Серия
Драконче (4)
Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,9 (× 45 гласа)

2.

— Добре дошъл, земляк — рече сериозно змеят. — Ще ти хареса при нас. Откога те търсим, да знаеш!

Драконовата ладия се снижаваше в бавна тясна спирала. Напомняше тропическа раковина, седефените ѝ изящни и сложни форми отразяваха Райковите лъчи. Край нея трепкаше лещовидна омара.

Когато корабчето увисна съвсем ниско, Дичо почувства сърбеж, пощипване в носа и лек гъдел по цялото тяло — електростатични ефекти на магическо въздействие. Ладията се клатушна над главата му, проницаемото за живи същества аеродинамично силово поле опря почвата. Дънището се разтвори, от което корабът още по-силно заприлича на екзотична задморска мида. Подвижните черупки се спуснаха като стълбици. От люковете, зейнали като папагалски човки, струеше златиста светлина.

— Хайде, качвай се — радушно покани змеят, простирайки крило.

Младият мъж не помръдна. Страшно подозрение го човъркаше като с ръждива тел.

— Сигурни ли сте, че мен търсите? — попита предпазливо.

Змеят се втренчи в очите му.

— Струва ми се, друго те интересува… От какво си притеснен?

— Добре ли познаваш, хъм, моя свят, човешкия?

— Ха… смея да твърдя, че да, познавам го.

— Кой е първият космонавт? — изстреля бързо Дичо. — Кога американците са кацнали на Луната? Ааа… Къде беше проведена олимпиадата през 1980-а? Кой…

— Юрий Гагарин. Юли 69-а. В Москва. Държавен глава на България е бай ни Тошко Живков. ФСБ, Щурците, Диана Експрес, Фактор — поне аз ги предпочитам. Доволен?

— Уф… Тук съм си…

— Определено си ТУК — почти прихна шарканът. — Че къде да бъдеш!

— Алтернативна Вселена. С различна история.

Люспестият проточи шия. Личеше му, че е живо заинтригуван от чутото. Но ладията ги чакаше и той се въздържа от незабавни разпити.

— Ъммм… добре, ще ми обадиш за какво става дума — каза и кимна към небоходната раковина. — Само че по-късно. А сега, пич, хайде катеркай се вътре, че път ни чака. Трябва да отлитаме.

Радослав се покатери по костено-черупчестата стълба и се промуши през отвора. Змеят го последва и Дичо се озърна през рамо, защото люкът му се стори тесен за по-едрия му придружител. Шарканът обаче никак не се затрудни, притисна криле към тялото и се провря ловко и бързо, подобно на котка. Отворът се хлопна с щракане, в което прозвуча и примлясване, сякаш бе по-скоро уста, а не механичен шлюз. За кратко попритъмня, светлината отвътре се оказа не толкова ярка като слънчевата отвън, а пък сиянието в златно комай угасна, щом двамата пътника се качиха.

Отвътре раковината-кораб съвсем приличаше на екзотичен роднина на черноморски рапан, но с по-инаква разцветка. „Преддверието“ бе като малка куполовидна пещера със съвсем плосък под, от която тръгваха нагоре няколко набраздени тунела. Тъмните фуги на безброй неравни многоъгълници образуваха хаотична паяжина от прави или съвсем леко извити линии. Бяха навсякъде — по пода, по тавана и по стените. Охлювени извивки, плавни линии, на места ръбове, редици костени пъпки… Някои от многостените светеха в жълто-оранжево, което обаче напомняше не за лампи, а за блещукане от коремчета на светулки, сякаш тук-там бяха вградени белонски живи фенери…

Радослав усети леко люшкане под краката си. Подпря се на стената… и ахна.

Самата ладия бе ЖИВА! Усещаше я с дланта си. Аурата на живот го обграждаше отвсякъде. Стената остави по кожата му полъха на витална плът, неподатлива, сякаш кора на дърво, еленов рог, рачешка щипка, но неизкуствена, неръкотворна. Долови и потока на жизнената енергия, може би кръвоносен съд или друго, аналогично на артерия или вена.

Едва доловим звук, бледо наподобяващ призрачен шепот, се стрелна покрай ушите на Радослав. Змеят също склони глава, сякаш и той се заслуша в нещо.

— Вече летим — съобщи той. — Подканват ни по-бързо да си заемем местата, преди по-сериозно да ускорят. Най-вече за теб се отнася.

— Аха… и накъде?

— По десния тунел, моля. Не се притеснявай да лазиш на четири крака, ако ти е стръмно. Зертончето не е предвидено за гости от други раси…

Браздите по пода бяха неравни и грапави, но покрай тях твърдата плът (или все пак кост?) на чудноватата ладия се усещаше като съвсем гладко и полирано до съвършенство дърво. Коловозите му помогнаха и му спестиха подхлъзване. Не толкова от усилие, колкото от възбуда и, призна пред себе си — притеснение, Радослав се задъха. Отзад тихо се плъзгаше змеят, само жаркото му дихание се усещаше.

Озоваха се в коридор, който навярно опасваше като пръстен сърцевината на кораба. Дичо прехвърли крак през поредния ръб, с другия все още опираше по-ниско долу пода.

— Ето там, в нишата — посочи му змеят. — Сядай там и кротувай.

— Ами ти?

— Ще ти правя компания. Аз съм твой Посрещач.

Нишата имаше вид на полукръгъл купел и бе доста удобна за седене. Радослав се отпусна… и неволно извика. Стресна се, когато някакви пипала — добре че не бяха студени и лигави, а като царевични кочани на допир! — го обгърнаха и обездвижиха тялото му. Оставиха що-годе свободни само ръцете и отчасти главата. Нещо меко, като от гума, подпря тила и врата му.

— Спокойно, не се стряскай, коланите за безопасност тук са, хе-хе, автоматични — поясни змеят и добави нещо телепатично, насочено към сърцето на ладията.

Съобщението отново се стори на Радослав като повей на призрачен вятър, мърморещ си някакви неразбираеми рими. Направо да не си сигурен дали го е имало, или само са те засърбели ушите…

Отговорът бе по-кратък и съдържаше обръщение.

— Как се казваш? — тутакси поиска да потвърди предположението си младият мъж.

Досега никога не бе виждал в естествен телесен вид змей да му се усмихва, но извивката на полуразтворени челюсти не можеше да бъде друго освен усмивка. Даже изглеждаше малко смутена.

— Ох, пък и аз съм един галфон… извинявай, не се представих. Казвам се…

— Чакай, чакай… ъъъ… чакай. Хвъркатко… Крилан?

Шарканът го изгледа с уважение.

— Браво, Радо. Честно казано, имах съмнения, че ще ЧУВАШ. Да, името ми е Крилан.

— Радослав.

— Знам! Драго ми е все пак да се запознаем.

Радослав понечи да зададе следващия въпрос, ала внезапно целият натежа, натискът на ускорението сви гърдите и забави думите.

— Охооох… бива си ви… Проход ли наближаваме?

— Ммм… Не, Радо. Всяко нещо, всяко, може да се свърши по много начини. Ще минем без стационарен Проход, щом сме в ладия. Ще ти го обясня по-късно. А може и сам да се сетиш…

— Искаш да кажеш, че можем направо на Ишчел да „прескочим“? — развълнува се Дичо.

