Серия
Обществото на Аркейн (5)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Running Hot, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 59 гласа)
Разпознаване и начална корекция
Xesiona (2010)
Корекция
maskara (2010)
Сканиране
?

Издание:

Джейн Ан Кренц. Горещи следи

ИК „Хермес“


Пролог

Мартин се канеше да я убие.

Тя пристъпи от мостика върху лъскавата двумоторна лодка, чудейки се защо вледеняващото отчаяние я връхлита толкова силно. Израснала под грижите на държавата, тя бързо бе научила урока си, че в крайна сметка може да разчита единствено на себе си. Системата на приемните семейства и улицата бяха истински университети, даващи образование по предприемчивост от ранно детство. Когато си сам на този свят, законите на оцеляването са съвсем прости. Тя ги беше усвоила много добре.

Мислеше, че животът я е научил да не се изненадва от нищо, включително от възможността единственият човек, на когото е вярвала, да се обърне срещу нея. Оказа се, че е грешала. Нищо не можеше да притъпи болката от предателството му.

Мартин се появи откъм кабината. Ослепителното карибско слънце се отразяваше в огледалните му слънчеви очила. Забеляза я и веднага й отправи своята харизматична усмивка.

— Ето те и теб — каза той и се впусна да поеме куфарчето с лаптопа й. — Закъсня. — Погледна мъжа в бяла риза и тъмносин панталон, който вървеше по мостика. — Времето ли създаде проблеми?

— Не, сър — Ерик Шейфър остави малкия куфар. — Приземихме се навреме. Но тук има някакъв местен празник. Улиците са претъпкани. Знаете как е на острова. Единственият път от летището минава през центъра на града. Няма начин да се избегне задръстването.

Ерик се изправи и изтри потта от челото си с опакото на дланта си. Ризата му, с дискретно избродирано лого на „Крокър Уърлд“, бе идеално изгладена сутринта, когато той се бе качил в пилотската кабина на малкия фирмен реактивен самолет в Маями. Сега бе ужасно измачкана и влажна заради жегата на острова.

— Фестивалът на деня и нощта — каза Мартин. — Съвсем забравих за него. Голямо събитие за местните хора. Нещо средно между Марди Грас и Хелоуин.

„Той лъже“, помисли си тя, докато наблюдаваше странната тъмна енергия, която изпълваше аурата му. Всичко това беше част от плана му да я убие. При толкова туристи местните власти нямаше да забележат дали господин Крокър се е върнал от частния си остров сам.

— Ще желаете ли още нещо, сър? — попита Ерик.

— Къде е Банър?

— Оставих го на летището. Наглежда самолета.

— Двамата можете да се върнете в Маями. Няма смисъл да оставате тук цяла седмица. Имате си жени и деца, които сигурно ще ви се зарадват. Доста работа ви се струпа през последните месеци.

— Да, сър. Благодаря.

Ерик говореше искрено. Мартин знаеше как да поддържа лоялността на хората си, комбинирайки щедри заплати и премии с вродена харизматичност. Тя често си мислеше, че той би могъл да стане религиозен водач на секта. Вместо това си беше избрал друго поле за изява.

Мартин изкачи няколкото тикови стъпала и застана на руля.

— Откачи въжетата, ако обичаш! — извика на Ерик.

— Разбира се, господин Крокър. — Ерик се наведе да изпълни нареждането.

Тя се запита какво ще си помислят той и останалите от персонала, след като изчезнеше. Мартин вероятно беше подготвил убедителна версия. Сигурно нещо свързано с падане зад борда. Всички знаеха колко коварни са теченията около острова.

Жената усети вибрациите под краката си, когато двигателите на лодката забръмчаха. Ерик й махна приятелски и пак изтри потта от челото си.

Нямаше прикритост в погледа му, нито лукаво намигване или ухилване. Когато той се върнеше на летището, двамата с Джон Банър нямаше да коментират, че шефът е отплавал с едно от гаджетата си. Никога служителите на Мартин Крокър не я бяха причислявали към многобройните му любовници. Той си падаше по високи и стройни блондинки. Тя изобщо не беше такава. Просто си вършеше работата.

Официално се водеше икономка на Мартин, единственият човек, който пътуваше с него навсякъде. Тя организираше всичко и отговаряше за многобройните му жилища. Също така се грижеше за забавленията на приятелите и бизнес партньорите му, а от време на време и за някой гостуващ политик, лобист или държавен глава.

