се опитат да влязат тъмничарите ни, за да ги атакуваме и да се освободим. Да умре поробеният зертон. Да умрем ние.

Радослав притвори очи. Стисна зъби. Представи си казаното от Командира написано — като точки от конспект за изпит. Съсредоточи се върху най-малко плашещите възможности.

— Крепостта може ли сама да умре?

Нямаше представа точно към кого отправя въпроса си, затова след моментно мълчание се обади Крилан:

— Тя вече е болна. Иначе нямаше да проникнем толкова лесно. Мисля, че нефилимите тепърва осъзнават, че я изпускат от контрола си. Досега са се самозалъгвали, че владеят положението и държат юздите на зертона. Може да ги държат… но не знаят, че крепостта умира и ще реагира неадекватно на техните заповеди.

Дичо отметна една точка наум. Повтори си няколко пъти: „Спокойно, спокойно.“

Увещанието бързо стана кухо, не по-съдържателно от чегъртането на шарканските нокти по пода.

— Колко може да издържим тук?

> Има въздух. Ако не го спрат — години. Но ако запушат вентилационните пори — което не ми се вярва, понеже в обемите с прекъснато въздухоподаване тъканите на зертона ще некрозират, — тогава, може би, няколко котла, предвид че ще захранваме и теб.

Радослав потърка носа си. Алванд подуши неоформената му мисъл и реагира веднага:

> Умираме всички, или нито един.

— Алванд… Все пак без мен бихте изтраяли по-дълго…

> Умираме всички, или нито един! — повтори Водачът на ятото сурово, с полъх на раздразнение. — Чакаме. Може нещо да се случи.

Да бе. Какво може да се случи… Блокада. Те са ни капсулирали отвън, ние сме се капсулирали отвътре. Никакви магии и заклинания не могат да проникнат и в двете посоки. Никакво общуване, никакъв контакт — материален или телепатичен.

— Пат — изстреля Радослав. Втренчи се в отсрещната стена, набраздена от гънки и тънки фуги. Все пак има и нещо успокояващо — тази кухинка в зертона съвсем-съвсем прилича на вътрешността на уютната ладия…

— А когато крепостта умре? Какво ще стане с нас? — попита след малко.

Змейовете се бяха излегнали с муцуни върху предните лапи. В намаляващата светлина на клъбцето Радослав забеляза, че люспите им пак фосфоресцират като на астероида.

> Зертоните умират бавно, Радослав. Няма смисъл да го обсъждаме.

— Една добра новина — вдигна вежди витякът в преиграно въодушевление. То не изтрая и пет секунди. — Пат… — Повтори унило. Чу как Крилан разяснява думата на Алванд, но не схвана подробности.

— Радо?

— Ъ?

Беше го обхванало вцепенението на умората. Винаги е така — заедно с физическите сили се изпарява и куражът. Той ли не знае. Изпитал го е веднъж, докато се катереше по една скала. Капна. Усети, че не може да продължи нагоре, нямаше и сили да се задържи. Голям страх. Великански. Добре че Павката го изпревари и хвърли отгоре въже…

Кой ли ще направи сега същото?

— Радо?

— Да, извинявай, слушам те…

— Като стана дума за пат… играе ли ти се шах?

Дичо обмисли идеята. Зарадва се. Вкопчи се в нея. Ала по инерция гласът му прозвуча все още унило:

— Щом и без това няма какво да се прави…

— Екстра! Заплювам си белите! Дръж се, юнак без златна ябълка! Заповядай: е-две — е-четири.

Радослав се озърна. Слиса се.

— Шах наум?

— Щом и без това ще си клатим краката, защо не потренираш? Хайде, извикай образа на дъската и си нареди фигурите. Алванд ще следи да не ги объркваш… хем и ще „види“ как се играе.

Дичо си представи дъската, преброи квадратчетата.

— Кон… — колебливо рече той — Да, кон. На еф… не, же-осем — еф-шест.

* * *

Познатото заведение тъне в мрак — авария с тока. Радослав чака Зако — винаги тук се виждат. Кръчмата е в мазе, затова горят свещи, извадени от бармана, който е предвидлив човек. Всъщност, малко по-възрастен от Радослав, обаче — сериозен, семеен. Май. Задява се с една от постоянните посетителки. Би ли го правил, ако бе женен?…

Свободно ли е?

