Включено в книгата
Оригинално заглавие
Burning Chrome, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 3 гласа)
Източник
sfbg.us

Издание:

Уилям Гибсън. Невромантик

Изд. Камея, София, 1996

Биб. Фантастика №13

Художник: Иван Крумов

Печат: Полипринт, Враца

Формат: 84×108/32. Печатни коли: 18.5. Страници: 296. Цена: 390.00 лв

ISBN: 954-8340-08-9


Жега беше оная нощ, когато изгорихме Хрома. По пресечките и ъглите отвън мушичките се блъскаха до смърт в неона, но в таванчето на Боби единствената светлина идваше от екрана на монитора и от зелените и червени светодиоди на предния панел на мрежовия симулатор. Знаех всеки чип в симулатора на Боби на пръсти; изглеждаше на външен вид като собствения ти ежедневен Оно-Сендай VII, „Киберпространство Седем“, дето му викат, но го бях преработвал толкова пъти, че зор ще видиш да намериш дори един квадратен милиметър заводско опроводяване в целия този силикон.

Чакахме един до друг пред пулта на симулатора, гледайки часовия дисплей в долния ляв ъгъл на екрана.

— Давай — казах, когато часът настъпи, но Боби вече действаше, бутвайки приведен руската програма в слота й с дланта на ръката си. Направи го с напрегнатата грация на хлапак, пъхващ поредната монета в електронна игра, сигурен в победата и готов да започне наградната серия от безплатни игри.

През зрителното ми поле пробълбука сребриста вълна фосфени, и мрежата започна да се разгъва в главата ми, 3-мерна шахматна дъска, безкрайна и напълно прозрачна. Руската програма сякаш се люлееше, когато поехме по линиите. Ако някой друг се беше включил в тази част на мрежата, би могъл да види как вълна искряща сянка се изтъркулва от малката жълта пирамида, изобразяваща нашия компютър. Програмата беше миметично оръжие, проектирано да абсорбира местния цвят и да се представя като високоприоритетно пренасочване, в какъвто и контекст да попадне.

— Поздравления — чух да казва Боби. — Току-що станахме инспекционна сонда на Комитета по атомна енергия на Източното крайбрежие… — Това значеше, че разчистваме фиброоптичните кабели пред себе си с еквивалента на пожарникарска сирена, но в симулираната мрежа изглеждаше, че просто се носим право към базата данни на Хрома. Още не я виждах, но знаех, че стените ни чакат. Стени от сянка, стени от лед.

Хрома: хубавичкото й детинско лице гладко като стомана, с очи, които биха си били на мястото на дъното на някоя дълбока падина в Атлантическия океан, студени сиви очи, които живееха под огромно налягане. Разправят, че тя измисляла собствени видове рак за хората, които й се изпречвали на пътя, рококови вариации по поръчка, които отнемали години, докато те убият. Разправят за Хрома доста неща, и нито едно от тях не е особено приятно.

Така че аз я закрих от ума си с образа на Рики. Рики, коленичила в ивица прашна слънчева светлина, проникваща в тавана през мрежата от стомана и стъкло; избледнелият й камуфлажен комбинезон, розовите й прозрачни сандали, приятната линия на голия й гръб, докато тя рови из найлонова чанта за инструменти. Тя поглежда нагоре, и тъмноруса къдрица пада и погъделичква носа й. Усмихната, измъква стара риза на Боби, старият износен плат каки е опънат пред гърдите й.

Тя се усмихва.

— Кучи сине, — казва Боби, — току-що информирахме Хрома, че сме обиск от СРС и три призовки… Дръж се здраво, Джек…

Чао, Рики. Може би вече няма да те видя.

И мрак, пълен мрак, в залите на леда на Хрома.

 

 

Боби беше жокей, и ледът беше същността на играта му. Лед от ЛЕД, Легален Електронен Достъп. Мрежата е абстрактно представяне на връзките между системите за данни. Легитимните програмисти се включват към сектора за данни на работодателите им и се оказват обградени от ярки геометрични форми, изобразяващи корпоративните данни.

Кулите и полетата им висят в безцветното непространство на симулираната мрежа, електронният консенсус-халюцинация, който улеснява поддръжката и обмяната на масивни количества данни. Легитимните програмисти никога не виждат стените от лед, зад които работят, стени от сянка, които защищават работата им от другите, от майстори на индустриалния шпионаж и отмъквачи като Боби Куайн.

Боби беше жокей, Боби беше пробивач, взломаджия, ровещ из разширената електронна нервна система на човечеството, преджобващ данни и кредити в претъпканата мрежа, монохромен некосмос, където единствените звезди са плътните концентрати от информация, и високо над всичко това горят корпоративни галактики и студени спирални ръкави на военни системи.

Боби беше просто едно от онези хем млади, хем стари лица, които виждаш да пият в „Джентълменът-Мухльо“, шикозният бар за компютърни жокеи, джебчии и препродавачи на кибернетика. Бяхме партньори.

Боби Куайн и Джек Автоматичния. Боби е слабият, бледен образ с тъмните очила, Джек — типът със стандартна физиономия и миоелектричната ръка. Боби е по софтуера, Джек — по хардуера; Боби трака по клавиатурата, а Джек се грижи за всевъзможните джаджи, които те държат на върха. Или поне така щяха да ти кажат страничните наблюдатели в „Джентълменът-Мухльо“, преди Боби да реши да изгори Хрома. Можеха обаче също да ти кажат и че Боби вече притъпява острието, че забавя оборотите. Той беше на двайсет и осем, вече стар за клавиатурен жокей.

И двамата бяхме майстори по своята част, но все някак си големият шанс не падаше в торбата ни. Знаех откъде да намеря точните чарколяци, и Боби забърсваше до сухо каквото докопа. Сядаше с бяла хавлиена лента на челото и набираше по клавиатурите по-бързо, отколкото може да проследи око, пробивайки си път през най-шантавия лед в бизнеса, но това се случваше само когато нещо му опънеше жиците яката, а това не се случваше често. Не беше супермотивиран, а и аз бях от този тип, дето е доволен на платен наем и чиста фланелка.

