Серия
Градът на зверовете (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
El Reino del Dragon de Oro, (Пълни авторски права)
Превод от испански
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,8 (× 16 гласа)

18
Битката

В манастира Чънтан дзун се прилагаше последната част от плана на Специалиста. Когато хеликоптерът кацна на покритата със снет малка площадка, оформена отколе от лавина, бе посрещнат с възторг, защото това бе истински подвиг. Според указанията на шефа си, Текс Армадильо бе обозначил точката за кацане с червен кръст, очертан с ягодов прах за разтворима напитка. От въздуха кръстът изглеждаше не по-голям от двайсет и петцентова монета, но от по-близо белегът ставаше съвършено ясен. Освен ограничения размер на мястото за приземяване, което налагаше ловки маневри, за да не се удари витлото в скалите, летецът трябваше да преодолее въздушните течения. Околните върхове образуваха нещо подобно на фуния, в която вятърът се въртеше като мелница.

Пилотът беше герой от Военновъздушните сили на Непал, човек доказал своята храброст и неподкупност, комуто бяха предложили цяло състояние, за да прибере „една пратка“ и двама души от това място. Той нямаше представа какъв е товара, а и не изпитваше особено любопитство да разбере, достатъчно му бе да знае, че не става дума за наркотици, нито за оръжия. Агентът, който го бе наел, се бе представил като член на международен екип от учени, дошли да вземат скални проби от района. Двете лица и „пратката“ трябваше да бъдат превозени от Чънтан дзун до неизвестен адрес в северна Индия, където летецът щеше да получи втората част от парите си.

Видът на мъжете, които му помогнаха да слезе от хеликоптера, не му се понрави. Това не бяха чуждестранни учени, както очакваше, а някакви номади със синкава кожа и отблъскващо изражение, с половин дузина ножове с различна форма и размери на пояса. Зад тях се появи американец с небесносини, студени като ледник, очи, който го поздрави с добре дошъл и го покани да изпие чаша кафе в манастира, докато другите натоварят „пратката“ в хеликоптера: тежък пакет с особена форма, увит в брезент и здраво овързан с въжета, който неколцината мъже едва успяваха да повдигнат. Пилотът предположи, че това са скалните мостри.

Американецът го преведе през няколко напълно разрушени зали. Таваните едва се държаха, по-голямата част от стените бяха срутени, подът беше нагънат от земетресението и от корените, поникнали през годините забвение. От пукнатините стърчеше суха и твърда трева. Навсякъде се виждаха животински изпражнения, по всяка вероятност от тигри и диви кози. Чужденецът обясни на непалеца, че бързината да се спасят от бедствието, монасите бойци, населявали манастира, захвърлили някои оръжия, сечива и предмети на изкуството. Вятърът и следващите земни трусове повалили свещените статуи, които сега бяха пръснати по пода на парчета. През развалините се вървеше трудно и когато пилотът понечи да се отклони, американецът го хвана за ръка и любезно, но твърдо го отведе до мястото, където бяха импровизирали малък кухненски кът с разтворимо кафе, кондензирано мляко и бисквити.

Героят от Непал зърна групата мъже със синка черна кожа, но не видя слабичкото момиче, със златисто лице, което мина съвсем близо, плъзгайки се като сянка сред руините на древната обител. Запита се кои ли са тези подозрителни типове с чалми и туники и каква връзка имаха те с предполагаемите учени, които го бяха наели. Не му харесваше обрата, който бе взела работата, започваше да подозира, че не е дотам законна и чиста, как то го бяха уверявали.

— Трябва да тръгнем бързо, защото след четири следобед вятърът се усилва — предупреди пилотът.

— Няма да се бавим много. Не мърдайте оттук, моля ви. Опасно е, сградата е на път да се срути — каза Текс Армадильо и го остави с чаша в ръка, под надзора на мъжете с кинжалите.

 

 

В противоположния край на манастира, след безкрайна поредица от зали в развалини, кралят и Джудит Кински стояха сами, незавързани и без лепенки на устата, защото, както бе казал Текс Армадильо, беше невъзможно да избягат: отдалечеността на манастира го изключваше, а и Сектата на Скорпиона бдеше. Надя обикаляше и броеше бандитите. Тя забеляза, че външните каменни стени са не по-малко порутени от вътрешните, че снегът се трупа на купчини в ъглите и че следите от диви животни са съвсем пресни: сигурно леговищата им бяха тук, но човешкото присъствие ги бе прокудило. „Говорейки със сърцето“, тя предаде на Тенсинг наблюденията си. Когато надникна в помещението, където се намираха кралят и Джудит Кински, момичето уведоми ламата, че двамата са живи и тогава той реши, че е време за атака.

Текс Армадильо бе инжектирал на краля друг опиат, за да намали съпротивителните му сили и да потисне волята му, но монархът умееше да владее тялото и съзнанието си, благодарение на което бе успял да запази мрачно мълчание по време на разпита. Армадильо беше бесен. Не можеше да сметне мисията си за приключена, преди да е научил шифъра на Златния дракон — такава беше уговорката с клиента. Знаеше, че статуята „пее“ но тези звуци щяха да бъдат безполезни за Колекционера, ако той не притежаваше ключа за тяхното тълкуване. Предвид недостатъчния ефект на наркотиците, заплахите и ударите, американецът предупреди своя пленник, че ако не му разкрие тайната си, ще подложи Джудит Кински на мъчения и дори ще я убие, ако се наложи, а тогава смъртта й щеше да тежи на съвестта и на кармата на краля. Но точно, когато се канеше да започне, пристигна хеликоптерът.

— Дълбоко съжалявам, че заради мен изпаднахте в подобно положение, Джудит — обади се кралят, омаломощен от дрогата.

— Вината не е ваша — успокои го тя, но на него му се стори, че е наистина уплашена.

— Не мога да позволя да ви наранят, но и нямам вяра на тези злодеи. Мисля, че дори да им издам шифъра, те ще ни убият.

— Откровено казано повече се боя от изтезанията, отколкото от смъртта, Ваше Величество.

— Името ми е Дорджи. Никой не ме е наричал така от много години, откакто почина съпругата ми — прошепна той.

