Серия
Пърси Джаксън и боговете на Олимп (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Lightening Thief, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 165 гласа)

По-долу е показана статията за Похитителят на мълнии от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Похитителят на мълнии
The Lightning Thief
Автор Рик Риърдън
Първо издание 1 юли 2005 г.
САЩ
Издателство Hyperion Books
Егмонт
Оригинален език Английски
Жанр Фентъзи роман
Вид Книга (твърда, мека корица), аудиокнига
Поредица Пърси Джаксън и боговете на Олимп
Следваща Морето на чудовищата
ISBN ISBN 9789542704317

Похитителят на мълнии (на английски: The Lightning Thief) е фентъзи/приключенски роман базиран на гръцката митология, първият роман за юноши, написан от автора Рик Риърдън. Романът е първият от поредицата Пърси Джаксън и боговете на Олимп, която описва приключенията на 12-годишния Пърси Джаксън, когато открива, че е полубог, син на смъртна жена и гръцкия бог Посейдон. Пърси и приятелите му отиват на мисия, за да предотвратят апокалиптична война между гръцките богове Зевс, Посейдон и Хадес.

Риърдън завършва писането на ръкописа през 1994. Похитителят на мълнии е приет от Bantam Books през 1997 и чрез търг е продаден на Miramax Books, преди да бъде издаден на 28 юли 2005. Книгата е продадена в над 1,2 милиона копия за четири години, влиза в списъка на бестселъри на New York Times и получава много награди. Адаптирана е във филма Пърси Джаксън и боговете на Олимп: Похитителят на мълнии, който излиза по кината на 12 февруари 2010. Втората част от поредицата се нарича Морето на чудовищата.

Резюме

Похитителят на мълнии използва древногръцката митология в днешно време. Книгата е написана в забързан, увлекателен стил, съчетан с чувство за хумор.

Сюжет

Пърси Джаксън е 12-годишно момче с диагноза СДВ и дислексия, който е бил изключен от много училища. Пърси отива на пътешествие с майка си Сали и приятеля си Гроувър, който се оказва сатир. По пътя Гроувър казва на Сали да заведе Пърси в специален лагер за защита. Докато пътуват към лагера, те са нападнати от минотавър, който хваща майката на Пърси за гърлото. Тя се разгражда в златен дъжд от светлина, докато Гроувър и Пърси се опитват да избягат.

Пърси се събужда и разбира, че е пристигнал в тайния лагера на Нечистокръвните, където се обучават полубогове. Пърси се нанася в хижата на Хермес под грижата на Люк, отговорника на хижата. По време на играта Улови знамето, Пърси е нападнат от децата на Арес. Той се спасява щом стъпва в поток и се разбира, че е син на Посейдон, когато тризъбеца на Посейдон се появява над главата му. Посейдон е нарушил клетвата на тримата велики богове, която са дали с Хадес и Зевс след Втората световна война, да нямат повече деца, тъй като поколението им е твърде силно. Зевс, разбирайки че Посейдон е нарушил клетвата, смята, че Посейдон е накарал сина си да открадне мълнията. Пърси има 10 дни преди лятното слънцестоене, за да я открие, като според Хирон тя е открадната от Хадес. Пърси тръгва на приключението, а Люк му дава магическите си летящи маратонки. Пърси, заедно с Гроувър и дъщерята на Атина Палада Анабет, тръгват на запад към входа към Подземното царство в Лос Анджелис. По пътя срещат бога на войната Арес, който казва на Пърси, че майка му е затворена в Подземното царство. Там маратонките от Люк, дадени на Пърси, тръгват към дупката на Тартар, но за щастие в тях е Гроувър, който успява да измъкне копитата си. Пърси се изправя срещу Хадес, според който, освен мълнията на Зевс, Пърси е откраднал и неговия Шлем на мрака, позволяващ на притежателя му да се превръща в сянка. Пърси осъзнава, че Люк го е измамил, когато намира мълнията в щита, който му е дал. Той се измъква от Подземния свят, принуден да остави Гровър. След това Пърси се сражава с Люк и го побеждава, като наранява петата му. Люк дава на Пърси Шлема на мрака, който Пърси връща на Хадес. Пърси стига навреме до Ню Йорк, където на върха на Емпайър Стейт Билдинг e Олимп, и връща мълнията на Зевс. Пърси се завръща в лагера, след като научава, че майка му е жива. Той се среща с Люк, който му признава, че е откраднал мълнията за Кронос. Той повиква отровен скорпион, който ожилва Пърси, но той се измъква и оживява. Хирон го изцелява и Пърси си тръгва, за да отиде в друго училище, намерено от майка му.