Имаше си обаче Боби един номер с момичетата, като че ли бяха личната му колода карти за гадаене или нещо от сорта, такова, дето го държи в движение. Никога не разговаряхме за това, но когато започна да се усеща, че губи обороти това лято, той започна да прекарва повече време в „Джентълменът-Мухльо“. Сядаше на някоя маса до отворените врати и гледаше как тълпата преминава покрай него, през нощите, когато бръмбарите се блъскаха в неона и въздухът миришеше на парфюм и бърза храна. Виждаше се как тъмните му очила сканират лицата, които преминават, и сигурно беше решил, че точно Рики е тази, която той чака, допълнителната карта, която носи късмета. Новата.

 

 

Бях отишъл до Ню Йорк да поразгледам пазара и да видя има ли новичък софтуер.

Леговището на Финландеца има дефектна холограма на прозореца, ФИЛМСТУДИО ХОЛОГРАФИКС, над изложба от умрели мухи, покрити като с кожени палта от сив прах. Боклукът вътре е на височина до гърдите, вълни от него се издигат към стените, едва видими зад безименните отпадъци, зад изкривени полици, отрупани със стари списания за голотии и годишни течения от National Geografic с пожълтели гърбове.

— Трябва ти патлак — каза Финландецът. Той изглежда като рекомби-ДНК проект, предназначен да пригоди хората за високоскоростно заравяне. — Късметлия си. Имам новия Смит и Уесън, 4.8 Тактически. Виж, има си ксенонов прожектор монтиран под дулото, батерии в дръжката, хвърля дванайсетинчов кръг като слънце в зенита на петдесет ярда в пълен мрак. Толкова тесен светлинен източник, че е почти невъзможно да го изнюхаш. Направо като вуду при нощен бой.

Отпуснах ръката си да тропне на масата и забарабаних с пръстите; сервотата в дланта забръмчаха като капнали москити. Знаех, че Финландеца не може да понася този звук.

— Да я изтъркаш ли си се засилил? — Той ръчна дуралуминиевата киткова става с нагризания край на счупена писалка. — Не би ли запазил случайно малко тишина?

Не спрях.

— Не ми трябват пукала, Финландецо.

— Добре де, — каза той, — добре. — Спрях да барабаня. — Имам само това нещо тук, и дори не зная какво представлява то. — Изглеждаше нещастен. — Взех го от онези хлапета от мостовете и тунелите от Джърси миналата седмица.

— И как така се е случило веднъж да купиш нещо, което не знаеш какво е, Финландецо?

— Хитър типаж си. — Той ми подаде прозрачна кутия с нещо, което изглеждаше вътре като аудиокасета в найлонова опаковка. — Имаха паспорт. Имаха кредитни карти и часовник. И това.

— Имаш предвид, че са имали съдържанието на нечии джобове.

Той кимна.

— Паспортът беше белгийски. И освен това беше фалшив, или поне така ми се стори. Така че го пъхнах в печката. И картите също. Часовникът беше „Порше“, готин часовник.

Това очевидно беше някакъв тип приставъчна военна програма. Извадена от кутията приличаше на пълнител на малък автомат, покрит с неотразяваща черна пластмаса. Ръбовете и ъглите бяха изтъркани до блестящ метал; мотала се е доста наоколо.

— Ще ти направя отстъпка за нея, Джек. Заради старата ни дружба.

Усмивката ми ме надви. Да получиш отстъпка от Финландеца беше все едно Господ да отмени закона за гравитацията, когато трябва да пренесеш тежък сандък на десетина пресечки от изхода на летището.

— Изглежда ми руска. Вероятно бойният контрол на канализацията на някое ленинградско предградие. Точно нещото, от което имам нужда.

— Виж к’во, — каза Финландецът, — чепиците ми са по-възрастни от теб. Понякога си мисля, че си същия сорт като онези кукута от Джърси. Какво искаш да ми кажеш, че това са ключовете от Кремъл ли? Какво е тая проклетия си е твоя работа. Аз просто я продавам, и толкова.

Купих я.

 

 

Провираме се безтелесни в замъка от лед на Хрома. И сме бързи, бързи. Усещането е сякаш се носим на гребена на атакуващата програма, увиснали на пръст над гъмжащите искрови системи, докато те мутират. Ние сме разумни петна мазнина, носени надолу по коридорите от сянка.

Някъде имаме тела, някъде много далече, в задръстено таванско помещение, покрито със стомана и стъкло. Някъде имаме може би микросекунди, за да се изключим.

Пробихме вратите й, маскирани като обиск и три призовки, но защитата й е специално оборудвана да се справя с този вид официална намеса. Адски хитрият й лед е структуриран така, че да държи на разстояние заповеди за арест, искови съобщения, призовки. Когато влязохме през първата врата, масата данни изчезна зад централно управлявания лед, стените, които виждаме като левги коридори, лабиринти от сянка. Пет отделни инфолинии пращат непрекъснато SOS до различни юридически фирми, но вирусът вече е проникнал в параметричния лед. Искровите системи попиват тревожните повиквания, докато миметичните ни подпрограми сканират всичко, което не е било изтрито по команда на централния модул.

Руската програма отделя токийски телефонен номер от незащитените данни, подбирайки го по честотата на звънене, средната продължителност на връзките, скоростта, с която Хрома им отговаря.

— Окей, — казва Боби, — ние сме пристигащо шифровано повикване от неин човек в Япония. Това трябва да помогне.

Давай, каубой.

 

 

Боби гадае бъдещето си по жените; неговите момичета са предзнаменования, промени във времето, и той ще седи по цяла нощ в „Джентълменът-Мухльо“, чакайки сезонът да постави ново лице пред него като карта.

Една нощ работех до късно в таванчето, глозгайки някакъв чип, ръката ми беше махната и мъничкият уолдос включен направо към чукана.