— Дорджи… Какво означава това?

— Означава лъч или истинска светлина. Лъчът символизира просветленото съзнание, макар че аз далеч не съм постигнал подобно състояние.

— Според мен заслужавате името си, Дорджи. Не познавам другиго като вас. Вие сте лишен от всякаква суетност, макар да сте най-могъщият човек в страната — каза тя.

— Джудит, навярно няма да имам друга възможност да ви кажа, че преди тези трагични събития, аз много размишлявах дали да не ви предложа да споделите с мен мисията ми да се грижа за моя народ…

— Какво точно искате да кажете?

— Смятах да ви помоля да станете кралица на нашата скромна страна.

— С други думи да се омъжа за вас…

— Разбирам колко абсурдно е да говорим за това сега, когато сме на прага на смъртта, но такива бяха намеренията ми. Разсъждавах много по въпроса. Имам чувството, че ние с вас сме предопределени да сътворим нещо заедно. Не зная какво, но усещам, че кармата ни е такава. Няма да успеем да го направим в този живот, но може би ще стане при следващо прераждане — каза кралят, без да се осмели да я докосне.

— Друг живот? Кога?

— След сто или след хиляда години, няма значение, така или иначе духът има само един живот. За разлика от него животът на тялото отминава като мимолетен сън и е чиста илюзия — отвърна кралят.

Джудит му обърна гръб и впери поглед в стената, така че кралят да не вижда лицето й. Монархът предположи, че е смутена, като самия него.

— Вие не ме познавате, нямате представа каква съм — прошепна най-накрая чужденката.

— Не съм в състояние да проникна в съзнанието ви и да разчета аурата ви, както бих искал, Джудит, но мога да оценя бистрия ви ум, широката култура, уважението ви към природата…

— Но не можете да надникнете вътре в мен!

— Вътре във вас може да има само красота и преданост — увери я владетелят.

— Надписът на медальона предполага, че промяната е възможна. Вие наистина ли вярвате в това, Дорджи? Нима всеки от нас подлежи на пълно преобразяване? — попита Джудит и се обърна да го погледне в очите.

— Има само едно сигурно нещо на този свят, Джудит: че всичко непрестанно се променя. Промяната е неизбежна, защото всичко е временно. На нас, хората, обаче, ни коства много да променим същността си, да достигнем по-висша степен на съзнанието. Ние будистите вярваме, че сме способни да се променим по собствена воля, ако сме убедени в определена истина, но никой не може да ни застави да го сторим. Точно това се е случило на Сиддхартха Гаутама — разглезеният принц, който, като видял нищетата по света, се превърнал в Буда — отвърна кралят.

— Мисля, че човек много трудно се променя… Защо имате доверие в мен?

— Вярвам ви до такава степен, Джудит, че съм готов да ви разкрия шифъра на Златния дракон. Мисълта че ще страдате и то по моя вина ми е непоносима. Не аз трябва да решавам колко страдания можете да понесете, а самата вие. Затова е редно тайната на владетелите на моята страна да бъде във ваши ръце. Предайте я на тези злодеи и я разменете срещу живота си, само го направете след моята смърт, моля ви — промълви кралят.

— Няма да посмеят да ви убият! — възкликна тя.

— Няма и да им се отдаде, Джудит. Аз сам ще сложа край на живота си, защото не желая смъртта ми да тежи на чужда съвест. Моето време тук е изтекло. Не се безпокойте, няма да е насилствено, просто ще престана да дишам — обясни й монархът.

— Слушайте внимателно, ще ви кажа шифъра, Джудит, а вие го запомнете — каза кралят. — Когато ви попитат, обяснете че Златният дракон издава седем звука. Всяко съчетание от четири звука представлява една от осемстотин и четирийсетте идеограми на един забравен език, езика на йетите.

— Имате предвид отвратителния Снежен човек? Нима наистина съществуват подобни създания? — запита тя с недоверие.

— Да, макар да са останали твърде малко на брой и то изродени: сега са като животни и се разбират с броени думи. Преди три хиляди години обаче те имали свой език и известна степен на култура.

— Този език записан ли е някъде?

— Пази се в паметта на четирима първосвещеници в четири различни манастира. Но само моят син Дил Бахадур и аз, знаем пълния шифър. Беше записан и върху един пергамент, но китайците го откраднаха при нахлуването си в Тибет.

— Следователно притежателят на пергамента може да разчита пророчествата… — каза тя.

— Пергаментът е написан на санскритски, но ако се намокри с мляко от як, се появява речник в друг цвят, където всяка идеограма е преведена в съчетанията от четирите звука, които я представляват. Разбирате ли, Джудит?

— Напълно! — Текс Армадильо нахълта с победоносно изражение и пистолет в ръка. — Всеки си има Ахилесова пета. Ваше Величество. Видяхте ли как в крайна сметка получихме шифъра? Да си призная, вече малко ме притеснявахте: помислих, че ще отнесете тайната си в гроба, но моята шефка се оказа много по-хитра от вас — добави той.

— Какво означава това? — отрони монархът, смутен.

— Нима не се усъмнихте в нея нито за миг, човече! Не се ли запитахте поне веднъж как и защо Джудит Кински влезе в живота ви точно сега? Не мога да си обясня как така не проверихте миналото на специалистката по лалета, преди да я въведете в двореца си. Колко сте наивен! Погледнете я. Жената, за която имахте намерение да умрете, е моята работодателка — Специалиста. Тя е мозъкът на цялата операция — обяви американецът.

— Вярно ли е това, което казва този човек, Джудит? — попита краля без да вярва на ушите си.

— Как според вас откраднахме Златния дракон? Тя ни осигури възможност да влезем в Свещеното пространство, като постави камера във вашия медальон. А за да успее, трябваше да спечели доверието ви — каза Текс Армадильо.

— Възползвали сте се от чувствата ми… — прошепна монархът, блед като мъртвец, вперил поглед в Джудит Кински, ала тя не издържа и извърна очи.

— Само не ми казвайте, че дори сте се влюбили в нея! Голям майтап! — възкликна американецът и се изсмя.

— Достатъчно, Армадильо! — пресече го Джудит.

— Тя беше убедена, че няма да успеем да изтръгнем тайната от вас със сила, затова измисли заплахата, че ще подложим и нея на мъчения. Голяма професионалистка е, имаше намерението дори да я изпълни, само и само да ви уплаши и да ви принуди да признаете — обясни Тек Армадильо.

— Стига, Армадильо, още не сме свършили работата. Не е нужно да посягате на краля, вече можем да тръгваме — заповяда му Джудит Кински.

— Не бързайте толкова, госпожо началник. Сега е мой ред. Да не си въобразявате, че ще ви дам статуята? Защо да ви я давам? Тя струва повече от теглото си в злато и смятам да се договоря направо с клиента.

— Полудяхте ли, Армадильо? — излая жената, но не успя да продължи, защото американецът я прекъсна, насочвайки пистолета към лицето й.

— Давайте касетофона или ще ви пръсна мозъка мадам — заплаши я Текс.

За миг неизменно зорките зеници на Джудит Кински се спряха върху чантата й, оставена на пода. Беше само трепване на миглите, но това даде ключа на Армадильо. Без да изпуска пистолета, той се наведе, вдигна чантата и изтърси съдържанието й на земята. Отвътре се изсипаха различни женски принадлежности, пистолет; няколко снимки и електронни уреди, каквито кралят не беше виждал в живота си. Изпаднаха и няколко миниатюрни касети. Американецът ги изрита надалеч, защото не го интересуваха. Той търсеше само онази, която беше още в касетофона.

— Къде е касетофонът? — кресна той побеснял.

Текс притисна с едната си ръка пистолета към гърдите на Джудит Кински, а с другата я претърси от глава до пети. Накрая й заповяда да свали колана и ботушите си, но отново не откри нищо. Изведнъж впери поглед в широката кокалена гривна, украсяваща ръката й.

— Свалете я! — нареди й той с тон, който изключваше всякакво възражение.

Жената смъкна с неохота накита и му го подаде. Американецът отстъпи няколко крачки назад, за да го огледа на светлината, и веднага нададе победоносен вик: миниатюрният касетофон, скрит в гривната, би доставил удоволствие и на най-придирчивия шпионин. В технологично отношение Специалиста вървеше в челните редици.

— Ще съжалявате за това, Армадильо, помнете ми думата. Никой не може да си играе с мен — процеди Джудит, с изкривено от ярост лице.

— Нито вие, нито това сантиментално старче ще бъдете живи, за да си отмъщавате! Омръзна ми да изпълнявам заповеди. Минахте в историята, шефке. Статуята, шифърът и хеликоптерът са в ръцете ми, какво друго ми трябва? Колекционера ще бъде много доволен — отвърна той.

Миг преди Текс Армадильо да натисне спусъка, кралят блъсна силно Джудит Кински и я прикри с тялото си. Предназначеният за нея куршум го прониза право в гърдите. Вторият изстрел вдигна искри от каменната стена, защото Надя Сантос се спусна като стрела, скочи с всичка сила върху американеца и го просна на пода.

Армадильо се изправи с пъргавината, която му даваха дългогодишните тренировки в бойни изкуства, отстрани Надя с едно кроше и се хвърли напред като пантера към изхвърчалия малко по-нататък пистолет. Джудит Кински също тичаше натам, но Текс се оказа по-бърз и я изпревари.

Тенсинг нахлу заедно с Йетите в другия край на манастира, където чакаха повечето от сините разбойници, а Александър и Дил Бахадур тръгнаха да търсят краля, водени от образите, които Надя им бе изпратила мислено. Дил Бахадур бе идвал тук и преди, но не помнеше точното разпределение на сградата, освен това му беше трудно да се ориентира сред купищата отломки и други препятствия, пръснати навсякъде. Той вървеше напред, с готов за стрелба лък, а Александър го следваше, въоръжен само с дървената тояга на принца.

Младежите се опитаха да заобиколят бандитите, но изведнъж се натъкнаха на двама от тях, които, като ги видяха, се вцепениха за миг от изненада. Краткото колебание даде време на Дил Бахадур да прониже със стрелата си крака на един от противниците си. Неговите принципи не му позволяваха да стреля така, че да убива, но в случая се налагаше да обездвижи врага. Мъжът изкрещя и се строполи на земята, но неговият другар вече бе измъкнал два ножа и те полетяха към принца.

Всичко се разви така светкавично, че Александър не разбра какво точно бе станало. Ако беше той, никога нямаше да може да избегне кинжалите, но Дил Бахадур се завъртя бавно и леко, като при танц, и стоманените остриета изсвистяха покрай него, без да го наранят. Врагът му не успя да извади друг нож, защото втора стрела, прониза с невероятна точност гърдите му на няколко сантиметра от сърцето, под ключицата, без да засегне друг жизнен орган.

Александър използва момента, за да халоса здраво първия разбойник, който лежеше на земята е окървавен крак, но вече посягаше към следващия от безбройните си ножове. Младежът действаше без да мисли, тласкан от отчаянието и необходимостта, но звукът, който се разнесе — като при счупване на орех, — когато дебелият прът се стовари върху черепа на злодея, го накара да дойде на себе си и да осъзнае колко дивашки е постъпил. Започна да му се повдига, обля го студена пот, устата му се изпълни със слюнка и той помисли, че ще повърне, но Бахадур вече тичаше напред и Алекс трябваше да възмогне слабостта си и да го последва.

Принцът не се боеше от оръжията на бандитите, защото вярваше, че е защитен от вълшебния си амулет — вкамененото драконово изпражнение, подарък от Тенсинг, което неизменно висеше на врата му. Много по-късно, когато Александър разказваше случилото се на баба си Кейт, тя отсъди, че не то бе спасило Дил Бахадур от ножовете, а тренировките му по Тао шу, които му бяха помогнали да ги избегне.

— Няма значение, важното е, че подейства — отвърна внукът.

Дил Бахадур и Александър нахлуха в залата, където се намираше краля точно, когато Текс Армадильо грабваше пистолета, изпреварвайки с хилядна от секундата Джудит Кински. Преди американецът да сложи пръст на спусъка, принцът пусна третата си стрела и прониза ръката му под лакътя. Страшен вик се изтръгна от гърдите на Армадильо, ала той не изтърва оръжието. Пистолетът увисна между пръстите му, но, изглежда, не му достигнаха сили, за да се прицели и да стреля.

— Не мърдай! — изкрещя Александър, почти в истерия, без да мисли как ще му попречи, тъй като тоягата му беше безсилна срещу куршумите на американеца.

Текс Армадильо, разбира се, изобщо не го послуша, дръпна Надя със здравата си ръка, вдигна я във въздуха като кукла и закри с нея тялото си. Бороба, която бе последвала Дил Бахадур и Александър, увисна с отчаян писък на крака на стопанката си, но американецът я запрати с ритник надалеч. Полузашеметена от удара, девойката се опитваше вяло да се освободи, но желязната хватка на Армадильо спираше всяко нейно движение.

Принцът преценяваше шансовете си. Той вярваше сляпо в точния си мерник, но опасността мъжът да застреля Надя беше огромна. Безпомощен, Дил Бахадур видя как Текс Армадильо се оттегля към изхода, повлякъл замаяното момиче по посока на малката площадка, където хеликоптерът чакаше върху тънкия слой сняг.

Джудит Кински използва суматохата, хукна в противоположната посока и изчезна сред руините на манастира.

 

 

Докато в единия край на сградата се случваше всичко това, в другия се разиграваше не по-малко бурна сцена. Повечето от сините разбойници се бяха скупчили край импровизираната кухня, наливаха се с алкохол от манерките си, дъвчеха бетел и разискваха полугласно как да преметнат Текс Армадильо. Те, естествено, нямаха представа, че всъщност Джудит Кински командва парада — мислеха я за заложник, както и краля. Американецът им бе платил уговореното в брой, знаеха също, че в Индия ги очакват оръжия и коне, като допълнение към сделката, но след като бяха видели златната статуя, обсипана със скъпоценни камъни, те смятаха, че заслужават много повече. Вероятността да изтърват съкровището, като го оставят в хеликоптера, не им се нравеше, макар да разбираха, че това е единственият начин да го измъкнат от страната.

— Хайде да пленим пилота — предложи главатарят през зъби, поглеждайки крадешком към непалския герой, който отпиваше от чашата си кафе с кондензирано мляко в един ъгъл.

— Кой ще тръгне с него? — попита един от разбойниците.

— Аз — реши главатарят.

— А как да бъдем сигурни, че няма да забегнеш с плячката? — обади се друг от неговите хора.

Възмутен, главатарят посегна към един от кинжалите си, но не успя да довърши движението, защото Тенсинг и йетите нахлуха като торнадо откъм южното крило на Чънтан дзун. Малкият отряд наистина будеше страх. Начело вървеше монахът, въоръжен с два пръта, свързани с някаква верига, открита сред останките на онова, което навремето бе служило за оръжейна зала на прочутите монаси-бойци, населявали укрепената обител. По начина, по който размахваше тоягите и движеше тялото си, всеки би се досетил, че е майстор на бойните изкуства. Следваха го десетимата йети, които и при нормални обстоятелства имаха потресаващ вид, а сега приличаха на чудовища, избягали от най-лошия кошмар. На пръв поглед изглеждаха двойно повече и вдигаха врява като за цяла орда. Нарамили боздугани и камъни, с кожените щитове и ужасяващите шлемове с окървавени рога у тях нямаше нищо човешко. Крещяха и скачаха като обезумели орангутани, щастливи, че им се отдава възможност да удрят наляво и надясно с криваците, а и — защо не — и тях да ги удрят, защото това също беше част от забавлението. Тенсинг им нареди да нападат, примирен с факта, че няма да успее да ги озапти. Преди да нахлуе в манастира, той бе отправил кратка молитва към небето битката да завърши без жертви, защото щяха да тежат на неговата съвест. Йетите не бяха отговорни за действията си, пламнеше ли веднъж тяхната агресивност, те загубваха и малкото разум, който притежаваха.

Суеверните сини разбойници решиха, че ги застига проклятието на Златния дракон и че армия от демони идва да отмъсти за извършеното светотатство. Те бяха в състояние да се опълчат на най-свирепия враг, но мисълта да се изправят пред пъклени изчадия им изправи косите. Побягнаха като лопатари, следвани по петите от йетите, пред смаяния поглед на пилота, който се залепи за стената, за да ги пропусне да минат, все още с чашата в ръце, чудейки какво става. Уж бе дошъл да вземе някакви си учени, а вместо това се бе озовал сред шайка диваци, боядисани в синьо, извънземни маймуни и монах-великан, въоръжен като в китайските филми за кунгфу.

След като бандитите и йетите изчезнаха с трясък, ламата и пилотът изведнъж се оказаха сами.

— Намасте — поздрави летецът, когато гласът му се възвърна, защото нищо друго не му дойде на ум.

— Тачу качи — отвърна на своя език Тенсинг с кратък поклон, като на светско събитие.

— Какво става тук по дяволите? — попита авиаторът.

— Може би ще е малко трудно за обяснение. Тези с рогатите шлемове, йетите, са мои приятели. Другите откраднаха Златния дракон и отвлякоха краля — уведоми го Тенсинг.

— Имате предвид легендарния Златен дракон? Значи това са качили на моя хеликоптер! — извика героят от Непал и хукна към площадката за приземяване.

Тенсинг го последва. Положението му се струваше леко смехотворно, защото все още не знаеше, че кралят е ранен. През една дупка в стената той видя как йетите гонят надолу по склона ужасените мъже на Скорпиона. Направи безуспешен опит да спре с мисъл бойците Грр-импр, но те прекалено много се забавляваха, за да му обърнат внимание. Страховитите им бойни крясъци звучаха вече като възгласи на предчувствано удоволствие, сякаш бяха деца, които си играят. Тенсинг за по ден път се помоли да не застигат никой от разбойница не желаеше да прибавя неизличими петна от нови насилствени действия към своята карма.