Тя махна за сбогом на Ерик и потисна напиращите сълзи. Каквото и да се случеше днес, знаеше, че няма да го види никога повече.

Лодката грациозно се отдели от кея и се отправи към входа на малкото пристанище.

Като повечето влиятелни богати хора Мартин притежаваше няколко къщи и голям брой апартаменти в различни точки на света. Имението в Маями беше основното му жилище, но мястото, което възприемаше като свой дом, беше малкият остров, който бе купил преди няколко години. Единственият начин да се стигне до него беше по вода. Липсваше писта за самолети, само един кей.

За разлика от другите му жилища, където имаше домашни помощници, винаги готови да го посрещнат, на острова Мартин не държеше персонал. Къщата беше много по-малка и далеч по-скромна от останалите му частни имоти. Той я възприемаше като своето убежище.

Щом подминаха каменните стълбове, които отбелязваха входа на пристанището, Мартин форсира моторите. Лодката набра скорост, порейки тюркоазносинята вода. Мартин не обръщаше много внимание на спътничката си, тъй като беше концентриран върху руля. Тя напрегна сетивата си и отново погледна аурата му. Сега тъмната енергия беше по-силна. Той се подготвяше. Струваше й се твърде тясно в лодката. Нямаше къде да се скрие, нито къде да избяга.

Знаеше от дни, от седмици, ако трябваше да бъде, максимално честна със себе си, че Мартин планира да; се отърве от нея. Дори беше сигурна, че знае защо. Въпреки това малка част от нея се беше вкопчила в отрицанието, колкото и немощно да беше то. Може би имаше логическо обяснение за смущаващите промени в аурата му. Може би тази тъмна енергия беше резултат от психично заболяване. Колкото и ужасна да беше вероятността, поне й действаше успокоително, че той вече не е с разсъдъка си, че истинският Мартин никога не би планирал убийството й.

Изключително изостреният инстинкт за оцеляване не й позволяваше да продължава да се заблуждава. Мартин може и да бе изпитвал привързаност, но дълбоко в себе си икономката знаеше, че връзката им се основава на това, че бизнесменът я използва. Сега той беше решил, че тя се е превърнала в бреме, от което трябваше да се освободи. От негова гледна точка ситуацията беше съвсем проста.

Тя стоеше на кила и гледаше пристанището и градчето, които оставаха в далечината. Когато се превърнаха в миниатюрни неразличими точици, тя се обърна. Вече бяха близо до частния остров на Мартин. Виждаше се къщата на склона.

Мартин намали и плавно приближи лодката до дървения кей.

— Заеми се с въжетата — рязко каза той, изцяло съсредоточен върху маневрирането на лодката.

Това промени всичко. Поради някаква необяснима причина тази обикновена заповед се оказа капката, която преля чашата. Непоносимата смесица от болка, тъга, недоверие и вцепеняващ страх, която от дни бушуваше в душата й на приливи и отливи, изведнъж бе изместена от неконтролируем гняв. Сетивата й реагираха яростно на прилива на адреналин.

Кучият син планираше да я убие. Сега. Тук.

— Разбира се, Мартин — отвърна, удивена от това колко спокоен и овладян прозвуча гласът й. Тя имаше достатъчно опит в прикриването на чувствата си зад фасадата на сдържаната любезност. Можеше да дава уроци на гейши. Но тя самата не беше такава.

Хвана дебелото въже и пристъпи внимателно на тесния кей. Не й отне много време да върже лодката. Беше го правила безброй пъти.

Мартин пусна руля и слезе по стъпалата.

— Дръж, вземи това — каза той и й подаде лаптопа. — Аз ще взема багажа ти и провизиите.

Икономката пое лаптопа от ръката му и изчака да прехвърли куфара й и две торби с покупки. Мартин се огледа, за да провери дали е свалил всичко необходимо от лодката. После стъпи на кея.

— Готова ли си?

Без да изчака отговора й, грабна с лекота торбите с провизии. Аурата му искреше от нетърпение и страховита възбуда. Пулсациите на черната енергия се засилваха. Това не беше просто неприятно задължение, осъзна тя. Всъщност той очакваше с нетърпение да я убие. Гневът й се разгоря още по-силно.