Боби влезе с момиче, което не бях виждал преди. Обикновено се чувствам малко странно, когато непознат ме види по този начин, с жиците, свързани към твърдите карбонови изводи, стърчащи от чукана ми. Тя дойде право при мен и се загледа в увеличеното изображение на екрана, след това видя уолдоса да се движи под херметичния си противопрахов капак. Не казваше нищо, просто гледаше. Моментално усетих някакво добро чувство към нея; случва се понякога.

— Джек Автоматичния, Рики. Сътрудникът ми.

Той се разсмя, обви ръка около кръста й, и нещо в тона му ми намекна, че ще изкарам тази нощ в съмнително изглеждаща стаичка в някой хотел.

— Здрасти — каза тя. Висока, на деветнайсет или може би двайсет, и определено си имаше прелестите. Само няколко бръчици там, където носът се съединява с челото, и очи някъде по средата между тъмен махагон и френско кафе. Тесни черни джинси, навити до под коленете, и тесен пластмасов колан в тон с розовите сандали.

Но когато сега я виждам понякога, когато се опитвам да заспя, я виждам навън, на самия ръб на целия този конгломерат от градове и пушек, като че ли тя е холограма, поставена зад очите ми, в ярка рокля, която трябва да е носила веднъж, докато се познавахме, нещо, което определено не стига до коленете й. Голи крака, дълги и стройни. Кафява коса с руси кичурчета обрамчва лицето й, развята от вятър, дошъл отнякъде, и тя маха за сбогом.

Боби правеше шоу от ровенето в купчината аудиокасети.

— Потеглям, жокей — казах, откачайки уолдоса. Тя наблюдаваше внимателно как поставям ръката си обратно.

— Можеш ли да оправяш неща? — запита.

— Всичко, всичко, което ти дойде наум, Джек Автоматичния ще го оправи. — Щракнах дуралуминиевите си пръсти към нея.

Тя откачи мъничък симстимов дек от колана си и ми показа счупената панта на вратичката за касети.

— Утре, — казах, — нямаш проблеми.

И ох, че работа, казах си, докато сънят ме влачеше надолу през шестте нива към улицата, какъв ли ще бъде късметът на Боби с късметче като това? Ако системата му работеше, сега всяка нощ щяхме да го раздаваме богати. На улицата се ухилих и прозях, и махнах за каб.

 

 

Замъкът на Хрома се разтваря, плоскости ледена сянка искрят и избледняват, изядени от искровите системи, които се изсипват от руската програма, изстреляни от инерцията на централния ни логически удар, и заразяващи самата тъкан на леда. Искровите системи са кибернетични вирусни аналози, самореплициращи се и ненаситни. Мутират непрекъснато в унисон, разнищвайки и абсорбирайки защитата на Хрома.

Парализирали ли сме я вече, или някъде звъни звънец, или мига червена лампичка? Знае ли тя?

 

 

Рики Уайлдсайд, така я нарече Боби, и през тези няколко седмици сигурно й се е струвало, че вижда всичко, цялото шоу на работата изложено пред нея, ярко и контрастно под неона. Беше нова на сцената, тепърва й предстоеше да броди из всичките мили пресечки и площадчета, всички магазинчета и клубове, и Боби да й обяснява скритите номера, трикаджийското действане откъм нелегалната страна на нещата, всички играчи, и техните имена, и техните игри. Накара я да се чувства като у дома.

— Какво е станало с ръката ти? — запита ме тя една нощ в „Джентълменът-Мухльо“, докато тримата пиехме на малка масичка в ъгъла.

— Делтапланеризъм, — казах, — инцидент.

— Делтапланеризъм над пшенична нива, — намеси си Боби, — на едно място на име Киев. Нашият Джек просто си летял там по тъмното, с планер тип „Нощно крило“ и с петдесеткилограмов радар, окачен между краката му, и някакъв руски гад взел, че му отрязал, без да иска, ръката с лазер.

Не помня точно как смених темата, но успях.

Все още си казвах, че Рики не проявява интерес към мен, че просто Боби се държи с нея така. Познавах го от доста време, още от края на войната, и знаех, че използва жените като бройки в една игра, Боби Куайн срещу съдбата, срещу времето и срещу нощта на големите градове. И Рики се беше появила точно когато той имаше нужда от нещо да го задвижи, нещо, за което да се бори. Така че той я беше обявил за символ на всичко, което беше искал и не беше могъл да постигне, на всичко, което беше имал и не беше успял да задържи.

Не ми харесваше това, че трябва да го слушам как ми обяснява колко много я обича, и това, че той си вярваше, само правеше това още по-непоносимо. Той беше върховен майстор на тежкото хлътване и бързото възстановяване, бях го виждал да се случва десетина пъти досега. Би могъл направо да си отпечати на слънчевите си очила СЛЕДВАЩАТА със зелени главни букви „Day-Glo“, готови да блеснат към първото интересно лице, което се появи около масите в „Джентълменът-Мухльо“.

Знаех какво правеше той с тях. Превръщаше ги в емблеми, в сигли върху картата на живота му на крадец, навигационни знаци, които той можеше да следва през морето от барове и неон. За какво друго би могъл да се блъска? Не жадуваше за пари, поне не толкова отвътре, че да тръгне подир пътеводната им звезда. Не би работил за власт над други хора; мразеше отговорността, която тя носи. Изпитваше някаква базова гордост от изкуството си, но не чак толкова, че да го поддържа да се бори.

Така че използваше жените.

Когато Рики се появи, той се нуждаеше от някоя до немай-къде. Бързо западаше, и спечелените с отраканост пари му подсказваха, че играта му е изгубила остротата си. Нуждаеше се от голяма печалба, и то скоро, защото не познаваше никакъв друг начин на живот, и всичките му часовници бяха настроени на времето на крадеца, калибрирани по риска и адреналина и онова свръхчовешко утринно спокойствие, което идва, когато всеки ход се е оказал правилен, и солиден къс от нечий кредит тупва в собствената ти сметка.

