Серия
Градът на зверовете (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
El Reino del Dragon de Oro, (Пълни авторски права)
Превод от испански
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,8 (× 16 гласа)

19
Принцът

Александър вървеше пръв, водейки се по видеото и GPS-а, защото принцът така и не разбра как действат, а време за уроци нямаше. Алекс не беше много вещ в използването на подобни уреди, да не говорим, че този тук беше най-съвременен модел, разпространен само в американската армия, но имаше представа от модерните технологии и с лекота се справи и сега.

Дил Бахадур бе прекарал двайсет години от живота си в подготовка за мига, когато щеше да прекоси лабиринта от врати в подземието на двореца, ще прекрачи прага на Последната порта и ще преодолее едно по едно препятствията, с които бе осеяно Свещеното пространство. Беше наизустил указанията, но разчиташе че, ако паметта му изневереше, баща му ще му помогне, докато успее да се оправи сам. А ето че сега се налагаше да се изправи пред изпитанието чрез съветите на своя учител Тенсинг и с новите си приятели Надя и Александър. Отначало гледаше с недоверие на малкия екран в ръката на Александър, но си даде сметка, че той наистина ги води към правилната врата. Нито веднъж не сбъркаха посоката, нито отвориха погрешен вход и така се озоваха пред залата със златните лампи. Този път пред Последната порта нямаше охрана. Раненият от сините разбойници лостови, както и трупът на неговия другар, бяха отнесени, ала не бяха заменени от друг патрул, а кръвта по пода беше измита до последната капка.

— Не е истина! — извикаха Надя и Александър в един глас при вида на великолепната врата.

— Сега следва да завъртим скъпоценните ясписи. Ако сгрешим, системата ще засече и няма да ни позволи да влезем — предупреди ги принцът.

— Само трябва да погледнем какво точно е направил кралят. Всичко е записано на видеото — каза Александър.

Пускаха записа два пъти, за да бъдат напълно сигурни, след което Дил Бахадур завъртя четирите ясписа, издялани във формата на лотос. Не се случи нищо. Затаили дъх, тримата чакаха и брояха секундите. Изведнъж двете крила на вратата се раздвижиха бавно.

Озоваха се в кръглата стая с девет еднакви врати и Александър застана върху нарисуваното на пода око, както бе направил Текс Армадильо няколко дни преди това, разпери ръце и се завъртя на четирийсет и пет градуса. Дясната му длан посочи вратата, която трябваше да отворят.

Разнесе се хор от стенания, който ги накара да настръхнат, лъхна ги миризма на гроб и разлагаща се плът. Не се виждаше нищо, навсякъде цареше непрогледен мрак.

— Аз ще вървя пръв: нали се предполага, че моето животно-тотем, ягуарът, вижда и на тъмно — самопредложи се Александър и прекрачи прага, следван от своите приятели.

— Виждаш ли нещо? — попита го Надя.

— Нищо — призна си Александър.

— Тогава е по-добре човек да има по-скромно животно от ягуара за тотем. Като хлебарката, например — засмя се нервно Надя.

— Може би няма да е зле да използваме фенерчето ти… — обади се принцът.

Александър се почувства като глупак: беше забравил напълно, че фенерчето и швейцарското ножче са в джоба на якето му. Светнаха и видяха, че се намират в някакъв коридор. Тръгнаха колебливо напред към вратата в дъното. Отвориха я с безкрайна предпазливост. Тук вонята беше още по-нетърпима, но някакво бледо сияние им позволяваше да виждат. Оказаха се заобиколени от човешки скелети, които висяха от тавана и се полюшваха от течението, потраквайки зловещо с кости, а под краката им се гърчеше гнуснаво кълбо от живи змии, Александър извика и понечи да отстъпи, но Дил Бахадур го задържа за ръката.

— Това са много стари кости, поставени тук преди много векове, за да обезкуражават натрапниците — рече той.

— А змиите?

— Щом хората на Скорпиона са минали, Ягуар, значи и ние ще успеем — насърчи го Надя.

— Пема твърдеше, че тия престъпници имали имунитет към отровата на насекоми и влечуги — припомни й Александър.

— Може би тези змии не са отровни. Както ме е учил моят почитаем учител Тенсинг, главите на опасните змии са по-триъгълни. Да вървим — разпореди се принцът.

— Змиите не се виждат на видеото — отбеляза Надя.

— Кралят е носел камерата в медальона си, така че е заснемал онова, което е било пред него, но не и под краката му — обясни Александър.

— Следователно трябва да бъдем много внимателни с всичко, което се намира по-надолу и по-нагоре от гърдите на краля — заключи тя.

Престолонаследникът и неговите приятели разблъскаха с ръце скелетите и газейки змиите продължиха към следващата врата, която водеше към сумрачна и пуста стая.

— Стой! — спря го Александър. — Тук баща ти е задвижил нещо на прага.

— Сещам се: шишарка от дърворезба — каза Дил Бахадур опипвайки стената.

Той откри търсения лост и го натисна. Шишарката потъна, но в същия миг чуха ужасяващо дрънчене и гора от копия падна пред очите им от тавана, вдигайки облак от прах. Те изчакаха и последното копие да се забие в пода.

— Как не е сега Бороба с нас! Тя щеше да провери пътя… Добре, аз ще тръгна напред, понеже съм по-слаба и по-лека — реши Надя.

— Струва ми се, че тази клопка не е толкова проста, колкото изглежда — предупреди ги Дил Бахадур.