Чакам един приятел…

Озърта се кой пита. Веднага посочва с широк жест стола:

Да, заповядайте!

Момичето сяда. Без притеснение разглежда Радослав. Пламъчето на свещта блещука в сините ѝ, внимателни — приказни! — очи. Те го хипнотизират и затова той със закъснение реагира на думите ѝ:

Бързо си променяте мнението.

Една минута Радослав я гледа, а след това се привежда напред и казва, задъхан от изумление:

Косата ти. Не те познах заради косата — пояснява той.

Тя също е учудена, но изрича предизвикателно:

Какво ми е на косата! Казваш, че ме познаваш?… На какво се смееш?

Не съм си те представял с дънки и изрусена.

Това не е изрусено!… И… кога си ме виждал с дънки? Стягат ми!

Въпреки това Верена е с дънки.

Радослав мигва отново, задържа малко клепачи… девойката пред него наистина не е Верена. Прилича… ала не с чертите на лицето си.

Момичето също премигва, но някак странно — с леко обръщане на очите нагоре и забавно извива едната си вежда. По челото се появяват бръчки.

Верена няма такъв навик.

Някакво разбиране, радостно изумление се разлива в омайното синьо на ирисите ѝ, зениците се уголемяват и тя възкликва със снишен глас, почти плахо, за да не подплаши това, което вижда:

Бате Райко да ме пази!…

Отново непознат, нетипичен за драконовото момиче израз.

… че как да те позная, батко Змеяне, с тази брада! Ау, че си смешен!

Тя се усмихва замечтано и от това става сто пъти по-хубава.

Младият мъж няма време да реагира, да се запита… чакай, АЗ кой съм всъщност… защото ситуацията се променя със светкавична бързина.

Девойката стои. Тя е удивително дребничка, вероятно половин глава по-ниска от Верена. И държи цигара. Радослав — (Радослав?) — протяга и щраква запалка. В другата ръка, в която е държал чаша с джин, вече стиска бутилка вино. Виното е „Магарешко мляко“ в зелена бутилка от 0,7 литра с немскоезичен етикет.

Двамата се намират върху стар нисък бент пред неголямо вирче, до половината обрасло в шавар. В откритата вода се отразява приведена върба, бели облаци и синкава грамада на планина. Витоша. Контурът ѝ е сякаш отделен от небето с тънка нишка живак. Поточе тича с ромон по обрасъл с дебел зелен мъх преливник, искри под слънчеви лъчи и сребри с мехурчета заседнали в пукнатините клонки.

Помежду им е само оставената от девойката кутия цигари. Запалката гори ярко и силно. Момичето докосва с пръсти опакото на дланта му, но смачква цигарата си и я пъхва в задния джоб. Тихо, топло на припек, светло.

Тя казва с едновременно звънлив и гърлен глас:

Липсваш ми.

И ти на мен.

Тогава се върни. Да те видя.

Ще дойда…

Не вярва на обещанието си, но желанието е силно, ужасно силно. Девойката се мръщи, но в извивката на устата личи страдание, а не недоволство. Устните ѝ мърдат почти беззвучно:

Чаках те. Дълго. Не идваше. И помислих си — намерил си щастие и сега му се радваш. А още по-после си казах: би дошъл да го споделиш, да ме успокоиш, че си добре… Значи… значи няма такъв свят, където да си отишъл. Просто вече те няма. Завинаги.

Той слуша собствените си думи, усеща звуците им в ларинкса си:

Отвори очи. Тук съм. Имаш очи. Кой те излъга, че нямаш? Добре — нямаш! Погледни през моите тогава! Погледни през моите, те са твои. Твои са не само те. Не вярвай на лъжата… Докато ѝ вярваш, ще си ѝ пленница…

Тя отговаря, сякаш той не присъства никъде, освен в спомена ѝ:

Ти ме изостави. Липсваш ми. Единствен друг като мен. Най-близък мой Приятел. Как можех да имам теб Тук, в свят, където думите са за лъжене, където мълвата убива, където за обич и оскърбление се използват еднакви думи и действия. Където истинската Сила е унижавана и буди Завист, а грубата сила мачка и печели какво ли не наред със страхопочитание към себе си.

Той се мъчи да привлече вниманието ѝ:

Виж ме, виж ме…

Безуспешно.

