Серия
Драконче (4)
Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,9 (× 45 гласа)

6.

По пътя до Грота на съгласието Дичо успя да си оправи настроението, развалено му от джуджетата. Все пак трябваше да признае, че си свършиха работата перфектно. Обаче го изтормозиха не само физически, но и умствено.

Един от майсторите със сигурност говореше граморски, но кой знае защо изгрухтяваше думите като малко прасенце. На всичко отгоре му държеше заповеднически студен тон и го наричаше „малчо“. Всъщност, най-високият оръжейник едва стигаше с плешивата си крушовидна глава до хълбока му. Караха го да заема някаква си определена поза и да застива в нея, докато те мереха, дърпаха, късаха с клещи, ковяха… При това спираха да се съвещават, което повече приличаше на кавга, и бурно реагираха, ако си позволеше да застане по-естествено и удобно. Радослав изтърпя И това.

Зарадва се и си отдъхна, когато уж настъпи краят на процедурата, и набързо се отърва от сръчните им ръчички. След всичките усилия на майсторите доспехът все още приличаше на купчина парцали от ламарина. Рицар-клошар. Очевидно не бяха приключили с него. Той пак се вкисна.

За капак в тоя момент Иван телепатира, че ще се задържи при Стратезите. Налагало се Дичо сам да измине пътя от Оръжейната до Грота.

„Не се тревожи, някоя скална къртица ще те придружи.“

По-късно се оказа, че къртицата всъщност пълзи по тавана, което още повече го изнерви, защото непрекъснато се страхуваше, че съществото ще падне точно под краката му и той ще го настъпи…

Същинската довършителна дейност около бронята се оказа най-неприятна. Джуджетата го накараха да се пъхне в голяма делва, над която остана да стърчи само главата му. После започнаха да изсипват вътре някаква белезникава каша, която той би помислил за джибри, ако не беше седефеният ѝ цвят. Не миришеше обаче на нищо. Само полъхът на живот, който усети от нея, смути Радослав. Малко след това се почувства достатъчно мокър, а пък „джибрите“ зашаваха неприятно. Досаден лек гъдел по цялото тяло, най-близък до който бяха „мравките“ след изтръпване на ръка или крак. С мъка се удържа да не изскочи навън.

Докато стоеше накиснат до брадичката, срещу него важно се изтъпанчи Грухчо и му нареди да повтаря някакви си движения. Отново идиотска гимнастика… Това продължи още около час, в края на който Дичо установи, че е СУХ, а оставаше потопен в полутечната каша. После джуджетата дръпнаха канелката долу, източиха седефената попара и грижливо я преляха в направо смърдящо на магия буре.

Едно от слоноухите досадничета замахна с боздуган и строши делвата. Стана толкова бързо и неочаквано, че Радослав замръзна като разголена статуя, от която са вдигнали фанфарна завеса. Не че преди това беше мърдал нанякъде!… Чирепи и керамичен прашец се стекоха от сегментите на бронята, а Грухчо изквича, че рицарят е вече готов. Джуджетата се обърнаха към тезгяха си и сякаш съвсем забравиха за измъчения клиент. Дичо се опита да се огледа. Усети, че дребосъците скришом го наблюдават, и почти веднага съобрази защо. Пое си дълбоко дъх — бронята се изду на гърдите, повтаряйки движението на гръдния кош! — и се насили да им благодари, като вложи в думите си всичко най-добро, което успя да изчегърта от себе си.

Вместо отговор майстор Грух небрежно махна с ръка, без даже да се обърне — махай се, пречиш на заети с работа „хора“, навлек с навлек такъв…

Изпъденият Радослав напусна работилницата абсолютно възмутен.

Но още с първите крачки осъзна колко леко носи доспехите, колко плътно и добре му прилягат те. Спря, за да се разгледа. Ризницата по плетка приличаше на онези ирански сребърни верижки, за които той не можеше да повярва, че са метални. Бе мека и плътна. Нямаше дори сантиметър незащитена плът. Превъзходно съчетаните и гъвкави фрагменти го покриваха изцяло, изключая главата. Ами ако нахлузи ризничната качулка — по дяволите, притежаваше даже някаква еластичност! — тогава само лицето му не бе облечено в метал. Шията, гърлото, свивките в ставите — всичко!…

Едно джудже изсумтя и го побутна по китката. Подаваше му, не особено мило, шлем. Кимна му към овалното огледало от полирана мед до входа.

Дичо нахлупи оксидираната каска и пристъпи да се огледа. Сякаш беше превърнат от човек в стоманено хуманоидно насекомо. Забралото имаше инкрустирани в обзорните прорези камъни, което донякъде го учуди. Кимна рязко да го свали. Камъните станаха прозрачни веднага. Пречупваха по доста особен начин светлината, но почти не изкривяваха и практически не ограничаваха картината — все едно изобщо не бе спускал забрало. Завъртя глава и установи, че успява да го прави напълно свободно, накъдето му скимне. Цъкна с език. Екипировката определено не можеше да се сравнява с граморските шлемове и доспехи. Очевидно бронята отстъпваше само на бойния скафандър на Пресиян. А може би с бордови компютър съвсем би се изравнила по възможности.

М-дааа… „Произведено в Змейския свят“ — доверете се на марката, синоним на хиперкачество. Всеки уважаващ себе си приказен герой пазарува само в арсенала на Тинга на шарканското ято. За поръчки и контакти — обадете се на…

— Ей, дребосък!

Радослав се обърна. Грухчо стоеше, скрил ръце зад гърба. Около него надзъртаха любопитно помощници, запълвайки входната арка на работилницата, която бяха напуснали незнайно защо.

— Забравихме последната проверка!

О, не!…

И тогава джуджето светкавично извади крития зад трътлестото си туловищенце автомат и заквича от възторг, а пушкалото се затресе в ръцете му! Ама това беше Калашников!

В коридора Дичо нямаше къде да се скрие и пороят куршуми забарабани по него. Той осезаемо усети нагорещяване на крилопатериците си, които даже се разгънаха, сякаш в опит да запазят равновесие, въпреки че ударите от куршумите изобщо не се усещаха като тежки халосвания с каменарски чукове… а би трябвало, дявол да го вземе, помисли си Дичо, но тутакси забрави за това. Усещаше ги, но без каквато и да е болка, ризницата, податлива на бавен натиск, сега бе по-твърда от диамант.

А оръжейникът се кикотеше като малко вредно дяволче и стреляше, та се забравяше. Плъзна кисел дъх на барут, автоматът оглушително тътнеше, звънтяха отработени гилзи. Помощниците също се забавляваха на негов гръб и подвикваха като дечурлига на панаирно стрелбище.

Когато едно джудже пусна в ход лъчевия си пистолет, пред очите на Радослав съвсем причерня. Сабята скочи в ръката му, а той трепна, поразен неприятно от заявената ѝ готовност. Върху бронята му угасна един плазмен заряд, но вторият лъч се отрази в острието на Рауни и избухна на няколко педи от главата на майстор Грух. Половината дребосъци изчезнаха, другите на мига посърнаха, но Грухчо не се уплаши въобще. Той размахваше изпразнения Калашник и през пушек и смях викаше:

— Честита премяна, витяко воин, ха-ха-ха-ха! Заповядай пак! Ха-ха-ха!

Не без усилие Дичо върна сабята в ножницата. Камъкът бе станал отровно зелен и почти заслепяващ.

— Ха-ха-ха — повтори кисело той.

Джуджетата му махаха за довиждане, ломотеха неразбрано и се кикотеха на шегата си.

Майтапчии!

Крачейки по тунелите на оръжейния лабиринт, Радослав клатеше глава сащисан.

За проба почука с юмрук ризницата. Наистина, при всеки по-рязък удар тя се втвърдяваше. Той разтвори пестник, в който изстиваха отчоплените одеве оловни парченца с разкъсани бронзови люспи. По доспехите нямаше и една драскотина от пороя куршуми, нито следа от опърлено с бластер. Пусна на пода сплесканото олово и косо погледна към сабята. Свали шлема, отметна подшлемната си качулка.

— Да кротуваш, Рауни — прошепна над нея. — И ще ме слушаш. Никакви своеволия. Не си вече в чужди ръце, спри гняв да сипеш… дядо Радане, халосията ти е в сигурна мъжка десница…

Млъкна, засрамен от патетиката в гласа си. Защо ли го напъваше да приказва така старостилно…

Окото на пепелянката меко гаснеше. В недрата на кристала остана само дребна звездица. Радослав даже не можеше да се сети как изглеждаше той, преди сабята да се пробуди. Просто камък. Мъртво парче вещество. Сега вече не бе мъртъв. Но и никога нямаше да достигне това да е жив. Спомни си витяшкия си нож. Още пазеше безполезната ръкохватка. В него нямаше толкова бяс…

Погали сабята и последно ѝ рече:

— Няма да те изоставя. Но и ти не ми прави номера!

* * *

В галериите на двореца, вън от оръжейните работилници, Дичо срещна русокоса девойка, може би самодива, която го упъти към залата на Събранието.

Той стигна до някакъв наклонен улей, но силно се усъмни, че може да се възползва от него. Сигурно момичето бе видяло металните пера на крилете му и го бе насочило към непригоден за нехвъркатите твари път към Грота.

Сега стоеше и се чудеше накъде да поеме, когато някой го повика по име.

Радослав се озърна и веднага се сви в себе си. Леко се поклони:

— Господарю Фатралванд.

— Господарю Радослав — отвърна на жеста му змеят.

Кой знае защо този шаркан не му бе симпатичен. А очевидно и той не изпитваше приятелски чувства към него. Във всеки случай лъхаше на сдържаност и прохлада.

— Наричай ме Алванд. Така ме знаят граморите на Кашеп. И без това с човешко гърло не е достъпно правилното вокализиране на пълното ми име. Също така е приблизителна транскрипцията му на световните руни.

Дичо почувства, че предложението не е крачка към по-добри отношения. Но може пък да показваше липсата на неприязън помежду им.

Кимна:

— Приемам.

Виж ти, не би и помислил, че на граморски може да има думички като „транскрипция“ и „вокализирам“. На интересен ли ми се прави?

— Крилан ме помоли да те придружа до Грота на съгласието. Зает е и моли за извинение. Ти обаче не следва да закъсняваш.

— Да, наистина. Много съм ти задължен.

Драконът изви шия и изненадано промълви:

— С нищо не си ми задължен, Радослав.

— А?!

— Да идем, ако нямаш друго действие да извършиш.

С известно снизхождение Дичо си отбеляза, че въпреки перфектното произношение и добър речников запас, змеят сглобява фразите тромаво. Странно, но досега това не му беше направило впечатление.

— Да идем — съгласи се с готовност.

Алванд кратко се поколеба.

— Заповядай.

Махът на крилото, опашката и муцуната на шаркана сочеха улея.

Колкото и очевидни да бяха нещата, Радослав се почувства неловко, ала призна:

— Не знам дали по този… път не ще ми се наложи да, ъъъ, летя.

— Съвсем малко. Десетина разтега височина.

Двайсет и пет метра. Осем, девет етажа панелен блок…

— Шелардски разтега, не кашепски.

— Ъ, ами колко е това?

Змеят го преценяваше. Рядкото мигане на шарканите досега не го бе смущавало, но пък и този тук оръженосец съвсем не го гледаше като Верена или Крилан…

— Три пръста и половина под двойния ти ръст — рече Алванд.

Чудесно. Три и трийсет. По десет. Равно на разпльокан Радослав.

— Много ми е — раздразнено отвърна. — Предпочитам да ги вървя.

— Времето не чака.

Ох…

— Не мога да летя. Изобщо.

— Дори десет разтега?

— Не!

Алванд замълча неприкрито озадачен. Размишляваше над нещо толкова елементарно, че Дичо истински му се ядоса.

— Тогава ще поема крилете ти — реши жълтоокият дракон. — Само следвай съветите. Сега ела подир мен.

Алванд грациозно подлитна и кацна в улея. Сигурно повърхността наистина бе хлъзгава, поне такава изглеждаше, защото змеят веднага изчезна надолу. Мярна се само раздвоената му опашка. Радослав побърза да скочи след него, кълнейки наум.

Понесе се с нарастваща скорост, тялото изпънато, краката напред. Първите няколко секунди пътуването бе даже приятно — точно колкото една водна пързалка, само дето тунелът бе сух. Но ускорението прекалено бързо помете удоволствието. Летеше като снаряд в оръдейна цев, като реактивен бобслей по лед и все си повтаряше: не, няма да викам, няма давикам, нямадавиикаааааа… ам!

Захлопна уста навреме, защото тунелът го изплю в нищото.

И веднага с ламаринен трясък се разтвориха патеричните му криле.

Колене на гърди.

Радослав послушно се сви.

Ръце напред изпънати.

Младият мъж отново се подчини.

Изпъни тяло.

Направи го и това.

Чувстваше, че вече пада, но меко и плавно… Боже! Летя!

Отвори очи. Грамадната зала на тинга беше под него, той наистина се рееше над амфитеатъра, досущ делтапланерист.

Кацане. Телесна тежест наляво. Вираж. Готов. Изравни. Подведи крака напред сгънати. Стъпала за посрещане на грунта… пода. Тазът напред.

Крилете застанаха перпендикулярно на въздушния пласт, Дичо увисна на едно място за миг, ставите на патериците за хвърчене изщракаха, носещата плоскост се извъртя за планиращ полет…

Изтичване по пода и сгъване на крилете.

Точно така стана, макар че залитна като пиян, когато стъпалата му се удариха в пода.

Дишаше тежко и сърцето му лумкаше така, че скоро доспехите щяха да закънтят като камбана. Но огромното чувство за успех и самото летене…

С грейнали от радост очи Дичо посрещна Алванд.

— Благодаря! Иха!!!

— Благодариш ми повече, отколкото заслужих.

— Е, хайде, скромност…

— Само веднъж докоснах крилете ти. Преди да се приземиш. Когато не се размахват, не се каца по този начин. Гасиш скоростта, но после се плъзваш пак, вече плътно до терена, и довършваш с крака и опашка… само с крака. По-често наблюдавай птиците и опитвай да го повтаряш.

Радослав занемя.

— Е, значи, мерси за съветите…

— Нищо не съм ти казвал. Ти се справяше… приемливо при липса на голямо движение на въздушни потоци.

Току-що летелият се овладя. НИЩО не бил ми казал? Че кой ме инструктираше тогава… аз?

— И с плуването беше така… — призна Дичо. — Изобщо не знаех, че мога, преди да опитам. И все пак много ти благодаря. Позволи ми да преценя аз колко заслужаваш!

Змеят сведе шия в поклон.

— Да идем сега на трибуните. Скоро ще те привикат.

Радослав едва дочака този миг. Трите минути му се сториха трийсет, подир които закънтя гласът на Говорителя.

— Съдът на Тинга призовава господаря побратим Радослав да предложи за одобрение своето изпитание! Съдиите да дойдат! Побратимът Радослав да дойде!