 

 

Доброто настроение на Тенсинг секна още щом излезе манастира и видя картината пред очите си. Някакъв чужденец, в когото разпозна американеца главатар на сините мъже, според онова, което му беше казала Надя, стоеше до хеликоптера. В едната му ръка беше забита стрела, ето обаче не му пречеше да размахва пистолет. С другата държеше Надя практически във въздуха, като я притискаше към тялото си така, че да му служи за щит.

На трийсетина метра по-нататък Дил Бахадур се готвеше отново да го прониже, а Александър стърчеше като парализиран до него, неспособен да предприеме каквото и да било.

— Пусни лъка! Махайте се или ще пръсна мозъка на малката! — заплаши Текс Армадильо и никой не си помисли, че се шегува.

Принцът отпусна оръжието и двамата с Александър отстъпиха към развалините на сградата, докато Текс Армадильо се опитваше да се покатери на хеликоптера заедно с Надя и накрая грубо я хвърли вътре.

— Чакайте! Няма да успеете да се измъкнете оттук без мен! — извика в този миг пилотът и пристъпи напред, но американецът вече бе запалил мотора и витлото завъртя.

Сега беше моментът Тенсинг да приложи свръхестествените си психически способности. Най-висшето изпитание за един тулку се състоеше в това да измени хода на природните стихии. Трябваше да се съсредоточи и да призове вятъра, за да попречи на Армадильо да избяга със свещената реликва на народа му. Но ако хеликоптерът попаднеше във въздушната мелница, Надя също щеше да загине. Съзнанието на ламата бързо прецени възможностите и той отсъди, че не бива да рискува: един човешки живот беше по-ценен от всичкото злато на света.

Дил Бахадур вдигна отново лъка, колкото и безсмислено да беше да напада металната птица със стрели. Александър проумя, че злодеят ще отнесе със себе си Надя и започна да крещи името на приятелката си. Момичето не можеше да го чуе, но тътенът на мотора и вихрушката от перката я бяха извадили от вцепенението й. Беше се стоварила като чувал с картофи върху седалката, когато похитителят я хвърли вътре. Но в момента, в който машината започна да се издига, Надя използва това, че Текс Армадильо е зает с уредите, с които трябваше да борави само с една ръка, защото другата висеше безжизнена, промъкна се към вратата, отвори я и без да мисли и да поглежда надолу скочи в празното пространство.

Александър се спусна към нея, без да се пази от хеликоптера, който се люлееше над главата му. Надя беше паднала от повече от два метра височина и ако снегът не бе смекчил удара, щеше да се пребие.

— Орлице! Добре ли си? — викаше Александър ужасен.

Като го видя да тича към нея, тя му махна с ръка по-скоро удивена от смелостта си, отколкото уплашена. Тътенът на хеликоптера във въздуха заглуши гласовете.

Тенсинг също се приближи, а Дил Бахадур, след като се увери, че Надя е жива, хукна обратно към залата, където бе оставил баща си, пронизан от куршума на Текс Армадильо. Когато монахът се наведе над нея, Надя му извика че кралят е тежко ранен и му направи знак да отиде при него. Ламата веднага се спусна след принца в манастира, докато Александър се мъчеше да настани по-удобно приятелката си, намествайки якето си под главата й, насред вихрушката и снежния прах, вдигнати от хеликоптера. Надя беше доста натъртена от падането, но изкълченото преди рамо стоеше на мястото си.

— Май няма да умра толкова млада — обяви тя и събра сили, за да се надигне. Устата и носът й бяха пълни с кръв от крошето на Армадильо.

— Не мърдай, преди да се е върнал Тенсинг — нареди й Александър, на когото не му беше до шеги.

Както лежеше по гръб на земята, Надя наблюдаваше как хеликоптерът се издига като огромно сребърно насекомо към наситено синьото небе, как минава съвсем близо до стената от скали и се извисява клатейки се през фунията, образувана на това място от хималайските върхове. В продължение на няколко дълги минути изглеждаше, че се смалява в небесната шир и все повече се отдалечава. Надя отблъсна Александър, който се мъчеше да я задържи легнала върху снега, и с мъка се изправи. Лапна шепа сняг и веднага я изплю цялата порозовяла от кръвта. Лицето й започваше да се подува.

— Гледайте! — извика внезапно пилотът, който не отделяше очи от самолета.

Хеликоптерът се люлееше във въздуха като спряна в полет муха. Героят от Непал знаеше съвсем точно какво става: вихрите бяха обгърнали машината и крилата на витлото опасно се тресяха. Той започна отчаяно да ръкомаха и да крещи указания, които Армадильо, разбира се, не можеше да чуе. Единствената възможност да излезе от въздушната мелница беше да полети във възходяща спирала, следвайки посоката на завихряне. Александър помисли, че е нещо подобно на сърфинга: вълната трябва да се яхне в точно определен момент и да се използва силата й, в противен случа морето те преобръща.

Текс Армадильо имаше много летателни часове зад гърба си — в неговия занаят това беше абсолютно необходимо изискване — и бе управлявал всякакъв вид само лети: едномоторни, мотопланери, хеликоптери и дори един дирижабъл: така прекосяваше граници, без да бъда забелязан, с контрабандни оръжия, наркотици и крадени вещи на борда. Смяташе се за експерт, но никой не го бе подготвил за онова, което последва.

В мига, когато машината се измъкваше от фунията и той закрещя от възторг, както при укротяването на диви жребци в далечното си ранчо в американския Запад, Текс почувства страхотната вибрация, която залюля хеликоптера. Разбра че няма да успее да го овладее и самолетът започна да се върти все по-бързо и по-бързо, като миксер. Оглушителният тътен на мотора и витлото се прибавиха към воя на вятъра. Американецът се опита да разсъждава, призовавайки на помощ стоманените си нерви и натрупания опит, но всичко бе напразно. Хеликоптерът остана в плен на вихрушката и продължи да се върти като пощурял. Внезапен трясък и мощен тласък предупредиха Армадильо, че перката се е счупила. Машината се задържа във въздуха още няколко минути, подкрепяна от силния вятър, който обаче изведнъж смени посоката си. За миг настъпи тишина и у Текс Армадильо проблесна беглата надежда, че все още може да маневрира, но веднага след това полетя отвесно надолу.

По-късно Александър се питаше дали американецът бе осъзнал какво става или смъртта го бе застигнала като мълния, без да му даде време да я усети, че идва. От мястото, където се намираше, той не видя къде падна хеликоптерът, но всички чуха мощната експлозия, след която към небето се издигна стълб от гъст черен дим.

 

 

Тенсинг завари краля да лежи безжизнен на пода, с глава върху коленете на сина си Дил Бахадур, който го галеше по косата. Принцът не бе виждал баща си, откакто беше шестгодишно дете, когато една нощ го бяха измъкнали от леглото, за да го предадат в ръцете на монаха, но успя да го познае, защото през всичките тези години бе пазил образа му в паметта си.

— Татко, татко… — шепнеше той, безсилен да помогне на човека, чиято кръв изтичаше пред очите му.

— Ваше Величество, това съм аз, Тенсинг — каза ламата, навеждайки се на свой ред над владетеля.

Кралят погледна към тях с премрежени от агонията очи. Когато успя да фокусира погледа си, той видя снажен младеж, който невероятно много приличаше покойната му съпруга. Кимна му да се доближи още.

— Слушай, сине, трябва да ти кажа нещо… — прошепна той.

Тенсинг се отдръпна настрана, за да ги остави миг насаме.

— Иди незабавно в залата на Златния дракон в двореца — нареди с мъка монархът.

— Статуята беше открадната, татко — отвърна принцът.

— Въпреки това иди.

— Как да отида без вас?

От незапомнени времена кралете винаги бяха придружавали своите наследници при първото им посещение при Златния дракон, за да им покажат хак да избягват смъртоносните предпазни капани в Свещеното пространство. Беше нещо като ритуал за посвещение и бележеше краят на едно царуване и началото на друго.

— Ще се наложи да се справиш сам — нареди краля и затвори очи.

Тенсинг се приближи до своя ученик и постави ръка върху рамото му.

— Може би е редно да послушаш баща си, Дил Бахадур — каза ламата.

В същия миг в залата влязоха Александър, хванал Надя под ръка, защото коленете й се подгъваха, и героят от Непал, който още не можеше да се съвземе от загубата на хеликоптера си и от купищата изненади при тази мисия. Момичето и летецът останаха на благоразумно разстояние, защото се страхуваха да не смутят покъртителната среща между краля и неговия син, а Александър се наведе към изсипалата на пода чанта на Джудит Кински и заразглежда съдържанието й.

— Трябва да отидеш в залата на Златния дракон, сине — повтори кралят.

— Може ли моят почитаем учител Тенсинг да ме придружи? Подготовката ми е само теоретична. Не познавам двореца, нито капаните. Зад Последната порта ме дебне смъртта — каза принцът.

— Излишно е да идвам с теб, защото и аз не познавам пътя, Дил Бахадур. Сега моето място е до краля — отвърна тъжно ламата.

— Ще успеете ли да спасите баща ми, почитаеми учителю? — проплака Дил Бахадур.

— Ще направя всичко възможно.

Александър се приближи и подаде на принца малък прибор, който Дил Бахадур нямаше представа за какво се използва.

— Това е GPS. Той ще ти помогне да намериш пътя в Свещеното пространство — каза младежът.

— Какво е? — попита объркан принцът.

— Да го наречем електронна карта, която ще те насочва вътре в двореца. Така ще стигнеш до залата на Златния дракон по същия начин, по който са стигнали Текс Армадильо и шайката му, за да откраднат статуята — обясни му неговият приятел.

— Но как е станало? — зачуди се Дил Бахадур.

— Предполагам, че някой е заснел обиколката — добави Александър.

— Изключено, само баща ми има достъп до тази част от двореца. Никой друг не може да отваря Последната порта, нито да избегне капаните.

— Армадильо е успял и най-вероятно е използвал този уред. Двамата с Джудит Кински са съучастници. Може би баща ти й е показал пътя… — настоя Александър.

— Медальонът! Армадильо каза нещо за скрита камера в медальона на краля! — възкликна Надя, която бе присъствала на сцената между Специалиста и Текс Армадильо, преди нейните приятели да нахлуят в залата.

Надя се извини за това, което щеше да направи, и много внимателно започна да опипва поваленото тяло на монарха, докато откри кралския медальон, който се бе плъзнал между врата и горната му дреха. Тя помоли принца да й помогне да го свалят, но той се поколеба — този жест имаше съдбовно значение, защото медальонът олицетворяваше кралската власт, а той никога не би дръзнал да я отнеме от баща си. Но настоятелният тон на Надя го принуди да действа.

Александър вдигна украшението към светлината и бързо го огледа. Веднага забеляза миниатюрната камера, скрита между коралите. Показа я на Дил Бахадур и на останалите.

— Сигурно Джудит Кински я е поставила тук. Това устройство с размера на грахово зърно е заснело движенията на краля в Свещеното пространство. Така Текс Армадильо и сините воини са успели да го последват, защото всички негови стъпки са записани от GPS-а.

— Защо тази жена е направила подобно нещо? — запита принцът ужасен, тъй като в ума му не се побираха понятия като предателство или алчност.

— Заради статуята, предполагам, тя е много ценна — отвърна Александър.

— Чухте ли експлозията? Хеликоптерът се разби статуята беше унищожена — каза пилотът.

— Може би така е по-добре… — въздъхна кралят, да отваря очи.

— Позволявам си най-скромно да предложа двамата млади чужденци да придружат принца в двореца. Александър-Ягуар и Надя-Орлица имат чисти сърца, както и принц Дил Бахадур, и може би ще успеят да улеснят мисията на принца, Ваше Величество. Младият Александър умее да борави с този модерен уред, а момичето може да вижда и да слуша със сърцето си — предложи Тенсинг.

— Само кралят и неговият наследник имат право да влизат там — прошепна монархът.

— С цялото си уважение ще си позволя да възразя на Негово Величество. Може би има моменти, когато се налага традицията да бъде нарушена… — настоя ламата.

Продължителна тишина последва думите на Тенсинг. Силите на ранения сякаш бяха напълно изчерпани, но изведнъж гласът му прозвуча отново.

— Добре, нека отидат и тримата — съгласи се най-сетне владетелят.

— Навярно няма да е съвсем безполезно да хвърля един поглед върху раната ви, Ваше Величество.

— За какво, Тенсинг? Вече имаме друг крал, моето време изтече.

— Много е възможно да нямаме друг крал, преди принцът да е доказал, че е достоен да бъде такъв — отвърна ламата, повдигайки ранения с мощните си ръце.

 

 

Героят от Непал откри спалния чувал, който Текс Армадильо бе захвърлил в един ъгъл, постла го и Тенсинг положи краля върху него. Разтвори окървавената дреха на простреляния и започна да почиства гърдите, за да го прегледа. Куршумът бе пронизал целия гръден кош и на гърба зееше огромна дупка. По вида и мястото на раната и по цвета на кръвта Тенсинг разбра, че белите дробове са увредени: нямаше да успее, в случай като този лечителските му способности и мисловната му мощ малко можеха да помогнат. Умиращият също го знаеше, но имаше нужда от още малко време, за да довърши приготовленията си. Ламата спря кръвоизлива, превърза здраво торса и нареди на пилота да донесе гореща вода от импровизираната кухня, за да приготви лечебен чай. Час по-късно монархът бе възвърнал съзнанието и ясната си мисъл, макар да беше крайно отпаднал.

— Сине, ти трябва да бъдеш по-добър крал от мен — обърна се той към Дил Бахадур и му направи знак да окачи кралския медальон на гърдите си.

— Това е невъзможно, татко.

— Чуй ме, защото няма много време. Ето моите указания. Първо: омъжи се скоро за жена силна като теб. Тя ще бъде майка на нашия народ, а ти — бащата. Второ: пази природата и традициите на кралството ни, посрещай с недоверие онова, което идва отвън. Трето: не наказвай Джудит Кински, европейката. Не желая тя да прекара остатъка от живота си зад решетките. Извършила е много страшни грехове, но не е наша работа да чистим петната от кармата й. При следващо прераждане тя сама ще трябва да се върне и да научи онова, което не е усвоила в този свой живот.

Чак тогава се сетиха за виновницата за цялата трагедия. Предположиха, че едва ли е стигнала много далеч, защото не познаваше околността, беше без оръжие, провизии и топли дрехи, а очевидно и боса, след като Армадильо я бе заставил да събуе ботушите си. Но Александър си помисли, че след като бе съумяла да отмъкне дракона по този впечатляващ начин, щеше да успее избяга и от самия ад.

— Не се чувствам готов да управлявам, татко — проплака принцът, свел глава.

— Нямаш избор, сине. Ти си добре обучен, храбър и имаш чисто сърце. Поискай съвет от Златния дракон.

— Но той беше унищожен!

— Приближи се. Трябва да ти кажа една тайна.

Останалите отстъпиха няколко крачки назад, за да ги оставят насаме, а Дил Бахадур сложи ухо върху устните на краля. Принцът внимателно изслуша най-добре пазената тайна на кралството, тайната, която от осемнайсет века само коронованите монарси знаеха.

— Може би е време да се сбогуваш, Дил Бахадур — обади се Тенсинг.

— Не мога ли да остана при татко докато…

— Не, синко, трябва да тръгнеш още сега… — прошепна владетелят.

Дил Бахадур целуна баща си по челото и се отдръпна. Тенсинг притисна своя ученик в здравите си обятия. Разделяха се задълго, може би завинаги: на принца му предстоеше да преодолее изпитанието на своето посвещаване, при което можеше и да загине, а ламата на свой ред следваше да изпълни обещанието, дадено на Грр-импр, и да иде да я замества в продължение на шест години в Долината на Снежния човек. За пръв път в живота си Тенсинг се почувства сломен от чувствата: той обичаше това момче като роден син, повече дори от самия себе си, и раздялата с него му причиняваше пареща болка. Ламата се опита да запази разстояние и да успокои сърдечните си терзания. Огледа процеса в съзнанието си, задиша дълбоко, отбеляза си на ум този изблик на обич, както и факта, че все още го чака дълъг път, докато постигне пълното освобождаване от земните неща, включително и от чувствата. Той знаеше, че на духовно ниво раздялата не съществува. Припомни си как сам бе втълпявал на принца, че всяко същество е част от едно-единствено цяло и че всичко е взаимно свързано. Двамата с Дил Бахадур щяха да останат свързани навеки и в това, и при следващите си прераждалия. Защо тогава изпитваше такава мъка?

— Ще съумея ли да стигна до Свещеното пространство, почитаеми учителю? — попита момчето, прекъсвайки размишленията му.

— Спомни си, че трябва да бъдеш като хималайския тигър: слушай гласа на интуицията и на инстинкта. Вярвай в добродетелите на своето сърце — отвърна монахът.

 

 

Принцът, Надя и Александър се отправиха обратно към столицата. Те вече познаваха пътя и бяха подготвени за препятствията. Тръгнаха напряко през Долината на Снежния човек, така че не се срещнаха с отряда войници на генерал Мияр Кунлун, който по същото време се изкачваше към върха, заедно с Кейт Колд и Пема.

Сините мъже, обаче, не успяха да се измъкнат. Те бяха хукнали надолу по склона толкова бързо, колкото неравният терен им позволяваше, за да се спасят от ужасяващите демони, които ги преследваха. Йетите не можаха да ги настигнат, защото не посмяха да излязат извън обичайните си предели. В генетичната памет на тези полузверове бе запечатан един основен закон: да стоят настрана. Те извънредно рядко напускаха скритата си долина и то само, за да търсят храна по най-непристъпните върхове, далеч от хората. Това спаси Сектата на Скорпиона: инстинктът за самосъхранение на йети беше по-силен от желанието им да пипнат враговете ся и в един момент те просто спряха. Направиха го мимо себе си, защото да се откажат от такава славна битка, каквато едва ли щяха да имат през следващите години си беше огромна жертва. Те дълго стояха и виха от яд, размениха по някой и друг боздуган помежду си за утеха и после поеха увесили нос обратно към родното място.