Беше му дошло времето да си събере багажа и да си тръгне, така че беше поставил Рики по-високо и по-далече от която и да било друга когато и да било, въпреки че — едва се сдържах да не му го изкрещя — тя беше точно до него, жива, абсолютно реална, човешка, гладна, уморена, изпитваща скука, красива, възхитена, всичко това, което беше…

Тогава той излезе един следобед, около седмица преди да отскоча до Ню Йорк да видя Финландеца. Излезе и ни остави там на тавана, да чакаме да започне буря. Половината слънчева светлина беше засенчена от купол, който така и беше останал недовършен, а другата половина показваше небето, черно и синьо от облаци. Стоях до пулта, гледах нагоре към това небе, оглупял от горещия следобед и влажността, и тя ме докосна, докосна рамото ми, половининчовият ръб от твърд розов белег, който ръката не покриваше. Който и да ме докоснеше там, пръстите му се плъзваха към рамото, към шията…

Но тя не го направи. Ноктите й бяха лакирани в черно, не заострени, а продълговато заоблени, лакът беше само един тон по-тъмен от фиброкарбоновия ламинат, който обвива ръката ми. Дланта й се плъзна надолу по ръката, черните нокти следяха заварения шев, надолу до черната анодизирана лакътна става, надолу към китката, дланта й беше мека като на дете, пръстите й се разтваряха, за да обгърнат моите, с длан до перфорирания дуралуминий.

Другата й ръка се надигна и отърка в изводите за обратна връзка, и целия следобед валя, и капките барабаняха по стоманата и опушеното стъкло над леглото на Боби.

 

 

Ледените стени отхвърчат настрани като свръхзвукови пеперуди, направени от сянка. Зад тях е илюзията за безкрайно пространство на мрежата. Все едно гледаш запис как се строи предзаводска сграда, само дето записът е пуснат обратно и на висока скорост, и стените сякаш ги носи вятър.

Опитвам се да си напомня, че това място и заливите отвъд са само изображения, че ние не сме „в“ компютъра на Хрома, а само сме се свързали с него, докато симулаторът на мрежата в таванчето на Боби генерира тази илюзия… Основните данни започват да се появяват, оголени, уязвими… Това е оттатъшната страна на леда, видът на мрежата, който никога не съм виждал преди, видът, който петнайсет милиона легитимни компютърни оператори виждат всеки ден и приемат за даденост.

Основните данни се извисяват над нас като вертикални влакчета на ужаса, с цветово кодиране на достъпа. Ярки основни цветове, невъзможно ярки в това прозрачно нищо, свързани с безбройни хоризонтали в детско синьо и розово.

Но ледът все още засенчва нещо в центъра на всичко това, сърцето на целия скъп мрак на Хрома, самото му сърце…

 

 

Когато се върнах от пазаруването си в Ню Йорк беше късен следобед. Почти без слънце на небето, но на екрана на монитора на Боби блестеше структурата на лед, двумерно графично изображение на нечия компютърна защита, неонови линии, преплетени като молитвено килимче на Арт Деко. Изключих терминала, и екранът на монитора изгасна.

Вещите на Рики бяха пръснати по работната ми маса, найлонови чанти, от които се подаваха дрехи и гримове, чифт яркочервени каубойски ботуши, аудиокасети, гланцови японски списания за звездите на симстима. Натрупах всичко под масата и откачих ръката си, напълно забравил, че програмата, която домъкнах от Финландеца, беше в десния джоб на якето ми, така че трябваше да я изровя оттам с лявата ръка и след това да я поставя в облицованите челюсти на бижутерското менгеме.

Уолдосът изглежда като старо аудио-свирило, дето някога са свирили записи на диск, и менгемето е поставено под противопрахов прозрачен капак. Самата ръка е дълга мъничко над сантиметър, и се върти на това, което би било лоста на някоя от онези въртялки. Но не гледам към него, когато прикрепя проводниците към чукана; гледам към скопа, понеже това там е сега ръката ми, в черно-бяло, увеличение 40 х.

Калибрирах инструмента и взех лазера. Усещах го малко тежък; намалих тежестно-сензорния вход на четвърт килограм на грам и се заех за работа. При 40 х страната на програмата изглеждаше като контейнер на влекач.

Отне ми осем часа да го пробия: три часа с уолдоса, лазера и четири дузини пробки, два часа на телефона, за да се свържа с Колорадо, и три часа, за да пусна диск с лексикон, способен да превежда технически руски отпреди осем години.

Кирилските букви се плъзнаха надолу по дисплея ми, превръщайки се в английски някъде по средата на пътя. Имаше доста дупки, където лексиконът се натъкваше на специализираните военни съкращения в декодирания текст, който купих от човека ми в Колорадо, но ми даде някаква представа какво съм купил от Финландеца.

Чувствах се като пънк, който е излязъл, за да си купи нож с пружина, и се е върнал в къщи с малка неутронна бомба.

Пак се издъних, помислих си. Каква полза от неутронна бомба при уличен бой? Нещото под противопраховия капак беше абсолютно извън моя обхват. Нямах представа дори къде да се отърва от него, дори къде да търся купувач. Някой беше имал, само че той беше мъртъв, някой с часовник „Порше“ и фалшив белгийски паспорт, само че никога не бях опитвал да се движа в тези кръгове. Джебчиите на Финландеца от предградията се бяха насадили на някой с бая височки връзки.

Програмата в бижутерското менгеме беше руски военен ледотрошач, компютърен вирус-убиец.

Беше утро, когато Боби се върна сам. Бях заспал с чанта пакетирани сандвичи под главата.

— Искаш ли да ядеш? — запитах го, все още не напълно буден, подавайки му сандвичите. Бях сънувал програмата, вълните гладни искрови системи и миметичните й подпрограми; в съня ми тя беше някакво животно, безформено и плъзгащо се.

Той бутна чантата настрани, провирайки се към пулта, и натисна функционален клавиш. На екрана светна сложният рисунък, който бях видял вчера следобеда. Избърсах съня от очите си с лявата ръка, нещо, което не мога да направя с дясната. Бях заспал, мъчейки се да реша дали да му кажа за програмата. Може би трябваше да я продам сам, да запазя парите, да започна някъде на чисто, да поканя Рики да дойде с мен.

