Серия
Градът на зверовете (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
El Reino del Dragon de Oro, (Пълни авторски права)
Превод от испански
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,8 (× 16 гласа)

17
Укрепеният манастир

Текс Армадильо предпочиташе първоначалния план за оттегляне от Тункхала заедно с краля и Златния дракон, според който хеликоптер, снабден с картечница, щеше да се спусне в определения момент в градините на двореца. Никой нямаше да успее да ги спре. Въздушните сили на страната разполагаха с четири стари самолета, закупени от Германия преди повече от двайсет години, които летяха само по Нова Година и хвърляха книжни птици над столицата за радост на децата. Щяха да са им нужни часове, докато ги приведат в действие и ги настигнат, така че хеликоптерът щеше да има достатъчно време, за да долети до безопасно място. Специалиста обаче промени плана в последния момент, без да дава обяснения. Каза само, че не бивало да привличат вниманието, а и не било редно да стрелят картечницата по мирните жители на Забраненото кралство, защото това щяло да предизвика международен скандал. Неговият клиент Колекционера настоявал за дискретност.

Така че Армадильо се видя принуден да приеме втория план, който според него далеч не беше така оперативен и сигурен като първия. Още щом залови краля в Свещеното пространство, той запечата устата му с лепенка и му постави инжекция, която след пет секунди го упои. Указанията бяха да не го нараняват, монархът трябваше да пристигне в манастира жив, за да могат да измъкнат от него необходимите сведения за разтълкуване на посланията на статуята.

— Внимавайте, кралят разбира от бойни изкуства и може да се защитава. И ви предупреждавам: ако падне и косъм от главата му, скъпо ще си платите — бе казал Специалиста.

Текс Армадильо започваше да губи търпение, но сега: нямаше време да предъвква недоволството от шефа си.

Четиримата разбойници бяха изплашени и неспокойни, което обаче не им попречи да отмъкнат няколко златни свещника и кандила. Тъкмо се подготвяха да отлепят с ножовете си листата позлата от стените, когато американецът им изкрещя заповедите си.

Двама от тях вдигнаха безжизненото тяло на краля за мишниците и глезените, докато другите откъртваха тежката златна статуя от черния каменен пиедестал, където бе стояла в продължение на осемнайсет века. В залата все още кънтеше ехото от песнопенията и странните звуци на дракона. Текс Армадильо нямаше време да спре, за да го огледа, но предположи, че става дума за някакъв музикален инструмент. Не вярваше, че ще може да предсказва бъдещето, това беше измама за невежи, но всъщност това не го интересуваше: самата фигура имаше несметна стойност. Колко ли щеше да спечели Специалиста от тази мисия? Много милиони долари със сигурност. А на него колко му се падаха? Дребен бакшиш в сравнение с огромната сума, беснееше той.

Двама от сините злодеи промушиха няколко конски ремъка под статуята и с мъка я повдигнаха. Тогава Армадильо разбра защо Специалиста бе настоял да вземе със себе си четирима разбойници. Сега имаше нужда и от онези, които бяха станали жертва на капаните в двореца.

Макар да знаеха вече откъде да минат и как да избегнат много от препятствията, връщането не се оказа по-лесно, защото носеха краля и статуята, а това затрудняваше движенията им. Скоро обаче Текс забеляза, че по обратния път клопките не се задействат. Това го успокои, но той не се разбърза и продължи да бъде нащрек, защото се боеше, че палатът крие и други неприятни изненади. Все пак стигнаха до Последната порта без спънки. Когато прекрачиха прага, видяха на земята телата на двамата кралски пазачи така, както ги бяха оставили. Никой не забеляза, че един от младите войници все още дишаше.

С помощта на GPS-а престъпниците преодоляха лабиринта от стаи с по няколко врати и най-сетне се добраха до сенчестата градина на двореца, където ги чакаше останалата част от шайката. Бяха пленили Джудит Кински. Както им беше заповядано, нея не биваше да приспиват с инжекция, както краля, нито да й посягат. Разбойниците, които никога не я бяха виждали, не разбираха защо ще я водят с тях, но Текс Армадильо не им даде обяснения.