— Разбира се. — Отправи му деловата си усмивка, с която приветстваше гостите и деловите му партньори. Възприемаше я като вид сценична усмивка. — Но само от любопитство бих искала да знам кога смяташ да го направиш?

— Какво да направя? — попита той през рамо. Вече се бе запътил към малкия джип, паркиран на края на кея.

— Да ме убиеш.

Мартин замръзна на място. Тя видя как шокът премина като вълна през аурата му. Неописуеми цветове проблеснаха през целия спектър. Осъзна, че наистина го е изненадала. Дали той беше повярвал, че може да планира смъртта й, без тя да долови нищо? Очевидно отговорът беше да. Но пък и самата тя не му беше, разкрила всичките си тайни.

Когато се обърна към нея, на лицето му бе изписана смесица от гняв и раздразнение.

— Какво говориш, по дяволите? Имаш твърде странно чувство за хумор.

Тя скръсти ръце, като леко обгърна тялото си.

— И двамата знаем, че не се шегувам — каза тихо тя. — Доведе ме тук с намерението да ме убиеш.

— Нямам време за такива глупости. Чака ме работа.

— Предполагам, че ще стана жертва на трагичен инцидент. Удавяне? — усмихна се мрачно тя. — Колко тъжно. Икономката отишла да поплува и не се върнала. Постоянно се случват подобни трагедии.

Той се вгледа в лицето й, сякаш се чудеше дали не бълнува в резултат на треска, и поклати глава.

— Не мога да повярвам.

— И аз не можах да повярвам. Но като обръщам поглед назад сега, си давам сметка, че го очаквах от седмици.

— Добре, ще играем по твоите правила — каза той с вида на човек, който е започнал да подозира, че си има работа с душевно болен. — Двамата с теб сме екип от доста време. Дванайсет години. Защо ми е да те убивам сега?

— Мисля, че имаш няколко причини. Първата, разбира се, е, че наскоро открих, че през последните няколко месеца си позволявал на отвратителни хора да използват ресурсите на „Крокър Уърлд“ под прикритие за незаконна търговия с оръжие. Цялото онова селскостопанско оборудване, което щедро даряваше на различни развиващи се страни. Оказа се, че тракторите и плуговете изстрелват истински куршуми. Представи си колко се изненадах, когато разбрах.

За момент й се стори, че той ще продължи да разиграва театър. Но това беше Мартин. Той стигаше до същността на нещата по-бързо от всеки друг човек, когото тя познаваше. Това бе част от таланта му.

— И проблемът не е само в това, което си правил, макар и да е достатъчно ужасно. Проблемът е в хората, за които работиш.

Яростта изригна в погледа и в аурата му.

— Не работя за никого — каза той през зъби. — „Крокър Уърлд“ е моя компания. Аз я изградих, по дяволите. Аз съм „Крокър Уърлд“.

— Ти беше „Крокър Уърлд“. Но ти предаде компанията, която създаде, която аз ти помогнах да създадеш, защото се свърза с престъпна организация.

— Ти нямаш нищо общо с моя успех. Би трябвало да ми благодариш на колене за това, което направих за теб. Ако не бях аз, още щеше да работиш в онзи западнал цветарски магазин, да живееш сама с няколко котки, защото плашиш всеки мъж, който те види. По дяволите, понякога дори аз се страхувам от теб!

Думите му я поразиха.

— Какво?

— Начинът, по който поглеждаш някого веднъж и разбираш какво диктува действията му, за какво мечтае, какво го плаши до смърт, кои са силните му страни и слабостите. Адски разтърсващо е. Защо, мислиш, искам да се отърва от теб?

— Забравяш нещо, Мартин. Ако не ми беше предложил работа преди дванайсет години, ти все още щеше да управляваш единствено онова евтино казино накрая на света в Биндж, Невада. Аз съм тази, която ти посочи измамниците, които те крадяха нагло. Аз съм тази, която ти помогна да се откупиш от онзи мафиотски бос. Ако не бях аз, отдавна щеше да си заровен в някой плитък гроб в пустинята.

— Това е лъжа.

— Аз съм тази, която намери първите инвеститори, които те подкрепиха, когато реши да продадеш казиното и да започнеш да строиш небостъргачи.

Аурата на Мартин вече беше черна като ада.

— И сам щях да си намеря инвеститорите — извика той.