— Чие е това? — запитах.

Той стоеше там в черния си памучен комбинезон, със старо кожено яке, наметнато на раменете му като плащ. Не беше се бръснал от няколко дни, и лицето му изглеждаше по-слабо, отколкото обикновено.

— На Хрома е — отговори той.

Ръката ми се сгърчи и започна да щрака, страхът се предаваше на миолектриката през карбоновите куплунги. Разсипах сандвичите: обелени кълнове и яркожълти намазани с масло филийки по неметения дървен под.

— Ти си луд за връзване — казах.

— Не — каза той. — Мислиш, че е успяла да го разрови ли? Няма начин. Вече нямаше да сме живи. Лепнах се към нея през тройно сляпа комерсиална система в Момбаса и алжирски комуникационен спътник. Тя знае, че някой е хвърлил едно око, но не може да го проследи.

Ако Хрома беше проследила набега, който Боби беше направил върху нейния лед, вече бяхме ходещи трупове. Но той сигурно беше прав, иначе тя щеше да ме е ликвидирала още по пътя ми обратно от Ню Йорк.

— Защо нея, Боби? Дай ми само един разумен довод…

Хрома: бях я виждал може би половин дузина пъти в „Джентълменът-Мухльо“. Може би посещаваше бедните от любопитство, или проверяваше доколко човешки са условията, условия, които не я интересуваха особено. Сладко малко сърцевидно личице, обграждащо най-отвратителния чифт очи, който си виждал някога. Откакто някой я помнеше, изглеждаше все на четиринайсет години, изстреляна далеч от каквото и да било подобие на нормален метаболизъм чрез някаква масивна програма от серуми и хормони. Беше най-отвратителният клиент, който улицата някога е произвеждала, но не принадлежеше вече на улицата. Хрома беше една от Момчетата, високопоставен член на местната върхушка на Синдиката. Говореше се, че е започнала като дилър, отдавна, когато още са се предписвали синтетични хипофизни хормони. Но вече не й се налагаше да се занимава кой знае колко с хормони. Сега тя притежаваше Дома със Сините светлини.

— Абсолютно си изкукал, Куайн. Кажи ми само един разумен довод за това да държиш подобно нещо на терминала си. Трябва да го забършеш, и то моментално…

— Разговор в „Мухльото“ — каза той, тръсвайки коженото яке. — Тъмния Мирон и Джейн Чернилката. Джейн, тя виси по всички секс-линии, разправяше, че знае къде отиват парите. Спореше с Мирон, че Хрома държи контролния пакет в Сините светлини, че не е просто подставено лице на Момчетата.

— „Момчетата“, Боби — казах аз. — Това е съществената дума тук. Способен ли си все още да го загрееш? Ние не си мешаме шапките с Момчетата, знаеш го, нали? Затова все още съществуваме.

— Затова все още сме бедни, партнер. — Той се отпусна на въртящия се стол пред терминала, разкопча ципа на комбинезона и почеса белите си кльощави гърди. — Но може би вече не задълго.

— Имам чувството, че това партньорство току-що се разпадна за постоянно.

Тогава той ми се ухили. Усмивката му беше абсолютно откачена, погребална и съсредоточена, и разбрах, че точно в момента изобщо не му пука от смъртта.

— Виж какво, — казах, — имам останали малко пари, знаеш ли? Що не ги вземеш и да хванеш тръбата до Маями, или коптер до Монтего Бей. Трябва ти почивка, човече. Да си внесеш малко акъл в действията.

— В действията ми, Джек, — отвърна той, тракайки нещо на клавиатурата, — никога не е имало толкова акъл, колкото в момента. — Неоновото молитвено килимче на екрана се развълнува и раздвижи, сякаш беше включена анимационна програма, и линиите на леда се люлееха с хипнотизираща честота, като жива мандала. Боби продължи да трака, и движението се забави; схемата излиня, стана по-малко сложна, превключване между две постоянни състояния. Екстра свършена работа, не мислех, че той все още е толкова добър.

— Сега — каза той. — Ето. Виждаш ли го? Чакай. Тук. И тук. И тук също. Лесно е да се пропусне. Това е то. Отваря се на всеки час и двайсет минути за експресно излъчване към комспътника им. Можем да живеем една година с това, което тя им плаща за седмица като такса за услугата.

— Чий комспътник?

— Цюрих. Банкерите й. Това е влогът й, Джек. Там отиват парите. Чернилката беше права.

Просто стоях на едно място. Ръката ми беше забравила да щрака.

— И как изкара в Ню Йорк, партнер? Домъкна ли нещо, което да върши работа за рязане на лед? Очертава се да ни трябва всичко, което можем да докопаме.

Задържах погледа си върху него, насилвах се да не погледна към уолдоса, към бижутерското менгеме. Руската програма беше там, под противопраховия капак.

Случайни карти, късметчета.

— Къде е Рики? — запитах го, отивайки до пулта и правейки се, че изучавам превключващата схема на екрана.

— С приятели, — сви рамене той, — хлапета, всичките са с главата напред в симстима. — Усмихна се отсъствуващо. — Ще го направя заради нея, човече.

— Излизам да си помисля за това, Боби. Искаш ли да се върна обратно, дръж си ръцете далече от клавиатурата.

— Правя го заради нея — каза той, докато вратата се затваряше зад мен. — Знаеш, че е така.

 

 

И сега надолу, надолу, програмата се носи като ролкова шейничка през този ужасяващ лабиринт от стени от сянка, сиви катедрални пространства между ярките кули. Бясна скорост.

Черен лед. Стой по-далеч от него. Черен лед.

Какви ли не истории в „Джентълменът-Мухльо“: черният лед е част от митологията. Лед, който убива. Незаконен, но не сме ли и ние всички такива? Някакъв тип оръжие, основано на неврална обратна връзка, и се свързваш с него само веднъж. Като някакво чудовищно Слово, което изяжда ума отвътре навън. Като епилептичен спазъм, който продължава и продължава, докато не остане нищо…

И ние се гмуркаме към основите на замъка от лед на Хрома.

