Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Space Machine: A Scientific Romance, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 6 гласа)
Разпознаване и корекция
Mandor (2010)
Сканиране и корекция
Xesiona (2010)
Форматиране и допълнителна корекция
Диан Жон (2010)

Издание:

Кристофър Прист. Машината на пространството

Научнофантастичен роман

Книгоиздателство „Георги Бакалов“, Варна, 1983

Библиотека „Галактика“, №45

Редакционна колегия: Любен Дилов, Светозар Златаров, Елка Константинова,

Агоп Мелконян, Димитър Пеев, Огнян Сапарев, Светослав Славчев

Рецензент: Юлия Бучкова-Малеева

Преведе от английски: Теодора Давидова

Редактор: Гергана Калчева-Донева

Библиотечно оформление: Богдан Мавродинов, Жеко Алексиев

Рисунка на корицата: Текла Алексиева

Художествен редактор: Иван Кенаров

Технически редактори: Пламен Антонов, Асен Младенов

Коректор: Ани Иванова

Английска, I издание

Дадена за набор на 10.II.1983 г. Подписана за печат на 1.VI.1983 г.

Излязла от печат месец юни 1983 г. Формат 70×100/32 Изд. №1657. Цена 2,50 лв.

Печ. коли 29,50. Изд. коли 19,10. УИК 18,84

Страници: 472. ЕКП 95366 21531 5637–38–83

08 Книгоиздателство „Георги Бакалов“ — Варна

Държавна печатница „Балкан“ — София

Ч 820–31

© Теодора Давидова, преводач, 1983

© Богдан Мавродинов и Жеко Алексиев, библиотечно оформление, 1979

© Текла Алексиева, рисунка на корицата, 1983

c/o Jusautor, Sofia

 

Christopher Priest. The Space Machine

Futura Publications Limited, 1977

© Christopher Priest, 1976


На Хърбърт Уелс

Глава първа
Търговската пътничка

I

През април 1893 година по време на едно от служебните си пътувания бях отседнал в хотел „Девъншир Армс“ в Скиптън, Йоркшир. По онова време бях на двадесет и три години и мога да кажа, че изпълнявах небезуспешно скромната длъжност — търговски представител на фирмата „Джоусая Уестърмен & Синове, доставчици на модни кожени изделия“. В този разказ рядко ще става дума за служебните ми задължения, защото дори по онова време те не бяха мое основно занимание, въпреки че именно те станаха причина за веригата от събития, за които искам да разкажа.

„Девъншир Армс“ беше ниска, облицована със сивкави тухли сграда, с ветровити, зле осветени коридори, по чиито отдавна небоядисани стени личаха тъмни, мръсни петна. В този хотел, където отсядаха предимно търговски пътници, единственото приятно място беше салонът; макар и претъпкан с мебели (креслата бяха толкова близо едно до друго, че човек трябваше да проявява доста изобретателност, за да мине между тях) през зимата в него беше топло и за разлика от опушените, едва мъждукащи газени лампи в стаите, тук лампата беше голяма и гореше със светилен газ.

Вечер за отседналите тук търговски пътници не оставаше нищо друго, освен да поседят в салона и да побъбрят с колегите си. Лично мен времето между края на вечерята и девет часа ме изнервяше най-много, защото от години съществуваше мълчаливо споразумение в тези часове да не се пуши и присъстващите се посвещаваха изключително на разговори. След девет обаче мъжете един по един изваждаха лули и пури, въздухът се изпълваше със задушлив синкав дим, главите на присъстващите се отпускаха на високите облегалки на креслата и очите им се притваряха. Чак тогава, без да обиждам околните, можех да почета малко или да напиша някое и друго писмо.

В онази вечер, за която искам да ви разкажа, се нахраних, излязох да се поразходя и малко преди девет се прибрах в хотела. Отбих се в стаята, за да сменя сакото си и слязох в салона.

Там заварих трима души, настанени удобно, и макар че до девет часа оставаха още седем минути, Хюс, представител на един производител на металообработващи машини от Бирмингам, беше запалил лулата си.

Кимнах за поздрав и се отправих към столовете в най-отдалечения ъгъл на стаята.

В девет и петнадесет пристигна Дайкс. Той беше млад мъж, приблизително на моята възраст, и макар с нищо да не бях показал, че изпитвам някакви симпатии към него, не пропускаше случай да ми демонстрира своето доверие.

И тази вечер, щом влезе в салона, Дайкс без колебание се отправи към моя ъгъл и се настани в креслото срещу мен. Побързах да прикрия с празен лист писмото, което нахвърлях в момента.

— Ще запушите ли, Търнбул? — попита ме той, като ми подаваше кутията си с цигари.

— Не, благодаря!

Преди време пушех лула, но вече повече от година се бях отказал.

Дайкс извади цигара и с преднамерена показност я запали. Той също като мен беше търговски пътник и често заявяваше, че съм твърде старомоден и консервативен във възгледите си. Обикновено се забавлявах от демонстрациите му на превъзходство, така както често се забавляваме с чуждите недостатъци.

— Чух, че тази вечер в хотела отседнала някаква търговска пътничка — подметна той, като не пропусна да се наведе към мен, за да подчертае думите си. — Какво ще кажете за това, Търнбул?

— Звучи невероятно — признах аз. — Сигурен ли сте?

— Тази вечер се прибрах късно — продължи той, снишавайки гласа си. — Случайно надникнах в регистрационната книга. Мис А. Фицгибън от Съри. Любопитно, нали?