Бяха откраднали от двореца една камионетка, която сега стоеше на улицата до конете на бандитите. Текс Армадильо се постара да не срещне погледа на Джудит Кински, която изглеждаше доста спокойна за дадените обстоятелства, и направи знак на хората си да я качат на автомобила заедно с краля и статуята и да ги покрият с платнище. Тъй като никой друг не умееше да шофира, той самият се настани зад волана, а до него седнаха главатарят и един от сините разбойници. Когато камионетката се понесе по тесния път между хълмовете, останалите се разпръснаха. Щяха да се срещнат по-късно на определено място в Гората на тигрите, според инструкциите на Специалиста, а оттам да поемат към Чънтан дзун.

Както беше предвидено автомобилът трябваше да спре на излизане от Тункхала, където генерал Мияр Кунлун бе поставил патрул да наблюдава пътя. Да извадят тримата пазачи от строя и да облекат униформите им беше като детска игра за Текс Армадильо и бандитите. Камионетката носеше емблемите на кралския двор, така че успяха да преминат безпрепятствено останалите постове и да стигнат до Гората на тигрите.

В миналото безкрайният лес бил ловно поле за владетелите, но от няколко века никой вече не се занимаваше с този жесток спорт. Обширната местност се бе превърнала в природен резерват, където изобилстваха най-редките растителни и животински видове в Забраненото кралство. Пролетно време тигриците идваха тук, за да родят рожбите си. Неповторимият климат на страната, който според сезоните варираше между умерената тропическа влага и зимния високопланински мраз, даваше, живот на невероятна флора и фауна, истински рай за еколозите. Красотата на това място с хилядолетните му дървета и бистри потоци, с орхидеите, рододендроните и пъстроцветните птици, не направиха никакво впечатление на Текс Армадильо и злосторниците — за тях беше важно само от едно: да не привлекат вниманието на тигрите и да се махнат час по-скоро оттам.

Американецът развърза Джудит Кински.

— Какво правите! — извика заплашително главатарят на разбойниците.

— Не може да избяга, къде ще иде? — отвърна Текс вместо обяснение.

Без да продума, жената разтърка китките и глезените си, където въжетата бяха оставили червени следи. Очите й изучаваха околността, следваха всяко движение на похитителите и неизменно се връщаха върху Текс Армадильо, който все така се стремеше да гледа встрани, сякаш се боеше да срещне погледа й. Без да поиска разрешение, Джудит се приближи до краля и много внимателно, за да не му причини болка, полека-лека отстрани лепенката, запечатала устните му. Наведе се над него и сложи ухо на гърдите му.

— Ефектът от инжекцията скоро ще премине — обади се Армадильо.

— Не му слагайте друга, сърцето му може да не издържи — каза тя с тон, който не приличаше на молба, а по-скоро на заповед, вперила кафявите си зеници в Текс Армадильо.

— Няма да е нужно. Освен това ще се наложи да язди, така че е по-добре да се свести — допълни той и й обърна гръб.

Когато първите лъчи на слънцето пронизаха мрака, светлината нахлу златиста, като гъст мед, и пробуди шумния хор от маймуни и птици. Нощната роса се изпаряваше от земята и забулваше пейзажа с жълтеникава омара, в която чезнеха върхарите на гигантските дървета. Двойка мечки панда се люлееше на клоните над главите им. Когато най-сетне бандата на Скорпиона се събра, вече се развиделяваше. Армадильо едва изчака да просветне достатъчно и започна да снима статуята с фотоапарат „Полароид“, после нареди да я увият в платнището от камионетката и да я овържат с въжета.

Налагаше се да изоставят автомобила и да продължат на кон нагоре по почти непроходима планинска пътека, неизползвана от никого, откакто земетресението бе променило местната топография и Чънтан дзун, както и други манастири в околността, запустял. Сините воини прекарваха живота си на кон и бяха свикнали с всякакви терени, така че вероятно бяха единствените, които можеха да стигнат до там. Те познаваха добре планината и знаеха, че след като получат обещаните пари и оръжие, ще успеят да се доберат до северна Индия за три-четири дни. Текс Армадильо от своя страна разчиташе на хеликоптера, който трябваше да го вземе от манастира заедно с плячката.