Аз не исках… но отидох на погребението ти. Разбрах, че не си там, в онзи сандък. А после… после се обърках, защото всички говореха за теб в минало време… и им повярвах… предадох теб, предадох себе си…

Той се мъчи да не вика:

Недей се измъчва, драконче. Не е честно. И възрастен шаркан би бил смазан от такава тежест.

Тя пак не го чува. Тихо, на пресекулки, пее стогодишна песен:

От залез слънце озарени,

алеят морски ширини,

в игра стихийна уморени,

почиват яростни вълни.

И корабът се носи леко

с попътни тихи ветрове,

и чезнете в мъгли далеко,

вий родни скъпи брегове…

А някога за път обратен

едва ли ще настане час,

вода и суша — необятен,

светът ще бъде сън за нас…

Ето, пак ми се плаче… Ти ми остави стиховете си. В тях има от същата печал като в тази песен… Светът е сън за нас, драконче. Заспа душата ми… А тялото остана. И като робот върши всичко вместо мен…

Гласът ѝ става все по-тих. Денят пропада в прелитаща като сянка на птица вечер, вечерта позлатява залеза, сетне го гаси и се сгъстява до нощ. Звезди плакнат лъчисти коси във вирчето, ала заспиват и те, тогава остава само мрак…

* * *

Мрак.

Не съвсем.

Меката матова светлина от змейовете не пускаше мрака да върлува в килията.

Радослав се подпря на лакти и тъпо се загледа в тъмното насреща. Прозя се.

— Радо, излюпи ли се? Добре ли спа?

— А-аааххх… ъм. Колко успях този път?

— Двайсет часа.

— Бива…

Сънят е безвремие — проспиваш минута като час и час като миг. Тук има много часове за хабене…

Дичо се намести на хълбок. Замисли се, зарови пръстите на волята в паметта си.

— Иване, сънувах Верена… — съобщи той след някакво време.

Змеят премълча, може би спеше отново.

По-добре.

В този момент Крилан се обади глухо:

— И аз сънувам.

Раздразнение ли имаше в тона му? Просто недоспалост? Чу змеят да се завърта — намества се. Дичо изчака, ала Крилан мълчеше.

— Само че… — продължи тогава гласно Радослав, повече на себе си, отколкото за пред слушател. — Само че изведнъж се оказа, че не е тя, а друго момиче. Даже май се сетих за името ѝ. Ммм, как беше? Уф, сънищата лесно се забравят, дявол да го вземе… Нещо като… Деница. Тц. Зорница. Нещо такова.

Крилан шавна. И рече:

— Нито Зорница, нито Деница. Искра.

— Да — зарадва се Радослав. — Точно така! Ти откъде?… — Претърколи се по пода с лице към змея. — Искра, да. Змейкинята. Твоята змейкиня. Нали?

Крилан отново не отговори веднага.

— Навярно сънищата ни с теб са се преплели. — Помълча. — Играе ли ти се шах, Радо?

— Пак да ме млатиш като маче у дувар? Не, мерси — опита се да разведри приятеля си Радослав, но май не сполучи.

Тогава стана и се разходи из хранилището, което избягваше дори наум да нарича „тъмница“.

— Никога не съм си представял — заяви той на тавана, — че ще почна да чатвам как са се чувствали нашенци по Диарбекирските зандани…

Направи десетина лицеви опори, чувстваше, че може и повече, но просто го домързя. Закрачи пак напред-назад, за да укроти тръпките на нетърпение в мускулите си.

Глупости. В Диарбекир е имало въшки, гнила слама, скапана храна, плъхове, болести и окови. Поне така пишеше в книгите, които четеше като ученик в средните класове. По-късно, подир войниклъка, повечето от историческите романи му се сториха наивни, особено след като му попаднаха почти апокрифни издания на мемоари от онова време. Позагуби вярата си в класиците, описвали въстания, заговори и войни. Миналото остава в миналото, а после представите на по-късните поколения изкривяват събитията, правят ги било по-страшни, било по-романтични. Вкусът на времето обаче се променя…

А някога за път обратен едва ли ще настане час…

Освен това в Диарбекир, Терсхане и други такива тъмници са си знаели за колко са осъдени — десет години, двайсет години, доживот… А тук срокът е неизвестен…

Вода и суша — необятен, светът ще бъде сън за нас…

Пак глупости! Изобщо бива ли да се сравняват такива неща! Не сме пленници. Поне технически. Обсадени — да. Барикадирани — да.

Но… каква е разликата?

А можехме с безкрайна жар да водим бой — съдба завидна…

Радослав усети пробуждането на Алванд и мислите му се отклониха в друга посока. Вече съвсем автоматично ги приглуши, и то не само от нежелание да ги чуе шарканът. Предполагаше какво е това да имаш край себе си някой тип, дето все си мърмори под носа всичко, което му хрумва. Навярно така змейовете възприемаха неконтролираните мисловни навици. А при подобни обстоятелства на тяхно място самият Радослав би се изнервил и неведнъж би се изкушил да цапне немлъкващото досадно същество, което се мотае наоколо и току виж те настъпи по опашката, понеже не внимава…

Алванд правеше нещо подобно на гимнастика. Крилан лежеше на място с отворени очи, толкова замислен, че сякаш дори мъничко вкаменен. Личеше колко иска да не го закачат. Дичо се опита да изимитира някои от движенията на Алванд. Засега беше откачил металните си криле, но да речем утре щеше да ги монтира отново на бронята, за да тренира, гледайки какво върши змеят.

Дали не е идиотско да се замисля за патерична опашка? Полезно приспособление. Но надали някога ще успее да постигне с нея точната змейска координация. От друга страна, все пак не е за пренебрегване нещо в помощ на ръцете… Един автомонтьор, да речем, би се радвал да има една опашка, и то раздвоена като на Алванд, да става за гаечен ключ.

Да, опашка — това хич не е лошо.

— Командире?

> Вече не съм Командир, Радослав. Ятото ни бездейства. А и наруших заповеди на Военния съвет.

— Беше за добро. Предупреди ги за поробените лами. Сигурно ще се досетят и за Владетелките.

> Нефилимите имат машини за мислезаглушаване. Ако наблизо не е имало резервно скришно ято, никой не ни е чул.

— Стига, Алванд! Да мислим позитивно!

> Да мислим реалистично. Позитивно — негативно, добро — лошо, това са все лъжовни понятия.

Дичо не успя да се ядоса.

— Трябва да ПРАВИМ нещо. Ще се побъркаме… Добре де. Аз. Вие може и да не сте застрашени от лудост, но аз — съм. И ще е хубаво да правя нещо.

> Прави.

— Нещо да науча. Да оползотворя… престоя. Нещо, което ще ми потрябва за пълноценен живот в Долната земя. Езиците ви, например.

> Искаш да ти преподавам змейска реч? С удоволствие, Радослав, но не съм дорасъл до Възпитател, нямам и дарба за Учител… — Алванд очевидно бе слисан.

Радослав го гледаше все по-втренчено. Отсече:

— Ти просто не искаш!

> Напротив, аз не желая да те обърквам. И Крилан надали би могъл да те обучава истински. Разбира се, ще ти обясни някои основни истини, но докато ти ги тълкува чрез твоя Лъжовен език, ти ще затъваш в заблуда, ще укрепиш в ума си изкълчени представи за Деветте Езика…

— Окей, окей. Разбрах. Знам, че съм тъп. Благодаря. Извинявай. Въпросът е приключен.

> Ти го казваш, Радослав, само че аз…

— Въпросът е приключен! — Дичо обърна гръб на Алванд и се зае да прави клякания на цяло стъпало и да ги редува със същото, но на пръсти. Кипеше от внезапен яд. Колкото повече разбираше, че се държи глупаво, толкова повече се навиваше да избухне.

Лошото бе, че знаеше какъв е проблемът. Знаеше къде е заровено кучето. Кучето. Веднъж в казармата някакъв новобранец вдигна цялото поделение по тревога, защото взе да стреля на пост. Дичо също се бе случил тогава караул, но уволнението вече наближаваше не зад девет планини, та затова за първи и единствен път в службата го бяха писали разводач. И тук такава издънка.

Новобранецът носеше смахнатата фамилия Гащев. А в действителност бе още по-смотан от заглавието си. Ефрейтор Радославов стана свидетел на диалога между снетия от пост редник Гащев (защото часовият е неприкосновено лице) и полковник Хаджийски, командира на поделението. Полковникът често оставаше до мръкване в бригадата, но напоследък го мъчеше язвата и нея вечер се задържа по изключение… и на̀ ти Че-Пе още преди вечерната проверка!

„Защо стреляхте, Гащев?“

„Съвсем не знам, другарю полковник!“

„Моля?“

„Ами то таковата, другарю полковник, имаше куче, другарю полковник, и аз си помислих, другарю полковник… Аз виках стой, кой идва, ама то не спря, аз стрелях у въздуха, ама таковата, то не спря и аз…“

„Разводач! Ефрейторе, колко патрона липсват в пълнителя?“

„Петнайсет, другарю полковник.“

„Колко гилзи събрахте?“

„Петнайсет.“

„Намерихте ли нещо в района, ефрейторе? Куче например. Или цяла мечка?“

„Съвсем не. Нищо.“

„Петнайсет патрона, Гащев. Пет-най-сет.“

„Тъй вярно!“

„Ами къде е кучето бе, Гащев? Къде е кучето?“

Радослав знаеше къде е кучето. Гадното псе се беше свило в сърцето му. И от дръглив помияр, по едно време почти хвърлил топа от глад, се превръщаше отново в охранен цербер. И името му бе Ревност.

Няма да те храня повече, гадино! Защото ядеш от обичта ми към Верена. Ти ръфаш от Любовта ми. Ти я караш да намалява. Да се превръща в гадост. Ще те убия! С петнайсет куршума! Пукни!

Радослав се извърна към Алванд.

— Зная, сигурно си мислиш, че ако не бях аз…

> Не, Радослав. Просто така се случи.

— Не, по дяволите! Виновен съм!

> Стана причина, ако това имаш предвид. Демоните-вестители те белязаха. Допусна грешка.

— Точно това говоря, дебелокож опашник такъв!

> Грешките се поправят.

— Яд ме е на мене си! Ако Верена избере теб, сигурно ще има право! Държа да ти го кажа!

> Това може да каже само Тя.

Радослав не можеше да спре. Набра въздух за нова тирада…

> Бях ви Водач — каза жълтоокият шаркан с ламийски раздвоена опашка. — И също държа да кажа, че съм горд от ято като вас. И от теб, Радослав. Ти си добър събрат на змейовете. Няма да спра да се надявам, но ако Верена’рауни избере теб, то ще е добър избор. Ти ще ѝ бъдеш достоен другар в живота и смъртта. Ще се борим да се измъкнем заради това, Радослав. Просто сега трябва да почакаме.

Витякът замръзна, издут като пуяк. Набъбналите гневни и объркани слова се пукнаха като мехури в гърлото му, изчезнаха, увехнаха. Той издиша. Зачуди се какво да каже, какво да стори.

Неловката пауза се строши от намесата на Крилан.

— Мога да го направя! — внезапно изрече той ни в клин, ни в ръкав от ъгъла, където се бе сврял.

Каза го учудено и почти радостно. Не се опитваше да прекрати безсмисления разговор на човека и другия змей. Не целеше да отвлече вниманието им. Просто проговори и повтори още веднъж:

— Наистина мога.

Алванд и Радослав се извърнаха към него. Крилан не гледаше към тях.

> ???

— Мога да отворя тук Проход! — засмя се Иван-Крилан.

И продължи да се смее — тихо, леко и щастливо, като съвсем невръстно драконче, каквото никога не бе имал възможност да бъде наяве.

* * *

Зачакаха, изгаряйки го с объркани и учудени погледи, да даде някакво обяснение на думите си. Радослав, който не го бе чул добре, се въздържа да изтърси баналното „Какво каза?“ — следваше да свиква с прекия начин на общуване, който не изискваше излишни въпроси.

— Мога да отворя Проход към Горната земя! — очите на Иван грееха със заразителна ведрина. От него просто струеше въодушевление.

> Тук няма Процепи — рече Алванд, подушвайки въздуха.

Чух… — кратко отвърна Крилан.

> Вратар отвъд? — оживи се командирът.

Иван кимна и пак се засмя. Алванд наведе глава леко встрани и се вглъби в себе си, сякаш пресмяташе нещо.

Радослав недоверчиво, с широк жест обхвана килията:

— Въпреки блокадата? Нали е непроницаема!

— Не и за Двойка.

— Ама… О, не… Твоят сън, който предаде и на мен…

— Любовта, Радо. Дори споменът за нея е могъща сила. Нефилимите… — Крилан излъчи нещо змейско, близко до презрение — навярно никога няма да осъществят ТАКЪВ пробив!… Радо! Тя също ме сънува. Ще се възползваме от това.

Сега те сънува? — подозрително попита Радослав.

— Да. Чувам я.

— Ама… как така СЕГА? Времето нали тук и ТАМ тече по различен начин!…

— Времето ТУК и ТАМ, отнесено към къси периоди, не е линейно зависимо. Като за инженер ще ти го кажа така — ефект на нелинейни темпорални флуктуации.

— Защо?

— Знам ли. Реалностите трептят, осцилират. Представи си мърдащи гънки в реалността. Време-пространството шава, дипли се… За кратко е възможно времевите потоци да се синхронизират спонтанно.

> Само след единайсет котла ще сме се оправили от Преминаването! — високо изрече Алванд. — И ще можем да се върнем в нашата реалност!

Крилан поклати глава.

— Малко бъркаш, събрате. В човешкия свят-реалност лунният цикъл е по-дълъг. Жизнената ни енергия ще премине на по-ниски обороти. Ще ни трябват четирийсет тамошни дни, за да се съвземем и да сме в състояние да отворим обратен Проход. Освен ако не открием съществуващ преди това… Трийсет сола, Алванд. Няма как… Ако оживеем при Преминаването, разбира се.

Алванд замръзна и след няколко мига възрази:

> Не се съмнявам, че ще оживеем. Но на излизане ни очаква усукване. Гърловината на Прохода ще порази седем обемни разтега.

Познавам мястото — натърти Крилан и вдигна клиновидна брадичка към Радослав: — Ще издържиш, бате. Стискай ни палци да не си строшим чутурите и ще те измъкнем, като се върнем!

— Чакай малко… — окопити се Радослав. — Къде отивате?

— В Горната земя. Твоят и бивш мой свят. В околностите на София, към които имам сенчеста нишка. Сега там трябва да е двехилядната или около нея година. Да се обадя на родителите ти да предам поздрави?

Радослав хлъцна. Задиша като риба на сухо.

— А… защо не дойда и аз? — смогна да изкашля.

— Защото ще се измъкнем от затвора не през стабилен Проход. Ще минем през авариен пролаз. Претоварванията ще са на ръба на НАШИТЕ възможности. ТИ ще загинеш в пролаза.

— Не, чакай! Издържал съм на претоварвания…

— Не са гравитационни само, но и психически, душевни, вероятностни. Още си твърде млад витяк, за да ги понесеш.

— Но тогава!… — възкликна припряно Радослав и тутакси се усети.

— Да виждаш друг изход? — меко попита змеят, разпервайки криле.

Той неволно се огледа. Дребната кухина нейде из титаничната утроба на зертона му се стори още по-мрачна и непрогледна вън от фосфоресциращите сенки на диверсантите.

— Не — мрачно отвърна Дичо. Прегърбен се отдалечи и седна в същия ъгъл, където допреди малко Иван предъвкваше черните си мисли. Черни, черни, но от тях излезе нещо светло.

Само дето не за цялото ято.

Оръженосецът Крилан изпроводи човека-витяк с бърз поглед, прати му едно почти неосезаемо телепатично потупване по рамото и се извърна към съплеменника си. Срещна красноречивия му взор, късо въздъхна и повдигна рамене по стар, здраво вкоренен в маниерите му човешки навик.

— Да знаеш как ми се пуши — измърмори през зъби Радослав от кьошето си.

И трепна изненадан, когато в краката му тупна смачкан пакет „Лексингтън“ и стара бензинова запалка.

— Я!

— Пазя си го за спомен — поясни Иван. — Понякога го помирисвам така… за опресняване на паметта.

Радослав надникна в пакета. Имаше седем-осем цигари.

— Задръж ги. Може да са ти от полза. Сега трябва много бързо да те науча на нещо, Радо. Слушай ме внимателно. Не ме прекъсвай. Ще се опитам да ти преведа онова, което знам от Езика на мъдростта. Времето… не е стрела. Като стрела се проявява, когато се пресича със субективната реалност. Субективните реалности формират потока на дадена Действителност… Най-общо времето е поле. Хиперравнина. — Крилан се замисли за малко. — Не, отклонявам се. Така, важното за теб сега е да узнаеш, че тялото ти е генератор на сноп реалности, микрореалности. Едни на ниво атоми. Други на ниво молекули. Трети — от макроструктурите на тялото. Последните — в съзнанието ти. Всяка твоя съставка има собствено време, времеделене. Мозъкът е най-бавен, когато работи на ниво логика, артикулирана мисъл. Скоростта му на различаване на времето като стрела, разделителната му способност тоест, е секунда за секунда. Телесните функции са по-бързи, а заедно с тях и сетивата. Около трийсет хиляди пъти. Още по-бързи са биохимичните реакции. Но те са недостъпни за съзнателно контролиране, докато не си се развил до Мъдрец. Имаш заложби на Поет, но то не е достатъчно. Обаче като хем разрушител-Оръженосец, хем Поет-стратег, можеш да поемеш емоционалната си съставка, която е най-близо до душата-Съдба. Нейното времеделене е трийсет хиляди секунди за секунда спрямо телесното. Разбираш ли?

Дичо премига.

— Засега ми хрумва само това — промълви предпазливо, — че в рамките на един живот душата субективно живее… ужасно дълго.

— Правилно. Стотина милиарда години в нейното времеделене. Оттук и схващането, че тя е безсмъртна и вечна. То принципно е така… но не по начина, който е измислен или прозрян от хората. Главното е друго… Ти можеш да стесняваш и разширяваш времеделенето си. Вече си го правил в моменти на опасност. Но досега си влизал в бързото си собствено и бавното външно време. Ускорявал си възприемането на света. Сега трябва да се опиташ да направиш обратното. Да забавиш собствения си времепоток. За съжаление, ще пристъпиш към тренировките сам. Досега си ставал бърз, сега стани бавен. Така престоят ти тук ще премине по-бързо спрямо съзнанието ти.

— Нещо като хибернация?

— Именно. Една от много степени на съхранение. Биологичният ти часовник ще последва в своята си пропорция времеделенето на душата-съдба.

— Докъде мога да стигна с това забавяне?

— До вкаменяване. Като Верена в скалата. Обаче нейното състояние ѝ е било наложено отвън. Тя е успяла да ускори до почти нормално ниво съзнанието си, но е била твърде малка, за да накара и тялото си да излезе от бавното време. Ако ти стигнеш до такова забавяне… няма да можеш самостоятелно, също като нея, да се върнеш обратно към привичното ти времеделене. Това не е проблем, Мъдреците и обикновените воини, та даже и ние, двама оръженосци, които те чувстваме като наш приятел, бихме могли да те издърпаме към нормалното време. Обаче сега ти ще останеш сред врагове. Затова преценявай сам до колко бавни обороти ще слизаш. Почне ли да те „дърпа“ надолу като водовъртеж — излизай! Това е… — Крилан втренчено го гледаше. — Имаш ли някаква съдинка? Нещо малко, за двайсетина грама.

Радослав като замаян затарашува в торбата си.

Крилан взе чашчицата-напръстник и хмъкна:

— Вампирско граалче. Колко подходящо…

Алванд нещо правеше, извърнат към стената. Крилан му подаде напръстника. Каза строго на шашардисания Радослав:

— Ако си ранен… и то сериозно… ще изпиеш на екс граалчето. И в никакъв друг случай!!!

> Ето ти я — рече Алванд.

Напръстникът бе запечатан с тапа. Змеят явно беше отлюспил материал за нея от черупката на килията.

— Много да пазиш това! И не докосвай течността без нужда. Затворена е здраво, няма да протече. НЕ питай. Става ли?

Радослав леко въздъхна.

— Добре — и мушна чашчицата в паласката на граморския колан.

— И да не забравиш — продължи с напътствия Иван, — когато Мъртвият щит вземе да се отключва, ти ще усетиш началото, бъди нащрек. Защото, когато привършват с отварянето, полето не отслабва постепенно. Ще изчезне отведнъж. Да не направиш някоя глупост. Имаш пет секунди да подушиш кой влиза. Ако е приятел — ясно. Но ако е враг… опитай се да избягаш. Ако не стане…

— Пия си лекарство.

Змейовете размениха светкавични погледи. Алванд затвори очи. Кожата му започна да променя светлината, която излъчваше, ставаше по-оранжева. Крилан бавно кимна:

— Точно така. И заедно с това — стремглаво слизай в бавно времеделене! Запомни хубаво! Гледай да пиеш… „лекарството“ заедно със забавяне на времето си!

— За да се вкаменя?

— Ммм… не само. Ще изпаднеш в… състояние, при което ще си неуязвим, колкото е неуязвима една диамантена буца. Даже повече. Трудно ще те счупят или повредят. Могат само да се опитат да те изгорят при висока температура… но едва ли ще посмеят.

— Защо?

— Защото ще избухнеш. Със силата на водородна бомба. Не като МЕН или като Алванд при същата ситуация, но не мисля, че важиш под трийсет килотона. Да, Радо, не напразно всички наричат шарканите Слънчеви деца. Нефилимите знаят това, ОПАРВАЛИ СА СЕ.

— Утеши ме ти, няма що… — изпъшка Радослав. — Иване, момент… Кога ще… тръгвате?

— Веднага, Радо.

Радослав почеса буза с опакото на дланта си. Окончателно загрубялата змейска кожа бе грапава, поела хормоните на организма му. Мъжка змейска кожа. С частици слънце в нея. Зародиши на евентуална термоядрена експлозия.

Олеле…

— Радо, приятелю, аз дори да плюна на рисковете, но Алванд… Не знам какво се случи горе на метеорита, хабер си нямам какво си му приказвал, обаче оттогава си му симпатичен. Ще се бие за теб като дявол. И в никакъв случай няма да се съгласи да рискува твоя живот… Време е, Радо.

Дичо потисна плъзнала се по лицето гримаса. Притисна китки под мишниците, кръстосвайки ръце, за да укроти треперенето им, и кимна:

— Ами… чудесно. Колкото по-бърже, толкова по-добре. Ще завъртиш ли един-два телефона в София? Само предай поздрави и… излъжи там нещо, че съм добре и така нататък…

— Казвай телефоните.

— Ще ти ги напиша…

— Бележките няма да оцелеят в този Проход. Телата ни с Алванд — също.

Сърцето отброи удар, два, три…

— Иване!… Не!

— Да, Радо. Ще облечем нова плът в Човешкия свят, ще има доста излишна енергия за материализиране на меса и кости.

— Защо не ми каза веднага… Недейте да тръгвате!

— Радославе, ние няма да умрем. А и пролазът не е като Портата на смъртта, през която на практика дойдох тук.

— Но ти тогава умря… — едва не изхленчи Радослав.

— Не напълно. Сега дори няма да прилича на… онова. Спокойно, не ми е станало навик умирането. Не съм се пристрастил.

Радослав измъчено отвърна на змейската усмивка.

— Телефоните! — стана сериозен Крилан.

Младият мъж послушно ги издиктува.

> Дръж се, побратиме — каза Алванд. Водачът на ятото вече светеше целият като стъклен лампион.

Иван-Крилан пристъпи към него, жълта светлина заблика и от него, тръгвайки от гърдите и главата. Той подвикна към Дичо:

— Отмести се и затвори очи!

— Знам. Късмет.

И застана към другарите си гърбом.

Първо настръхнаха космите по цялото му тяло, някаква вибрация усука вътрешностите му и дори през клепачите, стиснати до болка, проникна светкавицата, от която Радослав инстинктивно се сви в очакване на адски гръм, който ще го размаже по стените!…

Ала остана тихо. Изчезнаха неприятните усещания, както и дъхът на незрима и страшна мощ… Самота закънтя ведно с тишината!

Младият мъж рязко се обърна.

В килията нямаше никой.

Той потърси с очи „Лексингтъна“, вдигна запалката.

— Слънцето да ви помага, пичове! — рече полугласно и щракна запалката. Намръщи се. Угаси я. И духна крайчеца на цигарата.

После доволно дръпна дима и го задържа в дробовете си. След първоначалното прилошаване почувства насладата от тютюна, кълбенцата дим, самия ритуал — забравени усещания. Усмихна се и си затананика беззвучно една руска песничка, за това, че щом има в джоба пакет цигари, значи все още нищо не е толкова зле…

С всяко дръпване цигарата се смаляваше, хипнотизиращото ѝ оченце припламваше, пръскайки наоколо искрица топлина и спомени — горчиви, радостни… и просто спомени.

Седем минути отричане от здраве, в името на удоволствието и усещането, че все пак си жив, все пак още нищо не е докрай зле…

Седем минути.

В казармата броеше времето на наряда в цигари — докато стоеше на пост, в звънящата мразовита тъма на януарския балкан, далеч от света, далеч от всичко, освен от себе си… и понякога това „аз“ бе плашещо близо… Точно както сега.

Май настъпи моментът за експериментиране с бавно времеделене, реши Радослав.

И опита.