— Нямаше. Талантът ти на стратег е средна степен, Мартин. Можеш да доловиш някоя благоприятна възможност и да съставиш план, както малцина биха успели, защото това е паранормалната ти способност. Но никак не те бива, когато трябва да ръководиш хора.

— Затваряй си устата.

— Без този талант цялата бизнес проницателност на света е безполезна. За да се изгради финансова империя, трябва нещо повече от умение да боравиш с цифрите. Нужен е и талант да разкриваш качествата и слабостите на конкурента си.

Усмихна се, приличаше на хищник.

— Смяташ, че се нуждая от лекции как се прави бизнес ли?

— Дванайсет години съм човекът, който изготвя психологическите профили на хората, с които се сблъскваш. Аз съм тази, която ти казва, ако някой партньор в бизнеса е загазил с парите или в личния живот. Аз те предупреждавам, когато някой се опитва да те мами. Аз разкривам силните и слабите страни на твоите опоненти и партньори. Аз те съветвам какво трябва да предложиш, за да сключиш сделка. Аз съм тази, която ти казва кога е най-добре да се откажеш от някой проект.

— Признавам, че имах нужда от теб. Но вече не е така. И преди да приключим, бих искал да знам как научи за страничния бизнес с оръжията.

— За твоите гости и бизнес партньори аз съм просто доверен член на персонала. Никой не ми обръща внимание, не ме забелязва. Но аз ги наблюдавам внимателно. В края на краищата ти ми плащаш точно за това. Понякога виждам или чувам някои неща. И съм много, много добра в проучванията.

— Какво точно знаеш?

— За хората, с които си се захванал? — Тя повдигна леко едното си рамо. — Не много. Само че е картел, управляван от личности с много силни паранормални способности, и че са те съблазнили да им вършиш мръсната работа.

Аурата на Мартин блесна още по-силно.

— Никой не ме е съблазнил.

— Доскоро не бих повярвала, че някой може да те купи — каза тя. — Мислиш ли, че шайка гангстери може да предложи нещо ценно на един от най-успелите мъже на планетата, който рискува и се лишава от свободата си, репутацията си и дори живота си?

Гневът на Мартин личеше в погледа му.

— Изобщо не знаеш за какво говориш. Това не е някаква мафия.

— Напротив, Мартин. Първия път, когато доведе онези хора в резиденцията в Маями, ти казах, че те са много, много опасни.

— Аз също — каза през зъби Мартин. Той бавно свали слънчевите си очила. — По-опасен съм, отколкото можеш да си представиш, благодарение на новите ми бизнес партньори. И благодарение на тях вече не се нуждая от теб.

— Какво говориш?

— Организацията, която онези двама мъже представляват, е много повече от финансова сила. Става въпрос за власт, истинска власт, такава власт, за която световните лидери, производителите на оръжие, милиардерите могат само да мечтаят.

Изведнъж тя разбра. Не си беше представяла, че може да се отврати толкова много, но се оказа, че е грешала.

— Предполагам, че това обяснява промените в твоята аура през последните няколко месеца? — попита тя.

Мартин я погледна неочаквано.

— Какви промени? — настоя той.

— Мислех, че си станал жертва на психично заболяване, което влияе на паранормалните ти сетива.

— Аз не съм болен, по дяволите.

— Напротив, болен си, но не от естествено възникнала болест. Сам си виновен за това. С помощта на новите ти приятели, разбира се.

Мартин я доближи. Не изглеждаше ужасен. Изглеждаше нетърпелив. Развълнуван.

— Виждаш ли ефекта от веществото в аурата ми?

— Веществото — повтори тя. — Да, това е единственото логично обяснение. Онези мъже ти осигуряват наркотик, който влияе на паранормалните ти сетива.

— Много е вероятно то да увеличи продължителността на живота ми с няколко десетилетия. Няма да бъда слаб и грохнал. Ще запазя силите си.

— Не вярвам на ушите си. Мартин, ти си гениален бизнесмен, не усещаш ли, когато ти говорят небивалици? Обещанието за безсмъртие е най-древната измама на света.

— Учените не са сигурни каква е продължителността на живота, защото новото вещество не е употребено, за да се провери ефикасността му на практика. Най-високопоставените го приемат само от няколко години. Но данните от лабораториите са многообещаващи.

— Ти си глупак, Мартин.

