Включено в книгите:
Оригинално заглавие
Эсперанто, ???? (Пълни авторски права)
Превод от руски
, (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма
Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2010)

Издание:

Варлам Шаламов. Колимски разкази

Първо издание

Съставителство: Александър Талаков

Превод: Александър Талаков

Редактор: Иван Дойчинов

Технически редактор: Любица Златарева

Коректор: Красимира Петрова

ISBN 954-411-015-I (том I)

ISBN 954-411-016-X (том II)

Издателство „Факел“, София, 1994

 

Варлам Шаламов. Колымские рассказы, Изд. „Молодая гвардия“, М. 1989

Варлам Шаламов. Левый берег, Изд. „Современник“, М. 1989


Тази история ми я напомни един пътуващ актьор, актьор-арестант. След края на концерта на лагерната култбригада главният артист, който същевременно бе режисьор и дърводелец на театъра, спомена името Скоросеев.

Сякаш нещо парна мозъка ми и аз си спомних „транзитния“ затвор от тридесет и девета година, тифозната карантина и нас, петимата, измъкнали се от абсолютно всички сформирани групи, от всички етапи, издържали на цялото това „клечене“ на студа и все пак хванати в лагерната мрежа и изхвърлени в безбрежната тайга.

Ние — петимата — не научихме, не знаехме и не искахме да знаем нищо един за друг, докато етапът ни не стигна до мястото, където трябваше да работим и да живеем. Посрещнахме новината за етапа по различен начин: един от нас полудя, мислейки, че го водят на разстрел — а го водеха към живота. Другият хитруваше и почти надхитри съдбата. Третият — аз! — бях човек от блатото, равнодушен скелет. Четвъртият — специалист по всичко, седемдесет и кусур годишен. Петият беше — „Скоросеев — казваше той, като се надигаше на пръсти, за да надзърне в очите на всеки. — Скоро сея… Разбирате ли?“

Беше ми все едно, а от каламбурите бях отвикнал веднъж завинаги. Но специалистът по всичко поде разговора:

— Какво си работил?

— Бях агроном в Наркомзем[1].

Началникът на проучвателната група, който приемаше етапа, разлисти „досието“ на Скоросеев.

— Гражданино началник, освен това аз мога…

— Ще те сложа пазач…

На обекта Скоросеев изпълняваше задълженията си много ревностно. Нито за миг не напускаше поста си — страхуваше се, че някой негов другар ще се възползва от най-малката му грешка и ще го изпее, ще го изтропа, ще доложи на началството. По-добре да не рискува.

Веднъж цяла нощ имаше голяма виелица. Скоросеев трябваше да бъде сменен от галичанина Нарински — рус военнопленник от времето на Първата световна война, осъден за подготовка на заговор с цел реставрация на Австро-Унгария, който мъничко се гордееше с това свое рядко срещано, уникално „дело“ сред безбройните „троцкисти“ и „вредители“. Нарински доложи през смях, че когато застъпвал дежурен на мястото на Скоросеев, онзи, въпреки снега и виелицата не помръднал от поста си. Предаността му бе забелязана. Позициите на Скоросеев укрепваха.

В лагера умря един кон. Това не беше кой знае каква загуба — в Далечния север конете работят лошо. Но месото! Месото! Трябваше да се одере кожата, а трупът бе замръзнал в снега. Майстори и желаещи не се намериха. Скоросеев се нагърби да свърши тая работа. Началникът се учуди и се зарадва — кожа и месо! Кожата — към отчета, месото — в казана. За Скоросеев се говореше в цялата барака, в цялото селище. Месо, месо! Трупът на коня бе замъкнат в банята, Скоросеев го размрази, одра го и го изкорми. Кожата се вдърви на студа и бе изнесена на склад. Нямахме късмет да хапнем от месото — в последния момент началникът размисли: нали нямаше ветеринар, актът не беше подписан! Трупът на коня бе насечен на късове, съставиха акт и го изгориха в присъствието на началника и техническия ръководител.

Проучвателната ни група все не можеше да открие въглища. Лека-полека, по пет, по десет души хората от лагера заминаваха по етапен ред. Заминаваха нагоре по склона, по пътеката през тайгата, завинаги изчезваха от живота ми.

Там, където живеехме, все пак се извършваше проучвателна работа, това не беше мина и всеки го разбираше. Стремяхме се да поостанем тук повечко. Всеки се скатаваше както може. Едни започнаха да работят невероятно прилежно. Други — да се молят по-дълго от обикновено. В живота ни навлезе тревогата.

Пристигна конвой. Иззад планините пристигна конвой. За хора ли? Не, конвоят не отведе никого, ама съвсем никого!

През нощта в бараката бе извършен обиск. Нямахме книги, нямахме ножове, нямахме химически моливи, вестници, хартия — какво ли търсеха?

Изземваха дрехите, цивилните дрехи, мнозина имаха такива — та нали сред работниците имаше и волнонаемни, обектът беше безконвоен. За да се намали броят на бягствата ли? В изпълнение на заповед? Смяна на режима?

Изземваше се всичко — без протоколи, без да се записва. Изземваше се — и — край! Възмущението ни беше безгранично. Спомних си как преди две години в Магадан конфискуваха цивилните дрехи на стотици етапи, на стотици хиляди хора. Десетки хиляди кожуси, взети на Север, в Далечния север от нещастните затворници, дебели палта, пуловери, скъпи костюми — скъпи, за да послужат някой ден за рушвет, за да спасят живота на стопанина си в решителен момент. Но пътят към спасението бе отрязан в магаданската баня. В двора й бяха струпани планини от цивилни дрехи. Те бяха по-високи от водонапорната кула, по-високи от покрива на банята. Планини от топли дрехи, планини от трагедии, планини от човешки съдби, които прекъсваха внезапно, рязко — обричайки на смърт всички, които излизаха от банята. Ах, как се бяха борили тези хора, за да спасят имуществото си от криминалните, от открития грабеж — в бараките, вагоните, транзитните затвори. Всичко, което бе спасено, скатано от криминалните, им го взе държавата в банята. Колко просто! Това беше преди две години. Сега — отново.

Цивилните дрехи, които бяха успели да стигнат до мините, се изземваха по-късно. Спомних си как ме събудиха през нощта — бараките се претърсваха всеки ден, всеки ден отвеждаха нови хора. Седях на наровете и пушех. Нов обиск — за цивилни дрехи. Нямах такива — всичко бе останало в магаданската баня. Но другарите ми имаха. Това бяха безценни съкровища, символ на друг живот — изгнили, парцаливи, с незакърпени дупки — нямаше нито време, нито сили за кърпене — но все пак им бяха скъпи.

Всички стояха до местата си и чакаха. Следователят седеше до лампата и пишеше акта — акт за обиск, за изземване — така му викат на лагерен език.

Седях на нара и пушех спокойно, без да се възмущавам. С единственото желание обискът да свърши по-бързо и да мога да заспя. Но видях как дневалният ни, казваше се Прага, започна да сече с една брадва собствения си костюм, обувките си, късаше на парчета чаршафите.

— Само за партенки. Само за партенки ще ви ги дам!

— Вземете му брадвата — развика се Следователят.

Прага хвърли брадвата на пода. Обискът спря. Вещите, които той късаше, режеше и унищожаваше, си бяха негови, все още негова собственост. Не бяха успели да ги запишат в акта. Когато видя, че не го спират, Прага пред очите ми направи на парцали всичките си цивилни дрехи. И пред очите на следователя.

Това беше преди година. И ето — пак.

Всички бяхме развълнувани, възбудени, дълго не можахме да заспим.

— За нас няма никаква разлика между криминалните, които ни ограбват, и държавата — рекох.

И всички се съгласиха с мен.

Пазачът Скоросеев отиваше на дежурство около два часа по-рано от нас. Под строй, по двама — това позволяваше пътеката през тайгата — стигнахме до канцеларията, обзети от гняв, обидени — наивното чувство за справедливост живее някъде много дълбоко в човека и може би е неизкоренимо. Защо да се обиждаме? Или да се ядосваме? Да се възмущаваме? Та този проклет обиск бе един от хилядите примери за това. В дъното на душите ни нещо клокочеше, то бе по-силно от волята ни, по-силно от житейския опит. Лицата на арестантите бяха потъмнели от гняв.

На прага на канцеларията стоеше началникът ни Виктор Николаевич Плуталов. И неговото лице бе почерняло от гняв. Малката ни колона спря пред кантората и на часа ме извикаха в кабинета на Плуталов.

— Значи казваш, че държавата е по-лоша от криминалните, така ли? — погледна ме той изпод вежди, като хапеше устните си и с мъка се наместваше на дървеното столче зад писалището.

Мълчах. Скоросеев! Като нетърпелив човек господин Плуталов не бе прикрил доносника, не бе изчакал час-два! Или тук имаше нещо друго?

— Не ме интересува какво си говорите. Но след като ми докладват или как му викате? Пеят ли?

— Пеят, гражданино началник.

— Или може би тропат?

— Тропат, гражданино началник.

— Заминавай на работа. Готови сте сами да се изядете помежду си. Политици! Световен език. Всички се разбират помежду си. Нали съм началник — трябва да предприема нещо, когато ми пеят…

Плуталов се изплю яростно.

Мина седмица и отпътувах с поредния етап от проучвателната група, от благословената проучвателна група — за голямата мина, където още първия ден застанах вместо кон на египетския рудан — да тикам с гърди лоста.

Скоросеев остана в проучвателната група.

Имаше концерт на лагерната самодейност и пътуващият актьор-конферансие обявяваше поредния номер от програмата, сетне отърчаваше в стаята на артистите — една от болничните стаи — да повдига духа на неопитните изпълнители. „Концертът върви добре! Добре върви концертът“ — шепнеше той на ухото на всеки участник. „Добре върви концертът“ — съобщаваше той гръмогласно и наперено се разхождаше из стаята, като бършеше с някакъв мръсен парцал потта от челото си.

Всичко беше както при знаменитостите, а самият пътуващ актьор преди, на свобода, беше голям актьор. Някой с много познат глас четеше на сцената разказа на Зошченко „Лимонада“. Конферансието се наведе към мен:

— Дай да запаля.

— Запали.

— Не е за вярване — внезапно рече той, — но ако не знаех кой чете, бих си помислил, че е онзи мръсник Скоросеев.

— Скоросеев ли? — разбрах чии интонации ми напомняше гласът от сцената.

— Да. Ами че аз съм есперантист. Разбра ли? Световен език. Не някакъв си „бейсик инглиш“. И съм осъден заради есперантото. Член съм на московското дружество на есперантистите.

— По петдесет и осми, алинея шеста? За шпионаж?

— Че как иначе.

— Десетачка ли?

— Петнадесет.

— Ами Скоросеев?

— Скоросеев беше заместник-председател на дружеството. Тъкмо той продаде всички ни, направиха ни досиета…

— Един такъв дребничък, той ли е?

— Ъхъ.

— А къде е сега?

— Не знам. Бих го удушил със собствените си ръце. Моля те като приятел — с актьора се познавахме от около два часа, не повече, — ако го видиш, ако го срещнеш, направо го удари по муцуната. По муцуната — и половината от греховете ще ти бъдат простени.

— Чак пък половината…

— Половината, половината.

Но този, който четеше разказа на Зошченко, вече излизаше на сцената. Не беше Скоросеев, а слабият, дълъг като върлина, приличащ на великия княз от рода на Романови — цял барон, барон Мандел — потомъкът на Пушкин. Останах разочарован от този потомък на Пушкин, а конферансието вече извеждаше на сцената следващата жертва. „Над морето посивяло вятър облаци събира…“

— Слушайте — зашепна баронът, като се наведе към мен, — нима това е стихотворение? „Вятър вие, гръм трещи“? Истинските стихове не са такива. Страшно е да се помисли, че по същото време, през същата година, ден и час Блок е написал „Клетва с огън и мрак“, а Бели — „Злато сред лазур“…

Завидях на щастието на барона — че може да се разсее, да избяга, да се скрие в стиховете. Не умеех да правя това.

 

Нищо не беше забравено. И бяха минали много години. Пристигнах в Магадан след като ме освободиха, опитвайки се да се освободя истински, да преплувам това страшно море, по което преди дванадесет години ме бяха докарали в Колима. И макар да знаех колко трудно ще ми бъде в безкрайните скитания — не исках дори за час да остана по своя воля на проклетата колимска земя.

Парите едва щяха да ми стигнат. Попътен камион — по рубла за километър — ме докара вечерта в Магадан. Градът бе потънал в бял мрак. Имах познати тук. Би трябвало да имам. Но в Колима познатите се търсят денем, а не през нощта. Нощем никой няма да отвори дори ако чуе познат глас. Имах нужда от покрив, от одър, от сън.

Стоях на автогарата и гледах пода, целият покрит с тела, багаж, чували, сандъци. В краен случай… Само че тук бе студено като навън, около минус петдесет. Ламаринената печка не се палеше, а вратата непрекъснато се отваряше и затваряше.

— Май се познаваме?

Зарадвах се дори на Скоросеев в този страшен студ. Стиснахме си ръцете, без да сваляме ръкавиците си.

— Да вървим, ще пренощуваш при мен — имам си своя къща. Нали отдавна ме освободиха. Построих я на кредит. Дори се ожених — Скоросеев се разсмя с цяло гърло. — Ще пийнем чай…

И беше толкова студено, че се съгласих. Дълго се влачихме нагоре-надолу из среднощния Магадан, потънал в студена мътно-бяла мъгла.

— Да, построих си къща — разправяше Скоросеев, докато пушех и си почивах, — с кредит. Държавен кредит. Реших да свия гнездо. Северно гнездо.

Напих се с чай. Легнах и заспах. Но спах лошо въпреки многото път, който бях изминал. Нещо не беше наред във вчерашния ден.

Когато се събудих и след като се измиха запалих цигара — разбрах с какво не ми харесваше вчерашният ден.

— Е, ще тръгвам. В града живее един мой познат.

— Оставете тук куфара. Когато намерите познатия си — ще се върнете да си го вземете.

— Не, не си заслужава втори път да се катеря дотук.

— Да бяхте останали при мен. Все пак сме стари приятели.

— Да — рекох. — Довиждане.

Закопчах късия си кожух, взех куфара и вече бях хванал дръжката на вратата.

— Ами парите? — рече Скоросеев.

— Какви пари?

— За леглото, за нощувката. Това не е безплатно.

— Моля да ме извините. Забравих — казах, оставих куфара на пода, разкопчах кожуха си, напипах парите в джоба, платих и излязох в жълто-бялата дневна мъгла.

Бележки

[1] Народен комисариат на земеделието. — Б.пр.

Край