Серия
Драконче (4)
Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,9 (× 45 гласа)

11.

Все още малкото пролетни щурци пееха вече съвсем сънливо. По черното небе се забелязваха звездни кръпки и се усещаха ниски облаци.

Радослав сподавено смогна да произнесе:

— И сте извършили всичко това…

— Да, Радо. Всичко ТОВА.

— Но как… защо…

— Атлантите на практика представляваха една-единствена НЕ-личност, един организъм с единно съзнание — жив пример за опасността от директна телепатия без мисловен език-посредник, език-бариера, език-съхранител на отделната личност. Този Велик атлант не беше личност, защото няма личност без общност, която да накара личността да не мисли, че всичко, дето хвърчи, се яде. Великият атлант не беше зрял. Имаше ценностна система на разглезено дете, добрало се до опасно оръжие за масово поразяване. Беше решен да се сражава, докато не постигне целта си. Да „опитоми“ шарканите. Или да ги избие до крак. Или да загине сам. Подценихме началото на процеса на телепатично свързване на човешките мозъци. И се изправихме пред перспективата периодично да избухват войни, всяка следваща — по-разрушителна от предишната. Мъдреците посочиха, че най-вероятно накрая ще загинат и двете раси, хората и шарканите. Мислехме шейсет тина, Радо, близо осемдесет човешки години. И накрая Тингът със съжаление прие, че нямаме друг изход, освен да дадем на кроманьонското човечество втори шанс.

— Като ги убиете.

— Като отстраним и съхраним още незаразеното, здравото. Преди това давахме убежище на бежанци от колективното същество, наречено Велик атлант. И с всеки емигрант се убеждавахме, че поразените от чумата на безрезервното мислесподеляне не могат да бъдат излекувани… Когато ятата връхлетели, всеки шаркан е имал ясно съзнание, че трябва да намери колкото може повече души, които да пощади. Това е било лесно — нали четем мисли. И все пак… оказа се… че почти няма полово зрели атланти за спасяване. По-голяма част от възрастните бяха евакуирани на Кашеп. Заедно с оцелели от геноцида на кроманьонците прафамо-граморски племена. А децата разселихме по целия останал свят…

Радослав гледаше в нищото пред себе си. Крилан безизразно продължаваше да говори:

— Сетне ятата разрушиха Атлантида напълно. На третия ден от началото на атаката ни… Атъл-Ди-Ин вече бе станала част от дъното на Атлантика. А ние… моите предци, предците на Алванд и Верена, ние се отдръпнахме от Земята. Защото по неволя се превърнахме в богове за оцелелите хора. Ние сме най-древните човешки божества, Радославе. Стъписахме се от това. А остана и споменът за ужаса от действията ни. И едва щом младите постатлантични цивилизации укрепнаха, масово напуснахме Земята. Драстично ограничихме контактите си с родния ти свят, Радо, отстъпихме ви го с надеждата, че следващият опит на човечеството няма да бъде толкова злощастен. Че ще пораснете. Отделни шаркани обаче останаха да бдят над вас, защото го сметнаха за свой дълг. Давали са ви крило през цялата ви последваща история. Но го правеха внимателно и със съгласието и съветите от Голямото ято в Долната земя, защото никой не пораства свободен и разумен, докато седи на сянка под нечие крило, нека дори да е най-благосклонното крило. Разбираш ли, Радославе?… Не се оправдавам от името на расата си. Направихме каквото трябваше да се направи. Не от мъст за нападението на Великия атлант. Не вземахме живот като разплата за смъртта на нашите змейчета. Изпълнявахме съдбата си, бранехме Равновесието. Бихме отстъпили в по-далечни реалности, ако Атлантът можеше да заеме нашето място, да поеме нашето бреме на Пазители на света. Но Атлантът не беше куче за стадото, а вълк-единак, убиец, даже не прогонен от глутницата си, а изял своята глутница. Разбираш ли ме, Радо?

Колко мъка се изисква да отвориш уста…

— Не знам — изпъшка Радослав. — Не знам дали разбирам. Не знам дали приемам. По дяволите! Одеве говорихме за нефилимите, тия изверги, а сега се оказа… За една нощ сте унищожили… стотици хиляди хора…

— Около три жълти дузини — сурово уточни змеят Крилан. — Малко над сто и седем милиона души. Отвлякохме точно две жълти дузини невръстни атлантчета, които да продължат вида хомо сапиенс.

— Боже!… Но това… е престъпление, Иване. Геноцид!

— По-лошо. Беше грешка.

> Дълбоко съжаляваме, побратиме — отвори уста и Алванд.

Радослав местеше трескаво поглед от единия шаркан към другия.

— Поне… осъзнавате колко… колко ужасно сте постъпили…

— Да, така е. В операцията загина едно дете.

* * *

Дичо се върна. Близо земен час бе обикалял около храма, за да се успокои и да смели чутото.

Да се примири с това, което знаеше.

Когато скочи на крака и се втурна в тъмнината, Алванд подхвръкна подире му, разтревожено телепатирайки нещо утешително и извинително… Нито едно от посланията му не заприлича на вик: ще те видят атъланите! назад, редник, това е заповед!