Кралят бе дошъл на себе си, но ефектът от опиата още не бе преминал: той се чувстваше объркан и замаян и не помнеше какво се е случило. Джудит Кински му помогна да седне и му обясни, че са били отвлечени и че бандитите са откраднали Златния дракон. Тя извади малка манерка от чантата си, която като по чудо не се бе загубила по време на премеждието, и го накара да изпие глътка уиски. Напитката го оживи и монархът успя да се изправи.

— Какво означава всичко това! — избухна той властно, както никога и на никого не бе говорил.

Като видя, че настаняват статуята върху метална платформа с колела, в която се канеха да впрегнат няколко коня, кралят осъзна размера на нещастието.

— Това е светотатство. Златният дракон е символът на нашата страна. Древно проклятие грози всеки, който оскверни статуята — предупреди ги той.

Главатарят на разбойниците вдигна ръка да го зашлеви, но американецът го блъсна настрана.

— Млъкнете и се подчинявайте, ако не искате още неприятности — заповяда той на монарха.

— Пуснете госпожица Кински, тя е чужденка, няма нищо общо с тази работа — отвърна твърдо владетелят.

— Нали ме чухте? Млъкнете или тя ще заплати последствията, ясно ли е? — предупреди го Армадильо.

Джудит Кински хвана кралят под ръка и го помоли шепнешком да не се противи — за момента нищо не можеше да направи, по-добре беше да се изчака сгоден случай за действие.

— Хайде, да не губим повече време — нареди главатарят на бандитите.

— Кралят още не е в състояние да язди — каза Джудит Кински, като го гледаше как се олюлява като пиян.

— Ще язди с един от моите хора, докато се съвземе — реши американецът.

Текс Армадильо закара камионетката до един валог в който тя почти се скри, покриха я с клони и малко след това поеха в индийска нишка нагоре. Денят беше ясен, но върховете на Хималаите се губеха сред гъсти облаци. Непрекъснато се изкачваха, прекосиха област с почти тропическа гора от банани, рододендрони, магнолии, хибискус и много други растения. На определена височина пейзажът рязко се променяше, гората изчезваше и започваха шеметните планински оврази, пресичани тук-там от сипеи или водни струи, които покриваха терена с хлъзгава кал. Изкачването криеше опасности, но американецът разчиташе на опита на сините мъже и на изключителната сила на бойните им коне. Навлезеха ли веднъж в планината, нямаше как да бъдат настигнати, защото никой не знаеше къде се намират, а имаха и голяма преднина.

 

 

Текс Армадильо не подозираше, че докато той ръководеше кражбата на статуята в двореца, пещерата на разбойниците беше опустошена, а обитателите й — завързани един за друг по двама и оставени без храна и вода, примрели от страх, че всеки миг могат да послужат за вечеря на някой тигър. Пленниците извадиха късмет, защото преди да дойдат зверовете, твърде многобройни по тия места, се появи отряд от кралската войска. Пема бе посочила къде лагерува Сектата на Скорпиона.

Девойката бе успяла да стигне заедно с другарките си до един селски път, където някакъв селянин, тръгнал с конската си каручка със зеленчуци за пазара, най-сетне ги бе открил в пълно изтощение. Отначало той ги бе взел за монахини, заради остриганите глави, ала му направи впечатление, че всичките, освен една, бяха облечени като за празник. Човекът нямаше достъп до вестници, нито до телевизията, но, както всички жители на кралството, бе чул по радиото за отвличането на шестте момичета. Тъй като не бе виждал снимките им, не можеше да ги познае, но един поглед му стигаше, за да разбере, че тези деца са изпаднали в беда. Пема застана по средата на пътя с разперени ръце, застави го да спре и с няколко думи му обясни положението.

— Кралят е в опасност, трябва незабавно да повикам помощ — каза тя.

Селянинът обърна каруцата и ги откара в галоп до родната си махала. Там намериха телефон и докато Пема се опитваше да се свърже с властите, жените от селото се грижеха за другарките й. Веднъж озовали се на сигурно място, девойките, проявили такава голяма храброст през последните ужасни дни, рухнаха и избухнаха в сълзи и молби да бъдат върнати час по-скоро при семействата им. Пема обаче мислеше за Дил Бахадур и за краля.

Генерал Мияр Кунлун грабна телефона още щом го уведомиха за случилото се и разговаря лично с Пема. Тя повтори всичко, каквото знаеше, но се въздържа да спомене за Златния дракон първо, защото не беше сигурна, че разбойниците са го откраднали, и второ, защото инстинктивно си даваше сметка, че ако това е станало, не е нужно да се съобщава на народа. Статуята въплъщаваше душата на нацията. Не беше редно да разпространява вест, която можеше да се окаже невярна, реши момичето.

Мияр Кунлун разпореди на най-близките постови да приберат девойките от селото и да ги доведат в столицата. Той самият отиде до средата на пътя, за да ги посрещне, заедно Уанджи и Кейт Колд. Като видя баща си, Пема скочи от джипа, в който пътуваха, и изтича да го прегърне. Горкият човек хлипаше като малко дете.

— Какво са ти направили? — питаше водачът, оглеждайки дъщеря си от всички страни.

— Нищо, татко, не са ми направили нищо, кълна се, сега най-важното е да спасим краля, грози го смъртна опасност.

— Това е работа на войската, а не твоя. Ти се връщаш с мене вкъщи!

— Не мога, татко. Моят дълг е да отида в Чънтан дзун!

— Защо?

— Защото обещах на Дил Бахадур — отвърна тя и цялата пламна.

Мияр Кунлун прониза девойката с лисичия си поглед и изглежда предположи нещо по зачервените й страни и разтрепераните устни, защото се поклони дълбок на преводача, съединил ръце пред лицето си.

— Може би почитаемият Уанджи ще позволи на смелата си дъщеря да придружи моя скромна милост. Мисля, че войниците ми ще се грижат добре за нея — помоли той.

Екскурзоводът разбра, че въпреки поклона и любезния тон, генералът нямаше да приеме отказ. Налагаше се да разреши на Пема да замине и да се моли на небето да се върне жива и здрава.

Добрата вест, че девойките са се измъкнали от ръцете на похитителите разтърси страната. В Забраненото кралство новините се разпространяваха от уста на уста с такава скорост, че когато четири от момичетата се появиха по телевизията да разкажат за премеждията си, покрили главите си с копринени шалове, вече всички бяха научили. Хората излязоха на улицата да празнуват и се завтекоха към храмовете с благодарствени дарове. Молитвените колела и знамена въздигаха до небесата неудържимата радост на народа.

Само Кейт Колд нямаше какво да празнува, напротив беше на ръба на нервната криза, защото Надя и Александър все още не се бяха появили. Сега тя препускаше към Чънтан дзун заедно с Пема и Мияр Кунлун, начело на отряд войници, по криволичеща към върховете пътека. Пема бе разказала и на двамата какво бе чула от устата на разбойниците за Златния дракон. Генералът потвърди подозренията й.

— Един от пазачите при Последната порта е останал жив и видял как отнасят нашия обичан крал и Дракона. Това следва да остане в тайна, Пема. Добре направи, че не го спомена по телефона. Статуята струва цяло състояние, но не мога да си обясня защо са похитили и краля… — каза той.

— Учителят Тенсинг, неговият ученик и двамата чуждестранни младежи се отправиха към светата обител. Те имат голяма преднина. Навярно ще ни изпреварят — уведоми го Пема.

— Мисля, че не е било много разумно, Пема. Ако нещо се случи с принц Дил Бахадур, кой ще заеме трона…? — въздъхна генералът.

— Принцът ли? Какъв принц? — прекъсна го девойката.

— Дил Бахадур е принцът-престолонаследник, ти не знаеше ли, момиче?

— Никой не ми е казал. Във всеки случай на принца нищо няма да му се случи — увери го тя, но веднага си даде сметка, че не е възпитано да се говори така, и се поправи: — Искам да кажа, че навярно кармата на почитаемия принц е да спаси нашия обичан владетел и да остане невредим…

— Може би… — съгласи се генералът загрижен.

— Защо не изпратите самолети в манастира? — изсумтя Кейт: тази война, която се водеше от гърба на коня, сякаш са се върнали с няколко века назад, я изкарваше от търпение.

— Няма къде да се приземят. Един хеликоптер вероятно би могъл и да успее, но се изисква много опитен пилот, защото ще трябва да навлезе във фуния със силни въздушни течения — отговори генералът.

— Почитаемият генерал ще се съгласи с мен може би, че не е излишно да се опита… — примоли се Пема блеснали от сълзи очи.

— Има само един пилот, способен да го стори. Той е от Непал и е герой — същият, който преди няколко години се изкачи с хеликоптер на Еверест, за да спаси неколцина алпинисти.

— Спомням си случая, човекът е много известен, интервюирахме го за „Интернешънъл джеографик“ оживи се Кейт.

— Може би ще успеем да се свържем с него и да го доведем в следващите часове — каза генералът.

Мияр Кунлун не подозираше, че доста преди това същият пилот е бил нает от Специалиста и точно в този ден летеше от Непал към върховете на Забраненото кралство.

 

 

Колоната, съставена от Тенсинг, Дил Бахадур, Александър, Надя с Бороба на рамото и десетимата бойци йети се приближи към склона, на който стърчаха древните руини на Чънтан дзун. Йетите ръмжаха от възбуда, блъскаха се и приятелски се хапеха един друг, предвкусвайки удоволствието от близката битка. От дълги години чакаха случай като този, за да се позабавляват по-сериозно. Тенсинг трябваше да спира час по час, за да ги успокоява.

— Учителю, мисля, че най-сетне си спомних къде съм чувал преди езика на Йетите: в четирите манастира, където ми показаха шифъра на Златния дракон — прошепна Дил Бахадур на Тенсинг.

— Моят ученик навярно не е забравил какво му казах, когато отидохме в Долината на Снежния човек. Че за посещението ни там има важна причина — отвърна ламата със същия тон.

— Било е свързано с езика на йетите?

— Може би… — усмихна се Тенсинг.

Гледката беше главозамайваща. Бяха заобиколени от невероятна красота: снежни върхове, високи зъбери, водопади, шеметни пропасти и ледени проходи по склоновете. Това зрелище накара Александър Колд да осъзнае защо жителите на Забраненото кралство вярваха, че най-високият връх в страната им, на седем хиляди метра над морското равнище, е обитаван от богове. Младият американец почувства, че се изпълва отвътре със светлина и кристален въздух, че нещо в съзнанието му се разтваря, променя се с всяка измината минута, съзрява и расте. Помисли си колко ще тъгува за тази страна, когато се върне в зле наречената цивилизация.

Тенсинг прекъсна размишленията на Алекс, за да му обясни, че укрепените манастири дзун, които съществували само в Бутан и в Кралството на Златния дракон, били съчетание между монашеска обител и военна казарма. Издигали ги за защита на околните поселища на места, където се сливали реки, или в долините. Строели ги без чертежи и гвоздеи, винаги по един и същи модел. Кралският дворец в Тункхала бил първоначално един от тези дзун, докато нуждите на управата не наложили разширението и осъвременяването му, при което го превърнали в лабиринт от хиляда помещения.

