Серия
Пърси Джаксън и боговете на Олимп (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Lightening Thief, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 165 гласа)

По-долу е показана статията за Похитителят на мълнии от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Похитителят на мълнии
The Lightning Thief
Автор Рик Риърдън
Първо издание 1 юли 2005 г.
САЩ
Издателство Hyperion Books
Егмонт
Оригинален език Английски
Жанр Фентъзи роман
Вид Книга (твърда, мека корица), аудиокнига
Поредица Пърси Джаксън и боговете на Олимп
Следваща Морето на чудовищата
ISBN ISBN 9789542704317

Похитителят на мълнии (на английски: The Lightning Thief) е фентъзи/приключенски роман базиран на гръцката митология, първият роман за юноши, написан от автора Рик Риърдън. Романът е първият от поредицата Пърси Джаксън и боговете на Олимп, която описва приключенията на 12-годишния Пърси Джаксън, когато открива, че е полубог, син на смъртна жена и гръцкия бог Посейдон. Пърси и приятелите му отиват на мисия, за да предотвратят апокалиптична война между гръцките богове Зевс, Посейдон и Хадес.

Риърдън завършва писането на ръкописа през 1994. Похитителят на мълнии е приет от Bantam Books през 1997 и чрез търг е продаден на Miramax Books, преди да бъде издаден на 28 юли 2005. Книгата е продадена в над 1,2 милиона копия за четири години, влиза в списъка на бестселъри на New York Times и получава много награди. Адаптирана е във филма Пърси Джаксън и боговете на Олимп: Похитителят на мълнии, който излиза по кината на 12 февруари 2010. Втората част от поредицата се нарича Морето на чудовищата.

Резюме

Похитителят на мълнии използва древногръцката митология в днешно време. Книгата е написана в забързан, увлекателен стил, съчетан с чувство за хумор.

Сюжет

Пърси Джаксън е 12-годишно момче с диагноза СДВ и дислексия, който е бил изключен от много училища. Пърси отива на пътешествие с майка си Сали и приятеля си Гроувър, който се оказва сатир. По пътя Гроувър казва на Сали да заведе Пърси в специален лагер за защита. Докато пътуват към лагера, те са нападнати от минотавър, който хваща майката на Пърси за гърлото. Тя се разгражда в златен дъжд от светлина, докато Гроувър и Пърси се опитват да избягат.

Пърси се събужда и разбира, че е пристигнал в тайния лагера на Нечистокръвните, където се обучават полубогове. Пърси се нанася в хижата на Хермес под грижата на Люк, отговорника на хижата. По време на играта Улови знамето, Пърси е нападнат от децата на Арес. Той се спасява щом стъпва в поток и се разбира, че е син на Посейдон, когато тризъбеца на Посейдон се появява над главата му. Посейдон е нарушил клетвата на тримата велики богове, която са дали с Хадес и Зевс след Втората световна война, да нямат повече деца, тъй като поколението им е твърде силно. Зевс, разбирайки че Посейдон е нарушил клетвата, смята, че Посейдон е накарал сина си да открадне мълнията. Пърси има 10 дни преди лятното слънцестоене, за да я открие, като според Хирон тя е открадната от Хадес. Пърси тръгва на приключението, а Люк му дава магическите си летящи маратонки. Пърси, заедно с Гроувър и дъщерята на Атина Палада Анабет, тръгват на запад към входа към Подземното царство в Лос Анджелис. По пътя срещат бога на войната Арес, който казва на Пърси, че майка му е затворена в Подземното царство. Там маратонките от Люк, дадени на Пърси, тръгват към дупката на Тартар, но за щастие в тях е Гроувър, който успява да измъкне копитата си. Пърси се изправя срещу Хадес, според който, освен мълнията на Зевс, Пърси е откраднал и неговия Шлем на мрака, позволяващ на притежателя му да се превръща в сянка. Пърси осъзнава, че Люк го е измамил, когато намира мълнията в щита, който му е дал. Той се измъква от Подземния свят, принуден да остави Гровър. След това Пърси се сражава с Люк и го побеждава, като наранява петата му. Люк дава на Пърси Шлема на мрака, който Пърси връща на Хадес. Пърси стига навреме до Ню Йорк, където на върха на Емпайър Стейт Билдинг e Олимп, и връща мълнията на Зевс. Пърси се завръща в лагера, след като научава, че майка му е жива. Той се среща с Люк, който му признава, че е откраднал мълнията за Кронос. Той повиква отровен скорпион, който ожилва Пърси, но той се измъква и оживява. Хирон го изцелява и Пърси си тръгва, за да отиде в друго училище, намерено от майка му.

