Серия
Обществото на Аркейн (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Sizzle and Burn, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 67 гласа)
Разпознаване и начална корекция
Xesiona (2010)
Корекция
maskara (2010)
Сканиране
?

Издание:

Джейн Ан Кренц. Клада от страсти

ИК „Хермес“


На Франк — както винаги, с цялата ми любов. Благодаря на искрящата енергия, с която ме даряваш!

1

Гори, вещице, гори…

Мрачният призрачен шепот изпълваше съзнанието й. Рейна Талънтайър спря пред стъпалата, водещи надолу към мазето. Докосна предпазливо парапета с върховете на пръстите си. Не й бе нужен продължителен контакт. Гласът, натежал от жажда за кръв и нечестива възбуда, отново зашептя:

… Има само един начин да убиеш вещица. Накажи я. Накарай я да страда. Гори, вещице, гори…

Беше същият глас, който чу, когато се допря до кухненския плот преди няколко минути. Шептеше за мрак, страх и огън. Следите бяха още пресни. Човек със сериозно разстроена психика беше минал през къщата съвсем скоро. Рейна можеше само да се моли маниакът да е от онези, които се задоволяваха да разиграват извратените си фантазии единствено във въображението си. Но опитът й подсказваше, че случаят надали е такъв. Негодникът беше съвсем истински, чудовище в човешки образ.

Тя потрепери, дръпна рязко ръката си от парапета и изтри длан в шлифера си. Жестът й бе напълно инстинктивен. Дългият черен шлифер на Рейна беше мокър, защото навън валеше като из ведро, но тя знаеше, че и тонове вода не могат да измият следите на зловещата енергия, която бе усетила току-що.

Погледна назад към Дъг Спайсър и чу друг глас, този път гласа на леля си. Предупреждение, което й бе отправяно неведнъж в юношеските години: Никога не им казвай за гласовете, които чуваш в главата си, Рейна. Иначе ще те обявят за луда, както направиха с мен.

— Искам да огледам набързо мазето — каза тя, предусещайки какво я очаква.

Дъг надникна смутено към тъмнината, в която се губеше подножието на стълбата.

— Наистина ли мислите, че е необходимо, госпожице Талънтайър? Сигурно има мишки и плъхове, дори змии. Не се тревожете, ще започна да предлагам къщата и без да сме огледали подробно мазето.

Дъг беше собственик на „Спайсър Пропъртис“, една от трите агенции за недвижими имоти в малкото градче Шелбивил, щата Вашингтон. Рейна го беше наела същата сутрин още с пристигането си в града, тъй като беше единственият агент, който си бе направил труда да се свърже с нея след смъртта на Вела Талънтайър. Беше подпитал деликатно дали има намерение да продава имота. Рейна беше повече от щастлива да му възложи да търси купувач. И без това не беше обсадена от ентусиазирани агенти. От своя страна Дъг, който сравнително отскоро живееше в града, се бореше да си създаде клиентела. И двамата се нуждаеха един от друг.

Облечен в добре скроен сив костюм и бледосиня вратовръзка, с кафяво кожено куфарче в едната ръка, Дъг беше типичен представител на своето съсловие. Елегантните дизайнерски очила бяха подбрани с вкус. Колата, паркирана на алеята отвън, бе ягуар.

Рейна прецени, че е малко под четиридесетте. Косата му бе започнала да редее едва видимо. Имаше вид на солиден, добре гледан мъж, който в недалечно бъдеще щеше да си има проблеми с излишните килограми. Дъг я беше предупредил, че мрачната къща с безнадеждно остаряла водопроводна и електрическа инсталация няма да се продаде лесно.

— Веднага се връщам — увери го тя.

Не можеше да му каже, че всъщност няма избор, след като вече бе доловила призрачния шепот на мъжа, обсебен от желание да убива вещици. Трябваше да научи истината, преди да си тръгне от къщата.

— Направих някои проучвания и се обадих на Фил Брукс, след като говорих с вас — каза Дъг. — Той ми обясни, че леля ви е спряла да ползва услугите му за изтребване на гризачи малко преди да… хм, да напусне града.