Опитвам се да надмогна внезапното спиране на дишането, гаденето и треперенето на нервите. Боя се от това студено Слово, очакващо ни долу в мрака.

 

 

Излязох, огледах се за Рики и я открих в едно кафе с някакво момче с очи „Сендай“. Полузаздравелите шевове се разпръскваха във всички посоки от посинелите очници. Тя беше отворила гланцирано списание на масата, и от него от дузина фотографии се усмихваше Тали Ишъм, Момичето с Очите „Цайс Икон“.

Мъничкият й симстимов дек беше едно от нещата, които бях подредил под масата си миналата нощ, този, дето го бях оправил на следващия ден след като я видях. Тя прекарваше часове, свързана към него, с контактна лента като сива пластмасова тиара на челото. Тали Ишъм беше любимката й, и поставеше ли контактната лента, тя се изключваше, потъваше някъде в записания сензориум на симстимова звезда номер едно на света. Симулирани стимули: светът — или поне интересните части от него — както са възприети от Тали Ишъм. Тали управлява черен екранолет „Фокер“ между зъберите на Аризона, Тали се гмурка в морските резервати на остров Трук, Тали на парти с милиардер на частно гръцко островче, и сърцераздирателната чистота на тези мънички бели пристанища при изгрев.

Всъщност тя доста приличаше на Тали, същия оттенък на кожата и скули. Мисля, че устата на Рики беше по-силна. По-чувствена. Тя не искаше да бъде Тали Ишам, но й харесваше като работа. Това й беше амбицията, да участва в симстим. Боби просто й се беше изсмял. Тя обаче разговаряше с мен за нея. „Как бих изглеждала с такива?“, питаше тя, вземайки в ръце снимка на цяла страница, сините Цайс Икон на Тали Ишъм до собствените й махагоново-кафяви очи. Беше си оправяла роговиците два пъти, но все още не бяха 20–20, така че тя искаше Икон. Типът за звезди. Адски скъпи.

— Още ли зяпаш по витрините за очи? — запитах, докато сядах.

— Тигърът тъкмо си намери.

Изглежда уморена, помислих си.

Тигърът беше толкова доволен от своите Сендай, че не можа да сдържи усмивката си. Съмнявам се обаче дали би се усмихнал иначе. Имаше този тип стандартна приятна външност, която придобиваш след седмото посещение в хирургичния бутик; вероятно щеше да прекара остатъка от живота си, изглеждайки подобно на най-популярната звезда от медиите за текущия сезон; не чак напълно очевидно копие, но не и нещо особено оригинално.

— Сендай, нали? — усмихнах се в отговор.

Той кимна. Гледах как се опитва да ме измери с това, което смяташе за професионален симстимов поглед. Правеше се, че записва. Мисля, че се задържа твърде дълго на ръката ми.

— Ще бъдат екстра на периферно, когато мускулите заздравеят — каза той, и забелязах колко внимателно се протяга за двойното си еспресо. Очите Сендай са неприятно известни с дефектите при възприемането на дълбочината и с караниците около гаранциите, освен всичко друго.

— Тигърът заминава утре за Холивуд.

— И след това може би в град Чиба, нали? — Усмихнах се към него. Той не се усмихна в отговор. — Предложение ли си получил, Тигъре? Агент ли си си намерил?

— Просто пробвам — каза тихо той. След това стана и излезе. Каза бързо довиждане на Рики, но не и на мен.

— Очните нерви на този хлапак може да почнат да сдават за по-малко от шест месеца. Знаеш ли това, Рики? Тези Сендай са забранени в Англия, Дания, маса страни. Не можеш да замениш нервите.

— Ей, Джек, стига лекции. — Тя отмъкна един от кроасаните ми и захапа върха на едно от рогчетата му.

— Мислех, че съм ти съветник, дечко.

— Аха. Е, Тигърът не е голямо щракало, но всички знаят за Сендаите. Те са всичко, което той може да си позволи. Така че просто си опитва късмета. Ако намери работа, ще ги замени.

— С тези ли? — потупах каталога на „Цайс Икон“. — Много пари, Рики. Трябва да не си в ред, за да се хванеш на такава игра.

Тя кимна.

— Искам Икон.

— Ако ще ходиш при Боби, кажи му да мирува, докато не се обадя.

— Окей. Бизнес?

— Бизнес — казах. Всъщност лудост.

Изпих си кафето, и тя ми изяде и двата кроасана. След това я изпратих надолу до Боби. Обадих се петнайсет пъти, всеки път от различен уличен телефон.

Бизнес. Чиста проба лудост.

Всичко накуп ни отне шест седмици, за да подготвим изгарянето, шест седмици обяснения на Боби колко я обича. Работех колкото можех яко, стараейки се да се отърва от това.

Повечето бяха телефонни разговори. Всеки от петнайсетте ми начални и много заобиколни въпроса като че ли пораждаше петнайсет нови. Търсех определена услуга, която и аз и Боби си представяхме като част от реквизита на нелегалната икономика в света, но която надали имаше по повече от петима клиенти едновременно. Тази, която никога не се рекламира.

Търсехме най-големия покривач на крадено на света, някаква незадаваща въпроси пералня за пари, способна да изчисти до сухо милионен еднократен трансфер и след това да забрави за станалото.

Всички тези разговори накрая се оказаха безсмислени, защото този, който ме насочи къде да търся, беше Финландецът. Бях отишъл до Ню Йорк да купя нова „черна кутия“, иначе щеше да ни се наложи да си плащаме всичките тези разговори.

Поставих проблема пред него толкова хипотетично, колкото изобщо беше възможно.

— Макао — каза той.

— Макао?

— Фамилията Лонг Хъм. Борсови брокери.

Имаше дори телефона им. Търсиш ли покривач, питай друг покривач.