Главни герои

  • Пърси Джаксън: Главният герой; 12-годишно момче с диагноза СДВ и дислексия. Пърси научава, че е син на гръцкия бог Посейдон и че неговата диагноза се среща при всички полубогове, познати като нечистокръвни. Той тръгва на пътешествие, за да намери мълнията на Зевс и да предотврати война между боговете.
  • Анабет Чейс: 12-годишна дъщеря на богинята Атина. Анабет пристига в лагера на Нечистокръвните благодарение на Люк Кастелан и Талия Грейс. Помага на Пърси след като е нападнат от Минотавъра и по време на мисията му да открие мълнията на Зевс. Анабет е отишла в лагера на Нечистокръвните, още когато е била на 7 и притежава огърлица, която има по една перла за всяка година, която е преживяла в лагера.
  • Гроувър Андъруд: Гроувър е сатир и най-добър приятел на Пърси. Първоначално е под прикритие като обикновено момче в търсене на полубогове. Той води Пърси в лагера след като майка му е хваната и го придружава на мисията за мълнията на Зевс. Неговата мечта е да бъде търсач, за да може да открие бога на дивото, Пан.
  • Люк Кастелан: Главният антигерой и син на Хермес; той е отговорник на хижата на Хермес и помага на Пърси да се научи да се бие. По-късно предава Пърси и се оказва, че работи за титана Кронос.
  • Хирон: син на Кронос, кентавър (полукон и получовек); първоначално се появява в инвалидна количка като г-н Брунър, преподавателя по латински на Пърси. Директор по занятията в лагера на Нечистокръвните.
  • Дионис: бога на виното, наказан от Зевс да е директор на лагера на Нечистокръвните.

Развитие

Рик Риърдън по време на представянето на Битката за лабиринта

Развитието на Похитителят на мълнии, както и на поредицата Пърси Джаксън като цяло започва, когато Риърдън започва да измисля истории за сина си Хейли, който има диагноза СДВ и дислексия. Неговият син е учил гръцка митология във втори клас и иска баща му да измисля приказки за лека нощ, свързани с гръцките митове. Риърдън е преподавател по гръцка митология и успява да задоволи сина си с достатъчно истории. Скоро митовете на Риърдън свършват и синът му поискал да измисли нови, като използва същите герои от гръцките митове, както и да добави нови. Така Риърдън създава героя Пърси Джаксън, прототип на Персей, който пътува из САЩ, за да открие мълнията на Зевс. След като свършва с разказа, синът му поисква да напише книга за приключенията на Пърси.

Филмова адаптация

През юни 2007, 20th Century Fox получават права за филм по книгата. През април 2007, режисьора Крис Кълъмбъс е нает за проекта. Логан Лерман е Пърси Джаксън, а Брандън Т. Джаксън е Гроувър Ъндърууд, сатира. Александра Дадарио играе Анабет, а Джейк Абел е в ролята на Люк Кастелан. Пиърс Броснан играе Хирон. Филмът се нарича Пърси Джаксън и боговете на Олимп: Похитителят на мълнии и излиза по кината на 12 февруари, 2010.

Продължение

Похитителят на мълнии е последван от Морето на чудовищата. Там, Пърси и Анабет спасяват Гроувър, който е затворен от Полифем, циклопа и намират Златното руно, за да спасят лагера. Те са придружени от полубрата на Пърси, Тайсън и дъщерята на Арес Клариса по време на мисията.

Както Похитителят на мълнии, тя печели няколко награди и получава главно позитивни ревюта. Продадена в над 100 хил. копия.

Чуждестранни издания

Похитителят на мълнии е издадена на френски, немски, испански, фински, шведски, иврит и португалски и др. През 2008 е издадена на сръбски. Френското издание е познато като Le voleur de foudre. Немското издание е Diebe im Olymp. Тези двете, включително испанското El ladrón del rayo, са издадени през 2006. Трите превода на книгата, Salamavaras, на фински, O ladrão de raios, на бразилско-португалсики, докато в Португалия се нарича „Os Ladrões do Olimpo“ (Крадците на Олимп), и פרסי ג׳קסון וגנב הברק. or Persi G'eḳson ṿe-ganav ha-baraḳ на иврит бяха публикувани през 2008. На сръбски се нарича Kradljivac munje.

Издание в България

В България книгата е издадена на 9 февруари 2010 г. от издателство Егмонт България в превод на Владимир Молев.