Малко преди аз да я отведа, помисли си Рейна. Стисна силно дръжката на чантата си със същата ръка, която беше докоснала парапета. Малко преди да се наложи да я настаня в онази частна и изключително скъпа клиника.

Преди един месец Вела Талънтайър беше починала в малката си стая в психиатричната болница „Сейнт Деймиънс“ в Ориана, на брега на езерото Вашингтон. Според лекарите причината за смъртта й беше сърдечен удар. Тя беше на петдесет и девет години.

Изведнъж Рейна осъзна, че Дъг навярно не иска да изцапа безупречния си костюм и лъснатите обувки. Не можеше да му се сърди за това.

— Няма нужда да идвате с мен — каза тя. — Просто ще сляза до последното стъпало.

Моля те, бъди джентълмен и настоявай да ме придружиш.

— Ами добре, щом сте сигурна в това — каза Дъг и се дръпна назад. — Не виждам откъде се светва.

— Ключът е в подножието на стълбата.

Дотук с джентълменството. Какво ли беше очаквала? Не живееха в деветнайсети век. Никой не зачиташе джентълменските правила. А след преживяното с Брадли тя трябваше да е наясно с това по-добре от всеки друг.

Мисълта за детектив Брадли Мичъл я изпълни с решителност. Последвалият прилив на феминистко възмущение отприщи полезна доза адреналин, която беше достатъчно силна, за да я изстреля надолу по стълбите.

Дъг се мотаеше в горния им край и изпълваше рамката на вратата.

— Ако осветлението не работи, имам фенерче в колата.

Подготвеният за всичко агент по недвижими имоти.

Тя не му обърна внимание и продължи да слиза предпазливо надолу в тъмнината. Може пък и да не му възложи продажбата. Проблемът беше, че никой от другите двама агенти по недвижими имоти в града не изгаряше от желание да се занимава с тази къща. Не беше само заради занемареното състояние на имота. Истината бе, че е малко вероятно някой местен да пожелае да купи къщата.

През изминалите двайсетина години в къщата бе живяла душевноболна жена, освидетелствана луда. Подобен род истории обикновено охлаждаха ентусиазма на потенциалните купувачи. Както беше обяснил Дъг, трябваше да се опитат да привлекат някой, който не е живял по тези места, човек, който търси имот в лошо състояние, за да го стегне и продаде на по-висока цена.

Старите дървени стъпала поскръцваха. Рейна се опита да не докосва парапета и стъпваше съвсем в края на всяко стъпало, за да избегне неговите следи. Беше научила по трудния начин, че човешката психична енергия се предава най-лесно върху някаква повърхност чрез директен контакт с кожата, но жаждата за кръв понякога проникваше и през подметките на обувките.

Колкото и да внимаваше, не можеше да го избегне напълно.

Накарай я да страда. Накажи я така, както мен ме наказваше мама.

Мирисът на влага и мухъл се засилваше с всяка стъпка надолу. Тъмнината в основата на стъпалата зееше като бездънен кладенец.

Рейна стъпи на последното стъпало и потърси ключа за лампата. Когато го докосна, усети удар, който нямаше нищо общо с електричеството. Гори, вещице, гори.

За щастие голата крушка на тавана все още светеше и обля ниското помещение без прозорци със слаба жълтеникава светлина.

Мазето съхраняваше останки от несретния живот на Вела Талънтайър. Захвърлени мебели, включително една масивна тоалетка с огледало, хромирана маса за хранене с червена пластмасова повърхност в комплект с четири червени пластмасови стола, струпани върху нея. Почти цялото останало пространство бе заето от няколко големи кашона и сандъци. В тях се намираха картините, сътворени от Вела през годините. Картините имаха една обединяваща тема: всички представляваха мрачни, потискащи изображения на маски.

Сърцето й се сви. Не можеше просто да хвърли поглед наоколо и да се върне горе. Трябваше да слезе от последното стъпало и да обиколи лабиринта от кашони и сандъци, за да се увери, че тук не е погребана някоя ужасна тайна.

Всъщност не бе необходимо да го прави. В момента си имаше достатъчно проблеми. Уреждането на документите около скромното наследство на леля й бе отнело много повече време, отколкото очакваше, а освен това й действаше потискащо. Междувременно й се бе наложило да се сблъска с факта, че единственият мъж, за когото мислеше, че я приема такава, каквато е, с всички гласове в главата й, всъщност я намира за напълно отблъскваща в леглото. Освен това тя трябваше да се грижи за собствения си бизнес. Краят на октомври беше напрегнато време за магазина й за карнавални костюми „Инкогнито“. Не, определено нямаше нужда от нови проблеми, но добре знаеше, че ако пренебрегне шепота, щеше да будува нощ след нощ, седмици наред. По непонятни за нея причини разкриването на истината се бе оказало единственото спасение от гласовете в главата й.

С присвит стомах тя стъпи на циментовия под и протегна ръка, за да докосне най-близкия предмет — прашен кашон. Вече нямаше връщане. Трябваше да тръгне по следите от психичната енергия на онзи побъркан.

— Какво правите? — извика смутено Дъг от върха на стъпалата. — Нали щяхте само да хвърлите един поглед?

— Тук има доста неща. Рано или късно ще трябва да ги разчистя. Искам да си изясня колко време ще ми трябва за това.

— Моля ви, внимавайте, госпожице Талънтайър.

Рейна се престори, че не го чува. Щом не си беше направил труда да я придружи в тъмното мазе, можеше да си спести любезностите.

Върху кашона нямаше нищо, но когато пръстите й се плъзнаха по ламинираната повърхност на старата маса, Рейна усети нова вълна от злоба.

Демонът е по-силен от вещицата.

Ахна, дръпна ръката си от масата и бързо направи крачка назад. Колкото и да се подготвяше, никога нямаше да свикне с усещането, което й причиняваше досегът с реалното зло.

Погледна към пода, търсейки отпечатъци от стъпки. Дори и да имаше такива, те не се забелязваха. Плътният слой прах, който покриваше всичко, изглеждаше циментово сив на светлината на слабата крушка. Дълбоките сенки между купчините кашони скриваха голяма част от пода.

Рейна пристъпи напред, докосвайки предметите по пътя си със същата предпазливост, с която би допряла гореща печка. Натрупаната енергия по старинната тоалетка я накара да се присвие от болка.

Огледа се и осъзна, че върви по тясна пътека, която се виеше в джунглата от кашони и сандъци. Пътеката водеше към затворената врата на стар дървен шкаф. На масивната му врата висеше тежък катинар.

Съвсем нов, лъскав катинар.

Още преди да го докосне, вече знаеше, че катинарът вони на извратения тип, който бе идвал тук.

Закова се на половин крачка от шкафа, затаи дъх и протегна ръка. Едва докосна с пръст катинара, и шокът я разтърси цялата.

Гори, вещице, гори.

Пое въздух дълбоко.

— По дяволите!

— Госпожице Талънтайър? — Сега вече Дъг звучеше искрено разтревожен. — Какво става? Всичко наред ли е?

Чу стъпките му по стълбите. Очевидно приглушеният вик от болка и изненада бе събудил у него някакъв спящ мъжки инстинкт да се втурне да я спасява. По-добре късно, отколкото никога.

— Аз съм добре, но тук долу има нещо, което изобщо не е наред. — Тя потърси мобилния си телефон в чантата. — Ще се обадя на 911.

— Не разбирам. — Дъг се закова на последното стъпало, стиснал куфарчето си. Той се огледа и най-после я забеляза. — Защо, за бога, търсите полицията?

— Защото в това мазе е било извършено престъпление.

Операторът в централата на 911 се обади, преди Дъг да се опомни от шока.

— Пожарна или полиция? — попита жената кратко.

— Полиция — отвърна Рейна, мобилизирайки цялата си самоувереност, за да прозвучи гласът й достатъчно убедително пред телефонистката. — Намирам се на „Кресънт Лейн“ номер четиринайсет, къщата на Талънтайър. Кажете на хората, които ще отговорят на повикването, да носят инструмент за рязане на катинари. По-бързо.

Жената отказа да бъде пришпорвана.

— Какъв е проблемът, госпожо?

— Току-що открих труп.

Рейна затвори, преди жената да успее да зададе друг въпрос. Щом прекъсна връзката, осъзна, че Дъг още стои на последното стъпало. Лицето му се губеше отчасти в сенките, но Рейна беше почти сигурна, че е, зяпнал от изненада. Клетият човек очевидно започваше да осъзнава защо местните агенти не искаха да се ангажират с продажбата на къщата на Талънтайър. Вероятно бе чул слуховете за леля й Вела и вече си задаваше въпроса дали лудостта не се предава по наследство. Напълно основателен въпрос впрочем.

Дъг се прокашля:

— Сигурна ли сте, че сте добре, госпожице Талънтайър?

Тя му отправи усмивката, която пазеше за такива случаи. Специалната усмивка, която според асистентката й Пандора означаваше недвусмислено „Да ти го начукам“.

— Не, но това не е нещо ново — отвърна Рейна учтиво.

 

Полицаят се казваше Боб Фултън. Държеше се строго и безцеремонно като бивш военен, какъвто действително беше. Слезе в мазето с голям фенер и зловеща на вид резачка.

— Къде е трупът? — попита той делово като човек, който постоянно си има работа с мъртъвци.

— Не съм абсолютно сигурна, че има труп — призна Рейна. — Но мисля, че няма да е зле да проверите този заключен шкаф.

Изгледа я с изражение, което й беше до болка познато. Погледът му говореше: „Всички тук са заподозрени до доказване на противното“. Брадли придобиваше същото характерно изражение, когато работеше по някой случай.

— Вие коя сте? — попита Фултън.

— Рейна Талънтайър.

— Роднина ли сте на лудата госпожа… ммм, Талънтайър?

— Нейна племенница.

— Може ли да попитам какво правите тук?

— Аз наследих тази къща — отвърна Рейна хладно. Той беше нарекъл леля й Вела „лудата госпожа“. Това означаваше, че няма нужда да се държи любезно с него.

Ясно долавяйки нарастващото напрежение в атмосферата, Дъг пристъпи напред.

— Дъг Спайсър, полицай Фултън. От „Спайсър Пропъртис“. Мисля, че не се познаваме. Аз дойдох с госпожица Талънтайър тук днес, за да се договорим да поема продажбата на имота.

Фултън кимна.

— Чух, че Вела Талънтайър е починала. Моите съболезнования, госпожо.

— Благодаря — кимна Рейна. — В този шкаф…

Той огледа катинара, после хвърли подозрителен поглед към Рейна.

— Какво ви кара да мислите, че вътре има труп?

Тя скръсти ръце на гърдите си и премина в защита.

Знаеше, че трудното тепърва предстои. Липсваше й Брадли, който до неотдавна я предпазваше от подигравки и недоверие.

— Просто предчувствие — отвърна тя спокойно.

Фултън издиша шумно.

— Не ми казвайте, ще отгатна. Мислите се за екстрасенс… също като леля ви, нали?

Тя му отправи специалната си усмивка.

— Моята леля наистина имаше необикновени способности.

Фултън повдигна рунтавите си вежди.

— Чух, че свършила в някаква психиатрична болница в Ориана.

— Тя си отиде, защото никой вече не й вярваше. Моля ви, отворете този шкаф, господин полицай. Ако е празен, ще се извиня, че съм ви загубила времето.

— Нали разбирате, че ако наистина намеря труп в този шкаф, ще се наложи да отговаряте на много въпроси в участъка?

— Повярвайте ми, разбирам го много добре.

Той я погледна изпитателно. За секунди й се стори, че ще продължи да спори, но очевидно изражението й го накара да замълчи. Без да каже и дума повече, той се обърна към шкафа и вдигна резачката.

Халката остро изхрущя и катинарът увисна срязан. Фултън остави инструмента на земята и стисна фенера в лявата си ръка. Посегна към дръжката на шкафа с облечена в ръкавица ръка.

Вратата се отвори със скърцане. Рейна спря да диша. Миг по-късно си наложи да погледне в шкафа.

На пода лежеше гола жена. Единственият елемент от облеклото й, който се виждаше наоколо, беше широк кожен колан, извит като змия край тялото й.

Жената бе с вързани ръце и крака. Устата й бе залепена с тиксо. Беше съвсем млада, може би не повече от осемнайсет — или деветнайсетгодишна, и болезнено слаба. Разрошената тъмна коса отчасти скриваше чертите й.

Единствената истинска изненада беше в това, че бе още жива.