Чънтан дзун беше изключение. Склонът, върху който бе кацнал, беше толкова стръмен, че човек трудно можеше да си представи как са били донесени материалите за построяването на сградата, устояла в продължение на векове на зимни виелици и лавини, преди да бъде срината от земетресението. Имало тясна стъпаловидна пътека, изсечена в скалите, но тя рядко се използвала, защото монасите почти не поддържали връзка с външния свят. Пътят на практика прекосяваше планината и бе снабден с крехки дървени и въжени мостчета, увиснали над пропастите. Сега те бяха в плачевно състояние с полуизгнили греди и изпокъсани въжета, тъй като никой не бе минавал оттук след природното бедствие, но Тенсинг и неговата дружина не се спряха да обмислят опасностите, защото нямаха избор. Освен това йетите вървяха съвсем уверено — явно се бяха отбивали насам при кратките си набези извън долината в търсене на храна. Когато видяха човешките останки на дъното на една пропаст, всички разбраха, че Текс Армадильо и съучастниците му са ги изпреварили.

— Мостът не е издържал и този човек е паднал — посочи го Александър.

— Има следи от кон. Навярно тук са слезли, освободили са животните и са продължили пеш, носейки статуята — отбеляза Дил Бахадур.

— Чудя се как са стигнали дотук конете. Трябва да са като кози — каза Александър.

— Може би са тибетски бойни коне: те са издръжливи и чевръсти, обучени са да се катерят, поради което са: особено ценни. Стопаните им вероятно са имали основателна причина, за да ги изоставят — предположи Дол Бахадур.

— Хайде да минаваме — прекъсна ги Надя.

— Щом бандитите са успели, влачейки тежкия Златен дракон, ще успеем и ние — съгласи се Дил Бахадур.

— Това може да е отслабило още повече моста. Не би било зле да го изпробваме, преди да стъпим на него — реши Тенсинг.

Пропастта не беше много широка, но не беше и достатъчно тясна, за да използват тоягите-бастуни на Тенсинг и принца. Надя предложи да завържат Бороба с едно въже и да я пуснат да опита моста, но маймунката беше твърде лека и нямаше гаранция, че ако тя мине, и останалите ще го преодолеят. Дил Бахадур огледа терена и видя, че за щастие от другата страна стърчеше дебел корен. Александър завърза за края на въжето си една стрела, принцът я изстреля с обичайната си точност и я заби здраво в корена. Александър омота другото въже около кръста си и, подкрепян от Тенсинг, бавно пристъпи по моста, опипвайки внимателно всяка дъска, преди да се отпусне с цялата си тежест.

Ако мостът поддадеше, първото въже щеше да го задържи, макар и за кратко. Не знаеха дали стрелата ще устои, но в такъв случай второто въже щеше да предотврати падането му в бездната. Тогава най-важното щеше да бъде да не се сплеска като насекомо в страничните отвесни скатове. Момчето се надяваше, че опитът на катерач ще му помогне.

Стъпка по стъпка Александър напредваше. Беше стигнал до средата на моста, когато две греди се счупиха и той се подхлъзна. Викът на Надя прокънтя между скалите и ехото го върна. В продължение на няколко безкрайни минути никой не помръдна, докато мостът престана да се люлее и момчето успя да възстанови равновесието си. Много бавно, Александър извади увисналия си между изгнилите греди крак, после се отдръпна назад, придържан от първото въже, докато накрая успя да се изправи. Тъкмо преценяваше дали да продължи или да се върне, когато доловиха особен звук, сякаш земята тътнеше. Първата им мисъл беше за земен трус — често срещано явление по тези места, — но в същия момент забелязаха, че от върха на планината се търкалят камъни и сняг. Викът на Надя бе предизвикал лавина.

Приятелите и Йетите гледаха безпомощно как смъртоносната каменна река се изсипва върху Александър и крехкия мост. Не можеха да предприемат нищо: нито да отстъпят, нито да продължат.

Тенсинг и Дил Бахадур автоматично се съсредоточиха, за да изпратят енергия на момчето. При други обстоятелства монахът щеше да се опита да докаже, че е наистина тулку — превъплъщение на велик лама — и да повлияе на природните стихии. В мигове на върховна необходимост някои тулку бяха способни да възпират вятъра, да отклоняват бури, да предотвратяват наводнения в дъждовни периоди и да осуетяват поледици, но на Тенсинг никога не му се бе налагало да го прави. Подобно нещо не можеше да се практикува, като астралните пътувания. В настоящия случай беше късно да опитва да промени посоката на лавината и да спаси младия американец. Тенсинг напрегна цялата си мисловна мощ, за да му предаде огромната сила на тялото си.

Александър чу тътена на лавината от камъни и видя снежния облак, който се надигна и го заслепи. Разбра, че умира и вълната от адреналин, го разтърси като електричество, изтри всяка мисъл от съзнанието му и го изостави на волята на инстинктите. Той усети прилив на нечовешка енергия и в една хилядна част от секундата тялото му доби образа на черния амазонски ягуар. Със страховит рев и великолепен скок животното се озова на отсрещния бряг на урвата и се приземи на четирите си котешки лапи, докато зад гърба му канарите продължаваха да падат с трясък.

Снежният прах и пръстта, вдигнати от лавината, попречиха на дружината да разбере, че Алекс се бе спасил като по чудо. Никой, освен Надя, не видя момчето, преди свлачището да се слегне. В мига на смъртта, когато помисли, че Александър е загубен, тя реагира по същия начин, усети същия прилив на мощна енергия, същото фантастично преобразяване. Бороба остана захвърлена на земята, докато Надя се издигаше, превърнала се в бяла орлица. И от висотата на изящния си полет тя съзря черния ягуар, вкопчил нокти в твърдата скала.

Щом премина непосредствената опасност, Александър прие обичайния си образ. Единствената следа от невероятното преживяване бяха окървавените му пръсти и изражението на лицето му — свирепо озъбени и напрегнати устни. Долови и полепналата по кожата му силна миризма на ягуара, миризма на кръвожаден звяр.

Лавината отнесе част от тесния път и разруши повечето дървени греди на моста, но старите въжета, както и тези на Александър, останаха невредими. Младежът ги закрепи здраво на единия бряг, а Тенсинг — на другия, и така всички успяха да преминат на отсрещната страна. Ловките като примати йети бяха свикнали с подобни терени и се справиха без никакви затруднения, увиснали на едното въже. Дил Бахадур помисли, че след като преди си бе служил с прът, сега можеше да прибегне до хлабавото въже, както умело го бе направил неговият учител. Този път не стана нужда Тенсинг да пренася Надя, а само Бороба, защото бялата орлица продължаваше да кръжи над главите им. Александър го запита защо Надя не бе успяла да се превърне в своето животно-тотем, когато си бе счупила рамото и е трябвало да изпрати мислена проекция за помощ. Ламата му обясни, че болката и изтощението я бяха задържали в собствения й физически образ.

Именно птицата им извести, че на няколко метра по-нататък, след една извивка на планината, се издигаше Чънтан дзун. Завързаните отпред коне издаваха присъствието на престъпниците, но не се виждаше никаква стража: явно не очакваха гости.

Тенсинг прие телепатичното послание на орлицата и събра хората си, за да обмислят най-добрия начин за действие. Йетите не разбираха нищо от стратегия, за тях битката означаваше да се изправят пред врага, размахвайки боздугани и крещейки като демони, което също можеше да се окаже ефикасно, ако не ги посрещнеха със залп от куршуми. Най-напред следваше да проверят точно колко мъже има в манастира и как бяха разставени, с какви оръжия разполагаха, къде държаха краля и Златния дракон.

Изведнъж Надя се присъедини към тях най-естествено, сякаш никога не бе летяла като птица. Никой не каза нищо.

— Ако моят почитаем учител разреши, аз ще от пръв — пожела Дил Бахадур.

— Това едва ли е най-доброто. Ти си бъдещият крал. Ако нещо се случи на баща ти, народът разчита на теб — отвърна ламата.

— Ако почитаемият учител разреши, аз мога да бъда първи — каза Александър.

— Ако почитаемият учител разреши, мисля, че е най-добре аз да тръгна първа, защото умея да ставам невидима — намеси се Надя.

— Дума да не става! — извика Александър.

— Защо? Нямаш ли ми доверие, Ягуар?

— Много е опасно.

— Колкото е опасно за мен, толкова и за теб.

— Може би момичето орлица има право. Всеки предлага онова, на което е способен. В този случай е много подходящо да бъдеш невидим. Ти, Александър, имаш сърце на черен ягуар и ще се наложи да се биеш рамо до рамо с Дил Бахадур. Йетите ще дойдат с мен. Боя се, че съм единственият тук, който умее да се разбира с тях и да ги озаптява. Щом усетят, че враговете са наблизо, те ще обезумеят — продължи Тенсинг.

— Ето тук щеше да ни помогне модерната технология! Едно уоки-токи щеше да ни бъде от огромна полза. Как ще се свържем с Орлица, за да разберем, че можем да тръгваме? — запита Александър.

— Навярно по същия начин, по който се свързваме сега… — отвърна Тенсинг и Алекс се разсмя, защото осъзна, че от доста време разменяха мисли, без да произнесат нито дума.

— Гледай да не се поддаваш на страха, Надя, това смущава мислите. Действай без колебание, това улеснява възприятията. Съсредоточи се в един-единствен образ — посъветва я принцът.

— Не се притеснявай, телепатията е като да говориш със сърцето — успокои го тя.

— Може би единственото ни предимство е изненадата — отбеляза ламата.

— Ако почитаемият учител ми позволи, бих му направил следното предложение: когато се обръщате към йетите, може би няма да е зле да им говорите по-направо — пошегува се Александър, подражавайки на учтивия начин за разговор в Забраненото кралство.

— Мисля, че младият чужденец би трябвало да има малко повече доверие в моя учител — намеси се Дил Бахадур, докато опитваше доколко е натегнат лъка му и броеше стрелите си.

— Наслука — сбогува се Надя и леко докосна с устни бузата на Александър.

Освободи се от Бороба, която увисна на врата на Александър и го хвана здраво за ушите, както правеше, когато стопанката й отсъстваше.

В този миг някакъв звук, подобен на този от лавината преди малко, ги закова по местата им. Само йетите разбраха тутакси, че става дума за нещо различно, нещо ужасяващо, каквото никога досега не бяха чували. Те се проснаха на земята разтреперани, закриха глави с ръце, забравили за боздуганите си, и свирепите зверове се превърнаха в скимтящи от страх животинки.

— Това май е хеликоптер — каза Александър и се размаха да се прикрият зад камъните и планинските сенки, за да не бъдат забелязани отгоре.

— Какво е това? — попита принцът.

— Нещо подобно на самолет. А самолетът е нещо като хвърчило с мотор — отговори американецът изумен, че в XXI век все още има хора, които живеят като през Средновековието.

— Знам какво е самолет, виждам ги всяка седмица да минават по посока на Тункхала — каза Дил Бахадур, без да се засяга от тона на новия си приятел.

От другата страна на сградата в небето се появи метална машина. Тенсинг се опита да успокои йетите, но в мозъците на тези същества не се побираше мисълта за летящ уред.

— Това е птица, която изпълнява заповеди. Не бива да се боим от нея, ние сме по-свирепи — каза им накрая ламата, преценявайки, че това вече ще могат да го разберат.

— Следователно има място за кацане. Сега разбирам защо са си направили труда да дойдат чак дотук и как смятат да се измъкнат от страната заедно със статуята — заключи Александър.

— Да ги нападнем, преди да са избягали, ако само почитаем учител смята за подходящо — предложи принцът.

Тенсинг направи знак, че трябва да изчакат. Измина на близо час, докато машината кацне. От мястото, където се намираха, нямаха възможност да следят маневрата, но предположиха, че е много сложна, след като самолетът правеше опит след опит да се приземи, после отново се издигаше, кръжеше и се спускаше, докато най-сетне тътенът на мотора заглъхна. Изконната тишина сред тези върхове бе нарушена от човешки говор наблизо и те предположиха, че това сигурно са разбойниците. Когато и гласовете стихнаха, Тенсинг реши, че е вре да се приближат.

Надя се съсредоточи, за да стане прозрачна във въздуха, и се отправи към манастира. Александър трепереше целият заради нея, а сърцето му биеше толкова силно, че той се уплаши да не би враговете му на три метра по-нататък да го чуят.