— Истина е — настоя той. — Дори и да грешат, че наркотикът може да удължи живота ми, това не променя факта, че формулата работи. Тя може да издигне стратег седма степен като мен чак до девета или десета степен.

— Ти не си девета или десета степен. Щях да го разбера. Но нещо се промени в аурата ти. Каквото и да е, сега тя не е… — Тя замълча, търсейки точната дума. — Не е цялостна.

— Цялостна? — разсмя се той. — Що за глупава старомодна дума. Мислиш ли, че е от значение? Трябва да знаеш, че си права обаче. Лекарството, което ми дадоха, не повиши нивото на таланта ми. Не беше предвиден такъв ефект.

— Не разбирам.

— Лекарството може да бъде променено по най-различни начини, така че да отговаря съвсем точно на индивидуалния профил. Вариантът, който аз приемам, ми осигури един нов талант.

— Ако вярваш на това, значи си загазил.

— Не съм луд — изкрещя бизнесменът.

Думите отекнаха около тях. Последваха няколко секунди ужасяваща тишина. После аурата на Мартин се сгорещи до такава степен.

Тя разбра, че моментът е настъпил. Сега той щеше да се опита да я убие. Въпросът беше дали ще използва оръжие, или голите си ръце. Едно нещо беше сигурно — тъй като стояха на края на кея, тя нямаше къде да избяга.

Разтърсващият поток от енергия се появи сякаш от нищото. Той я заля и й причини толкова силна болка, че икономката загуби ориентация и усети как полита в бездънна пропаст.

Няма да е с оръжие. Тя падна на колене под силата на светкавицата, която пронизваше сетивата й. Няма да е и с голи ръце. Това не беше предвидено.

Мартин я гледаше, опиянен от силата си.

— Те бяха прави — каза той, като въздъхна. — Казаха ми истината за лекарството. Поздравления. Ти ще бъдеш първият човек, който ще стане свидетел на какво съм способен с новия си талант.

— Не ме докосвай!

— Няма да те докосвам. Не е необходимо. Ще изгоря психичните ти сетива. Ще изпаднеш в кома и ще умреш.

— Мартин, не, не прави това! — Сега гласът й прозвуча по-уверено. Сетивата й възвръщаха силата си. Беше се възстановила малко от травматизиращия шок. Успяваше да се справи с болката, което означаваше, че отблъскваше връхлитащите я вълни. — Може би не е твърде късно. Може би някой от експертите в Обществото ще може да ти помогне…

— Вече ме молиш. Това ми харесва.

— Не се страхувам за живота си. Но има едно нещо, което трябва да знаеш.

— Какво?

— Ако не се беше появил ти, досега щях да съм собственичка на онзи магазин за цветя, както и на верига магазини.

— Това винаги е било най-големият ти недостатък — каза Мартин. — Твоите мечти и амбиции са толкова по-маловажни от моите.

Той повиши температурата на черната психична енергия, която генерираше. Лицето му се напрегна от усилието. Тя продължи да отблъсква вълните, дори още по-силно, черпейки от собствената си аура. Болката отслабна още малко.

— Умри, дяволите да те вземат! — със злоба изкрещя той. Пристъпи към нея. — Защо не умираш?

Силата й се завръщаше. Служителката успяваше да се съсредоточи върху поддържането на енергийния щит, в който се беше превърнала аурата й.

Мартин залитна, но не забеляза, че тя отблъсква енергията му. Вместо това я гледаше леко объркан.

Ядосан и напрегнат, съвсем я доближи, вече можеше да я докосне. Изпрати още от черните лъчи, които извираха от тялото му.

— Трябва да умреш! — изкрещя той.

Посегна и я хвана за гърлото. Тя инстинктивно вдигна ръце да се защити. Той я сграбчи. Стисна китките й.

Дланите й горяха. Светът изригна, изпращайки една след друга ударни вълни през сетивата й. Мартин Крокър потрепери веднъж. Погледна я, сякаш виждаше ада.

— Не! — изпищя той.

Олюля се, загуби равновесие и падна от кея във водата. Аурата му изгасна внезапно.

Тя се изправи. Сърцето й биеше учестено. За втори път в живота си убиваше човек. Но този път не случаен, а властолюбив и влиятелен мултимилионер, който просто се беше забъркал в опасно начинание.

А ръцете й продължаваха да горят.