Единайсета глава
В магазина за градински джуджета

В известен смисъл е хубаво да знаеш, че там горе има богове, тъй като лесно можеш да намериш кого да обвиниш, когато нещата се объркат.

Например, когато си оставил зад гърба си автобус, който току-що е бил нападнат от зли вещици и възпламенен от мълния, а на всичкото отгоре и вали като из ведро, повечето хора биха решили, че е просто лош късмет. Обаче ако си син на бог, на теб ти е пределно ясно, че някой от олимпийците ти е вдигнал мерника.

С Анабет и Гроувър вървяхме през гората, светлините на Ню Йорк озаряваха нощното небе зад нас, а вонята на река Хъдзън щипеше носовете ни.

Гроувър трепереше и блееше, зениците на големите му кози очи се бяха свили в тесни цепки, изпълнени с ужас.

— Милостивите! И трите заедно!

И аз самият бях доста поразтърсен. Експлозията на стъклата на автобуса все още отекваше в ушите ми. Анабет обаче не спираше да ни пришпорва:

— Хайде, побързайте! Колкото повече се отдалечим, толкова по-добре.

— Багажът ни остана там — напомних й аз. — Храната, дрехите, парите. Всичко.

— Е, ако не беше решил да се намесиш…

— Какво очакваше да сторя, да ги оставя да ви убият?

— Нямаше нужда да ме защитаваш, Пърси. И сама щях да се справя.

— Да, само дето щяха да те накълцат на кайма — вметна Гроувър.

— Млъквай, козльо! — сопна му се тя.

— Тенекиени кутийки — изблея Гроувър покрусено, — цяла раница с кутийки…

Джапахме в калта покрай грозни чворести дървета, които миришеха на непрани дрехи.

След няколко минути Анабет ме настигна.

— Виж, аз… — гласът й потрепери. — Оценявам, че се върна да ни спасиш. Беше смело.

— От един отбор сме.

Минахме няколко метра в мълчание.

— Но ако загинеш… освен че ще е много неприятно за теб самия, това ще означава и край на мисията. Това е може би единственият ми шанс да видя истинския свят.

Най-сетне бурята отслабна. Светлините на града зад нас избледняха и се озовахме в почти непрогледна тъмнина. Макар че Анабет вървеше до мен, от нея се виждаше само как трепка русата й коса.

— Не си излизала от лагера от седемгодишна?

— Освен на екскурзии… Баща ми…

— Преподавателят по история?

— Да. Нямаше как да живея с него. Лагерът е моят дом. — Изведнъж заговори бързо, сякаш се страхуваше, че някой ще се опита да я спре. — В лагера може да научиш много неща и това е страхотно, само че реалният свят е там, където са чудовищата. Там разбираш дали те бива с меча или не.

Ако не я познавах толкова добре, бих допуснал, че долавям съмнение в гласа й.

— Доста добре се справяш с камата.

— Мислиш ли?

— Не познавам никой друг, който да се хвърля на гърба фурия толкова добре.

Май се усмихна.

— Знаеш ли — поде тя, — трябва да ти кажа… нещо странно за автобуса…

Прекъсна я пронизително бууу-бууу-бууу — като бухал подложен на мъчения.

— Хей, тръстиковата ми флейта още е здрава! — извика Гроувър. — Ако успея да си спомня песента за намиране на пътека, ще се измъкнем от гората!

Изсвири няколко тона, но мелодията подозрително напомняше Хилари Дъф.

Вместо да намерим пътека, аз моментално се ударих в едно дърво и получих хубава цицина на главата.

Още едно нещо от списъка с божествените способности, които ми се искаше да притежавам: нощно виждане.

След още километър-два препъване в мрака и мърморене, пред нас се появи светлина — шарен неонов надпис. Подуших храна. Пържена, мазна, прекрасна храна. Не бях хапвал нищичко нездравословно от пристигането си в лагера, бях живял само на грозде, хляб, сирене и не тлъсто, приготвено от нимфи печено месо. Имах нужда от двоен чийзбургер.

Насочихме се към светлината и излязохме на пуст път. От другата страна имаше изоставена бензиностанция, опърпан билборд за отдавна забравен филм и отворено кафене, откъдето идваха неоновата светлина и приятният аромат.

За съжаление не беше заведение за бързо хранене, както се бях надявал, а едно от онези крайпътни капанчета, в които се продават градински фигурки на розово фламинго, индианци, мечки и така нататък. Дългата и ниска сграда беше заобиколена от огромен двор, пълен със статуи. Беше ми трудно да прочета неоновата табела над портата, защото заради дислексията ми искрящите ръкописни букви се размазваха и сливаха.

