Включено в книгите:
Оригинално заглавие
Кусок мяса, ???? (Пълни авторски права)
Превод от руски
, (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма
Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2010)

Издание:

Варлам Шаламов. Колимски разкази

Първо издание

Съставителство: Александър Талаков

Превод: Александър Талаков

Редактор: Иван Дойчинов

Технически редактор: Любица Златарева

Коректор: Красимира Петрова

ISBN 954-411-015-I (том I)

ISBN 954-411-016-X (том II)

Издателство „Факел“, София, 1994

 

Варлам Шаламов. Колымские рассказы, Изд. „Молодая гвардия“, М. 1989

Варлам Шаламов. Левый берег, Изд. „Современник“, М. 1989


Да, Голубев принесе тази кървава жертва. Парчето месо бе изрязано от тялото му и хвърлено в краката на всемогъщия бог на лагерите. За да умилостиви бога. Да го умилостиви или да го излъже? Животът повтаря Шекспировите сюжети по-често, отколкото си мислим. Нима лейди Макбет, Ричард III и Клавдий са само образи от средновековието? Нима Шейлок, който е искал да отреже от тялото на венецианския търговец един фунт живо човешко месо — нима той е само приказка? Разбира се, подобният на червей израстък на сляпото черво, този рудиментарен орган, тежи по-малко от един фунт. Разбира се, жертвата бе принесена в условията на пълна стерилност. И все пак… Рудиментарният орган се бе оказал съвсем не рудиментарен, а необходим, действащ, спасителен…

Краят на годината изпълва живота на затворниците с безпокойство. То обземаше всички, които не бяха сигурни за местата си (а кой арестант може да е сигурен за своето място?) — разбира се, ставаше дума за петдесет и осми член, спечелили след дългогодишна работа в забоите, сред глад и студ призрачното, крехко щастие да работят няколко месеца, няколко седмици по специалността си или като „обслужващ персонал“ — счетоводител, фелдшер, лекар, лаборант — всеки, който се бе домогнал до длъжност, предназначена за волнонаемни (а волнонаемни нямаше) или за „битоваци“ — а „битоваците“ не си падаха по тази „привилегирована“ работа, понеже винаги можеха да се уредят на нея, поради което пиянстваха, а правеха и по-лоши неща.

На щатните длъжности работеше петдесет и осми член и работеше добре. Отлично. И безнадеждно. Понеже щеше да дойде комисия, щеше да ги открие, да ги свали от длъжност, а и началникът щеше да получи мъмрене. И началникът не желаеше да си разваля отношенията с тази сериозна комисия, затова предварително махаше всички, на които не им се полагаше да заемат тези „привилегировани“ длъжности.

Свестният началник чака комисията да пристигне. Нека да поработи сама — да свали от длъжност когото успее и да го разкара по етапен ред. Това е проста работа, но на когото му се размине, той ще остане за дълго — за цяла година, до идния декември. Или най-малкото за половин година. По-лошите, по-глупавите началници сами отстраняваха от длъжност, без да дочакат идването на комисията, за да рапортуват, че всичко е наред.

Най-лошите и най-неопитните началници честно изпълняваха заповедите на висшето началство и не допускаха петдесет и осми член до никаква друга работа освен с кирка и ръчна количка, трион и брадва.

При такива началници работата върви най-зле. Тези началници бързо ги снемат от длъжност.

Та масовите акции на комисиите се провеждаха в края на годината — висшето началство си имаше свои недостатъци що се отнася до контрола и се стараеше да ги ликвидира в края на годината. И пращаше комисии. А някои идваха лично. Лично. Трупаха им се командировъчни, а и „обектите“ не оставаха без личен надзор — имаше къде да се сложи чавка, че е изпълнено, дори просто да се поразтъпчат, да се поразходят, понякога — за да покажат нрава си, силата си, величието си.

Всичко това се знаеше както от затворниците, така и от началниците — от малките до най-големите, с големи звезди по пагоните. Тази игра не бе нова — един добре познат обред. И все пак вълнуващ, опасен и неотвратим.

Едно такова декемврийско посещение можеше да съсипе живота на мнозина и бързо да вкара в гроба довчерашните щастливци. След такива посещения за никого в лагерите не настъпваха промени към по-добро. Очакваха ги само неприятности.

Още от снощи плъзнаха слухове, лагерни „партенки“, същите онези „партенки“, които винаги се сбъдваха. Разправяха, че пристигнало някакво началство с цял камион „бойци“ и със затворнически автобус, „черен гарван“, за да откарат плячката си в каторжните лагери. Местното началство се засуети, големите започнаха да изглеждат дребни в сравнение с господарите на живота и смъртта — някакви непознати капитани, майори и подполковници. Подполковниците се криеха някъде навътре в кабинетите. Капитаните и майорите тичаха по двора с някакви списъци и в тези списъци сигурно беше и името на Голубев. Той чувстваше това, знаеше го. Но все още не съобщаваха нищо, никого не викаха. Още не бяха „отписали“ никого от зоната.

Преди около половин година, по време на поредното идване на затворническия автобус в селището и поредния лов на хора, Голубев, когото тогава го нямаше в списъците, беше близо до портала, до един затворник-хирург. Хирургът работеше в малката болница не само като хирург, а лекуваше всякакви болести.

Натикваха в автобуса поредната група хванати, заловени, разобличени арестанти. Хирургът се сбогуваше със свой приятел — човека го откарваха.

А Голубев стоеше до хирурга. И когато колата се заклатушка сред облаци прах, когато се скри в планинската клисура, хирургът рече, като гледаше Голубев право в очите, каза за приятеля си, заминал към своята гибел: „Никой не му е крив. Остър пристъп на апандисит — и щеше да остане тук.“

Голубев добре запомни тези думи. Запомни не мисълта, не съдържанието. Това бе зрителен спомен: твърдият поглед на хирурга, облаците прах…

— Търси те нарядчикът — дотича някой, и Голубев видя нарядчика.

— Стягай се! В ръцете на нарядчика имаше лист, списък — не беше голям.

— Ей сега — рече Голубев.

— Ще дойдеш на портала.

Но Голубев не отиде там. Хванал се с две ръце за дясната половина на корема, той започна да стене и се помъкна към санитарната част.

На прага застана хирургът, същият онзи хирург, и в очите му проблесна нещо, някакъв спомен. Може би облакът прах, забулващ автомобила, в който откарваха приятеля му.

Прегледът бе кратък.

— В болницата. И ми пратете операционната сестра. За асистент ми извикайте лекаря от селището за волнонаемни. Спешна операция.

В болницата, на около два километра от зоната, Голубев го съблякоха, измиха го и го записаха.

Двама санитари го въведоха в операционната и го сложиха да легне на масата. Вързаха го с платнени ленти.

— Сега ще ти направим инжекция — чу той гласа на хирурга. — Но ти, струва ми се, си юнак.

Голубев мълчеше.

— Отговаряй! Сестра, поприказвайте с болния.

— Боли ли?

— Боли.

— Винаги е така при местна анестезия — чуваше Голубев гласа на хирурга, който обясняваше нещо на асистента. — Само името му е обезболяване. Ето той…

— Потърпи още малко!

Голубев потръпна с цялото си тяло от острата болка, ала тя почти на часа се притъпи. Хирурзите заприказваха нещо един през друг, весело, високо. Операцията привършваше.

— Е, махнахме ти апендикса. Сестра, покажете на болния неговото парче месо. Виждаш ли го? — сестрата приближи до лицето на Голубев змиеподобното парче черво, дълго колкото половин молив.

— Според инструкцията болният трябва да види, че не са го разрязали напразно, че израстъкът наистина е махнат — обясняваше хирургът на волнонаемния си асистент. — Ето че изкарахте една малка практика.

— Много съм ви благодарен за изнесения урок — каза волнонаемният лекар.

— Урок по хуманност, по човеколюбив — мъгляво рече хирургът, докато си сваляше ръкавиците.

— Ако пак се появи нещо подобно, непременно ме извикайте — каза волнонаемният лекар.

— Ако се появи нещо подобно — непременно ще ви извикам — рече хирургът.

Санитарите и оздравяващите болни със закърпени бели престилки внесоха Голубев в болничната стая. Следоперационната беше малка, но в болницата се правеха, малко операции и сега там лежаха не хирургични болни. Голубев лежеше по гръб, като внимателно докосваше бинта, намотан като набедрена превръзка на индийски факир или на някой йога. Беше виждал такива рисунки в списанията от своето детство, а сетне почти през целия си живот не знаеше — съществуват ли в действителност такива факири или йоги. Но мисълта за йогите само се плъзна през мозъка му и изчезна. Волевото напрежение, нервното напрежение спадаше и тялото на Голубев бе обзето от приятното чувство за изпълнен дълг. Всяка клетка на организма му пееше, тананикаше си нещо весело. Това бе почивка за няколко дни. Голубев засега се беше спасил от изпращането в каторжната неизвестност. Това бе отсрочка. Колко дни зараства раната? Седем-осем. Значи след две седмици отново го очакваше опасност. Две седмици беше много време, едва ли не цяло хилядолетие — време, достатъчно да се подготви за нови изпитания. Но нали времето за зарастване, тези седем-осем дни, са по учебник, при първично заздравяване, както казаха лекарите. Ами ако раната гнояса? Ако лепенката, която я предпазва, се отлепи от кожата по-рано, отколкото трябва? Голубев внимателно опипа лепенката — твърдата, вече засъхваща, пропита с гуми-арабика марля. Опипа я през бинта. Да… Това е последният изход, резервът, още няколко дни, а може би и месеци. Ако стане нужда. Голубев си спомни голямата болнична стая в мините, където бе лежал преди около година. Там едва ли не всички болни нощем размотаваха превръзките си, посипваха раните със спасителната мръсотия, истинска мръсотия от пода, разкървавяваха ги, разчопляха ги. Тогава тези нощни превръзки будеха у новака Голубев учудване, едва ли не презрение. Ала мина година и той започна да разбира постъпките на болните, вече почти им завиждаше. Сега можеше да се възползва от тогавашния си опит. Голубев заспа и се събуди от това, че нечия ръка повдигна одеялото от лицето му. Голубев винаги спеше, както се спи в лагерите — завит презглава, мъчейки се преди всичко да се стопли и да си запази главата. Над Голубев се наведе нечие много красиво лице — с мустачки и с къса прическа. Накратко, главата никак не приличаше на арестантска и когато отвори очи, Голубев си помисли, че това е някакъв спомен, като йогите, или сън — може би страшен, а може би не.

— Левандур — разочаровано изхриптя човекът, покривайки лицето на Голубев с одеялото. — Левандур. Няма хора[1].

Но Голубев отметна одеялото с немощните си пръсти и погледна човека. Човекът го познаваше, също и Голубев него. Безспорно. Но да не бърза, да не бърза да го разпознава. Трябва да си припомни добре. Да си спомни всичко. И Голубев си спомни. Човекът с късата прическа беше… Ето, сега той ще се съблече до прозореца и Голубев ще види на гърдите му сплетени на топка змии. Човекът се обърна и сплетените змии застанаха пред погледа на Голубев. Това беше Кононенко — криминален, с когото Голубев бе лежал преди няколко месеца в етапния затвор, убиец с много присъди, прочут престъпник, който вече няколко години „се скатаваше“ по болниците и следствените затвори. Щом наближеше времето да го изпишат, Кононенко убиваше някого, все едно кого, някой „левак“ — удушаваше го с пешкир. Пешкирът, затворническият пешкир, бе любимото оръдие за убийство на Кононенко, негов авторски почерк. Арестуваха го, завеждаха ново дело, отново го осъждаха, прибавяха нови двадесет и пет години към стотиците, които вече трябваше да излежава. След съда Кононенко гледаше да се озове в болницата, да си „почине“, сетне отново убиваше и всичко започваше отначало. По онова време криминалните вече не ги разстрелваха. Можеше да бъдат разследвани само „враговете на народа“, тези по петдесет и осми член.

Сега Кононенко е в болницата — спокойно размишляваше Голубев, а всяка клетка от тялото му пееше радостно и не се страхуваше от нищо — вярваше в късмета си. Сега Кононенко е в болницата. Минава през болничния „цикъл“ на зловещите си превъплъщения. Утре, а може би вдругиден по програмата на Кононенко предстоеше поредното убийство. Дали не бяха напразни всички стремежи на Голубев — операцията, огромното напрежение на волята. Кононенко може да избере тъкмо него, Голубев, за поредна жертва. Може би не трябваше да се измъква от изпращането в каторжните лагери, където прикрепваха квадратно парче плат на гърба с петцифрен номер и раздаваха дрехи на черни и бели ивици. Но за сметка на това там не бият, не крадат от „мамбото“. Няма ги и безбройните кононенковци.

Леглото на Голубев беше до прозореца. Кононенко лежеше срещу него. А до вратата, с крака към краката на Кононенко, лежеше още един болен. Голубев добре виждаше лицето му, не трябваше да се извръща, за да го види. И него го познаваше. Това бе Подосенов, постоянен клиент на болницата.

Вратата се отвори и влезе фелдшерът с лекарствата.

— Казаков! — провикна се той.

— Тук! — обади се Кононенко и се надигна.

— Има бележка за теб — фелдшерът му подаде сгънато на няколко пъти листче.

„Казаков ли? — тази мисъл пулсираше в мозъка на Голубев. — Но това не е Казаков, а Кононенко.“

И изведнъж Голубев разбра всичко, по тялото му изби студена пот.

Работата се оказа много по-лоша. Никой от тримата не грешеше. Това беше Кононенко — „сухар“, както викат криминалните на такива, сменили името си, и под чуждото име Казаков, с присъдите на Казаков, Кононенко бе записан вместо него в болницата[2]. Това беше още по-лошо, още по-опасно. Ако Кононенко си беше Кононенко, негова жертва можеше да бъде Голубев или някой друг. Имаше възможност за избор, съществуваше някакъв шанс, възможност за спасение. Но ако Кононенко вече е Казаков — тогава за Голубев нямаше спасение. Ако Кононенко заподозре нещо — Голубев щеше да умре.

— Ти какво, да не си ме срещал по-рано? Какво ме гледаш като змия жертвата си? Или както жертвата гледа змия? Как е по-правилно да се каже според вас, учените?

Кононенко седеше на дървеното столче пред леглото на Голубев и късаше бележката на ситни парченца с коравите си, големи пръсти. Късчетата хартия падаха върху одеялото.

— Не, не съм те срещал — изхриптя Голубев и пребледня.

— Много добре, че не си ме срещал — рече Кононенко, докато откачаше пешкира от гвоздея, забит в стената над леглото и го размаха пред лицето на Голубев. — Щото вчера се канех да удуша ей тоя „доктор“.

Той кимна към Подосенов и лицето на онзи застина от безмерен ужас.

— Знаеш ли го какви ги върши — весело говореше Кононенко, като сочеше с пешкира към Подосенов. — В пикнята си — ей го къде е бурканчето, под леглото му — прибавя от собствената си кръв… Одраска сй пръста и капне една капка в пикнята. Начетен. Цял доктор. Заключителен лабораторен анализ: в урината има кръв. И нашият „доктор“ остава в болницата. Е, кажи ми, такъв човек заслужава ли да живее, или не?

— Не знам — рече Голубев.

— Не знаеш ли? Знаеш. А вчера те донесоха тебе. Ти беше с мен в етапния затвор, нали? Преди тогавашната ми присъда. Тогава се казвах Кононенко…

— Нито съм те чувал, нито съм те виждал — каза Голубев.

— Не е вярно, виждал си ме. Затова реших. Вместо „доктора“ — тебе да очистя. Той какво е виновен? — Кононенко посочи към бледото лице на Подосенов, което бавно, много бавно бе започнало отново да поруменява. — Какво е виновен той — спасява си живота. Както и ти. Или например аз…

Кононенко кръстосваше стаята, като пресилваше от длан на длан парченцата от получената бележка.

— И щях да ти видя сметката, да те пратя на луната, окото ми нямаше да мигне. Ама фелдшерът ми донесе бележка, разбираш ли… Трябва бързо да се измъквам оттук. В мината кучетата[3] избиват нашите. Викат на помощ всички апаши, дето сме в болницата. Не познаваш ти нашия живот… Не го познаваш, левако!

Голубев мълчеше. Знаеше го този живот. Като левак, разбира се — отстрани.

Следобед Кононенко го изписаха и той завинаги изчезна от живота на Голубев.

Докато третото легло стоеше празно, Подосенов успя да се прехвърли на края на леглото на Голубев, седна в краката му и зашепна:

— Казаков ще ни удуши, непременно ще удуши и двама ни. Трябва да кажем на началството…

— Я върви на майната си — рече Голубев.

Бележки

[1] На жаргона на криминалните „човек“ означава свой, също престъпник. — Б.пр.

[2] Явлението е било често срещано, особено през 1905–1906 г. Някой с малка присъда по пътя към мястото на заточението е сменял името си с някой с голяма присъда, обикновено срещу заплащане, дрехи или друго възнаграждение. Когато осъденият, представящ се за човека с малката присъда, изтърпи наказанието си и излезе на свобода, другият затворник разкрива истинското си име. Наричали са ги „сухари“, т.е. продали се за „торба сухари“. — Б.пр.

[3] Виж разказа „Войната на кучетата“. — Б.пр.

Край