Воините на Скорпиона не знаеха защо дяволите с окървавени шлемове се отказаха от преследването, но благодариха за това на богинята Кали. Бяха толкова уплашени, че дори не им мина през ума да се върнат и да отмъкнат статуята, както бяха замислили. Продължиха надолу по единствената възможна пътека и естествено попаднаха право в ръцете на войската на Забраненото кралство.

— Това са те, сините мъже! — извика Пема, като ги зърна още отдалеч.

Генерал Мияр Кунлун ги плени без затруднения — нямаше къде да избягат. Бандитите се предадоха без никаква съпротива. Един офицер се нагърби да ги отведе в столицата, заедно с по-голямата част от войниците, докато Пема, Кейт, генералът и неколцина от най-добрите му хора продължиха към Чънтан дзун.

— Как ще постъпите с тези разбойници? — запита Кейт генерала.

— Техният случай навярно ще бъде проучен от първосвещениците, ще бъде обсъден от съдиите и след това кралят ще реши как да бъдат наказани. Така поне се е постъпвало при други подобни обстоятелства, макар че всъщност нямаме голям опит в наказването на престъпници.

— В Съединените щати със сигурност щяха да останат в затвора до края на дните си.

— Нима там ще станат по-мъдри? — попита генералът.

Кейт така се разсмя, че едва не падна от коня.

— Съмнявам се, генерале — отвърна тя, бършейки сълзите си, след като успя да възстанови равновесието си.

Мияр Кунлун не разбра на какво толкова се смее възрастната писателка. Той бе стигнал до заключението, че чужденците са малко особени хора, с необясними маниери, но че е по-добре да не губи сили в опити да ги изучава, достатъчно беше да ги приема.

Междувременно беше започнало да се стъмва и се наложи да спрат и да си направят малък лагер на една от скалистите тераси на склона. Нямаха търпение да стигнат до манастира, но разбираха, че е налудничаво да продължат да се изкачват само на светлината на фенерите си.

Кейт беше изтощена. Към усилието от пътуването се прибавяха височината, към която не беше привикнала, и кашлицата, която не й даваше мира. Крепеше я само желязната й воля и надеждата, че горе ще намерят Александър и Надя.

— Може би е излишно да се безпокоите, бабче. Вашият внук и Надя са на сигурно място, с принца и Тенсинг няма да им се случи нищо лошо — успокояваше я Пема.

— Горе, изглежда, е станало нещо доста страшно, за да бягат така тия разбойници — отвърна Кейт.

— Те споменаха нещо за проклятието на Златния дракон и че ги преследвали някакви дяволи. Мислите ли, че в тези планини има демони, бабче? — попита момичето.

— Не вярвам в подобни дивотии, дете — отвърна Кейт, примирена, че всички в тази страна я наричаха „бабче“.

Нощта се проточи безкрайно, но никой не можа много да спи. Войниците приготвиха скромна закуска от солен чай с лой, ориз и сухи зеленчуци с вид и цвят на подметка. После продължиха похода. Кейт не изоставаше, въпреки своите шейсет и пет години и съсипаните си от тютюневия дим дробове. Генерал Мияр Кунлун не продумваше, нито я поглеждаше, от страх да не срещне проницателните й сини очи, но във воинското му сърце започваше да се заражда неудържимо възхищение. Отначало я ненавиждаше и всячески се стремеше да се отърве от нея, но след няколко дни престана да я смята за невъзможна старица и започна да изпитва уважение към нея.

Останалата част от изкачването не донесе нови изненади. Когато най-сетне се добраха до укрепения манастир, помислиха, че няма никого. Над древните руини тегнеше абсолютна тишина. Внимателно, с оръжие в ръка, генералът и войниците тръгнаха напред, следвани отблизо от двете жени. Така прекосиха една по една обширните зали, докато стигнаха до последната, на чийто праг им се изпречи монах-великан, стиснал в ръка две свързани с верига тояги. Със сложна танцова стъпка той вдигна оръжието си и преди групата да успее да реагира, уви веригата около врата на генерала. Войниците замръзнаха, напълно объркани, а шефът им риташе във въздуха, между внушителните ръчища на монаха.

— Почитаеми учителю Тенсинг! — извика Пема, щастлива, че го вижда.

— Пема? — попита той.

— Аз съм, почитаеми учителю! — отвърна тя и добави сочейки военния: — Може би трябва да пуснете почитаемия генерал Мияр Кунлун…

Тенсинг го постави внимателно на пода, свали веригата от врата му и се поклони в знак на уважение, събрал ръце на височината на челото си.

— Тампо качи, почитаеми генерале — поздрави го то.

— Тампо качи. Къде е кралят? — отговори генералът като опъваше мундира си и се стремеше да потисне възмущението си.

Тенсинг се отдръпна и новодошлите влязоха в обширното помещение. Половината таван бе паднал преди години, а останалата част едва се крепеше, на една от външните стени зееше огромна дупка и оттам навлизаше бледата дневна светлина. Облакът, забулил върха на планината, създаваше сумрачна атмосфера, в която всичко изглеждаше размито, като картини от някакъв сън. Между развалините се вееха остатъци от изпокъсан стенен килим, а на пода стоеше изящна статуя на облегнатия Буда, останала по чудо невредима, сякаш изненадана в пълния си покой.

Тялото на краля бе положено върху импровизирана маса, а край него горяха половин дузина лоени свещи. Полъх от студения като кристал въздух люлееше пламъка на свещите в златистата мъгла. Пилотът герой от Непал, който бдеше край трупа, не помръдна при влизането на военните.

На Кейт Колд й се стори, че присъства на заснемането на филм. Сцената беше нереална: зала в развалини, обгърната от лека като памук мъглявина, отломки от столетни статуи и натрошени колони по земята, преспи от сняг и слана по неравния под. Героите бяха не по-малко неестествени от обстановката: монахът великан, с тяло на монголски воин и лице на светец, на чието рамо се люлееше маймунката Бороба, строгият генерал Мияр Кунлун, неколцина войници и пилотът, всичките в униформа, сякаш попаднали тук по погрешка, и накрая кралят, който дори в смъртта си налагаше своето ведро и достойно присъствие.

— Къде са Александър и Надя? — попита писателката с последни сили.