Изглеждаше ми като: ГАЗИНАМ АЗ ДАРИНКСИГ ЖУДЕЖДАТ НА ЕЛЯЛ МЕ.

— Какво пише?

— Нямам представа — отвърна Анабет.

Толкова много обичаше да чете, че бях забравил за нейната дислексия.

— МАГАЗИН ЗА ГРАДИНСКИ ДЖУДЖЕТА НА ЛЕЛЯ ЕМ — обади се Гроувър.

От двете страни на входа бяха поставени два градински гнома — грозни брадати джуджета с вдигната за поздрав ръка, готови за снимка.

Поех след упойващия аромат на хамбургери и пресякох шосето.

— Хей! — извика след мен Гроувър.

— Вътре свети — обади се Анабет. — Може да е отворено.

— И да правят сандвичи — рекох с копнеж.

— Да, сандвичи — повтори тя.

— Какво ви става? — обади се Гроувър. — Това място е много странно.

Не му обърнахме внимание.

Градинката отпред беше фрашкана със статуи — вкаменени животни, деца, дори сатир с тръстикова флейта, при вида на който Гроувър настръхна.

— Бееее! — изблея той. — Прилича на чичо Фердинанд!

Стигнахме до вратата.

— Хайде да си ходим! — примоли се Гроувър. — Надушвам чудовища.

— Сигурно все още усещаш мириса на фуриите — рече Анабет. — Аз надушвам само хамбургери. Не си ли гладен?

— Месо! — изсумтя презрително той. — Аз съм вегетарианец.

— Но ядеш енчилада със сирене и алуминиеви кутийки — напомних му.

— Това са зеленчуци. Хайде, да си вървим. Тези статуи като че ли ни гледат.

В този момент вратата се открехна и пред нас се появи висока жена, която аз реших, че е от арабски произход, защото беше облечена с дълга черна дреха, която я покриваше от главата до петите и дори лицето й беше скрито зад черен мрежест воал. Кафеникавите й ръце изглеждаха стари, но добре поддържани и елегантни, явно навремето е била красива дама.

В гласа й също се долавяше лек източен оттенък.

— Деца, вече е късно да се разхождате сами. Къде са родителите ви?

— Ами… те… — започна Анабет.

— Сираци сме — прекъснах я аз.

— Сираци? — Думата прозвуча странно в устата й. — Горкичките!

— Отделихме се от караваната — заобяснявах аз. — Цирковата каравана. Директорът на цирка ни каза да го изчакаме на бензиностанцията, но сигурно е забравил или е говорел за друга бензиностанция. С две думи, изгубихме се. Храна ли надушвам?

— О, миличките! Влезте веднага, бедничките ми. Аз съм леля Ем. Влизайте, сега ще ви приготвя нещо.

Благодарихме и пристъпихме навътре.

— Циркова каравана? — прошепна Анабет.

— Винаги имаш стратегия, а?

— Главата ти е пълна с водорасли!

Вътре също беше пълно със статуи — хора в различни пози, с различни облекла и различни изражения на лицето. Помислих си, че би трябвало да имаш доста голяма градина, за да си вземеш такава статуя в реални размери. Но тази мисъл бързо отлетя, като се сетих пак за храната.

Да, добре, може и да съм пълен идиот, задето най-спокойно се напъхах в чужд дом само защото бях гладен, но, признавам си, понякога действам импулсивно. Освен това, едва ли сте подушвали хамбургерите на леля Ем. Ароматът им беше като зъболекарска упойка — забравяш всичко останало. Почти не обръщах внимание на нервното хленчене на Гроувър, нито на начина, по който статуите сякаш ме следяха с очи, нито дори на факта, че леля Ем заключи вратата след нас.

Интересуваше ме единствено храната. В дъното на помещението имаше готварски плот, грил, машина за безалкохолни, фурна за хлебчета и всичко друго, за което човек може да си мечтае, плюс няколко метални маси.

— Сядайте, сядайте — подканяше ни леля Ем.

— Страхотно! — въздъхнах със задоволство аз.

— Ъъъ… — обади се Гроувър, — нямаме пари, госпожо.

— Спокойно, деца — отвърна леля Ем, преди да успея да го сръгам в ребрата. — И дума да не става за пари. Храната е от мен, такива мили сирачета…

— Благодарим ви, госпожо — каза Анабет.