Главни герои

  • Пърси Джаксън: Главният герой; 12-годишно момче с диагноза СДВ и дислексия. Пърси научава, че е син на гръцкия бог Посейдон и че неговата диагноза се среща при всички полубогове, познати като нечистокръвни. Той тръгва на пътешествие, за да намери мълнията на Зевс и да предотврати война между боговете.
  • Анабет Чейс: 12-годишна дъщеря на богинята Атина. Анабет пристига в лагера на Нечистокръвните благодарение на Люк Кастелан и Талия Грейс. Помага на Пърси след като е нападнат от Минотавъра и по време на мисията му да открие мълнията на Зевс. Анабет е отишла в лагера на Нечистокръвните, още когато е била на 7 и притежава огърлица, която има по една перла за всяка година, която е преживяла в лагера.
  • Гроувър Андъруд: Гроувър е сатир и най-добър приятел на Пърси. Първоначално е под прикритие като обикновено момче в търсене на полубогове. Той води Пърси в лагера след като майка му е хваната и го придружава на мисията за мълнията на Зевс. Неговата мечта е да бъде търсач, за да може да открие бога на дивото, Пан.
  • Люк Кастелан: Главният антигерой и син на Хермес; той е отговорник на хижата на Хермес и помага на Пърси да се научи да се бие. По-късно предава Пърси и се оказва, че работи за титана Кронос.
  • Хирон: син на Кронос, кентавър (полукон и получовек); първоначално се появява в инвалидна количка като г-н Брунър, преподавателя по латински на Пърси. Директор по занятията в лагера на Нечистокръвните.
  • Дионис: бога на виното, наказан от Зевс да е директор на лагера на Нечистокръвните.

Развитие

Рик Риърдън по време на представянето на Битката за лабиринта

Развитието на Похитителят на мълнии, както и на поредицата Пърси Джаксън като цяло започва, когато Риърдън започва да измисля истории за сина си Хейли, който има диагноза СДВ и дислексия. Неговият син е учил гръцка митология във втори клас и иска баща му да измисля приказки за лека нощ, свързани с гръцките митове. Риърдън е преподавател по гръцка митология и успява да задоволи сина си с достатъчно истории. Скоро митовете на Риърдън свършват и синът му поискал да измисли нови, като използва същите герои от гръцките митове, както и да добави нови. Така Риърдън създава героя Пърси Джаксън, прототип на Персей, който пътува из САЩ, за да открие мълнията на Зевс. След като свършва с разказа, синът му поисква да напише книга за приключенията на Пърси.

Филмова адаптация

През юни 2007, 20th Century Fox получават права за филм по книгата. През април 2007, режисьора Крис Кълъмбъс е нает за проекта. Логан Лерман е Пърси Джаксън, а Брандън Т. Джаксън е Гроувър Ъндърууд, сатира. Александра Дадарио играе Анабет, а Джейк Абел е в ролята на Люк Кастелан. Пиърс Броснан играе Хирон. Филмът се нарича Пърси Джаксън и боговете на Олимп: Похитителят на мълнии и излиза по кината на 12 февруари, 2010.