Хората на Лонг Хъм бяха толкова индиректни, че при тях идеята ми за незабележим подход изглеждаше като тактически ядрен взрив. Боби трябваше два пъти да хваща совалката до Хонг Конг, за да уреди всичко. Капиталите ни свършваха, и то бързо. Все още не знам поради какво най-много реших да действам с него; боях се от Хрома, и никога не съм си падал твърде много по това да стана богат.

Опитвах се да се убедя, че това да изгориш Дома със Сините светлини е добра идея, защото мястото е скапано и гнусно, но просто не можех да го приема. Не обичам Сините светлини, защото бях изкарал там веднъж адски депресираща вечер, но това не беше извинение за атакуването на Хрома. Всъщност наполовина предполагах, че ще умрем при опита. Дори с тази програма-убиец шансовете не бяха съвсем на наша страна.

Боби беше се заровил в писането на набора команди, които трябваше да пуснем точно в центъра на компютъра на Хрома. Това се очертаваше да го правя аз, защото Боби щеше да е затънал до гуша в удържането на руската програма от това да атакува директно за разрушаване. Беше прекалено сложна, за да можем да я пренапишем, така че се налагаше той да се опита да я удържи в продължение на двете секунди, които ми бяха нужни.

Сключих сделка с един уличен побойник на име Майлс. Той трябваше да следи Рики през нощта на изгарянето, да я държи под око и да ми дрънне по телефона в определен час. Бях му казал ако ме няма на телефона или не отговоря по точно определен начин, да я пипне и да я натовари на първата тръба за където и да било. Дадох му да й даде запечатан плик, с пари и бележка.

Боби всъщност не се беше замислил особено какво ще стане с нея, ако се издъним. Просто непрекъснато ми разправяше колко много я обича, къде ще отидат заедно и как ще изхарчат парите.

— Първо й купи „Цайс Икон“, човече. Това е, което иска тя. Говореше напълно сериозно за онази работа със симстима.

— Ей, — вдигна той очи от клавиатурата, — тя няма да има нужда да работи. Ще го направим, Джек. Тя ми е късметът. Вече никога няма да има нужда да работи.

— Твоят късмет — казах. Не бях щастлив. Не можеш да си спомня да съм бил щастлив някога. — Случайно да си виждал напоследък късмета си наоколо?

Не беше, нито пък и аз бях. Бяхме и двамата твърде заети.

Тя ми липсваше. И липсата й ми напомняше за едничката ми нощ в Дома със Сините светлини, понеже бях отишъл там, защото някой друг ми липсваше. Бях започнал с това, че се напих, след това се заблъсках с инхалатори вазопресин. Ако най-големият ти проблем е решил да ти се стовари пряко на главата, пиячката и вазопресинът са върхът на мазохистичната фармакология: спиртът те разревава, а вазопресинът те кара да си припомняш. Ама наистина да си припомняш. Клинично използват гадорията срещу старческа амнезия, но улицата намира своя собствена употреба на нещата. Така че си докарах едно ултраинтензивно повторение на неприятна история: проблемът е, че си получаваш и лошото наред с доброто. Отиваш на лов за спомена за животинския екстаз, и получаваш също и това какво си казал, и това какво тя е отговорила, и как си е тръгнала, без да погледне назад.

Не си спомням как реших да ида до Сините светлини, или как се придвижих дотам, звукоизолираните коридори и онова наистина хитро декоративно водопадче, сълзящо някъде, или може би само холограма на водопадче. Имах доста пари тази нощ; някой беше дал на Боби тлъста пачка за отваряне на трисекунден прозорец в леда на някой друг.

Портиерите май не харесаха какви погледи им хвърлям, но като че ли нямаше проблем относно парите ми.

Пиеше ми се още, когато свърших за каквото бях дошъл. Тогава се изцепих за нещо пред бармана относно клозетни некрофилиаци, и това не беше прието особено добре. Тогава тоя доста едър тип реши да ми вика Героя от Войната, което никак не обичам. Мисля, че му показах някои трикове с ръката, преди да изгасне осветлението, и се събудих след два дни в миниатюрна кутийка за спане някъде другаде. Евтино място, няма къде дори да се обесиш. Седнах на тясната темперопорова плоскост и се наревах.

Някои неща са по-лоши, отколкото да бъдеш сам. Но това, което продават в Дома със Сините светлини, е толкова популярно, че е почти легално.

 

 

В сърцето на мрака, в неподвижния му център, искровите системи разсичат тъмнината с вихрушки от светлина, прозрачни бръсначи, отделящи се с въртене от нас във всички посоки; висим в центъра на тиха забавена експлозия, парчета лед избледняват и изчезват завинаги, и гласът на Боби долита през светлинни години от симулирана електронна пустота:

— Изгаряй кучката. Не мога да удържам нещата…

Руската програма, издигайки се през кулите от данни, закрива цветовете като от детски играчки. И аз включвам самоделния команден пакет на Боби в центъра на студеното сърце на Хрома. Експресното излъчване излита, импулс кондензирана информация, която профучава право нагоре, оттатък надебеляващата кула от мрак, руската програма, докато Боби се бори да контролира тази ключова секунда. Безформена ръка от сянка посяга от извисяващия се мрак, твърде късно.

Направихме го.

Мрежата се сгъва около мен като оригами.

И таванчето мирише на пот и изгаряща електроника.

Мисля, че чух Хрома да пищи, тънък метален звук, но това е невъзможно.

 

 

Боби се смееше със сълзи в очите. Таймерът за изминало време в ъгъла показваше 07:24:05. Изгарянето беше отнело малко под осем минути.

Руската програма се беше разтопила в слота си.

Бяхме раздали повечето от сметката на Хрома на дузина световноизвестни личности. Беше твърде голяма, за да можем да я глътнем, а знаехме, че трябва да я унищожим, да я изгорим до дъно, за да не може да ни издирва. Взехме за себе си по-малко от десет процента, и ги изстреляхме през системата на Лонг Хъм в Макао. Те прибраха шейсет процента от тази сума за себе си, и изстреляха остатъка обратно към нас през най-оплетения борсов сектор на Хонгконг. Беше нужен около час, за да започнат парите да пристигат на двете сметки, които отворихме в Цюрих.

Гледах как нулите се трупат зад цифра без значение на монитора. Бях богат.

След това звънна телефонът. Беше Майлс. Направо изстрелях кодовата фраза.

— Хей, Джек, човече, не знам… Каква е тая история с това твое момиче? Тука голям майтап…

— Какво? Кажи ми.

— Бройках я точно както каза, плътно, но извън погледа. Отива до „Мухльото“, повисява малко, след това хваща тръбата. Отива в Дома със Сините светлини.

— Какво?

— Страничната врата. Само за персонал. Няма начин да мина през охраната им.

— Там ли е тя сега?

— Не, човече, изгубих я. Там долу е лудница. Сините светлини като да са затворени отведнъж, май за добро, седем различни аларми дигат пушилка, всичко търчи, барети с бойно оборудване… Сега там се мотаят всякакви от сорта, застраховкаджии, недвижими имоти, данъчни агенти на купища…

— Майлс, къде отиде тя?

— Изпуснах я, Джек.

— Виж, Майлс, парите в плика са у теб, нали?

— Сериозно ли? Ей, наистина съжалявам. Аз…

Затворих.

— Чакай да й кажем — говореше Боби, търкайки с кърпа голите си гърди.

— Кажи й сам, каубой. Аз отивам да се разходя.

И излязох навън в нощта и неона и оставих тълпата да ме влачи, ходейки като сляп, искайки да бъда само сегмент от този масов организъм, просто още един плуващ чип със съзнание под куполите. Не мислех, просто местех крака, но после се замислих, и свързах всичко. Тя имаше нужда от тази пари.

Мислех си също и за Хрома. За това, че я убихме, че я ликвидирахме така сигурно, както ако й бяхме прерязали гърлото. Нощта, която ме носеше напред по пресечките и площадчетата, сега щеше да бъде на лов за нея, и тя нямаше къде да отиде. Колко ли врагове имаше само в тази тълпа? Колко ли от тях биха се задействали сега, след като вече страхът от парите й не ги сдържаше повече? Бяхме й взели абсолютно всичко, което тя имаше. Беше отново на улицата. Съмнявах се дали ще доживее до сутринта.

Накрая си спомних за кафето, където бях срещнал Тигъра.

Слънчевите й очила казваха всичко, огромни черни очила с издайническо петно пудра с телесен цвят в ъгъла на едното стъкло.

— Здрасти, Рики — казах. Бях вече подготвен, когато ги свали.

Синьо, синьото на Тали Ишъм. Чистото марково синьо, с което са известни, с изрисувано около всеки ирис ZEISS IKON, буквичките висят като искрици злато.

— Красиви са — казах. Пудрата покриваше насиняването. От толкова добра работа не остават белези. — Направила си пари.

— Да, направих. — Тя сви рамене. — Но няма да направя повече, поне не по този начин.

— Мисля, че онова място вече е извън бизнеса.

— О. — Нищо не трепна на лицето й. Новите сини очи бяха неподвижни и много дълбоки.

— Няма значение. Боби те чака. Току-що закръглихме солидна сума.

— Не. Трябва да вървя. Предполагам, че той няма да разбере, но трябва да вървя.

Кимнах, гледайки как ръката се вдига, за да поеме нейната длан; изобщо не изглеждаше като част от мен, но тя се опря на нея, като че ли беше.

— Взех си еднопосочен билет до Холивуд. Тигърът познава някои хора, с които мога да остана. Може би ще стигна дори до Чиба.

Тя беше права за Боби. Върнах се с нея. Той не разбираше. Но тя вече си беше свършила работата за него, и исках да й кажа да не съжалява за него, защото виждах, че го прави. Той нямаше дори да дойде до летището, след като тя си беше опаковала багажа. Свалих чантите додолу, целунах я и омазах пудрата, и нещо се надигна в мен, както програмата-убиец се беше надигнала над данните на Хрома. Внезапно спиране на дъха на място, където няма слова. Но тя трябваше да хване самолета.

Боби се беше пльоснал на въртящия се стол пред монитора си, гледайки редицата от нули. Беше си сложил тъмните очила, и знаех, че вечерта ще бъде в „Джентълменът-Мухльо“, пробвайки атмосферата, очаквайки знак, някой да му каже какъв ще бъде новият му живот. Не можех да си представя нещо по-различно. Макар и по-спокойно, той винаги щеше да чака обръщането на следващата карта.

Опитвах се да не си я представям в Дома със Сините светлини, работейки на тричасови смени в подобие на REM сън, докато тялото й и купчинка условни рефлекси се грижат за бизнеса. Клиентите никога не се оплакват, че тя се преструва, защото оргазмите са истински. Но тя ги усеща, ако ги усеща изобщо, като бледи сребристи проблясъци някъде по ръба на съня. Да, това е толкова популярно, че е почти легално. Клиентите са разкъсани от нуждата от някого и желанието в същото време да бъдат сами, което и вероятно винаги е било името на точно тази игра, дори преди да имаме невроелектрониката, която го позволява и в двете отношения.

Вдигнах телефона и набрах номера на нейния полет. Дадох им истинското й име и номера на полета.

— Променя го — казах. — До град Чиба. Точно така, Япония. — Мушнах кредитната си карта в слота и набрах идентификационния си код. — Първа класа. — Далечно свирене, докато сканират кредита ми. — Отиване и връщане.

Мисля обаче, че е осребрила билета за връщане, или не е имала нужда от него по друга причина, защото не се върна. И понякога късно нощем, когато минавам покрай прозорец с плакати на звездите на симстима, всички тези красиви, еднакви очи, гледащи ме от почти също толкова еднакви лица, и понякога очите са нейните, но никое от лицата не е, никое никога не е, и я виждам далече навън, на ръба на целия този конгломерат от нощ и градове, и тогава тя махва за сбогом.

Край
Читателите на „Изгарянето на Хрома“ са прочели и: