Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,9 (× 7 гласа)
Сканиране, разпознаване и корекция
harbinger (2010)

Издание:

Петър Бобев. Опалите на Нефертити

Библиотека „Приключения и научна фантастика“ № 116

Издателство „Народна младеж“, София, 1971

Библиотечно оформление: Борис Ангелушев

Редактор: Васил Райков

Художник: Ани Бобева

Художествен редактор: Тончо Тончев

Технически редактор: Гергина Григорова

Коректор: Райна Иванова


Джовани Гато, наричан заради несъразмерно дългите си крака и малката си глава Джо Кенгуруто, се връщаше от далечен път. Изпълнил както трябва задачата си, той очакваше да получи заслужено уговореното, ала и сега душата му все си оставаше незадоволена. Та заради това ли, заради трохите от печалбите на късметлиите ли трябваше да зареже родината си, небето, морето и зеленината на Неапол, за да се завре тук, в тая забравена от бога страна, в жаравата на най-безнадеждните пустини в света, в самото „мъртво сърце на Австралия“?

Подмамиха го слуховете за лесно забогатяване. Нали всички все това разправяха? Австралия! Неначената съкровищница. Най-много злато в целия свят. И диаманти. И уран. И какво ли не. Някой си купил овнешка глава. Гледа — зъбите облепени със злато като с коронки. Изтичал, научил откъде са доставени овните, отишъл на пасището. И що да види? Трева върху златоносен пясък! За един ден — милионер! Друг пък видял сина си да играе с някакво камъче. А то диамант! Трети…

Каменистата пустиня неусетно преля в сива, обгорена от слънцето степ, по която ту тук, ту там прозираше ръждивочервена пръст. Причудливо извитите стъбла и клони на евкалиптите се белееха като кости. А вдигнатите високо-високо корони почти не даваха сянка. Из въздуха се носеше евкалиптовият дъх, както казваха — националната миризма на Австралия, държавата континент. Джовани го бе усетил още щом слезе от самолета в Дарвин. И досега не можеше да свикне с него, да замени с него любимия дъх на Неапол — на море, на водорасли и портокалови цветове. Кората на старите дървета се лющеше и висеше в широки дрипави повесла като сплъстените бради на побелелите аборигени, а отдолу свежата кора грееше в розови оттенъци, сякаш жива плът.

Подплашено от неговото идване, стадо кенгуру хукна през степта с огромни скокове като някакви чудовищни бълхи, последвани от десетина лутащи се насам-натам щрауси ему.

А това, виж, беше нещо ново. На запад увяхващата савана беше избеляла съвсем, сякаш посипана с вар, като тукашните езера, когато пресъхнат и по дъната им се натрупа сол и гипс.

Джовани беше минавал и по-рано оттук, та да скъси пътя. Ала никога не бе виждал такава белина. При все това не се учуди много. В тая страна, ако вземеш да се чудиш на всичко, няма да ти остане време, за друго. Какво от това, че и тревата е побеляла?

Ако държеше да съкрати поне седем-осем мили път, той трябваше да прекоси полегатия склон на планината. А и тя някак особена, австралийска планина, от тия, дето им викат планини острови, издигащи се самотно сред равнината. Каменна грамада, оттук подобна на огромна крепост. Направо, през урви и сипеи, само по посока Джовани тръгна нагоре. Постепенно с височината започна да се сгъстява и гората. Сред евкалиптите взеха да се мяркат акации, магнолии, бутилкови дървета. Тревата се освежи от живителната влага на потока, който се спускаше шумно по стръмния склон, за да изчезне след няколко блестящи извивки през степта, да се стопи в червените пясъци на изток.

Задъхан от умора и жажда, пътникът натопи лице във водата, напи се обилно и полегна на сянка под близката акация. Отпусна се спокойно. Тази забравена от бога страна е забравена и от дявола. Няма хищници. Само дивото куче динго. Но то не закача човека. И змии. Те също не хапят, ако не ги настъпиш.

Джовани спа два-три часа. Когато се събуди, слънцето вече се бе наклонило на запад, към червените зъбери. Сега те изглеждаха по-високи, наподобили още повече замък — величествен замък, прояден от старост, полусринат от вражи набези и удари на катапулти, с нащърбени зидове и грозно зинали бойници. Безброй страхотии шушукат аборигените за тая планина — владение на Змията Дъга. За гигантски кенгура и зайци като слонове, за хора с животински муцуни, за птици с човешки глави. Който отиде там, не се връща. Изчезва. Ни вест, ни помен.

Едва сега той забеляза, че бе попаднал сред бяла поляна, като навалял сняг. Не съвсем бели, някак мръснобелезникави бяха храстите и тревите, някои още живи, но вече белязани от смъртта, с форма на листа, със същите петури и жилки, но като изкуствени, сякаш изтеглени с майсторска ръка от стеарин. Други, вече мъртви, сгърчени като смачкани хартийки, продължаваха да висят по вейките. Единствени старите клони и стъблата бяха запазили тъмния си цвят и той в своята естественост подчертаваше още по-подтискащо мъртвешката белота на листата. Тя сякаш пълзеше надолу и бавно заливаше като пяната на прибоя зелената степ. Тъй есенните багри се свличат като златни лавини откъм планината. Но там, в родината. Не тук. Тук няма есен. Дървета и храсти са вечнозелени. Само тревите изсъхват през сухия сезон.

Случайно, докато пълнеше манерката си с вода, Джовани видя сватбената беседка на колибарката. Толкова изкусно я изгражда тая сръчна птица от сплетени вейки, шума и пъстри пера, че първите заселници са я смятали дело на туземците. Пред беседката е дансингът. Там мъжкият танцува прелъстителните си танци, след като го е украсил с всичко, което е привлякло погледа му. Танцува и една по една показва на любимата си събраните, лъскави дрънкулки, за да й изтъкне любовта и богатството си.

Пътникът погледна разсеяно птичето съкровище: черупки, бръмбари, змийска кожа, стъклено топче. А това? Той вдигна от земята едно камъче. Облиза го с език. Завъртя го пред очите си.

Черен опал! А черните опали са най-скъпите в света!

От мръсножълтата пясъчна корица се подаваше тъмна лъскава плоскост. Тя искреше в безброй разноцветни блясъци, които преливаха един в друг като в някаква бездънна дълбочина. Дъхът му спря. След като се шлифоваше, щеше да струва хиляди фунта.

Хиляди фунта! И тогава — сбогом, сиромашийо!

Обезумял от радост, Джовани заподскача, завъртя се в някакъв неизвестен танц и тъй наистина сякаш оправда прякора си, заприлича на скачащо кенгуру, само че без опашка, намъкнато в кожени панталони и шарена риза, с широкопола ковбойка над очите.

Значи не само оня с овнешките глави, не само детето, което си играело с елмази! Значи и той като тях, и той — както в приказките! В главата му нямаше място за друга мисъл, само тая: Черни опали! Хиляди фунта! Милиони лирети! Ролс ройс! Вила в Соренто! Чекова сметка в Милано!

Капнал от умора, щастливецът се просна на земята, ала все не спираше да целува скъпоценната си находка.

Изведнъж той се сети. Щом е намерил един, трябва да има и други, много опали, цяла жила. Те не се срещат единично. Къде беше жилата, от която го е извадила колибарката? Навярно нейде наблизо — около него, под самия него… Джовани тръгна, привел глава, невиждащ, нечуващ нищо друго, като душеща хрътка. Поемаше напред, свиваше наляво, надясно, връщаше се назад. Понякога, през минута-две, коленичеше и започваше да рови с ножа. Липсваше му лопата. Ако нямаше и нож, щеше да дълбае земята с нокти само и само да открие другите опали, да напипа жилата — извора на бъдещото си богатство.

Напразно! Като омагьосан той се премести по-нагоре. И тук нищо! Опалите не се раждат в твърда скала. Вадят ги от пръстта. Къде наблизо има жълта пръст? В оврага ли?

Дъното на дълбоката просека в червената глина беше жълто, древен нанос от пясък и чакъл. Джовани се свлече, без да усеща болка от ударите на щръкналите камъни. Зачовърка спечената земя с треперещи ръце. Такава е тя, и в Лайтнинг Ридж, хей там на тридесетина мили от Алис Спрингс, в находището, където се добиват най-скъпите черни опали в света — със същия цвят, със същия примес на чакъл. Само че там трябва да копаеш цял месец, докато достигнеш жилата, а тук — Санта Мария, дали ще го осениш с милостта си — на самата повърхност!