Леля Ем се стегна, сякаш Анабет, без да иска, я беше засегнала, но после веднага се отпусна и аз реших, че съм се заблудил.

— За нищо, Анабет — рече тя. — Толкова красиви сиви очи имаш, дете.

Едва по-късно се запитах откъде знаеше името на Анабет, при условие, че не се бяхме представили.

Леля Ем се шмугна зад плота и след секунди се върна с двойни чийзбургери, ванилов шейк и големи купи пържени картофки.

Изгълтах за нула време половината сандвич и спрях да си поема дъх.

Анабет допиваше шейка си.

Гроувър предъвкваше унило едно картофче и се взираше в мушамената подложка, сякаш се чудеше дали става за ядене, но си личеше, че е прекалено нервен и няма апетит.

— Какво е това съскане? — попита той.

Заслушах се, но нищо не чух. Анабет поклати глава.

— Съскане ли? — обади се леля Ем. — Сигурно е от олиото във фритюрника. Много добър слух имаш, Гроувър.

— Пия витамини. За уши.

— Браво — похвали го тя. — Отпусни се, моля те.

Леля Ем не яде нищо. Не беше свалила воала си, дори докато готвеше, а сега се приведе напред, сплете пръсти и ни загледа как се храним. Малко се притеснявах от втренчения й поглед, но щом заситих глада си ме завладя такова спокойствие и сънливост, че реших поне да завържа някакъв разговор с домакинята.

— Значи продавате джуджета? — попитах, като се опитах да прозвуча заинтригувано.

— А, да — отвърна тя. — И животни. И хора. Изпълнявам и специални поръчки. Търсенето е голямо.

— Достатъчно хора ли минават по този път?

— Не много, не. Откакто построиха магистралата, повечето коли вече не минават оттук. Трябва да се боря за всеки клиент.

Косъмчетата на врата ми настръхнаха, сякаш някой ме наблюдаваше. Обърнах се, зад мен се издигаше статуя на момиче с великденска кошница. Изглеждаше страхотно, беше много по-добре изпипана от обикновените градински фигури. Нещо в лицето обаче не беше както трябва. Стори ми се сепнато, дори ужасено.

— А — въздъхна тъжно леля Ем, — да, някои от произведенията ми не са особено сполучливи. Имат дефекти и никой не иска да ги купи. Лицето най-трудно се улавя. Винаги е така.

— Сама ли правите статуите?

— О, да. Преди имах две сестри, които ми помагаха, но те починаха и сега леля Ем е сама. Останаха ми само статуите. Затова и продължавам да се занимавам с тях. Те са единствената ми компания.

Тъгата в гласа й беше толкова истинска, че нямаше как човек да не изпита жал към леля Ем. Не можех да си представя какво е да живееш сам с всички тези странни статуи.

— Две сестри? — приведе се напред Анабет.

— Ужасна история. Не е за деца. Отдавна, много отдавна, когато бях млада, една лоша жена страшно ми завиждаше. Имах… приятел, нали разбираш, а тази зла жена беше решена да ни раздели. Голяма трагедия. Сестрите ми останаха с мен. Споделяха нещастието ми, но накрая починаха. Просто излиняха. Оцелях само аз, но на каква цена. Каква цена…

Не бях сигурен какво точно искаше да каже, но й съчувствах. Клепачите ми натежаваха, доспа ми се. Горката жена. Кой би искал да нарани толкова мил човек?

— Пърси? — Анабет ме разтърси за рамото. — Трябва да тръгваме. Директорът на цирка сигурно ни чака.

Гласът й звучеше странно.

Гроувър дъвчеше мушамената подложка, но леля Ем изобщо не реагира, сякаш това си беше съвсем нормално.

— Толкова красиви сиви очи — въздъхна отново тя. — Ех, колко време мина, откакто и аз имах такива сиви очи.

Протегна ръка да погали Анабет по бузата, но тя скочи рязко.

— Наистина трябва да тръгваме.

— Да! — Гроувър преглътна последното парче мушама и стана. — Директорът на цирка ни чака!

Не исках да си тръгвам. Чувствах се сит и доволен. Леля Ем беше толкова мила. Предпочитах да остана с нея.

— Не бързайте, милички — примоли се тя, — толкова рядко виждам деца. Няма ли поне да ми позирате, преди да тръгнете?

— Да позираме? — попита подозрително Анабет.

— За снимка. По нея ще направя статуи. Децата много се търсят. Всички обичат деца.