— Не, не „искам да кажа“. Когато искам нещо да кажа, казвам го. Свиквай, така постъпват шарканите. И не „можем“. Бихме могли. В зона на военни действия сме. Проходът не се отваря и затваря мигновено. Пък и оставя Следа, в която съществува риск да проникне противников разузнавач, диверсант или бойна глава. Затова ще „скочим“, както се изрази, чак когато се отдалечим от Кашеп на два негови диаметъра.

— Никога не съм виждал Земята да се отдалечава… — вметна с внезапно появила се тъга Радослав.

— Следва ли да разбирам, че си виждал друга планета да се отдалечава — сериозно попита змеят.

— Луната.

— Хм… Посестримата ни Верена’рауни не е споменавала, че България е пращала космонавти и до Луната.

— Ъъъ… Кажи пак името?

— Верена’рауни.

— Веренарауни?

— Почти добре. Да, това е пълното име на твоята приятелка. На глас не се справяш много, но мисленото ехо е доста точно.

Мило, мило драконче… Дичо мъжки се откъсна от скъпото име и надви треперенето в гласа си:

— Аха… какво ме питаше одеве?

— Кога си летял до Луната и обратно.

— Не съм летял до. Само от. Попаднах в една алтернативна Вселена, и то право на Луната. България в онзи свят не само че има хиляди космонавти, но е… просто нереална.

— Не дръж пред кучето салам, не приказвай пред любопитния с недомлъвки… — измърмори Крилан. — Кое му беше нереалното?

— Хората са някак… по-достойни.

— И не се блъскат в автобусите? — ухили се змеят.

— Не съм пътувал там с автобус. Но, убеден съм, не се блъскат.

— М-да… Какво точно имаш предвид под „алтернативна“?

— Че е друга. Със собствена Долна земя и други слоеве действителност. И оттатък България е останала монархия, а аз срещнах… себе си. Своя Аналог. Само че с друга съдба, различна биография. Беше шантаво. Помислих го за баща си. Разминаване във времевите линии, беше по-възрастен.

Крилан поклати глава.

— Това е много интересно. Изгарям от любопитство, но ще изтърпя, когато седнеш да разкажеш историята си в Гнездовището. Няма смисъл да повтаряш два пъти. Излишно е, а змейовете не правят излишни неща. Маниаци сме на тема пестеливост навсякъде, където е уместно. Добре е да се научиш и ти, щом ще живееш с нас… Е, след като не си за сефте в космоса…

Радослав изпъшка:

— Бях, ама там не ускоряваха толкова дълго… и толкова душмански…

— Няма как, Радо — извинително рече Крилан. — Движим се бързо, за да не закачим на опашката си някоя атъланска гадост… Това чу ли го?

Откъм отсрещната стена се донесе нещо, което докосна съзнанието на Дичо, но само колкото да проумее, че другите змейове викат телепатично събрата си. Конкретната форма на мисловното съобщение отново остана загадка за него.

— Аха… ама не го разбрах добре. Съчувстват ми?

— Извиняват се за неудобствата. Кормчийката ни ще се постарае да се съобрази. Я сега да видя, ще познаеш ли колко души сме на борда?

Радослав се концентрира. Ала натискът на претоварването му пречеше.

— Три… пет… седем? Не, момент. Единайсет.

— Правилно! — зарадва се шарканът. — Почти де. Забрави да преброиш мен. Дванайсетима шаркани и три самодиви от свитата, тях трудно ще ги подушиш без подготовка. С теб — шестнайсет. Браво, браво, много добре…

Радослав измъчено се усмихна, но веднага се намръщи, сещайки се, че…

— Досега хич не бях за браво…

— Хайде сега, скромности… А кой съсипа три смъртоколесници? Лорд Байрон? Аз? Ще имаш да вземаш. Аз разбих само две!

— Не… просто откакто съм тук… в Долната земя, сетивата ми, змейските, дето са от кожата — все едно бяха…

— Като изтръпнали?

— Да! Това, нормално ли е? Оттатък, на Земята, се чувствах някак по-така, същински юнак! А сега… даже одеве, по време на боя със самолетите и онези, другите, се усещах… ами обикновен.

Стисна за миг очи и преглътна.

— Не успях да защитя другарите си…

— Не се упреквай. Направи всичко, което ти беше по силите. А това, дето питаш… Уверявам те, да, нормално е. Все пак тук нивото… да речем така, нивото на магията е по-различно, по-високо. Като по-интензивен радиационен фон, приеми го така. Затова се чувстваш „обикновен“. Отпуснали са ти се „маго-мускулите“, в човешката реалност нищо не ти поставя по-строги изисквания към… хм, към шарканския ти тонус. Пък и кожата те е адаптирала към повишената кашепска гравитация, това също си е казало думата. Мисля, че вече се оправяш. Но имаш много да учиш, бате. Ти сега си като първенец от село по футбол, който попада на тренировка на националите — естествено е да се усещаш не обикновен, ами направо гола вода… Горе главата, ще мине… А, ето и свръхускорението свърши.

Радослав задиша значително по-свободно.

— След малко зертонът ще Премине — каза змеят Крилан. — Само че ще се озовем не на повърхността на Змейската земя, а на висока ишчелска орбита… Не се тревожи, тази ладия добре Преминава, гладко, въпреки младостта си.

— Абе усетих аз, че сме в нещо живо… — кимна Дичо и предпазливо потупа стената, както би го направил с идеята за приятелски жест върху грубата кожа на някой слон или най-малко бивол. — Може да съм изтръпнал, ама поне усещам нещата.

— Това е хубаво, ала имай предвид, че си в началото на усещанията. Добре е да станеш и проницателен, сиреч да се доверяваш и на сетивното чувство. Проницателността е способност да разчетеш онова, което сетивата ти казват, нищо повече. Очите ти виждат повече от мозъка. Само дето не го осмислят. Ушите чуват, но единствено шумове, в които съзнанието различава говор. И така нататък. Обаче, като поемаш храна за разсъдъка от сетивата си, не я подправяй с въображение. Него за после го остави, понеже то е хлъзгав път към познанието. Може по такава пътечка и да стигнеш до нещо истинско, ала по-често ще се отплеснеш на майната си. Както и в момента с теб се отвяхме. Май искаше да питаш за ладията, а?

— Какво представлява?

— Зертон. Силициево-въглероден организъм. Различен тип вещества, горе-долу функционално еднакви с белтъците. Със съответния метаболизъм. Външната телесна обвивка съдържа и съединения на тежки метали. Този кораб е твърде дребен, затова му викаме ладия. И понеже е млад, събратята и посестримите ми се включват телепатично в онова, което минава за негова нервна система, за да го управляват.

— Аз да не те отвличам от твоите задължения и задачи на борда?

Ти си ми задължение. Аз съм твой Посрещач.

— А как лети?

— Антигравитация, левитация — няма значение как ще го наречеш. Влияят върху геометрията на пространство, деформират го мъничко, така че все едно навсякъде се „търкалят“ по нанадолнище. Ако ти изнася, мисли го за антигравитация, в случая става дума за безтегловно реене по изогравата — както нулевата плаваемост във вода. Получава се в резултат на концентриране на свободната енергия със силата на мисълта и употребата ѝ за съзнателни цели. Това, на което тук му викат магия. Въздействие. Е, при зертоните процесът върви инстинктивно, честно казано не бих ги нарекъл по-разумни например от кашалотите. Така, между другото, летим и ние самите. Крилете ни служат само за аеродинамично маневриране. Хвъркаме и като птици, разбира се — когато се налага или просто за удоволствие.