Обикновено гледах малко отвисоко на ежедневните вълнения на колегите си, но този път любопитството ми беше раздразнено. Човек трудно може да остане настрани от информацията, свързана с професията му, и трябва да призная, че отдавна чувах да се говори за жени търговски пътнички. Аз лично не бях срещал нито една от тях, но изглеждаше логично с рекламирането и пласирането на някои стоки от дамския тоалет например да се занимават жени. Случвало ми се бе на някои места да преговарям с посредници жени, ето защо не виждах причина те да не опитат силите си и като търговски пътници.

Хвърлих през рамо един поглед към салона, макар да знаех, че присъствието на жена тук не може да остане незабелязано.

— Не съм я видял — казах аз.

— И няма как да я видим! Допускате ли, че мисис Ансън ще позволи на млада дама с добро възпитание да влезе в този салон?

— Значи не сте видели дамата? — попитах аз.

Дайкс поклати глава.

— Тя вечеря с мисис Ансън в трапезарията. Видях, като занесоха там поднос.

— Как мислите, има ли нещо вярно в онова, което се говори за жените, занимаващи се с търговия — продължавах да разпитвам аз, тъй като любопитството не преставаше да ме гложди.

— Безсъмнено — отговори незабавно Дайкс. — Това не е занимание за порядъчна жена.

— Но нали току-що казахте, че мис Фицгибън е с добро…

— Евфемизъм, скъпи ми приятелю. — Той се облегна назад и с видимо удоволствие вдъхна дим от цигарата си.

Обикновено се забавлявах в компанията на Дайкс, защото той винаги имаше готов запас от светски клюки и неговото присъствие означаваше, че ще бъда угостен с пикантни анекдоти. Тях бях принуден да изслушвам винаги с мълчалива завист, тъй като по-голяма част от време си прекарвах в принудителна самота. Много мои колеги бяха ергени — може би и по природа, но и непрестанното движение от град на град рядко даваше възможност да се създадат трайни връзки. Ето защо, когато плъзнаха слухове, че някои фирми назначават за свои търговски представители жени, в пушалните и салоните на хотелите, в които търговските пътници отсядаха, често можеха да се чуят похотливи недомлъвки. Понякога самият Дайкс бе източник на информация по този въпрос, но с течение на времето стана ясно, че начинът ни на живот няма да се промени. Това наистина беше първият случай, когато чувах, че в хотела, в който съм отседнал, се намира търговска пътничка.

— Знаете ли, Търнбул, мисля си, че ще успея да се запозная с мис Фицгибън още тази вечер.

— Какво говорите? Нали някой трябва да ви представи?

— Това лесно ще се уреди. Чисто и просто ще отида до гостната на мисис Ансън, ще почукам на вратата и ще поканя мис Фицгибън да се поразходи с мен, преди да си легне.

— Аз… — думите застинаха на устата ми, защото изведнъж разбрах, че Дайкс не може да говори сериозно. Той познаваше не по-зле от мен собственицата на хотела и двамата чудесно знаехме как ще бъде посрещната подобна покана. Мис Фицгибън можеше и да е привърженичка на еманципацията, но мисис Ансън беше все още здраво стъпила в 60-те години на 19 век.

— Впрочем защо да ви занимавам с плановете си? — подхвърли Дайкс. — И двамата сме тук до края на седмицата и ще мога да ви съобщя какъв успех съм имал.

— Не можахте ли да разберете за коя фирма работи тя? В такъв случай ще е по-лесно да се срещнете с нея и през деня.

Дайкс ми се усмихна загадъчно.

— Вероятно ние двамата с вас мислим по един и същ начин, Търнбул. Сдобил съм се вече с необходимата информация. Не искате ли да се обзаложим? Печели този, който пръв заговори дамата.

Почувствах как лицето ми се облива с червенина.

— Не участвам в облози, Дайкс. А и би било много глупаво от моя страна да се състезавам с вас, тъй като вие очевидно сте по-добре информиран и имате някакво предимство.

— Добре, ще ви кажа какво знам. Тя въобще не се занимава с търговия, а е секретарка. Не работи за фирма, а за един изобретател. Поне така твърди моят информатор.

— Изобретател ли? — не можех да повярвам аз — Шегувате се!

— Казвам ви онова, което казаха на самия мен. Името му е сър Уилям Рейнолдс — бил много известен. Не знам нищо за него, а и не ме интересува, вълнувам се единствено от неговата помощничка.

Останах изумен от чутото. Нечестивите планове на Дайкс ни най-малко не ме интересуваха, защото се стараех по всяко време да се държа, както подобава, но името на сър Уилям Рейнолдс променяше нещата.

Замислено наблюдавах Дайкс, докато изпуши цигарата си, след което станах.

— Смятам да се оттегля — заявих аз.

— Но още е много рано. Нека изпием по чаша вино заедно — за моя сметка. — Той протегна ръка и натисна копчето на електрическия звънец. — Хайде да се обзаложим.

— Не, благодаря, Дайкс. Трябва да довърша това писмо, моля да ме извините. Може би утре вечер…?

Кимнах му и си запробивах път към вратата между мебелите. Вън в коридора срещнах мисис Ансън, която се беше запътила към салона.

— Добър вечер, мистър Търнбул.

— Лека нощ, мисис Ансън.

Почти бях стигнал до стълбището, когато забелязах, че вратата на дневната е открехната, но там нямаше и следа от гостенката.

Щом се прибрах в стаята си и запалих лампата, седнах на ръба на леглото и се опитах да подредя мислите си.