Носейки се като птица, Надя мина между първите метални пръчки. Но само след няколко метра докосна с лакът една от тях и под краката й тутакси зейна кладенец. Тя инстинктивно се вкопчи в най-близките копия и практически увисна над празното пространство. Ръцете й се пързаляха по метала, докато тя риташе и търсеше опора. В това време Александър я бе настигнал, без да гледа къде стъпва, в желанието си по-скоро да й се притече на помощ. Той я прихвана с едната си ръка през кръста, притегли я към себе си и притисна я здраво. Цялата зала сякаш се залюля, като при земетресение, и от тавана се изсипаха още няколко копия, слава богу далече до тях. Две-три минути приятелите стояха неподвижни, вкопчени един в друг, в очакване. После безкрайно бавно започнаха да се отпускат.

— Не пипай нищо — прошепна Надя, опасявайки се, че дори дъхът й, може да предизвика трагедия.

Двамата се добраха до отсрещния край и дадоха знак на Дил Бахадур да премине, ала той вече бе тръгнал, защото не се страхуваше от копия — амулетът му го пазеше.

— Можехме да загинем, забодени като насекоми — обади се Александър, бършейки запотените си очила.

— Но не загинахме, нали? — напомни му Надя, макар да беше не по-малко уплашена от своя приятел.

— Ако си поемете дълбоко дъх три пъти и оставите въздухът да стигне до корема и после го изпуснете бавно, ще ви подейства успокояващо… — посъветва ги принцът.

— Нямаме време за йога. Да вървим — прекъсна го Александър.

Видеосистемата им показа откъде да излязат и щом отвориха вратата, копията се вдигнаха едновременно и стаята отново изглеждаше празна. Последваха две помещения, всяко с по няколко входа, но без капани. Тримата се поотпуснаха и задишаха нормално, но продължиха да си отварят очите на четири.

Изведнъж се озоваха в тъмно като в рог пространство.

— На видеото не се вижда нищо, екранът е черен — каза Александър.

— Какво ли има тук? — обади се Надя. Принцът взе фенерчето и освети пода, където видяха кичесто дърво, отрупано с плодове и птици, нарисувано така майсторски в средата на стаята, че изглеждаше като посадено в земята. Беше толкова красиво и безобидно на вид, че мамеше да бъде доближено и докоснато.

— Не мърдайте! Това е Дървото на живота. Разказвали са ми колко е опасно да стъпиш върху него — извика Дил Бахадур, забравяйки за миг добрите маниери.

Принцът извади малката купичка, в която приготвяше храната си и както винаги носеше в гънките на туниката си, и я хвърли на пода. Дървото на живота бе рисувано върху тънка коприна, опъната върху дълбок кладенец. Още една крачка и щяха да полетят в бездната. Те не знаеха, че тук, на същото това място, бе загинал един от съучастниците на Текс Армадильо. Разбойник лежеше на дъното и в този миг плъховете доизглозгва костите му.

— Как ще минем? — попита Надя.

— Може би е по-добре да изчакате тук — постанови принцът.

Много предпазливо Дил Бахадур започна да опитва с крак, докато откри тесен перваз покрай стената, който не се забелязваше, защото беше боядисан в черно и се сливаше с цвета на пода. Залепил гръб за стената, принцът пристъпи напред. Плъзваше десния си крак с няколко сантиметра, запазваше равновесие и след това преместваше и левия. Така стигна до другия край.

Александър си даде сметка, че това щеше да бъде едно от най-трудните изпитания за Надя, заради страха й от височината.

— Сега е моментът да призовеш духа на орела. Дай ми ръка, затвори очи и съсредоточи цялото си внимание в краката — каза й той.

— Май е по-добре да изчакам тук — поколеба се момичето.

— Не. Ще преминем заедно — заяви нейният приятел.

Нямаха представа колко е дълбока ямата, но не смятаха да проверяват. Бандитът от шайката на Текс Армадильо, който бе паднал долу, се бе плъзнал, без никой да успее да го задържи. В един миг бе полетял във въздуха, сякаш увиснал на короната на Дървото на живота с разперени крака и ръце, омотан в черните си дрехи, като огромен прилеп. Илюзията бе траяла по-кратко от едно премигване с очи. С вик на неописуем ужас, човекът бе потънал в черната паст на кладенеца. Другарите му бяха чули удара на тялото му на дъното, а после се бе възцарила страшна тишина. За щастие Надя не знаеше нищо за това. Тя се вкопчи в ръката на Александър и стъпка по стъпка двамата стигнаха до отсрещната страна.

Когато отвориха следващата врата, приятелите се оказаха заобиколени от огледала. Огледала имаше и по стените, и по тавана, и по пода, и образите им се умножаваха до безкрай. На всичко отгоре стаята беше наклонена, като опряна на ръба си кофа. Не можеха да вървят изправени, наложи се да пълзят, подкрепяйки се един друг, изгубили напълно ориентация. Вратите не се виждаха, защото също бяха огледални. След няколко секунди вече им се повдигаше, усещаха, че главите им ще се пръснат, че губят разсъдък.

— Не гледайте настрани, забийте поглед в този, който върви отпред. Вървете плътно след мен, без да изоставате. Виждам посоката на екрана — нареди Александър.

— Не знам как ще открием изхода — каза Надя, напълно объркана.

— Ако отворим погрешната врата, вероятно ще се задейства поредната предохранителна мярка и ще останем затворени тук завинаги — предупреди ги принцът с обичайното си спокойствие.

— Нали затова разполагаме с най-съвременната технология — успокои го Александър, макар че той самият едва удържаше нервите си.

Всички врати бяха еднакви, но чрез GPS-а Александър разбра накъде да поемат. Кралят бе спирал на няколко места, преди да отвори верния изход. Алекс върна назад записа, за да проследи всички подробности и забеляза, че образът на краля, отразен в огледалото, е разкривен.

— Едно от огледалата е криво. Там е вратата — заключи той.

Когато Дил Бахадур се видя дебел и късокрак в едно от огледалата, той го натисна, то поддаде и тримата излязоха. Попаднаха в тесен и дълъг коридор, който се виеше около себе си, като спирала. Беше различен от останалите помещения в двореца, от които привидно нямаше излаз, но приятелите не се съмняваха, че ще открият такъв най-накрая, защото така показваше видеото. Нямаше къде да се изгубят, просто трябваше да продължават напред. Въздухът беше разреден и около тях се носеше фин прах, който изглеждаше златист на светлината на окачените на тавана малки светилници. От записа ставаше ясно, че кралят е преминал оттук бързо и без колебание, но това не означаваше, че мястото е безопасно: можеха да се натъкнат на незаписани от видеото капани.

Тримата навлязоха в коридора и се заоглеждаха — нямаха представа откъде ще се появи заплахата, знаеха само, че не бива да се разсейват нито за секунда. Едва направили няколко крачки, те усетиха, че стъпват върху нещо меко. Сякаш вървяха по опънато платнище, което се огъваше от тежестта на телата им.

Дил Бахадур закри устата и носа си с туниката и отчаяно замаха на приятелите си да го следват, без да спират: току-що бе разбрал, че под краката им всъщност има система от мехове. Прахът, който бяха забелязали на влизане, бликваше от дупките на пода при всяка тяхна стъпка. След няколко секунди въздухът така се сгъсти, че и на трийсет сантиметра не се виждаше нищо. Обзе ги неудържимо желание да кашлят, но те го потискаха доколкото можеха, за да не поглъщат цели шепи прах. Единственото решение бе да се опитат да стигнат до изхода възможно най-бързо. Хукнаха напред, стремейки се да сдържат дъха си, макар че при този дълъг коридор това изглеждаше невъзможно. Страхуваха се да не е някаква смъртоносна отрова, но решиха, че след като кралят е минавал често оттук, едва ли е така.

Надя беше добра плувкиня, защото бе отрасла край Амазонка, където животът протича на реката, и можеше да издържа повече от минута под вода. Това й помогна да сдържи дъха си по-добре от нейните приятели, но въпреки това се наложи да си поема на няколко пъти въздух. Даде си сметка, че Александър и Дил Бахадур са се нагълтали много повече със странния прах от нея. С няколко скока тя стигна до края на коридора, отвори единствената налична врата и дръпна двете момчета към прага.

Без да мислят за опасностите, които следващата стая навярно криеше, тримата приятели излетяха от коридора и изпопадаха един върху друг полузадушени, поемайки дъх с пълни гърди и опитвайки се да изтупат полепналия по дрехите им прах. На видеото не се появи нищо заплашително: кралят бе преминал през това помещение също така уверено, както и през коридора. Надя, която беше в по-добро състояние от момчетата, им даде знак да не мърдат, докато тя огледа мястото.

Залата беше ярко осветена и въздухът изглеждаше нормален. Имаше няколко врати, но екранът сочеше недвусмислено коя от тях да отворят. Девойката направи няколко крачки, но усети, че трудно фокусира погледа си: пред очите й играеха хиляди точки, черти и геометрични фигури в крещящи цветове. Протегна ръце и се опита да запази равновесие. Върна се назад и установи, че Александър и Дил Бахадур също се олюляват.

— Чувствам се ужасно — изхриптя Александър и се отпусна на пода.

— Отвори очи, Ягуар! — разтърси го Надя. — Този прах действа като отварата, която ни дадоха индианците в Амазония. Помниш ли как ни налетяха видения?

— Халюциногенно вещество? Мислиш, че сме дрогирани?

— Какво е халюциногенно вещество? — попита принцът: той се държеше на крак само благодарение на самоконтрола, който винаги упражняваше върху тялото си.

— Да, така мисля. Вероятно всеки от нас ще вижда нещо различно. Не това, което е в действителност — обясни Надя, подкрепяйки приятелите си, за да им помогне да продължат, без да подозира, че след няколко секунди и тя ще да попадне под адското въздействие на наркотика.

Въпреки предупреждението на момичето, никой от тях не предполагаше каква ужасната сила крие златистият прах. Първият симптом бе, че потъват в някакъв психеделичен лабиринт от цветове и бляскави фигури, които се движеха с шеметна скорост. С огромно усилие успяваха да държат очите си отворени и да продължат с препъване напред, като непрекъснато се питаха как ли е преодолявал кралят този опиат. Усещаха, че напускат света и действителността, сякаш умират, и не можеха да сдържат мъчителните си стенания. Междувременно бяха стигнали до следващата зала, която се оказа много по-обширна от предишните. Като видяха какво има там, те изкрещяха от ужас, макар че част от разсъдъка им повтаряше, че образите са само плод на въображението.

Бяха попаднали в ада, чудовища и демони налитаха към тях, като глутница диви зверове. Навсякъде наоколо се мяркаха разкъсани тела, изтезания, кръв и смърт. Не чуваха нищо друго, освен ужасяващ хор от степания и гробовни гласове, които ги викаха по име, като изгладнели призраци.

Александър ясно видя майка си в ноктите на могъща и застрашителна черна граблива птица. Протегна ръце да я откопчи, но в същия мит това изчадие на смъртта разкъса главата на Лайза Колд. Дълбоко от гърдите на Алекс се изтръгна вик.

Надя се видя да се олюлява, едва пазейки равновесие, върху тясна греда на последния етаж на един от небостъргачите в Ню Йорк, които бе посетила с Кейт. В краката й, на стотици метра по-надолу, всичко изглеждаше залято с горяща лава. Смъртоносен световъртеж завладя съзнанието й, заличавайки способността й да разсъждава, докато гредата се накланяше все повече и повече. В ушите й прозвуча фаталният изкусителен зов на бездната.

Дил Бахадур, от своя страна, почувства, че духът му излита, прекосява небето като мълния и стига до руините на укрепения манастир точно в мига, когато баща му издъхваше в ръцете на Тенсинг. Веднага след това орда от кръвожадни същества се нахвърли пред очите му върху беззащитното Кралство на Златния дракон. И той стоеше помежду им гол и уязвим, съвършено сам.

Виденията им бяха различни, но всичките до едно ужасяващи, защото въплъщаваха онова, от което те най-много се бояха, най-страшните им спомени, кошмари и слабости. Беше нещо като лично пътешествие до забранените пространства на собственото им съзнание. Но това пътешествие при тях премина много по-леко, отколкото при Текс Армадильо и войните на Скорпиона, тъй като тримата младежи имаха добри души и на плещите им не тежаха поредица от най-долни престъпления.

Пръв дойде на себе си принцът — ненапразно се бе упражнявал дълги години как да владее разума и тялото си. С огромна мъка той се изтръгна от пагубните образи, които го нападаха, и направи няколко крачки из стаята.

— Всичко, което виждаме е илюзия — обади се той, хвана приятелите си за ръка и насила ги повлече към изхода.

Александър не успяваше да фокусира погледа си върху указанията на екрана, но прояви достатъчно разум, за да забележи, че на видеото не се вижда нищо друго, освен празна стая, следователно Дил Бахадур беше прав и сатанинските сцени бяха просто плод на собственото му въображение. Подкрепяйки се един друг, тримата седнаха да починат за миг, докато се успокоят и потиснат ужасяващите наркотични видения, макар че не успяха да ги прогонят напълно. Вдъхвайки си взаимно кураж, те отново се изправиха на крака. Кралят се бе насочил към вярната врата, наглед без да изпита нищо от онова, което ги моряха в момента. Решиха, че по всяка вероятност той се бе научил да не вдишва от опияняващия прах или разполагаше с някаква противоотрова. Във всеки случай на записа монархът не изглеждаше засегнат от психологическите терзания, които ги измъчваха сега.

 

 

В последната, най-просторната от всички, стая от охранителния лабиринт пред Златния дракон, демоните и зашеметяващите сцени изведнъж изчезнаха и бяха заменени от приказен пейзаж. Неразположението от наркотика отстъпи място на необяснима еуфория. Тримата се почувстваха леки, силни, непобедими. Под топлата светлина на стотици лоени светилници пред погледа им се появи градина, забулена от нежна розова омара, която струеше от пода и се издигаше до короните на дърветата. Хор от ангелски гласове галеше слуха им и всичко наоколо ухаеше силно на диви цветя и тропически плодове. Таванът бе изчезнал и над тях просветна небето като при залез-слънце, в което се рееха птици в ярко оперение. Те разтъркаха очи с недоверие.

— Това също е нереално. Сигурно сме още дрогирани — прошушна Надя.

— Всички ли виждаме едно и също? Аз виждам парк — добави Александър.

— Аз също — обади се Надя.

— И аз. Ако и тримата виждаме едно и също, не става дума за видения. Това е клопка, може би най-опасната от всички. Предлагам да не докосваме нищо и да преминем бързо… — предупреди ги Дил Бахадур.

— Значи не сънуваме? Това прилича на Райската градина — продължи Александър, все още леко замаян от златистия прах в предишната зала.

— Каква градина? — запита Дил Бахадур.

— Райската, в Библията пише за нея. Там Създателят е заселил първата двойка човешки същества. Мисля че във всички религии има подобна градина. Раят — място на вечна красота и щастие — обясни Александър.

Същевременно му хрумна, че може би виждат виртуални картини или кинопрожекция, но веднага отхвърли тази мисъл: подобна съвременна технология тук беше изключена — дворецът бе строен преди много векове.

През омарата, сред която пърхаха нежни пеперуди, към тях пристъпиха три човешки фигури: две изключително красиви девойки и един юноша с развети от лекия бриз копринени коси, облечени в ефирна бродирана коприна, с големи криле със златисти пера. Те се носеха с невероятна лекота, протягаха към тях ръце и ги викаха. Изкушението да се присъединят към прозрачните създания и да полетят на воля с тях, носени от мощните им криле, бе почти неустоимо. Александър пристъпи крачка напред, хипнотизиран от една от девойките, а Надя се усмихна на непознатия момък, но Дил Бахадур прояви достатъчно здрав разум и задържа приятелите си за ръцете.

— Не ги докосвайте, те носят смърт. Това е градината на изкушенията — предупреди ги той.

Но Надя и Александър, в пълно умопомрачение, се теглеха и се опитваха да се откопчат от принца.

— Те не са истински, нарисувани са на стените, а може би са статуи. Не им обръщайте внимание — повтаряше им той.

— Но те се движат и ни викат… — прошепна Александър заслепен.

— Това е измама, оптическа илюзия. Вижте там! — извика Дил Бахадур и ги застави да погледнат към един ъгъл на градината.

На земята, върху леха от нарисувани цветя, лежеше безжизнен един от сините разбойници. Дил Бахадур насила завлече приятелите си до него. Наведе се, обърна тялото и те видяха каква ужаса смърт бе застигнала този човек.

Воините на Скорпиона бяха навлезли във вълшебната градина като в сън, опиянени от златистия прах, който ги караше да приемат за истинско всичко пред очите си. Те бяха първични, животът им минаваше на гърба на коня, спяха на твърдата земя, насилието, страданието и нищетата бяха тяхно ежедневие. Не знаеха що е красота и нежност, не разбираха от музика, цветя и ухания, от пеперуди, като в градината пред тях. Техни кумири бяха змиите, скорпионите и кръвожадните божества от индийския пантеон. Страхуваха се от демоните и от ада, но не бяха чували за рая, нито за ангелски създания, подобни на тези от последния капан в Свещеното пространство. За тях грубиянското приятелство помежду им бе най-сходно с близостта и любовта. Текс Армадильо ги бе заставил с пистолет в ръка да не спират в омагьосаната градина, но един от тях все пак се бе поддал на изкушението.

Разбойникът протегнал ръка и докоснал една от красивите крилати девици. Усетил че е студена като мрамор, ала тъканта не била гладка като мрамора, а грапава като шкурка или скълцано стъкло. Той отдръпнал пръсти изненадан и видял драскотина на дланта си. В същия миг кожата му започнала да се напуква и цепи и плътта му бързо се стопила като от огън до костта. Писъците му привлекли вниманието на останалите, но никой не бил в състояние да му помогне: смъртоносната отрова вече била проникнала в кръвоносните съдове и разяждала светкавично ръката му като киселина. Нещастникът издъхнал за по-малко от минута.

Сега Александър, Надя и Дил Бахадур стояха пред мъртвото тяло, което отровата бе изсушила като мумия за тези няколко дни. Трупът се бе смалил и пред тях лежеше скелет с черна, залепнала по костите кожа, с натрапчивата миризма на гъби и плесен.

— Както ви казах, може би е по-добре да не докосвате нищо… — повтори принцът, но предупреждението му вече беше излишно: гледката бе извадила Надя и Александър от унеса.

 

 

Тримата приятели най-сетне се озоваха в залата на Златния дракон. Макар да не я бе виждал никога, Дил Бахадур я позна на мига по описанията на монасите от четирите манастира, където бе усвоил шифъра. Ето ги стените, покрити с тънки листове позлата, гравирани с релефни сцени от живота на Сиддхартха Гаутама, полилеите от масивно злато със свещи от пчелен восък, изящните лоени лампи със златни филигранни абажури, златните кадилници за благовонни смоли и тамян. Злато, злато навред. Същото злато, което бе събудило алчността на Текс Армадильо и сините мъже, не оказваше никакво влияние върху Дил Бахадур. Александър и Надя, на които жълтият метал им се струваше по-скоро грозен.

— Ще бъде ли неуместно, ако те помолим да ни кажеш какво търсим тук — предложи Александър на принца, без да успее да избегне иронията в гласа си.

— А самият аз не знам може би — отвърна Дил Бахадур.

— Защо баща ти настоя да дойдеш? — поиска да узнае Надя.

— За да се допитам до Златния дракон навярно.

— Но него вече го няма! Крадците са оставили само тоя черен камък с парченце кварц — явно постаментът, върху който е стояла статуята — възкликна Александър.

— Това е Златният дракон — уведоми ги принцът.

— Кое?

— Каменната основа. Те са отнесли една много красива статуя, но предсказанията всъщност са дело на камъка. Това е тайната на владетелите, която дори монасите от манастирите не знаят. Това е тайната, която ми довери баща ми и която вие никога не ще можете да повторите.

— Как се задейства?

— Първо трябва да задам въпроса на езика на йетите, тогава кварцът в камъка започва да вибрира и издава звук, който после аз трябва да изтълкувам.

— Занасяш ли ме? — попита Александър.

Дил Бахадур не го разбра. Той нямаше ни най-малко намерение да носи никого където и да било.

— Да видим как става. Какво смяташ да го попиташ? — обади се винаги практичната Надя.

— Може би най-важното е да узнаем каква е моята карма, за да изпълня съдбата си, без отклонения — реши Дил Бахадур.

— Значи предизвикахме смъртта, за да дойдем тук и да попитаме за твоята карма? — сопна му се Александър.

— Това мога и аз да ти го кажа: ти си добър принц и ще бъдеш добър крал — добави Надя.

Дил Бахадур помоли приятелите си да седнат в дъното на залата и да мълчат, след което се приближи до платформата, на която преди се бяха опирали лапите на приказната статуя. Запали кадилниците е тамян и свещите, сетне седна с кръстосани нозе и остана така известно време, което на Надя и Александър им се стори безкрайно дълго. Престолонаследникът потъна в безмълвна медитация, за да потисне тревогата и да освободи съзнанието си от всяка мисъл, желание, страх и любопитство. Разтвори се отвътре като лотос, както му бе показвал неговият учител, за да приеме енергия от вселената.

Първите тонове прозвучаха по-скоро като шепот, но скоро песнопението на принца се превърна в мощен рев, който извираше от земните недра, гърлен звук, какъвто Надя и Александър никога не бяха чували. Трудно им беше да повярват, че слушат човешки глас, по-скоро им се струваше, че огромен тъпан тътне насред необятна пещера. Дрезгавите ноти бликаха една след друга, извисяваха се, после слизаха надолу, добиваха ритъм, обем и бързина, сетне утихваха, за да забучат отново, като морските вълни. Всеки тон се блъскаше в златните стени и отзвучаваше усилен многократно. Изумени, Надя и Александър усещаха вибрацията в корема си, сякаш те сами я създаваха. Скоро доловиха, че към песента на принца се е прибавил втори, много по-различен глас: това бе отговорът на малкия къс жълтеникав кварц, инкрустиран в черния камък. Дил Бахадур замълча, за да чуе посланието, което продължаваше да се носи във въздуха като ехо на огромни бронзови камбани, звънтящи в унисон. Беше напълно съсредоточен, нито един мускул по тялото му не трепваше, а умът му запаметяваше нотите четири по четири и едновременно ги превеждаше на идеограмите на отмрелия език на йетите, който бе изучавал в продължение на дванайсет години.

Песнопението на Дил Бахадур трая повече от час, но на Надя и Александър им се стори, че са били само няколко минути, защото невероятната музика ги бе издигнала до по-висша степен на съзнанието. Те разбираха, че в тази зала в продължение на осемнайсет века бяха влизали само кралете на Забраненото кралство и че преди тях никой не бе присъствал на изявата на оракула. Онемели, с широко отворени от изненадата очи, двамата младежи следяха вълнообразните звуци на камъка; те не разбираха какво точно прави Дил Бахадур, но бяха убедени, че е нещо чудодейно, е дълбок духовен смисъл.

Най-сетне в Свещеното пространство се възцари тишина. Парчето кварц, което по време на песнопението сякаш пламтеше озарено отвътре, стана матово, както в началото. Изтощен, принцът остана в същата поза още доста дълго, но приятелите му не посмяха да го прекъснат.

— Татко се е поминал — каза накрая Дил Бахадур и се изправи.

— Това ли ти каза камъкът? — попита Александър.

— Да. Баща ми е изчакал да стигна дотук и тогава се е предал на смъртта.

— Как е разбрал, че си пристигнал?

— Съобщил му го е моят учител Тенсинг — отвърна тъжно младият принц.

— Какво още каза камъкът? — запита Надя.

— Моята карма е да бъда предпоследният крал на Кралството на Златния дракон. Ще имам син, който ще бъде последният владетел. След него светът и това кралство ще се променят и вече нищо няма да е същото. За да царувам справедливо и мъдро, ще разчитам на помощта на баща си, който ще ме напътства насън. Ще разполагам и с подкрепата на Пема, за която ще се оженя, на Тенсинг и на Златния дракон.

— Тоест на този камък, защото статуята стана на прах — отбеляза Александър.

— Може би лошо съм разбрал, но ми се струва че отново ще имаме такава — отвърна принцът и даде знак, че е време да се връщат.

 

 

Тимоти Брус и Жоел Гонсалес, фотографите от „Интернешънъл джеографик“, бяха изпълнили дословно нарежданията на Кейт Колд. Известно време те обикаляха из най-непристъпните кътчета на кралството, водени от нисък шерпа, който мъкнеше на гръб тежкия им багаж и палатките, без да губи добродушната си усмивка и да променя ритмичната си крачка. За разлика от него чужденците едва дишаха от усилието да го следват и от височината, която ги задушаваше. Фотографите не бяха чули за премеждията на своите другари и с въодушевление се впуснаха да разказват преживяванията си с редки орхидеи и мечета панда, но Кейт Колд не прояви ни най-малък интерес. Писателката ги зашемети с новината, че нейният внук и Надя са спомогнали за разбиването на престъпна организация, за спасяването на няколко похитени момичета, за задържането на една секта от безчовечни разбойници и за възкачването на принц Дил Бахадур на престола, и всичко това с помощта на тълпа Снежни човеци и един тайнствен монах с невероятни умствени способности. Тимоти Брус и Жоел Гонсалес млъкнаха и не продумаха повече до качването си в самолета, който щеше да ги върне в родината им.

— Във всеки случай няма да пътувам повече с Александър и Надя, защото опасностите им налитат като мухи на мед. Вече съм прекалено стара, за да бера такъв страх — обяви писателката, която още не се бе съвзела от преживяното.

Александър и Надя се спогледаха съучастнически — и двамата бяха решили на всяка цена да я придружат при следващия й репортаж. Не искаха да пропуснат шанса за ново приключение с Кейт Колд.

Децата не бяха споделили с писателката подробности за Свещеното пространство, нито за начина, по който действаше чудотворният къс кварц, защото бяха обещали да пазят тайната. Казаха й само, че на онова място Дил Бахадур, както всички владетели на Забраненото кралство, добива възможност да предсказва бъдещето.

— В древна Гърция, в Делфи, имало храм, където хората се стичали, за да чуят пророчествата на една гадателка, която изпадала в транс — заразказва им Кейт. — Тя говорела винаги загадъчно, но хората намирали смисъл. Сега се знае, че на това място от земята бликал газ, вероятно етер. Замаяна от изпаренията, жрицата започвала да изрича ключови думи, а наивните й слушатели сами си представяли останалото.

— Не става дума за същото. Това, което видяхме не се обяснява с никакъв газ — отвърна внукът й.

Възрастната писателка сухо се разсмя.

— Разменихме си ролите, Кейт: преди аз бях скептикът, който не вярваше на нищо без доказателства, а ти ми повтаряше, че светът е много тайнствено място и че не за всичко има разумно обяснение — усмихна се Александър.

Баба му не успя да отговори, защото смехът й премина в кашлица, която за малко не я задуши. Внукът й взе да я тупа по гърба по-енергично, отколкото бе необходимо, докато Надя търсеше чаша вода.