Командирът, според вече по-трезвата оценка на Дичо, бе постъпил непрофесионално. Беше показал по-голямо безпокойство за душевното състояние на един член от ятото от задължението си да осигури успех на операцията.

Не знаеше дали да се чувства благодарен за това. Твърде ясно си представяше как хиляди змейове като Алванд връхлитат над човешките селища, плюят мълнии, секат с криле, трошат кости с опашки, късат с нокти бронзови щитове, пречупват с челюсти копия. В бръснещ полет преминават над панически хукнали в безредие тълпи, изтръгват от майките и бащите бебета и малки деца, пътьом погубвайки родителите им… Какво от това, че после държат малчуганите нежно и треперят косъм да не падне от главите им!…

От небето над Атлантида продължават да валят дракони, които опустошават богатата страна на колективния човешки разум. Всяка глава е прозрачна за немигащите им очи. Надничат в ума на клетника, който бяга, или който е замръзнал от ужас, или се е сврял в миша дупка, за да се спаси от гнева на шарканите… не, не е имало гняв, само студена решимост да се довърши онова „което трябва да се свърши“. Прозират съзнанието на този или онзи човек и избират — ти ще живееш, а ти, ти, ти и ти… Струя пламък — бягащият пада като безформена купчина пепел. Замах с крило, нокът или опашка — главата на вцепенения от страх тупва в нозете му, защото не е съдържала никакво оправдание, никаква причина, никакъв повод да бъде пощадена.

Милосърдието в онзи далечен ден, от който шарканите въвели новото си летоброене, се е проявявало в бързината на убиване на обречените. Бърза, светкавична смърт — за по-малко страдания, по-малко страх, по-малко писъци…

Дракони пикират към древна Атлантида. Змейските майстори на магията разцепват океанското дъно, островите се пукат от земетръси, вълни помитат колиби и дворци, мостове и пристанища, измиват пролятата кръв, завличат в лоното си милиони трупове, сушата потъва — стотици хиляди кораби „Титаник“.

От високото, защото змейско е да летиш ВИСОКО, надолу гледат жълтите Алвандови очи. И когато последната вълна се схлупва над унищожения континент… или архипелаг… в тези очи се мярка облекчение — всичко свърши.

Свърши.

Защо не са промили мозъците на „спасените“ после? Защо са допуснали да остане памет за невъобразимото клане? Защо са почели гибелта на атлантите с нов календар?

Защо са пренесли спомените за деянието си в друг свят-реалност, не са заличили писани и рисувани легенди за стореното от тях?…

Не са го мислели за престъпление?

Напротив — ЗНАЯТ, че е престъпление, но не се срамуват? Или именно защото се срамуват, не посягат към истината? Държат я пред очите на внуците си, за да помнят и те? За да се срамуват? За да се гордеят?

Змейска логика. Змейско разбиране за добро и зло.

Зад гърба си чу как Крилан почти грубо подвикна на събрата си: остави го! ще му мине…

КОЕ ще ми мине, Иване?…

Съвсем неволно вървеше в кръг около храма-легенда. После изведнъж разбра какво го държи като вързан с верига.

Беше тънкият зов на Рауни.

Дядо-Радановата сабя не усещаше близостта на младия си господар и тънко викаше в необичаен мисловен диапазон. Кой знае защо беше сигурен, че нейният зов ще остане незабелязан от нефилимски детектори.

Все пак заклинавал я е колобър. Човек.

Все пак знаем и ние нещо повече от шарканите.

Дичо се върна. Седна между двамата змея, които видимо се отпуснаха, когато се появи. Рауни замлъкна.

> Сабята ти се тревожеше за теб — каза Алванд.

— Усетих.

Мълчанието се проточи. И тримата проследиха припламнали във висините метеори. Крилан положи глава на лапи и затвори очи. Алванд остана известно време като сфинкс на пост, но накрая и той се приготви да спи. Радослав бе сигурен, че и двамата му другари всъщност остават будни и следят всеки полъх откъм него.

— Иване?

— Радо, спя.

— Не ме баламосвай. Не спиш.

— Опитвам се.

— Дали Атлантида може да се повтори?

Крилан отвори очи.

— Откровено или деликатно?

Радослав само скръцна със зъби. Крилан не се смути, тонът му изобщо не бе шеговит и змеят продължи също толкова сериозно:

— Едва ли. Поне се надявам. Не би ни спряло това, че ще дадем жертви, както се е случило в Атлантида, за да спасим ВСИЧКИ деца. Защото в съвременните условия хората имат повече средства да ни причинят определени вреди. Просто е твърде снизходително да се дава втори шанс на атланти. ТОЗИ път, ако на Земята сгазят лука, ще последва истински геноцид.

— Има ли алтернатива? — Дичо унило се запита защо този път шарканът не реагира. Никак.

— Има. Да сме търпеливи. Да разчитаме — ако не на разума в човешките глави, то поне на това, че желанието на човеците да извлекат изгода ще надделее. Разбира се, ново нахлуване в Долната земя ще бъде смазано незабавно. Засега не виждаме кой би се решил на подобно безумие. Ала печални тенденции се наблюдават… Отделните личности сред хората може да са ценни и разумни, дори осъзнати, но обществата много рядко се държат разумно. От алчност, от високомерие, от завист — винаги ще се намерят организации, в това число и държави, които да се съюзят с проникнали оттатък нефилими. Също както стана в Борея. Защото от една страна във вените ви тече кръвта на атлантите и тя може да зове към отмъщение, но същата кръв носи и спомен за последиците от такава стъпка. Питай някой път Мъдреците какво мислят по въпроса. С удоволствие ще ти обяснят. Друго?

— Как така нищо не е оцеляло като исторически предания за всичко… това?

— Останало е, Радо. И то много. Хвани коя да е митология и ще откриеш сума ти полезна информация, а и сега вече имаш ключа да я разгадаеш. Проблемът е човешкото самомнение, което отхвърля горчивите поуки, винаги търси начин да заобиколи забраните, които няма как да се заобиколят. Не е като мама да каже, че не може, пък баба да даде… ИМА невъзможни неща. И не е неразумно, нито признак на слабост да приемеш, че съществуват естествени ограничения. Глупаво е да блъскаш по нарисувана затворена врата, след като зад гърба ти има цяло поле да тичаш на воля… а редом — съвсем гостоприемно открехнати порти… Как си, Радо?

— Претръпнах.

— Казах ти, че няма да е сладко.

— Каза ми. Ама на̀. Иване… Ти как го прие?

— Хм! Как, как… като руски интелигент гражданската война — своите бият нашите, те така.

— Съжалявам, Иване.

— Съжалявай себе си. И ти имаш люспи по гърба си.

— Май само меда съм им приел, не и жилото…

Радослав се напрегна.

— Лисица, не се коркай.

Шум в треволяка. Дичо присви очи и видя топъл блед силует. Животното се отдалечаваше в ленив тръс. Успокои се. Помисли си, че по същия начин се усеща облекчение, когато повърнеш излишъка пиячка. Само дето сега нищо не бе повърнал от ума си. Всичко си беше там, в паметта му.

— Алванд смята, че имаш право да се откажеш от участието си в операцията — заяви внезапно Крилан. — Каза, че никой няма да те упрекне. Каза, че ще те заведе обратно на Ишчел и ще свидетелства, че си изпълнил изпитанието.

Радослав се озърна към Командира. Алванд наистина спеше. Нащрек, готов да се пробуди за частица от мига и да встъпи в сражение, да отговори на въпрос или да провери местността, но въпреки това сега спеше.

— Казах ти, че има змейски нерви — подхвърли Иван-Крилан.

— А ти какво мислиш?

— Аз? Не питай МЕН! Аз съм душевно уродливо шарканче с недобити човешки комплекси за малоценност. Аз не съм толкова ларж като тоя хлапак, дето ни е Водач. Аз съм ЗЪЛ, Радославе. Аз не ти признавам изпитанието. Но… не бих си мръднал опашката, за да оспоря пред Тинга, че си го издържал.

— Тингът ще го признае?

— Питаш! За някои неща сме ясни като… като не знам какво. Като вчерашен вестник. Щом Алванд, дето по лични причини трябва да е заинтересован да се провалиш, тоест БИ БИЛ заинтересован, ако беше човек… да продължавам ли, Радо? Езикът ме заболя да ти меля приказки. Да не съм ти кречетало неуморно!

— Не ми е хрумнало дори за секунда да се отказвам.

— Не бих ти проговорил повече, ако се беше отказал.

— Тогава какъв е проблемът?

— Проблем ли има?

Беше момент да се засмеят. Не се засмяха. Изучаваха мрачно нощта.

Радослав се намести по-удобно и тихичко възкликна:

— Ваньо!

— Какво бе, мъко моя?

— Мръднах крилопатериците! Ето, пак!…

— Голям праз — изръмжа Крилан. — Тоест, браво де, голям ще пораснеш. Юнак си, Радо — добави шарканът топло. — Заслужаваш си и люспите, и двата крака. Я дай една постна питка, че нещо огладнях, а не ми се пасе от това сено наоколо — пълно е с буболечки!

* * *

Пролет. Дните наистина са по-дълги.

Преди зората да се превърне във видело, ятото напусна мегалитния храм-легенда и пое през равнината. Тревата се оказа далеч по-висока и гъста, приличаше повече на диворасляци папур край някое блато. И наистина, приликата бе недотам случайна — по овразите, нарязали платото, църцореха малки и големи ручеи. Алванд обаче водеше диверсантите покрай размочурени участъци, стъпваха по сухо и твърдо. Понякога се натъкваха на гнездовища птици или животински бърлоги. Птиците надаваха тих крясък, но оставаха учудващо спокойни. Дребни зверчета изпровождаха със сънливо надигнати глави двата змея и човека. Радослав бе сигурен, че сам-самичък би предизвикал олелия сред пернатите и шумно бягство на животните. В присъствието на шарканите обаче всичко живо оставаше спокойно, настрани притичваха само някакви ранобудни гущеровидни създания.

Просветля.

Утрото бе сумрачно, облаци заплашваха да се тръшнат върху земята.

При изгрева на Янкул денят се развиделя, небето се поизчисти.

— Ваньо, колко още има да маршируваме?

— До победата.

Ставаше все по-топло. В гъсталака Дичо не виждаше нищо, освен гигантската трева и теменуженото кашепско небе. Стеблата сухо шумоляха. Изпърхваха чудати водни кончета с пеперудени криле.

Диверсантите спряха да се огледат и да пуснат още една група Цветни сенки пред себе си, в брега на дълбоко дере, подкопан от пресъхнал ручей.

— Накъде вървим?

— Право към планината.

— Бая далеч се оказа!

— Трудното предстои. По мръкнало ще прекосим каменен сипей, точно като витошките морени е, само че прелет и нещо широк.

— А къде са Владетелките според разузнаването ни?

— В планината.

Във планината?

— Аха, навярно са там.

Още три или четири часа през овразите (Радослав неволно се стараеше да диша по-тихо, усещаше, че е глупаво, но след двайсетина крачки отново спотайваше дъха си), и тревата започна да оредява, скупчваше се на отделни гъсталаци и отстъпваше към дъната на деретата. Бреговете им се пооголиха, личаха ивици геоложки пластове.

Оврагът кривна и над тях изведнъж надвисна каменен мост. Змейовете спряха, снишиха се към земята, дори легнаха по корем с напрегнати лапи, плътно прилепени към зъбчатите гърбове крила и изпънати шии. Опашката на Алванд се извиваше в осморки и разсейваше Радослав.

> Чисто е — прошепна Водачът.

Въпреки това продължиха към моста пълзешком. Според Дичо рицарските ботуши прекалено гръмко скърцаха в камъните, подаващи се като гъби от песъчливия терен по дъното на дерето.

Сянката на масивната — а може би и монолитна — арка ги покри. Към основите на моста се издигаха широки груби стълби. От пукнатини стърчаха лилаво-зелени тръни. Нещо похлопваше на пресекулки отгоре.

Крилан и Радослав се закатериха по единия терасиран бряг, Алванд по другия. През петнайсетина секунди си разменяха бързи погледи.

След няколко минути надникнаха от двете страни на моста.

Нещо като парцаливо плашило стърчеше на прът от бордюра-парапет на моста. Вятърът мързеливо размахваше дрипите му, ръждива катарама от премяната на чучелото потропваше в пръта.

Широкият мост бе разделен на две неравни платна. В средата на по-тясната част — Дичо реши, че е пешеходна — едва-едва се влачеше затлачено поточе по издълбан в камъка улей. Коритото на ручея очевидно се нуждаеше от почистване — миришеше и във въздуха над него танцуваха мухи.

Пътят, който преминаваше по моста-акведукт, идеше от високата камъшовидна трева на платото и след широк завой влизаше покрай бостани и градини в малко градче — може би двеста-триста къщи. Тъкмо заради размерите на домовете Радослав реши, че местенцето е твърде стилно, за да се нарече село. Не приличаха на нищо познато, като че ли тухлени, измазани с вар, варта — инкрустирана с блестящи раковини. Тесните прозорци, високи от основите до кръглите стрехи, бяха имали цветни стъкла, сега разбити.

Къщичките бяха безмълвни. По някои личаха следи от разрушения — стенобитни машини?…

Алванд подуши.

> Тук не е имало битка — отсече.

— Избягали? — с надежда попита Радослав.

Змейовете премълчаха.

Едва ли… отговори си младият мъж.

Водачът тарашуваше из околностите с взор на граблива птица.

> Ще заобиколим по задните дворове — реши той накрая, — а после ще вървим успоредно на друма, през смърчовата гора до грамадата. Тъкмо след залез ще пристигнем… внимавай!…

И тримата настръхнаха и се заозъртаха.

Само за един безкрайно къс миг нейде из развалините нещо бе трепнало — нечие присъствие.

Оцелели? — излъчи Крилан.

> Бихме ги подушили веднага.

Сега няма нищо… — Дичо усърдно сканираше градчето.

Скриха се. Мислещит.

> Противник.

Не е задължително…

Прав е командирът, сабята ми е разтревожена!

Значи, МНОГО ще внимаваме.

Отминаха минути. Сетивата на змейовете пресяваха всяко камъче и всяка буболечка сред развалините. Присъствието не се повтори. Алванд направи някакъв неразбираем жест и по котешки се запромъква по дъга, за да излезе странично на близката сграда.

Радослав загримасничи към Крилан, но змеят само разклати опашка. Продължиха да се взират във всички посоки. Дичо крадешком избърса пот от челото си, бъркайки под шлема.

Все още полупълзешком, но много по-отпуснато от преди малко, Алванд се връщаше назад и помръдваше краищата на крилете си: спокойно, нещо нервите ни подлъгват, момчета.

— Хайде да се махаме оттука, Радо — гласно прошепна Иван-Крилан. — Заднешком, заднешком и шмуг през бостаните, а после…

Атаката е безшумна.

Още съвсем сега Алванд отстъпва от разбитите къщи, и в същото сега той вече се бори с половин дузина противници.

Крилан още не е спрял да говори, а опашката му разсича двамина нападатели, уви, от втората им редица — първите изскочили са успели да се метнат на гърба му.

Цели две секунди Радослав остава вън от мелето. Почти без звуци от гърла на биещите се, само шум от движения, тупване на тела, щракане на зъби, фучене на остриета. Оръжията на неприятеля — очевидно хладни, ала нито са мечове, нито секири — напомнят на всичко режещо, сечащо и мушкащо, като дръжките са поставени по начин, който превръща „сечивата“ в ръцете им в грамадни боксове.

Рауни вече бе в ръката му и потрепваше готова за сражение. Радослав виждаше врагове от трите си страни, но с кожата усети, че има противник и зад гърба си.

Може би познатото му някога извън реалността на Долната земя разтегливо време му даде възможност да разгледа нападателите и да разбере, че никога досега не е виждал подобен народ. Нещо в силуетите, стойката на телата или нелишените от изящество дрехи накараха Дичо да обърка противниците със самодиви с кукерски маски. Но кафяво-черната козина растеше от лицата и по откритите части на крайниците. Върколаци?

Сабята не му даде възможност да мисли повече. Камъкът заблестя жарко с отровнозелена светлина — звън на метал отбеляза включването на нов участник в схватката. Рауни по собствена воля заскача от едната в другата ръка на Радослав, покри господаря си с прозирно ветрило от остра стомана. Четири или пет секунди нито един от четиримата противници не сколаса да намери непокрит от халосията участък и поне да докосне доспехите на Радослав с рогата, шиповете и режещите полумесеци на оръжията си. Не смогнаха да смутят и ритъма на неговата отбрана.

Тогава скъсиха дистанцията. Четирите същества заклещиха Дичо, който не смееше да се поддаде на порива на Рауни за настъпление. Ограничиха пространството му. Мяукащо-оглушителният звън от срещащи се остриета ускори темпото от ковачница до нискооборотна турбина.

Още пет-шест мигновения и Дичо осъзна — ще го смачкат, ако не атакува. Поколеба се и тъкмо остави избора на сабята, когато ревящо платнище пламък погълна трима от противниците му. Рауни замря за част от секундата в положение стисната с две ръце пред корема на Дичо и с връх, насочен към гърдите на незнайното същество. Радослав се напрегна да тласне сабята право в слънчевия сплит на врага си. Тялото му знаеше как — бе хватка от тренировките по кендо преди вече много, много време…

Създанието нямаше броня. Свободно, неопределено на цвят наметало се мяташе насреща му с орнаменти от заплашителни по форма руни. Дълга кафеникава коса се развяваше, сплетена в безброй тънки плитки като сноп змии, и се сливаше с късата кадифена козина на плоското лице. От сивкавите ириси на тесните, сякаш азиатски очи струеше пресметлива злоба. Вместо нос зейваха и се затваряха лунообразни цепки под скулите. Долната челюст не оформяше брадичка, бе твърде тънка, леко отворена. Черен влажен език, подобен на жило, се гърчеше между ситни остри зъби.

Въздухът пред съществото едва забележимо се огъна като сапунен мехур, плъзнаха дъгоцветни изкривявания. Магическият щит блокира сабята на Радослав и противникът устремно замахна с оръжието си. Движеше се изумително бързо, ловък и гъвкав като човекоподобна невестулка.

Остриетата издадоха скърцащ писък в металната черупка на Радослав, рогата на оръжието се извъртяха, натиснаха… и отскочиха за нов удар, след като не успяха да пробият доспехите от раз и да разкъсат плътта.

Ако някоя небронирана жертва бе на мястото на Дичо, сигурно вече би се гърчила в прахта, изкормена със зигзаговиден разрез от слабините до слънчевия сплит, но и с разтворен като гардероб гръден кош. Всичко това с един замах! Но макар смъртта да не прониза ризницата, Радослав ахна и дъхът му спря — през бронята все пак мина НЕЩО, което опари змейските люспи и го поля с остра болка. Това бе омразата на съществото, тя избухна като черен пламък в главата! В очите плувна кървава мъгла.

Рауни бе тази, която спаси господаря си от тежко нараняване, а може би и гибел. Изведнъж Радослав видя демоничния си враг през окото на сабята. Забеляза как по острието на халосията блести тънка ципа мараня. Дневната светлина се отрази в сабята, сякаш в локва с капнал в нея бензин. Оръжието улови болката на господаря си, усука я като бич от сляп гняв и запрати изтръгнатата от човека енергия в режещата си част.

Къс скок — или енергична мълниеносна крачка, тласък с целия корпус от бедрата към ръцете, и върхът на Рауни проби заклинанието. От корема на Дичо през гърлото излезе безформен крясък, все едно него намушкваха. Единайсетвековната стомана се заби в ямката между ключиците на съществото.

Отмъстителната Рауни кривна, завъртя се в раната, накара ръцете да се изнесат вляво, късайки шийните артерии на врага, после халосията се отметна далеч настрани, като че бягайки от пръските удивително ярка кръв, подобна на хвърлени във въздуха рубинени мъниста.

Очите на сразеното създание угаснаха отведнъж като изгорели крушки — в азиатските цепки изчезнаха ириси и зеници, мръсносиво желе се стече от кухините като сълзи и потече по козината на лицето. Съществото залитна и с разперени ръце тупна по гръб — някак леко, сякаш нямаше тегло. По тялото пробягаха конвулсии. Почти заедно с трупа рухна на колене и Радослав. Задъхваше се и се давеше, с безсилна длан се мъчеше да отвори забралото на шлема.

Усети, че убитото от него съществото е женско, интелигентно и жестоко. Усети внезапно избухналата в противничката му мразовита агония, отпи от нея, все едно бе вампир и сучеше от раната на още потръпващо тяло. Усети, че неприятелката е умряла, преди сабята да я прониже. Знаеше причината. Не ударът на Рауни, въпреки че именно халосията предизвика изблик на енергия от тъмната страна на господаря си, погуби незнайното същество.

Гневът му, НЕГОВАТА жажда за унищожение, кристализирал порив на праисторическия ловец в Радослав — този безплътен пестник изтръгна живота на злобното същество… а сетне сабята обезобрази празния съд на убитата душа.

Не се убива лесно с душа, Радо! Ставай сега! Отстъпваме!

> Радослав, назад!

Сабята навярно му шибна плесница да дойде на себе си. Той заотстъпва, все още превит от потреса на толкова интимно докосване до чужда Смърт.

Обстрелваха ги.

Призрачни стрели пронизваха въздуха, създавайки краткотрайни ивици безмълвие и усещане за мъртвешки студ. Змейовете отговаряха с вълни топлина, също невидими, шмугвания жар, които избухваха в реални пламъци, щом докоснеха цел. Няколко такива огнени кълба разпръснаха пепелта на улучените стрелци и странично засегнаха мнозина. Едно ранено създание не изпадна в несвяст и над града като свредел се изви нисък гръден вой, гъст като камбана и лепкав като ужаса пред небитието.

Радослав не се усети веднага какво прави.

После се завари да надава вопли, пригласяйки на ранения. Крещеше заедно с него, в един глас. И пак не той, не неговата воля и ум реагираха. Змейската кожа го накара да се надигне над ниските дувари и почти наслуки да насочи Рауни като пушка към ударения пищящ враг… Не беше наслуки. МНОГО добре усещаше къде агонизира онова създание, защото то бе БЛИЗО — в самите нерви на Радослав, като гноен цирей, като сол в рана, като прогнил кътник в три след полунощ, а где що има аналгин е изпито без полза!…

И заради това нямаше как да не улучи!

Сабята изплю светкавица, която изпращя оглушително и ударната вълна доизби цветните витражи на околните къщи. Раненото изчадие млъкна. Дичо го съзря с ъгълче на окото — сгърчено, обгорено, приличащо на маймунка — да ти се скъса сърцето от жал!

Залягай бе, Радо! — изкрещя телепатично Крилан. — Еби им майката, тия нарочно ти натрапват болката си, за да ти е трудно да ги трепеш!

Съвсем близо до шлема призрачна стрела встъкли въздуха и бузата на Радослав онемя от студ само от полъха, създаден от смъртоносния заряд.

> Радослав, веднага назад… Крилан, поеми!

— Радо, готин, търчи под моста, оттам по деретата! — ревна на глас змеят.

— А вие?!

— И ние!!!

В казармата Радослав ненавиждаше патешко ходене. Е, трудно би се намерил някой боец в целия тогавашен Варшавски договор, който да обича патешкото ходене. Ала в момента той благославяше това упражнение за чанч, защото му се наложи да бяга полуклекнал.

Успя да направи не повече от седем-осем метра, когато мускулите на краката запищяха от млечната киселина — химикалът на изтощението. Той залитна напред и, за да не се просне по очи, се отблъсна нагоре. Скокът продължи, на гърба изтрещяха патеричните криле и Радослав вече летеше, планираше като десантник с ламаринен парашут. Уви, отчайващо ниско — може би метър и половина, нека два, като неизбежно и най-много след половин хвърлей щеше да забие глава в някое препятствие.

Бутам те, само се дръж! ШАВАЙ наляво-надясно, не ставай лесна мишена!

Дичо кривна встрани, люшна се панически във въздуха, пак се върна в уговорената посока на отстъпление. Неопитността му помагаше да поддържа хаотична траектория — и призрачните студени стрели го подминаваха.

И навярно щяха да го подминават докрай, ако не бе една негова глупава грешка.

* * *

Радослав можеше да се провре през портата, без да присвива криле. В последния момент обаче му се дощя да прелети отгоре, над арката.

Стрелата само го драсна — плъзна се по плешката и отплесна. Но бронята на улученото място в миг стана трошлива като порцелан и слаба като станиол. Цялата лява половина на гърба се вдърви след краткото ледено опарване, тънка стъклена болка смути и забави пулса, в устата се появи кисело-горчив вкус. С внезапно тъпо безразличие той съзерцаваше твърдия друм под себе си. Мозъкът му изтръпна, а белите дробове сякаш се напълниха със скреж.