— По-скоро не, госпожо. — Анабет вече пристъпваше нервно от крак на крак. — Хайде, Пърси…

— Разбира се, че ще позираме — обадих се аз. Подразних се, че Анабет се опитваше да ни командва и се държеше грубо с жената, която ни беше нахранила. — Само една снимка, Анабет. Какво толкова?

— Да, Анабет — включи се умолително леля Ем. — Една снимка, нищо повече.

Анабет не беше съгласна, но се остави домакинята да ни изведе в градината със статуите.

Леля Ем посочи една пейка до каменния сатир.

— Ето там, само да ви подредя. Момичето в средата, а двамата господа от двете й страни.

— Не е ли прекалено тъмно тук? — попитах.

— Не — отвърна тя. — Нали се виждаме?

— Къде е фотоапаратът? — попита Гроувър.

Леля Ем отстъпи назад и ни огледа преценяващо.

— Така, най-трудни са лицата. Усмихнете се, кажете „зеле“!

Гроувър погледна каменния сатир до себе си и измърмори:

— Този определено прилича на чичо Фердинанд.

— Гроувър — скара му се леля Ем, — погледни насам, миличък.

Все още обаче не беше извадила фотоапарат.

— Пърси… — обади се Анабет.

Инстинктите ми шепнеха да се вслушам в думите й. Но сънливостта и ласкавият глас на леля Ем взеха връх.

— Само секунда — рече тя. — Не ви виждам добре през този отвратителен воал…

— Пърси, нещо не е наред — настоя Анабет.

— Не е наред ли? — обади се леля Ем и вдигна ръка към воала си. — Нищо подобно, миличка. Такава хубава компания сте, какво да не е наред?

— Това наистина е чичо Фердинанд! — извика Гроувър.

— Не гледайте към нея! — изкрещя Анабет, нахлузи бейзболната си шапка и изчезна.

Невидимите й ръце избутаха мен и Гроувър от пейката.

Пльоснах се на земята пред обутите в сандали крака на леля Ем.

Чух как Гроувър изтича настрани. Аз обаче бях прекалено замаян, за да помръдна.

Над главата ми се разнесе странен, съскащ звук. Погледът ми се спря върху ръцете на леля Ем, които бяха станали възлести и груби, с извити остри нокти.

Понечих да вдигна глава, но някъде отляво Анабет изкрещя:

— Недей! Не гледай!

Съскането се усили, все едно изведнъж се беше появило цяло змийско гнездо точно там, където би трябвало да се намира главата на леля Ем.

— Бягай! — изблея Гроувър. Чух как тича по чакъла и крещи „Мая!“ на крилатите си маратонки.

Не можех да помръдна. Взирах се в грубите нокти опитвах да се преборя с тежкия транс, в който ме беше потопил гласът на старицата.

— Би било жалко да се развали едно толкова красиво младо лице — рече нежно тя. — Остани при мен, Пърси. Само вдигни поглед и завинаги ще останеш при мен.

Почти бях на косъм да й се подчиня. В последния миг извърнах поглед настрани и видях една стъклена топка от онези, които се слагат в цветните лехи уж за красота. Върху оранжевото стъкло зърнах тъмното отражение на леля Ем — воала го нямаше, лицето й излъчваше лека светлина, а косата се движеше, извиваше се като змии.

Леля Ем.

Леля „М“.

Как беше възможно да съм толкова глупав?

Трябваше да измисля начин да се измъкна. Как беше умряла Медуза в митологията?

Нищо не ми хрумваше. Подозирах, че в мита Персей и беше отрязал главата, докато е спяла. В момента обаче тя хич не беше заспала. Стига да пожелаеше, можеше да раздере лицето ми с ноктите си.

— Сивооката го направи, Пърси — продължи нежно Медуза, изобщо не звучеше като чудовище. Гласът й ме подканяше да я погледна, да съжаля бедната старица. — Майката на Анабет, проклетата Атина, ме превърна от красива жена в това, което съм сега.

— Не я слушай! — извика скритата сред статуите Анабет. — Бягай, Пърси!

— Замълчи! — изръмжа Медуза. После гласът й отново се заумилква: — Нали разбираш защо трябва да унищожа момичето, Пърси? Тя е дъщеря на врага ми. Ще я вкаменя и после ще я разтроша на парчета. Но ти, Пърси, не е необходимо да страдаш.

— Не — прошепнах аз. Опитах се да се раздвижа.

— Наистина ли искаш да помогнеш на боговете? — попита Медуза. — Знаеш ли какво те очаква, Пърси, какво ще се случи, ако слезеш в Подземното царство? Не позволявай на олимпийците да си играят с теб, миличък. По-добре ще ти е като статуя. По-малко болка. Много по-малко.