— Жалко, че Тенсинг замина за Долината на Снежния човек, иначе щеше да излекува кашлицата ти с вълшебните си игли и молитви. Боя се, че ще трябва да спреш пушенето, бабо — каза Александър.

— Не ми викай бабо!

 

 

Вечерта, преди да отпътуват обратно за Съединените щати, членовете на експедицията на „Интернешънъл джеографик“ се събраха в двореца с хиляда стаи заедно с кралското семейство и генерал Кунлун след погребението на краля. Тялото му бе изгорено, а пепелта — разпределена в четири старинни съда от алабастър, които най-добрите войници отнесоха на кон в четирите посоки на кралството, за да бъде разпръсната на вятъра. Нито народът, нито неговото семейство, които толкова много го обичаха, плакаха за смъртта му: тук смятаха, че сълзите принуждават духа да остане на този свят, за да утешава живите. Редното беше да се показва радост, та духът да тръгне доволен да изпълнява друг цикъл от колелото на прераждането, развивайки се във всеки живот, докато най-сетне достигнеше просветлението и небето, или Нирвана.

— Може би татко ще ни направи честта да се превъплъти в нашия първороден син — каза Дил Бахадур.

Чашата чай в ръцете в ръцете на Пема трепна, издавайки смущението й. Девойката беше от глава до пети в коприна и брокат, с кожени ботуши и златни накити на ръцете и ушите, но гологлава, защото се гордееше, че е пожертвала красивата си коса за една, според нея, справедлива кауза. Нейният пример помогна на останалите четири остригани момичета да преодолеят комплекса си. Дългата петдесетметрова плитка, която бяха изплели от косите си, бе поставена като дар пред Великия Буда в двореца, където хората се стичаха да я гледат. Толкова много се беше говорило за тази случка и толкова пъти бяха показвали героините по телевизията, че се стигна до истерична реакция и стотици момичета си обръснаха главите за подражание, докато Дил Бахадур не се появи лично на екрана и не заяви, че кралството не се нуждае от подобни крайни прояви на патриотизъм. Александър спомена, че в Съединените щати е модерно да ходиш с бръсната глава, да си правиш татуировки, да си пробиваш ноздрите, ушите и пъпа, да се кичиш с метални украшения, но никой не му повярва.

Всички седяха в кръг върху възглавници на пода, пиеха чай — уханния сладък индийски чай — и се опитваха да преглътнат ужасната шоколадова торта, която дворцовите готвачки-монахини бяха опитали да направят в чест на чуждестранните гости. Чеуан, кралският леопард, се бе проснал до Надя с отпуснати уши. След смъртта на неговия господар, красивото животно ходеше унило. Няколко дни отказваше да яде, докато Надя успя да го убеди на котешкия език, че сега има друга отговорност: да брани Дил Бахадур.

— Когато се сбогуваше с нас, за да отиде да изпълни мисията си в Долината на Снежния човек, моят почитаем учител Тенсинг ми даде нещо за теб — обърна се Дил Бахадур към Александър.

— За мен?

— Не точно за теб, а за твоята почитаема майка — отвърна новият крал и му връчи малка дървена кутия.

— Какво е това?

— Изпражнение от дракон.

— Моля? — извикаха Александър, Надя и Кейт в един глас.

— То се слави като много мощен цяр. Ако го разтвориш в малко оризов спирт и дадеш на почитаемата си майка да пие от него, болестта й навярно ще отстъпи — каза Дил Бахадур.

— Как ще дам на мама да яде от това! — възкликна младежът възмутен.

— Може би не е нужно да й казваш какво е. Освен това то е вкаменено. Не е същото като прясно изпражнение, струва ми се… Във всеки случай свойствата му са вълшебни, Александър. Едно парченце от него ме спаси от кинжалите на сините мъже — припомни му Дил Бахадур, сочейки камъка, окачен на кожена каишка на гърдите му.

Кейт не успя да се сдържи, подбели очи и на устните й се появи бегла подигравателна усмивка, но Александър благодари трогнат на своя приятел за подаръка и го сложи в джоба на ризата си.

— Златният дракон се е стопил при експлозията на хеликоптера. Това е огромна загуба, защото нашият народ вярва, че статуята пази границите и поддържа благоденствието на нацията — каза генерал Кунлун.

— Може би не статуята, а мъдростта и благоразумието на вашите управници са опазили страната — обади се Кейт, побутвайки скрито своето парче шоколадова торта към леопарда, който само го подуши, сбърчи отвратено муцуна и отново се отпусна до Надя.

— Как ще убедим народа да вярва на младия крал Дил Бахадур като не разполага със свещения дракон? — запита генералът.

— С цялото ми уважение, почитаеми господин генерал, много е възможно народът ви скоро се сдобие с нова статуя — каза писателката, която най-сетне се бе научила да говори според правилата за учтивост в тази страна.

— Дали почитаемото бабче би желало да обясни какво има предвид? — намеси се Дил Бахадур.

— Един мой приятел навярно ще бъде в състояние да реши проблема — отговори Кейт и взе да обяснява плана си.

След няколко часа борба с примитивната телефонна компания на Забраненото кралство, писателката успя да се свърже лично с Исак Розенблат в Ню Йорк, за да го попита дали може да изработи подобен дракон въз основа на четири полароидни снимки, няколко малко мъгляви видеоизображения и подробното описание, което разбойниците на Скорпиона бяха дали, с надеждата местните власти да проявят милост към тях.

— Искаш от мен изработя златна статуя? — попита крещейки от другия край на планетата добрият Исак Розенблат.