Змейовете се изравниха с него, летяха заднешком и отвръщаха на леда с огън. Подхванаха го от двете страни, преди да е паднал, стиснаха здраво и ускориха. Тутакси техен дружен залп мълнии превърна крайните къщи на градчето в нажежен ад. Те използваха стената пламъци за прикритие и се стрелнаха назад към обраслия лабиринт от дерета. Ударната вълна от ускоряването вдигна облаци прах.

Успяха да мярнат как в противоположна посока се втурват сътворените от готова капсулирана магия сенки-двойници.

За няколко секунди префучаха под моста и завиха към гъсталаците. През цялото време на бягството Радослав се мъчеше да не потъне в безсъзнание, колкото и измамно-примамливо да го теглеше да заспи… заспи… заспи…

Да заспи, докато всичко не се оправи само̀.

* * *

Той още виждаше наоколо сякаш през вода, чувстваше се като удавен в течен памук и сънливостта му пречеше да мисли и реагира навреме. Усети, че е като в алкохолен нокаут, но състоянието бе далеч по-гадно и лениво, далечно…

Въпреки закъснялото възприемане на случващото се със и край него, Радослав опита да протестира, когато след шеметен, мъглив и нереален за смразените му сетива полет на ниска височина, шарканите се укриха в някаква бърлога с брадати корени, провиснали от рохкавия пръстен свод. Там Алванд бързо прегледа раната и я захапа.

— Не…

Стори му се, че го е казал енергично, но вероятно бавно и провлачено бе прошепнал. Чувстваше като през упойка зъбите и езика на дракона в плътта над ребрата по гърба си.

Алванд го пусна и отстъпи.

Слаб, сякаш парцален, с постепенно избистрящо се съзнание, Дичо обаче веднага забеляза каква промяна е предизвикала операцията у змея. Алванд за секунди стана по-ъгловат, дръглив, с помътнели люспи и не толкова чисти на цвят очи.

Той изхрачи нещо на земята, после хъхрещо рече:

> Какво „не“, Радослав… Ако допусна да загинеш, как ще погледна Верена’рауни после…

Заседналите в тялото му остатъци стрела — остри късчета гранатен шрапнел — се топяха изплюти и в пукнатините по почвата се стичаше мразовито облаче пара.

— Не бе, глупчо… ти си… командир… губим боеспособност без тебе…

— Той по-лесно ще преодолее прокобата на стрелата, Радо. Иначе трябва да те чакаме да преболедуваш… Лошото е — обърна се Крилан към Алванд, който беше прилегнал и наистина имаше вид на болен, — че ми заприлича на белязващо острие.

Другият змей само кимна и притвори изтощено очи.

— След няколко ури ще е на крило — припряно обясни Иван-Крилан. — Алванд има достатъчно тренирана воля да впрегне организма си за съпротива.

— Ваньо, да не… ни… намерят… достатъчно далеч… ли сме…

— Да, подгониха Сенките ни, не се тревожи.

— А… какво… значи това… белязващо…

— Потрай малко. Как се чувстваш?

— По… добре — усмихна се слабо. — Като дъвкан… от ламя…

— О, не. Много по-добре си от това!

— Кажи… де…

— Стрела, която не убива… веднага. Гадно изобретение. Убитите ги зарязват, но ранените ги мъкнат на гръб. Такава стрела изважда от строя не един, а двама, че и трима, прави ги лесна плячка за потеря. Лошата новина е… че и като се оправиш, в един миг може пак да последва пристъп, най-неочаквано. И ятото пак ще почне да куцука с едно крило… Но командирът е добър Лечител за Оръженосец, нали има ламийски гени, сигурно ще ти се размине.

— Съжалявам… Ваньо. Сега… станах… наистина най… слабото звено в ятото…

— Като оздравееш, напомни ми да ти тегля един пердах за тия дрънканици!

— Какви… бяха тия… твари?

— Няма човешка дума за тях. Хората май никога преди не са познавали подобни изчадия. Граморите им викат демони-вестители.

— И какво представляват…?

— Ами видя ги що за стока са… Нощни ловци, живомесоядни. Когато се чувстват застрашени, насила споделят с врага си своя страх, внушават му своята болка… ти го изпита на гърба си, мисля, че случайно, на шарканите тия не могат да въздействат с номерцата си, затова и не опитват… Раненият не пищеше към теб, просто агонизираше. Виж, демоните-вестители обикновено не нападат други разумни народи. А по-чувствителните от тях, които отдалеч долавят страдания на смъртно болен, отиват при него, за да му съкратят мъките. Ако не ги изпревари Лечител, разбира се… Затова им викат вестители. Призоваващи смъртта. Видя ги колко са бързи, някои кашепци дори ги мислят за безплътни духове, толкова рядко се мерват пред нечий поглед. Само са ги чували, те нарочно стенат и вият, дават знак, че идват да уморят дразнещия ги с болката си нещастник… Ако се опиташ да погледнеш безпристрастно, ще разбереш, че вършат полезна работа — даряват лек край на ония, които са безнадеждни. Случва се Лечителите да са безсилни пред болките…

— Какво те… тревожи, Иване?