— Уха…

— Хубавата крепост е като добър кон, обучава се трудно и дълго. Минимум пет-шестстотин години. Обикновено използват „магията“ за левитация в космоса. Дивите зертони в атмосферата… хм… май просто се оставят на ветровете. И планират като хвърчила, имат си начини — костени ветрила и елерони, загряват в телесните си кухини вода и бълват пара за реактивна тяга… сещаш се за калмарите, нали? От тая пара са облаците покрай раковините им, затова им викат още Облачни крепости. Опитомените пък ги движи екипаж, като ползва природните дадености на зертона и даже ги умножава. Една макар и дресирана крепост се нуждае от малко магия, за да лети по-добре. Големите екземпляри умеят самостоятелно да следват определен курс и да отварят Проходи, ако ги свикнеш. Но нашата ладия се нуждае все още от съдействието на разума на шаркан-кормчия. Иначе просто ще тръгне да си блуждае в космоса като камилче, оставено без надзор…

— Колко са големи големите?

Змеят замижа, преценявайки наум.

— Футболният стадион „Ацтека“ в Мексико нещо да ти говори? Представи си го пет пъти по-грамаден, но като буца — такива са големите възрастни крепости. Нашата ладия направо е въшка, бълха. Впрочем, няма и да порасне кой знае колко, просто е дребна порода. Бонсайче. Най-масови са средните ни зертони — горе-долу с размера на НДК.

— Ухааа…

— И ти ще живееш в такъв, Радо. Ако е рекъл дедо ти Боже.

— А стига бе! Ще имам цяло НДК за личен дворец?!

Имам едва ли е точната дума. Можеш да имаш хрема, пет лева, акъл, златни ръце, богата фантазия или цирей на задника. Но зертон ще ползваш пълноправно, без никакви задължения… или данъци, освен такива, каквито сам не желаеш да поемеш. И така, докогато ти е угодно. Крепостта ще е достатъчно голяма за теб, за семейството ти, щом завъдиш такова, спокойно ще побере свитата ти, стига да искаш. Ако не ти харесва един зертон, с друг ще го смениш. При това не си длъжен да даваш обяснения. Е, в човешки смисъл — ще го имаш двореца, ще си собственик на цяло НДК. Доживотно. И отговорно.

Радослав смилаше получената информация. Засега тя му носеше само удоволствие и чувството, че е станал някак по-голям.

— А откъде ги… ловите за опитомяване?

Но Крилан май приключваше с тази порция обяснения:

— От една друга реалност. А техен развъдник са пръстените на тукашния аналог на Сатурн… Сега ще те оставя за малко. Излизам на корубата отвън, в гнездата на стрелците, да се пазим при отваряне на Прохода.

Любопитството пламна у Дичо като бензинова факла.

— Може ли и аз да дойда?

Шарканът размисли.

— Не виждам защо не — разклати накрая криле, все едно щеше да свие раменете си. — Няма проблем.

— Само че… — вдигна ръка Радослав — къде тук има тоалетна?

— Направо тук, в нишата — без капка притеснение предложи змеят.

Физиономията на човека го принуди да поясни:

— Тия ниши са за нешаркани, приспособени са за такива неща, давай смело… чакай, вярно бе, ти още не знаеш как да помолиш зертона да ти съдейства… — Крилан присви очи, предаде нещо телепатично, но изглежда не постигна желания ефект, защото муцуната му придоби намръщен вид. — Брей, то и аз още не съм им свикнал… Ще питам събратята… а! Ето, получи се.

Радослав усети шаване под задника си и подскочи. Миг преди това пипалата… тъй де — коланите, се шмугнаха в процепите-бразди на дъното на нишата и му позволиха да се надигне. В средата на купела се разшири тъмна дупка, директно в коравата наглед плът на ладията.

— Хайде, оправяй се и да тръгваме — подхвърли му змеят.

Радослав със съмнение гледаше отвора.

— Ладията ще преработи отпадъците — нетърпеливо додаде Крилан. — Нали и за това е отгледана, Радо. Зарежи превземките. Намираш се в друг свят, да те подсетя. Аз тръгвам, ще ме настигнеш! — и махна с опашка, показвайки накъде ще върви.

— Ами ако мине някой, а аз клеча тука като…?

— Срамежливостта ти се е разнесла из целия зертон, никой няма да мине — увери го змеят. — Мислиш твърде силно, всички те чуха. Действай, не се помайвай. Чакам те зад извивката на тунела.

— Ами… хартия? — гледайки настрани, заекна Дичо.

— Вода. Ще потече от тая брадавица над клекалото. И не ми се черви сякаш девица, не ми се виждаш чак толкоз стеснителен. Просто си пренапрегнат, бате. Всичко е наред.

Крилан тръгна, но след десетина крачки добави мислено, някак нарочно бавно и отчетливо, досущ детска учителка, която говори на тъповато хлапе:

И, направи ми тази услуга — побързай!

Радослав се постара — и да побърза, и да не се притеснява. Наистина, какво му ставаше… Право казва Крилан, нервна умора, пренапрежение…

Въпреки това щателно си изми ръцете, без да цепи на две секундите.

После се затича по коридора, чийто под бе неравен като горска просека. Едва не се блъсна в шаркана, който чевръсто отмести опашка.

— Стъпѝ на лапата ми — рече му кротко Крилан. — Аз ще те повдигна към излаза горе. Той ей сегичка ще се отвори…

Люкът цъфна като тридакна със заешка устна, тоест с дефектна сцепена черупка. Или пък като три тридакни, сраснали се като сиамски близнаци. Дичо първо приклекна, после със засилка вдигна коляно и постави стъпало върху ноктестата змейска лапа, след което Крилан буквално го изстреля нагоре — естествено, достатъчно грижливо и точно.

Той се улови за ръба на люка, набра се като на висилка и седна на пода на шлюза… Само че нямаше шлюз. Седеше на външната коруба на ладията с крака, провесени в отвора на излаза. Под откритото черно звездно небе.

— Ей! Да си беше мръднал чизмите, а заедно с тях и задните крайници? — Крилан тъкмо промушваше главата си навън. Сякаш грамаден смок се изхлузваше от канализационна шахта в средата на бароков площад. Площад с много противотанкови съоръжения — в случая шиповете и роговете на зертона, крехки на вид дантелени изваяния, в които се привиждаха вкаменени скелети на извънземни риби с много, ама наистина много кости.

Радослав с усилие и трепет издиша. Вдиша.

— Ти май си рече, че ще те хвърля направо в космоса, а? — намигна му змеят. — Спокойно. Ако се вгледаш, ще различиш сдържащото въздуха поле. Магическо, можеш така да му викаш. Генерира се от зертона.

— Аха. Ама за малко да се стресна — откликна Радослав напето.

Дори да беше усетил послъгването, Крилан не го показа.

Като сапунен мехур полето отделяше ладията от околния вакуум. То леко изкривяваше светлината и тъмнееше по посока на двете слънца. Ала техния блясък си оставаше твърде мощен, за да ги издържи пряк взор. Двойни сенки се простираха по корпуса на драконовото корабче.

В черната бездна на Космоса мъждукаха звездици. Лилавееше смаленият диск на Кашеп, изпъкнал, прекрасен. Сребрееха сърповете на луните му.

Змейската земя се виждаше като набучена върху централния рог на ладията. Различаваха се подробности, които засилваха сходството със земната Луна, стига да не бяха по-размазаните детайли, пухкавият ореол на отраженията от въздушната обвивка, нежните цветове, плъзнали по кълбото на този свят…

Вън от сдържащото магическо поле кръжеше патрул. Змейовете обикаляха зертона без скафандри, а нещо подобно на сбруя бълваше струйки пара, помагащи им при маневрите. Очевидно престоят в безвъздушно пространство им понасяше.