— Пърси! — Разнесе се странен жужащ звук, все едно стокилограмово колибри връхлиташе в атака. — Наведи се!

Обърнах се и видях от звездите да се спуска Гроувър с крилатите маратонки. Държеше клон колкото бейзболна бухалка. Стискаше здраво очи и въртеше глава насам-натам, сякаш се ориентираше само с обонянието и слуха си.

— Наведи се! — изкрещя отново той. — Ще я убия!

Това най-сетне ме изкара от транса ми. Доколкото познавах Гроувър, бях сигурен, че ще пропусне Медуза и ще уцели мен. Хвърлих се настрани.

Фрас!

Първо си помислих, че е ударил дърво. После Медуза изрева яростно.

— Гнусен сатир! Ще те добавя към колекцията си!

— Това беше за чичо Фердинанд! — изкрещя Гроувър. Изправих се на крака и се скрих сред статуите, Гроувър пикира за нов удар.

Фрас!

— Гррр! — изръмжа Медуза, съскането на змиите в косата и се усили.

— Пърси! — обади се Анабет точно до мен. Така се сепнах, че едва не съборих едно джудже.

— Ей! Не прави така!

— Трябва да й отрежеш главата. — Анабет свали шапката си и се появи.

— Какво? Луда ли си? Да се омитаме оттук.

— Медуза е заплаха за всички. Тя е зла. Бих се пробвала аз, но… — тя се поколеба, все едно не й се искаше да го признае — твоят меч е по-подходящ. Освен това, не искам да се приближавам до нея. Ще ме разпердушини заради майка ми. Но ти имаш шанс.

— Какво? Аз не мога…

— В противен случай тя ще продължи да вкаменява невинни хора!

Посочи статуя на двойка влюбени — прегърнати мъж и жена, които Медуза беше превърнала в камък.

Анабет грабна една зелена стъклена топка, поставена на мраморен пиедестал.

— Един излъскан щит би свършил по-хубава работа — измърмори тя недоволно. — Заради конвекцията ще има известно изкривяване. Диференциалът на отражението ще се измени с фактор…

— Не можеш ли да говориш нормално?

— Идиот, къде си блял в часовете по физика? — Подхвърли ми стъклената топка. — Гледай само отражението. Нито за миг не поглеждай Медуза в лицето.

— Хей! — извика Гроувър. — Тя май припадна!

— Гррр! — обади се Медуза.

— Е, май не е — поправи се той и отново вдигна клона.

— Побързай — обади се Анабет. — Гроувър има страхотно обоняние, но все някога ще сгреши.

Извадих химикала си и махнах капачката. Бронзовото острие на Анаклусмос грейна в ръката ми.

Пристъпих натам, откъдето се разнасяше съскането на змиите в косата на Медуза.

Гледах право в стъклената топка, така че да виждам само отражението, а не истинската Медуза.

Тя се появи върху зеленикавото стъкло.

Гроувър се приближаваше за поредния удар с бухалка, но този път летеше прекалено ниско. Медуза сграбчи клона и го дръпна рязко. Сатирът се завъртя във въздуха, стовари се в лапите на една каменна мечка гризли и болезнено изохка.

Чудовището пристъпи към него и аз извиках:

— Ей!

Обърна се към мен.

Приближих се към нея, което си беше доста трудно с меч и стъклена топка в ръка. Ако решеше да нападне, трудно щях да се защитя.

Тя обаче ме остави да я доближа — десет метра, пет.

Вече виждах отражението на лицето й. Не можеше да е наистина толкова грозно. Сигурно зелената сфера го разкривяваше и затова изглеждаше още по-зле.

— Нали няма да нараниш една възрастна жена, Пърси? — поде нежно тя. — Знам, че не би го направил.

Поколебах се, взирах се в странното лице, което ме гледаше от топката — очите сякаш прогаряха зеленото стъкло, сферата изведнъж натежа в ръцете ми.

— Пърси, не я слушай! — изпъшка Гроувър.

— Късно е — засмя се Медуза.

Спусна се към мен, протегнала острите си нокти.

Замахнах с меча, чу се едно гадно пльок и после съскане като от спукана гума.

Нещо падна до крака ми. Едвам се удържах да не го погледна. Усещах как някаква топла течност попива в чорапа ми, главите на умиращите змии дърпаха връзките на обувката ми.

— Ох, че гнус! — обади се Гроувър. Очите му бяха все така затворени, но, предполагам, и гой чуваше гъргоренето. — Гнусна гнус!