— Не мога да разбера какво правят тук — призна неохотно змеят. — Повечето от демоните-вестители обитават крайбрежието на Южния полярен океан, кашепската Арктика. Там е по-топло от земното Приполярие, все едно като в София през март…

— Съюзници на атъланите…?

— Чувам, че вече не говориш като дух на спиритичен сеанс. Това е добре… Не… Не знам… малко вероятно. Демоните-вестители са от онова малцинство кашепски племена, които отказаха да се включат в Похода. Но мразят нефилимите като всички останали, патили са си от тях… Проблемът е… че са доста вероломни, не дават клетви и обети… само на ламите имат доверие, но даже и Сестрите не успяха да ги склонят да се изправят срещу Врага заедно с всички. Темерути. По̀ са трудни и от вампирите.

— Как вият само… — потрепери Радослав. — Онова, което мреше, леле… Знаеш ли, този техен вой… сетих се за думичката. Банши.

— Банши?

— Скандинавски или келтски духове. Вият, когато някой умира. Точно както ти каза.

— Хм. Не съм знаел за такива… Бре, значи родствени на Призоваващите смъртта племена все пак са познати на човечеството… Пак ли ти прилоша, бате?…

— На онази все едно ѝ откъснах ларинкса с голи зъби… — изхълца Радослав и отново се задави, мъчително запреглъща всяка поемана порция въздух.

— Е… — каза омекналият Крилан. — Да. Кофти. Не е много уместно, но пак имаш да черпиш, приятел. Извърши първото си убийство като истински шаркан. Да, Радославе. Друг път, дори да не убиваш банши, отново ще ти е зле. И ние чувстваме почти същото, когато отнемаме живот. И не се опитваме да вземаме мерки против това. Така имаме повече гаранция, че когото сме набелязали за убиване, той наистина не бива да живее. Не че не заслужава. Никой не заслужава поначало. Животът се дава в аванс, чак към края му може да се каже дали си бил достоен да го живееш. Само че когато някой върши Зло, когато му ХАРЕСВА, когато погубва неосъществени съдби… Тогава просто не бива да живее. Вярно, Зло и Добро са илюзорни понятия, продукт на Лъжовните езици. Обективно е само Равновесието. И изборът, който правиш, колкото и странно да ти звучи, той също е обективен… Ти мълчи, мълчи, събирай сили. Ох, много ти се събра, юнако… Радо, ти си войник в момента. Приеми го като самоотбрана, ако щеш. Недей сега да ми се тормозиш и за оная банши!

— Не се тормозя… Ваньо. Гади ми се. Обаче… пак бих пречукал оная твар.

— Недей, Радо! Само не омраза! Недей!

Радослав облещи очи, напъна се, преодоля спазъма и изграчи:

— Тези банши убиха халича.

Змеят наклони глава, разклати я, без да изпуска Дичо от поглед. Радослав вече познаваше този му начин на втренчване. Крилан попита след много дълго мълчание, по време на което се озърна към Алванд, когото Радослав не виждаше:

— Сигурен ли си?

Дичо настръхна, отговаряйки:

— Преди халосията да ѝ среже гръкляна, бях станал по-интимен от любовник с тая гадина…

— Разбираш ли какво означава подобно обвинение? — в гласа на Крилан тегнеше напрежение. — Тингът на Голямото ято няма да се усъмни в думите ти, няма да ти иска други доказателства, освен твоята пълна убеденост. Като от всеки пълнолетен шаркан.

Радослав облиза устни:

— Война ли ще последва? Война срещу баншите?

— Ятото няма да стигне толкова далеч. Но ако научат ламите… ще поискат възмездие. Смятай, че кланът на убийците на халича е престанал да съществува. Ще ги избият до крак, а малките им ще дадат за осиновяване на някое племе от ламийската Свита от Приятелски раси. Но можем да изпреварим Сестрите. Тингът ще призове банши да предадат престъпниците на наш Съд.

— Ще ни ги дадат ли?

Крилан се усмихна лъчезарно, но Радослав не разбра защо — не говореха за нещо, което да предизвиква подобна усмивка.

Впрочем, тя бързо изчезна от муцуната на змея.

— Да. Иначе ще загинат всички. След екзекуцията на истинските виновници, за които трябва да се убедим, че са такива, ламите ще останат без повод за мъст. Може би ще ни се намусят малко. Не за дълго. В крайна сметка е важно да се осъществи противодействие на дадено недопустимо действие.

— Най-добре да бяхме опазили халича…

— Най-добре. Но не стана. Слънце над праха му.

— Защо са го убили? Нали все пак се погаждат с ламите?

— Това… е въпрос на разследване. Аз нямам идея. Странно е… Спи ли ти се?

— Не знам дали трябва. Одеве… беше ме страх да заспя. Мислех, че няма да се събудя повече.

— Сега може, дори е здравословно. Алванд кърти, чак съска като чайник. Ще го сбутам да престане… Спете и се оправяйте, момчета… Аз ще ви пазя.