Продължение

Похитителят на мълнии е последван от Морето на чудовищата. Там, Пърси и Анабет спасяват Гроувър, който е затворен от Полифем, циклопа и намират Златното руно, за да спасят лагера. Те са придружени от полубрата на Пърси, Тайсън и дъщерята на Арес Клариса по време на мисията.

Както Похитителят на мълнии, тя печели няколко награди и получава главно позитивни ревюта. Продадена в над 100 хил. копия.

Чуждестранни издания

Похитителят на мълнии е издадена на френски, немски, испански, фински, шведски, иврит и португалски и др. През 2008 е издадена на сръбски. Френското издание е познато като Le voleur de foudre. Немското издание е Diebe im Olymp. Тези двете, включително испанското El ladrón del rayo, са издадени през 2006. Трите превода на книгата, Salamavaras, на фински, O ladrão de raios, на бразилско-португалсики, докато в Португалия се нарича „Os Ladrões do Olimpo“ (Крадците на Олимп), и פרסי ג׳קסון וגנב הברק. or Persi G'eḳson ṿe-ganav ha-baraḳ на иврит бяха публикувани през 2008. На сръбски се нарича Kradljivac munje.

Издание в България

В България книгата е издадена на 9 февруари 2010 г. от издателство Егмонт България в превод на Владимир Молев.

Четвърта глава
Мама ми дава уроци по бикоборство

Носехме се в нощта по тъмни черни пътища. Вятърът разклащаше колата. Дъждът плющеше по предното стъкло. Не знам какво успяваше да види мама, но не отлепваше крак от педала на газта.

При всеки проблясък на светкавица поглеждах седналия до мен на задната седалка Гроувър и се питах дали не полудявам или пък дали той не си беше обул някакви шегаджийски космати панталони. Но не, спомнях си тази миризма от екскурзиите до зоологическата градина. Миризмата на мокро животно.

— Значи… с майка ми… се познавате? — бе единственото, което ми дойде наум.

Очите на Гроувър бяха вперени в огледалото за обратно виждане, макар зад нас да нямаше коли.

— Не точно. Досега не сме се срещали. Но тя знаеше, че те държа под око.

— Държал си ме под око?

— Пазех те. Но не съм се преструвал, че съм ти приятел — добави той веднага. — Наистина съм ти приятел.

— Ъъъ… А какво точно си?

— Сега това няма значение.

— Ама ако от кръста надолу приятелят ми е магаре…

— Хее! — извика той рязко.

И преди го бях чувал да издава същия звук, но все си мислех, че така се смее, като е нервен. Сега осъзнах, че е по-скоро раздразнено блеене.

— Козел!

— Какво?

— От кръста надолу съм козел.

— Нали сам каза, че няма значение.

— Хее! Някои сатири биха те изпотъпкали с копитата си заради такава обида!

— Хей! Чакай малко! Сатири… като в митовете на господин Бранър?

— А онези старици на сергията мит ли бяха, Пърси? А госпожа Додс?

— Значи все пак признаваш, че госпожа Додс съществуваше?

— Разбира се.

— Тогава защо…

— Колкото по-малко знаеше, толкова по-малко чудовища щеше да привлечеш — отговори Гроувър, сякаш се разбираше от само себе си. — Ние спускаме мъгла пред очите на хората. Надявахме се да решиш, че Милостивата е била халюцинация. Но уви, ти започна да се досещаш кой си.

— Кой с… чакай малко, какво искаш да кажеш?

Странният рев се чу отново, някъде зад нас, по-близо отпреди. Каквото и да ни преследваше, не се беше отказало.

— Пърси, — обади се майка ми, — толкова много има за обясняване, но сега не му е времето. Първо трябва да те заведем на безопасно място.

— Безопасно от какво? Кой ме преследва?

— Е, не е кой знае кой — обади се Гроувър, очевидно все още не ми беше простил за сравнението с магаре. — Само господарят на мъртвите и най-кръвожадните му слуги.