— Да, горе-долу с размерите на куче, Исак. Освен това, върху него трябва да се инкрустират няколкостотин скъпоценни камъка, включително диаманти, сапфири, изумруди и, на всяка цена, чифт еднакви рубини-звезди за очи.

— За Бога, момиче, кой ще плати за всичко това?

— Един Колекционер, чийто офис се намира много близо до твоя, Исак — отвърна Кейт Колд, примряла от смях.

Писателката беше много горда с идеята си. Беше поръчала да й изпратят от Съединените щати специален касетофон, какъвто не се продаваше по магазините, но който все пак й бе доставен, благодарение на познанството й с един агент на ЦРУ с когото се бе сприятелила по време на един репортаж в Босна. С този апарат тя бе прослуша миниатюрните касети от чантата на Джудит Кински. Те съдържаха необходимата информация относно самоличността на клиента, на име Колекционера. Кейт смяташе да го притисне. Щеше да го остави на мира само при условие, че възстанови унищожената статуя — това бе най-малкото, което можеше да стори, за да поправи нанесените щети. Колекционера бе взел предпазни мерки срещу подслушване на телефонните му разговори, но не подозираше, че всеки един от агентите, изпратени от Специалиста за сключване на сделката, бе записал преговорите. Тези ленти бяха застраховката на Джудит Кински: щеше да прибегне до тях, ако положението станеше напечено, и затова ги носеше непрекъснато у себе си, докато не изгуби чантата си в схватката с Текс Армадильо. Кейт Колд знаеше, че вторият по богатство човек в света нямаше да позволи историята за сделката му с престъпна организация, която включваше отвличането на монарха на една мирна държава, да се появи в пресата и ще трябва да отстъпи пред нейните искания.

Планът, изложен от Кейт, изненада много придворните от Забраненото кралство.

— Може би е подходящо почитаемото бабче да се посъветва по въпроса с нашите лами. Идеята е добронамерена, но като че ли действията, които смятате да предприемете, са малко незаконни… — предложи любезно Дил Бахадур.

— Може да не са много законни, но Колекционера не заслужава по-добро отношение. Оставете всичко в мои ръце, Ваше Величество. В този случай е напълно оправдано да опетня кармата си с малък шантаж. Между другото, ако не е неуместно, мога ли да запитам Ваше Величество как ще постъпите с Джудит Кински? — отговори Кейт.

Чужденката бе открита в безсъзнание и вкочанена от студ от един от отрядите, изпратени от генерал Кунлун да я търсят. Беше бродила няколко дни из планините гладна и без посока, докато краката й замръзнали и вече не можела да се движи. Студът я приспал и бързо й отнел желанието за живот. Джудит Кински се бе предала на съдбата си с нещо подобно на скрито облекчение. След толкова рискове и ненаситност, смъртта изглеждаше като сладостно изкушение. В кратките мигове, в които идваше в съзнание, тя си спомняше не за успехите си в миналото, а за ведрото лице на Дорджи, краля. Защо той бе оставил такава неизличима диря в паметта й? Тя никога не го бе обичала наистина. Беше се престорила на влюбена, за да получи от него шифъра на Златния дракон, нищо повече. Но не можеше да отрече възхищението си към него. Този благонравен човек я бе впечатлил дълбоко. Джудит разсъждаваше, че при други обстоятелства, или ако беше по-различна, със сигурност би се влюбила в него; но случаят безспорно не беше такъв. Ето защо я изненадваше факта, че духът на краля стоеше до нея в ледената пустош, където я дебнеше смъртта. Спокойните и внимателни очи на владетеля бяха последното, което Джудит видя, преди да потъне в мрака.

Патрулът войници я бе открил точно навреме, за да я спаси. Сега лежеше в една болница, където я държаха упоена, след като й бяха ампутирали няколкото замръзнали пръсти на краката и ръцете.

— Преди да умре, баща ми повели да не осъждам Джудит Кински на затвор. Искам да предложа на тази жена възможността да подобри кармата си и да се развие духовно. Ще я изпратя да прекара останалата част от живота си в един будистки манастир на границата с Тибет. Климатът е малко суров и мястото е доста отдалечено от света, но монахините са истински светици. Разбрах, че ставали преди изгрев-слънце, прекарвали деня в медитация и се хранели само с по няколко зърна ориз — каза Дил Бахадур.

— Нима мислите, че там Джудит ще помъдрее? — попита иронично Кейт, хвърляйки съучастнически поглед на генерал Мияр Кунлун.

— Това зависи само от нея, почитаема госпожо бабче — отговори принцът.

— Мога ли да помоля Ваше Величество да ме нарича Кейт, ако обича? Това е моето име — настоя писателката.

— За мен ще бъде чест да ви наричам по име. Може би почитаемата баба Кейт, нейните храбри фотографи, както и моите приятели Надя и Александър ще пожелаят да се върнат в нашето скромно кралство, където Пема и аз винаги ще ги очакваме… — каза младият крал.

— Иска ли питане! — възкликна Александър, но Надя му напомни с лакът добрите маниери и той добави: — Макар че може би не заслужаваме великодушието на Негово Величество и на достойната му за уважение годеница, навярно ще се осмелим да приемем подобна почетна покана.

Всички присъстващи избухнаха в смях — не можаха да се сдържат, — разсмяха се дори монахините, които поднасяха церемониално чая, както и малката Бороба, която радостно подскачаше и хвърляше във въздуха парчета шоколадова торта.

Край
Читателите на „Кралството на златния дракон“ са прочели и: