Серия
Невромантик (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Count Zero, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 6 гласа)

Източник: http://sfbg.us

 

Издание:

НУЛЕВ БРОЯЧ. 1997. Изд. Камея, София. Биб. Фантастика, No.16. Превод: [от англ.] Григор ГАЧЕВ [Count Zero/ William GIBSON]. Печат: Светлина, Ямбол. Формат: 128×198 мм. Страници: 240. Цена: 2800.00 лв. (2.80.00 лв.). ISBN: 954-8340-29 (грешен). ISBN: 954-8340-291.


Quiero hacer contigo

lo que la primavera

hace con los cerezos

— Neruda

Искам да направя с теб

това, което пролетта

прави със черешите

— Пабло Неруда

ПРЕКЪСВАНЕ ЗА НУЛЕВ БРОЯЧ — При получаване на прекъсване броячът се нулира.[1]

1. БЕЗОТКАЗНО ОРЪЖИЕ

Бяха пратили по следата на Търнър в Ню Делхи гърмялник, настроен на неговите феромони и цвета на косата му. Настигна го на уличка, наречена Ганди Чаук, и се метна към взетото под наем BMW през гора от голи кафяви крака и гуми на педикабове. Сърцевината му представляваше килограм рекристализиран хексоген и прахообразен ТНТ.

Той не го видя как идва. Последното, което видя от Индия, беше розовата измазана фасада на сграда, наречена „Хотел Куш-Ойл“.

Тъй като беше добър агент, имаше добър договор. Тъй като имаше добър договор, беше в Сингапур един час след експлозията. Или поне по-голямата част от него. Холандецът-хирург обичаше да се шегува, че неопределен процент от Търнър не е могъл да излети от Палам Интернешънъл с първия полет и е трябвало да прекара нощта в багажното отделение в биована.

На холандеца и хората му бяха нужни три месеца, за да сглобят Търнър отново. Клонираха за него един квадратен метър кожа и я отгледаха върху пластинки колаген и акулови полизахариди. Купиха очи и гениталии на свободния пазар. Очите бяха зелени.

Той изкара повечето от тези три месеца в ROM-генериран симстимов конструкт на идеализиран момчешки живот в Нова Англия през миналото столетие. Посещенията на холандеца бяха сиви сънища призори, кошмари, които изчезваха с просветляването на небето зад прозореца на спалнята му на втория етаж. Късно през нощта можеш да усетиш миризмата на лилиите. Той четеше Конан Дойл на светлината на шейсетватова крушка, закрита от пергаментов абажур с отпечатани на него ветроходи. Мастурбираше в миризмата на чисти памучни чаршафи и мислеше за хубавите ученички. Холандецът отваряше врата някъде отзад в мозъка му, влизаше и започваше да задава въпроси, но на сутринта майка му го викваше да закусва яйца или бекон, с мляко с кафе и захар.

И една сутрин се събуди в странно легло, и холандецът беше застанал до прозорец, бълващ тропическа зеленина и слънчева светлина, от която боляха очите.

— Можеш да си вървиш, Търнър. Готов си. Съвсем като нов.

 

 

Беше съвсем като нов. Какво значеше това? Той не знаеше. Взе нещата, които холандецът му даде, и отлетя от Сингапур. Отиде до следващото летище — Хайят.

След това до следващото. И така нататък.

Летеше. Кредитният му чип беше правоъгълник от черно огледало, поръбено със злато. Хората зад гишетата се усмихваха, когато го видеха, и кимаха. Врати се отваряха пред него и затваряха зад него. Колела се откъсваха от железобетона, пристигаха питиета, сервираше се вечеря.

На Хийтроу огромно парче памет се откъсна от празното небе над летището и се стовари върху него. Той повърна в едно синьо пластмасово кошче, без дори да спре да върви. Когато стигна до гишето на края на коридора, замени билета си с друг.

Отлетя към Мексико.

 

 

И се събуди от дрънчене на железни ведра по плочките, влажно съскане на метли и топло женско тяло до неговото.

Стаята приличаше на висока пещера. Голата бяла пластмаса отразяваше звука прекалено ясно; някъде иззад дърдоренето на момичетата в утринта на двора се чуваше плисъкът на прибоя. Чаршафите, събрани между пръстите му, бяха от грубо шамбре, омекнало от безбройните пранета.

Спомняше си слънчевата светлина през широкия отвор на прозорец с тъмни стъкла. Един летищен бар, Пуерто Валарта. Трябваше да измине първите двайсет метра от аероплана с очи, стиснати срещу слънцето. Спомняше си един мъртъв прилеп, сплескан като сухо листо върху бетонната писта.

Спомняше си как се вози в автобус по планински път, ръмженето на двигател с вътрешно горене, предното стъкло, обрамчено с пощенски картички-холограми на сини и розови светци. Беше игнорирал изгледа на стръмнините заради този на сфера от розов луцит и пъргавия танц на живака в сърцевината й. Представляваше ръкохватка, увенчаваща огънатата стоманена пръчка на скоростен лост и малко по-голяма от топка за бейзбол. В средата й имаше свит паяк, издухан от чисто стъкло, наполовина пълен със сребристата течност. Живакът подскачаше и се плъзгаше, когато шофьорът завърташе автобуса по острите завои, люлееше се и трептеше по правите участъци. Ръкохватката беше странна, ръчно изработена, зла; беше там, за да му каже добре дошъл в Мексико.

Между към дузината микрософтчета, които холандецът му беше дал, имаше едно, което даваше ограничено владеене на испански, но във Валарта той го беше изчовъркал иззад лявото си ухо и беше поставил на негово място капачка против прах, прикривайки гнездото и куплунга зад квадратче микропор с телесен цвят. Един от пътниците в задната част на автобуса имаше радио. Някакъв глас периодично прекъсваше тромпетната попмузика, за да произнесе някакво подобие на заклинание, последователности от десетцифрени числа, печелившите номера от националната лотария за днес.

Жената до него се размърда в съня си.

Той се надигна на лакът, за да я погледне. Непознато лице, но не това, което животът му по хотелите го беше научил да очаква. Би очаквал една стандартна красота, съшита от евтина козметична хирургия и безжалостен дизайнерски дарвинизъм, един прототип, сглобен от лицата на известните медийни звезди от последните пет години.

В извивката на брадичката й имаше нещо от Средния запад, нещо архаично и американско. Сините чаршафи бяха нагънати върху задника й, и слънчевата светлина, провряла се през жалузите от летви, изпъстряше дългите й бедра с ивици злато. Лицата, до които той се пробуждаше в хотелите по света, бяха като орнаменти от качулката на самия бог. Спящи женски лица, еднакви и самотни, голи, насочени право към пустотата. Това обаче беше различно. Някакси то вече носеше определено значение. Значение и име.

Той седна и спусна крака от леглото. Стъпалата му усетиха стърженето на крайбрежен пясък върху студени плочки. Чувстваше слаб, всепроникващ мирис на инсектицид. Изправи се — гол, с пулсиране в слепоочията. Застави краката си да се размърдат. Опита първата от двете врати, и намери бели плочки, още бяла пластмаса, издута хромирана глава на душ, провесена от напръскана с ръждиви петънца желязна тръба. Кранчетата на мивката му предложиха струйки еднакво топленикава вода. До пластмасов тумблер лежеше древен ръчен часовник, механичен Ролекс на светла кожена каишка.

Затворените прозорци на банята нямаха стъкла, и бяха покрити с фина зелена пластмасова мрежа. Той погледна навън между дървените капаци, намръщи се срещу силното, горещо слънце, и видя сух фонтан с плочки, изрисувани с цветя, и ръждясалата каросерия на Фолксваген Rabbit.

Алисън. Това беше името й.

 

 

Тя носеше изтъркани шорти от хаки и една от неговите бели фланелки. Краката й бяха тъмнокафяви. Механичният Ролекс с корпус от матова неръждаема стомана се въртеше около лявата й китка на каишката си от свинска кожа. Тръгнаха пеша по извивката на брега към Бар де Навидад. Придържаха се към тъничката ивица от плътен влажен пясък над линията на прибоя.

Вече бяха прекарали известно време заедно; той си я спомняше от онази сутрин в закусвалня в покритото с желязо меркадо на малкото градче, с огромна чаша кафе в двете шепи. Той нагъваше яйца със салса от пропукан бял поднос с костенурка и гледаше как мухите се въртят около струите слънчева светлина, проврели се през плетеницата от палмови листа и корозиралата й рамка. Разговор за работата й в някаква адвокатска фирма в Лос Анжелос, как тя живее сама в едно от запуснатите понтонни градчета, закотвени край Редондо. Беше й казал, че е военен. Или че поне е бил. „Май сега си търся друга работа…“

Разговорът обаче беше второстепенен в сравнение с това, което ставаше между тях… Над главите им увисна птица фрегат, насочи се срещу бриза, плъзна се настрани, направи завой и изчезна. И през двамата премина тръпка от свободата в разсеяното планиране на създанието. Тя стисна ръката му.

По брега срещу тях се зададе синя фигура, военен полицай, тръгнал към града. Лъснатите му ботуши изглеждаха нереални на фона на мекия ярък бряг. Докато мъжът ги подминаваше с тъмно и неподвижно зад огледалните очила лице, Търнър забеляза лазера „Щайнер-Оптик“, формат карабина, с мерник „Фабрик Насионал“. Синият комбинезон беше идеално чист и изгладен като бръснач.

Търнър също беше войник по свой начин през по-голямата част от живота си като възрастен, въпреки че никога не беше носил униформа. Беше наемник, и работодатели му бяха мегакорпорациите, опитващи се прикрито да контролират цели икономики. Беше специалист по измъкване на най-високопоставени ръководни кадри и научни работници. Мултинационалите, за които той работеше, никога не биха признали, че хора като Търнър съществуват…

— Миналата нощ ти се справи с по-голямата част от бутилка Херадура — каза тя.

Той кимна. Ръката й в неговата беше топла и суха. Гледаше как пръстите на краката й се разперват при всяко стъпване, и ноктите са покрити с олющен розов лак.

Вълните се плискаха, и краищата им бяха прозрачни като зелено стъкло.

Водният прах блестеше върху загара й.

 

 

След първия им ден заедно животът беше тръгнал по простичка схема. Закусваха в меркадото, в закусвалня с бетонен тезгях, излъскан от употреба като полиран мрамор. Изкарваха сутринта в плуване, докато слънцето ги прогонеше обратно в затворената прохлада на хотела, там правеха любов под бавните дървени перки на таванния вентилатор, след това спяха. През следобедите изучаваха лабиринта от тесни улички зад Авенидата, или си правеха дълги разходки по хълмовете. Вечеряха в ресторанти на самия бряг и пиеха в патиотата на белите хотели. Лунната светлина пробляскваше в прибоя.

И постепенно, без думи, тя го научи на нов начин за правене на любов. Той беше свикнал да бъде обслужван, да се грижат за него анонимни изкусни професионалистки. Сега, в бялата пещера, той коленичеше на плочките, навеждаше глава и я лижеше, тихоокеанската сол се смесваше със собствената й влага, вътрешните страни на бедрата й прохладни до бузите му. Обхващаше с длани задните й части, държеше я и я надигаше като бокал, с плътно притиснати устни, докато езикът му търсеше фокуса, точката, честотата, която би я докарала докрай. След това ухилено я яхваше, проникваше в нея и търсеше своя собствен път към същото.

Понякога след това говореше, дълги спирали нефокусиран речитатив, които се развиваха и присъединяваха към звука на морето. Тя казваше много малко, но той се беше научил да цени малкото казано, и тя винаги го подкрепяше. И го слушаше.

 

 

Мина седмица, след това друга. В последния им ден заедно той се събуди в същата прохладна стая, и намери нея до себе си. По време на закуската му се стори, че е открил в нея промяна, напрежение.

Те се пекоха на слънце, плуваха, и в познатото легло той забрави леката сянка на тревога.

Следобяд тя предложи да се разходят надолу по брега, към бара, както го бяха направили първия ден.

Търнър извади противопраховата капачка от гнездото зад ухото си и вмъкна там сребристо микрософтче. Структурата на испанския език изкристализира в него като кула от стъкло, невидими порти се люлееха на пантите на сегашно и бъдеще време, условно наклонение и preterite перфектно време. Остави я в стаята, прекоси Авенидата и отиде на пазара. Купи сламено кошче, кутии студена бира, сандвичи и плодове. По обратния път купи нов чифт слънчеви очила от сергия на Авенидата.

Загарът му беше плътен и равномерен. Правоъгълните кръпки, оставени от присадките на холандеца, бяха изчезнали, и тя го беше научила на единството на тялото му. Когато той сутрин срещнеше зелените очи в огледалото на банята, те бяха неговите, и холандецът не тревожеше повече сънищата му с неприятни шеги и суха кашлица. Понякога обаче все още сънуваше части от Индия, ярки парчета от една страна, която той едва познаваше, Ганди Чаук, миризмата на прах и печени хлебчета…

 

 

Стените на съборения хотел стояха на една четвърт от пътя надолу по арката на залива. Прибоят тук беше по-силен, всяка вълна като детонация.

Сега тя го дърпаше към него, и в ъгълчетата на очите й имаше нещо ново, някаква стегнатост. Чайките се разлетяха из въздуха, когато те дойдоха ръка за ръка нагоре по брега, за да хвърлят поглед в сянката зад празните отвори на вратите. Пясъкът се беше свлякъл и беше оставил структурата на фасадата да рухне. Стените бяха изчезнали, оставяйки подовете на трите етажа да висят като огромни табели на извити, ръждясали сухожилия от дебела колкото пръст стомана. Всеки от тях беше покрит с плочки с различен цвят и подредба.

Над една бетонна арка беше изработено от раковини с букви, подобни на детски, „HOTEL PLAYA DEL M“. „Mar“, добави той, въпреки че беше махнал микрософтчето.

— Приключило е — каза тя, пристъпвайки под арката, в сянката.

— Кое е приключило? — Той я последва. Сламеното кошче се триеше в хълбока му. Пясъкът вътре беше студен, сух и се провираше между пръстите на краката му.

— Приключило е. Свършило. Това място. Тук няма време, няма бъдеще.

Той я изгледа, след това хвърли поглед покрай нея към мястото, където към ъгъла на две порутени стени имаше прикрепени ръждясали пружини на легла.

— Смърди на пикня — каза той. — Дай да поплуваме.

 

 

Морето отнесе лошото настроение, но сега между тях имаше някаква дистанция. Седнаха на един чаршаф от стаята на Търнър и ядоха мълчаливо. Сянката на руините се удължи. Вятърът развяваше изрусената й от слънцето коса.

— Караш ме да мисля за коне — каза той накрая.

— Хм, — каза тя, като че ли гласът й принадлежеше на изтощен човек, — само че те са измрели преди трийсет години.

— Не. Косата им. Косата на шиите им, когато тичат.

— Гриви — каза тя, и в очите й имаше сълзи. — По дяволите. — Раменете й започнаха да потрепват. Пое дълбоко въздух. След това запрати празната кутия от Карта Бланка надолу към прибоя. — Те или мен, какво значение? — Ръцете й отново се обвиха около него. — Хайде, Търнър, ела. Ела.

И когато тя се отметна назад, дръпвайки го със себе си, той забеляза нещо, лодка, смалена от разстоянието до бяло тире там, където водата срещаше небето.

 

 

Когато той седна, нахлузвайки отрязаните си джинси, видя яхтата. Сега тя беше много по-близко, грациозна мазка бяло, плъзгаща се по водата. Дълбока вода. Дъното тук сигурно се спускаше почти вертикално, ако се съди по силата на прибоя. Това трябваше да е причината линията хотели да свършва зад тях по брега, и защо руината не беше оцеляла. Вълните бяха отмили основите й.

— Подай ми кошчето.

Тя закопчаваше блузата си. Беше й я купил в едно от уморените малки магазинчета по Авенидата. Електриково син мексикански памук, зле изработен. Дрехите, които купуваха от магазините, рядко издържаха повече от ден-два.

— Подай ми кошчето, казах.

Тя му го подаде. Той разрови остатъците от тяхната следобедна закуска и намери бинокъла си под пластмасов плик с резенчета ананас, напоени със сок от лима и поръсени с кайена. Измъкна навън оформената в компактен блок 6 х 30 бойна оптика, махна общите капачки от обективите и окулярите с наочници, и заразглежда източените идеограми на символа на Хосака. Жълта надуваема лодка заобиколи кърмата на яхтата и пое към брега.

— Търнър, аз…

— Ставай. — Той сви чаршафа и кърпата й в кошчето. Взе последната топла кутия Карта Бланка от него и я постави до бинокъла. Стана, дръпна я бързо на крака и сложи кошчето в ръцете й.

— Може и да бъркам — каза той. — Ако да, изчезвай веднага оттук. Дръж втората ивица палми там. — Той посочи с ръка. — Не се връщай в хотела. Хвани автобус, за Манзанило или Валарта. Връщай се в къщи. — Той вече чуваше бръмченето на извънбордовия мотор.

Видя как сълзите й се наливат, но тя не издаде нито звук, когато се обърна и побягна нагоре зад руината, стиснала кошчето, спъвайки се в купчинка пясък. Не гледаше назад.

След това той се обърна и погледна яхтата. Надуваемата лодка подскачаше през прибоя. Яхтата се казваше Цушима, и за последен път я беше виждал в залива на Хирошима. Беше виждал червената врата на Шинто при Ицукушима от борда й.

Не му беше нужен бинокълът, за да се досети, че пътникът в надуваемата лодка ще бъде Конрой, отговорникът на нинджите на Хосака. Седна с кръстосани крака на хладния пясък и отвори последната си кутия мексиканска бира.

 

 

Той гледаше назад към линията бели хотели с ръце, опрени на тиковия рейлинг на Цушима. Зад хотелите блестяха трите холограми на малкото градче: Банамекс, Аеронавес и шестметровата Дева Мария на катедралата.

— Спешна работа — каза застаналият до него Конрой. — Знаеш как е. — Гласът на Конрой беше равен и неизразителен, като подражание на евтин гласов чип. Лицето му беше широко и бяло, мъртвешки бяло. Под безцветния кичур, сресан назад от широкото чело, очите му бяха подути и с черни кръгове около тях. Носеше черна фланелка за поло и черни широки панталони.

— Вътре — каза той и се обърна. Търнър го последва, привеждайки се, за да мине през вратата на кабината. Бели екрани, светла безупречна борова гарнитура — аскетичният корпоративен шик на Токио.

Конрой се настани на ниска правоъгълна възглавница от синкавосива обработена кожа. Търнър стоеше прав с ръце, отпуснати от двете му страни. Конрой взе от емайлираната маса между тях инхалатор от резбовано сребро.

— Холинов стимулатор?

— Не.

Конрой пъхна инхалатора в едната си ноздра и смръкна.

— Искаш ли малко суши? — Той остави инхалатора обратно на масата. — Хванахме няколко риби щракач преди около час.

Търнър стоеше на мястото си и гледаше Конрой.

— Кристофър Митчел — каза Конрой. — Биолаборатории Маас. Главният им спец по хибридомите. Прехвърля се при Хосака.

— За пръв път го чувам.

— Хубаво. Нещо за пиене?

Търнър поклати глава.

— Силиконът си отива, Търнър. Митчел е човекът, който направи работещи биочипове, и Маас държи основните патенти. Знаеш това. Той е специалистът по моноклоналите. Иска да се махне оттам. И ние с теб, Търнър, ще го преместим.

— Мислех, че съм пенсиониран, Конрой. Прекарвах си добре там, на брега.

— Тимът на психолозите от Токио казва същото. Имам предвид, че не ти е за пръв път, нали? Тя е приложен психолог, на хонорар към Хосака.

Един мускул в бедрото на Търнър запулсира.

— Те казват, че си готов, Търнър. Бяха малко загрижени след Ню Делхи, така че искаха да го проверят. И плюс това и мъничко терапия. Никога не вреди, нали?

Бележки

[1] Според мен е точно обратното — при нулиране на брояча възниква прекъсване. Бел.Mandor.