— Гроувър!

— Извинете, госпожо Джаксън. Дали не бихте могли да карате по-бързо?

Мъчех се да проумея какво се случваше, но без особен успех. Знаех, че не сънувам. Въображението ми не беше чак толкова развинтено. Никога не бих могъл да сънувам нещо толкова шантаво.

Мама рязко зави наляво. Тръгнахме по по-тесен път, препускахме покрай притъмнели ферми и залесени хълмове и табелки с надпис „Наберете си ягоди“ върху бели огради от заострени колове.

— Къде отиваме? — попитах.

— В летния лагер, за който ти разказах. — Гласът й беше напрегнат, сякаш се опитваше да прикрие страха си. — Там, където баща ти искаше да те изпрати.

— И където ти не искаше да ходя.

— Моля те, скъпи. И без това ми е достатъчно трудно. Опитай се да разбереш. В опасност си.

— Само защото някакви баби срязаха някаква прежда.

— Не бяха обикновени баби — обади се Гроувър, — а мойрите. Знаеш ли какво означава, когато се появят пред теб? Правят го само ако ти… ако някой ще умре.

— Аха. Каза „ти“.

— Не, казах „някой“.

— Имаше предвид „ти“, тоест аз.

— Имах предвид „ти“ в смисъла на „някой“. Не „ти“ като „ти“.

— Момчета! — намеси се майка ми.

Тя завъртя волана надясно и за миг зърнах фигурата, която се беше опитала да избегне — черна трептяща сянка, която остана някъде зад нас в бурята.

— Какво беше това?

— Почти стигнахме — отговори мама, сякаш не беше чула въпроса. — Още около километър. Моля ти се. Моля ти се. Моля ти се.

Не знаех къде отиваме, но несъзнателно се бях привел напред, сякаш и аз нямах търпение най-сетне да пристигнем.

Навън валеше и цареше непрогледен мрак, движехме се някъде из пустошта в края на Лонг Айлънд. Сетих се за госпожа Додс и как тя се беше превърнала в онова чудовище с остри зъби и ципести криле. Крайниците ми се схванаха от закъснелия шок. Тя наистина не е била човек. Искала е да ме убие.

После си спомних за господин Бранър… и за меча, който ми беше подхвърлил.

Преди обаче да успея да разпитам Гроувър, косата ми настръхна. Проблесна ослепителна светкавица, чу се оглушително бум! — и колата избухна.

За миг се почувствах безтелесен, все едно едновременно бях смазан, изгорен на клада и удавен.

Отлепих чело от шофьорската седалка и изстенах:

— Оох!

— Пърси! — извика майка ми.

— Добре съм…

Опитах се да превъзмогна замайването. Не бях мъртъв. Колата всъщност не беше избухнала. Бяхме паднали в канавка. Вратите от страната на шофьора бяха забити в калта. Покривът се беше разцепил като яйчена черупка и вътре валеше дъжд.

Мълния. Това беше единственото обяснение. Беше ни изхвърлила от пътя. До мен на задната седалка седеше голяма неподвижна буца.

— Гроувър!

Беше се превил на две, от ъгълчето на устата му се стичаше кръв.

Разтърсих косматата му кълка. Не! Дори и да беше наполовина козел, той беше най-добрият ми приятел и не исках да умира!

— Храна — изстена той. Все пак имаше надежда!

— Пърси — обади се мама, — трябва да…

Гласът й заглъхна.

Погледнах назад. Проблесна светкавица и през опръсканото с кал задно стъкло зърнах някой да се приближава с тежки крачки към нас. Побиха ме тръпки. Виждах само очертанията на тъмния силует, но си личеше, че е огромен мъж с осанката на борец. Горната част на тялото му беше едра и набита. Като че ли държеше одеяло над главата си и с вдигнати така ръце изглеждаше сякаш имаше рога.

На гърлото ми заседна буца.

— Кой е…

— Пърси — гласът на мама звучеше толкова строго, че целият настръхнах, — излез от колата.

Тя натисна с всички сили шофьорската врата. Беше заклещена здраво в калта. Опитах моята. И тя не помръдна. Погледнах отчаяно към процепа на покрива. Можеше да се пробваме да се промъкнем от там, но краищата бяха нащърбени и димяха.

— Ела на седалката до мен! — заповяда мама. — Пърси, трябва да бягаш. Виждаш ли онова голямо дърво?

— Кое?

При поредната светкавица през димящата дупка на покрива видях дървото, за което говореше — огромна ела, като онази, която поставят пред Белия дом на Коледа, — на върха на най-близкия хълм.

— Това е границата. От другата страна на билото, в долината, ще видиш голяма къща. Тичай и не поглеждай назад. Повикай помощ. Не спирай, докато не стигнеш до вратата.

— Ти няма ли да дойдеш с мен?

Лицето й беше бледо, а очите също толкова тъжни, както когато гледаше океана.

— Не! — изкрещях. — Ще тръгнем заедно. Ще ми помогнеш да пренесем Гроувър.

— Храна! — изстена той, този път по-силно.

Човекът с одеялото на главата се приближаваше с все същото ръмжене и пръхтене. Постепенно осъзнах, че нямаше как да държи одеяло над главата, защото ръцете му — огромни и месести — висяха до хълбоците му. Одеяло нямаше. Което означаваше, че огромното космато нещо, което мислех за одеяло, беше всъщност… главата му. А стърчащите израстъци, които приличаха на рога…

— Той не е дошъл за нас — обясни мама. — Иска теб. Освен това, аз не мога да премина границата.

— Ама…

— Нямаме време, Пърси. Тръгвай. Моля те.

Ядосах се, ядосах се на майка ми, на козела Гроувър и на рогатото същество, което пристъпваше към нас бавно и тежко като… като бик.

Покатерих се през Гроувър и избутах вратата да се отвори.

— Отиваме заедно. Хайде, мамо.

— Казах ти…

— Мамо! Няма да те оставя. Помогни ми с Гроувър.

Не чаках да отговори. Измъкнах се навън и издърпах Гроувър. Беше неочаквано лек, но нямаше да успея да го занеса кой знае колко далече, ако мама не се беше притекла на помощ. Двамата заедно го подхванахме под мишниците и се затътрихме нагоре по хълма през мократа, висока до кръста трева.

Погледнах назад и за пръв път видях ясно чудовището. Беше високо поне два метра, ръцете и краката му бяха като от кориците на списание „Мускули“ — изпъкнали бицепси, трицепси и всякакви други „цепси“, все едно под осеяната с изпъкнали жили и вени кожа бяха натъпкани топки за бейзбол. Нямаше дрехи, а само лъскави бели боксерки, с които щеше да изглежда страшно смешен, ако не беше горната част на тялото му. От пъпа нагоре започваше груба кафява козина и ставаше съвсем гъста към раменете.

Дебелият мускулест врат завършваше с огромна глава с дълга колкото ръката ми муцуна, влажни ноздри с ярка месингова халка и жестоки тъмни очи; огромните черно-бели рога бяха така заострени, че все едно бяха наточени с лазер.

Да, веднага го разпознах. Споменаваше се в един от разказите на господин Бранър. Но не можеше да е истински.

Премигах, за да отръскам водните капки от клепачите си.

— Това е…

— Синът на Пасифая — обади се мама. — О, само ако знаех колко силно желаят смъртта ти.

— Но това е минота…

— Недей — прекъсна ме тя. — Не го произнасяй, имената имат сила.

Елата беше прекалено далече — оставаха ни поне още сто метра.

Погледнах отново назад.

Човекът бик се беше надвесил над колата и надничаше през прозорците — или може би по-скоро душеше. Не можех да си обясня защо се помайваше там — все пак бяхме само на петнайсетина метра от него.

— Храна? — простена Гроувър.

— Шшт… — изшътках му аз. — Мамо, какво прави? Не ни ли вижда?

— Зрението и слухът му са слаби. Ориентира се по миризмата. Но съвсем скоро ще разбере къде сме.

В този миг минотавърът измуча яростно. Пъхна рога през пробития таван на скъпоценната кола на Гейб, вдигна я във въздуха и я захвърли надолу. Тя падна на мокрия асфалт и продължи да се плъзга с искри още половин километър, после спря. Резервоарът експлодира.

„Една-единствена драскотина да се появи…“ — беше казал Гейб.

Олеле!

— Пърси — обади се мама. — Когато ни нападне, изчакай до последния миг и тогава отскочи встрани. Той не може да сменя посоките много бързо, когато се е засилил. Разбра ли?

— Откъде го знаеш?

— Отдавна се тревожа, че може да те нападне. Трябваше да го предвидя. Не биваше да те държа близо до себе си.

— Близо? Ама…

Още едно яростно мучене, след което човекът бик запрепуска нагоре по хълма.

Беше ни подушил.

Оставаха още няколко метра до елата, но склонът ставаше все по-стръмен и хлъзгав, а Гроувър все повече натежаваше.

Минотавърът приближаваше. Само след няколко секунди щеше да ни застигне.

Въпреки че беше останала без сили, мама вдигна Гроувър на гръб.

— Бягай, Пърси! Не забравяй какво ти казах!

Не исках да се разделяме, но усещах, че имаше право — това беше единственият ни шанс. Затичах наляво, обърнах се и видях, че чудовището се е засилило след мен. В черните му очи искреше омраза. Дъхът му лъхаше на гнило месо.

Приведе глава и нападна — острите като бръснач рога сочеха право към мен.

Връхлетялата ме паника ме подтикваше да побягна на мига, но това нямаше да помогне. Беше невъзможно да му се изплъзна. Останах на мястото си и едва в последния възможен момент отскочих встрани.

Бикът прелетя покрай мен като товарен влак, изрева ядосано и се обърна — този път не към мен, а към майка ми, която полагаше Гроувър на тревата.

Вече бяхме стигнали до билото. От другата страна се виждаше долината, точно както мама я беше описала, през дъждовната пелена се прозираха светлините на къща. Но до нея имаше близо половин миля. Нямаше шанс да успеем.

Човекът бик изрева и започна да рие с копито в земята. Не отделяше поглед от майка ми, която вече се спускаше бавно надолу към пътя, за да му отвлече вниманието от Гроувър.

— Бягай, Пърси! — извика тя. — Аз не мога да премина оттатък! Бягай!

Аз обаче не помръдвах, бях като вкаменен, а чудовището се устремяваше към нея.

Мама се опита да отстъпи встрани, както ме беше посъветвала, но звярът си беше научил урока. Протегна рязко ръка, сграбчи я за шията и я повдигна във въздуха. Тя напразно се опитваше да се отскубне, риташе и размахваше юмруци във въздуха.

— Мамо!

Извърна глава към мен и успя да процеди една последна дума:

— Бягай!

Чудовището изрева ядосано, стисна юмрук около гърлото на майка ми и тя изчезна пред очите ми, превърна се в трепкаща златиста сянка, подобна на холограмно изображение. Блесна ослепителна светкавица и… от майка ми нямаше и следа.

— Не!

Гневът взе връх над страха ми. Нова сила се вля в жилите ми, усетих същия прилив на енергия, както когато на госпожа Додс й поникнаха хищни нокти.

Човекът бик се засили към Гроувър, който лежеше безпомощно на тревата. Наведе се над него и го подуши, сякаш възнамеряваше и него да прати в отвъдното.

Не можех да го позволя.

Съблякох червения си дъждобран.

— Хей! — Размахах дъждобрана и се спуснах към него отстрани. — Хей, глупако! Кюфте такова!

— Ррррр! — Обърна се към мен и размаха месестите си юмруци.

Хрумна ми една идея — глупава, ама идея. Долепих гръб до ствола на голямата ела и размахах червения дъждобран пред звяра, като възнамерявах да отскоча встрани в последната секунда.

Само дето не се получи точно така.

Бикът се засили към мен с разперени настрани ръце. Знаех си, че на която и страна да отскочех, пак щеше да ме хване.

Времето забави своя ход.

Приклекнах леко, за по-добър отскок, и тъй като нямаше смисъл да се мятам встрани, скочих право нагоре, стъпих за миг на главата на минотавъра, колкото да се оттласна и да направя превъртане във въздуха и се приземих на врата му.

Как успях да го направя!? Нямах време да мисля по въпроса. След по-малко от секунда устременото чудовище заби глава в дървото и от удара тялото му така се разтресе, че едва не ми изпадаха пломбите.

После започна да се клатушка наляво-надясно, за да ме събори. Хванах се здраво за рогата, за да не изхвърча. Гръмотевиците и светкавиците продължаваха да тътнат, дъждът валеше право в очите ми. Миризмата на гнила плът ме задушаваше.

Минотавърът се разтресе и заподскача като бик на родео. Ако се беше сетил да се стовари настрани върху ствола на дървото, щеше да ме смачка, но явно той знаеше само една посока: напред.

Междувременно Гроувър започна да стене в тревата. Исках да му изкрещя да млъкне, но не можех и дума да изрека, тъй като както се тресях, ако си отворех устата, щях да си прехапя езика.

— Храна! — изстена Гроувър.

Човекът бик се насочи към него, започна да рие с копито в земята и сведе глава, за да атакува. Представих си отново как беше стиснал майка ми за гърлото и как тя беше изчезнала в проблясък светлина и яростта потече във вените ми като първокласен бензин. Преместих и двете си ръце върху единия рог и задърпах назад с всички сили. Чудовището се спря, изпръхтя изненадано и после прас! — полетях във въздуха!

Приземих се по гръб в тревата. Главата ми се удари в камък. Надигнах се, виеше ми се свят, но в ръце държах един рог — изключително остро оръжие с големината на нож.

Минотавърът се впусна към мен.

Без да се замислям, аз се претърколих на една страна и се изправих на колене. В мига, в който звярът изтрополи край мен, замахнах с всички сили и забих отчупения рог право под косматия гръден кош.

Човекът бик измуча страшно. Олюля се, хвана се за гърдите и изведнъж започна да се разпада. Не като майка ми със златист отблясък, а като шепа песъчинки, отнасяни малко по малко от вятъра — също както предишния път беше изчезнала госпожа Додс.

И накрая от него не остана и следа.

Дъждът беше спрял. Тътенът на бурята се беше отдалечил.

Миришех на обор, коленете ми трепереха. Имах чувството, че главата ми ще се пръсне. Бях изнемощял, скован от страх и мъка. Току-що бях видял с очите си как майка ми изчезва. Идеше ми да легна и да заплача, но трябваше да се погрижа за Гроувър, който се нуждаеше от помощта ми. Успях някак да го повдигна и се запрепъвах под тежестта му надолу към светлините на къщата. Плачех за майка ми, но не изпусках Гроувър — нямаше да го оставя.

Последно си спомнях как се свлякох на дървена веранда, на тавана се въртеше вентилатор, около лампата кръжаха пеперуди, над мен се надвесиха изплашени лица — познат мъж с брада и красиво момиче с руси къдрици. Момичето каза:

— Той е. Трябва да е той.

— Тихо, Анабет — отвърна мъжът. — Все още е в съзнание. Да го занесем вътре.