Той изчопляше с ножа всяко съмнително камъче, облизваше го тъй, че накрай в устата му се набра повече кал, отколкото по обувките му. А когато видеше, че не е това, което търси, го удряше между два камъка за последна проверка. По същия начин и търсачите на диаманти опитват с удар на чук всяка своя находка.

Слънцето вече се бе гмурнало зад грозно причернелия силует на планината, когато изрови втория опал.

Успех! Успех!

Щастливецът подскачаше, изкачваше се по оврага, хлъзваше се по гръб до долу, търкаляше се по земята. И виеше от радост.

Когато се поуспокои, мракът вече бе затиснал света. А той продължаваше да стърже, да рови, да опитва попадналите му камъчета. Продължаваше да ги ближе като полудял. Най-сетне отпусна ръце, проумял безсмислието си. Изкатери се на поляната. Ясно, днес повече не може. Добре, ще остане за утре. Ще копае дни, седмици. Ще натрупа цяла камара. Ще изчовърка толкова опали, колкото може да носи. Чак тогава ще се махне…

Избра си място за нощувка. Повече пипнешком намери сухи съчки и стъкна огъня. Денем горещината тук достига четиридесет и пет градуса, през нощта водата замръзва. Пламъкът за бумтя весело. Сгря изпотеното му тяло, което студът бе вкочанил. Едва сега Джо се сети, че нямаше нищо за ядене. Улисан в приказната си сполука, бе забравил да удари някакъв дивеч. Но махна с ръка. Че какво от това? Ще си легне гладен. Когато забогатееше, щеше да си навакса — с такова ядене, каквото никой не е и бълнувал.

Сънят вече го оборваше, когато дочу слабия шум от далечно свличане на сипей. Неволно потрепера. Даде си сметка къде се намира. Припомни си легендите за чудовищата от околността — за хората с животински муцуни. Спомни си, че никой, който се изкачи в планината, не се завръща. Затова вдигна спусъка на пушката. После нареди един до друг няколко обли камъка, зави ги с одеялото, положи шапката си на мястото, където трябваше да бъде главата му, и се измъкна пълзешком в най-тъмната сянка. Задебна. Бе видял тая бойна хитрост на кино. А сърцето му се блъскаше в гърдите, бумтеше, сякаш гърмеше в ушите му. И от неговия тътен не можеше да чуе нищо в мрака, който го обгръщаше. Само гледаше към догарящото огнище и проснатото до него подобие на спящ човек.

Мразът беше проникнал до костите му. Зъбите му тракаха до счупване. А отсреща — нищо. Пълен покой. Дали напразно се бе лишил от съня си, дали напразно бе студувал? Или не. Не съвсем нищо. Пет-шест змии, подмамени от топлината, пропълзяха към огъня, издигнаха глави, замърдаха езичета. Той вече бе свикнал с тия противни гадини. И как да не свикне? Че има ли някъде повече отровни змии от Австралия? Огнените сияния на гаснещата жарава го мамеха непреодолимо да се върне при нея, да се сгуши, да обърне гръб към живителния й топлик.

Вече беше готов да потегли нататък, когато като изневиделица пет-шест копия се посипаха върху одеялото му. Половин дузина голи аборигени се нахвърлиха, отгоре, после, разбрали измамата му, зареваха диво.

Обезумял от уплаха, забравил, че има в ръка огнестрелно оръжие, Джовани хукна презглава надолу в тъмнината. Бяга цяла нощ. Чак на разсъмване, когато зората изгони черните призраци на страха, той опря. Обърна се. Никой не го преследваше. Беше оставил там одеялото, водата, шапката си. Добре поне, че пушката беше у него. И опалите. Но не. Единият се бе изтърсил нейде по пътя. Останал бе само тоя, изкопан в оврага. Изгубил беше богатството си, възможността за бързо забогатяване. По-добре да беше загубил живота си!

Джо се усмихна. Всъщност загубата не беше тъй непоправима. Нали само той знаеше мястото. Никой друг. Щеше да се върне пак. Вече нямаше да го уплаши шайка голи диваци. Но чудно! От години наред не беше чувал да са нападали бял човек. Какво ги бе прихванало тия?

Още два дни се мъкна през саваната Джо Кенгуруто. Издръжлив беше като кенгуру. Успя да убие една подивяла коза и тъй да възстанови силите си. Само с водата беше зле. Насред пътя бе намерил яма застояла вода. Бе се напил с нея, без да я гледа, със запушен нос. Бе напълнил кожата на козата, и сега опитваше да засити жаждата си с тая вмирисана топла течност.

А като че ли не усещаше несгодите. Макар и съсипан от умора, окъсан, дрипав като просяк, той се чувствуваше вече милионер. Бързаше, препъваше се, ала не падаше духом. Нищо не виждаше, нищо не забелязваше, овладян от тържествуващото съзнание за богатото находище, което щеше да бъде само негово. Плътни, видими като мираж над нажежените камънаци, мечтите му го следваха навред. Ето там, върху пущинака под планината на Змията Дъга, се издигат сградите на огромно минно предприятие: „ДЖОВАНИ ГАТО“. Извисяват се кулите на асансьорите за шахтите. Огромни екскаватори гризат благословената пръст и я товарят в камионите, на които с червени букви грее същото име: „ДЖОВАНИ ГАТО“. Автобуси „ДЖОВАНИ ГАТО“ докарват работниците. В Сидней се издига двадесететажен небостъргач от алуминий и стъкло, увенчан като с корона от неонов надпис: „ДЖОВАНИ ГАТО“.

Навсякъде „ДЖОВАНИ ГАТО“ — кралят на опалите!

Най-сетне в далечината лъсна черната река на асфалта. Джо Кенгуруто седна на банкета. Зачака търпеливо. Тук се чака. Сега му предстоеше да отиде в града, за да запази периметъра. И никому да не се обади преди това. Направо. Без да се озърта гузно, без да се усмихва самодоволно. Подушат ли, ще го преварят. Алис Спрингс е град на златотърсачи. Всеки от тях, какъвто и да е, в събота и неделя чопли в своята яма да търси злато, както другаде по света хората копаят градинките си. Чуят ли, и хукват като бесни. Джовани Гато не мислеше да дели с никого. Той ги беше намерил, той щеше да ги вади, той щеше да печели.

Наблизо се мярна малко кенгурче. И докато Джо реши какво да стори, от висините връхлетя огромна сянка. Орелът опита да го вдигне с мощните си нокти. Но от храсталака излетя майката кенгурка. Удари врага си с предна лапа като боксьор. Хищникът сякаш не усети удара. Тогава тя замахна с левия си заден крак. Орелът полетя на десет метра настрана и изпусна жертвата си. После опита да се изправи, повлече се по земята като странно влечуго, покрито с перушина. Мощният ритник бе строшил крилото му.

Джовани се надигна, готов да се нахвърли върху ранената птица. Месото й не е вкусно, но все пак. Не се знае кога ще мине някой по пътя. А дотогава не е зле да му се намира нещо, което в краен случай може да послужи за храна.

Тогава по шосето се зададе един камион, натоварен с вълна. Шофьорът спря, покани го мълчаливо да се качи в кабинката и подкара. Не запита кой е и откъде иде. Австралия е повече английска, отколкото самата Англия. А любопитството е най-досадният порок. Предложи му цигара. Пътникът отказа. Не пушеше. Но виж, друго щеше да бъде, ако му се намираше подръка малко уиски или ром, или какъв да е алкохол. Шофьорът поклати глава. Ей това беше целият им разговор до края на пътуването.

Шосето се точеше право на север, като пресичаше степи, пясъци и каменисти пущинаци. Понякога пред колата побягваха подплашени кенгура с огромните си десетметрови скокове, прескачайки храсталаци и пресъхнали потоци-крийкове; втурнаха се да се спасяват презглава, като се суетяха глупаво, тъмни щрауси ему, размахали чаталестите си крачища. Хукваха към далечината подивели кози и камили.

След няколко часа мълчаливо препускане с такава скорост, каквато само австралийци могат да си позволят, без да видят ни една къща, ни един човек дори, наближиха града.

— Алиса! — усмихна се с цигара в уста шофьорът.

Джовани знаеше. Австралийците са влюбени в това градче. Не ще ги чуеш да кажат Алис Спрингс. Тъй го наричат само чужденците, тъй е означена в официалните карти. Останало му е името, с което някога телеграфистите са кръстили извора, от който са черпели вода, в чест на една хубава Алиса, дъщерята на началника им. Но не и заради старата Алиса е сегашната обич. Това градче наистина крие някакво очарование. Дори Джовани, видял толкова красоти, преситен от красота в родината си, не можеше да му го оспори.

Когато го зърна за пръв път, се смая. И не от блясъка на магазинчетата и кокетните му къщички. Те бяха все тъй безлични както навред из тоя край. Красотата му не се дължеше и на природата му, на удивителното му местоположение между две планински вериги, чиито склонове грееха в теменужени оттенъци. Имаше нещо друго. Сякаш бе попаднал сред град-макет в Холивуд, където се снемат ковбойски филми за дивия Запад. Почувствувал се бе в град на пионери. Северната територия не е Австралия, а австралийска колония, непозната, неизучена и дива. Около пивниците, под евкалиптите и палмите се лутаха брадати мъже с ботуши, тесни панталони, шарени ризи и ковбойски шапки, които, види се, току-що се бяха завърнали от пустинята. По улиците препускаха въоръжени конници. Из тълпата се провираха свещеници в черни раса и полицаи, възседнали камили. В Австралия само полицаите носят нещо като униформа, затова се познават лесно.

Камионът спря. Джовани благодари и опита да се промъкне незабелязан до общинското управление. Не му се удаде. Че какъв град е Алиса — по-малък от всяко италианско село. Познаваха се, кажи-речи, всички. Бил Скитника го видя пръв и се впусна насреща му.

— Откъде доскача, бе Кенгуру?

Джовани стисна зъби. Ами сега? Днес беше петък. Управлението щеше да работи още час. Пропуснеше ли, трябваше да чака до понеделник. Чиновниците най-много тачат седмичната почивка. Нали само през тая почивка и те могат да покопаят в златоносните си дупки?

— Имам работа! — отсече решително новодошлият. — Ще дойда след половин час.

— Ще се чукнем само по една и тогава върви където щеш!

Намесиха се и другите. И Боб Уискито, и Плешивия Хари, и Скорпиончето, наречен тъй заради дребния му ръст и свадливия му нрав. Едва сега Джовани разбра, че има приятели на всяка крачка. Не можа да им откаже. Влезе в бара.

— „Дръж се! — помисли си той. — Ни думичка! Изтървеш ли се, всичко отива но дяволите!“

Успя да се сдържи след първата чаша бира. Тя го подмами за втора. И при втората продължи да си напомня: „Мълчание!“

После забрави, всичко. Стана му леко-леко. И безкрайно весело. Престана да се бои от хората. Те вече не му изглеждаха гладници, които дебнат да му грабнат богатството, а братя. Как да ги мами повече? Обичаше всички, много ги обичаше.

— Момче! — провикна се Джо. — Дай по една на всеки!

Посетителите се обърнаха учудени.

— Какво, бе Кенгуру? Да не си набарал златна буца?

— Не питайте, а пийте! Джовани Гато плаща. Не Джо Кенгуруто. Вече няма Джо Кенгуруто. Има само сеньор Джовани Гато, милионера. Може и мистър Гато…

Тълпата се струпа край него озадачена. Единствен келнерът оставаше недоверчив. Не за пръв път му правеха поръчки, които остават неплатени.

— По-напред парите! — изсумтя той.

— Как! — изкрещя Джовани. — Не вярваш значи? На мене?

— Че ти да не си първият голтак, който ме е завличал?

Тази обида преля чашата. Джовани измъкна опала от джоба си и го завря в лицето му.

— Туй какво е, бе хлапак?

Ей така, без да разбере как, Джо Кенгуруто пропусна да запази периметъра, а вместо това разправи на приятелите си всичко, което бе решил да крие. Оставаше само да опише точно къде е находището. Чак тогава се сепна. Някаква задръжка изплува и в неговото пияно съзнание, заприщи като савак[1] словоохотливостта му. Стисна зъби. Тръгна залитащ към изхода. Само че приятелите му не мислеха да го изпуснат тъй лесно. Прегърнаха го и го дръпнаха назад. Бяха стари търсачи на щастие. И на тях им се щеше да пипнат златната птичка.

Внезапно вратата на пивницата се отвори и вътре се намъкна суров и заплашителен, със строг израз на лицето инспекторът Том Риджър. Имаше нещо властно у него. И в яката му фигура, и в движенията, и в стоманения поглед. Бояха се от него всички — и нарушители, и невинни.

— Осемнадесет часът! — рече той тихо. — Защо не затваряте?

Собственикът погледна часовника. В улисията беше пропуснал да отпрати клиентите си. А това беше голямо нарушение. В осемнадесет часа мъжете напускат бирариите и се прибират по домовете си. Само най-закоравелите продължават почерпките в бетл-департаментите кръчмите, където сервират по-силни напитки. Том Риджър мълчеше, вторачил поглед в Джо. Изучава го така цяла минута. После отсече, сякаш изплющя камшик:

— А ти, пияницо, тръгвай с мен! Да изтрезнееш в участъка!

Тълпата зашумя.

— Ама той… — обади се Бил Скитника. — Намерил опали.

Инспекторът го сряза:

— Пиянски брътвежи! Хвана го здраво подръка.

— Тръгвай с мен!

Отведе го отсреща в участъка. Вкара го в кабинета си и затвори вратата.

— Глупак! — изруга го той веднага. — Тъп си като кенгурова торба! Как не можа да си сдържиш езика? Сега цяла Алиса знае. Където мръднем, и ще се помъкнат подире ни.

Пияният смотолеви:

— Защо пък подире ни? Опалите са си мои!

— Щяха да бъдат твои, ако бе мълчал. Сега са наши. Двама трябва да си блъскаме главите как да ги запазим. Кой знае какво може да стане до понеделник. Я ти, я аз, я съдията? Остава едно — най-старото. Да избързаме, да оградим периметъра с въженце и да натиснем лопатите.

— Не ща! — дръпна се Джовани. — Мои са си! Какво се месиш и ти?

Том Риджър се усмихна.

— Избирай! Или с всичките, или само с мен? И докато арестантът се колебаеше, добави:

— Ако ми откажеш приятелството си… Знаеш, нали…

Джовани изведнъж изтрезня. Знаеше. Не можеше да забрави. Беше в ръцете му. Притиснат тъй натясно, без избор, отвърна:

— Няма що!

Инспекторът сложи ръка на рамото му.

— Сигурен бях, че ще се разберем с теб.

Решиха да се измъкнат среднощ. А дотогава, за да го опазят от алчните му другари, поставиха Джовани в ареста. Том изпрати телеграма до помощника си, който беше на почивка в Дарвин. Прекъсваше отпуската му и го викаше незабавно да се върне на служба.

Тръгнаха, както се бяха уговорили: Джо Кенгуруто в арестантската клетка, Том Риджър — на волана. Градът спеше. Никой не ги посрещна по улиците. Ето и последната къща остана зад тях. Край пътя, до табелата, която предупреждаваше, че до следващата лавка има 168 мили, се чернееше силуетът на автомобил, в който на кормилото седеше скелет на кон, а зад него — скелет на крава. Това беше оригинално предупреждение към неопитните пътешественици да се запасят с достатъчно бензин и вода.

Том спря колата. Джо се прехвърли в кабинката до него. Замечта отново. Ех, изпусна половината! Ама и останалото не беше малко: „ДЖОВАНИ ГАТО & ТОМ РИДЖЪР“. И тъй можеше.

Никой не ги преследваше. Още по тъмно достигнаха мястото, където Джо се бе качил на камиона. Там полицейската камионетка отби от шосето и запраши направо през пустинята.

Том имаше една малка слабост — транзистора. А беше чуден неговият транзистор: колкото малък — побираше се в джоба на ризата му, — толкова и мощен. Доволен, че бяха преварили другите, той го пусна. Гръмък смях ги оглуши. Това беше поздравът на кокабура[2]. С нейния глас австралийското радио започваше емисията си.

Към обяд достигнаха подножието на планината, откъдето трябваше да продължат пеша. А след още няколко часа се добраха до скъпоценния овраг. На мястото, където Джовани беше направил своето подобие и в него диваците бяха наболи копията си, нямаше нищо. Ни шапка, ни одеяло, ни копие, ни камък. Само пепел от огъня.

— Тъй ти се е присторило! — пошегува се Том.

Джо Кенгуруто погледна страхливо към стръмния склон.

— Ами ако дойдат пак?

— Е, та какво? Мислиш, че ще ни уплашат няколко голи дивака ли? При нашите пушки! И толкова патрони!

Избраха си едно възвишение, където да се оттеглят при нападение. Оставиха там водата, храната и завивките си. Взеха само по една лопата и оръжието. И се заловиха за работа.

Внезапно. Джо изтърва лопатата и посочи с трепереща ръка напред. Том проследи показалеца му. Ококори и той очи. В далечината, на петстотин-шестстотин метра оттук, сред някакво блато, пристъпваше ему. Ему — страшилище! Високо десетина метра! Краката му — петметрови грапави колони, с туловище по-голямо от слон, с друга колона за шия, с еднометрова глава, а около него дузина ивичесто нашарени пилета ему на големина колкото обикновени щрауси. Старата птица се озърна, после поведе на юг децата си. Забърза с огромни крачки, всяка от които надминаваше пет-шест метра. Изчезна в маранята на пустинята.

— Ясно ли ти е защо никой не може да ги улови? — промълви Том, след като облиза пресъхналите си устни.

И отново хванаха лопатите.

— Ами ако има и такива големи гущери? — подметна Джо. — Слушах от някого нещо такова. Един влак спрял в пустинята, защото върху релсите се препичал десетметров гущер.

— Е?

— Машинистът дал заден ход. Когато се върнали, на линията нямало никой.

Том премести пушката по-близо до краката си.

След петнадесет минути Джо намери опал. Не мина и половин час, радостно извика и Том. Двамата се запрегръщаха, полудели от щастие. Не се бе излъгал Джо Кенгуруто. Набарал бе богата мина. Мушнаха скъпоценните си находки в джобовете и продължиха да копаят, замаяни, хипнотизирани от съкровището, което ги чакаше в каменистата пръст.

Така и не усетиха кога се изкачиха при тях приятелите им от Алис Спрингс.

Бил Скитника се изсмя с гърлестия си глас:

— Следващия път аз черпя! Надхитрихме ви.

Двамата гледаха потресени. Том Риджър едва сдържаше беса си. Идеше му да вдигне пушката и да свали всички на земята. Не го стори. Там, имаше по-добри стрелци от него. При това те бяха само двама, а насреща си имаха поне тридесетина луди глави, авантюристи от всички кътчета на земното кълбо.

Бил Скитника продължи със смях:

— Как не се сетихте, че ще питаме шофьора на камиона… Че аз например може да изпърпоря с мотоциклет преди вас и да ви чакам там, скрит в скреба[3]… Че ще видя накъде отивате и по дирите на колелетата ще доведа останалите…

Той сложи ръка върху, рамото на Джо.

— Не се муси, братле! Има и за теб, има и за нас. Братски сме носили сиромашията, защо искаш да се делиш в късмета?

Няма що. Джовани отпусна глава. В съзнанието му угасна неоновият надпис „ДЖОВАНИ ГАТО“ върху двадесететажната дирекция!

Бележки

[1] Савак — преграда, която служи за ограничаване или напълно спиране на притока на вода през отвор, канал, тръба. — Б.ред.

[2] Кокабура — птица, чийто глас напомня човешки смях (живее само в Австралия); според стара аборигенска легенда, кокабура всеки ден пее на небесните хора, за да ги подсети да запалят небесния огън (слънцето). — Б.ред.

[3] Скреб — тип растителност в засушливите райони на Австралия, состояща се предимно от вечнозелени акациеви храсти. — Б.ред.