Той скочи на крака, тикна шлема си в лапите на Алванд, избъбри нещо несвързано и се помъчи да разпери патериците. Първо нищо не се получи, но си помогна с ръце. А след това се отблъсна с крака напред, все едно се гмуркаше главешката — надолу към гранита на арената.

Моментно прихладняване в стомаха, сподавена паника… и въздухът го пое — водно конче с ламаринени криле над редиците чинно приклекнали по трибуните змейове. Те извръщаха очите си към него, надушили радостта, усетили телепатичните му сигнали на възторг и лекота. Емоциите избиваха по лицето му в най-детската и красива усмивка, каквато Радослав не предполагаше в себе си. Която бе забравил, че има, че така за последно се е усмихвал преди двайсет и две години… ах, да, и оттогава още веднъж — на Верена…

Плътно прилепналата към бедрото му сабя също гледаше с каменно зелено око стотиците и хиляди шаркани. Те зашумяха сдържано, приглушено, според разбиранията си за такт, но от сърце, откликнали на тая детинска щастливост.

За съжаление сбърка съвсем накрая. Увисна, ползвайки крилете си за спирачки, ала не смогна съвсем да ги превърти, за да намали ъгъла на атака. Тупна от три метра височина, изненадвайки себе си и цялото змейско сборище. Претърколи се с трясък на метал, прехапа език и в потъмнелите му очи заблестяха светкавички.

Вълна на загриженост го облъхна от всички страни, изправи го на крака и отстъпи, за да не го задуши. Остатъчни психопръски от всеобщо съчувствие зашумяха в главата му като телепатичен прибой:

змейчетосепреби! няманищомомчеслучвасе! несеотчайвай! бешедобре!

 

Радослав охна и притисна с ръка цицината, юначно нарастваща на челото му.

Змеица съдийка докосваше леко главата му с лапа. Болката в устата утихна, разсъдъкът се проясни, изчезна цицината. Сълзите на срам Дичо избърса с дланта си. Беше червен като рак.

— За първи път ли летиш сам?

— Преди пет минути ми беше сефтето…

Тингът се смееше. Облекчено и окуражително.

— Глупаво храбро човекодраконче — прошушна змеицата. — Не бързай толкова да пораснеш. Времето така и така ще мине и ще ти донесе всички заслужени дарове…

Съдийката не бе никак млада, както му се стори, когато я видя за пръв път. Напротив, даже бе доста възрастна, може би отгледала не едно и две шарканчета.

Тя се отдръпна. Тингът утихна. Отново бяха хладни и на разстояние, приятели да, но не и родители.

За момент ме възприеха като истински малчо, когато изпитах болка и претърпях провал. Сега отново съм възрастен мъж. Човек-побратим.

Постара се да забрави горчивината от гафа си. Общата атмосфера на сериозност му позволи да се подпре, за да се доизправи в себе си.

— Събратът Радослав да каже на Съда решението си!

— Младежът Радослав желае от Съда позволение да призове Стратезите за Свидетели. Иска също и да дойде неговият Посрещач, оръженосецът Крилан…

В паузата се стрелнаха мислереплики между членовете на трибунала.

— Съдът призовава за свидетели присъстващите Стратези! Съдът призовава оръженосеца Крилан!

Четворка шаркани планираха и кацнаха от другата страна на Дичо. Сега той стоеше в центъра на триъгълника Съд — Говорител — Стратези.

— Нека оръженосецът Радослав каже каквото има да казва на Тинга! Неговият Посрещач и настойник Крилан ще пристигне всеки момент.

— Младежът Радослав желае от Съда позволение… да иде в Земемория и да отърве от Врага Владетелките на Борея.

Ето, казах го. Сега вече няма връщане, помисли си с ужас и облекчение.

Тих ропот пропълзя по трибуните. Даже Мъдрецът-Говорител бе изненадан.

В мълчание минаваха минути. Дъх на хиляди дракони шумеше като титанична морска раковина в ухото. Внезапен шум… аха.

Иван пикираше от свода на Грота. С мъничко завист Дичо видя как приятелят му змей каца. Постара се да запомни начина, по който го правеше. Може би щеше да успее да го повтори, Иван слабо действаше с опашка…

— Оръженосецът Крилан моли Тинга за извинение. Има основателна причина за закъснението.

— Събранието приема извиненията. Нека събратът Радослав вече да говори.

Радо — бързо и задъхано дори в мислите избъбри Иван-Крилан, — не се мъчи да обясняваш мотивите. Изрецитирай си плана, всеки ще разбере. Ако има нещо неясно — ще те питат. Хайде…

Радослав събра ръце зад гърба си. Погледна рицарските си ботуши. От върховете им се подаваха закривени стоманени нокти, които ненадейно изтрополиха по пода. Бяха повторили шаването на пръстите му.

— Нека Тингът, трибуналът и Говорителят ме извинят, че ще говоря не както е прието… защото ще се объркам. Вие — той вирна глава и за момент се изгуби във внимателното множество слушатели, — вие винаги сте се сражавали пряко, открито и смело. Одеве Иван ме помоли да не бъда много обяснителен, защото ще ме разберете и от половин дума, но аз имам нужда да говоря подробно… заради самия себе си. Моята мисъл не е толкова стройна още като шарканската.

— Нека побратимът Радослав не се тревожи за формата на речта си — намеси се Говорителят.

— Съгласни сме — допълни Водачът на съдиите.

— Слушаме те, Радослав — подкани Мъдрецът. — Говори както можеш.

Чудесно. А как мога? По-добре — направо и по същество…

— Мисля… че трябва да се пратят дузина малки ята навсякъде, където Стратезите предполагат, че атъланите са скрили Владетелките. Ятата, които са си чисти диверсионни групи, не бива да включват повече от двама-трима шаркани и един витяк в оръженосна възраст. Групите няма да имат връзка помежду си. Няма да получават и изпращат послания до Военния съвет. Ще се промъкват без бой към скривалищата-затвори и чак когато се натъкнат на затворничките… ще дадат сигнал към всички ята. Те пък веднага ще предприемат нападения за отвличане на вниманието, а зертони от орбита ще нахлуят в атмосферата на Кашеп, водейки заградителен огън, докато успялата група спасява Владетелките. Ятото дори може да отвори Проход към някой от зертоните. Досега сте избягвали да отваряте проходи близо до Врага, атъланите няма да го очакват. Облачните крепости обаче ще действат така, сякаш роякът, отървал двете затворнички, се измъква по въздух. И това е само едната част от операцията. Главното е друга операция под прикритие…

Радослав облиза пресъхнали устни. Заговори отново, този път по-високо:

— Прикритието ще е следното — тингът ще започне преговори с атъланите за размяна на Владетелките!

Оглушително кънтяща тишина. Миг или два…

Сетне някой от стръмния склон на гнездото, съдейки по гласа — мъжки шаркан, се обади:

— Какво трябва да им предложим?

— Спиране на войната срещу тях. Което значи, че заедно със заявлението за преговори кашепските армии трябва да спрат настъплението си. Може би това ще позволи на противника да се прегрупира, но и армиите ще успеят да се съвземат. И всеки момент да са готови да атакуват пак.

— Защо е нужно подобно коварство?

Този път питането дойде от змеица.

Дичо се завъртя по посока на нейния глас:

— За да предпазим живота, душите на тези момичета. Аз… питах Крилан относно значимостта на двете Владетелки и той ми разказа за тяхното място в сърцата и умовете на кашепските народи и племена. Честно казано, не можах да проумея докрай, че те са единствено СИМВОЛ на миролюбието и разбирателството на тази планета, че не са център на властта. Че са само авторитет без никакви реални лостове за въздействие, освен… чисто сантименталните чувства на всички кашепци към тях. Струва ми се, че и атъланите не го вярват. Атъланите вършат злини. Не зная дали по природа са си такива, дали системата на обществото им ги е направила зли… Да, моля? — Дичо протегна ръка към един от Стратезите, у когото усети полъха за изказване.

— Мъдреците установиха, че атъланите се придържат към йерархия на подчинение, подобна на ламийската, ала твърде странна, животинска, безмилостна към членовете на обществото си. Казах! — стратегът отстъпи назад и сви криле.

— Да! Точно така… Благодаря. Атъланите живеят в диктатура, каквато шарканите не могат да приемат, че е изградена от разумни същества. Автократичните системи на управление са параноични… разбирате ме, нали? Там всеки подозира всекиго и не вярва на никого. Диктатурите удрят като единен юмрук, но разхлабват пръсти, когато се сблъскат с нещо, което не могат да вместят в клишетата си. Атъланите не вярват, че Владетелките са лишени от власт — такава, каквато те я разбират. Преговорите ще разпалят съмненията за това. В техните очи ще нарасне ценността на двете затворнички и те няма да смеят да им вредят. Няма обаче да ги накара да отслабят готовността за защита. Ала няма и да очакват, че докато преговаря Голямото ято, диверсионни ята търсят двете момичета… Да?

Говорителят рече:

— За да е надеждно прикритието, преговорите трябва да почнат. Атъланите са вещи в лъжата. Ще усетят, че крием нещо…

— Не! Няма! — прекъсна го разгорещено Радослав. — Защото няма и да криете нищо! Непрекъснато повтаряйте, че ако противникът не приеме размяната, вие сами ще освободите Владетелките! Притискайте атъланите, че ако се мотаят и не вземат по-бързо решение, ще останат без заложнички!

— Радослав, смяташ, че атъланите няма да ни повярват, че ВЕЧЕ сме пратили скришни ята?

— Точно така. Защото психощитовете на витяците ще направят диверсионните групи невидими. Вашите заплахи ще се възприемат като слабост. Щом сте сигурни, че ще успеете да отвлечете заложничките от похитителите им, защо тогава сте тръгнали да се пазарите? Така ще разсъждават атъланите. А притеснението на парламентьорите от факта, че вършат „коварство“, ще убеди атъланите, че шарканите са решили да пробват да се научат да лъжат. Врагът обаче сам ще излъже себе си!

Бе убеден, че Говорителят потиска колеблива усмивка.

— Ами ако Врагът приеме условията? Тогава трябва да спрем войната и да оставим Земемория в атълански ръце.

— Първо, НЯМА да приемат. Може да се престорят, че го правят, за да спечелят време. Всъщност още по-трескаво ще размишляват кое толкова е ценното на Владетелките, подведени от ДУМАТА „владея“ в техните титли. Атъланите не виждат същността, а само думите. Но и търсят скрит смисъл в съвсем ясни слова. Искреността не им е присъща и няма да я възприемат като такава, винаги ще дирят под вола теле…

— Вол? Теле? — обърка се за секунда Мъдрецът. — Да, разбирам смисъла на такъв израз. Продължи, младежо.

— Второ, ако все пак дадат знак, че са склонни да приемат мира, веднага уточнете, че край на войната за вас ще е пълно изтегляне на атъланите и слугите им от Кашеп.

— Ако се съгласят и с това? Ако наистина се съгласят, за да оцелеят с идеята да ни нападнат по-късно?

— Ще са преговаряли с Шарканското ято. Няма да им давате гаранции за безопасност. Само ще твърдите, че няма да ги атакувате, ако започнат да се изтеглят в космоса. А там ще ги посрещнат рояците на ламите, с които атъланите нямат договор.

— Но това е…

— Не, не е измама. Нито безчестие. Кажете им го направо — че шарканите не са единна раса, а два народа, които обикновено заемат противоположни позиции, ъъъ… от идеологическо естество. Такова сведение ще ги накара да планират разцепление във вашите редици. Защото няма да разберат, че змейове и лами НЕ СА ВРАГОВЕ помежду си, а са партньори — нещо, което в условията на диктатурите не съществува.

— Тогава няма да приемат мира.

— Не. Ще се опитат зад гърба ви да се договорят с ламите. Но най-важното — ще се объркат, ще подложат на съмнение правилността на всичките си досегашни действия. Ще се получи вакуум на стратегия, тактически хаос. Което не може да не се отрази върху боеспособността на низовите подразделения. Деспотичните режими не обичат изненадите. За тях светът е плосък. А изведнъж ще се окаже, че надхвърля възможностите им да го анализират. Редиците им ще трепнат. И в пролуките ще проникнат диверсионните ни ята. Тяхна ще е последната дума. Ами… това е. Казах.

Трибуните на Грота се разлюляха от раздвижили се шаркански тела.

Мъдрецът се обърна за мнение към Стратезите.

— В плана на операцията, която Военният съвет обмисли и претегли — каза обадилият се в подкрепа на Радослав Водач, — предвиждаме да се пратят не дузина, а сто „диверсионни“ ята…

Тингът въздъхна, повя топъл вятър. Стратегът безстрастно редеше думи и телепатични образи:

— Така ще внесем объркване сред Небесните Наблюдатели на противника. Решихме точките на десант да бъдат равномерно разпределени по Архипелага. Кацането ще се осъществи в океана, а после с плуване ще се стига до всеки набелязан от нас остров. Повечето скришни ята ще се озоват там, където вероятността за намиране на Владетелките е нулева или клони към нула. Те ще се включат в състава на сухопътните Армии за пестене на живот, понеже съпротивата на атъланите се засилва. Главните ята, поели посочените от Издирвачите острови, ще трябва да се подчинят на сурови правила. Забранено им е да вземат пленници. Ще унищожават всичко и всеки, оказал им съпротива. Който от противника се предаде, няма да получи закрила, а ужилване с времезабавяща отрова и ще бъде оставян без надзор. Главните ята нямат право да влизат в сражение, което ще ги отклони от пряката цел, при никакви обстоятелства, колкото и тежки да са те. Честта им ще е единствено в спасяването на заложничките. На всяка цена.

Стратегът замълча. Радослав преглътна. Амфитеатърът спря да диша.

— Сметнахме, че е допустимо да изпращаме широколентови съобщения до всички скришни ята, за да се ориентират в обстановката. Ятото, което ще намери Владетелките, отваря проход към зертон или се укрива да чака подходящ момент за това, като праща вестоносец, който се отдалечава от ятото и вика за помощ, сякаш сам е попаднал в беда. Военният съвет ще познава всеки шаркан от скришните ята и ще разбере коя група е постигнала успех. Към нейния остров ще насочи зертоните за пълна защита на ятото и подпомагане отварянето на Проход. За всички останали ята зовът за помощ ще е сигнал да подновят сраженията — заедно с кашепските легиони или самостоятелно… За успеха на операцията е важно никое ято, което не е успяло да открие Владетелките, да не моли за помощ. Даже и да загива… Стратезите преценяват, че би било добре диверсанти от различните групи да не се виждат, да не се знаят, за да се изключи неволна телепатична връзка в момента на умиране. Драконодетекторите на Врага са постигнали сериозен напредък в засичане на тези съпричастни вълни. Затова всеки шаркан да носи добре защитен Съхранител, който да запише неговата последна Сянка, ако е такава съдбата. Аз казах всичко, което трябва да знае Тингът. Военният съвет запазва за себе си някои сведения и подробности по молба на побратима Радослав.

Воинът-Водач се оттегли встрани. Сякаш всички шаркани се бяха оттеглили в мислите си.

— Как преценяват Стратезите изгледа за успех на това начинание?

— Като много положителни — отвърна Водачът. — Свидетелствам пред Съда да одобри Изпитанието. Казах всичко, което имах да кажа.

Нова безмълвна минута.

— Съдът ще се съвещава!

Радослав се възползва от паузата и придърпа Крилан. По трибуните плъзна многохиляден шепот.

— Леле колко народ! — прошушна на свой ред змеят. — Поне триста хиляди шаркана са тук. А отвън останаха още, понеже не успяха да влязат във времето на почивката…

— Ще ми позволят да свикам мое ято, нали?

— Естествено! Ти си предложил план, който обаче нямаш сили да осъществиш като Главен Водач. Затова се прави изключение да Ръководят други, които са съгласни с идеята ти. Но имаш правото и задължението да участваш…

— Уреди ли да ни пратят на по-вероятните острови? Където е по-сигурно да намерим Владетелките?

— Уф… да. Обещаха ми. С покруса, която споделям. Няма как — ти си авторът. Не могат да ти откажат…

— Ами…

— Спри се, юнако! Сам настоя за нечувани сред шарканите мерки при опазването на тайната! Сега се подчинявай на същите правила! Каквото е нужно, ще ни го кажат… Пфу, много военни екшъни си гледал бе, мамка му. Префасонира ни цялата тактика. Ще влезеш в историята като Човека-витяк, който ни накара да воюваме като зверове…

— Съдът реши!

Радослав се изпъна.

Един от съдиите пристъпи напред. Втренчи немигащи змейски очи в очите на младия мъж.

Миговете се нижеха на гердан с опънати нерви за връв.

— Слънце да е с теб, побратиме Радослав.

Въздишка обиколи Грота.

— Съдът каза! — възвести Говорителят — Съдът се разпуска! Побратимът Радослав ще посочи своето ято! Доброволците могат да станат!

Тътен от земетръс сякаш помете цялото негово същество. След като във всички посоки и дълго въртя глава, той разбра, че няма нито един седнал шаркан.

— Посочвам… — стори му се, че едва мънка. — Крилан…

— Приема ли събратът Крилан?

— Да.

— Следващите!

— Искам думата!

Амфитеатърът като живо създание шавна.

— Събратът ни Фатр’алванд иска да се изкаже.

— Имам основателна причина, за да желая и аз да съм в ятото.

— Ще я сподели ли с нас Фатр’алванд, понеже е сериозен въпросът?

— Да.

Бре да му се не начудиш. Бил куражлия момче тоз жълтоочко…

Последвалите слова на Алванд отекнаха като гръм право в сърцето на Радослав:

— Аз обичам Верена’рауни. Предложих ѝ преди девет котла да изпеем песента на Любовта пред слънцето Райко на изгрев.

Подир гръмовния ек, светкавица сцепи света пред него на две…

— Срокът за нейния отговор изтича днес. Ако господарят Радослав ме приеме в ятото, това ще даде повод на Верена’рауни да отложи отговора си, докато двамата с господаря Радослав не застанем пред нея като Победители, за да посочи Тя кой ще бъде Нейният Избраник, Приятел на дните и нощите, в Живота и в Смъртта.

Дичо мигаше натам, откъдето Алванд говореше, без да успява да го различи в люспестото, опашато и крилато множество.

— … Прочее смятам, че ще опозная господаря Радослав, за да мога да приема всяко решение на Верена’рауни, слънцето на моето сърце, Владетелката на мечтите ми. Също така държа да защитавам господаря Радослав, за да няма огорчение за нашата обща възлюбена. Нека Съдбите ни и Потокът, и Райко решат какво да се Изпълни в бой и мир. Казах каквото имах да казвам.

Радослав замаяно се обърна към Иван-Крилан. Фиксира го и изсъска:

— Ти знаеше ли това?

Змеят сведе муцуна и шавна опашка.

— Да. Алванд ми е като брат…

— И не ми каза!

— Ама, Радо, не съм клюкар. Обещах да не се намесвам…

— Майната ти!… — задави се той, изплювайки думите, без да се замисля.

— Събратът Фатр’алванд посочи своите причини. Ред е на побратима Радослав да ги претегли.

Отново всички гледаха в него, който сега бе загърбил снишения доземи, почти легнал Крилан. Триста хиляди дракона. Шестстотин хиляди изгарящи го очи. Избърса потно чело.

— Решавам… да…

Какво „да“?

— … да…

Отпусна рамене и с едва разтворена длан подкани:

— Я ела тука, Алванд. И ми вземи шлема, ако обичаш.

Свъсен, той чакаше змеят да долети на арената, потропвайки с тока на ботуша си по огромната златна руна на пода. Жълтоокият шаркан се издигна над трибуните — първо дребен като молец, после все по-голям, приближи се и кацна. Изви опашка и му поднесе шлема. Радослав дъвчеше устни. В този момент много би искал да има джобове.

Изобщо не знаеше какво да реши. Бавно обиколи съперника си, сякаш Алванд бе чучело в природонаучен музей. Спря. Представи си го до Верена… Окото на сабята светеше в млечнобяло.

Ти пък какво ми се бъркаш! — сопна ѝ се наум Радослав. С оловни облаци по челото, той застана с лице срещу змея.

Алванд го гледаше спокойно и прямо. Дичо размърда схванати рамене.

— Реших — високо заяви, — че побратимът ми Алванд наистина има основание да иска, хм, предимство… Вие всъщност как мислите? — обърна се той към трибуните. — Според змейските традиции, основателна ли е неговата причина?

Шарканите кимнаха в отговор.

— Е, аз пък реших, без значение какво е прието, какво не — вземам го. Сега вече ми дай каската. Мерси… и добре дошъл в екипа. — А към Иван тихо добави: — Иде ми да те напердаша! Благородни пазачо на чуждите тайни!

Гласът на Говорителя екна:

— Побратимът Радослав избра! Следващите!

В същата секунда Дичо отсече:

— Не искам други.

Мъдрецът наклони леко глава, сякаш не бе чул добре.

— Побратимът Радослав желае да поеме такава опасна задача само с двамина оръженосци? — той вирна муцуна към амфитеатъра и изгърмя: — Да останат прави само бойните двойки, преминали седмия кръг на Воинството!

По трибуните останаха да стърчат поне още стотина хиляди змея и змеици.

— Избери истински Воини, побратиме! Още една двойка да укрепи ятото с мощта си. Иначе няма да дадем съгласие да идеш на вярна гибел! А дори да настоиш, ще те изпратим с тежко сърце, теб и чедата ни Крилан и Алванд!

Дичо въздъхна и разпери ръце:

— Съжалявам. Просто… така ми се струва по-правилно.

— Побратимът Радослав — намеси се Иван-Крилан — не може толкова бързо да облече в слова несъзнаваното усещане, че не би могъл… при създалите се обстоятелства, да покрие като психощит още членове в ятото.

— Да оттегли тогава и вас!

— Не — категорично отвърна Дичо.

Говорителят се замисли, сетне добави:

— Искам Вождът-Стратег да даде мнение! Доброволците могат да седнат. Благодаря им.

— Аз също — кимна към тях Радослав. — Не е празна приказка. Страхотни сте. Стискайте ми… ни палци. И не ми се сърдете… А да, казах каквото исках да кажа. Говорителю, извинете.

— Няма нищо, младежо Радослав. Ако степента на риск за това ято надхвърли жълто ниво, младежите няма да идат!

Военните Водачи се спогледаха. Съвсем осезаемо един от тях отправи запитване извън Грота. Изслуша отговора и рече:

— Вождът-Стратег посочва на тинга важността да се съгласи с решението на побратима Радослав. Много сериозно залагаме на непредсказуемостта на това ято, поради засиления човешки елемент в него. Направих бърза качествена сметка и не получавам жълт резултат…

— Говорителят е удовлетворен. Тингът иска ли да пита Вожда-Стратег за нещо?

Звуков и телепатичен шум се надигна и спадна.

— Тингът няма въпроси? Да бъде така. Остана само ятото да посочи командира си. Предвид… особеността на бойната група, съветвам ятото да не се отказва от имената си… Тинг?

Настъпи какофония от изказвания:

— Не възразявам, но и не одобрявам… Въздържам се от мнение… Съгласен, ала с тежко сърце… съгласен… по-скоро съгласен… въздържам се благосклонно… съгласен…

Хорът от гласове се сплиташе в басови, сякаш от катедрален орган, вибрации. Засили се, породи въздушни течения, изпълнени със загриженост, жар и твърдост. Спадна като изнемощял гейзер. Говорителят извиси глас:

— Няма никой против съвета ми за имената. Ятото да реши дали го приема!

— Приемам — каза Алванд.

— Приемам — скръцна със зъби Крилан. — Радо…?

— А, да. Приемам!

Очите на Говорителя светеха.

— Кой ще е командир, малко ято?

— Той! — изпревари шарканите Радослав, сочейки към Алванд.

Мнозина слисано изфучаха. И, може би, одобрително.

— Аз — съгласи се съперникът.

Цяла минута Мъдрецът се взираше в тях.

— Летете високо, тогава… — промълви, а после разгърна криле, сякаш се канеше да излита. После гласът му изпълни Грота:

— Командирът Алванд да отведе ятото при Стратезите! По настоятелна молба на Военния съвет Събранието няма да привиква и обсъжда другите ударни ята. Внимание! Обявявам край на Събранието! След три ури ще се открие Ново Събрание! Ще разпределим помощни ята и екипажи на зертоните! Ще уведомим и Алем-Алема сестра на Старшия рояк! Край на Събранието! Почивка три ури!

Чак по-късно Дичо си даде сметка за важността на казаното от Говорителя.

За шарканите започваше нова епоха.