Включено в книгите:
Оригинално заглавие
Плотники, ???? (Пълни авторски права)
Превод от руски
, (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
6 (× 1 глас)
Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2010)

Издание:

Варлам Шаламов. Колимски разкази

Първо издание

Съставителство: Александър Талаков

Превод: Александър Талаков

Редактор: Иван Дойчинов

Технически редактор: Любица Златарева

Коректор: Красимира Петрова

ISBN 954-411-015-I (том I)

ISBN 954-411-016-X (том II)

Издателство „Факел“, София, 1994

 

Варлам Шаламов. Колымские рассказы, Изд. „Молодая гвардия“, М. 1989

Варлам Шаламов. Левый берег, Изд. „Современник“, М. 1989


Денонощно имаше толкова гъста бяла мъгла, че на две крачки дори не можеше да се види човек. Впрочем не им се налагаше да ходят сами далеч. Малкото посоки — столът, болницата, портала — се налучкваха по кой знае как придобития инстинкт, подобен на чувството за посока, което имат животните и което при подходящи условия се събужда и у човека.

Не показваха термометъра на работниците, но от това нямаше и нужда — трябваше да излизат на работа независимо от студа навън. Освен това старите затворници почти съвсем точно определяха температурата без термометър: ако от студа има мъглица, значи е минус 40; ако при дишане издишваш въздуха шумно, но без затруднение — температурата е минус 45; ако дишането е шумно, но със задъхване — минус 50. При температура минус 55 градуса плюнката замръзва във въздуха. Плюнките ни замръзваха във въздуха вече две седмици.

Всяка сутрин Поташников се събуждаше с надеждата студът да е понамалял; от опита през миналата зима знаеше, че колкото и да е ниска температурата, за да се почувства топлина е важно да има рязка промяна, контраст. Ако студът спадне изведнъж макар и до минус 40–45 градуса, ден-два човек ще има чувството, че е топло, а за повече от два дни напред нямаше смисъл да се кроят планове.

Ала студът не намаляваше и Поташников разбираше, че няма да издържи. Закуската даваше сили най-много за един час работа, сетне идваше умората и студът го пронизваше до „мозъка на костите“ — този народен израз съвсем не беше метафора. Можеше само да размахва инструмента и да подскача от крак на крак, за да не замръзне до обяд. Топлото ядене — прословутата „чорба“ и двете лъжици каша — слабо възстановяваше силите, но все пак стопляше. И отново силите за работа стигаха за час, след което Поташников не знаеше какво желае — дали да се стопли, или просто да легне на острите ледени камъни и да умре. Все пак денят свършваше и след вечерята, когато пийнеше вода и хапнеше хляба, който нито един работник не ядеше в стола заедно със супата, а си го отнасяше в бараката, Поташников на часа лягаше да спи.

Спеше, естествено, на горните нарове — долу беше като в ледена изба и онези, чиито места бяха там, половината нощ стояха до печката, като се редуваха да я прегръщат — тя едва топлеше. Дървата все не стигаха — след работа трябваше да ги влачат четири километра и всички гледаха по някакъв начин да се измъкнат от това задължение. Горе беше по-топло, макар, разбира се, хората да спяха с дрехите, с които работеха — с шапки, ватенки, памуклийки и ватени панталони. Горе беше по-поносимо, но и там косите на човек замръзваха за възглавницата.

Поташников усещаше как силите му намаляват с всеки изминал ден. Той, мъж на тридесет години, вече с мъка се качваше на горните нарове, с мъка слизаше оттам. Вчера умря съседът му, просто умря, не се събуди, и никой не се заинтересува от какво е починал, сякаш причината беше само една, добре известна на всички. Дневалният се радваше, че това бе станало не вечерта, а призори — дажбата на умрелия оставаше за него. Всички разбираха това, а Поташников събра смелост и се приближи: „Отчупи ми една коричка“, след което последваха такива псувни, каквито може да се чуят само от човек, който е бил слаб, а сега е силен и знае, че може да ругае безнаказано. Само в извънредни ситуации слабият Може да псува силния, това е смелостта на отчаянието. Поташников замълча и се отдалечи.

Трябваше да направи нещо, да измисли нещо с изтощения си мозък. Или да умре. Не се страхуваше от смъртта. Но имаше едно огромно тайно желание, някакво последно упорство — да умре в болница, на застлано легло, заобиколен от вниманието на други хора, нищо, че това внимание ще е по задължение, но да не е навън, на студа, да не е в бараката, под ботушите, сред псувните, мръсотията и пълното равнодушие на околните. Не винеше хората за безразличието им. Отдавна беше разбрал откъде идва тази душевна тъпота и студенина. Студът, същият студ, който караше плюнката да замръзва във въздуха, беше се добрал и до човешката душа. Щом от студа можеха да се вдървят костите, да се екове и да затъпее мозъкът, значи можеше да се вцепени и душата. На студа не можеше да се мисли за нищо. Всичко бе много просто. От студа и глада мозъкът се захранваше зле, мозъчните клетки изсъхваха — това бе явен материален процес и един Господ знае дали този процес беше обратим, както се казва в медицината, подобно на измръзването, или разрушенията бяха окончателни. Същото ставаше и с душата — тя измръзваше, свиваше се и може би щеше да си остане студена за вечни времена. Всички тези мисли Поташников ги имаше в главата си отпреди — сега не беше останало нищо друго освен желанието да издържи, да оцелее и на този студ.

Разбира се, трябваше по-рано да потърси спасителни изходи. Те не бяха много. Можеше да стане бригадир или надзирател, изобщо да се навърта край началството. Или край кухнята. Но за там имаше стотици конкуренти, а да стане бригадир Поташников се бе отказал още преди една година, беше си дал дума да не насилва тук чуждата човешка воля. Не искаше дори заради собствения си живот умиращите му другари да хвърлят в лицето му предсмъртните си проклятия. От ден на ден Поташников чакаше смъртта и като че ли този ден бе наближил.

След като изгълта паницата топла чорба и вече привързваше хляба, той едва се домъкна до мястото, където работеха. Бригадата се беше строила и покрай редиците вървеше някакъв дебел червендалест човек с еленова шапка, меки якутски ботуши от същата кожа и бяла полушубка. Той се взираше в изтощените, мръсни, равнодушни лица на работниците. Хората пристъпваха от крак на крак в очакване на края на тази извънредна задръжка. Тук беше и бригадирът, който почтително говореше нещо на човека с еленовата шапка.

— Аз пък ви уверявам, Александър Евгениевич, че при мен няма такива хора. Идете при Соболев, при криминалните, та това тук са все интелигенция, Александър Евгениевич — само грижи ми създават.

Човекът с еленовата шапка престана да разглежда хората и се извърна към бригадира.

— Вие не си познавате хората, не искате да ги познавате, не желаете да ни помагате — рече с пресипнал глас.

— Ваша воля, Александър Евгениевич.

— Ето, гледай. Ей, момчета, внимание. — Човекът с еленовата шапка застана пред бригадата. — Управлението има нужда от дърводелци — да правят тарги за изнасяне на пръстта.

Всички мълчаха.

— Виждате ли, Александър Евгениевич — зашепна бригадирът.

Изведнъж Поташников чу собствения си глас:

— Аз. Аз съм дърводелец — и направи крачка напред.

На десния фланг пред строя излезе още един човек. Поташников го познаваше — това бе Григориев.

— Е — онзи с еленовата шапка се обърна към бригадира. — Видя ли се какъв си загубеняк и некадърник. Момчета, хайде след мен.

Поташников и Григориев се помъкнаха подире му. Той спря.

— Ако ще се влачим така — изхриптя — и до обед няма да стигнем. Ще направим следното. Аз ще избързам, а вие елате в дърводелската работилница при техническия ръководител Сергеев. Знаете ли къде се намира?

— Знаем, знаем — провикна се Григориев. — Моля ви, почерпете ни с по една цигара.

— Позната молба — измърмори през зъби човекът с еленовата шапка и без да вади кутията от джоба си, измъкна две цигари.

Поташников вървеше отпред и мислеше напрегнато. Днес ще бъде на топло в работилницата — ще точи брадвата и ще й прави дръжка. И ще чапрази триона. Няма да бърза. До обяд ще получават инструментите — ще ги изписват, ще търсят склададжията. А надвечер, когато стане ясно, че не може да направи дръжка за брадвата и не умее да чапрази триона, ще го изгонят и утре ще се върне в бригадата. Но днес ще е на топло. Дори може би и утре, и вдругиден ще остане там, ако Григориев е дърводелец. Ще му помага. Зимата е към своя край. Лятото, краткото лято някак си ще го изкара.

Поташников спря да изчака Григориев.

— Дали си, такова, работил като дърводелец? — попита той, задъхан от внезапно обзелата го надежда.

— Аз, виждаш ли, съм аспирант от московския филологически институт — весело рече онзи. — Мисля, че всеки, който има висше образование, при това хуманитарно, е длъжен да може да издяла една топоришка и да реже с трион. Още повече, че това ще се върши до гореща печка.

— Значи и ти…

— Нищо не значи. Два дни ще можем да ги лъжем, а после — да става каквото ще.

— Ще можем да ги излъжем само за един ден. Утре ще ни върнат в бригадата.

— Няма. За един ден не ще могат да ни зачислят в дърводелската работилница. Нали ще трябва да се подадат сведения, списъци. После пък да ни отчисляват…

С общи усилия двамата едва успяха да открехнат замръзналата врата. По средата на работилницата бумтеше нажежена до червено печка и петима дърводелци работеха на тезгяхите си без ватенки и без шапки. Новодошлите коленичиха пред отворената вратичка на печката, пред божеството на огъня, един от първите богове на човечеството. Свалиха ръкавиците си, простряха ръце към топлината, пъхаха ги направо в пламъците. Многократно измръзвалите им пръсти, загубили чувствителността си, не усетиха веднага топлината. След минута двамата си свалиха шапките и разкопчаха ватенките си, без да се изправят.

— За какво сте дошли? — попита ги навъсено един от майсторите.

— Дърводелци сме. Ще работим тук — каза Григориев.

— По нареждане на Александър Евгениевич — побърза да прибави Поташников.

— Значи за вас ми каза техническият да ви дам брадви — рече Арнштрьом, възрастният склададжия, който дялаше в ъгъла дръжки за лопати.

— За нас, за нас…

— Вземете — рече им той, като ги огледа с недоверие. — Ето ви две брадви, трион и чапразило. После да ми го върнете. На ви моята брадва да си издялате две топоришки — Арнштрьом се усмихна. — Дневната норма е тридесет парчета — рече.

Григориев взе чуканчето от ръцете му и започна да го дялка. Чу се свирката за обяд. Арнштрьом не понечи да се облича, а мълчаливо го гледаше как работи.

— Сега ти — каза на Поташников.

Той постави чуканчето на дръвника, взе брадвата от Григориев и започна да дяла.

— Достатъчно — рече Арнштрьом.

Дърводелците вече бяха отишли да обядват и в работилницата нямаше никой освен тях тримата.

— Вземете две от моите топоришки и ги сложете на брадвите си. — Той ги подаде на Григориев. — Вземете да точите триона. Днес и утре се топлете край печката. Вдругиден се върнете там, откъдето сте дошли. Ето ви парче хляб за обяда.

Тези два дни те се топлиха до печката, а на третия температурата се качи до минус 30 градуса — зимата вече свършваше.

Край