По корпуса на корабчето също забеляза неколцина шаркани. Те лежаха като припичащи се под лъчите на двете слънца гущери. Само дето разваляха приликата с разперените си и притиснати към корубата криле. Свиваха искрящите си тела в недълбоки гнезда, явно естествени хлътнатини в бронята на зертона. Радослав чу и говор. Речта бе обилно гарнирана с телепатични трептения, сенки на произнасяните слова. В миниатюрната атмосфера около летящата ладията шушнеше фон, какъвто би имал топящият се от топлото скреж… ала този бе подобен на музика. Навярно така пееха китове. По-точно, създания, плуващи в космоса, които общуват чрез радиовълни…

— Защо стоим? — сепна се Радослав. — Имам предвид, защо няма безтегловност?

— Защото продължаваме да летим с ускорение. Безтегловност ли искаш?

— А, не… не ламтя особено. Бил съм вече. Отначало е забавно, но после не е кой знае какво удоволствие.

— Ще го имаш обаче пак тоя кеф. След Прехода. После ще повисим на орбита час или два… А сега-засега ще внимавам за смъртоколесници и други реещи се мръсници в моя сектор…

Крилан изпърха и кацна в най-близката незаета вдлъбнатина, настанявайки се подобно на другите. Със сериозни очи застрелка безкрая пред муцуната си.

— Оттук — обясни змеят — мога да плюя мълнии, като допълнително черпя енергия от биополето на зертона, за да подсиля вродената си огнева сила. Макар че за ладия от този клас най-сериозното постижение е светкавица от калибър… хм… бих го превел като „пърхане на молец“. Нищо работа. С толкова мощ би ми се наложило да изпарявам язовир „Искър“ цели четири секунди… Е, стари космонавте, как ти се струва?

Дичо разлепи устни:

— В алтернативната вселена летях в кораб, не пълзях по него… различно е. Като гледки там също беше красиво, но тук… просто инакво. Страхотно.

— Да бе, да. И аз много обичам да гледам. Обаче в момента не ми е до красивости. Като че ли е чисто на поне двайсет хиляди прелета. Нищо не различавам. Даже когато прониквам в сетивата на зертона. Той има доста остро… хм, зрение в диапазона на радиовълните. Само дето не разбира значението на видяното. Интересува го единствено кое е храна, кое е опасно за приближаване — бързодвижещ се метеорит, който да го блъсне, например, кое е негов събрат, а останалите обекти не го вълнуват.

— Какво ядат?

— Каменни метеорити. И абсорбира слънчева светлина. Зертонът е повече растение, ако изобщо може да се говори за подобно разграничаване у тези същества… Радославе?

— Ъ?

Обикалящите ладията шаркани кацнаха зад „хоризонта“. Позна се по това, че се гмурнаха под полето, което заискри в местата на проникването. По цялата му ципа премина дъгоцветна вълна.

— Седни и се хвани за нещо, Радо. И се дръж ЗДРАВО. След Прохода ще сме в безтегловност. По-чевръсто, моля!

Радослав се тръшна на корубата. Гъвкави прешленести ластари се измъкнаха от незабелязани досега процепи и го обхванаха по същия начин като в нишата. Той се помъчи да се подготви и психически, чудейки се какво ли ще е усещането този път. Ала време за предположения не остана, той изпита нещо като излитане от кожата си и това го накара да се вкопчи с мъртва хватка в близкия рог на зертона. Тялото му не отчиташе никакви признаци на променено ускоряване, не го притискаше инерция, но нещо влечеше ума като въртоп. Последва мигновен световъртеж.

В очите — не, в съзнанието — притъмня, а може би ПРОСВЕТЛЯ над прага на чувствителност и поносимост на сетивата му. А после шеметното усещане, за което няма думи, грабна Радослав в познатата Песен на Прохода…

… След късче секунда той тръсна глава като след дрямка.

— Браво — рече Крилан. — Понаучил си се на нещо от Преминаванията. Мислех си, че ще викаш. Ха честито!

Дичо се пулеше към грамадната луна, увиснала над главата му.

— Боже… Навярно е от двете слънца… Просто не мога да откъсна очи…

Лъчите на Янкул и Райко се срещаха и кръстосваха върху Света на дъгите. От едната страна те посипваха с фин златен прашец сивосиньо-лилавото на водите и зеленикавото землисто на сушата, а от другата го красяха с нежна пудра в рубин. Облачните ленти и завъртулки също сияеха — бели в средата, в ореол с цвят на нарцис и топъл кармин. Дори начупените брегови ивици изглеждаха меко заоблени даже там, където имаха по-остри ръбове. По контура на диска, изпъкнал насреща, сякаш с подкана да бъде погален, се очертаваха две тънки дъги — първата с повечко жълто и резедаво, до нея втората — с настойчив оранжев оттенък.

— Не просто прекрасно… — прошепна недовършено Радослав.

— И с мен беше така — мечтателно подхвърли Крилан. Известно време остана безмълвен, а после съвсем простичко и далеч от поетичното добави: — Обърни внимание, че всъщност на Вер Шелард има само един континент и само един океан. Сушата е пояс от свързани с провлаци острови и полуострови, морето — верига водоеми с широки и тесни проливи. Виж и фиордите колко са дълги, всеки субконтинент е като напукан. У нас реките са късички, приливите копаят устията много навътре…

Дичо се опита да възприеме гледката по-аналитично. Спомни си кашепски приливи, подобни на катастрофални наводнения.

— Как досега морето не е сринало напълно сушата? — учуди се той на глас, след като поразмисли.

— Защото бреговете се ремонтират. Думата „Шелард“ означава по-точно „планина с пещери“. А те се обитават от каменните къртици, само дето на мен ми мязат на плъхове, а и повечето ги знаят така — като скални плъхове. Разумни са като общност, която е от типа на мравешките. Та тези същества постоянно укрепват бреговете, от хиляди векове. Наши Помагачи са. Без тях Ишчел би се превърнала във воден свят с плитко море по цялата си повърхност.

— Момент… какво е това?

Върху лика на змейската планета се проектираше дантелена паяжина. След като се справи с перспективата, Радослав осъзна, че тя се намира над тънкия, в сравнение с размерите на луната, атмосферен слой. Тоест в космоса. Освен това се приближаваше.

— Не скъсяваме радиуса на орбитата си, нали? — попита той.

— Не.

— А това нещо се уголемява… Да де, върви насреща.

— Точно така. И нещото е Щит. Разновидност е на зертоните. Корали се срастват като колония в такива обемни решетки. Майсторлъкът е само да ги насочиш как точно да се групират. Като свърши войната, ще стана пастир на зертони, честна дума!

— Цялата ли луна е обхванал тоя Щит… като ябълка в плетена кошница?

— Не, разбира се. Само един сферичен октант. Намира се на ниска орбита и следва Кашеп, за да прикрива Гнездовището от лъчеви удари. Сега се разтяга, диаметърът му нараства, за да ни посрещне. Има и подобна суперкрепост в либрационната точка между Ишчел и Кашеп. Голяма е само двеста и петдесет километра, затова не си я виждал от централната планета. А и ние с ладията я „прескочихме“, така че някой друг път ще ѝ се любуваш.

Радослав с големи очи гледаше зертонския щит. Вече му приличаше на изрязана от кост рибарска мрежа. По сегментите ѝ целофанено проблясваха мехурчета атмосфера. Забелязваха се и дребнички от разстоянието змейове, които кръжаха в пролуките. С известна доза колебание той прецени, че отворите са километрични, а „нишките“ надхвърлят по дебелина стволовете на гигантски секвои.

— Щом се пазите зад щит… противникът е много силен — предположи с надеждата да бъде опроверган.

— Беше. Сега е вече локализиран. Пак е опасен, но в пределите на Кашеп.

— Защо не го унищожите, не можете ли без граморски армии?

— Защо ни е да го правим?

Човекът изненадано погледна шаркана.

— Как така защо?! Защото нищо не ви струва, ако наистина сте най-могъщите!

— Точно заради това не го правим. Радо, ние не сме герои, които обикалят Всемира и дирят недобито зло. Защитата на „доброто“ е задължение на онези, на които им струва и които ще платят тази цена със сърцето и живота си, за да наричат земята под краката си свой роден свят.

— Това ми звучи малко като… измъкване — почеса се Радослав по брадата си.

— Не. И ще разбереш защо. Това, че имаш люспи по гърба си, още не значи, че автоматично ще почнеш да гледаш на нещата със змейски очи.

Ладията осезаемо се разклати, инерцията притисна Дичо към черупката като слаба гравитация. Той се зарадва на появилото се усещане за стабилност.

— Стражите ни разпознаха — рече Крилан. — Увериха се, че сме онези, за които се представяме. Сега се насочваме към траектория за кацане.

Радослав въртеше глава. Затаи дъх, когато ладията премина през една от дупките в мрежата като през колосална порта. Бе величествено. По границата на магическото поле на зертончето се разгоряха ярки деветоцветни дъги. Отгоре и отстрани от рамката на портала им отвърнаха с платнища разслоена на цветни ивици светлина.

Отвън долитаха послания, които караха микроатмосферата на корабчето да вибрира. Те се сплитаха в приглушени мелодии, в които Дичо разпозна неподражаемото гъргорене на змейските езици. Сред тях присъстваше и доста различен от останалите диалект, който той възприе като по-лют и по-непреклонен. Когато се напрегна, долови и бумтящия, толкова басов, че едва се усещаше, пулс на плътта на зертона, скрита в сърцевината на скелета му черупка. Напрегна се още малко и чу еднообразните напеви на „радиокитовете“.

Мрежестият Щит остана зад кърмата. Ишчел започна бавно да запълва небето. Близо до нея не гаснеха в сиянието ѝ само най-бляскавите звезди.

Радослав стана тревожен.

— Не е ли добре да се приберем вътре? Май не ме искате опечен… Нали ще навлизаме в атмосферата?

— Прав си. Аеродинамиката и физиката са сериозни неща, с тях шега не бива… обаче нали имаме силово магическо поле. Няма страшно. Зертонът също не иска да изгори. Само гледай. Лично на мен зрелището ми допада…

Въпреки това той остана напрегнат. За негово щастие, всичко свърши доста бързо.

Ладията се гмурна в атмосферата. Няколко минути защитното ѝ поле обрасна с пламъци, адската картина почти прогони Дичо под защитата на черупката. Надигна се гръмотевичен вой… но ето че нажеженият въздух се откъсна от корабчето, скоростта падна и тътенът стихна.

С разперени криле от кост зертончето планираше към повърхността. Радослав се опитваше да погледне във всички посоки. Поглъщащият въглен на космическата пропаст омекна, звездите угаснаха, открои се небе с чудновата окраска на разлистена млада върба. Под роговия кил на ладията набъбваше подобно на огромна пита Змейската земя. Сдържащото поле намаля, твърд вятър заплющя раковината, но корабчето все повече забавяше полета. Накрая увисна малко под тънкия облачен слой, прокъсан и избелял като вдовишка забрадка. В топящата се подире им инверсионна следа, оставена от пробива на въздушната бариера, играеше деветцветна дъга.

Напукан от тесни клисури, в които се вклиняваше море, къс суша драскаше небето с колонообразни планини. В терасовидните им гънки зеленееха гори и кръжаха мънички запетайки… Шаркани?

— Намираме се над страната Лубанкала, гнездовище на мегаквилите. Големите орли от въздушните армии на Кашеп — подсказа Крилан.

Дичо сбръчка нос. Пак бе помислил твърде гръмко…

Ладията се наклони, бръмнаха телепатични команди, корабчето влезе в плавен вираж, изоставяйки прекалено игривия вятър високо в атмосферата, и се понесе в спирала надолу. Устреми се към сравнително гладко плато, встрани от планинските стълбове.

Нещо странно ставаше с гледката. Хоризонтът се качваше, все едно и зертончето се издигаше все по-нагоре. Ала платото ставаше по-отчетливо, линиите се разпадаха на подробности по терена, но сега пък пейзажът наоколо сякаш се издуваше насреща. При все това, колкото по-далеч оставаха планините и циклопската мрежа каньони, толкова повече се уголемяваха.

На Радослав му се стори, че в момента, в който хоризонтът се изравни с нивото на погледа, ладията замря за миг върху въздушните вълни. А до площадката за кацане имаше още много десетки разтега… Спускането продължи, а границата на небосклона, заедно с увеличените далечни планини, плъзна нагоре. Сякаш кацаха върху дъното на огромна чаша.

Крилан изчака човека да се обърка докрай и сам да почувства, че всичко е оптична илюзия. Чак тогава се обади:

— У нас е така. Силна атмосферна рефракция. Много далечните предмети хем ти е ясно, че са отдалечени, хем ги виждаш по-големи. След няколко дни няма да ти прави впечатление. Странен ще ти изглежда нормалният изглед, когато отидеш до Кашеп, например.

Плоският терен под тях се свиваше, изкълчваше се като в криво огледало… но ето че започна съвсем нормално да наедрява, поради перспективата на наближаването.

— Над половин прелет разстояние тукашният въздух прави подобни номера. Постоянно ще ти се струва, че си в средата на кръг с диаметър малко над два-три връста, където светът е нормален, а всичко останало ще ти се вижда сбъркано и хоризонтът уж е по-висок от главата ти. За сметка на това ще наблюдаваш обекти, които по права линия биха се губили зад овалността на планетата. Страхотно, нали?

— Прилошава ми.

Змеят нехайно махна с опашка.

— Ще ти мине. Строго погледнато, отклоненията от това, което си свикнал да мислиш като нормално, са малки. Ала достатъчни, че да ги забележат очите и мозъкът да се паникьоса. Виж, друго е интересно — благодарение на този ефект, светлото време на денонощието винаги е по-дълго от тъмното. Залезите и изгревите са направо невероятни. А пък тукашната дъга като видиш, първо ще се зачудиш какво е. Появява се не точно като дъга, а като двойно ветрило. Не се шашкай, проблемът ти иде от това, че очите и сетивата изобщо винаги виждат повече от мозъка ти. Нататък той тълкува нещата според каквото знае. Затова сега протестира и ти е смотано.

Радослав зажумя, като даже прикри лице с ръка.

— Като кацнем, първо искам да стъпя на твърда земя и чак тогава ще гледам.

Крилан се разсмя, но веднага побърза да окуражи шашнатия си подопечен:

— И аз бях същият. Но пък после, в атмосфера с по-малък коефициент на оптично пречупване, се дразнех, че не различавам достатъчно надалеко.

Младият мъж изсумтя… и се усети, че ПАК е помислил силно.

Змеят обаче не се засегна и дружелюбно додаде:

— Не те ПОУЧАВАМ. И разбирам досадата ти.

Дичо търпеливо чакаше ладията да се приземи, да спре да потръпва и да се клатушка под нозете му. Комай повечето от тези усещания за нестабилна опора си бяха жива истерия.

Разгада телепатичния хор, заедно с който Крилан рече:

— На грунта.

Присъствието на змейовете някак рязко се промени. Сякаш досега се бяха държали за криле и бръмчаха като под напрежение. И изведнъж мрежата им се разпадна. Пак бяха тук… имаше даже и посрещачи… ала онова кошерно чувство, в което Дичо бе намерил уют по време на полета, но осъзнаваше едва в тоя миг, именно то се разсея като никога несъществувало.

Той помижа още малко и отвори очи.

Видя му се по-поносимо.

Околностите — замъглени, ала набъбнали — обграждаха платото, все едно беше котловина. Мараня ги кривеше по уморителен за очите начин. Той фокусира поглед върху по-близък план.

Ръбовете на платото висяха над пропасти. Навътре от тях остри гранитни скали забиваха зъби в зеленикаво-синкавото небе, в което Янкул и Райко сияеха. Дори бледо висеше сърп на луна, а може би това беше Кашеп… Всички небесни тела сякаш заплашваха да го затиснат.

Радослав си даде дума да избягва поне още няколко часа да поглежда нагоре и към хоризонта.

Природните стихии бяха оформили скалите в някакво подобие на дворец. Но не, комай това си БЕШЕ дворец — толкова съвършено вписан в естествените гънки, че се приемаше за игра на природните сили, ваяние на ерозията. Над покривните зъбци кръжаха познатите му големи орли. А пред широкия вход, както и многочислените отвори в зидовете, сновяха змейове.

Стояха на групи, по двама, сами, излитаха, кацаха, влизаха в двореца или пък излизаха.

Терасираното поле се люлееше сякаш море от гъсти треви, вятърът ги заглаждаше, после ги рошеше, остри шипове на зертони правеха земята раирана с дълбоки двойни сенки. Под цъфнали клони на малки горички шаренееха копринени шатри. Около тях Дичо видя самодиви.

Крилан потропа с нокти по черупката на корабчето:

— За да слезем, няма нужда да минаваме през ладията.

Радослав надникна през ръба и се намуси.

— ТИ нямаш нужда, нали ще подхвръкнеш.

— А ти ще слезеш по ветрилото, като по стълба. Ето оттук. Здраво е, ще издържи легион такива като тебе.

— Добре. Можеш да ме чакаш долу.

— Е, не е учтиво. Поне докато не се научиш да летиш.

Дичо сметна това за шега. Заслизаха заедно по прострения костен елерон на зертончето.

Около драконовата ладия тревата бе по-къса и между зелените чимове сивееха плоски камъни. Пръснати с пресметлива небрежност, те образуваха пътека чак до двореца. Радослав се озърна към придружителя си.

— И сега?

— Сега ще чакаме да те повикат.

— Къде?

— Ей там, в Грота на съгласието. На Тинг. — Крилан сочеше към двореца.

— Тинг? Това не е ли народно събрание в Швеция?

— Общо събрание на викингите — уточни змеят. — Откъде, мислиш, са взели думата? Преди да се покръстят, даже преди да се покланят на Тор и другите мутри, са почитали драконите. Също като повечето човешки племена на Земята.

— Добре де, но къде?

— Нали ти казах, в пещерата под аула…

— Не бе, къде ще чакаме?

— А… Тук, в горичката. Има колиба. Ако много се проточи чакането, спокойно можеш да поспиш в нея, тя е с удобства.

— Бих хапнал.

— Ми дай да седнем, пък ще свирна на помощници от самодивите да донесат нещо…

* * *

„Колибата“ се оказа съоръжение, което дори съвършено бос в архитектурата човек би определил като беседка, нежели масивна. Тъмни каменни блокове с плетеница от изсечени като фриз орнаменти оформяха под, пет яки колони, свързани чрез парапети отново от камък, най-отгоре — островръх покрив.

Радослав изкачи малко височките за него стъпала.

— О!

Шарени вълнени черги стопляха плочите под нозете, четирите доста широчки пейки също се кипреха постлани с черджета. В ъгъла, вляво от входната арка, ги чакаше ниска софра. Всъщност, голям щит — единственото дървено нещо тук, — закрепен върху кръгъл балван.

— Уха, вече са сервирали! Ти кога успя да „свирнеш“? Не те чух.

— Наблизо се въртеше една самодивска дружка, дадох ѝ знак, без да приказвам гласно или наум. Тук всеки си знае работата, бате. Обслужването е като в „Шератон“, не ти е мърляво заведение за обществено хранене, нито студентска столова, ха-ха…

Радослав замръзна на място. Змеят въздъхна, но разтълкува емоцията на човека по-общо:

— Пак се стягаш… Тук са директни, чак простодушни — като твоите фамо-грамори, дето ти рисуват пишка пред името, за да се знае, че си от мъжки пол.

— Пишка? — Дичовото раздразнение се изпари за миг.

— Обръщат с главата надолу една руна — „ък“, която баш на член си прилича. Символ на мъжкото. Аналогично — обърнатата руна „вакан“ означава „жена“.

— Изобщо не схванах приликата с член… Помислих, че е част от знака за „фонетично“. Символа „реч“, исках да кажа. Ама понякога не го пишеха…

— Не е от притеснение. Тук идеята за мръсни драсканици още не е узряла в умовете. В смисъл че нещо може да е „мръсно“ само понеже е свързано с половете и чукането. Имаш ли идея как да преведеш на граморски фразата „мръсен виц“?

— Хм. Знам как е „смешка“. Спомних си и думата „мръсен“…

— Да, ама тя значи „неумит, необлизан“ или „покрит с кал“. Ще предизвика недоумение, ако я ползваш по отношение на думата „шега“.

— Ами… сещам се за думата „лайно“.

— Лайняна шега? Пак няма да я вържат с „порнография“ или „неприлично“. Радо, винаги помни — огромната маса кашепци не са хора. Дори борейците, по манталитет имам предвид. Лишени са от много човешки пороци. Или поне не ги правят порочно. Вярно, губят се и някои наистина ценни достойнства, но главното е — не ги сравнявай с люда земен. Гледай ги какви са. Имат си свои собствени минуси и плюсове — големи и малки. Също като нас, шарканите. Щом си решил да живееш тук, с нас… решил си го, нали?

Радослав дълбоко пое въздух, имаше нужда от забавяне, за да помисли. За първи път някой ДРУГ, не той самият, не вътрешният глас, поставяше този въпрос. Директно. Тикаше му носа в него. Изправяше го пред избора, който рано или късно трябваше да направи.

Освен ако не избягам от необходимостта да избирам, помисли си той. Тая мисъл го огорчи и нацупи. Пфу, колко човещинийско.

— Засега само съм решил да живея с Верена.

— Е, то си е стъпка в една съвсем определена посока, не мислиш ли?

Дичо се сети кое го беше подразнило преди малко. Повдигна вежда.

— Мисля си… — поде бавно. — Мисля си, че май през цялото време ми говориш на български.

— Така е. Какво те притеснява?

— Притеснява ме, че навярно си бръкнал в съзнанието ми, за да научиш езика! — неочаквано за себе си кипна той. — Това мога да го позволя на Верена, но не и… — думите му секнаха, когато срещна кроткия и тъжен поглед на Крилан.

— Радо, от змейска гледна точка човешките езици са една и съща реч, при това не кой знае колко трудна за усвояване. Това беше първо. И второ — нямам нужда да ти ровичкам в тиквата плоска, за да научавам български. Аз си го знам. Той ми е майчин… Ясно ли е, сине майчин?

Радослав поруменя.

— Извинявай. Не се засягай… нервно ми е. Нали разбираш…

— Не се тревожи. Разбирам. Ако не разбирах, нямаше да съм твой Посрещач.

Закъсняло просветване в главата го жилна отново.

— Чакай! — сепна се той. — МАЙЧИН? Майчин език? Български?

Нокътят на крилото на змея шавна подканващо. Човек на негово място би използвал показалеца.

— Я ела и погледни от тази тераса към дървото в градината.

Човекът се втренчи в клонките на близката фиданка, която сама по себе си бе достойна за внимание, макар и да не изглеждаше чак екзотично. Ала в целия силует Радославовите очи откроиха букет панделки от червено-бели парцалчета, контрастиращи силно с природните цветове на дръвчето.

— Ей! Какво е това?!

— Точно това, за което си мислиш. Мартеници.

— Значи Драконче… Верена е тук!

— Драконче… — повтори змеят и някак много странно го изгледа. — Не. Дори кланът ѝ не живее тук, ами на триста и нещо прелета на юго-теджошниш.

Непознатата дума за момент отвлече Радослав от разочарованието:

— Как го каза?

— Теджошниш. Равнинна посока, съвпадаща с югоизточно направление. Тъй е, понеже боравим с осем основни посоки на света. По-точно, с двайсет и четири за триизмерна ориентация. И още осем междинни. За всяка има собствена дума. Нали разбираш, щом сме хвъркати, нуждаем се от по-прецизна терминология. Та това, което споменах, са абсолютните направления, а ти първо свикни със субективната координатна система: напред, назад, горе, долу, ляво, дясно, осемте междинни от рода на горелявонапред, а после ще свикнеш и с център, вътре, вън… тези са за по-високи измерения… нещо да попиташ ли? Защото подрипваш от нетърпение.

— Да… център.

— Какво „център“?

— Не е посока, а място.

— Да, бе, да… някак досега не бях вдявал. Е, на змейски това е посока. И вътре и вън не са точните думи, имат нещо общо с горе и долу, но едното е към реалностните измерения с по-бързо време, другото към уж „горните“ слоеве действителност…

— Мога да си въобразя какви са другите драконски думи, щом центърът е посока.

— Дааа, ето един сериозен лингвистичен проблем… Е, поне думата „мартеница“ не се превежда никак. Възприета е като чуждица със собственото ѝ съдържание.

— Значи са твои.

— Тц. Що-годе постоянно живея на другото полукълбо. Поне там се намира моят замък. А мартениците… Имаше ги и преди мен. Зора е заразила с тоя обичай шарканите-младежи от доста кланове. Ти не знаеше ли, че мартениците са донесени в Заддунавска България от Аспарух? Че е традиция още от Памир?

Радослав махна нетърпеливо с ръка:

— Зора е…?

— Майката на твоето… Драконче.

Дичо юнашки се въздържа от въпроси и се облегна на парапета. Над него змеят гледаше към мартениците.

— Пред тукашния ми дом дръвчетата са съвсем същите — в бяло-червено окичени. Като видях тия тук… Познато ли ти е, питам се, едно такова усещане, като да срещнеш земляк в чужбина? Ама не като в Коми, дето съм чувал, че цели градове са си направо български. Баш чужбина имам предвид.

— Ами… аз съм бил в Коми. И въпреки това помня, че когато се връщахме с влака, на Дунав моста ме засърбяваха очите и ми се допяваха възрожденски песни.

Крилан помълча.

— Аха. За малко на краставичар краставици да продам… Ти знаеш ли, че всяка пролет си правя купища мартеници? Само че за такива неща винаги съм бил с по две леви ръце и ходя до Кашеп, плетат ми ги фамори. — (Колко небрежно го каза, помисли си Радослав. Все едно става дума за отбиване до съседен град, даже не командировка до Италия…) — Вълна вземам от върколаци, боядисвам я в някой граморски чифлик. Има самодивски народ, който тачи подобна традиция, но пък те правят пискюлите с цели девет разноцветни конеца… И като се приготвя, чакам един метеорен поток, който минава баш когато на Земята мигрират щъркелите… за да окача мартеницата на клонче… Хайде, питай ме дали ми липсва мястото, дето съм израснал! Абе по едно време такава носталгия ме заръфа, че и на Лепа Брена бих се зарадвал! Пък в казармата само за два месеца ѝ се отслушах до откачане… идеше ми жива да я глътна! Ха-ха. Глупости.

— Ти си… роден на Земята? В България?!

— Да. Даже повече. В човешко тяло. Така се получи. Затова сега тук съм малко… непохватен. Недоразвит. Като Маугли. Истинският Маугли е отгледан от вълци и никога не е станал човек духом. Имах късмет, че съм змей, раснал сред все пак разумна раса… И съм Иван по кръщелно.

— Иван?

— България винаги е била страна на чудесата, защо един роден в нея змей да не се казва Иван, да има ЕГН и кръщелно?… Обаче — дяволито присви очи Крилан — едно ти признавам: бързо загряваш, бате!

— Моля?

— Трябваха ти само три часа, за да се усетиш на какъв език си бъбрим, Радо.

— Абе я чупка!… — разсърди се Дичо, а змеят се закикоти.

— Хайде, не се цупи — каза след малко. — Май от сръдня забрави, че си умрял от глад.

Начумерен, Радослав се настани до софрата. Беше застлана с върколашка покривка, която продължаваше да му прилича на пешкирите на баба му. Заотваря глинените капаци на паниците и мигом се оживи.

— Охо! Мътеница! Чу-до! А това шарена сол ли е? Леле, супер! И… баница?!! Крилане, ти си вълшебник!

Змеят мълчаливо се усмихна.

Младият мъж лакомо налапа солидно парче баница, но изведнъж пак помръкна и преглътна хапа с усилие.

— Какво има, Радо?

— Баницата е зелник… — Въздъхна. — Няма нищо. Просто се сетих за родителите си… за приятели. Живи ли са, здрави ли са… — отрони накрая. Няколко минути двамината останаха в мълчание.

Змеят Иван-Крилан се раздвижи.

— Я дай лапа! — каза, като протегна своята. — А сега мисли си за тях. Представи си ги като за групова снимка, без да ги караш да викат „зеле“. Очите си — затвори ги. Мозъкът по едно си прилича с компютъра — трябва му свободно място, свободни неврони… изчисти зрителните дялове… но не се напрягай, рей се около образите им. Така… аха…

Във въображението на Дичо родителите му и неколцина познати се подредиха както бе поискал Крилан. Веднага се появи и фотограф, нарамил голяма дървена кутия на триножник, и зажумелият яростно го изгони вън от мисловната си картина, но не смогна да го пропъди съвсем. Кой знае защо, всички застанаха на стълбите на училището. Стояха, а на лицата им „грееха“ пластмасови, ала все пак усмивки. След секунди изведнъж взеха да се разбягват, образите им избледняваха, нахлуха някакви странични физиономии… Упражнението започна да изисква усилие и тъкмо когато Радослав бе на път да изтърве съвсем юздите на въображението, змеят късо му рече:

— Добре са. Живи и здрави.

Той отвори очи.

— Всички?

— Да, всички — сдържано отвърна Крилан. — Онези, дето не искаше да ги мислиш, и те. Знаеш ли, някак съм съхранил връзката си с Горната земя… — усмихна се криво. — Всички хора, които познавам, ми се случва да ги сънувам. И не знам защо, но винаги оставам с убеждението, че онова, което виждам да става с тях… се случва в действителност. Казвам „познати“, ама в най-общия смисъл. Все що съм виждал двукрако… а понякога даже и четирикрако — ей така, минават си през сънищата ми. Понякога със седмици се чудя — тоя пък или тая откъде ги познавам? Все едно съм ги срещнал в трамвая и гледам — уж познато лице, а не мога да зацепя на кой е… Вероятно съвсем не са всички, които изобщо съм срещал по улиците. Само онези, които с нещо са ми направили впечатление, дори за момент, дори без и да се усетя… И се е получила някаква емоционална връзка, що ли… Змейските Мъдреци ми казаха, че имам рядка дарба. Даже щяхме да я изследваме тая работа, понеже си е един вид информационен обмен между уж изолирани светове, феноменално… Така че, не те баламосвам. Наистина са живи и здрави. За съжаление, повече не мога да кажа. Само толкоз усетих. А… кое беше мястото? — обърна глава и чак ококори очи. — Мястото, на което си ги представи. Заприлича ми на Първа гимназия.

— Ъхъм… Да. Моето даскало.

— И аз учих там един срок, ама ме изключиха… Стига де, ще ти изпаднат очите. Теб обаче и да съм те виждал тогава, не те помня. Ами че ти си бил фъстък по същото време!

— Коя година? — трескаво изстреля Радослав. Имаше нещо нереално в това, което му говореше Иван-Крилан…

— Изкарах до половината девети клас в Първа. Беше след като почина Висоцки, осемдесета година значи. Ти трябва да си бил в пето отделение тогава…

— Уффф, не! — отпусна се Дичо. — Аз се върнах в Първа гимназия след шести клас. Понеже три години бяхме в Коми, в Съюза… Нали разбираш, доста неща ми се случиха… и пак ми идва прекалено това, че още от детска възраст край мене са се навъртали змейове… доста преди да отида до Гложенския манастир и да намеря Верена! Прощавай…

Мога да разбера как се чувстваш. Нещо повече — разбирам. По онова време… аз дори не знаех кой съм.

— Айде бе!

— Без майтап. Родих се в човешка кожа, макар и да не съм витяк. Чисто шарканче съм.

— Етнически дракон.

— Ка-какъв… ха-ха-ха! Ей, тоя лаф ме грабна! Жестоко!

— Я раздуй как така се е случило?

Крилан късо въздъхна.

— Друг път. Сега вече ни викат от Тинга. Знам, не си усетил. Съобщението беше лично за мен и го отправи възрастен шаркан, затова нямаше как да го чуеш… Готов ли си?

* * *

Едва щом излязоха от беседката, змеят глухо възкликна и вирна муцуна нагоре. Взря се през листака към небето.

Дичо проследи погледа му. Предпазливо, за да не му се завие отново свят. След момент съобрази, че вижда бяла облачна следа като от самолет. Тоест, високолетящ змей — горещите тела на шарканите предизвикваха кондензация също като авиационните двигатели, при това комай дори на по-ниски височини. Беше трудно да прецени на колко хиляди метра се намираше този в момента. Ефектите от рефракцията колкото помагаха, толкова и напрягаха очите. Дичо разтърка клепачи и в този момент Крилан пронизително изрева телепатично.

Радослав приклекна и се хвана за тила.

— Извинявай, трябваше да го викна — невинно рече змеят. — Нали може?

Тъмната пелена пред очите на Радослав се разсейваше, зашеметяването бе досущ като от мека, но ужасно грамадна и тежка боксова ръкавица.

— Май прекалих — смути се Крилан. — Цялото ято ни гледа…

Бързо отвърна на неколцина, задали негласни въпроси.

Без да иска, Дичо проследи с поглед кацащия шаркан. Първо силуетът му се смали, престана да се размазва от високите въздушни течения, а накрая отново започна да се уголемява, докато тревата не зашумя, бръсната от вихъра на крилете му като от перки на вертолет.

Бе красив млад мъжкар, с повече синкаво-златисто по люспите от Иван, видимо по-изящни криле и по-равен гребен на тила и гръбнака. Плесна с раздвоена на върха опашка. Очите му искряха кехлибарено. Дичо посрещна взора му.

Обичайният немигащ драконов поглед, вертикалните зеници-цепнатини… Проникващото му внимание спря сякаш на границата на кожата на човека, без да навлиза навътре.

Повиканият змей склони приветствено глава, на което Радослав се почувства длъжен да отговори. При все това шарканът не промълви нито дума, не излъчи никакъв мислеобраз. Ала очевидно размени с Крилан няколко телепатични реплики, които облъхнаха Дичо, без да го докоснат същински. Сетне от гърлото на пристигналия изклокочи дълга фраза, подкрепена с по-явни мислеобрази, но толкова бързи и сложни, че те само озадачиха човека. В същото време между змейовете се стрелнаха и по-лично насочени изречения.

Иван изръмжа. Каза нещо дълго, сменяйки няколко пъти мелодиката на говора и интонацията. На Дичо се стори, че Крилан на два пъти се запъна, а може би даже заекна.

Другият змей отвърна със серия мимики и неразбираеми жестове, които пробягаха от върха на ноктите на крилете, та чак до краищата на опашката. Завърши късо с басово измучана дума. Или просто нечленоразделен звук.

Крилан кимна. Жълтоокият дракон се обърна към Радослав. Една дълга секунда го разглеждаше хладно и любопитно, сетне се поклони и бързешком се отдалечи със свити и притиснати към туловището криле. Дичо го проследи до входа на двореца, където шарканът се смеси с останалите.

— Кой беше този… — Искаше да добави „темерут“.

Иван-Крилан го погледна с укор:

— Приятел ми е.

— Извинявай. Какво му каза, че ме огледа така… резервирано?

— Ох, Радо… — змеят явно намери нещо интересно в тревата. — Не си чак толкова важен, че да ставаш тема за разговор между двама шаркани… ако беше обаче, щеше да е по начин, който да разбереш. А темерут се оказа ти, бате. Можеш да не се притесняваш, той знае, че още не си наясно с нашите обичаи. Въпреки че ние не държим на стриктно спазване на традициите, все пак е въпрос на жест да се придържаш към някои правила на общуване.

— Ъ?

— Редно беше ти да го заговориш.

— Защо аз?

Змеят обърна очи към човека.

— Защото той ти се поклони пръв. Ти не пожела да говориш. Твоя си работа.

— Уф! — огорчи се Радослав. — Сгафих… Май този твой приятел няма да погледне повече на мен като на възпитано същество.

— Ммм… — Иван-Крилан отново откри нещо вълнуващо в тревата, на лакът или два встрани от глезените на Радослав, който дори се озърна да види какво толкова има там. Беше мъничко бяло цвете. — Едва ли ще е чак толкоз безмилостен — отвърна разсеяно. — Първо, защото той бързаше. И второ — тук тебе те уважават, а значи тачат и избора ти, какъвто и да е той. А те уважават, защото един от нас те обича… Хайде, да вървим към аула, двореца де.