Анабет се появи с вирната нагоре глава. Носеше черния воал на Медуза.

— Не мърдай.

Без да поглежда надолу, тя коленичи, уви главата на чудовището в черния плат и я вдигна. От нея продължаваше да капе кръв.

— Добре ли си? — попита Анабет с треперещ глас.

— Да — отвърнах след кратко колебание, макар че двойният чийзбургер беше тръгнал да се надига към гърлото ми. — Защо главата не се изпари?

— Когато я отрежеш, се превръща в боен трофей — отвърна тя. — Като рога на минотавъра. Но не я отвивай. Все още може да те вкамени.

Гроувър се смъкна от мечката, стенейки. На челото имаше голяма цицина. Зелената му плетена шапка висеше на едното от малките му рогца. Крилатите маратонки кръжаха над главата му.

— Същински ас — поздравих го аз. — Чудесно се справи, друже.

— Не беше кой знае какво — усмихна се срамежливо той. — Е, удрянето с клона си беше забавно. Но приземяването в скута на каменната мечка никак даже.

Грабна маратонките във въздуха. Аз прибрах меча. Тримата заедно се дотътрихме обратно в къщата.

Зад плота намерихме стари хартиени торби и увихме главата на Медуза за по-сигурно. Сложихме я на масата, на която бяхме вечеряли, и насядахме около нея, нямахме сили дори да говорим.

— Та значи на Атина трябва да благодарим за това чудовище? — обадих се по едно време.

— Всъщност на баща ти — отвърна ядосано Анабет. — Забравил ли си? Медуза е била гадже на Посейдон. Двамата се срещали тайно в храма на майка ми. Затова Атина я превързала в чудовище. Заедно със сестрите й, които й помагали — така се появили горгоните. Ето защо искаше да ме убие, а теб искаше да запази като статуя. Все още е влюбена в баща ти. Сигурно си й напомнил за него.

— Охо, значи сега аз съм виновен, че попаднахме на Медуза. — Бях пламнал като домат.

Анабет се изправи и се опита да имитира гласа ми:

— „Само една снимка, Анабет. Какво толкова?“

— Престани! — извиках. — Невъзможна си.

— Ти си…

— Хей! — намеси се Гроувър. — Заради вас двамата ще стана първия сатир в историята с мигрена. Какво ще правим тази глава?

Погледнах я. От една дупка се подаваше малко змийче. На торбата пишеше: „Благодарим ви за покупката!“.

Ядосах се — не само на Анабет и на майка й, а и на всички богове, задето ни бяха захвърлили насред нищото и на всичкото отгоре ни бяха спретнали две големи битки още в първия ден извън лагера. Ако продължаваше така, едва ли щяхме да стигнем в Лос Анджелис живи преди лятното слънцестоене.

Какво беше казала Медуза?

„Не позволявай на олимпийците да си играят с теб, миличък. По-добре ще ти е като статуя.“

— Сега се връщам — обявих и станах.

— Пърси — извика Анабет, — какво… Пообиколих из къщата и намерих кабинета на Медуза. Според счетоводния й тефтер последните шест продадени статуи бяха за градината на Хадес и Персефона в Подземното царство. В товарителницата беше посочен следният адрес за доставка: „Звукозаписно студио DOA, Западен Холивуд, Калифорния“. Сгънах листчето и го пъхнах в джоба си.

В касовия апарат имаше двайсет долара, няколко златни драхми и опаковъчни торбички на „Денонощни експресни куриерски услуги Хермес“, всяка с прикрепена кожена кесийка. Разтършувах се из кабинета и намерих подходяща кутия.

Върнах се на масата, опаковах главата на Медуза и попълних формуляра за доставка:

 

Боговете

Планината Олимп

Етаж 600, Емпайър Стейт Билдинг

Ню Йорк, Ню Йорк

С най-добри пожелания,

ПЪРСИ ДЖАКСЪН

 

— Няма да им хареса — предупреди ме Гроувър. — Ще решат, че си нагъл.

Пуснах няколко златни драхми в кесийката. Щом я затворих, се чу звън като от касов апарат. Пакетът се издигна във въздуха и изчезна.

— Аз съм бил нагъл — казах.

Погледнах Анабет предизвикателно, очаквах, че ще започне пак да ми се кара.

Тя обаче си замълча. Изглежда се беше примирила с факта, че имам дарба да дразня боговете. Рече само:

— Хайде да си тръгваме оттук. Трябва да измислим нов план.